Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]



страница14/28
Дата16.08.2017
Размер5.69 Mb.
#28042
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   28

18.НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДУМИ ЗА ТОВА

Тялото на Бела, покрито с червено, рязко започна да се тресе в ръцете на Розали, все едно някой беше пуснал ток през него. През цялото време лицето й беше празно – в безсъзнание. Това, което я движеше беше дивото мятане, което идваше от средата на тялото й. Докато тя се тресеше, силни щраквания и изпуквания поддържаха гърчовете й. Розали и Едуард замръзнаха за най-кратката половин секунда и се раздвижиха. Розали обви тялото на Бела в ръцете си и крещейки, толкова бързо, че беше трудно да се различат отделните думи, тя и Едуард се изстреляха по стълбите и към втория етаж.Изтичах след тях.


- Морфин! – Едуард извика към Розали.
- Алис, набери на Карлайл! – изкрещя Розали.
Стаята в която ги последвах, изглеждаше, като спешно отделение по средата на библиотека. Осветлението беше ярко и бяло. Бела беше на масата под светлината, кожата й изглеждаше призрачна. Тялото й се мяташе, като риба на пясъка. Розали притисна Бела надолу, рязко дърпайки и късайки дрехите й, докато Едуард забиваше спринцовка в ръката й.
Колко пъти си я бях представял гола? Сега не можех да я погледна. Страхувах се да запазя тези спомени в главата си.
- Какво става, Едуард?
- Той се задушава!
- Сигурно плацентата се е отлепила!
Някъде там, Бела се събуди. Тя отговори на думите им със писък, който се заби в ушите ми.
- Извадете го! – крещеше тя – Не може да диша! Направете го, сега!
Видях червените точки да изскачат, когато писъкът и спука кръвоносните съдове в очите й.
- Морфинът... – изръмжа Едуард.
- Не! Веднага! - нова струя кръв заглуши това, което тя пищеше. Той отчаяно държеше главата и изправена, опитвайки се да прочисти устата й за да може да диша.
Алис се втурна в стаята и закачи малка синя слушалка под костта на Розали. След това Алис отстъпи, златните й очи разширени и пламтящи, докато Розали съскаше като обезумяла по телефона.
На силната светлина, кожата на Бела изглеждаше по-морава и черна, отколкото бяла. Тъмно червено се просмукваше под кожата през огромната потръпваща издутина на стомаха й. В ръката на Розали се появи скалпел.
- Остави морфина да се разпространи – Едуард й крещеше.
- Няма време – изсъска Розали – Той умира!
Ръката и се доближи до корема на Бела и ярко червена струя шурна от мястото, където беше пробила кожата. Като, че ли някой беше обърнал пълна кофа или кранчето беше пуснато докрай. Бела трепна, но не изпищя. Все още се давеше.
И тогава, Розали загуби концентрация. Видях как изражението й се промени, видях как устните й се отдръпнаха оголвайки зъбите й, а черните и очи проблеснаха от жажда.
- Роуз, не! – изръмжа Едуард, но ръцете му бяха заети, докато се опитваше да изправи Бела за да може да диша.
Хвърлих се към Розали, прескачайки масата, без да си правя труда да се преобразявам. Когато ударих каменното й тяло, поваляйки я към вратата, усетих скалпела да се забива дълбоко в лявата ми ръка. Дясната ми длан се размаза в лицето й, заключвайки челюстта й и блокирайки въздушните й пътища.
Възползвах се от контрола върху лицето на Розали, за да обърна тялото й в позиция, в която мога да я изритам в стомаха. Беше все едно ритам бетон. Тя полетя към рамката на вратата , огъвайки част от нея. Малката слушалка в ухото й се разби на малки парченца. Алис вече беше там, теглейки я за гърлото за да я изведе в коридора.
Трябваше да призная на Русокосата – не се опитваше да се бие с нас. Искаше да победим. Остави ме да я разхвърлям така, за да спаси Бела. Е, да спаси онова нещо.
Изтръгнах острието от ръката си.
- Алис, изведи я от тук! – извика Едуард. – Заведи я при Джаспър и я дръж там! Джейкъб, имам нужда от теб!
Не гледах как Алис довършва работата. Обърнах се към операционната маса, където Бела вече посиняваше, очите й бяха разширени и втренчени.
- Сърдечен масаж /първа помощ/? – Едуард изръмжа, бързо и изискващо.
- Да!
Опитах се набързо да преценя лицето му, търсейки някакъв знак, че ще реагира като Розали. Но там имаше само целенасочена ярост.
- Накарай я да диша! Трябва да го извадя, преди...
Друго разтрошаващо щракване излезе от тялото й, най-силното до момента, толкова силно, че и двамата замръзнахме шокирани, чакащи писъкът й. Нищо. Краката й, до този момент свити в агония, сега се отпуснаха в неестествена позиция.
- Гръбнакът й – той се задави от ужас.
- Извади го от нея! – изръмжах аз, хвърляйки скалпела към него. – Сега вече, няма да усети нищо!
Наведох се над главата й. Устата й изглеждаше празна, за това притиснах устните си към нейните и изпълних белия й дроб с въздух. Усетих тялото и да се повдига, следователно нищо не блокираше гърлото й.
Устните й имаха вкус на кръв.
Можех да чуя как сърцето й бие, неравномерно. Подържай го, помислих си яростно към нея, издишайки нов порив въздух в тялото й. Обеща ми. Накарай сърцето си да бие.
Чух мекия, мокър звук на скалпела да преминава през стомаха й. Повече кръв капеше по пода.
Следващият звук ме разтърси, неочакван, ужасяващ. Като разкъсване на метал. Звукът ме върна към нощта на поляната, преди толкова много месеца, раздиращия звук на новородените, разкъсвани на парчета. Погледнах и видях лицето на Едуард притиснато към подутината. Вампирски зъби – сигурен начин да пробиеш вампирска кожа.
Побиха ме тръпки, докато издишах още въздух в Бела.
Тя се закашля към мен, мигаше, въртейки очи сляпо.
- Стой с мен, Бела! – извиках й – Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме изоставиш. Накарай сърцето си да бие!
Очите и се завъртяха, търсейки мен или него, но не виждаха нищо.
Въпреки това се вгледах в тях, задържайки погледа си там.
Изведнъж тялото й замръзна под ръцете ми, въпреки, че продължаваше да диша и сърцето й все още биеше. Осъзнах, че тишината означаваше, че е свършило. Сигурно е излязло от нея.
И то беше.
- Ренесме – прошепна Едуард.
Значи, Бела не е била права. Не беше момчето, което си представяше. Каква изненада. Тя за какво ли не грешеше?
Не отместих поглед от зачервените й очи, но усетих ръцете й леко да се вдигат.
- Нека аз... – прошепна тя с дрезгав глас – Дай ми я.
Трябваше да се досетя, че той винаги би и дал това, което искаше, без значение колко глупаво беше то. Но не съм си представял, че ще я послуша сега. За това и не се опитах да го спра.
Нещо топло докосна ръката ми. Това трябваше да привлече вниманието ми. Нищо не беше топло за мен.

Но не можеш да отделя погледа си от лицето на Бела. Тя мигна и се загледа, най-после виждайки нещо. Изстена странно, слабо напяване.


- Ренес..ме. Толкова... красива.
И тогава ахна – ахна от болка.
Докато погледна, вече беше прекалено късно. Едуард беше грабнал топлото кърваво нещо от ръцете й. Очите ми пробягаха по кожата й. Беше почервеняла от кръвта – кръвта, която излизезе от устата й, кръвта по съществото и прясна кръв избликваше от един малък белег, над лявата й гърда, с формата на двоен полумесец.
- Ренесме, не – измърмори Едуард, сякаш учеше малкото чудовище на обноски.
Не погледнах нито един от двамата. Гледах само Бела, докато очите й се извъртяха назад.
С един последен слаб удар, сърцето й се поколеба и затихна.
Тя пропусна половин удар и тогава ръцете ми бяха на гръдния й кош, правейки сърдечен масаж. Броях в главата си, опитвайки се да поддържам ритъм. Едно. Две. Три. Четири.
Прекъснах за една секунда, за да напълня дробовете й с въздух.
Не виждах нищо. Очите ми бяха мокри и замъглени. Но бях много чувствителен към звуците в стаята. Неохотното туп-туп на сърцето й под настоятелните ми ръце, ударите на собственото ми сърце и още едно – неравномерни удари, прекалено бързи, прекалено слаби. Не можех да им намеря място.
Насилих още въздух в гърлото на Бела.
- Какво чакаш? – въздъхнах аз, задъхано, помпайки сърцето й. Едно. Две. Три. Четири.
- Вземи бебето – бързо каза Едуард.
- Изхвърли го през прозореца – Едно. Две. Три. Четири.
- Дай я на мен – чу се тих мелодичен глас от вратата.
Аз и Едуард изръмжахме в един и същ момент.
Едно. Две. Три. Четири.
- Контролирам се – обеща Розали – Дай ми бебето, Едуард. Ще се погрижа за нея, докато Бела...
Дишах вместо Бела, по време на размяната. Неравномерното туп-туп-туп затихна с разстоянието.
- Мръдни си ръцете, Джейкъб.
Вдигнах поглед от белите очи на Бела, все още помпайки сърцето й. Едуард имаше спринцовка в ръката си – цялата сребърна, сякаш бе направена от стомана.
- Какво е това?
Каменната му ръка избута моята от пътя му. Чу се тихо хрускате, когато ударът мъ счупи малкия ми пръст. В същия момент, той заби иглата право в сърцето й.
- Отровата ми – отговори той, докато натискаше буталото.
Можех да чуя удара на сърцето й, все едно беше пуснал ток през нея.
- Продължавай да го поддържаш – заповяда той. Гласът му беше леден, мъртъв. Свиреп и нехаен. Като че ли беше машина.
Пренебрегнах болката от заздравяващият ми пръст и отново започнах масажа. Беше по-трудно, сякаш кръвта и се втвърдяваше – по-гъста и по-бавна. Докато тласках сега гъстата кръвта през артериите й, наблюдавах какво прави той.
Изглеждаше сякаш я целува, докосваше устните си към гърлото й, китките й, към вътрешността на ръката й. Но можех да чуя сочното разкъсване на кожата и докато зъбите му я пробиваха, отново и отново, вкарвайки отрова в системата й, на колкото се може повече места. Видях бледият му език да преминава през кървящите рани, но преди това да ме отврати или ядоса, осъзнах какво правеше. Там където езикът му разнесеше отровата върху кожата й, тя се затваряше. Задържайки отровата и кръвта в тялото й.
Издишах още въздух в устата й, но там нямаше нищо. Безжизненото повдигане на гърдите й в отговор. Продължих да помпам сърцето й, броейки, докато той работеше над нея обезумяло, опитвайки се да я събере. Всички коне и войни на краля...
Но там нямаше нищо, само аз и той.
Работейки над един труп.
Защото само това беше останало, от момичето, което и двамата обичахме. Това разрушено, обезкръвено, разкъсано тяло. Не можехме да възстановим Бела.
Знаех, че е прекалено късно. Знаех, че е мъртва. Бях сигурен, защото привличането го нямаше. Не виждах никаква причина да седя тук до нея. Тя вече не беше тук. Значи това тяло не значеше нищо за мен. Несъзнателната нужда да бъда до нея беше изчезнала.
Или по-точната дума е, че се беше преместила. Усещах привличането от противоположната посока. От долния етаж, през вратата. Силното желание да се махна от тук и никога, никога да не се върна.
- Тръгвай, тогава – той щракна със зъби и избута ръцете ми, заемайки моето мястото. Този път, май три пръста бяха счупени.
Изправих ги сковано, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.
Той блъскаше мъртвото й сърце по-бързо от мен.
- Тя не е мъртва – изръмжа той – Ще се оправи.
Вече не бях сигурен дали говори на мен.
Обръщайки се, оставяйки го с неговата смърт, тръгнах бавно към вратата. Толкова бавно. Не можех да накарам краката си да се движат по-бързо.
Това беше, значи. Океанът от болка. Другият бряг беше толкова далеч през кипящата вода, че не можех да си го представя, още по-малко да го видя.
Отново се чувствах празен, сега, когато бях загубил целта си. Битката ми да спася Бела продължи толкова дълго. Но тя нямаше да бъде спасена. Съзнателно се беше жертвала, да бъде разкъсана от детето на онова чудовище, така, че битката беше загубена. Всичко свърши.
Потреперих от звука, който се чуваше зад мен, докато слизах по стълбите – звукът на едно мъртво сърце, принудено да бие.
Исках да изсипа белина в главата си и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори образите от последните минути на Бела. Щях да понеса мозъчното увреждане, ако щеше да ми помогне да забравя – писъците, кървенето, непоносимото хрущеше и щракването, когато новороденото чудовище я разкъсваше отвътре.
Исках да тичам, да прескоча стълбите и да изтичам през вратата, но краката ми бяха тежки като желязо и чувствах тялото си по-изтощено от всякога. Влачех се по стълбите, като куц старец.
Спрях на последното стъпало, събирайки сили да стигна до вратата.
Розали беше с гръб към мен, на чистата част от белия диван, гукайки и мърморейки на увитото в одеяло нещо в ръцете й. Трябва да е чула че спрях, но ме игнорира, залисана в своя момент на откраднато майчинство. Може би сега щеше да е щастлива. Розали получи това, което искаше, а Бела никога нямаше да дойде да вземе съществото от нея. Зачудих се, дали отровната русокоска не се беше надявала на това, през цялото време.
Тя държеше нещо тъмно в ръцете си и от малкия убиец, който държеше се чуваше жадно сучене.
Във въздуха се носеше мирис на кръв. Човешка кръв. Розали го хранеше. Разбира се, че искаше кръв.
С какво друго би могъл да храниш чудовището, което жестоко осакати собствената си майка? Можеше просто да изпие кръвта на Бела. Може би беше.
Докато слушах звука от храненето на малкия екзекутор, силата ми се върна.
Сила и омраза и горещина – червена топлина премина през главата ми, изгаряща, но не изтри нищо. Образите в главата ми бяха като гориво, изграждайки Ада, но отказвайки да бъдат погълнати. Усетих, че цялото ми тяло трепери, но не се опитах да го спра.
Розали не ми обръщаше никакво внимание, напълно погълната от съществото. Така разсеяна, тя нямаше да бъде достатъчно бърза да ме спре.
Сам беше прав. Съществото беше нарушение – съществуването му беше против законите на природата. Черен, бездушен демон. Нещо, което нямаше право да съществува.
Нещо, което трябваше да бъде унищожено.
Изглежда, все пак, привличането не ме е теглело към вратата. Сега можех да го усетя, насърчавайки ме, дърпайки ме напред. Подтиквайки ме да довърша това, да освободя света от това изчадие.
Когато съществото беше мъртво, Розали щеше да се опита да ме убие и аз щях да се бия. Не бях сигурен, дали щях да имам време да я убия, преди другите да се притекат на помощ. Може би да, може би не. Не ми пукаше особено.
Не ме интересуваше, дали вълците ще стоят безучастно, ще отмъстят или ще нарекат правосъдието на Кълън, честно. Нищо нямаше значение. Всичко от което се интересувах, беше собственото ми правосъдие. Отмъщението ми. Нещото, което уби Бела, нямаше да живее и минута повече.
Ако Бела оцелееше, щеше да ме намрази за това. Щеше да иска лично да ме убие.
Но не ми пукаше. Нея не я интересуваха чувствата ми – остави се да бъде заклана като животно. Защо да мисля за чувствата й?
Тук идваше Едуард. Сега беше прекалено зает, обладан от безумното отрицание, опитвайки се да съживи един труп, за да слуша плановете ми.
Нямаше да имам възможност да изпълня обещанието си към него, освен ако, не бих се обзаложил за това, успеех да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, трима срещу един. Но дори и да успеех, не мисля, че ще имам сили да го убия.
Нямах достатъчно милост в себе си да го направя. Защо да го оставя да избяга от това, което е направил? Не би ли било по-честно, по-приятно, да го оставя да живее с нищо, абсолютно нищо.
Почти се усмихнах, изпълнен с омраза, представяйки си го. Без Бела. Без изчадието убиец. И без, колкото членове на семейството му успеех да убия. Разбира се, сигурно ще сглоби последните, след като няма да съм наоколо да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога нямаше да бъде цяла.
Зачудих се, дали съществото, можеше да бъде сглобено. Съмнявах се. То беше част и от Бела, трябва да е наследило малко от нейната уязвимост. Можех да чуя това, в малкото туптене на сърцето му.
Неговото сърце биеше. Нейното не.
Само една секунда беше минала, докато стигах до тези лесни решения.
Трептенето ставаше по-обтегнато и по-бързо. Приведох се, подготвяйки се да скоча към русокосия вампир и да изтръгна, със зъби, съществото от ръцете й.
Розали отново загука на съществото, оставяйки настрана празната метална бутилка и вдигайки съществото във въздуха, за да притисне лицето си към бузата му.
Перфектно. Новата й позиция беше идеална за удара ми. Наведох се и усетих как горещината започва да ме променя, докато привличането към убиеца растеше – беше по-силно от преди, толкова силно, че ми напомни за заповед от Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчинях.
Този път исках да се подчиня.
Убиецът се вгледа в мен зад рамото на Розали, погледът му по-съсредоточен, отколкото би трябвало да бъде погледът на някой новороден.
Топли кафяви очи, цвета на течен шоколад – същите, каквито бяха очите на Бела.
Треперенето ми спря, топлина премина през мен, по-силна от преди, но различна топлина – не изгаряща.
Излъчваща светлина.
Всичко в мен се изгуби, докато гледах малкото порцеланово лице на бебето полувампир, полу-човек. Всички... който ме задържаха към живот, бяха разрязани на малки парчета, като да отрежеш връвчиците на един куп балони. Всичко, което ме изграждаше – любовта ми към мъртвото момиче горе, любовта към баща ми, лоялността към новата ми глутница, любовта към по-големите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, именно ми, самият аз – в този момент се откъсна от мен – клъц, клъц, клъц – и се понесе към вселената.
Но аз не бях оставен на течението. Ново въже ме държеше, там където бях.
Не едно, а милиони. Не въжета, а стоманени жици. Милиони стоманени жици, всички ме придържаха към едно нещо – центъра на вселената.
Сега можех да го видя – как вселената се въртеше около тази точка. До този момент не бях виждал симетрията във вселената, но сега изглеждаше доста ясно.
Не гравитацията ме задържаше на мястото ми.
Беше момиченцето в ръцете на русокосия вампир, което ме държеше там.
Ренесме.
От горния етаж се чу нов звук. Единствения звук, който можеше да ме докосне в този безкраен момент. Обезумялото, препускащо туптене... едно променящо се сърце.

Трета книга: Бела

Обичта е лукс, който можеш да си позволиш едва когато всичките ти врагове са унищожени. Дотогава всеки, когото обичаш е заложник, който саботира куражът ти и

покварява преценката ти.

- Орсън Скот Кард, "Империя"



ПРЕДГОВОР

Линията от черно, която вече не бе само кошмар, се приближаваше към нас през ледената мъгла, която се виеше в краката им.


Ще умрем, помислих си аз паникьосано. Бях отчаяна за скъпоценността, която пазех, но дори да помисля за това бе отвличане на вниманието, което не можех да си позволя.
Идваха все по-близо, като черните им роби леко се издуваха от движението. Видях ръцете им да се свиват заплашително. Те се откъснаха един от друг, като не обградиха от всички страни. Бяха повече от нас. Беше свършено.
И тогава, като внезапната светлина на светкавица, цялата сцена изглеждаше различно. И все пак нищо не се бе променило - Волтури все още крачеха към нас, готови да ни убият. Това, което се промени бе как аз виждах картината. Внезапно, жадувах за това. Исках да нападнат. Паниката се превърна кръвожадност, докато се придвижвах приведена напред, с усмивка на лицето, докато тихо ръмжене се откъсна от оголените ми зъби.


19. ИЗГАРЯНЕ

Болката беше зашеметяваща.


Точно това- аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше.
Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.
Опитах се да ги разделя.
Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.
Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор- призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.
Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.
Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.
Реалността беше дошла толкова бързо.
В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.
И едно малко, незначително нещо се беше объркало.
Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга...
Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.
Разкъсваща. Чупеща. Агония.
Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам- веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.
Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха...
Още тъмнина.
Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.
„Плацентата трябва да се е отделила!”
Нещо по-остро от нож ме разкъса- думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента- знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.
- Изкарайте го!- изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша!Направи го сега!
- Морфинът...
Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!
- Не! Сега..- задавих се, неспособна да довърша.
Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно- борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.
Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо...
Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре- надолу, по гърлото ми.
- Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!
Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.
Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?
Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.
Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:
- Ренесме.
Ренесме?
Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.
Ренесме.
Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.
- Позволи ми...дай ми я.
Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.
Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща- като тази на Джейкъб.
Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.
Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.
Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.
- Ренесме- прошепнах аз. Толкова...красива.
Невъзможното лице изведнъж се усмихна- широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.
Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.
Имаше болка отново- само едно топло прорязване. Ахнах.
И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.
„Не!” – исках да крещя.” Върни ми я обратно!”
Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.
Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.
Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.
Но това не беше само заради мен.
Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.
Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.
Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.
Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.
Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.
Това беше нещо като еталон за живота ми- никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.
До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.
Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.
Успявах да одържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.
Все пак не беше достатъчна- тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шеснайсти от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.
Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме...Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.
Усещах как се изплъзвам- нямаше за какво да се хвана и задържа.
Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб. Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме...
Ренесме.
И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.
Моето бебе. Моят малък побутвач.
Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.
Почуствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.
Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.
По-горещо.
Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.
Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо- както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.
Изгарянето нарасна - засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.
Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си , точно на време за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си- бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.
Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.
Бебето, което чупеше, ритайки, ребрата ми, проправяйки пътя си през мен, парче по парче. Това не беше нищо. Беше като да се носиш по повърхността на разхлаждащ басейн. Бих приела това хиляди пъти. И бих била благодарна.
Огънят лумна още по-горещ и исках да крещя. Да се моля на някого да ме убие сега, на момента, преди да трябва да съм живяла и секунда повече в тази болка. Но не можех да помръдна устните си. Тежестта все още беше там, притискайки ме.
Осъзнах, че не тъмнината ме натискаше надолу; беше тялото ми, толкова тежко. То ме погребваше в пламъците, които разяждаха сърцето ми, за да излязат от него, за да се разпространят, носейки невъзможна болка, по раменете и стомаха ми, обгаряйки всичко по пътя си към гърлото ми, облизвайки лицето ми.
Защо не можех да помръдна? Защо не можех да викам? Това не беше част от историите.
Умит ми беше непоносимо ясен- изострен от свирепата болка, и видях отговора почти веднага след като можех да формирам въпросите.
Морфинът.
Сякаш беше преди хиляди живота, когато обсъждахме това- Едуард, Карлайл и аз. Едуард и Карлайл се бяха надявали, че достатъчно болкоуспокояващи щяха да помогнат да се преборя с болката от отровата. Карлайл беше опитал с Емет, но отровата вече горяла преди лекарството, запечатвайки вените му. Не беше имало време да се разпространи.
Бях държала лицето спокойно, бях кимнала и бях благодарила на рядко щастливата ми звезда, че Едуард не можеше да чете мислите ми.
Защото преди вече бях имала морфин и отрова в организма си и знаех истината. Знаех, че упойката на лекарство беше напълно безмислена, докато отровата гореше във вените ми. Но не бе имало никакъв шанс да спомена този факт. Нищо, което би го разобедило още повече да ме промени.
Не бях предполагала, че морфинът би имал такъв ефект, че по този начин ще ме прикове и остави безгласна. Че ще ме парализира, докато изгарях.
Знаех всички истории. Знаех, че Карлайл беше останал достатъчно тих, докато е изгарял, за да не бъде открит. Знаех, че, според Розали, нямаше никаква полза от крещене. И затова, се бях надявала да бъда като Карлайл. Че ще повявам на думите на Розали и ще си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки избягал от устните ми вик щеше да измъчва Едуард.
Сега, факта, че желанието ми се беше изпълнило, ми изглеждаше като някаква ужасна шега.
Ако не мога да викам, как бих могла да им кажа да ме убият?
Всичко, което исках беше да умра. Никога да не се бях раждала. Цялото ми съществуване не тежаваше повече от тази болка. Не си заслужаваше да я преживявам дори и миг повече.
Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.
И в едно безкрайно пространство, това беше всичко. Единствено изгарящото мъчение и моите безгласни писъци, умоляващи смъртта да дойде. Нищо друго, нито дори време. И затова беше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг на болка.
Единствената промяна дойде когато изведнъж, сякаш това не беше невъзможно, болката ми се удвои. Долната половина на тялото ми, заглъхнала още отпреди морфина, сега изведнъж също гореше. Някаква скъсана връзка беше оправена- свързана от изпепеляващите пръсти на пламъка.
Безкрайното изгаряне продължи с пълна сила.

Можеше да са минали секунди или дни, седмици или години, но накрая, времето отново започна да означава нещо за мен.


Три неща се случиха едновременно,израснали едно от друго, така че не знаех, кое беше първо: времето тръгна отново, силата на морфина избледня, и станах по-силна.
Можех да усетя как контролът над тялото ми се връща на приливи, и тези приливи на контрол бяха първите ми показатели за минаващото време. Разбрах го, когато бях способна да мръдна пръстите на краката си и да свия ръката си в юмрук. Знаех, че мога, но не го направих.
Въпреки че огънят не намаля ни на йота, аз всъщност започнах да развивам нова способност да го чуствам, нова чувствителност, за да усетя, по отделно, всеки горещ език на пламъците, който се подаваше от вените ми. Открих че мислите ми можеха да го заобиколят.
Можех да си спомня защо не трябваше да крещя. Можех да си спомня причината, поради която се бях наела да изтърпя тази нетърпима агония. Можех да си спомня, че макар и сега това да изглеждаше невъзможно, съществуваше нещо, което би могло да си струва това мъчение.
Това се случи точно навреме, за да мога да се удържа когато тежестта напусна тялото ми. За всеки, който ме наблюдаваше, не би имало никаква промяна. Но за мен, докато се борех да задържа крясъците и буйстването заключени в тялото ми, където не можеха да наранят никой друг, чувството беше сякаш не бях вързана на кола, изгаряйки както досега, а вече аз се бях вкопчила в този кол за да се задържа в огъня.
Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.
Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.
Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.
Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.
Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.
Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.
- Все още никаква промяна?
- Никаква.
Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.
- Не е останала никаква миризма от морфина.
- Знам.
- Бела? Можеш ли да ме чуеш?
Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите- щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст- каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.
- Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?
Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.
- Може би..Карлайл, може би беше твърде късно.
Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.
За секунда, решителността ми се разколеба.
- Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.
Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.
- А..а гръбнака й?
- Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.
- Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.
- Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.
Пречупен шепот:
- Сигурно трябва да е в агония.
- Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.
Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:
- Бела, обичам те. Бела, съжалявам.
Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.
През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.
Също така и място да се безпокоя.
Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?
- Не, оставам точно тук.- прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл.- Те ще се оправят.
- Интересна ситуация.- отвърна Карлайл. – А си мислех, че съм виждал горе -долу всичко.
- Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.
Нещо се натисна леко до горящата ми длан.
- Сигурен съм, че между нас петимата, ще одържим да не се превърне в кръвопролитие.
Едуард въздъхна:
- Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.
- Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме.- почуди се Карлайл.
Едно ниско, обтегнато подсмихване:
- Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.
Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?
Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.

Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-...ритмични.


Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.
- Още колко?- попита Едуард.
- Няма да е след дълго.- каза му Алис.- Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.
Тя въздъхна.
- Още ли ти е тежко?
- Да, мерси, че ми го напомни.- измърмори тя.- И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно.Пфу!
- Съсредоточи се Алис.
- Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.
Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.
- Тя наистина ще се оправи.- издиша той.
- Разбира се.
- Не беше такава оптимистка преди два дни.
- Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.
- Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.
Алис въздъхна:
- Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда..
Тихо дишане.
- Благодаря ти Алис.- гласът му бе по-ведър.
Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден- осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?
- Тя ще бъде заслепителна.
Едуарт тихичко изръмжа:
- Тя винаги е била.
- Знаеш какво имам предвид. Погледни я.- подсмъркна Алис.
Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, како се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.
Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото „бъззз” на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.
Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.
- Мой ред е.- чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.
- Хайде сега..- предупреди Емет.
Някой изсъска.
Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.
Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.
От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше...
И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда...
Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.
Как изобщо беше възможно това?
Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха- огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.
- Карлайл- повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.
Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.
Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.
- Чуйте.- каза им Едуард.
Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъна.
- А..- каза Карлайл- Почти свърши.
Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.
Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.
- Скоро.- Алис се съгласи оживено.- Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да...?
- Да,....да държи бебето надалече.
Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?
Пръстите ми се свиха конвулсивно- раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.
Една ръка стисна своенравните ми пръсти.
- Бела? Бела, любима?
Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.
- Веднага ще ги доведа.- каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шумването на вятър при бързото й излизане.
И тогава...О!
Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.
Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.
Настана битка вътре в мен- спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.
Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.
Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.
За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.
И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.

Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   28




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница