Защо станах евродепутат

Защо станах евродепутат

Кандидатирането ми за Европейския парламент предизвика учудване и изненада, защото хората ме свързват с телевизия "Европа" и частния бизнес. Често ме питаха защо съм решил да го направя, след като не отговарям на профила на традиционния политик. Още тогава замислих да напиша този текст, но го отложих във времето, защото исках да вникна по-добре в дейността и смисъла на Европейския парламент. Девет месеца по-късно, си мисля, че българският евродепутат има не толкова важни експертни задачи, колкото чисто представителна и дано да не ви звучи помпозно, мисионерска роля. Вероятно най-важното, което трябва да направи, е да покаже новото демократично и приятелски настроено лице на България - Знам, че това е клише и пояснявам: Много хора в България ме питат имат ли западните ни колеги негативно отношение към нас. Отговарям: Не, нямат. Те просто не знаят нищо (освен откъслечни писания) за нас.

Но да започнем този разговор от начало. Когато в късната есен на 1989 г. комунизмът рухна, много мои съученици и приятели емигрираха, защото не вярваха, че е възможно някога България да стане част от западноевропейската общност, която ги привличаше неудържимо.

Аз вярвах.

Мисля, че много от тези, които останаха също вярваха.

Здраво се трудиха, някои учиха отново, някои откровено мизеруваха, макар и да не си го признаваха. В крайна сметка те постигнаха своето европейско бъдеще. Макар и повечето да не си го представяха точно така.

По същото време ние в България започнахме да сричаме уроците по демокрация и пазарна икономика.

С много усилия аз създадох издателството за европейска литература "Пигмалион". После с още повече усилия създадох първата новинарска и проевропейска телевизия "Европа", която сега всеки ден се гледа от около милион българи по целия свят. Междувременно, пях и плаках по площадите заедно с милиони съотечественици и съм горд, че заедно с тях осигурихме европейско бъдеще на България. Макар и то да не е точно това, което си представяхме.

За мен, проевропейската ориентация на България беше кауза, зад която застанах далеч преди българските политици да могат да я формулират ясно, а още повече българското общество да я осмисли и приеме като своя. Тъй като съм израснал в семейство на родолюбци и с книгите на Симеон Радев и Захари Стоянов, аз бях наясно с негативната роля на Русия и на Съветския съюз в историята на България. По-късно, когато в немската гимназия започнах активно да чета и превеждам западноевропейска литература, убеждението ми, че България трябва да е част от западноевропейското семейство, се задълбочи. Така беше и в университета и особено след обучението в Лайпцигския университет и литературния институт в Лайпциг, където съвсем материално се докоснах до западната култура.

Затова без никакво колебание взех страна чрез книгите и международните инициативи на издателство "Пигмалион", което пропагандираше проевропейската ориентация на България. По това време колегите ми издаваха забравени любовни романи и въздишаха по постсъветската литература на комунистическата перестройка.

Девет години след "Пигмалион" разбрах, че времето и технологиите много бързо ограничават възможностите на печатното слово и дават предимство на електронните медии. Така създадох първата българска новинарска телевизия "Европа", в която както личи от името й, проевропейската политика и проевропейският дух, бяха абсолютен приоритет. В това време другите телевизии се занимаваха с Big Brother и глупавите смешки на Слави Трифонов.
Гордея се, че през всичките тези години безусловно подкрепях хората, които работеха за европейското бъдеще на България. В тези години все повече политици и все повече обикновени българи прегръщаха проевропейската идея. Справедливо е да се каже, че новите български политици съумяха да осмислят и да реализират прозападния курс на страната доста по-бързо от българския народ и българските избиратели. Един от тях беше моят брат Петър Стоянов, който като президент на България, без колебание започна преговори за НАТО и практически реши прозападната ориентация на България. Радвам се, че ние българите успяхме да направим това, което само преди 20 г. много хора смятаха за абсолютно невъзможно и поради това напуснаха България. Тези хора днес много ни липсват.

След пълноправното членство на България в НАТО и в ЕС изглежда, че за първи път в нашата история, изборът Изток-Запад е направен окончателно.

Сложната европейска история ни учи, че нищо не е окончателно. Възможно ли е българското общество отново да бъде изненадано от някой Берлински или Ньойски конгрес или от някоя Ялтенска конференция, породени от тежка икономическа криза или друг катаклизъм? Възможно ли е Западна Европа да отстъпи пред все по-агресивната Русия и да размени източноевропейските държави срещу сигурност и горива? От днешна гледна точка това не е възможно, защото добре работещите западни икономики имат нужда от източните пазари и работната ръка на Източна Европа. Западните елити много добре разбират това и са единни по този въпрос.

От друга страна, непрекъснато се появяват политици, които за да бъдат избирани от по-слабо образованите и ерго ксенофобски настроени западни избиратели, проповядват евроскептицизъм и насаждат недоверие към новите страни-членки. Какво би станало, ако едно бъдещо управление на евроскептици съвпадне с тежка икономическа криза?

Днес това са абстрактни разсъждения, но те ме връщат към началото на този текст и на въпроса: защо станах евродепутат?

Станах, защото българската европейска кауза е личната моя кауза, към която съм се стремял през целия си съзнателен живот.

Станах, защото съм представлявал тази кауза през последните десетилетия и съм показал, че мога и знам как да я отстоявам.

Станах, защото българските евродепутати са най-предния пост на българската политика и могат да говорят директно и без посредници на западния свят.

И най-накрая, станах, за да мога да бъда един от гарантите на европейския път на България.