Заседание на съветът, по делото на снощното приключение с хаджи Ставря. Билетчетата бяха от името на каймакам бей. Кошти-чорбаджи 2



Дата12.03.2018
Размер234.98 Kb.
#62631
ТипЗаседание
Хасковский Меджлис

Окъсляк от неиздадената V част на „Миналото”

От Ст. Заимов

На з май, 1873 г., през денят Узунов се разхождаше свободно из хасковските улици; през нощта, в същия ден, той стреля в Хаджи Ставря; а на 4-ти май пък осъмна в хасковския зандан1. Рано утринта, същий ден, един от полицейските разнасяше билетчета по къщята на членовете от управителния съвет, (меджлисът). С билетчета се известяваще на членовете (аазит), че днес на 4-ти май по 1 и 1/2 час, пред обед, ще има общо разпоредително заседание на съветът, по делото на снощното приключение с хаджи Ставря. Билетчетата бяха от името на каймакам бей.



Кошти-чорбаджи2, главния виновник на приключението, бе член, по назначение, в управителния съвет, и като такъв, той получи билетче. Бяха поканени в съвета на съвещание и рухане – векилите (владишките наместници, представители на религиозните общини). Друг път поканата от каймакам бея на заседание, се посрещаше с отвращение от членовете на меджлисът, но днешната се прие не като покана, а нещо като особено благоволение на властта към тяхното „вярно-поданическо чувство”. Само Кошти-чорбаджи правеше изключение от това „вярно-поданическо чувство” , защото не бе му в личния интерес да дава съвети на каймакам бея, като по кой начин би могло най-лесно да се отгатва гатанката – человекът на убийството и да се изловят неговите съучастници. Членовете един по един се изпреварваха в правителствения комитет. Турците и гръкоманите най-напред посетиха занданът, за да видят героят на покушението. През тясното прозорче и кръглестата дупка на занданската врата, те надничаха с детинско любопитство и се вглеждаха в человекът с кървавите дрехи, окървавеното лице и босите крака, който лежеше върху големите и студени плочи на тъмницата, заповядаха му да стане прав, за да могат да го разгледат на бой и „каяфет” (осанка). Затворникът не изпълняваше заповедта им; правеше си оглушки, като че ли им не отбира от язикът. Презрението, с което затворникът отговаряше на тогавашните силни на денът, разядосваше аазите-турци. Те в ядът си силно дърпаха синджирът (лалето), с който бе привързан затворникът към средния стълб на зандана; псуваха го с най-мръсни думи, ритаха го в гърдите и главата и след това, отиваха в стаята на съвещанието (меджлис-одаса). Кошти-чорбаджи изнасили чувствата си; гузно закрачи към конакът; с вътрешна напрегнатост прекрачи прагът на меджлис одаса и седна в едно от тъмните ù кюшета. Рухане – векилите със смиренно мудренни физиономии влязоха в съвещателната стая и заеха определените тям места. Целият съвет бе събран, отсъствуваше само председателът – каймакам-бей. Съветниците размениха обикновените поздравления, по турски обичай, относящи се само до кефът, а не и до здравието и работите, защото съгласно турската аристократична логика, работата е дадена за аргатите; здравието се раздава от Аллаха, а кефът зависи от волята на самата личност. Съветниците бяха успели да изпушат по една-две цигари и да изсърбат по едно горчиво кафе, когато “чауш пердеси“ повдигна завесата, а каймакам-бей гордо и величественно влезе в стаята на съвещанията. Целият съвет стана на крака и с низки, до земята поклони, приветствува появяването на големецът. Каймакам бей зае мястото си и начена да събира поединично поздравленията на съветниците си. В продължение на минута-две, председателът успя да събере челобитните поздравления на азитя. След това, изгледа из-под-лобие чорбаджи и рухане-векилите; направи си цигара и плесна с ръце някому си. На дадения знак, пердето се отвори и чауш-пердеси се изправи пред големецът на денът.

  • Горчиво кафе – заповяда каймакам-бей.

Чауш-пердеси заднишком излезе; кафеджията, който е в също време и разсилен при меджлисът, влезе в стаята и, след като направи два до земята поклони и четири и половина теменамета, с мечешка деликатност сложи върху масата плоска чаша. След това, направи същите поклони, същите теменамета и заднишком излезе, държащ лявата си ръка върху километрическия си пояс, навит около кръстът му. Каймакам-бей натъкна цигарата в кехлибареното си цигаре, с надутост налапа ябълкообразния му край; а чауш-пердеси робски поднесе огън към крайчето на цигарата. Носът и устата на председателя изпуснаха първата струя дим, а една от ръцете му поднесе плоската чаша до административно-полицейските му уста. В стаята на съвещанието се разнесе пронизителния звук на онзи начин на пиене кафе, който изключително принадлежи на азиатските народи. Първата струя дим и първия пронизителн звук бяха придружени с надменен поглед, хвърлен по адресът на присъствующите заседатели. Каймакам-бей бе майстор да прави с устата си кълбета и пръстени дим; той пусна няколко такива пръстени и кълбета, и с мързелив поглед следеше за тяхното изчезване във въздушното пространство. Това бе знак, че заседанието се открива. Съветниците направиха: кой цигара, кой чибук, и със смиренномудренни физиономии седяха на местата си. Съвещателната стая изглеждаше повече на кафене, от колкото на „присъственно място”, да се изразим по руски. Заседанието бе открито. Каймакам-бей отвори лениво и горделиво устата си и заповяда на полицейския юз-башия да разкаже на съветниците снощното приключение, извършено в къщата на „многоуважаемия, почитаемия хасковски мемлекет-чорбаджиса, верния слуга на султан Абдул-Азис падишахъмъз; мъдрия, справедливия и честния представител на великата патрихана, заслуженния и наградения с царски ордени християнин, верния подданник и служител на великата, безпределната и неразрушима отоманска империя”. 1) Полицейския юзбаши, в една ръка с кафе, а в друга с цигара, седящец по камилски при вратата на стаята, разказа на кратко историята на снощното приключение. Съветниците с приковано внимание слушаха докладът на полицейския агентин. Гръкоманът ааза, Джарто-оглу, с особенно удоволствие допълваше разказът на юзбашията в тези места, гдето той от незнание или неумение да разкаже, пропускаше някои обстоятелства от нощната катастрофа. Рухане-векилите с нажелени физиономии и с удивително въпроситлни гримаси, съпровождаха докладът на юзбашията. Кошти-чорбаджи се намерваше „негде си в дън земя”, но не в меджлис одасъ; той наполовина слушаше полицейския доклад, понеже за него нищо ново нямаше, а имаше страшно и опасно лично за самого него. Нещо си скрито в самого него, но не определенно в какво се състои това „нещо си”, го силно вълнуваше.

Сегис-тогис пръстите и ушите му ту изстиваха, ту се сгряваха; нещо като треска, но не физическа, а душевна треска го люлееше. На няколко пътя (това сам Кошти изповядваше) таванът и стените на стаята се въртяха пред очите му. Другарите му съветници и каймакам-бей, много добре би могли да прочетат по лицето му и в погледът на очите му това, що ставаше в душата му, и на часът да го турят на подсъдимата скамейка; но те бяха в това отношение, при това, никак не допускаха, че техния другар може да има пръст в това, по тяхно му, гнусно дело.



Приставът продължаваше да разказва, а в това време пердето се подигна, мюфтията и подир него кадията, влязоха в съвещателната стая. Целия съвет стана на крака. Наченаха се поздравленията и приветствията. Представителът на духовната власт (мюфтията) и представителът на съдебната власт (кадията), заеха първите места в съветът. Единичните теменамета и поклони нямаха чет. По желание на мюфтията, приставът повтори разказът по произшествието. – Ааглар, бейлер, чорбаджилар! от разказът на приставът, чухте какво нещастие се е случило снощи на одного от нашите другари, аази; сещате се с какви зли намерения е посетил къщата на хаджи Ставря безименния убиец; но благодарение на Аллаха, чест , слава и дългоденствие на падишаха, той е вече в ръцете на правосъдието! Повикани сте днес на съвещание, за да дадете справедливите си и мъдри съвети, по разгледванието на това „мръсно посегателство” – каза каймакам-бей, след като приставът довърши доклада си.

  • Намериха ли се някои неща при убийцата? – изтежко попита кадията.

  • Евет ефендим – отговори приставът и донесе в меджлис-одасъ: револверът на Ивана Х. Димитров, 1), ножът на Георги Нанчев, 2), пълномощното *) с разярения лев, отровата, чепиците на Звукаря 3) пет-тех английски лири, които Звукарят бе дал на Узунова един ден преди покушението. Съвениците резграбили секи по нещо си, за да го разгледват. Мюфтията разгледваше стерленгите, каймакан-бей револверът, Хасан ага – билиматът ножът, Джартоолу чепиците, кадията – пълномощното, а Кошти чорбаджи нищо не пипна с ръка, понеже нещата го познаваха, както и той сам ги познаваше много добре. Големците на денът разгледваха нещата, очудваха се и се стреляха един другиго с въпросително-удивителни погледи. Невинаги - участниците в престъплението – никому нищо не казваха за себе си, нито за человека, върху когото се намериха – нещата – тези неми участници в скандалът, ходеха от ръка на ръка и обиколиха почти всички големци. Най-сетне, по знак на каймакам-бея „немите свидетели” се намериха върху масата, стояща пред него. Мюфтията подаде пълномощното на гръкоманското рухане-векили, с просба да го растълкува, но той, простакът, знаеше само „черковното и славянското азбука”, а „писменното” за него бе нещо като египетски йероглифи; ето защо пъкленното книжче влезе в ръката на поп Савва – българското рухане-векили. Поп Савва прочете пълномощното, но малко разбра от съдържанието му; това което разбра, бе далеч от онова, което съдържаше книжлето. Гръкоманите аази също се опитаха да го разберат и превеждат на турски, но безуспешно. И Х. Колин – Туркоманът, се опита да го прочете, но не може, защото неотбираше от свързаните писма, които се пишат с разни завракулки. От всичките съветници – аази, най-добре можеше да прочете и растълкува книжлето Кошти-чорбаджи – можеше да растълкува какво значат инициалите А. У. и И. Г. – също да обясни: кой го е писал; кому то принадлежи; де се намира град Атила – можеше, но се впечатляваше и умишлено избегваше да гледа „фаталното книжле”, което пътуваше от ръка на ръка из меджлис-одаса. След дългото напрегане над „книжлето”, поп Савва и Джартоолу си въобразиха, че са открили нова Америка: прочетеното истълкуваха така: „некакво си тракийско съзаклятие се събрало на събор в град Анхило и опълномощило си А. У. да урежда и натъкмява комитетите в Тракия, Македония и дунавска България”. Думата Атила, те четяха Анхило, понеже град Атила за тях не съществуваше, а известен им бе град Анхило при Черно море. – Около печатът какво е писано с думи? – пита мюфтията.

*) Чети 4 книж. стр. 170-171.

1,2,3) членове на хасковский революционен комитет.

128

-Привременното правителство в България – отговори поп Савва.

-А какво значи онова „рошево куче” по средата на печатът? – попита кадията, като показа с пръста върху разяренния лев.

-Не знам – бе отговорът на българското рухане-векили.

-Това значи гербът на българските „комити” – се обади един от гръкоманите-аази.

Думата Атила и инициалите А.У. и Г.Н., най-много бъркаха на преводачите, за да разберат същинското съдържание на пълномощното – бьркаха им да открият същинското име на виновникът, в когото се намери това тайнствено парченце от книга.

Кривото тълкувание на документа, доведе до смешни распореждания каймакан-бея: той се отнесе телеграфически до началника в Анхило, с предложение да узнае: какви и какви хора се събирали на събор в Анхило през месец февруарий 1873 год.; и ако се намерят такива, да ги арестува и препроводи в Хасково на разгледване. Оговорило му се от Анхило, че никакво събрание не е имало, и че навярно, хасковските власти са ударили на янлъш-адрес.



  • На какъв език говори виновникът? попита кадията.

  • На всичките езици – отговори приставът, за когото на този свят съществуваше само турският език.

  • А по български говори ли?

  • Не, кадъ-баба! на всички други езици говори, но български хич не знае! – с дълбока увереност отговори приставът.

  • Трябва да е ингилизин – самоуверено произнесе мафията, като подхвърляше в шепата си петте стерлинга.

  • А може да е грък; защото в Анхило живеят само гърци; така трябва да се разбира от самото книжле – неумишлено обясни поп Савва.

Кошти –Чорбаджи умишлено подкрепи обяснението на поп Савва.

- Ба, ба! Какъв грък ще бъде той, когато посяга на живота на гръцките първенци; той е българин – бунтовник, а че е такъв, за това говорят най-ясно надписите на печата и разярения лев – енергично възрази поп Савва, един от гръкоманите аази.

- А може би да е селянин от едренските села – с овча наивност обясни Х. Калин Туркоманът.

- Ха, ха, ха! ... Кой селянин може да говори по френски, гръцки, ингилишки? Та си смешен, хаджи! ... иронически забележи каймакам-бей.

- Виновникът е или френец, или грък, или ингилизин, предрешен в селски дрехи, с хаджи Калиновска наивност прибави кадията.

- Бойлер ойлер чорбаджилар! това е българин – бунтовник, ви казвам! ако да не бе такъв, нямаше да има при него такъв документ с такъв мюхюр! – убедително произнесе Джартоолу.

- Без показанията на виновника от нижде; нека се доведе той тук пред съвета и се разпита по всичките членове – категорически произнесе кадията.

Каймакам-бей заповяда и приставът отиде да доведе виновника.

------------------------------------------------

Членовете на съвета се съветваха, а Узунов, привързан с желязна верига към средния стълб на зандана, тежко бе задрямал върху голите и студени плочи. През дремлющето му съзнание се провряха редове и купове от представления, които без всякаква логическа връзка се кръстосаха и комбинираха върху чудовищно-мъчителни сцени. ( Мнимия Аргириядис*) в задрямването си сънуваше, а сънят му бе от най-тежките сънища. Ключалката на занданските врата издрънка, буковата врата се отвори, тъмничаринът се приближи до полуспящия арестантин, ритна го по главата с върха на подпетената си емения и му заповяда да стане, защото ще го води в меджлис-одасъ. Аргириадис дигна глава и презрително изгледа тъмничарина, който развързваше веригата от стълбата и нещо некому си бъбреше.След това заключи му ръцете в железни белезници и го поведе като вързан звяр към меджлис-одасъ. От пред, от зад и от страните на окования затворник щръкнаха няколко (юнги (байонети) натъкнати върху устата на заптийското шасио. Виновникът гологлав, бос, едвам престъпваше по пясачливата пътечка, а нетърпеливия тъмничар му се сърдеше и злобно подърпваше лалето. Разстоянието от затвора до меджлис-одасъ е една четвърт километъра; с голямо усилие премина това пространство ранения Аргириадис. Най-сетне пристигнаха; чауш-пердеси подигна пердето, тъмничарят прекрачи прага и въведе виновника в меджлис-одасъ. В кървави дрехи, с окървавено лице, крака и ръце, оплетен в желязо по ръце, крака и врат, Узунов се изправи пред хасковския меджлис; от загорялата кръв веждите и мустаците му изглеждаха като да са мазани с мазна и загоряла кана. Грозен, страшен се показа Узунов в този си каяфет пред силните на деня. Кощи-чорбаджи „здрефи”. Мюфтията се възмути от загорелите кърви; изръмжа на тъмничаря, за дето е представил в съветът виновника в такъв грозен вид. По заповед на каймакам-бея тъмничарят изведе от стаята виновника, разкопча му ръцете и със собствения си „герит-сабуну” изми кървите на Узунова. Прохладната майска вода подейства освежително върху нервите на Аргириадиса. Той бе отново изправен в стаята на съветниците, загорелите рани отново се откриха и прясна кръв потече по красивото лице на затворника. Тъмничарят със съдран парцал бършеше пресните кърви и се ядосваше на квартиранта си, за дето го туряше в такова затрудително положение пред големците и неговото висше началство. Узунов изправен стоеше посред широката стая, заобиколен от 15 души аази; той видя и своя Костадинчо Семитчиев (Кощи-чорбаджи), свит в едно кюше, пребледнял и прежълтял, като смин-цвете.

(Край в идущата книжка)

-----------------------------------



БЕЗ РАБОТА

Разказ из живота на фабричните работници в Западна Европа.

от Емил Зола.

1.

Сутринта, когато работниците пристигат на фабриката, намират я студена и пълна с печал, която им известява разорение.



На дъното на голямата зала, машината стои мълчалива, със своите сухи, тънки ръце, със своите неподвижни колела, тя, на която диханието и шумът въодушевляват, обикновено, цялото здание, с биенето на едно сърце на гигант, яростен в работенето.

Господарят слиза от стаичката си и казва с жалостен вид на работниците:



  • Приятели мои, няма работа, днес... Поръчките ми не дохождат вече. От всички страни получавам заповеди да спра. Всичката изработена стока трябва да остане върху ръцете ми. Този месец декемврий, на който много се надявах, този месец, който беше месец на голяма работа другите години, заплашва да разори и най-солидните фабрики... Трябва да се спре всичко.

И понеже вижда работниците, че се гледат помежду си със страх, че ще се върнат у дома си, уплашени от глада, който ще ги сполети на другия ден, прибавя с пò-нисък тон:

  • Не съм егоист, кълна ви се... Но моето положение е тъй ужасно, даже и пò-ужасно от вашето! В осем дена изгубих петдесет хиляди франка. Спирам работата днес, за да не копая повече пропастта; и нямям нито пет сантима за срока на записите ми на 15 число... Виждате, че ви говоря като приятел, не ви крия нищо. Утре може би, съдебните пристави ще бъдат тука. Не е наша вината, нали? Ний се борихме до последне. Бих желал да ви помогна да преминете тази минута... Но свършено е...Пропаднал съм... Нямам вече хляб за делене...

Тогава простира им ръката си. Работниците му я стискат мълчаливо. И, за няколко минути, остават там да гледат със стиснати юмруци техните безполезни сечива.

Другите сутрини, щом се съмне, трионите пищяха, чуковете даваха ритмическата мярка; а сега всичко като че ли спи в прхта на банкротството.

Двайсет, трийсет семейства няма да ядат идущата седмица. Някои жени, които работят във фабриката, имат сълзи по краищата на очите си. Мъжете искат да се покажат силни, представляват се за куражлии и казват, че в Париж от глад се не умира...

................................................................................................................................



ХАСКОВСКИЙ МЕДжЛИС.*)

Откъсляк от неиздадената пета част на „Миналото”.

От Ст. Заимов.


  • Синко, кажи как те викат, отде си и кой те проводи да убиеш хаджи Ставри? – попита благо мюфтията.

Деликатното обръщение на мюфтията произведе приятно впечатление в душата на арестантина. Той много добре разбра въпросите на мюфтията, но се престори че, уж не разбира от езика на султан Абдул Азиза и със знак на ръката си даде да се разбере, че не знае турския язик. Каймакам-бей заповяда на поп Савва да преведе на български въпросите. Рухане-векили изпълни заповедта, но безименния виновник със знак на главата си енергично даде да се разбере, че не разбира по български. След това се яви за преводачик един от гръкоманите. Узунов се съгласи да отговори на въпросите посредством гръцкия преводачик; но да стои прав, бидйки натоварен с железа, бе не по силите му. Той заяви чрез преводачикът си, че желае да седне на стол, ако ли пък такъв няма, то да му се позволи да седне на подът: мюфтията уважи просбата, каймакам-бей я счете за дързост, но пак заповяда да му се даде стол. След това зададоха му се следующите въпроси: **)

  • Как се наричате по име и фамилия?

  • Забравих – отговори спокойно виновникът.

  • Баща, майка, сестри, братя имате ли?

  • Чини ми се, че някогаш ги имах, но сега ги нямам, впрочем и не ми трябват.

  • С какво се занимавате?

  • Занаятът ми е, ако не ви лъжа, нощен скиталец.

  • С какво се прехранвате?

  • С каквото намеря.

  • От кой град сте?

  • Още не бях се родил, когато напуснах родния си град, за това и забравих името му.

  • До сега къде сте живели?

  • Навсякъде и никъде.

  • Где сте учили?

  • Безграмотен съм.

  • Към какво вероизповедание принадлежите?

  • Към никакво.

  • От каква народност сте?

  • От рода на человеците.

*)Продължение от 3 книжка и край.

**)Гледай вестниците: „Едирне”, Фар дю Босфор”, „Неологис”, „Векът”, „Басарет”, „Право” от 1873, месеците: май, юни, юли, август. Ав.



  • От какъв „миллет” си – повторно попита каймакам-бей.

  • Принадлежа на всичките „миллети” – бе иронически отговор.

  • На чия държава сте поданик?

  • На всякоя и на никоя.

  • Как така?

  • Много просто: принадлежах изключително на себе си.

  • Отговорете по-ясно: на кой цар плащате данък?

  • Никому, защото освен една душа, която не се тегли с ока и не се измерва с аршин, и едно тяло, което тежи 58 оки, никакви други притежания нямам тук доле на вашата планета.

Мюфтията не разбра отговорът; християните съветници му го обясниха с примери. Той се удиви и отново запита. Отговорът бе същия.

  • А ти от коя планета си? – попита сърдито каймакам-бей.

  • От „Зорницата”.

  • Лъжеш, хазър – кафир, каза бея и тропна силно с кракът си у подът.

Християните съветници обясниха на мюфтията, че безименния виновник бил жител на онази ясна звезда, която изгрява на изток преди разсъмване.

  • Ай, ай и това ли доживяхме да чуем?! Бях слушал лъжи, но като тази първ път слушам... „Иллялах Мухамеди ресуллъ аллах”. Синко, не ли е грях така да лъжеш! ...Срамота е, срамота е, синко... Язък за младостта ти – със съжаление произнесе мюфтията.

  • На колко язика можете да говорите? сърдито попита када-баба.

  • На всички, с изключение на турски, руски и български, излъга Аргириадис, защото бе уверен, че нито един от членовете на съвета не можеше да провери лъжата му.

  • Кой ден дойдохте в Хасково?

  • Когато захождаше слънцето и изгряваше луната.

  • От къде дойдохте в Хасково?

  • От дето изгрява слънцето.

  • Накъде отивате?

  • За там, гдето захожда слънцето.

  • Защо стреляхте в хаджи Ставря?

  • Причините на това най-добре знае сам той.

  • Кой те накара да извършиш това убийство?

  • Сам си той.

  • Кой?

  • Сам той, хаджи Ставри.

  • И таз хубава! ... жлъчно каза гръкоманското рухане-векили.

  • Знаеш ли, че той днес умря от твоите куршуми? – каза кадията с цел да види какво впечатление ще произведе неговата лъжа, върху виновникът.

  • Много добре е направил: ако не бе умрел щеше да дочака втори гост, като моя милост – с истинско хладнокръвие отговори виновникът.

  • Нарочно ви казах, че хаджията е умрял. Той е жив и докторът уверява, че раните са съвършено безопасни – разясни мюфтията.

  • Дълбоко съжалявам, че оръжието ми така жестоко ме измами; той трябваше да умре от моята ръка – натъртено каза виновникът.

  • Както се разбра, ти се пишманиш (разкайваш) за стореното злодеяние?

  • Съвършено не; напротив, разкайвам се, че не действах енергично и не сполучих в нощната си визитация.

  • Какво зло ти е направил хаджи Ставри?

  • Знаем само двамата – аз и той – хаджията.

  • Кой ти даде тоз алтъпатлак? (револвер) – попита беят, като въртеше в ръката си револверът на Ив. хаджи Димитров.

  • Купих си го сам.

  • Откъде?

  • Забравих името на града и фирмата на дюкянът.

  • Кий ти даде този нож! – попита кадън-баба, като измерваше с педя острилото на ножът, даден Узунову от Георги Минчев.

  • Подари ми го непознат вам бучакчия.

  • Кой ви подари тези чипици? попита беят, като разтягаше ластикът у чипиците на звукаря.

  • подарени ми са от един инженер – поляк.

  • Тези пет английски лири твои ли са?

  • Да, моя собственост бяха, но сега са ваши.

  • Кой ти даде това пълномощно?

  • Това книжле не е мое – отговори хладнокръвно виновникът, след като разгледа, божем, с любопитство пълномощното си.

  • Това книжле е намерено в дрехите ти, завито, нà, в тази мушамица. Как така да не е твое?

  • Навярно, хаджи Ставровите хора са го турили в дрехите ми, когато се намирах в несвяст.

Съветниците се изгледаха. Стаята замълча; някакво недоумение се отпечата по лицата на съветниците турци. Джарто-олу, гръкоманът, нестърпя, стана и енергично протестира против клеветата, скроена от виновника.

  • А отровата от коя аптека купихте?

  • Каква отрова?

  • Нà, тази мушамичка с белия прах?

  • Това е играчка, или пo-добре да кажа, това е измислица на градския доктор.

  • Синко, кажи защо стреля в х. Ставри? – повторно запита мюфтията.

  • Защото трябваше.

  • А защо трябваше?

  • Питайте него самого.

Мюфти-баба полека задаваше въпросите, преводачът-гръкоман със сърдит тон ги превеждаше, а Узунов с ирония им отговаряше.

  • Синко, чувствате ли се негде ударени, или ранени?!

  • Нигде.

  • Ръцете, краката и лицето ви са облени с кръв; това показва, че сте повредени.

  • Това показва, че в моите жили тече артък кръв – полуусмихнато отговори виновникът.

  • Градският доктор подаде ли ви медицинската си помощ?

  • Нямам нужда от доктор: природата сама цери.

  • Не крийте името си, вярата си, народността си, занаятът си, също и причините на покушението, кажете си правичката и меджлисът ще ви помилва! – съвещателно и спокойно каза када-баба.

  • В Хасково дойдох не милост да диря, а хаджи Ставри да убия. Ако е умрял от куршумите ми, то се считам напълно удовлетворен; ако ли пък не умре, то ще се считам жестоко измамен...

  • От кого сте измамени?

  • От оръжието, с което стрелях!

  • На колко сте години?

  • Никога не съм си задавал такъв въпрос, за това и не мога да знам.

  • Синко, ти си още млад, не ти ли е мила младостта? Меджлисът ще те помилва, ако си кажеш правичката.

  • Милост от никого не търся; почитаемият съвет ще ме ощастливи, ако реши още сега да ме няма между живите! – каза момъкът с дълбока увереност и от жестовете на ръцете и гримасите на лицето му ясно се разбираше, че той говори от дълбочината на сърцето си; погледа и лицето му бяха чисти от всякакви преструвки.

Отговорът произведе силно впечатление на съветниците, и можеше ли да бъде другояче? ... На 1878 година се срещнахме в Пловдив с тогавашния хасковски мюфтия, а сега, след Освобождението, такъв в Пловдив, и го помолихме да ни разкаже за личните си впечатления, изпитани по отговорите на Узунова. Той свърши разказа си с думите: решителен, решителен момък беше, Атапасаки-челеби; аз трепнах от страх и милост, когато той каза: „милост от никого не диря, съветът ще ме ощастливи, ако постанови още сега да ме няма между живите”. – Тук му е мястото да отбележим, че Узунов от минутата на улавянето му до 20 май т.е. в продължение на 17 дена, се намираше под тежкото впечатление на несполуката в убийството и бе се решил да се самоубие. Идеята за самоубийството бе напълно овладяла неговото умствено и морално съзнание, вследствие на това за него бе безразлично той ли сам ще се убие, или съдът ще поиска да му отнеме животът. Ето где е източникът на онзи вид ирония и надменност, които бликаха в неговите отговори пред меджлисът. Само человекът, който е решил да умре, може така дръзко да отговаря на хора, в ръцете на които се намерва неговия живот. Под тежкото впечатление на несполуката Узунов се показа, че той е изгубен, както за себе си лично, така и за общото дело на българското съзаклятие; ето защо той бързаше да умре, ето защо се държеше пред меджлисът по необикновено му. Обикновените престъпници искат милост, когато се разкрие злодеянието им, а безименния виновник вместо милост искаше смъртно наказание, но не защото е извършил злодеяние, а защото не успял да изпълни планът на пò-отрано извършено политическо убийство.

Отговорите бяха дръзки, при това, бликаха с ирония и сарказъм, за това те и сърдеха членовете на меджлисът. Мюфтията, както подобава на всяко духовно лице, бе благосклонен и спокоен в задаването на въпросите; при това много майсторски умееше да маскира онуй вътрешно вълнение, което предизвикаха дръзките отговори. Каймакам-бей се маскираше до известно време, но раздразнението скоро прескочи прага на търпението; той пристъпи към заплашването и грубиянството:



  • Като ти туря нажежената гривна на врата, краката и ръцете, и като заповядам да ти ударят сто тояги, тогава вярвам, че ще си кажеш правичката и късичката, а като изрежа тъсма от гърба ти, ще разкажеш всичко от игла до конец – заплашително произнесе бея, като пробарабани силно с пръстите си по масата.

  • Каймакам-бей заплашва, това му не прави чест; в една френска книга, написана от един французин (напомнуване на съчинението на Ламартина) се разказва на европейците, че Султанът е „много милостив и дълготърпелив господар” и че хората му, които управляват Османската империя, притежават същите качества”. Каймакам-бей е един от многото „дълготърпеливи”. Или учения френец лъже, или Хасковския каймакам-бей прави изключение от общото правило – произнесе виновникът. 1)

Преводачът се уплаши от дръзкия отговор, затрудни се да го преведе, но бе принуден от мюфтията да направи верен превод на казаното от виновникът. Думите: „или учения френц лъже, или каймакам-бей прави изключение”, озвериха бея; той капна от яд, хрипна от мястото си и нанесе две силни плесници по лицето на дръзкия момък. Съветниците се заразиха от постъпката на бея, хрипнаха, всички на крака, приближиха се до виновникът и го заплюха по лицето. Сърцето на Кощи-Чорбаджи болезнено се сви и разпусна, и нещо тежко, като гюлле заседна над стомахът му; положението му бе от най-тежките: не му даваше сърце да заплюе другарят си съзаклетник, нито пък можеше да го защити от грубиянствата на другарите си съветници. Тъмничаринът силно дръпна лалето, затворникът изблещи очи и сатанински изгледа бея и съветниците, които го заплюха. Силното дрънкане на веригата произведе силно сътресение в нервите, мозъка и мускулите на окования в железа момък. Мюфтията се отказа да задава въпроси, а када-баба начена да пита. Въпросите му бяха строги, придружавани с жестовете на заплашването. Затворникът се обърна на мраморна статуя. На строгите питания си правеше оглушки, престори се, че не слуша какво се говори около му. Това още повече разядоса съветниците.

-Защо мълчиш? Защо не отговаряш на запитванията? – каза злобно бея и стовари два юмрука по устата на затворникът.



  1. Този отговор е напечатан в турския вестник „Векът” първи орган на млада и либерална Турция. Търсихме в другите гръцки, турски, френски и български вестници издавани тогава в Цари-град, но го не намерихме. Гледай вест. „Векът” Н-о 126 година II месец май.

  • Считам го за оскърбление, ако отговарям на хора, които, бидейки облечени във власт, си позволяват да нанасят удари и храчки по лицето на подсъдимите! Високо протестирам пред Аллахът и Падишахът на правоверните османлии за оскърблението, което ми нанесе хасковския меджлис – ядосано произнесе затворникът и с това престана да отговаря комуто и да било от меджлисът.

Беят със зверско настървение се спусна върху окования, нанесе му няколко допълнителни плесници и храчки, и две силни текмета му удари по надутите слабини. Момъкът падна в несвяст, изблещи очи и се простря, като мъртъв в средата на стаята. Синджирът силно издрънка, тъмничарят се стресна и в недоумението си изтърва краищата на лалето. Общо смущение на съветниците; те помислиха, че престъпника бере душа. Мюфтията изгледа с укор каймакам бея; той се засрами и уплаши от постъпката си. Чауш-пердеси с циганска бързина изля цяла стомна вода върху лицето и гърдите на примрелия. Водата подейства съживително. В стаята се образува бара от червеникава вода. Полицейските изнесоха на ръце виновника и го отведоха в зандана. Бея заповяда на тъмничаря да привърже с въжета и вериги затворникът към стълбът и таванът, тъй щото пръстите на краката му едвам да се допират до студените и голи плочи; при това внимателно да следи да не би престъпникът да се самоубие. Тъмничарят, Сайдъ-кучката, усърдстваше; майсторски извърши заповедта, даже притури по нещичко от себе си именно: към висящото болно тяло прикачи железен тумрук. Тялото на Узунова увисна между таванът и плочите, железния тумрук обтегна мускулните и нервни влакна; силни болки се почувстваха в наранените места на тялото. Този вид мъки испанската Инквизиция е кръстила „богоспасяеми люлки”.

Меджлис-одаса бе освободена от „дръзкия момък”. Съветниците, бея, када-баба и Мюфти-ефенди седяха с озадачени лица в съвещателната стая. Търсиха причините на покушението и, разтревожени от постъпките и отговорите на виновника, разменяваха мисли, чувства, впечатления. Едни и същи отговори на виновника произведоха не едни и същи впечатления в съветниците, навеждаха съветниците и бея на едни мисли; всякой по своему тълкуваше отговорите и считаше за нужно да предаде своето тълкование на колегите си за гатанката – человек. Един казжаше, че виновникът е грък, друг тълкуваше, че е френец, третий настояваше, че е ингилизин, защото се намерили в него „Ингилижки лири”. А гръкоманите и туркоманите (Джертоолу и Х. Калин) напираха на уверението, че той е „български бунтовник” от страна на „комитите”.

Един от многото аази-турци, на името Хасан-аа, глупав като новозагорски фит, с бегеотска глава, гуша и корем, заяви с дълбока увереност, че уловения злодеец в къщата на хаджи Ставри, не е человек, а е джин (нощен зъл дух), защото, според неговите ааларски понятия, ако злодеецът бе человек, то щеше да има име, родители, местожителство, занаят, вяра, народност и поданство; понеже няма нито едно от тези признаци на обикновеното человечество, то следва, че той е джин. Доводите на простакът аа, без мало щяха да заведат в заблуждение Када-баба, мюфти-ефенди и каймакам-бей, но гръкоманите и туркоманите съветници побързаха, та разясниха на съветът, че има един вид „български комити”, които по делата си приличат на джиновете, (думата е за терористите съзаклятници).

Общото впечатление произведено от личното присъствие на Узунова в съветът, върху кокошите умове на хасковските аалари и бееве, бе силно, в следствие на това обстоятелство, че престъплението и престъпникът бяха от необикновените явления на хасковската съдебна хроника, и ето защо за едни Х. Ставревия Аргириадис бе грък, за други ингилиз, за трети френк, а за гръкоманите „комита вампири”. На късо казано Узунов бе гатанка за хасковския меджлис; при това от този сорт гатанки, които мъчат ума и вълнуват сърцето до исторически припадък – бе гатанка, която със своята вътрешна маскировка интригува до най-висока степен человеческото любопитство, усилва желанието и вселява в душата онова тежко чувство, което язикът на житейската психология нарича досада.

Но тази гатанка трябваше да се разключи, ако не от самия виновник, то поне от веществените доказателства на престъплението. Това го изискваше не само чиновническото положение на бея и общественото на съветът, но и силното, при това, интригувано любопитство на големците. Изискваше се да се употребят някои мерки, за да се узнае кому принадлежат ножът, чипиците, револверът и други уловени неща. След дълги съвещания съветът постанови, а каймакам бей се разпореди да се изпълни постановлението, което беше : 1) да се съберат в управлението всичките бучакчии, кундураджии, въобще всичките еснафлии и цялото градско население, без разлика на вяра и народност, и да им се покажат както нещата, така и злодеецът; навярно, ще се намери някой да познае, или него самого, или някое от нещата. 2) Да се обяви чрез теллалин (протогор, глашатай) на градските жители, който познае „злодеецът”, ще получи от държавния ковчег 50 лири възнаграждение. 3) Да се свикат селските старейшини от цялото окръжие; навярно ще се намери някой да познае убийцата.

Конни и пеши полицейски се разшаваха из града и околията за да изпълнят разпорежданията на бея. Часът бе седем по турски, време вече за обяд. Встревожени и заинтригувани от затворника, съветниците напуснаха меджлис-одаса и се попиляха по домовете си за обяд.

Кошти-чорбаджи, намъчен от досада и нравствено напрежение, бърже напусна меджлис-одаса и отиде да съобщи на другрите си съзаклятници радостната вест: „онзи нищо не казва”, а в същото време и скръбната новина, че той е смазан от бой, че е окован в тежки железа и че бея му се заканил как с нажежено желязо ще да разтвори устата му, за да си каже правичката. Съзаклятниците с напряжено внимание, с развълнувани сърца изслушаха разказът на Кощи-чорбаджи. От дръзките отговори на апостолът те се окуражиха, но куражът им не бе чист, а бе размесен с онзи вид вътрешна мъка, която се наричаше разкаяние. А, че имаше и защо да се разкаят: те станаха причина да загине человекът, който, след смъртта на Левски и Кънчев, бе надеждата верата и общата радост на тракийското съзаклятие. Нравствено се мъчеха те и не на шега се безпокоиха те, първо за себе си, сетне за участта на „онзи” и после за неизвестния изход на делото, което тъй каприциозно се начена в Хасково, а се свърши с това, че от неопитността на самия Узунов то (приключението) заграби в ръцете си 25 души тракийски съзаклетници и ги проводи в Диар-бекирската крепост на „патриотическо успокоение и на вечно заточение”. Пишманиха се хасковките малки и големи, аристократи и демократи съзаклетници, но бе вече късно: Хасковският зандан бе нагълтал в судения си стомах апостолът на свободата, който тъй майсторски избяга от студения търбух на търновската тъмница. *)

Забележка: Сведенията отнасящи се до заседанието на съвета събрахме от поп Савва и покойния Кошти-чорбаджи, тогава членове на съвета, които редовно присъствали на заседанията. Относително въпросите и отговорите, горе съобщени, ние се ползвахме от два източника: от тогавашните цариградски вестници и от членовете на съвета, от които неколцина и сега още живеят в Хасково. Ав.



________________

1 Чети IV кн. Мин. Стр. 163-174

2 Член на хасковския революц. комитет




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница