Завещано за “щастието на отечеството”

ЗАВЕЩАНО ЗА “ЩАСТИЕТО НА ОТЕЧЕСТВОТО”

”Великият род умира и се прекъсва с нас ако след като сме наследили едно име, не наследяваме и доблестите, които са го прославели.” Именно по посока на казаното от френския епископ Жан Батист Масийон в началото на ХVІІІ в. ще се опитаме да поставим настоящото изследване, а не чрез механично ситуиране на големия възрожденец в родословния фиш от Сливен. Защото родовото благосъстояние на д-р Иван Селимински се съдържа не толкова в принадлежността му към конкретен род по биологични причини, а в изграждането му като субект с наследени или придобити дадености, който не е индеферентен спрямо своето историческото време, с етичен дълг към предците, но и с морален стремеж към обществено по-доброто, значимото и полезното.

В личния си печат, поставен под “Духовно завещание” през първия ден на 1864-та година “лекар хаджи Юрдан Селимински” генерализира своя жизнен път. Запознат със средновековната българска хералдика, със западноевропейската глиптика и работата на многобройните ателиета за геми в Атон, ерудираният възрожденец не прави самоцелно хералдичен знак. В него доминират символите, свързани с родовата принадлежност. В свидетелство, издадено от руските военни власти през септември 1856 г. се отбелязва, на базата на лични документи на д-р Селимински, че той произхожда от “благородни родители, първенци в Сливен и имащи собствени имения, които и досега владеят”. /1/ През 1835 г. неговите съграждани, преселили се в Плоещ и Беряска, настояват пред училищното настоятелство техния “сродник, приятел и съотечественик” Иван Селимински да бъде учител на децата защото е от “най-знатно семейство”, “човек твърде известен и по произхождение и по образование” /2/

Родовата неопределеност на видния възрожденец по бащина линия предпоставя неудовлетворителното изясняване и недостатъчна задълбоченост на анализа. Тази непълнота в изследванията за д-р Иван Селимински се компенсира от обстоятелството, че до 14- годишната си възраст той израства в рода на майка си Малама, с дядо си Георги и баба си Драгана. Тези контакти са определящи за формиране на неговия мироглед и поведение. Това, разбира се, не изключва влиянието на бащиния му род, за който неизвестното доминира. Роденият в Сливен през 1799г. на Коледа Юрдан е записан с презиме Георгиев. През 30-те години на миналия век се лансира родството от тази страна с х. Петър Моралията, участник в Гръцкото въстание. Биографичните проучвания отбелязват, че бащата се казва Кара Георги – “човек от виден род и търговец”, убит от своя пазител при пътуванията./3/ Проф. Михаил Арнаудов се предпазва от категоричност по този въпрос – Селимински е “съгражданин или племенник на х. Петър Моралията”./4/ Сливенският завераджия е роден в Клуцохор в т.нар. Домусчийски сокак до църквата “Св. Никола” т.е. в близост до родния дом на Селимински. Последният едва ли би пропуснал да отбележи в записките си това близко роднинство когато споменава х. Петър Моралията. /5/ Като свой братовчед той посочва Лазар Станчев, син на чичо му Станчо. Това вероятно дава основание на д-р Симеон Табаков да предположи, че по баща Селимински е от рода на Газибарови. Дворът на този род е най-старият в Драгойчевата махала в Клуцохор. Изложението на роднинския съвет от 28 май 1858 г. след смъртта на Никола Газибаров прецизира степента на роднинство – д-р Иван Селимински е негов братовчед по майчина линия. Документът обаче не уточнява дали съпругата на Станчо Газибаров и майка на Никола, Васил и Мария е сродница на видния сливенец по майка или баща./6/

Прабабата на Селимински по майчина линия е потомка на болярски род. Съпругът и Драгойчо идва в Клуцохор от Кортен, но очевидно и той е с благородническо потекло. /7/ Несъмнено социалният статут се променя, съобразно условията и представителите на средновековната аристокрация в основната си част се изравняват с останалата част от българското общество. Очевидно, въпреки принудително наложената уравновиловка в структурата на българското общество, в началните векове на османското владичество, на този соколарски род, с петвековна история, е предоставен статут в рамките на категориите население със специални задължения, обозначавано като привилигирована рая. За изпълняваните задължения соколарите получават някои данъчни и други облекчения и права. Известно е, че те имат право да предават задълженията си, съответно статута си, по наследство от баща на син, внук и между други близки роднини, ползват се с по-висока степен на самоуправление в сравнение с останалата рая. В такава относителна освободеност израства и се възпитава бъдещият д-р Иван Селимински, който носи през годините достолепието на средновековния род, свободата като личен и обществен идеал. Самочувствието, устойчивостта на историческите катаклизми и борбеност са в ареала на наследеното от рода, но и постоянно подложени на самовъзпитание. “Всички семейства, които с нещо са превъзхождали в обществото си – пише той през 1857 г. на Симеон Зевкиди, успели са с течение на времето да направят превъзходството си зачитано и наследствено – нещо противно на законите на човешката природа, защото добродетелта не е естествено, наследено качество, а придобито от всеки, притежаващ я отделно”. /8/

Поставяйки на личния си печат белег за съсловна принадлежност, д-р Селимински не проявява приповдигната изкуствена гордост, а самоувереност на стойностна, цивилизована личност, принадлежаща към народ със “старо достойнство”. Впрочем, смятам, че соколът в личния знак на д-р Селимински не трябва да се разглежда единствено на плоскостта на принадлежността му към соколарски род. Основание за това дава например написаното от Георги С. Раковски в една бележка към “Горски пътник”: “Сокол е бил в старо време скъпоценна птица за боляри, коя всекий болярин и богат е имал опитомен за ловитба на дребни птици. Освен това била и символическа на юнаци, тоест с него се изражавали преносно юнаците” /9/ Потомъкът на едно от сливенските семейства с благороднически произход поставя в личния си символ сокола не само като знак за родова принадлежност, а и за да отстоява националните ценности. Той е израз на усещането за родственост между всички българи, но най-вече е вписан във въжделението за целокупното им възраждане, като коректив на примиренческото поведение на някои от тях, като духовна рамка на рода, но и ориентир към следващите поколения

В личния си знак д-р Селимински поставя вдясно от квадратния щик със сокола друг класически хералдически елемент – лъв, чиято символика се свързва с царственост, смелост, благородство. Първите български монети с изображението на лъв са от времето на цар Иван Шишман /1371-1393 г./. Смята се, че владетелят е възприел изображението на изправения на задните си крака лъв в хералдическа поза като личен символ на царската власт. От друга страна в европейската литература от края на ХIV в. до началото на ХІХ в. символиката на държавния герб на средновековна България се свързва с изображението на лъв върху коронован щит. А защо да не допуснем, че благородническото потекло на видния възрожденец започва с династията на Шишмановци. От 1356 г датира т.нар. Ямболски надпис, който маркира владенията на племенника на цар Иван Арександър, син на брат му Михаил. /10/ “Турците не се посрамиха да изколят по-голяма част от българските аристократи като унищожиха дори и народните символи – записва в “Исторически спомен” д-р Иван Селимински и с огорчение продължава: Стигна се дотам, че никъде не може да се намери било издълбан, било нарисуван българският лъв, нито монети, нито никакъв друг стар паметник на нашите прадеди”./11/ Ерудираният сливенец е сполучил чрез личния си печат не само да изгради една духовна рамка на родовата си определеност, но и да покаже ориентирите на предците си към техните наследници. Като наследник на следновековната българска аристокрация той неопровержимо се различава от онези свои сънародници, които демонстрират материално състояние, власт и външна показност на облеклото, ритуалност при появата си пред представителите на османската власт. Селимински подчертава, че до средата на ХVІІІ в. в Сливен има семейства с благороднически произход и отличителен белег за тяхното благородство е било облеклото. Според него то е между тези “маловажни знаци”, които са премахнати в началото на 19 в., но не пропуска да сложи акцент на обстоятелството че “Ако някой пазеше остатъците от някакво отличително облекло на прадедите ни, говореха и мислеха, че прадедите ни така са се обличали, че такава била модата, без да знаят горките, че тези знаци означават степента, която тези наши прадеди са имали в обществените отношения”. /12/ За безкористния радетел на политическата независимост по-съществено е самото изчезване на историческия спомен за отличилите се в старо време знатни семейства, които стават безпаметни за миналото на собствения си народ. Знаците на миналото—материални или духовни – за него са изключително ценни. В писмо до Васил Априлов от 1840 г. признава, че не изпратил на х. Христо получената от Одеса литография на цар Иван Шишман защото “Не ща да изпращам подобно нещо – едно от доказателствата за старото ни народно съществуване и за слава по произход на човек, който не може инак да оцени стойността на подобни неща, освен по външния им блясък – чрез тържественото представяне от приносителя”. /13/

Разказите за миналото предоставят богата познавателна и емоционална възможност на внука на Драгана и Георги Драгойчеви. Родоописанието на поп Протофан, живял до около 1750 г., е ръкопис “на славянски, в осмо, голям, широк до три пръста”, “изчезнал подир смъртта на баба ми, която през живота си по предание го пазеше като скъпоценност”./14/ Той се съхранява в домашния иконостас, мястото на молитвено съзерцание, но и на духовно общение между живите и отминалите им предци. За семейството пергаментът е своеобразна дарохранителница, която пази не частици от Св. Дарове, а от най- светия за рода дар – неговата история. Интересът и пиететът към писмените и веществените паметници на миналото носят полъха на общественото обновление. Те стават белег за формиране на обществената потребност от осъзнаване на националната индивидуалност. Осъзнавайки, че индивидуалното историческо съзнание е компонент при формирането, укрепването и развитието на националното съзнание Селимински също се посвещава на делото да издири и съхрани изгубените следи на родното минало. Първият опит е направен с написаните през 1833 г. Мемоарни бележки за събитията през 1827-1829 г. Наследственото начало за осмисляния дълг към писаната история е много силно. Той остава нереализиран в пълен обем, но заложен от Селимински като важен компонент за духовното пространство на следващите го поколения: “Аз в беглото си историческо изложение, като оставих тук-там празднина изказвам желание, дано един ден да се изпълни туй благополучно”. /15/

Безпощадно саркастичен към църквата и духовенството, д-р Иван Селимински показва уважение към религиозната вяра. Християнската етика за него е мярка за нравствено постъпване и основа за лична морална устойчивост. Първият урок по нравоучение получава от дядо си, който по повод злодеянията на двама сливенци, му обяснява значението на думата “грехове”. Православното вероизповедание сплотява “естествено нравствено и политически” народа в борбата му за политическа свобода. “Вярвам, зачитам и открито изповядвам бащинската си вяра, в която съм роден, кръстен и възпитан” – пише той на приятеля си Георги Золотович от Атина на 24 ноември 1833 г. /16/ Това не контрира на промененото кръщелно име, “първата отровна глътка” за Иван Селимински. За него, като въприемник на православното вероизповедание, кръщението остава духовно раждане, тайнство, чрез което действа Божията благодат и което изисква вяра и покаяние. Впрочем Селимински подписва Духовното си завещание с кръщелното си име Юрдан, дадено му на Богоявление 1800-та година. Така се обръщат към него и съгражданите му – “Родолюбивий Господине х. Юрдане Селиминскияй” и пр./17/

Голямата крачка на поклон, която правят х. Юрдан – Иван Селимински, неговите сродници и съграждани през пролетта на 1830 г., е в осъзнаването на всевечността на връзката с мъртвите им прадеди. Последната панихида преди преселението е на гробищата “където бликнаха за последен път сълзите на народа”. Възгласът “О! Колко тясно е свързан човек с родното си място!” формулира един повратен момент в историята на града, променил коренно много съдби./18/ Той е свързан с вяра и страх, с надежда и разочарование, с несгоди и трудности. За едни той води до възход и просперитет, за други – до страдания, изпитания, борба за оцеляване. За 30-годишния водач на сливенските преселници цената на свободата, на оцеляването и съхраняването на духа е приспособяването, образованието, нравственото извисяване и със сигурност родовата памет. В народното мировъзрение Селимински намира силата за отстояване на житейските несгоди, Според него българският народ е отстоял на превратния исторически ход защото “не е презирал никога не само обичаите на прадедите си, но и наставленията на религията”. С присъщата му рационалност заключава, че обичаите трябва да се спазват не по-малко от законите, а “обичаите на прадедите са може би повече достойни за уважение”. В полезната си дейност за преселниците Селимински вижда своята гражданска отговорност. Името на прадядото му Драгойчо е еноним на голяма махала в северната част на Клуцохор не само защото имотът му е поделен и заселен с негови наследници, а в съответствие с обществения му престиж на сливенски чорбаджия. Вуйчото, х. Гендо Вълков /вуйчо вероятно на майката на Селимински - Малама/, е епитроп на църквата “Св. Никола”. за построяването на която през 1834 г. дава 22 хил. гроша.

Родовата позиция на “по-първи хора” е запазена в новите заселища. През 1835 г. епитропите на сливенската община в Нов Сливен упълномощават Иван Селимински и братовчед му да бъдат адвокати по процеса за имотите им в съда. Преди това Лазар Станчев получава доверието на съгражданите си да им намери място за поселение. Избран е за старейшина на общината в Нов Сливен със задължението да разглежда споровете между нейните членове, да им дава паспортите когато пътуват и т.н./19/ Мнението на Селимински и неговите сродници е авторитетно при решаване на спорове от личен, търговски и обществен характер./20/ Патриархалното наследство в дейността на местните управителни органи ги извежда на първо място в самоуправлението и на общините в Нов Сливен, Плоещ, Браила и др. Доколкото общината е относително затворена система, дейността на Селимински и неговите сродници е свързана с цялостния живот на Сливен и заселищата отвъд Дунав. Те запазват не само спомена за своя произход, но и положението си на водещи в обществените дела с опита на предците си, с високото си образование и не на последно място, със самочувствието на потомци на средновековната ни аристокрация.

Проблемите около Голямото преселение на сливенци и заселването на север от Дунав, носталгията по родната земя принуждават част от тях да се завърнат в родния град. В списък от пролеттта на 1831 г. на “първенците и най-видните” сливенци, заселени в Плоещ, които се ползват “от общо уважение”, начело намираме името на х. Гендо Вълков. Всички записани искат да се върнат в родината. Вероятно и други между тях се родеят със Селимински: х. Атанас х. Паскал, х. Божил х. Енчев, х. Добри Желев, поп Исидор, поп Сава, поп Партений и др. /21/ Към тях се присъединява споменатият Лазар Станчев- Газибаров.

Естествено е една от подбудите за връщането им в Сливен е да са оставените големи имоти – къщи, дюкяни, ниви и пр. Богатството, събирано в продължение на много години, привлича стопаните си. В началото на завещанието си д-р Селимински подчертава, че собственият му имот е “събиран пара по пара, и повече от икономия, нежели от някои големи печалби”./22/ Според Пандели Кисимов той е привикнал на спестява, но “икономията му стигаше до съперничество”. Съвременникът на Селимински обаче признава и другата противоположна крайност – той например дава безплатна медицинска помощ на неговото нуждаещо се семейство. Може би мотивът за това отношение е в един спомен от детството, останал с поуката, че “всеки човек е длъжен да помогне на ближния си когато се намира в опасност.” Според личния спомен на Селимински, един “исполин българин” внезапно се появява на вратата и спасява 7-годишното дете и баба му от ятагана на пияния турчин Хасан Ираиазлъ. Впрочем, спасителят вероятно е Злати войвода-Кокарчоолу, който по онова време живее до църквата “Св. Никола”, същият за когото се пее в народната песен: ”Страшен е Златко чорбаджи/ Че варди сиромасите/ Помага на вдовиците/ Като балканско овчарче/ На руди вакли овчици”./23/

Загрижеността на Селимински за сродниците му в емиграция не е едноактна, а последователна и всеотдайна. След смъртта на братовчед му Никола Газибаров той е избран за настойник на непълнолетната му дъщеря Кириакица и усърдно защитава нейните наследнически и финансови интереси пред съда, длъжниците и други роднини. 24/ Д-р Селимински поддържа контакти с роднините си и в Сливен. Очевидно тези връзки не са интензивни и вероятно основната причина е в недоброто владеене от негова страна на българския език. Родолюбивият сливенец цитира библейското послание: “Нека да бъде известно, че е за предпочитане е да кажеш пет думи на разбираем език, отколкото хиляда на неразбираем” и в началото на 1867 г. си поставя задачата “аз както говорех по-напред, трябва да говоря своя език”./25/ Родовата традиция за знание, за високо образование, осигурява на поколенията приемствеността и способността за възприемане на новото. Селимински с достойнство отбелязва, че сред неговите сродници има много образовани. Братовчед му Лазар Станчев се утвърждава като “интелигентен” и “предприемчив” българин, който току-що преселил се във Влашко, е готов да открие фабрика./26/ Брат му Васил, с енциклопедичните си знания и ексцентричност, е известен като сливенския Диоген./27/ Внукът на х. Гендо – Апостол Саръиванов учи в чужбина и има значителен принос в обществения и икономически просперитет на града след Освобождението 1878 г.

Родът на д-р Иван Селимински като цяло е винаги съпричастен на идеята и движението за политическа независимост. Повечето от неговите представители избират легалните форми на политическа борба, други – революционните акции. Х. Никола Драгойчев и Никола Жеков набират доброволци за Кримската война, Георги Икономов – правнук на х. Гендо, участва в Априлското въстание 1876 г., през същата година; Стефан Газибаров загива през 1876 г. в четата на Христо Ботев, брат му Никола Газибаров /друг първи братовчед на Селимински-б.а./ през Освободителната руско-турска война воюва в Българското опълчение и т.н.

“Поведението да потвърждава видното презиме” – така д-р Селимински изразява недобронамереността си към Александър Екзарх, приел името на чичо си като семейно презиме./28/ Той има одобрително отношение към народната традиция, сходна с европейската – семейното презиме да се запазва през “безконечните векове”. В този смисъл неговото наставление повелява: “Най-необходимо е всяко семейство да държи бележки за членовете и разклоненията си, в които бележки да се прибавят винаги новите поколения”./29/

Този забележителен възрожденец, роден преди 205 години в Сливен, променя кръщелното си име, но запазва фамилния престиж, съграден през вековете от неговите деди. Пишейки по-късно за своя сродник, инж. Никола Селимински споделя: “Ни лично спокойствие, ни безопасност, ни постоянно местожителство, ни дом ни домочадие, ни особни роднински връзки – въобще нищо от онова, що съставя частното лично и семейно щастие, виждаме в неговия обречен на служене народу живот”. /29/ Д-р Иван Селимински намира себе си като произход, като физическа и духовна специфика и като приемник на една традиция. Същевременно с движението си към духовна, материална, интелектуална и обществена активност и просперитет той е заряд за национална гордост, мотивация за достойно продължение на родовите ценности.

Б Е Л Е Ж К И

1. 
   М. Арнаудов. Селимински. Живот-дело-идеи 1799-1867.С, 1938, с.559
   
2. 
   Библиотека “Д-р Иван Селимински”. Кн. II.С,1904, с.81
   
3. 
   ИМ-Сливен, отдел “История на България 15-19 в.”, ВА 107 /ф.Атанас Николов/,а.е.2, л.52; Н. Селимински. Един виден народен будител. В:- Сб. Той не умира.С, 1935, с.160; Н.Станев. Д-р Иван Селимински. С,1935,с.6
   
4. 
   М. Арнаудов. Цит.съч. с.103
   
5. 
   БИС.Кн. І.С, 1904, с.83
   
6. 
   БИА- НБКМ, ф.68, оп.1, а.е. 11, л.7-8
   
7. 
   Д-р С.Табаков. Опит за история на град Сливен, т. І, С., 1980, с. 313-317
   
8. 
   БИС, кн.ХIV, С, 1931, с.62
   
9. 
   Георги С. Раковски. Съчинения. Т.I. С, 1973, с.375
   
10. 
    Ив. Гълъбов. Ямболският надпис. В:- Сб. Езиковедско- етнографски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. С, 1960, с.421-422
    
11. 
    Ив. Селимински. Избрани съчинения.С,1979, с.303-304
    
12. 
    Пак там, с.315-316
    
13. 
    БИС.Кн.ХIV, с.17-18
    
14. 
    Пак там. Кн.1, с.47
    
15. 
    Пак там. Кн.2, с.43
    
16. 
    Ив. Селимински, Избрани съчинения….с.348
    
17. 
    БИА-НБКМ, ф.68, оп.1,а.е.4, л.2918.
    
18. 
    БИС.Кн.2,с.35
    
19. 
    БИА-НБКМ, ф.68, оп.1, а.е.11, л.87, 90
    
20. 
    Пак там, с.96-97
    
21. 
    БИС.Кн.2, с.78
    
22. 
    Духовно-то завещание на доктора Ивана Селиминский, Болград, 1865,с.2; П. Кисимов. Исторически работи. Моите спомени.С, 1903, с.62
    
23. 
    БИС
    
24. 
    БИА-НБКМ, ф.68, оп.1, а.е.11, л.7-25, 36-37
    
25. 
    Ив.Селимински.Избрани съчинения... с.383; БИС. Кн.І,с.9
    
26. 
    БИА- НБКМ, ф.68, оп.1, а.е.6, л.68
    
27. 
    С. Табаков. Цит.съч., с.268
    
28. 
    БИС.Кн.5,С, 1907, с.75-76
    
29. 
    Пак там.Кн.І, с.89
    
30. 
    Н. Селимински. Д-р х. Йордан- Иван Селимински. В:- Илюстрация светлина, кн.5, 1925, с.10