Заседание в следния състав: Председател: Иво Хинов Членове: Антон Урумов
Изтегляне 440.78 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- ОТПРАВЯ ПРЕЮДИЦИАЛНО ЗАПИТВАНЕ
- 2. Ако се приеме по първия въпрос, че е законосъобразно продължаване на разглеждане на делото, ще бъде ли допуснато нарушение на европейското право, ако
| О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Дата: 15.12.2014 Град: София Софийски градски съд 19 състав В открито заседание в следния състав: Председател: Иво Хинов Членове: 1. Антон Урумов 2. Радослава Качерилска след като разгледа докладваното от съдия Иво Хинов н.ч.д. № 4823 по описа за 2013 година, установи следното: §1. По настоящето дело съдът отправи Преюдициално запитване по дело № С-554/14. В §2-4 от него запитващата юрисдикция посочи фактическата обстановка и съответстващите й правни изводи, установени при пълното спазване на националните изисквания, след събиране на доказателства с участието на страните и изслушването им. §2. Прокурорът по делото подаде протест, в който изложи доводи в две насоки, за които съдът среща съществени затруднения да се произнесе - предвид неясното значение на европейското право по тези въпроси. На първо място прокурорът твърди за допусната фактическа грешка относно периода от време, през който осъденият Огнянов е работил в датския затвор - а именно неправилно не е отчетено от съда, че посоченият от датските власти период от време включва и неработни дни. Моли съдът да поправи тази грешка. Решаващата юрисдикция не е сигурна дали има правото, при постановяване на своя окончателен акт след получаване на Преюдициалното заключение, да обсъжда това искане и евентуално да го уважи. По-сетне Прокурорът направи искане за отвод - тъй като в своето Преюдициално запитване съдът е изразил становище по фактически и правни въпроси, като е направил това преди делото да бъде обявено за решаване (в §2-§4 от Преюдициалното запитване № С-554814). Решаващата юрисдикция не е сигурна, че европейското право изисква, респективно толерира такъв отвод. §3. В рамките на обучение относно Преюдициални запитвания по наказателно-правни въпроси, организирано от Националния институт по правосъдието в България, единствените зададени въпроси на лектора бяха относно изискването запитващата юрисдикция да очертае фактическите и правните рамки на спора и съотнасянето на това изискване със забраната съдът да взима предварително становище по делото. Лекторът нямаше специфичното българско наказателно-правно мислене и не успя да разбере причините за тези притеснения. Дадените разяснения само затвърдиха у запитващата юрисдикция убеждението, че не би могла да даде еднозначен отговор на повдигнатите от Прокурора въпроси относно задължението да си направи отвод и относно възможността да коригира в крайния си акт онова, което вече е възприето в Преюдициалното запитване. §4. Институтът на Преюдициалното запитване е нов и непознат за българското наказателно правораздаване, предвид ограничението по чл.10 ал.1 от Протокол № 36 от ДФЕС. Повдигнатия от Прокурора въпрос за отвод на запитващата юрисдикция в следствие задаване на Преюдициалното запитване касае приложението на европейското право. Задължително тълкуване на нормите, регулиращи тези въпроси, може да даде само Съдът на ЕС. След като обсъди становищата на страните, съдът прие, че е изправен пред три въпроса, касаещи приложението на европейското право, на които не може да даде отговор. Това налага отправяне на ново Преюдициално запитване, което е пряко свързано с предходното - доколкото регулира последиците от отправянето му. §5. Поради което О П Р Е Д Е Л И : ОТПРАВЯ ПРЕЮДИЦИАЛНО ЗАПИТВАНЕ със следното съдържание: 1. Ще бъде ли допуснато нарушение на европейското право (чл.267 ал.2 ДФЕС вр чл.94 от Процедурния правилник на съда, чл.47 и чл.48 от Хартата на основните права на Съда на ЕС или други относими правила), ако съдът, който е отправил Преюдициалното запитване, след получаване на Преюдициалното заключение, продължи разглеждане на делото и постанови акт по същество – като не си направи отвод; основанията на този отвод е изразяване от съда на предварително становище в Преюдициалното запитване по съществото на спора (а именно е приел за настъпила определена фактическа обстановка и е приел за приложима определена правна норма към тази фактическа обстановка). Въпросът се задава с презумпцията, че при установяването на фактите и приложимото право, с оглед задаване на Преюдициалното запитване, са спазени всички процедурни законови правила, с оглед защита на правото на страните да сочат доказателства и да пледират. 2. Ако се приеме по първия въпрос, че е законосъобразно продължаване на разглеждане на делото, ще бъде ли допуснато нарушение на европейското право, ако А) съдът възпроизведе без промяна в окончателния си акт всичко онова, което е приел в Преюдициалното запитване, като относно тези фактически и правни разрешения откаже да събира нови доказателства и да изслушва страните; съдът фактически събира нови доказателства и изслушва страните само относно онези въпроси, които не са били приети за установени в Преюдициалното запитване. Б) съдът продължи да събира нови доказателства и да изслушва страните относно всички относими въпроси – вкл относно въпросите, за които вече е изразил своето становище в Преюдициалното запитване – като в окончателния си акт възпроизведе своето последно становище, основано на всички събрани доказателства и след обсъждане на всички доводи на страните – както преди отправне на Преюдициалното запитване, така и след получаване на Преюдициалното заключение. 3. Ако се приеме по първия въпрос, че е съобразено с европейското право продължаване на разглеждане на делото, то ще бъде ли съобразен с европейското право изборът на съда да не продължи да разглежда делото, вместо което да си направи отвод, защото продължаване на разглеждането му ще бъде в противоречие с националното право, което осигурява по-висока степен на защита на интересите на страните и на правосъдието. А именно, отводът е обусловен от: А) съдът е изразил предварително становище по делото – чрез Преюдициалното запитване, преди произнасяне с окончателния си акт – което макар и позволено от европейското право, е забранено от националното право; Б) съдът ще формира окончателното си становище с два акта, а не с един акт (ако се приеме, че Преюдициалното запитване не е предварително, а окончателно становище) – което макар и позволено от европейското право, е забранено от националното право. §6. Обосновка на отправеното Преюдициално запитване §6.1. В т.1 от запитването се поставя въпросът за отвода на съда. Този отвод е обусловен от изразяване на едно "предварително становище" от страна на съда. Това предварително становище е било безусловно необходимо. Без изложение на установените факти и приложимото право е невъзможно отправяне на Преюдициално запитване, респективно получаване на Преюдициално заключение, което да е полезно за решаване на казуса. При формиране на това предварително становище съдът е спазил всички процесуални правила, защитаващи правата на страните. При липса на възможност за отправяне на Преюдициално запитване, това предварително становище щеше да бъде част от крайния акт по делото. Но по конкретното дело това становище е "предварително", а не "окончателно". Основанията за отвода е незаконосъобразност, съобразно националното право, на следната ситуация: съд, формирал и изразил предварително становище по делото, да продължи да разглежда делото и да се произнесе по него с окончателния съдебен акт. Законосъобразно е този съд да си направи отвод и да преустанови разглеждането на делото; респективно да не постанови крайния си акт по него. Запитването касае дали европейското право изисква такъв отвод в разглежданата хипотеза. А именно дали настоящият съд, след като е отправил Преюдициално запитване, в което е взел становище по съществото на делото, може да продължи да разгледа делото (и да постанови своя краен акт съобразно Преюдициалното заключение) или трябва да се отведе. §6.2. Въпросът в т.2 от запитването се поставя само ако се приеме, че е законосъобразно същият съд, който е изразил "предварително становище" в Преюдициалното запитване, да продължи да разглежда делото и да се произнесе с крайния акт. А именно как съдът да продължи да разглежда делото и доколко крайният акт трябва да е обусловен от "предварителното становище". Първата възможност (запитване 2.А.) е съдът да третира своето "предварително становище" като част от своето крайно становище. Това е така, доколкото той го е формирал при спазване на всички изисквания за него - а именно след като е приключил със събиране на доказателствата и след като е изслушал пренията на страните. Съдът е готов да реши делото, но го спира неяснотата относно значението на определено европейско нормативно правило. Ако нямаше възможност да зададе Преюдициално запитване, това "предварително становище" би било част от крайния съдебен акт (който - в конкретния случай - щеше да включва освен това "предварително становище" относно фактите и приложимото право, но също така и решението по приспадане на работните дни в определено съотношение). Т.е. съдът третира своето "предварително становище" като част от своето крайно становище. Поради което след получаване на Преюдициалното заключение, той без каквато и да е промяна го възпроизвежда в крайния си акт. Относно фактическите и правните положение, възприети в "предварителното становище", той няма да може нито да събира нови доказателства, нито да изслушва отново страните. Това е възможно само относно онези елементи, които не фигурират в неговото "предварително становище". Така се получава едно "стъпаловидно решение". Вместо с един съдебен акт да се регулират в пълнота всички въпроси, това става с два отделни акта. Втората възможност (запитване 2.Б.) е съдът да не е обвързан от своето "предварително становище". Той да има възможност да изслуша критиките на страните относно него и съответно да го промени. Така той би имал възможност да събира доказателства относно всички относими въпроси - вкл и тези, намерили вече разрешение в "предварителното становище". Той може да изслушва отново страните относно тези въпроси. В своя краен акт съдът може както да остане на своето първоначално убеждение и да възпроизведе в крайния си акт своето "предварително становище", така и да промени своето вътрешно убеждение и да постанови окончателен акт, който е различен от "предварителното становище". §6.3. В т.3 от запитването се поставя ако Съдът на ЕС приеме, че е съобразено с европейското право продължаване на разглеждане на делото от съда, който е отправил Преюдициалното запитване и е съобразено с европейското право този съд да продължи това разглеждане по един от двата начина: или в своя краен акт да възпроизведе без промяна своето "предварително становище" (въпрос 2.А.), или да допусне критика от страните на неговото "предварително становище", след това да коментира тази критика и накрая да приеме същото или различно фактически и правно разрешение в крайния си акт (въпрос 2.Б). Но тази хипотеза на развитие на делото след получаване на Преюдициалното заключение не е съобразена с националното право. Т.е. крайният акт на съда би отговарял на европейските изисквания - но не би отговарял на националните изисквания. Последните осигуряват по-висока степен на защита. А именно те гарантират на страните (и на обществото) произнасяне с краен акт от съд, който не е изразявал предварително становище и поради това няма предубеждение (въпрос 3.А). Също така те гарантират произнасяне по всички въпроси с един съдебен акт, а не с два отделни съдебни акта, разделени във времето (въпрос 3.Б). Съобразно националните норми неспазването на което и да е от тези две изисквания водят до нуждата съдията да си направи отвод - като преустанови разглеждане на делото и то бъде предоставено на друг съдия, който го започва отначало. Ако не го стори и вместо това продължи разглеждане на делото, като постанови своя краен акт, той ще бъде порочен. Неспазването на което и да е от тези две изисквания са основание за отмяна на този краен акт. Цялото дело започва отначало, от друг съд, с цел той да не допусне тези нарушения. Поради което съдът, получил Преюдициалното заключение, избира да се въздържи от продължаване на разглеждането му и от постановяване на краен съдебен акт съобразно това заключение. Той избира да си направи отвод. Пряка последица от този отвод е започване на делото отначало - от друг съдебен състав, който не е отправил Преюдициално запитване и поради това не е изразил "предварително становище". Този друг съдебен състав ще постанови своя акт в съответствие не само с европейското, но и с националното право. Този друг съдебен състав ще се съобрази с полученото Преюдициално заключение по първото Преюдициално запитване - и реално ще го приложи. При това положение се поставя и въпросът по т.3 от запитването - а именно съответства ли с европейското право изборът на съда да се въздържи от действие, което е съобразено с европейското право, въз основа на довод, че това действие не е съобразено с националното право. Пряка последица от неговия избор не е нарушаване на материалното европейско право (в случая значението на чл.17 от Рамково решение № 2008/909/ПВР). Напротив. Това европейско право ще бъде приложено при всяко положение. Но ако запитващата юрисдикция си направи отвод ще бъде приложено (от друг съд) по законосъобразен начин, както по европейското, така и по националното право. Обратното - ако не си направи отвод, продължи разглеждане на делото и постанови акта си, ще бъде приложено законосъобразно само европейското право - но не и националното право. §7. Допустимост на отправеното Преюдициално запитване. §7.1. Поставеният въпрос попада под компетентността на Съда на ЕС, доколкото визира преките последици от задаване на Преюдициално запитване (с определено съдържание) по отношение на възможността националната юрисдикция, задала това запитване, да продължи да разглежда делото и да го приложи реално в крайния си акт. Т.е. този въпрос има пряко отношение към реалното приложение на Преюдициалното заключение по националното дело. Самото запитване е функционално - то е зададено с оглед нуждите на конкретно национално дело и респективно Преюдициалното заключение се дава именно с оглед прилагането му по това национално дело. Поради което европейското право неизбежно регулира и условията, при които съдът, задал това Преюдициално запитване, следва да го приложи или не следва да го приложи в своя акт - а именно не го прилага, защото се отвежда от разглеждане на делото, на основание причини, регулирани от европейското право (а именно съдържание на Преюдициалното запитване - чл.94 от Проц. правилник). Поради тези причини последиците от задаване на Преюдициално запитване относно евентуалните пречки за прилагане на полученото Преюдициално заключение по неизбежен и необходим начин се регулират от европейското право. А оттук и обосновават компетентността на Съда на ЕС да се произнесе по това регулиране. Поради което и въпросите, дали съдът, задал Преюдициално запитване, в което е взел становище по фактически и правни въпроси (т.е. формирал "предварително становище"), може или не може да променя това становище, както и дали въобще може да постанови краен акт, са част от европейско-правната регулация на института на Преюдициалното запитване. Поради което и единствено Съдът на ЕС е компетентен да се произнесе по тях. §7.2. Възприемане на обратното би довело до регулиране на въпроса само от националното право. В случая то възприема като процесуално нарушение изразяване от съда на становище по съществото на делото, дори и при отправяне на Преюдициално запитване относно материално-правен въпрос. Поради което такова отправяне на Преюдициално запитване ще има за последица отвода на съда - под угрозата, че ако не си направи този отвод, актът му - какъвто и да е той - ще бъде отменен поради изразяване на "предубеждение". Това ще е значителен стимул националният съд да не отправя Преюдициални запитвания по материално-правни въпроси. Така фактически съдържанието на чл. 267 ДФЕС ще бъде регионално тълкувано от националните власти, съобразно особеностите на националните им закони. И по-конкретно - съобразно българския закон - ще бъде тълкувано по начин, ограничаващ приложното му поле само до онези Преюдициални запитвания, при които не се взима становище по съществото на делото. Други правни системи може да достигнат до друго разрешение. Т.е. отказът на Съда на ЕС да се произнесе по въпроса ще има за реална и непосредствена последица върху значението и съдържанието на европейска правна норма - това значение ще бъде установено от съответните национални юрисдикции поотделно и ще има различни измерения. Това също така е основание да се приеме, че Съдът на ЕС е компетентен да се произнесе с тълкувателен акт. §8. Национална правна рамка §8.1. Относно предубеждението и отвода Съобразно чл. 29 НПК не може да бъде съдия онзи, който е предубеден, частен случай на което е изразяване на становище по делото. В ал.1 изрично са посочените случаите, при които такова становище е налице - а именно участие при постановяване на съдебен акт, в който се взима решение по въпросите, предмет на делото (обвинение, присъда, споразумение, мярка за неотклонение и др.). Предвидена е обща клауза в ал.2 - за наличие на такова предубеждение поради наличие на други обстоятелства. Под "предубеден" се разбира и изразяване на становище по съществото на делото преди постановяване на крайния съдебен акт. Във всеки един от тези случаи съдът е задължен да си направи отвод. Това означава, че съдът спира да разглежда делото; то отново се разпределя по административен ред сред останалите съдии в съответния съд; след което делото започва отначало. Ако съдията пропусне да си направи отвод, вместо което продължи да разглежда делото и постанови краен съдебен акт, този акт е опорочен. Приема се, че той е постановен при условията на "съществено процесуално нарушение". Поради което и по-горната инстанция го отменя. След което връща делото за ново разглеждане от друг съдия. Делото започва отначало. Съдебната практика е особено стриктна при тълкуване на условието за "предубеденост". Този контрол се осъществява служебно, без искане от страните; не се обсъжда и възможността - поради развитието на делото - този порок да се окаже ненарушаващ правата на подсъдимия. Дори и най-беглото посочване от съда, отнасящо се до фактите по делото или до правната им квалификация, води автоматично до основание за отвод; при липса на такъв отвод присъдата се отменя и делото връща за ново разглеждане. §8.2. Представям пет произволно избрани акта на Върховния касационен съд (ВКС). С решение № 380 от 09.10.2008 г. по н. д. № 352/2008 г., І н. о. на ВКС е приел - служебно и без наведен довод от осъдените лица - че незаконосъобразно първоинстанционният съд е постановил крайния си акт, след като преди това е изразил предварително становище. А именно, след като подсъдимите са признали всички факти по обвинението, съдът - вместо само да установи, че доказателствата подкрепят обвинението относно деянието (т.е. само относно фактите), е посочил, че доказателствата подкрепят обвинението относно престъплението (т.е. относно факти и правна квалификация). ВКС е приел, че посочвайки "престъпление", а не "деяние" съдът е изразил предубеждение, поради което е следвало да си направи отвод. Не е обсъждано дали подобна "пристрастност" не е преодоляна от потвърдителното решение на втората инстанция. С решение № 430 от 18.11.2009 г. по н. д. № 438/2009 г., н. к., ІІ н. о. на ВКС е прието, че първата инстанция е изслушала двама от подсъдимите (третият е отсъствал) и се е оттеглил на съвещание; на следващия ден, преди обявяване на присъдата, се е явил и третият подсъдим. Съдът го е изслушал. Вместо да се оттегли на ново съвещание, съдът е обявил, че не е налице промяна на становището му в резултат на новото изслушване; обявил е присъдата си. ВКС е приел, че така съдът е формирал своето вътрешно убеждение преди да е изслушал последният подсъдим. ВКС не е обсъждал значението на обстоятелството, че присъдата относно последния подсъдим е оправдателна; нито това, че втората инстанция е констатирала изтекла погасителна давност и е прекратила производството относно него. Актовете на първата и втората инстанция са отменени - като делото е върнато за ново разглеждане. С Решение № 445 от 01.12.2009 г. по н. д. № 466/2009 г., Н. К., І Н. О. на ВКС е прието, че е допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото съдът, постановил оправдателна присъда, не си е направил отвод. Този отвод е обусловен от това, че в предходен междинен акт е формирал предварително становище относно доказаност на факти, които макар да не се отнасят до престъплението, са част от предмета на доказване; изразил е становище относно правната характеристика на деянието. След това тази оправдателна присъда е била отменена от втората инстанция, която е постановила осъдителна присъда. ВКС не е обсъждал дали това предварителното становище е повлияло на справедливостта на съда, който след това становище е постановил оправдателна присъда; не е обсъдил и дали противоположният, осъдителен акт на втората инстанция (за която няма основания за отвод) не е направил евентуалната пристрастност на първата инстанция напълно безпредметна. Вместо това е приел, че липсата на отвод на първата инстанция е съществено процесуално нарушение; липсата на отмяна на присъдата само на това основание от втората инстанция е също така съществено процесуално нарушение. Поради което е отменил осъдителната второинстанционна присъда и е върнал делото отново на първа инстанция, за да се гледа отново от непредубеден съдия. С Решение № 557 от 17.12.2009 г. по н. д. № 527/2009 Г., Н. К., І н. о. на ВКС е прието, че е следвало да се самоотведе съдията, който е взел предварително становище по делото в междинен акт - постановен въз основа на жалба против прекратяване на делото. След като не го е сторил, е допуснал съществено процесуално нарушение. Не е обсъдено дали това нарушение е отстранено, след като втората инстанция е извършила самостоятелна проверка и е потвърдила осъдителната присъда. Съдебните актове са отменени и делото е върнато за ново разглеждане. С Решение № 181 от 04.04.2013 г. по н. д. № 463/2013 г., Н. К., І Н. О. на ВКС е прието, че първоинстанционният съд е следвало да се самоотведе. Той първо е бил сезиран с едно обвинение, което да разгледа по специфична процедура. Отказал е да разгледа обвинението по тази процедура, като е изложил правни доводи за това. След това е бил сезиран със същото обвинение, по общата процедура. Разгледал е това обвинение - при което обвиняемият се е признал за виновен и е сключил споразумение с прокурора; актът на съда се изразява само в одобрение на това споразумение. Според ВКС, след като този съд първоначално е изразил становище относно правната квалификация, вече не е непредубеден. Поради което не може валидно да одобри споразумението. Актът му отменен и делото върнато за ново разглеждане. §8.3. Относно произнасяне с няколко отделни акта. Принципът е, че със своята Присъда съдът се произнася в пълнота по всички въпроси. Допустимо е да се произнесе по тези въпроси с два или повече отделни акта само в следните три случая:
Извън горепосочените случаи е неправомерно съдът да се произнася с междинен акт, относно част от въпросите, които следва да реши. Това се приема за изразяване на предубеждение и е основание за отвод. Приложима е съдебната практика, посочена по-горе. §8.4 Дисциплинарна отговорност Изразяването на предварително становище от съдията води не само до необходимост да си направи отвод, респективно до отмяна на крайния му акт. Това също така е основание за носене на дисциплинарна отговорност - защото представлява дисциплинарно нарушение. Съобразно т.2.3 и т.7.4 от Кодекса за етично поведение на съдията е забранено да прави публично изявление относно крайния изход на поверено му за разглеждане дело, респективно да изразява предварително становище. Съобразно т.7.3 може да обсъжда принципни правни проблеми, без да се позовава на конкретните факти. А в случая, със задаването на Преюдициалното запитване, публично и официално е изразено предварително становище, с конкретните факти по делото. Изтегляне 440.78 Kb. Сподели с приятели:
|