Благодатта Членове на царското

13

Благодатта

Членове на царското

семейство

Може да не произлизаме от заможни семейст­ва, но в Библията ясно се казва, че поради нашата връзка с Христос, чрез вяра, ние сме станали на­род от духовни потомци. Както пише Павел в Галатяните 3:29: „И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание“. Ако проследим истинското си потекло, виждаме, че на­шата самоличност вече не се корени в Европа, Азия или Африка. Чрез благодатта можем да проследим истинското си родословие назад до Христос - изпълнението на Божието обещание към Авраам. И поради тази специална връзка с Христос, сега сме наследници на Божието царство.

Положението на наследника не се е промени­ло значително от времето на Павел. Павел пише: „Казвам още: До тогаз, до когато наследникът е малолетен, той не се различава в нищо от роб, ако и да е господар на всичко, но е под надзиратели и настойници до назначения от бащата срок“ (Галатяни 4:1,2). Павел обяснява, че наследникът се на­мира под властта на настойника, на когото е даде­на цялата отговорност по управляването на имота. По същия начин обикновено се назначава и нас­тойник, който да следи за възпитанието на детето и да го учи кое е добро и кое зло, докато порасне.

В римското общество, момчето било считано за младенец до седмата си година. От тази възраст до 17-тата му година, тясна морава лента опасвала тогата му, показвайки, че той е още дете. На 17 го­дини му се давала друга роба без тази морава лен­та, за да се покаже, че той вече трябва да бъде считан за мъж. Но едва след като навърши 25 го­дини, той добивал законното право да участва в сделките.

В еврейската култура нещата били някак оп­ростени. На 12 години, детето преминавало церемонията, наречена бар митцва и ставало пъл­ноправен „син на завета“. Бащата на детето ставал и произнасял благодарствена молитва за това, че няма да бъде повече отговорен за действията на сина си. А момчето от своя страна, казвало молит­ва, с която поемало отговорността за себе си като мъж.

Павел използва това добре познато премина­ване към пълнолетие, за да илюстрира отношение­то на закона към Божиите люде. Когато Израел беше поставен под закона, той бе направен нас­ледник на Божиите обещания. Но докато нацията беше под закон, обещанията за тяхното славно наследство нямаше да бъдат изпълнени. Те очаква­ха времето, наречено „изпълването на времената“, когато Бог щеше да изпълни всяко едно от Своите обещания чрез даването на Своя Син. Дотогава Израел много приличаше на малко дете, управля­вано и контролирано от закона.
Робството на закона
Законът включваше почти всичко, свързано с ежедневния живот, от храната до търговските сделки и съпружеските взаимоотношения. Законът упражняваше строг контрол върху Божиите хора, до времето когато щяха да се сбогуват с детството и да преминат в зряла възраст, когато най-сетне щяха да могат да се възползват напълно от облаги­те на обещаното им наследство. На Израел бе да­дено обещанието за ново и чудесно общение с Бога чрез идването на Месията, но това обещание не можеше да бъде изпълнено, до настъпването на времето, определено от Отец.

Законът даде принципите, според които, както отделните личности, така и цялото общество да могат да живеят в ред и хармония. Но ако отноше­нията ни с Бога се основават само на тези външни указания, ще се окажем под някаква форма на робство. Ето защо Павел пише: „Така и ние, кога­то бяхме малолетни, бяхме поробени под първона­чалните учения на света“ (Галатяни 4:3).

Винаги съм смятал, че има известна доза иро­ния в това, че първият църковен събор (описан в Деянията 15) се занимава така сериозно със сложната система от правила за поведението, ръководе­ща живота на вярващите. Въпреки че, съборът стигнал до заключението, че вярващите не са по­вече длъжни да се подчиняват робски на някакъв правилник за външно поведение, днес все още има много църкви, които се стремят да наложат подо­бен контрол над хората си.

Аз израснах в църква, чиито ръководители вярваха, че божествено право е, да казват на жени­те как да се обличат и каква прическа е подходя­ща или неподходяща за тях. Водачите също из­глежда вярваха, че имат откровение относно Божието мнение за грима. Като деца ни се даваха безброй разпореждания какво можем да правим и какво не. Не бих искал да твърдя, че църквата ни се връщаше обратно под Мойсеевия закон, но тя наистина ми наложи такова тежко бреме на осъждение и робство, че ми бе непосилно да го издър­жа. Непрекъснато се покайвах, защото просто не можех да живея на висотата на поставените от тях норми.

Законът никога не може да ни въведе в изо­билния, пълноценен, свободен живот, който Святият Дух желае за нас. Той носи само вина, осъждение и отчаяние. За щастие, законът не е краят на историята.

Именно това има предвид Павел, като пише: „А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона“ (Галатяни 4:4). Понеже Исус вече е дошъл, ние можем да преживеем пълнотата на благословенията, които Бог е обещал. Но понятието „когато се изпълни времето“ има и друг нюанс. Замисляли ли сте се някога, защо Бог допусна народът Му да живее под закона почти 1400 години преди да из­прати Сина Си? Откровено казано, ние може би никога няма да разберем напълно защо Бог изби­ра определен момент. Неговите пътища не са като нашите пътища и Неговите мисли не са като на­шите мисли. Но ако хвърлим бърз поглед на исто­рията, ще открием много явни причини, поради които, времето на появата на Исус на човешката сцена бе особено подходящо.

Първо, Христос бе роден в един период на безпрецедентен мир. Повече от 13 години преди рождението на Христос и през целия Му живот, портите на храма на Янус в Рим бяха затворени. Винаги, когато Рим тръгваше на война, храмът се изпълваше с поклонници, молещи се на Янус за победа. Но по времето на Христос класическият Пакс Романа бе здраво закрепен.

Рим също така, бе постигнал голям напредък в транспорта, с изграждането на добре планирана система от пътища, кръстосващи цялата империя. И гръцкият, един ясен, изразителен и удивително конкретен език, се бе установил като универсален език в Римската империя.

Всички тези фактори допринесоха за бързото разпространение на евангелието през първия век. Също така е възможно Бог да е изчакал този стра­тегически момент, за да може посланието за Него­вата любов и прощение, отнасящи се за цялото чо­вечество, да окаже влияние върху целия свят.

Забележете също, че Павел пише, че Христос бе „изпратен“ от Отец, с което говори не само за вечното съществуване на Христос, но също, че Исус дойде, за да изпълни специална задача. Исус бе изпратен в този свят, за да завърши изкупление­то на човечеството. Той дойде да установи нов за­вет, чрез който човекът да има лични отношения с Бога и да влезе в пълнотата на обещаните от Него благословения.

Павел също ни казва, че Исус „се роди от жена и под закона“. Това споменаване, че Исус се роди от девица, е силно напомняне за първото обещание за Месия, дадено в Писанията. В Битие 3:15 Бог обещава, че семето на жената ще нарани главата на змията, разрушавайки така делата на смъртта и отделянето от Бога, които Сатана внесе в Едемската градина. Исус бе също и „под закон“, което е напомняне, че Исус бе евреин по рожде­ние, и че бе изпратен първо да изкупи евреите.

Той дойде, за да може Божият народ, в крайна сметка да достигне духовна зрялост и да получи пълнотата на своето духовно наследство. Единст­вено чрез Исус те могат да получат наследството си от небесния Отец.

Знаехте ли, че смъртта и възкресението на Христос спечелиха за вас именно такова богато и близко отношение? Точно тази беше мисълта на Павел, когато писа: „И понеже сте синове, Бог из­прати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика Авва, Отче!“ (Галатяни 4:6).

В този пасаж виждаме един чудесен пример за това как Троицата участва в живота на вярващия: Бог Отец изпраща Духа на Сина Си в сърцата ни. Паралелен на този пасаж, в Римляни 8:15,16, ни казва, че самият Божий Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чада. Такъв вид отноше­ния са възможни само, ако сме преживели пълно духовно новорождение. Както сам Исус каза: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Не се чуди, че ти рекох: трябва да се родите отго­ре“. (Йоан 3:6-7). Когато сме духовно новородени, дава ни се силата да влезем в такова прекрасно, близко общение с Бога, което Павел описва с ду­мата „Авва“.

Авва е умалителното за „отец“. Това е арамейска дума. Дори и днес, ако посетите Израел, ще чуете как малките деца непрекъснато викат: „Авва! Авва!“. Всъщност, те казват: „Татко! Татко!“

Исус многократно употребявал думата „Авва“. Няма съмнение, че учениците Му толкова често са Го чували да я споменава в молитвите си, че дори не са я превели на гръцки. Запазили са арамейския израз, защото са искали да съхранят същото чувство на топлота и близост, което Исус имаше към Своя Баща.


Божието намерение е

да Го познаем като наш любящ Баща,

дори като наш Татко.


Колко прекрасно е да знаем, че Бог иска да има същите любящи и близки отношения с нас в обходата ни с Него! Твърде често сме склонни да гледаме на Бога като на велик, далечен, всемогъщ Създател, но всъщност Божието намерение е да Го познаем като наш любящ Баща, дори като наш Татко.

Някои смятат, че подобна фамилиарност е из­раз на неуважение, но самият Бог ни призовава на това ниво на близост. Спомням си времето, когато имах възможността да се срещам с група италиан­ски вярващи на молитвено събрание. Заради мен те се молеха на английски, но дори и тогава про­дължаваха да се обръщат към Бога с „Папа“. Отна­чало си мислех, че този израз е прекалено неофи­циален; но след като размислих, си промених мне­нието. Този израз съдържаше дълбока любов и близост, които бяха в съответствие с Писанията.

Колко е забележително, че сега Бог ни прие­ма в присъствието Си като Свои възлюбени деца, а не като страхливи и раболепни слуги. Нима от­ношенията между баща и деца не трябва да бъдат точно такива? Когато децата ми идват да ме ви­дят, те не стоят мирно, не козируват и не треперят от страх, докато ми говорят. Не се приближават към мен с думи на престорена официалност, каз­вайки: „О, величайши отче, удовлетвори днес сми­рената молба на твоето дете“. А по-скоро, казват: „Здрасти, татко, трябват ми пет долара. Нямам време да ти обясня; просто ми ги дай сега, а по- късно ще ти ги върна!“.

Бог желае времето, прекарано с Него да успо­коява и възстановява сърцата ни. Той иска да се чувстваме като у дома си, когато сме с Него, и да бъдем свободни и открити в нашето общение с Него. Можем спокойно да се чувстваме така, за­щото животът ни, така или иначе, е като отворена книга пред Него. Той ни познава по-добре, откол­кото самите ние се познаваме.

Бог не иска да се държим на разстояние от Него и да имаме студени и сдържани отношения. Той желае лично да познаем любовта Му в дълбо­чината на сърцата си. Затова можем да използва­ме който и да е израз, който предава тази близост, било то „Баща“, „Татко“ или дори „Папа“.
Идеалният татко
Бог е нашият Баща във възможно най-чистия, истински и свят смисъл на думата. Той е наш Баща по един идеален начин. Дано Бог да ни по­могне, защото нашата покварена култура е разру­шила образа на бащата в сърцата на много деца. Това е трагично. Благодаря на Бога за моя благо­честив баща, който винаги ми е помагал да се от­насям към Бога по един много близък и прекрасен начин. Мъчно ми е за хората, които не могат да почувстват бащинството на Бога в живота си, по­ради някой лош пример, който са имали.

Каквото и да сте преживели досега, Бог иска да имате тази най-близка, интимна връзка с Него и да Го познаете като любящ, праведен Баща; като свят, чист и грижовен Отец. Неговият Дух вика в сърцата ни: „Авва! Татко! Отче!“.

Бог е способен да ни дари любовта Си, да ни обсипва с вниманието и добротата Си, за да мо­жем да Го обичаме все повече и повече. Това е Божията цел за човека. Животът ви никога няма да бъде пълноценен, докато Божиите цели не бъ­дат изпълнени във вас; докато не установите тази близка, лична връзка с Бога; докато не Му кажете „О, Авва!“ и то да бъде казано от сърце.

Татковци, спомняте ли си първия път, когато детето ви изрече: „Тате?“ Беше наистина забележи­телно. Напълно го разбрахте, нали? Моята малка дъщеря беше много умна. Първата дума, която каза беше: „Тате“. Толкова ясно - колкото може да бъде. Обърнах се, възкликнах, извиках: „Какво?“. Съжалявах, че нямаше никой друг с мен, защото кой би ми повярвал? Опитах се да я накарам да го каже отново, а тя ми даде възможно най-сладката, всезнаеща усмивка, но не пожела да го повтори. Все пак аз я бях чул! Скоро тя започна да го казва пред всички, и аз тръпнех от удоволствие.

Денят, в който за пръв път кажем „О, Авва!“, Бог ни чува и се вълнува. Това е началото на отно­шения, когатопри които ние от сърце можем да кажем: „Хей, това е моят Авва! Това е моят Тат­ко!“. И чудото се състои в това, че е само началото на богатството, скрито в общението ни с Бога.
Наследници на Бога
Непонятно и в същото време велико е това да влезем в общение с Бога като с наш „Авва“, но това далеч не е всичко. Павел ни казва: „Затова не си вече роб, но син; и ако си син, то си Божий нас­ледник чрез Христос“ (Галатяни 4:7). След като сме влезли в отношения с Бога като Негови оси­новени деца и Духът Му сега вика в нас „О, Авва“, ние сме станали наследници на Бога. Наследници сме на Божието вечно, славно царство.

Нашият Отец ни обича толкова много, че щедро ни е направил Негови наследници и Той възнамерява това духовно наследство да се изрази чрез реални, настоящи благословения в живота ни.

Някои бъркат, като мислят, че вярващият трябва да чака да отиде в небето, за да получи нас­ледството си, но това е съвсем далеч от истината. Библията ни казва, че белезите на Божието царст­во са праведност? мир и радост в Святия Дух (Рим­ляни 14:17). Ние можем да разполагаме с тези чу­десни благословения още сега. Божият мир, който надминава всякакво разбиране, може да пази сър­цата и мислите ни именно сега. Душата ни може да прелива от неизразима, славна радост точно сега. Можем да живеем и се радваме на свободата, която ни развързва от вината и страха, защото сме обявени за съвършено праведни, поради вярата ни в завършеното дело на Исус Христос.
Но това не е всичко,

приятели!
Това са само няколко от елементите на славното ни наследство, които са вече наши, защото Бог ни е направил сънаследници с Исус. Ние мо­жем да имаме достъп до най-голямото благословение, поради чудната любов и благодат на нашия небесен „Татко“.

И все пак, това не е всичко. Исус казва, че ще дойде ден, когато ще каже на тези от дясната Му страна: „Дойдете вие благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създа­нието на света“ (Матей 25:34). Аз съм наследник на Бога, аз - осиновеният син на Царя. Следова­телно, ако Баща ми е Царят на вселената, то тога­ва аз съм принц Чък!

Това прави и вас принцове или принцеси.

Прави ви наследници на царството - Царството, което Бог иска да споделите с Него и да му се нас­лаждавате, един свят без край. И когато бъде въз­становено пълното, цялостно и интимно общение на човека с Бога, тогава целта на Бога за човека ще бъде изпълнена.

Сърцата ни могат да преливат от благодар­ност, поради топлината и сигурността, които сега изпитваме, познавайки Божията безгранична лю­бов и загриженост за нас. Каква сила има в увере­ността, че Той ще се грижи за нас, че ще бди над нас и ще ни пази в любовта Си. Сега можем да живеем без страх и да сме сигурни, че имаме Отец, Който е на наша страна, непрекъснато зад нас на всяка стъпка от пътя ни, Отец, Който ни да­рява с огромна сила и възможности, така че да можем да крачим с Него в нов живот.

Нашият „Авва“ Се е посветил да ни пази от препъване и да ни представи непорочни пред при­съствието Си, с бликаща от нас радост (вижте Юда 24). Тон ни е осиновил и ни е подарил нетленно наследство чрез Исус Христос, нашия Господ. Не защото заслужаваме това, или защото сме го изра­ботили. Всичко това е станало възможно единстве­но поради Неговата изобилна милост и благодат.

Когато бъдем новородени, колко прекрасно е да открием, че по един уникален начин сме стана­ли, както духовно богати, така и членове на цар­ското семейство, в най-добрия и истински смисъл на думата. Тъй като сме Божии деца, ние сме ста­нали принцове и принцеси на царството. Заради това, което Христос направи за нас, ще получим наследство - нетленно, неосквернено и неизмеияемо - и то очаква всеки един от нас, да му се нас­лаждаваме през цялата вечност.