Зависимата независимост на балканите

ЗАВИСИМАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БАЛКАНИТЕ

Обявяването на Независимостта е закономерна крачка за утвърждаването на българската държавност след акта на Съединението. Като политическо събитие тя не само съвпада, но е и обвързана с редица други политически процеси на Балканите довели до нова съюзна конфигурация при все по-голяма намеса на великите сили. От всички тогава съществуващи балкански държави, България е последната, която постига независимостта си. За държавите на полуострова този акт е знаменателно събитие определящо тяхната идентичност и място в голямата политика. Разбира се не винаги реалността е точно отражение на желаното, защото съдбата на малките държави зависи от интересите на големите им противници и съюзници. Не трябва да се забравя, че отношението на силите от западния велик оркестър към възстановилите държавността си балкански държави не е по-различно от това към доскорошния им поробител Османската империя. Нещо повече, те са против национално-освободителните им движения, определени от тях като израз на панславизъм и балкански национализъм. Това негативно отношение намира израз и при определяне вида на държавността им. Нито една от балканските държави не “избягва” периода на автономност, а при четири от тях е “избран” чужд по вяра и произход владетел, който да ги управлява. Първа вкусва независимостта Гърция, управлявана от чужденци. Самите гърци наричат този период на зависима независимост “ксенократия” (чуждо управление). Близо 50 години след тях (според Берлинския договор от 1878 г.) независими стават Сърбия, Румъния и Черна гора. Новото им положение, обаче не променя зависимостта им от великите сили. За Сърбия това дори е свързано със заплахата за унищожаването на суверенитета й и присъединяване от Австро-Унгария.

Още в началото на кризата най-благоприятно за Сърбия (подкрепяно като идея и от Русия) е българо-турско споразумение, което би я “обезопасило” от югоизток. В последвалите варианти на балкански съюзи се разглежда договаряне между Сърбия, Турция и Черна гора, с по-късно привличане на Гърция и Румъния. От Истанбул предлагат “завоюване и подялба на България”, при което Сърбия да вземе западната, а Турция – източната част от нейната територия. От Белград обаче разбират, че този вариант със сигурност ще тласне страната ни към съюз с Австро-Унгария, неприемлив както за неговата политика, така и за тази на силите от Антантата. Германската позиция по отношение на кризата е свързана с изолацията на Сърбия, финансовото обезпечаване на Турция и привличането на Румъния към българо-австрийски съюз. При това на Букурещ се обещава сръбска територия, а на София – военна и политическа защита от Австро-Унгария срещу Турция. Така Централните сили привличат в своята орбита двете най-големи балкански държави.

В началото на 1909 г. Турция “преглъща” анексията, срещу компенсация от 2,5 млн. лири (55 млн. френски франка). Тази нова ситуация в политическата обстановка на Балканите оказва влияние върху позицията на останалите заинтересовани държави. Великобритания и Франция съветват Сърбия да се откаже от териториални компенсации, като приеме само икономическите предимства, които Австро-Унгария е готова да й гарантира. Същевременно с това министър-председателят Пашич и външният министър Милованович все по-настойчиво се насочват към сближение с България. За да се избегне евентуален съюз между двете славянски държави, през януари 1909 г., от Виена отново настояват за австрийско-българо-румънски съюз, с крайна цел унищожаването на Сърбия и подялба на нейните територии. По същото време Румъния не пропуска да напомни за претенциите си към Южна Добруджа, като вид компенсация за българската независимост, която тя е съгласна да признае веднага след някоя велика сила. През ноември 1909 г. отново по инициатива на Виена се разглежда възможността за австрийско-турско-румънски съюз насочен срещу балканското славянство.

Обявяването на българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина стават обект на международно обсъждане. По предложение на Русия и при подкрепата на Великобритания и Франция се предвижда среща на силите в Лондон за 15 октомври 1908 г. Както може да се очаква за ситуация в която е замесена велика сила с произхождащите от това последствия, конференцията се проваля. Известно е, че уреждането на българо-турския конфликт става с политическото и финансово посредничество на Русия. В началото на април независимостта на България е призната от Турция, последвана и от останалите сили.

Само няколко години по-късно е осъществен един от вариантите за балкански съюз последван от две разорителни за полуострова войни. Териториалната цялост и дори съществуването на българската държава е поставено в зависимост от плановете на великите сили “съобразени” с претенциите на балканските им протежета.

Днес, когато отбелязваме 92 години от обявяването на независимостта на България, си струва да си помислим зависими ли сме в нашата си независимост. Кой и откъде определя приятелите и враговете ни; големината на заплатите ни; кое е цивилизовано и кое не е; по-близо до славяните ли сме, или до американската етническа смесица; на кирилица ли да четем, или на писмеността на Римската империя (?!); кои от отровите, които поглъщаме (така щедро изсипани на натовския полигон западно от нас) са “полезни” и кои вредни за здравето ни? Има ли ксенократия сега в България? Все въпроси, чийто отговор определя какво сме: държава, протекторат, или географско понятие. Защото, както пише Николай Данилевски “Народите, които изгубят независимостта си, са осъдени да продължат своето съществуване (ако оцелеят физически) само като етнически материал на други народи”. Ето, затова си струва поне един път в годината на 22.ІХ. да си спомняме, че в началото на ХХ век сме обявили независимостта си като народ и държава.