Благодатта Борбата започва

8

Благодатта

Борбата започва

За мен не бе никак трудно да разбера тези не­гови преживявания. Всички сме изпитвали подоб­ни трудни моменти в обходата си с Господа. Въп­реки че копнеем да водим угоден на Бога живот, плътта се оказва твърде силна, за да й се противо­поставим и тогава съгрешаваме.

През цялата история на църквата, хората са търсели начини да овладеят плътта. В миналото много християни са вярвали, че единственият на­чин да се постигне победа над нея, е да се заклю­чат в килията на някой манастир. Те не са си поз­волявали контакти с никого и с нищо, което евен­туално би ги накарало да съгрешат. Но е достатъчно само да хвърлим бегъл поглед на дневниците, които са оставили, за да разберем, че изолирането не им е помогнало.

Йероним, известният теолог на ранната църк­ва, живял години наред в стая, малко по-голяма от килия. Единственият му контакт с външния свят бил малкият прозорец, през който получавал хра­на. Той се изолирал от всичко и от всеки, за да може да се отдаде напълно на изучаването на Бо­жието Слово, на размишления и молитва. Но в личните му дневници е отбелязано, че строгият на­чин на живот и дебелината на заобикалящите го стени, не могли да предпазят ума му от ужасните мисли и картините, които въображението му рису­вало, докато живеел в малката тъмна стаичка.

Защо такива вярващи никога не могат да пре­живеят радостта от Божията победа? Много прос­то - те изчерпват всичките си усилия и енергия, опитвайки се да живеят благочестив живот със собствени сили. Вместо да предадат живота и бор­бите си на Бога, те продължават да търсят някоя нова техника, метод или програма, която да ги направят праведни. Но никоя от тях не е в състоя­ние да им помогне.

Винаги ще се проваляме, докато се опитваме да се освободим от „тялото на тази смърт“, като търсим отчаяно някоя друга програма или форму­ла, която да насочва усилията ни. Нашата помощ не идва, докато не осъзнаем, че изходът далеч над­хвърля възможностите ни. Удивителното е, че точно в отчаяния ни вик, отправен към Бога в нашата слабост, се крие тайната на освобождението ни.
Не още една програма

за самоусъвършенстване
За повечето от нас е трудно да признаем пъл­ното си безсилие. Ние обичаме да си мислим, че сме силни, надарени хора, способни да се справят със собствените си проблеми. Колко пъти сме за­почвали някоя програма за самоусъвършенстване, убедени, че ако само си поставим за цел, лесно ще успеем да свалим някой друг килограм, да си въз­върнем формата, или да се отървем от някой доса­ден навик? Но тъжният факт е, че докато си мис­лим, че можем да променим живота си със собст­вени сили, никога няма да успеем.

Една от големите пречки за израстването ни в християнския живот е схващането, че можем да живеем живот угоден на Бога със собствени уси­лия. Ако си мислим, че можем да го постигнем, ще се опитаме да си припишем заслугата за това. „Е, не беше толкова трудно да се откажа от този лош навик! Знаех си, че мога да се справя!“ С тези думи не отдаваме славата на Бога, а описваме соб­ствената си победоносна история, в която героят сме ние. Започваме да разказваме на другите как нашата формула ще помогне и на тях, а Бог все повече се отдалечава от цялата тази история. Но както може да се предрече независимо от огромната ни самоувереност, още при първия полъх на трагедия или разочарование, построените от нас въздушни кули рухват.

Бог ще ни разреши да следваме тази програ­ма за самопомощ и самоусъвършенстване, докато опитаме всяка една от тях. Ще ни разреши да вло­жим всичките си усилия, докато накрая не призна­ем откровено: „Не мога да го направя. Не мога да стана праведен със собствени сили. О, окаян аз чо­век!“. Подобна откровеност е изключително трудна за нас, защото ни заставя да си признаем, че сме неспособни, безуспешни и слаби. А ние мра­зим да правим подобни заключения, защото те по­тъпкват гордостта ни.

Но единствено, когато признаем пълното си безсилие, намираме надежда. Когато най-сетне се обърнем към Божията благодат, Господ се намес­ва и започва да прави това, което ние самите не бихме могли да направим. Едва когато, подтикна­ти от отчаянието си, отправим вик на безпомощ­ност и безнадеждност към Бога, тогава започваме да се наслаждаваме на истинска победа в Христос.

Ако не бяхме духовно съживени от Бога, нямаше да съществува никакъв конфликт. Ако духът ми бе все още мъртъв в прегрешения и грехове, нямаше да се боря с лоши пожелания. Щях да се потопя направо в тях и да живея, следвайки плътта си. Фактът, че се намираме в такава борба, е силно доказателство, че сме наистина Божии чада.

А ние наистина участваме в борбата. Кой може да отрече, че във всеки един от нас се води ожесточена борба? В Галатяните 5:17 апостол Павел ни казва: „Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта; поне­же те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате“.

Петър знаеше всичко за тази борба. Веднъж силният рибар се похвали пред Исус, че дори всич­ките Му ученици да избягат, той никога няма да го направи. Въпреки това, още преди да настъпи ут­рото, той три пъти се отрече от Господа. Исус беше напълно прав: духът е бодър, но плътта - не­мощна.

Подобно на Петър, и ние често реагираме импулсивно, преди още да сме се осъзнали. Искаме да постъпим правилно, но откриваме, че вършим обратното. Както Павел пише: „И тъй, намирам тоя закон, че при мене, който желая да върша доб­рото, злото е близо. Защото, колкото за вътрешно­то ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми“ (Римляни 7:21-23).

Не можем да познаем Божията победа, дока­то не осъзнаем, че в телесните ни части се води непрестанна борба за контрол между Святия Дух и плътта ни. Последната все още не е мъртва. Въп­реки че, посвещавайки живота си на Христос, за­почнахме да опитваме и да се наслаждаваме на благотворното действие на Духа, и че плътската ни природа бе свалена от престола на живота ни, бор­бата все още не е приключена. Преди да повярва­ме, плътта се радваше на господство и контрол над живота ни, и докато телата ни не бъдат изку­пени, тя никога няма да престане да се бори, за да възвърне отново властта си над нас.

Най-силното от всички телесни желания е инстинктивната ни нужда от въздух. Няма нищо лошо в дишането, но е възможно да изкривим тази естествена функция и да я използваме за вдишване на кокаин. Като правим това, вземаме една естествена, дадена от Бога функция и я извра­щаваме, за да послужи за неестествена цел. Библията нарича това „грях“.

На второ място, веднага след нуждата ни от въздух, е жаждата на тялото ни. Няма нищо лошо в тази жажда, докато не решим да я утолим, като седнем в някой бар и започнем да пресушаваме чашка след чашка, докато кръстосаме поглед. От­ново използваме един естествен нагон за цел, различна от тази, която Бог е предвидил.

Следващият силен инстинкт е гладът. Няма нищо лошо в яденето, докато не бъдем толкова завладени от храната, че това започва да се отразя­ва на здравето ни. Обикновено свързваме зло­употребата с естественото ни желание за храна с чревоугодничеството, но еднакво вредна е и мани­ята на някои да бъдат слаби. Те живеят, за да броят калориите и до скъсване правят упражнения. Това също е грях.

Сексуалният нагон е създаден от Бога, не само с цел размножаване, но и като красив израз на взаимната любов между съпруг и съпруга. Ко­гато, обаче, превърнем този нагон в играчка за забавление, той престава да бъде израз на любовта и се превръща в грях.

Разбирате ли, че когато използваме всички течи красиви, дадени от Бога инстинктивни нужди с егоистична цел, те се изопачават и започват бор­им срещу Духа? Всички тези телесни желания са ни дадени от Бога, но Той никога не е възнамерявал те да ни управляват. Те са необходима част от живота, но Той не ги е създал, за да господстват пад живота ни.

Исус казва, че ако мислим само какво ще ядем, пием или какво ще облечем, тогава няма разлика между нас и езичниците (вижте Матей 10:31-32). Човек, който не познава Бога, не може да прави нищо друго, освен да следва плътските си нагони. Но ние, вярващите, знаем, че животът е нещо повече от храната и тялото - от дрехите. Копнежите на плътта ни са правилни и морални, когато се използват на място, но Бог никога не е възнамерявал те да управляват живота ни. Поради грешната ни природа, обаче, плътските желания наистина се стремят да управляват живота ни. И точно тук започва борбата.
Бойният план на господаря
Сега възниква въпросът: „Тогава какво да правим с плътта?“. Бог е дал вече отговор на този въпрос. Той го нарича „кръста“.

Не се опитвайте да изкупите плътта, нито да я обличате в духовни одежди или да я реформирате.

Тя не може да се изкупи, а трябва да бъде разпъна­та на кръст. Павел казва: "Като знаем това, че на­шето старо естество [старата природа, управлявана от плътта] бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха [грешната ни природа, която иска да управлява], та да не робуваме вече на греха" (Римляни 6:6).



Библейското предписание за

Разрешаване на конфликта

между плътта и духа не е

лична дисциплина или самоконтрол,

a силата на Святия Дух.


Нашата работа е да приемем това за истина. Ако пожеланията на плътта не бяха все още фак­тор в живота ни, нямаше да е необходимо да счи­таме, че старата природа е умряла с Христос. Винаги, когато се натъкнем на някоя област, в която плътта все още ни контролира, трябва честно да признаем, че битката между плътта и Духа все още продължава. Тогава е необходимо да занесем тази конкретна слабост при кръста и да я счетем за разпната на кръст.

Но това е само първата стъпка! Библейското предписание за разрешаване на конфликта между плътта и Духа не е в лична дисциплина и самокон­трол. Власт над плътта добиваме само когато жи­вотът ни се контролира от Духа. Въпреки че кон­фликтът ще бъде в нас, докато живеем в тези тела, Бог ни снабдява със средствата за духовна победа. Когато разрешим на Божия Дух да поеме управле­нието и да работи мощно в живота ни, можем да тържествуваме над нашата грешна природа.

Всяко старание за освещение, основано на собствените ни сили, може да се определи като плътско. Когато Павел бе доведен до отчаяние и извика: „Окаян аз човек!“, той не запита: „Как да открия такава стратегия, която да ми помогне да се справя по-добре следващия път? Какво още да опитам, за да имам по удовлетворителни резулта­ти?“. Павел вече бе изминал този безуспешен път. Той проумя, че силата да живее благочестив живот не се крие в него. Разбра, че има нужда от Избави­тел и затова извика: „Кой ще ме избави?“.

Когато Исус съживи духа ни, Той също ни дава и нови желания. Започваме да копнеем за тясна връзка с Бога, за по-дълбоко познаване и разбиране на Словото Му и за по-близко общение с другите, съживени в Христос Исус. Не копнеем повече за живота, съобразен с плътта, защото сме осъзнали, че краят е разочарование и смърт. Животът в угода на плътта винаги ни е принуждавал да се стремим към нещо повече, което още малко и ще успеем да уловим, нещо, което най-после ще пи даде чувство на трайно удовлетворение. И все пак, обещаното задоволство винаги ни е убягвало.

Но когато живеем според Духа, откриваме мира, който светът не разбира. Безкрайната борба болезнената празнота - изчезва, и ние откриваме великолепния смисъл и значение на живота. Плът­та загубва примамливостта, която някога е имала и битката вътре в нас е спечелена.
Духовни игри на ума
Независимо дали ни харесва или не, независи­мо дали признаваме или не, вътре в нас действа един извратен закон, според който, когато искаме да направим нещо добро, злото също присъства. Павел правилно описва често объркващия кон­фликт, който съставлява такава голяма част от жи­вота ни: „...Понеже не върша това, което искам, но онова, което мразя, него върша. Обаче, ако върша, това, което не искам, съгласен съм със закона, че е добър. Затова не аз сега върша това, но грехът, който живее в мен“ (Римляни 7:15-17).

Помислете, как се отнасяме към една от най- простите и директни заповеди в Библията. Исус казва в Йоан 13:34: „Нова заповед ви давам, да се любите един другиго“. Йоан по-късно пише, че ако казваме, че обичаме Бога, а мразим брата си, ние сме лъжци (1 Йоан 4:20). Ако не можем да обича­ме ближния си, когото виждаме, учудва се Йоан, как можем да обичаме Бога, Когото не сме виде­ли?

Тогава възниква следният проблем: тъй като и Библията съвсем ясно се забранява отявлената ом­раза към хората, понякога се опитваме да смек­чим вината си, като казваме: „Ами, аз не го мразя. Просто мразя отвратителните неща, които върши“. Но, ако сме честни, трябва да признаем, че е ужасно трудно да отделим човека от действията му. На мен самия ми е трудно да направя такова тясно разграничение. Осъзнавам, че мразя не само това, което някой лош човек прави, но намразвам и него самия. Ако чуя, че му се е случило нещо неприятно - например, че е блъснал новата си кола - откривам, че в себе си се радвам. Знам, че Библията казва, че трябва да имам друго отноше­ние, но честно казано, отношението ми не е добро.

Често стигаме дотам да измисляме умствени игри, за да убедим себе си, че наистина се подчи­няваме на Бога и обичаме тези, които не са за обичане. Ако положим достатъчно усилия, можем и да се убедим, че наистина обичаме и прощаваме. Но истината за вътрешното ни състояние излиза наяве, когато този труден човек се появява, шляпва ни по гърба и на висок глас съобщава пред всички в стаята: „Хей, братко, струва ми се, че не си имал време да използваш дезодоранта си тази сутрин!“. Първата ни реакция е да си помислим: „Идиот такъв! Сега всички се обръщат и ме зяпат.

Защо просто не се изпариш, негодник такъв!^“. На­истина искаме да обичаме този човек, но плътта ми не ни разрешава да го правим!

Подобно на Павел, и ние откриваме, че в нас работи един ироничен закон. Когато и да поиска­ме да направим нещо добро, злото е налице. Накрая започваме да се отчайваме от себе си, да ни призлява от неуспехите ни, обезсърчението все повече ни изпълва. Дълбоко в себе си се чувства­ме духовно поразени и заедно с Павел извикваме: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“

Случвало ли ви се е да срещнете хора, които изглеждат по-духовни, отколкото всъщност са? Тяхната неискреност много ясно проличава, кога­то някой заговори за духовната си борба. Ако признае, че има борба с плътта, тези „духовни“ хора веднага слагат на лицето си израза „аз съм по-свят от теб“. Без да кажат и дума, те ви дават да разберете, че борбата с плътта е ужасно ненормал­но нещо за един вярващ. „Ами, ако просто се беше молил повече и беше прекарал повече време в Словото и ако беше духовен (като нас), не би имал никакъв проблем с плътта си“.

Въпреки че подобно отношение на свръхдуховно съвършенство се среща доста често, то не отговаря на ясното учение на Писанието. Не вяр­вам, че докато сме тук на земята ще настъпи вре­ме, когато да няма да имаме проблем с тези плът­ски тела. От дългия си опит знам, че собствената ми плът може всеки момент да ми създаде проб­леми, както винаги е правила.

Например, когато Бог ми открие област от плътта, която Той иска да промени, аз винаги се залавям за работа, с възможно най-добри намере­ния. Виждам колко е отвратителен грехът ми и се заклевам, че никога повече няма да изпадна в този грях. И тогава измислям различни стратегии и на­чини на дисциплина, за да разреша проблема си. Търся всевъзможни съвети как практически да се справя със положението. Но рано или късно виж­дам как най-добре замислените ми планове се раз­падат. Толкова се отчайвам, че извиквам: „Боже, помогни ми!“. И тогава, за мое учудване, Той ми помага. Духът Му като по чудо започва да проме­ня живота ми.

Преливайки от благодарност, виждам колко удивително прост е Божият план за промяна и ос­вен това, колко по-добър от собствените ми илю­зорни усилия. Тогава поклащам глава и си казвам: „Кога най-после ще разбера това просто понятие „благодат“?“. Как съм могъл да си въобразя, че е възможно някога в живота си да направя нещо ценно и така да докажа на Бога, че не съм напълно загубен? И въпреки това, все още си го въобра­зявам.

Бог никога не е възнамерявал плътта да влас­тва над нас и Той ни е осигурил средствата и сила­та, за да имаме победа. Но докато настояваме сами да се преборваме с проблемите си, дори и най-добрите ни усилия се превръщат в пречка. Всеки опит за постигане на благочестие, който произлиза от собствената ни сила, е дело на плът­та, и е точно толкова омразно в Божиите очи, кол­кото това, което се опитваме да не правим. Когато победата ни е следствие единствено на Божията намеса, а не на собствените ни усилия, крайният резултат е слава и хвала към Бога.

И точно в този момент често правим най-голямата си грешка. Започваме да се самообвинява­ме и осъждаме, и се заклеваме, че следващия път ще положим повече усилия. Разбирате ли какъв е проблемът? Щом направим такова обещание, ние сме решили да гласуваме доверие на нашата плът. Казваме, че собствените ни усилия ще ни направят духовно силни, и така се връщаме обратно в сфе­рата на плътта.

Подобно на Петър и ние казваме: „Никога няма да те изоставя!“

Много от нас силно се разочароваме, когато изглежда, че водим едни и същи битки отново и отново. Но това не бива да ни изненадва. Всеки от нас преминава през предсказуема поредица от стъпки, които първо трябва да ни доведат до пре­дела на нашите възможности, за да осъзнаем, че със собствени сили не можем да живеем по начин, угоден на Бога. Тогава в отчаянието си извикваме към Бога, и Той изработва благодатното Си избав­ление. Бих искал да си мисля, че съществува няка­къв начин, да не стигам до дъното толкова често, но за съжаление, все още не съм го открил.

Колко славно е да стигнем до края на собст­вените си възможности и да видим как Бог проме­ня живота ни чрез благодатта Си! Единствената ни хвалба като вярващи е извършеното заради нас дело на Исус Христос. Ако не беше кръстът, всич­ки ние щяхме да сме завинаги безнадеждно изгу­бени. Но поради Божията велика любов към нас, ние, които преди бяхме изгубени, сега сме спасени и кръстени в Христос.

Сега можем да имаме толкова прекрасно об­щение с Бога, защото живеем вече не ние, а Хрис­тос живее в нас. Животът, който сега живеем, го живеем чрез вяра в Божия Син, Който ни възлюби и даде Себе Си за нас. Поради Божията благодат, всеки един от нас сега е ново създание в Христос Исус. Старото премина, всичко стана ново.

Когато станем деца на Бога, в нас оживява духовната страна. Внезапно проумяваме, че живо­тът е много повече от това да се подчиняваме на плътските си инстинкти. Започваме да разбираме, че вътрешният глад, който плътта ни никога не успя да задоволи, може да бъде удовлетворен чрез връзката ни на любов с Бога. Колкото повече опознаваме Бога, толкова повече започваме да из­питваме Неговия мир и Неговата радост, и откри­ваме, че нивото на удовлетворение, което изпитва­ме в Духа, безкрайно надминава ограничения спектър на плътта.

Колко чудесно е, когато се откажем от собст­вените си безплодни усилия и разрешим на Духа да работи! Защото Неговата победа идва отвътре навън, а не отвън навътре. И точно това е победа­та, която устоява.