Заслушани в молитвата на вселената марло Морган



страница1/9
Дата22.09.2017
Размер1.73 Mb.
#30785
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
ЗАСЛУШАНИ В МОЛИТВАТА НА ВСЕЛЕНАТА

Марло Морган


Марло Морган -авторката на романа „Заслушани в молитвата на вселената" - едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна", докато предприема своето пътуване в сърцето на Австралия и споделя примитивния живот на аборигените от племето на Истинските Хора. Пътуване, което всъщност се оказва докосване до езотерично внушение и наивистично-философски патос при обяснението що е това човек, живот, смърт... Най-накрая Марло Морган получава и ... името „Две сърца", защото става мост между две цивилизации - едната нашата, на Мутантите, както ни наричат австралийските коренни жители, която е наблегнала, на материалното развитие, и другата, тяхната, посветена единствено на духовното усъвършенстване.

ПОЧЕТЕН ГОСТ

Няма начин да не е имало някакво Предизвестие, но кой да го усети. Събитията вече набираха скорост. Хищниците бяха наклякали на мили далеч в очакване на своята плячка. Багажът, който преди час бях разопаковала, на следващия ден щеше да носи етикета „непотърсен" и да остане за месеци на магазинаж. А аз щях единствено да увелича бройката на изчез­налите в чужда държава американци. В една знойна октомврийска утрин стоях загледана в автомобилната алея на авс­тралийския хотел с пет звезди в очакване на неизвестен куриер. И вместо да се отвори за предизвестието, сърцето ми буквално пееше. Чувствах се толкова добре и толкова въодушевена, преуспяваща и подготвена. Вътрешно долавях, че днес е моят голям ден.

Един открит джип навлезе в кръговото пространство пред входа. Спомням си как чух свистенето на гумите по димящия от: жегата плочник. Лек воден спрей прескочи зелената ограда от храсти докосна ръждивия метал. Джипът спря и шофьорът, трийсетгодишен абориген, насочи поглед към мен. Хайде, даде знак той, като размаха черна длан, защото търсеше руса американка. Очаквах да ме придружат за среща с племе аборигени. Сините очи на австралиеца-портиер показваха неодобрение и желание да предотврати подобна среща, но ние с шофьора мълчаливо се съгласихме, че сме се намерили.

Още преди да започна да се препъвам с високите си токчета, докато влизах в тази пригодна за всякакъв терен кола, аз разбрах, че съм облечена неподходящо. Младият шофьор от дясната ми страна беше в къси панталони, избеляла тенисфланелка и носеше платненки, на бос крак. Когато уговаряха превоза ми до срещата, предположих, че ще бъде с нормален автомобил, най-вероятно с „Холдън", гордостта на австралийското автомобилостроене. Не бях и сънувала, че човекът ще пристигне в нещо, открито отвсякъде. Е, във всеки случай беше по-добре да съм прекалено наконтена, отколкото неизискано облечена за тази среща и моето угощение-награда.

Представих се. Шофьорът едва кимна и се държеше така, сякаш вече беше сигурен какво представлявам. Портиерът се намръщи, докато ние избръмчахме край него. Пътувахме по улиците на крайбрежния град, покрай редове от къщи с веранди, покрай млечни барове, закусвални и безтревни циментови паркове. Аз здраво дръжката на вратата, докато се въртяхме из детелина, в която се пресичаха шест посоки. Когато се измъкнахме от нея, нашият нов път беше такъв, че слънцето остана зад гърба ни. Купеният ми наскоро костюм за делови случаи, издържан в прасковен цвят, и подходящата към него копринена блуза започваха да ме притесняват в тази жега. Предполагах, че сме се насочили към сграда в другия край на града, но грешах. Навлязохме в главната магистрала покрай морето. Срещата очевидно беше извън града, доста по-надалеч от хотела, отколкото бях очаквала. Свалих сакото, докато-си мислех колко глупаво беше от моя страна да не проуча предварително нещата. Поне носех в чантата си четка за зъби, а изрусената ми , стигаща до раменете коса беше сплетена по модата.

Любопитството не ме изостави от мига на първото телефонно позвъняване, въпреки че едва ли бях много изненадана. В края на краищата бях получавала и други обществени признания, пък и този проект беше постигнал огромен успех. Когато работиш години за хора, които са нещо като полукаста, обитават града и открито проя­вяват самоубийствени наклонности, и им предоставяш възможност да постигнат реализация и финансов успех, това рано или късно няма начин да не се забележи. Но бях учудена: племето, отправящо по­каната, бе отдалечено на разстояние две хиляди мили, на отсрещния бряг на континента, а аз знаех много малко за племената от абори­гени, като се изключат несъстоятелните коментари, които чувах от време на време. Не бях наясно дали са хомогенна раса или подобно на коренното американско население, са много различни, включи­телно и по отношение на езика, който говорят.

Това, върху което всъщност си блъсках главата, беше, ще мога ли да отгатна какво щях да получа: още едно резбовано дървено украшение за стена, което щях да изпратя на съхранение в Канзас Сити, или още по-вероятно просто един букет цветя. Не, какви ти цветя при температура сто градуса по Фаренхайт. Щеше да бъде твърде обременително да ги мъкна със себе си по време на обрат­ния полет. Шофьорът бе пристигнал точно в дванайсет по пладне, както се бяхме уговорили. Така от само себе си се подразбираше, че ме чакаше участие в делови обяд. Беше ми чудно какво толкова една туземна общност можеше да сервира за ядене. Надявах се да не бъде нещо от всеизвестните австралийски менюта. Може би щяха да наредят каквото дал Господ и аз за първи път щях да опитам истинската храна на аборигените. Надявах се да видя маса, нареде­на с разноцветни глинени съдове.

Щеше да бъде чудесно, неповторимо преживяване и с нетърпе­ние очаквах тези очертаващи се като незабравими часове. Чантата, която носех, бе купена специално за този ден и в нея имаше 35-милиметрова камера, както и малък касетофон. Не бяха споменали нищо за микрофони и прожектори, нито за речта, която трябваше да произнеса, но така или иначе се бях подготвила. Едно от ценните ми качества беше, че винаги премислях нещата отдалеч. В края на краищата бях вече на петдесет години и достатъчно пъти бях попа­дала в небрано лозе, да не говорим за разочарованията ми в живота, така че винаги имах алтернативен план за действие. Приятелите ми обичаха да отбелязват способността ми да се измъквам суха от всякаква ситуация. Чувах ги да казват, че винаги имам резервен вариант в главата си.

Един шосеен влак (австралийски термин за камион, теглещ многобройни ремаркета в конвоен стил) от отсрещното движение мина покрай нас. Той изскочи от маранята по средата на платното. Вър­нах се от спомените си, когато шофьорът завъртя волана и ние напуснахме магистралата, за да поемем по неравен, страничен път. На едно място едва забележимите следи от гуми изчезнаха съвсем и аз осъзнах, че, пред нас изобщо няма път. Ние напредвахме зигзагообразно покрай, храстите и джипът подскачаше по нащърбената пясъчна пустиня. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но шумът в откритата кола, блъскането на долната част на шасито и подскачането на тялото ми нагоре-надолу ме обричаха на неуспех. По-скоро трябваше да притискам челюстите си една в друга, за да не си прехапя езика. Пък и очевидно шофиращият не изгаряше от желание да обели дума.

Главата ми се подмяташе, като че ли бях парцалена кукла. Ставаше ми все по-горещо и по-горещо. Чорапогащникът сякаш се разтапяше по краката ми, но се опасявах, че ако събуя обувките си, те ще изхвърчат в необятността на меднооцветената равнинност, която ни заобикаляше, докъдето ми стигаше погледът. Вече не вярвах, че този ням водач някога ще спре. Всеки път, когато очилата ми за слънце, се напрашаваха, аз ги избърсвах с крайчеца на комбинезона. Движението на ръцете ми отваряше шлюз към река от пот. Усещах как гримът ми се размазва и можех да си представя как ружът, който си бях сложила, сега се стичаше на червени ивици по шията ми. Трябваше да ми отпуснат поне двайсет минути да се приведа в ред преди представянето. Щях да настоявам за това!

Погледнах часовника си: бяха изминали два часа, откакто бяхме навлезли в пустинята. Чувствах се по-сгорещена и разнебитена откогато й да било. Шофьорът все така мълчеше, като се изключи, че от време на време тананикаше със затворена уста. Изведнъж ми просветна, че той изобщо не се представи. Може би не бях попаднала в точната кола! Но това беше глупаво, тъй като не можех да сляза, пък и той даваше вид на абсолютно убеден, че аз съм неговият пътник.

Четири часа по-късно спряхме пред постройка от вълниста лама­рина. Отпред имаше малък тлеещ огън и две жени аборигенки ста­наха на крака, когато приближихме. И двете бяха на средна възраст, ниски, оскъдно облечени. Усмихваха се топло за добре дошли. Едната носеше лента на главата си, така че гъстата й и къдрава черна коса стърчеше под странен ъгъл. И двете изглеждаха слаби и атлетични, с обли пълни лица и светлокафяви очи. Докато слизах от джипа, шофьорът каза:

- Между другото аз съм единственият, който говори английски. Ще бъда твой преводач и твой приятел.

Няма що, помислих си, похарчих седемстотин долара за билет, хотел и нови дрехи само и само да се представя пред кореняци австралийци, и сега разбирам, че те даже не говорят английски, камо ли да разпознават тенденциите в модата.

Е, след като вече бях тук, можех да опитам да се омешам с тях, въпреки че в душата си знаех, че това е невъзможно.

Жените заговориха с резки, чужди за ухото ми звуци, които не приличаха да оформят изречения, а само отделни думи. Моят преводач се обърна към мен и обясни, че за да получа разреше­ние да присъствам на срещата, първо трябва да се почистя. Не разбрах какво имаше предвид. Вярно си беше, че имах няколко пласта прах и пот от пътуването, но, изглежда, не ставаше въп­рос за това. Той ми връчи парче плат, което при разгъването открих, че е препаска, и ми каза да си я поставя, след като се освободя от дрехите си.

- Какво? - възкликнах, не вярвайки на ушите си. - Това да не е някакъв майтап?

Инструкциите бяха повторени строго. Огледах се за място, къ­дето да се преоблека, и не открих нищо. Какво можех да сторя? Бях дошла твърде надалеко и изтърпяла твърде много неудобства, така че връщане нямаше. Младежът се отдалечи. Помислих си, че с този пищемал все пак ще ми е по-хладно, отколкото в дрехите. Така че възможно най-дискретно аз съблякох изцапаните си нови дрехи, сгънат ги внимателно на купчинка и надянах местната премяна. После поставих нещата си върху камъка, който само допреди ми­нути бе служил за пейка на чакащите жени. Чувствах се тъпо в безцветния парцал и съжалих за парите, дадени залудо при покуп­ката ми на тоалет, „който щеше да направи добро впечатление". Младежът отново се появи. Той също беше в нова премяна и сто­еше пред мен почти гол, бе усукал само някакво парче плат в стил бански гащета. Беше бос, както и жените край огъня. Даде ми нови разпореждания - да сваля всичко: обувки, чорапогащник, бельо, както и всичките бижута, дори фибите, с които придържах косата си. Страх започна да измества любопитството ми, но аз постъпих така, както ми бе казано.

Спомням си, че напъхах бижутата във върха на обувката си. Направих нещо, което изглежда естествено за жените, въпреки че, сигурна съм, никой не ни е учил на това: поставих бельото си в средата на купчината дрехи.

Пелена гъст сив дим се извиси над тлеещите въглени в момента, когато към огъня бе прибавен един зелен храст. Жената с лентата на главата взе нещо, което изглежда да беше крило на огромен черен сокол, и го разтвори като ветрило. Тя започна да ми вее от глава до пети. Димът се изви към мен и се смеси с дъха ми. После тя направи въртеливо движение с показалеца си, което подразбрах, че означава „обърни се”. Ритуалът с дима бе повторен и зад гърба ми. След това ми бе подсказано да прекося огъня през дима.

Накрая ми бе съобщено, че съм почистена, и получих разреше­ние да вляза в металната барака. Докато младежът ме придружава­ше до входа, аз видях как същата жена се наведе да вземе цялата купчина с мои вещи и ги задържа над пламъците. Тя ме погледна и се усмихна, когато очите ни се срещнаха, след което разтвори ръце. Всичко, което притежавах, отиде в пламъците.

За момент сърцето ми заглъхна и аз дълбоко въздъхнах. Не зная защо не нададох вик на протест и не изтичах веднага да спасявам ценностите си. Просто не го направих. По израза на лицето на жената разбрах, че действията й не са злонамерени. По-скоро беше напра­вено по начин, по който на някой чужденец се даваше знак за изк­лючително гостоприемство. Та тя е само една невежа, помислих си, и не отбира нищо от кредитни карти и важни документи. Бях бла­годарна, че поне си бях оставила самолетния билет в хотела. Знаех, че там имам и други дрехи, и се надявах някак си да се оправя, когато му дойдеше времето и вляза във фоайето на хотела по този парцал около мен. Помня, че си повтарях: “Хей, Марло, ти си печена жена. И това, което става, не е причина да си докараш някоя язва от яд." Но си взех бележка наум да си изровя по-късно пръстените от пе­пелта. Надявах се, че огънят ще угасне и мястото ще поизстине, преди джипът да ме откара обратно в града. Но не беше писано да стане така.

Много по-късно щях да осъзная символиката на акта, когато свалях своите скъпи и както ми се струваха, много необходими бижута. Предстоеше ми да науча, че времето за тези хора нямаше абсолютно нищо общо с часовете, които показваше златният инкрустиран с диаманти часовник, сега завинаги дарен на земята.

Много по-късно щях да разбера, че освобождаването от привър­заността ми към вещите и някои убеждения беше вече незаличимо белязано като много съществена стъпка по пътя на моя човешки прогрес към живота.


ПЪЛНЕНЕ НА ИЗБИРАТЕЛНАТА УРНА
Бараката имаше три стени и покрив и ние влязохме през отвора на несъществуващата четвърта стена. Това беше вратата, а и нямаше нужда от прозорци. Беше по-скоро навес, който да пази сянка или пък служеше за пладнуване на овцете. Вътре горещината се подсилваше от друг запален между кръг от камъни огън.Нямаше и помен от същественото за човешкия бит: никакви столове или застелки на пода, нито вентилатор, нямаше и електричество. Всичко бе постигнато с парчета вълнообразна ламарина, скрепени едно към друго с помощта на изгнили дървета.

Очите ми бързо се приспособиха от ярката сардина, на която бяха изложени през последните четири часа, към полутъмното, постигнато от сянката и дима. Група възрастни аборигени стояха прави или седяха на пясъка. Мъжете носеха цветни и украсени препаски през главата, а по ръцете над лактите и около глезените си имаха прикрепени пера. Върху слабините си носеха същия тип „облекло" като шофьора.Той не беше изрисуван, но другите бяха с оцветени знаци по лицата и крайниците. С бяло бяха положили точки, линии и изящни символи. По ръцете им се виждаха изображения на гущери, докато змиите, кенгурата и птиците населяваха краката и гърбовете им.

Жените не бяха толкова издокарани. На височина бяха като мен. Повечето бяха на доста години, но притежаваха гладка кожа с млечношоколадов цвят. Изглеждаха приветливи и здрави. Не видях нито една с дълга коса, повечето бяха остригали почти до голо къдрите си. Онези, които все пак си бяха оставили коса, я обуздаваха със стегната тясна лента през челото. Една съвсем стара бе­ловласа жена, застанала до отвора, имаше гирлянди от ръчно нап­равени цветя около шията и глезените. Цветята бяха дело на худож­ник, виждаше се всеки отделен венчелист и всяка тичинка. Жените се бяха покрили или с по две парчета плат, или с едно цяло, което ги обгръщаше по подобие на моето. Не се виждаха бебета или малки деца с изключение на едно десетгодишно момче.

Очите ми се приковаха върху най-живописната личност в помещението - един мъж, в чиято черна коса сивееха отделни кичури. Подрязаната му брада подчертаваше силата и благородството на лицето му. Беше си сложил поразяваш накит за глава, направен от ярко оцветени пера. на папагал. Още пера имаше около горната част на ръцете и около глезените си. Няколко предмета бяха прикрепени около кръста му, а на гърдите му висеше кръгла красиво изработена плочка от камък и семена. Няколко от жените носеха подобни, но по-малки висулки.

Той се усмихна и протегна и двете си ръце към мен. Докато се вглеждах в кадифеночерните му очи, ме обзе чувство на пълен покой и сигурност. Мисля, че имаше най-благото лице, което някога бях виждала.

Усещанията ми обаче се раздираха от противоречия. Изрисува­ните лица и самите мъже, които стояха до острите като бръснач копия, подхранваха нарастващия ми страх. От друга страна, всеки излъчваше приветливост и атмосферата сякаш разпръскваше ухание на отпускащ душата комфорт и приятелство, така че емоционално аз се установих някъде по средата, като обсъждах собствената си глупост. Нямаше нищо от онова, което бях очаквала. Дори на сън не бих могла да измисля заплашителна ситуация, в която да присъстват толкова много любезни хора. Само фотоапаратът ми да не беше погълнат от пламъците извън сайванта: какви страхотни снимки ставаха! Можех да ги наредя в албум или да ги показвам като диапозитиви на някоя бъдеща омаяна публика, на роднини или на приятели. Мислите ми се върнаха към огъня. Какво още изгаряше там? Потръпнах при мисълта, че международната ми шофьорска книжка, оранжевите австралийски банкноти, стодоларовката, която носех в една тайна преграда на портмонето от младини, удостоверение за времето, през което съм била на работа в телефонната компания, любимото крем-червило, което не можех да си го доставя в тази страна, диамантеният ми часовник и пръстенът, който леля Нола ми бе подарила за осемнайсетия рожден ден, горяха в огъня.

Безпокойството ми бе нарушено и аз бях представена на племето от преводача, чието име беше Ооота. Той произнасяше това „Ооо" почти като „Оооооо" и след това рязко добавяше „та".

Приятелски настроеният мъж с невероятните очи бе назовавай от аборигените Племенния Старейшина. Той не бе най-възрастният мъж от групата, но бе определен за водач.

Някаква жена започна да удря една в друга две пръчки и скоро бе последвана от други жени. Копиеносците започнаха на свой ред удрят с дългите си оръжия по пясъка, а останалите запляскаха с ръце. Всички запяха нещо като монотонен речитатив. Бе ми даден знак с ръка като покана да седна на пясъчния под. Групата започваше своя корроборее, или празник. При завършване на всяка песен веднага тръгваше нова. Досега не бях забелязала, че някои от хората носеха на глезените си гривни, направени от огромни шушулки, но сега те се набиваха на очи, тъй като изсъхналите семена в тях се превърнаха в пулсиращи хлопки. По едно време имаше една-единствена танцьорка, после станаха много. Понякога мъжете танцуваха сами, друг път жените се присъединяваха към тях. Споделяха историята на своето племе с мен.

Към края темпото на музиката се забави, движенията също се успокоиха. После секнаха. Остана само един постоянен тътен, който сякаш бе синхронизиран с ударите на сърцето ми. Сега всички бяха мълчаливи и неподвижни. Гледаха към водача си. Той се изправи и тръгна към мен. Когато ме доближи, спря и се усмихна. Възцари се неописуемо усещане за общуване. Имах интуитивното чувство, че сме стари приятели, но, разбира се, това не беше вярно.

Предположих, че самото му присъствие ме кара да се смятам добре приета и спокойна.

Старейшината откачи от пояса си нещо като дълга кесия, напра­вена от кожата на птицечовка, и я размаха във въздуха. Отвори я и изсипа съдържанието й на земята. Около мен се посипаха камъни, кости, зъби, пера и кожени дискове. Няколко души от племето помогнаха да се отбележи къде бе паднал всеки от предметите. След това ги върнаха обратно в кесията. Старейшината произнесе нещо и ми я връчи. Сетих се за Лас Вегас, така че и аз я вдигнах във въздуха и я разклатих. Повторих играта с отварянето и разхвърлянето на съдържанието, като нямах никаква представа къде какво пада. Пълзейки, двама мъже използваха стъпалото на трети, за да изме­рят на колко стъпки разстояние се бяха приземили предметите при моето хвърляне в сравнение с предишното на Старейшината. Ня­колко души коментираха резултата, но Ооота не благоволи да ми съобщи какво са казали.

Този следобед участвах в няколко изпитания. В едно от тях, което беше много впечатляващо, се използваше някакъв плод. Той беше дебелокор като банан, но във формата на круша. Този бледозелен плод ми бе даден и ми бе казано да го държа и да го благословя. Какво можеше да означава това? Нямах и най-малката представа, така че просто произнесох наум: „Моля Те, Господи, благослови тази храна." После подадох плода обратно на Старейшината. Той взе нож, отряза му върха и започна да го бели. Вместо да пада надлъжно, както е при банана, тази кора се отделяше като серпантина. Когато падна първото кръгче, всички лица се извърнаха към мене. Притесних се от тези тъмни вторачени в мен очи. В един глас, сякаш се бяха упражнявали, те отрониха: „А!" Това се повтаряше всеки път, когато Старейшината отделяше накъдрено парче кора. Не знаех дали това „А!" означава нещо добро или нещо лошо, но поне усещах, че като че ли обикновено кората не се къдри, докато я белят, и че каквото и да означаваше това изпитание, аз бях изка­рала добра оценка.

Към мен приближи млада жена, носеше чиния, препълнена с ка­мъни. Може би беше по-скоро някаква мукавена подложка, а не чиния, но купчината камъни бе толкова висока, че изобщо не можех да видя в какво са сложени. Ооота ме погледна много сериозно и каза:

- Избери един камък. Избирай го мъдро. Той притежава силата да спаси твоя живот.

Настръхнах на мига, въпреки че бях сгорещена и потна. Вътреш­ностите ми реагираха на своя собствен език, сякаш събраният ми на топка стомах питаше: “Какво означава това? Сила, която да спаси живота ми?”

Огледах камъните. Всички ми се сториха еднакви. Нямаше нищо, което да отличи който и да е от тях. Те бяха обикновени сиво-червени речни камъни с големината на четвърт долар. Искаше ми се поне някой да проблесне или да ми направи впечатление на по-специален. Никакъв късмет. Така че аз се престорих: взрях се съсредоточено, все едно че ги изучавах най-сериозно, и после избрах от върха, като го вдигнах тържествуващо. На лицата, които ме заобикаляха, светна одобрение и аз вътрешно се зарадвах: „Уцелих точния камък!”

Но какво щях да правя с него? Не можех да го пусна и да обидя чувствата им. В края на краищата този камък не означаваше нищо за мен, но изглеждаше толкова важен за тях. Не притежавах джоб, в който да го сложа, така че го напъхах в деколтето на новата си премяна, това беше единственото място, за което можех да се сетя. Предвидливо забравих за онзи друг естествен джоб на жената.

После те угасиха огъня, събраха малкото си притежания и поеха през пустинята. Кафявите им почти голи торсове проблясваха на слънчевите лъчи, докато се нареждаха в нишка за пътуването. Изглежда, че срещата бе приключила, и то без никакъв обяд или награда! Ооота закрачи последен и след като се отдалечи на няколко метра, се обърна и каза:

-Хайде. Тръгваме.

-Но къде отиваме?- попитах аз.

-Ще пътешестваме.

-В каква посока?

-Ще прекосим Австралия.

-Чудесно, няма що! И колко време ще отнеме?

-Приблизително толкова, колкото луната три пъти да се смени.

-Да не искаш да кажеш три месеца?

-Да, горе-долу три месеца.

Въздъхнах дълбоко. След това произнесох към Ооота, който се отдалечаваше:

-Добре де, това може да звучи като голямо забавление, но виждаш, че аз не мога да дойда. Днес не ми е подходящ ден за тръгване. Имам отговорности, задължения, чакат ме плащания на сметки. Не съм направила никаква подготовка. Ще ми е нужно време, преди да тръгна на екскурзия или на къмпингово пътешествие. Вероятно не разбиращ: аз не съм австралийска гражданка, аз съм американка. Ние не можем да отидем в една чужда страна и просто така да изчезнем. Вашите емиграционни власти ще се побъркат, а моето правителство ще изпрати хеликоптери да ме търсят. Сигурно някой друг път, когато съм предупредена предварително, ще мога да се присъединя към вас, но не и днес. Не мога да тръгна с вас днес. Не, днешният ден изобщо не е подходящ.

Ооота се усмихна:

- Всичко е наред. Който трябва да знае, ще знае. Моите хора чуха твоя вик за помощ. Ако някой в племето бе гласувал срещу теб, те нямаше да предприемат това пътуване. Ти бе подложена на изпи­танията и бе одобрена. Това е изключителна чест. Не мога да ти обясня. Трябва да минеш през това преживяване. То е най-важното нещо, което ще свършиш през този си живот. Родена си, за да го направиш. Божественото Единение е в действие, това е твоето послание. Не мога да ти кажа повече. Хайде. Последвай ни.


Каталог: images -> stories -> Library
Library -> За медитацията ошо въведение
stories -> Отчет за изпълнение на бюджета и сметките за средства от Европейския съюз
stories -> Закон за изменение на някои правила за държавната служба от 7 февруари 1995 г. Gvnw, стp. 102, наричан по-нататък «спорната разпоредба»
stories -> Заседание на общински съвет калояново докладна записка от инж. Александър Кръстев Абрашев Кмет на Община Калояново Относно
stories -> Конкурс за приемане на военна служба на лица, завършили граждански средни или висши училища в страната и чужбина
stories -> Заглавие на доклада (на български) (14 pt Times New Roman, Style TitleA)
stories -> Наредба №2 от 15 март 2007 Г


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница