Зависимата независимост на балканите



Дата27.08.2017
Размер54.69 Kb.

ЗАВИСИМАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БАЛКАНИТЕ




Обявяването на Независимостта е закономерна крачка за утвърждаването на българската държавност след акта на Съединението. Като политическо събитие тя не само съвпада, но е и обвързана с редица други политически процеси на Балканите довели до нова съюзна конфигурация при все по-голяма намеса на великите сили. От всички тогава съществуващи балкански държави, България е последната, която постига независимостта си. За държавите на полуострова този акт е знаменателно събитие определящо тяхната идентичност и място в голямата политика. Разбира се не винаги реалността е точно отражение на желаното, защото съдбата на малките държави зависи от интересите на големите им противници и съюзници. Не трябва да се забравя, че отношението на силите от западния велик оркестър към възстановилите държавността си балкански държави не е по-различно от това към доскорошния им поробител Османската империя. Нещо повече, те са против национално-освободителните им движения, определени от тях като израз на панславизъм и балкански национализъм. Това негативно отношение намира израз и при определяне вида на държавността им. Нито една от балканските държави не “избягва” периода на автономност, а при четири от тях е “избран” чужд по вяра и произход владетел, който да ги управлява. Първа вкусва независимостта Гърция, управлявана от чужденци. Самите гърци наричат този период на зависима независимост “ксенократия” (чуждо управление). Близо 50 години след тях (според Берлинския договор от 1878 г.) независими стават Сърбия, Румъния и Черна гора. Новото им положение, обаче не променя зависимостта им от великите сили. За Сърбия това дори е свързано със заплахата за унищожаването на суверенитета й и присъединяване от Австро-Унгария.


Обявяването на българската независимост е предшествано от младотурския преврат. На 11 (24) юли 1908 г. султан Абдул Хамид ІІ за втори път през време на своето управление обявява действието на една и съща конституция. В международен план последвалите правителствени промени в Турция довеждат до загубата на австрийското и германското влияние там и засилване на руските и английски аспирации. Неблагоприятните за Виена промени довеждат до планираната много преди това анексия на Босна и Херцеговина. Тя се извършва в един и същ ден с Търновския акт – 22. ІХ. (5.Х.) 1908 г. Това съвпадение повдига вълна от подозрение и възмущение в западната ни съседка. Всъщност, както всяко дело на Балканите и това е консултирано предварително между двете най-заинтересовани държави – Австро-Унгария и Русия. В средата на септември 1908 г. на срещата в замъка Бухлау австрийската страна с охота обещава опразването на Новопазарския санджак, но е категорично против той да се подели между Сърбия и Черна гора, както и те да получат части от Босна и Херцеговина. Като единствена компенсация за Белград се обещава връщането на “Стара Сърбия” (Косово и Метохия), което обаче може да стане едва след разпадането на Османската империя. По такъв начин обявяването на българската независимост по време и насоченост (също срещу Османската империя) се свързва с австрийската териториална и политическа експанзия на Балканите. Цялостната обстановка в региона, сравнена с тази по време на Съединението, е много по-динамична и дори опасна за българската държава. Еуфорията в страната от възцаряването на Фердинанд и турските икономически санкции по отношение на българските стоки, са само малък епизод от врящата балканска обстановка. При този развой на събитията, центърът на кризата не е обявяването на независимостта на България, а анексията на Босна и Херцеговина. Страната ни обаче се оказва замесена в редица политически комбинации, като част от тях са срещу самата нея. Анексията засяга твърде много сръбските интереси, поради което от Белград искат и съответната компенсация, свързана с установяването на обща граница с Черна гора и излаз на Адриатика. Правителството на Никола Пашич активизира дейността си във всички посоки – към великите сили и към Балканите. По време на демонстрациите в Белград, срещу австрийските действия, се чуват викове и против София, предала славянството в съглашателство с Виена. В западната ни съседка са обезпокоени от евентуална подялба на балкански територии между Австро-Унгария и България, което всъщност е реализация на австрийския план за унищожаването на Сърбия. Същевременно с това, там са наясно, че само осъществяването на българо-сръбски съюз може да помогне за излизане от опасната ситуация. Белград настоятелно е съветван от столиците на великите сили “да не дава повод на Австро-Унгария за военен конфликт”. Целите на отделните балкански държави при новата обстановка на Балканите, умело са използвани и насочвани от интересите на великите сили групирани вече в двата военно-политически блока Антантата и Централните сили.

Още в началото на кризата най-благоприятно за Сърбия (подкрепяно като идея и от Русия) е българо-турско споразумение, което би я “обезопасило” от югоизток. В последвалите варианти на балкански съюзи се разглежда договаряне между Сърбия, Турция и Черна гора, с по-късно привличане на Гърция и Румъния. От Истанбул предлагат “завоюване и подялба на България”, при което Сърбия да вземе западната, а Турция – източната част от нейната територия. От Белград обаче разбират, че този вариант със сигурност ще тласне страната ни към съюз с Австро-Унгария, неприемлив както за неговата политика, така и за тази на силите от Антантата. Германската позиция по отношение на кризата е свързана с изолацията на Сърбия, финансовото обезпечаване на Турция и привличането на Румъния към българо-австрийски съюз. При това на Букурещ се обещава сръбска територия, а на София – военна и политическа защита от Австро-Унгария срещу Турция. Така Централните сили привличат в своята орбита двете най-големи балкански държави.

В началото на 1909 г. Турция “преглъща” анексията, срещу компенсация от 2,5 млн. лири (55 млн. френски франка). Тази нова ситуация в политическата обстановка на Балканите оказва влияние върху позицията на останалите заинтересовани държави. Великобритания и Франция съветват Сърбия да се откаже от териториални компенсации, като приеме само икономическите предимства, които Австро-Унгария е готова да й гарантира. Същевременно с това министър-председателят Пашич и външният министър Милованович все по-настойчиво се насочват към сближение с България. За да се избегне евентуален съюз между двете славянски държави, през януари 1909 г., от Виена отново настояват за австрийско-българо-румънски съюз, с крайна цел унищожаването на Сърбия и подялба на нейните територии. По същото време Румъния не пропуска да напомни за претенциите си към Южна Добруджа, като вид компенсация за българската независимост, която тя е съгласна да признае веднага след някоя велика сила. През ноември 1909 г. отново по инициатива на Виена се разглежда възможността за австрийско-турско-румънски съюз насочен срещу балканското славянство.

Обявяването на българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина стават обект на международно обсъждане. По предложение на Русия и при подкрепата на Великобритания и Франция се предвижда среща на силите в Лондон за 15 октомври 1908 г. Както може да се очаква за ситуация в която е замесена велика сила с произхождащите от това последствия, конференцията се проваля. Известно е, че уреждането на българо-турския конфликт става с политическото и финансово посредничество на Русия. В началото на април независимостта на България е призната от Турция, последвана и от останалите сили.

Само няколко години по-късно е осъществен един от вариантите за балкански съюз последван от две разорителни за полуострова войни. Териториалната цялост и дори съществуването на българската държава е поставено в зависимост от плановете на великите сили “съобразени” с претенциите на балканските им протежета.

Днес, когато отбелязваме 92 години от обявяването на независимостта на България, си струва да си помислим зависими ли сме в нашата си независимост. Кой и откъде определя приятелите и враговете ни; големината на заплатите ни; кое е цивилизовано и кое не е; по-близо до славяните ли сме, или до американската етническа смесица; на кирилица ли да четем, или на писмеността на Римската империя (?!); кои от отровите, които поглъщаме (така щедро изсипани на натовския полигон западно от нас) са “полезни” и кои вредни за здравето ни? Има ли ксенократия сега в България? Все въпроси, чийто отговор определя какво сме: държава, протекторат, или географско понятие. Защото, както пише Николай Данилевски “Народите, които изгубят независимостта си, са осъдени да продължат своето съществуване (ако оцелеят физически) само като етнически материал на други народи”. Ето, затова си струва поне един път в годината на 22.ІХ. да си спомняме, че в началото на ХХ век сме обявили независимостта си като народ и държава.



в. Новини, В. Търново, г. ІV, бр.184, 20 септември 2000 г.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница