Зазоряване от Стефани Майер [превод от английски: Грета Иванова Иванина Хлебарова Камелия Проданова Натали Димитрова Моника Колчевска Симона Ватева Тереза Яна Кисьова Редактори: Зорница Иванова Ирина Пенева]
Изтегляне 5.69 Mb.
|
4.ЖЕСТ Сватбата премина в приема плавно - доказателство за безгрешните възможности на Алис. Тъкмо се здрачаваше над реката; церемонията беше траела точното количество време, за да може слънцето да се спусне зад дърветата. Фенерите, окачени на дърветата светеха меко, когато Едуард ме преведе през стъклените задни врати, карайки белите цветя да блестят. Имаше още десет хиляди цветя навън, вършейки работа като уханна проветрива тента над дансинга, установен на тревата под двата древни кедъра. Нещата се забавяха, усмирени от обграждащата ни августовска нощ. Малката тълпа се разпръсна под мекият блясък на лампичките и бяхме поздравени отново от приятелите, които току-що бяхме прегръщали. Сега беше време да говорим, да се смеем. – Поздравления, приятели. – Каза ни Сет Клиъруотър, накланяйки глава под ръба на гирлянд от цветя. Майка му, Сю, беше плътно до него, наблюдавайки гостите с предпазлива напрегнатост. Лицето и беше слабо и свирепо, изражение, подчертано от късата й прическа: косата и беше къса като на дъщеря й, Лия – чудех се дали не я беше отрязала по същия начин от солидарност. Били Блек, от другата страна на Сет, не беше толкова напрегнат. Когато поглеждах бащата на Джейкъб, винаги чувствах че виждам двама човека, вместо един. Там беше стареца в количката с набразденото лице и блестящо бяла усмивка, който всички виждаха. И там беше и прекият наследник на дълъг род на могъщи, магически вождове, загърнат в авторитета, с който бе роден. Макар магията да беше - при липсата на катализатор - пропуснала неговото поколение, Били все пак беше част от силата и легендата. Тя протичаше през него. И се бе вляла в сина му, наследникът на магията, който й бе обърнал гръб. Това оставяше Сам Ълей като вожда, принадлежащ на легендите и магията... Били изглеждаше странно спокоен, вземайки се предвид компанията и събитието – черните му очи проблясваха, сякаш току-що бе получил някакви добри новини. Бях впечатлена от хладнокръвието му. Тази сватба трябваше да изглежда като много лошо нещо, най-лошото, което можеше да се случи на дъщерята на най-добрия му приятел, в очите на Били. Знаех, че не му е лесно да озаптява чувствата си, имайки се предвид предизвикателството, което това събитие отправяше към древното споразумение между семейство Кълън и Куилеутите – споразумението, което забраняваше на семейство Кълън да създават вампири. Вълците знаеха, че наближава нарушение на договора, но семейство Кълън нямаха никаква идея как ще реагират. Преди съюза, това щеше да означава непосредствена атака. Война. Но сега, след като се познаваха по-добре, щеше ли да има опрощение вместо това? Сякаш в отговор на тази мисъл, Сет се наклони към Едуард с протегнати ръце. Едуард отвърна на прегръдката му със свободната си ръка. Видях Сю да потрепва деликатно. – Хубаво е да видя, че нещата потръгват за теб, приятел. – Каза Сет. – Радвам се за теб. – Благодаря ти, Сет. Това означава много за мен. – Едуард се отдръпна от Сет и погледна Сю и Били. – Благодаря и на вас. Защото позволихте на Сет да дойде. Защото подкрепяте Бела днес. – Няма проблем. – Каза Били с дълбок дрезгав глас и аз бях изненадана от оптимизма в тона му. Може би по-силно споразумение се появяваше на хоризонта. Формираше се малка опашка, затова Сет каза довиждане и подкара Били към храната. Сю задържа по една ръка на всеки от тях. Анджела и Бен бяха на ред да ни окупират, последвани от родителите на Анджела и после Майк и Джесика, които, за моя изненада, се държаха за ръце. Не бях чула, че са заедно отново. Това беше хубаво. Зад човешките ми приятели бяха новите ми братовчеди по закон, вампирският клан Денали. Осъзнах, че задържам дъха си когато вампирът отпред – Таня, предположих от ягодовият нюанс на русите й къдрици – се пресегна, за да прегърне Едуард. До нея, три други вампира със златни очи се бяха втренчили в мен с открито любопитство. Едната жена имаше дълга бледо-руса коса, права и мека като коприна. Другата жена и мъжът до нея бяха с черни коси, с лек намек за маслиново в тебеширено-бледия им тен. И четиримата бяха толкова красиви, че стомахът ми ме заболя. Таня все още държеше Едуард. – Ах, Едуард. – Каза тя. -– Липсваше ми. Едуард се засмя и сръчно изманеврира от прегръдката й, поставяйки ръката си леко на рамото й и отстъпвайки назад, сякаш, за да я огледа по-добре. – Мина толкова време, Таня. Изглеждаш добре. – Ти също. – Нека те представя на съпругата си. – Беше първият път, когато Едуард бе казал тази дума, откакто беше официално вярна; изглеждаше сякаш ще експлодира от задоволство, когато я каза сега. Денали се засмяха леко в отговор. – Таня, това е моята Бела. Таня беше толкова прекрасна, колкото най-лошите ми кошмари я бяха обрисували. Тя ме огледа с много по-несигурен, отколкото примирен поглед и се протегна, за да хване ръката ми. – Добре дошла в семейството, Бела. – Тя се усмихна малко тъжно. – Смятаме се за разширеното семейство на Карлайл и аз наистина съжалявам за, ъм, скорошния случай, в който не се държахме като такова. Трябваше да се запознаем по-рано. Можеш ли да ни простиш? – Разбира се. – Казах бездиханно. – Много ми е приятно да се запозная с вас. – Семейство Кълън вече са с изравнен брой. – Каза Кейт, извъртайки златните си очи. Тя взе ръката ми от Таня и я стисна леко. – Добре дошла, Бела. Тъмнокосата жена сложи своята ръка върху тази на Кейт. – Аз съм Кармен, а това е Елезар. Много сме щастливи, че най-накрая се запознаваме. – А-аз също. – заекнах. Таня хвърли поглед към хората, чакащи зад нея - заместника на Чарли, Марк, и жена му. Очите им бяха огромни, докато наблюдаваха клана Денали. – Ще се опознаем по-късно. Ще имаме цяла вечност за това! – Таня се засмя, когато тя и семейството й се отдръпнаха. Всички стандартни традиции бяха спазени. Бях заслепена от светкавици, когато държахме ножа над великолепната торта – прекалено грандиозна, помислих си, за сравнително малка група от приятели и семейство. Редувахме се да бутаме торта в лицата на другия: Едуард мъжки погълна своята порция, докато гледах невярващо. Хвърлих букета си, с типичното умение на младоженките, право в ръцете на изненаданата Анджела. Емет и Джаспър завиха от смях на изчервяването ми когато Едуард свали взетият ми назаем жартиер – който бях свлякла почти до глезена си – много внимателно със зъбите си. С бързо намигане към мен той го изстреля точно към лицето на Майк Нютон. И тогава музиката засвири, Едуард ме придърпа в обятията си за традиционният първи танц; отидох доброволно, въпреки страха си от танцуване – особено танцуване пред публика – просто щастлива, че той ме е прегърнал. Той свърши цялата работа, докато аз се въртях без да правя усилия под светлината на балдахин от лампички и ярките проблясвания на фотоапаратите. – Наслаждавате ли се на партито, госпожо Кълън? – прошепна той в ухото ми. Засмях се. – Ще ми трябва време, за да свикна с това. – Имаме време. – напомни ми той с тържествен глас и се наведе да ме целуне, докато танцувахме. Фотоапаратите защракаха трескаво. Музиката се смени и Чарли потупа Едуард по рамото. Да се танцува с Чарли не беше дори и приблизително толкова лесно, колкото бе било с Едуард. Не беше по-добър от мен в това, така че се движехме, от съображения за безопасност, напред-назад в малка квадратна формация. Едуард и Есме се въртяха около нас като Фред Астер и Джинджър Роджърс. – Ще ми липсваш у дома, Бела. Вече ми е самотно. Гърлото ми се беше свило, но се опитах да се пошегувам. – Чувствам се направо ужасно, оставяйки те да си готвиш сам – това си е направо престъпна небрежност. Можеш да ме арестуваш. Той се ухили. – Предполагам, че ще преживея храната. Просто ми се обаждай, когато можеш. – Обещавам. Изглеждаше сякаш съм танцувала с всички. Беше хубаво да видя всичките си стари приятели, но нещото, което исках повече от всичко в момента, беше да бъда с Едуард. Бях щастлива, когато той най-накрая се намеси, само половин минута след започването на нов танц. – Все още не си фен на Майк, а? – коментирах, когато Едуард ме завъртя далеч от него. – Не и докато ми се налага да слушам мислите му. Трябва да бъде щастлив, че още не съм го изритал оттук. Или нещо по-лошо. – Ама разбира се. – Изобщо имала ли си възможност да се огледаш някъде? – Ъм. Предполагам, че не. Защо? – Тогава предполагам, че нямаш идея колко невероятно и крайно болезнено красива си тази вечер. Не съм изненадан, че Майк има проблем с неподходящите мисли за омъжена жена. Разочарован съм, че Алис не те е принудила да се погледнеш в някое огледало. – Ужасно си предубеден, знаеш ли. Той въздъхна и после спря и ме обърна с лице към къщата. Стъклената стена отразяваше партито като огромно огледало. Едуард посочи към двойката в огледалото, точно срещу нас. – Предубеден, така ли? Хвърлих един кратък поглед на отражението на Едуард – перфектен дубликат на перфектното му лице – с тъмнокоса красавица до себе си. Кожата й беше сметана и рози, очите й – разширени от вълнение и обрамчени с гъсти мигли. Тънката обвивка на блестящата бяла рокля се разкрояваше леко при шлейфа, почти като обърната кала, скроена толкова майсторски, че тялото й изглеждаше елегантно и грациозно – поне докато беше неподвижно. Преди да мога да примигна и да превърна красавицата обратно в себе си, Едуард внезапно се скова и се обърна автоматично в другата посока, сякаш някой бе извикал името му. – О! – каза той. Челото му се намръщи за момент и после, също толкова бързо, се изглади. Изведнъж, той се усмихваше прекрасно. – Какво има? – попитах. – Изненадващ сватбен подарък. – Хъх? Той не отговори; просто затанцува отново, въртейки ме в обратната посока на тази, в която се бяхме запътили преди това, далеч от светлините и после към непрогледния плащ на нощта, който обграждаше осветления дансинг. Той не спря, докато не стигнахме тъмната страна на едно от огромните кедрови дървета. Тогава Едуард погледна право към най-черната сянка. – Благодаря ти – каза Едуард на тъмнината – Това е много... любезно от твоя страна. – "Любезен" е средното ми име – дрезгав познат глас отговори от черната нощ. – Мога ли да ви прекъсна? Ръката ми полетя към гърлото ми и ако Едуард не ме беше задържала, щях да припадна. – Джейкъб! – изкашлях в момента, в който можех да дишам – Джейкъб! – Здрасти, Белс. Запрепъвах се към звука на гласа му. Едуард продължаваше да ме държи здраво под лакътя, докато друг чифт силни ръце не ме хванаха в мрака. Жегата от кожата на Джейкъб ме изгори направо през тънката сатенена рокля, когато той ме придърпа по-близо. Той не направи усилие да танцува; просто ме прегърна, когато зарових лице в гърдите му. Наведе се, за да притисне бузата си към главата ми. – Розали няма да ми прости, ако не получи официалния си ред на дансинга. – Измърмори Едуард и аз знаех, че той ни оставя, давайки ми своят подарък – този момент с Джейкъб. – О, Джейкъб – вече плачех, не можех да изкарам думите членоразделно – Благодаря ти. – Престани да цивриш, Бела. Ще съсипеш роклята си. Просто аз съм си. – Просто? О, Джейк! Всичко е съвършено сега. Той изпръхтя. – Да бе – партито може да започне. Кумът най-накрая пристигна. – Сега всички, които обичам са тук. Усетих устните му да галят косата ми. – Съжалявам, че закъснях, скъпа. – Просто съм ужасно щастлива, че дойде! – Това беше идеята. Хвърлих поглед към гостите, но не можех да видя през танцьорите мястото, където бях видяла бащата на Джейкъб. Не знаех дали бе останал. – Били знае ли, че си тук? – В момента в който попитах, знаех, че не трябваше – беше единственият начин да си обясня оживено изражение преди това. – Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя, когато... когато партито свърши. – Ще бъде много щастлив, че си си у дома. Джейкъб се отдръпна малко назад и се поизправи. Той остави едната си ръка на кръста ми и грабна дясната ми ръка с другата. Той постави ръцете ни на гърдите си; можех да почувствам сърцето му под дланта си и предположих, че не беше сложил ръката ми там случайно. – Не знам дали ми се полага повече от този танц. – каза той и ме завъртя в малък кръг, което не пасваше на темпото на музиката зад нас. – По-добре да се възползвам. Задвижихме се под ритъма на сърцето му под дланта ми. – Радвам се, че дойдох – каза Джейкъб тихо след момент. – Не мислех, че ще съм. Но е хубаво да те видя... още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще е. – Не искам да си тъжен. – Знам това. И не съм дошъл тази нощ, за да те карам да се чувстваш виновна. – Не – ужасно щастлива съм, че дойде. Това е най-добрият подарък, който можеше да ми дадеш. Той се засмя. – Това е добре, защото нямах време да се отбия за истински подарък. Очите ми се приспособяваха и можех да видя лицето му, по-високо, отколкото очаквах. Беше ли възможно още да расте? Вече сигурно беше по-близо до 2.20 метра отколкото до 2. Беше успокоение да видя познатите му черти отново след толкова време – дълбоко поставените му очи, засенчени от рунтавите му черни вежди, високите му скули и плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която пасваше на тона му. Очите му бяха присвити в краищата – внимателни; можех да видя, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно да ме направи щастлива, да не се изпусне и да покаже колко му костваше това. Никога не бях правила нещо, толкова добро, че да заслужа приятел като Джейкъб. – Кога реши да се върнеш? – Съзнателно или подсъзнателно? – той си пое дълбоко дъх преди да отговори на собствения си въпрос. – Всъщност не знам. Предполагам, че се лутах обратно в тази посока от известно време, може би защото се бях насочил на тук. Но тази сутрин започнах наистина да тичам. Не знаех дали ще успея. – Той се засмя. – Не можеш да си представиш колко е странно - да ходя на два крака отново. И дрехи! И тогава става още по-шантаво, защото се чувствам странно. Не очаквах това. Липсва ми практика с цялото човешко нещо. Обсъдихме нещата спокойно. – Щеше да е жалко да пропусна да те видя така, обаче. Това тук си струваше пътуването. Изглеждаш невероятно, Бела. Толкова си красива. – Алис инвестира доста време в мен днес. А и тъмнината помага. – За мен не тъмно, нали знаеш. – Вярно. - Върколашките сетива. Беше лесно да забравя за всички неща, които той можеше, изглеждаше толкова човечен. Особено сега. – Отрязал си косата си. - отбелязах. – Да. По-лесно е, нали знаеш. Помислих си, че е по-добре да се възползвам от ръцете. – Изглежда добре. - излъгах. Той изпръхтя. - Да, бе. Направих го сам с ръждясали кухненски ножици. - Той се усмихна широко за момент и после усмивката му избледня. Изражението му стана сериозно. - Щастлива ли си, Бела? – Да. – Окей. – Усетих как присви рамене. – Това, предполагам, е основното нещо. – Ти как си Джейкъб? Наистина? – Добре съм, Бела, наистина. Няма нужда да се притесняваш за мен повече. Вече може да спреш да тормозиш Сет. – Не го тормозя само заради теб. Харесвам Сет. – Добро хлапе е. По-добра компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, да бъда вълк щеше да е направо перфектно. Засмях се на начина по-който звучеше. – Да и аз не мога да накарам моите да млъкнат. – В твоя случай, това би означавало, че си луда. Разбира се, аз вече знаех, че си ненормална. – подразни ме той. – Мерси. – Лудостта вероятно е по-лесна, отколкото споделянето на ума на глутницата. Гласовете на лудите хора не изпращат детегледачки, за да ги наблюдават. – Хъх? – Сам е някъде наоколо. И някои от другите. За всеки случай, нали знаеш. – В случай на какво? – В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша партито. – Той хвърли бърза усмивка, вероятно изражение на понравила му се мисъл. – Но не съм тук, за да проваля сватбата ти, Бела. Тук съм, за да... – Гласът му замря. – За да я направиш перфектна. – Това е прекалено високо изискване. – Хубаво, че си толкова висок. Той изръмжа на лошата ми шега и после въздъхна. – Тук съм просто, за да ти бъда приятел. Най-добрият ти приятел един последен път. – Сам трябва да ти вярва повече. – Е, може би аз съм прекалено чувствителен. Може би щяха да са тук при все случай, за да държат под око Сет. Има доста вампири тук. Сет не приема това толкова сериозно, колкото би трябвало. – Сет разбира, че не е в никаква опасност. Разбира семейство Кълън по-добре от Сам. – Разбира се, разбира се – каза Джейкъб, помирявайки ни преди да можем да се скараме. Беше странно той да е дипломата. – Съжалявам за гласовете. – казах. – Иска ми се да можех да го направя по-добре. – За толкова много неща. – Не е толкова зле. Просто малко си хленча. – Ти си...щастлив? – Достатъчно близо. Но достатъчно за мен. Ти си звездата днес. – Той се захили. – Обзалагам се, че направо обожаваш това. В светлината на прожекторите. – Аха. Не мога да се наситя на вниманието. Той се засмя и се загледа над главата ми. Със стиснати устни той изучи блещукащата светлина на приема, грациозното въртене на танцьорите, трепкащите листенца, падащи от гирляндите; аз гледах с него. Всичко изглеждаше много далечно от това тъмно тихо място. Почти сякаш да гледаш снежинките, въртящи се в стъклено кълбо. – Ще им призная. – каза той – Знаят как да направят парти. – Алис е невъзможна за възпиране природна сила. Той въздъхна. – Песента свърши. Мислиш ли, че ми се полага още една. Или искам прекалено много? Затегнах ръката си около неговата. – Можеш да имаш колкото танци искаш. Той се засмя. – Това би било интересно. Мисля, че е по-добре да са само два. Не искаме да започнат клюките. Завъртяхме се в още един кръг. – Човек би си помислил, че вече съм свикнал да ти казвам "сбогом" досега. - измърмори той. Опитах се да преглътна буцата в гърлото си, но не можех. Джейкъб ме погледна и се намръщи. Прокара пръстите си по бузата ми, улавяйки сълзите там. – Не би трябвало да плачеш, Бела. – Всички плачат на сватби. – казах сухо. – Това искаш, нали така. – Така е. – Тогава се усмихни. Опитах се. Той се засмя на гримасата ми. – Ще се опитам да се запомня така. Ще си представям, че... – Че какво? Че съм умряла? Той стисна зъби. Бореше се със себе си – с решението си да направи присъствието си тук подарък, не присъда. Можех да позная какво искаше да каже. – Не – накрая отговори той. – Но ще те виждам в ума си така. Розови бузи. Пулс. Два леви крака. Всичко това. Умишлено настъпих единият му крак колкото можех по-силно. Той се усмихна. – Това е моето момиче. Той започна да казва нещо друго и затвори устата си рязко. Борейки се отново, стиснатите му зъби, преграждащи думите, които не искаше да казва. Отношенията ми с Джейкъб бяха лесни. Естествено като дишането. Но откакто Едуард се бе върнал в живота ми, бяха постоянно мъчение. Защото - в очите на Джейкъб - избирайки дуард, избирах съдба по-лоша от смъртта или поне еквивалента й. – Какво има Джейк? Просто ми кажи. Можеш да ми кажеш всичко. – А-а-аз... Аз нямам какво да ти казвам. – О, моля ти се. Изплюй камъчето. – Истина е. Не е... то е - то в въпрос. То е нещо, което искам ти да ми кажеш. – Питай ме. Той се бореше още една минута и тогава издиша. – Не бива. Няма значение. Просто страдам от нездраво любопитство. Защото го познавах толкова добре, разбрах. – Не е тази вечер, Джейкъб – прошепнах. Джейкъб беше дори по-обсебен с човечността ми от Едуард. Той ценеше всеки от ударите на сърцето ми, знаейки, че са преброени. – О – каза той, опитвайки се да прикрие облекчението си – О. Нова песен започна, но той не забеляза промяната този път. – Кога? – прошепна той. – Не знам със сигурност. След седмица-две може би. Гласът му се промени, прие защитнически, подигравателен оттенък. – Защо е задържането? – Просто не исках да прекарам медения си месец, гърчейки се от болка. – А как би предпочела да го изкараш? Играейки на дама? Ха ха. – Много смешно. – Шегувам се, Белс. Но, честно, не виждам смисъла. Не можеш да имаш истински меден месец с твоя вампир, тогава защо изобщо да преминаваш през това? Наречи патицата, патица. Това не е първият път, когато го отлагаш. Това е хубаво нещо, обаче. – каза той. – Не се срамувай от това. – Нищо не отлагам – казах рязко – И да, мога да имам истински меден месец! Мога да правя, каквото си искам! Изкарай си носа от работата ми! Той спря бавното обикаляне в кръг внезапно. За един момент се зачудих дали най-сетне не бе забелязал смяната на музиката и се зарових из ума си за начин да пригладя малката ни караница преди да ми е казал довиждане. Не трябваше да се разделяме с този тон. И тогава очите му се разшириха в странен вид объркан ужас. – Какво? – задъха се той. – Какво каза? – За кое...? Джейк? Какво има? – Какво имаш предвид? Да имаш истински меден месец? Докато си още човек? Шегуваш ли се? Това е много извратена шега, Бела! Зяпнах го. – Казах да не си пъхаш носа, Джейк. Това изобщо не е твоя работа. Не трябваше да...дори не трябва да говорим за това. Лично е... Огромните му ръце се вкопчиха в раменете ми, обвивайки ги изцяло. – Ау, Джейк! Пусни ме! Той ме разтърси. – Бела! Изгубила си си ума ли? Не може да си толкова глупава! Кажи ми, че се шегуваш! Той ме разтърси отново. Ръцете му, стегнати като турникети, трепереха, изпращайки вибрации дълбоко в костите ми. – Джейк...спри! Тъмнината изведнъж беше пренаселена. – Махни си ръцете от нея! – гласът на Едуард беше студен като лед, остър като бръснач. Зад Джейкъб прозвуча ниско ръмжене от черната нощ и после още едно, заглушаващо първото. – Джейк, братле, отдръпни се - чух подканата на Сет Клиъруотър. – Откачаш. Джейкъб изглежда беше замръзнал, ужасените му очи - разширени и втренчени. – Ще я нараниш - прошепна Сет – Пусни я. – Сега! - изръмжа Едуард. Ръцете на Джейкъб паднаха от двете му страни и внезапния приток на кръв през чакащите ми вени беше почти болезнен. Преди да мога да регистрирам повече от това, студени ръце замениха горещите и въздухът изведнъж свистеше около мен. Примигах и бях на десетина метра от мястото, където бях стояла преди. Едуард беше напрегнат пред мен. Имаше два огромни вълка, застанали между него и Джейкъб, но не изглеждаха агресивни към мен. По-скоро се опитваха да предотвратят битка. И Сет - възлестият, петнадесетгодишен Сет - беше обвил дългите си ръце около треперещото тяло на Джейкъб и го дърпаше. Ако Джейкъб се преобразеше, докато Сет е толкова близо... – Хайде,Джейк. Да си вървим. – Ще те убия - каза Джейкъб, гласът му толкова задавен от гняв, че беше като шепот. Очите му, фокусирани върху Едуард, горяха от гняв. – Ще те убия собственоръчно! И ще го направя сега! – Той потрепери конвулсивно. – Най-големият вълк, черният. – изръмжа остро. – Сет, махни се от пътя. – изсъска Едуард. Сет отново дръпна Джейкъб. Джейкъб беше толкова полудял от гняв, че Сет успя да го издърпа няколко метра назад. – Не го прави, Джейк. Тръгни си. Хайде. Сам - най-големият вълк, черният – се присъедини към Сет тогава. Постави масивната си глава срещу гърдите на Джейкъб и забута. Тримата – Сет дърпайки, Джейкъб треперейки, Сам бутайки – изчезнаха бързо в тъмнината. Другият вълк се загледа след тях. Не бях сигурна на слабата светлина, за цвета на козината му - шоколадово кафява, може би? Тогава това беше ли Куил? – Съжалявам. – прошепнах на вълка. – Няма нищо, Бела. – измърмори Едуард. Вълкът погледна Едуард. Погледът му не беше приятелски. Едуард му кимна студено. Вълкът изпухтя и последва другите, изчезвайки като тях. – Добре – каза Едуард на себе си и тогава ме погледна. – Да се връщаме. – Но Джейк... – Сам го е озаптил. Няма го вече. – Едуард, толкова съжалявам. Беше глупаво... – Нищо лошо не си направила... – Имам толкова голяма уста! Защо не... не трябваше да му позволявам да ме ядоса. Какво си мислех? – Не се тревожи. – Той докосна лицето ми. – Трябва да се връщаме на приема, преди някой да е забелязал отсъствието ни. Поклатих глава, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да е забелязал? Нима някой беше пропуснал това? Тогава, докато го обмислях, осъзнах, че конфронтацията, изглеждала катастрофална за мен, всъщност, бе била много тиха и кратка тук, в сенките. – Дай ми две секунди. – помолих. Вътрешно бях в хаос с цялата паника и скръб, но това нямаше значение – само външността имаше значение сега. Да направя добра постановка, беше нещо, което знаех, че трябва да усъвършенствам. – Роклята ми? – Изглеждаш страхотно. Няма дори и косъм не на място. Поех си два пъти дълбоко въздух. – Окей. Хайде да вървим. Той обви ръцете си около мен и поведе обратно към светлината. Когато минахме под лампичките, той ме завъртя леко по дансинга. Сляхме се с другите танцьори, сякаш танцът ни никога не беше прекъсван. Хвърлих поглед към гостите, но никой не изглеждаше шокиран или изплашен. Само най-бледите лица там показваха признаци на стрес, но ги криеха много добре. Джаспър и Емет бяха на ръба на дансинга, близо един до друг, и аз предположих, че бяха били наблизо през цялата конфронтация. – Ти... – Добре съм. – обещах. – Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми има? – Нищо ти няма на теб. Толкова бях щастлива да видя Джейкъб тук. Знаех каква жертва беше от негова страна. И тогава го бях провалила, превърнала подаръка му в катастрофа. Трябваше да ме затворят в карантина. Но идиотията ми не провали вечерта на никой друг. Щях да оставя това настрани, да го набутам в чекмедже и да го заключа, за да мога да се занимавам с него по-късно. Щеше да има предостатъчно време да се самобичувам за това и нищо, което можех да направя сега нямаше да помогне. – Всичко свърши – казах – Хайде да не мислим повече за това тази вечер. Очаквах бързо съгласие от страна Едуард, но той беше утихнал. – Едуард? Той затвори очи и допря челото си до моето. – Джейкъб е прав. – прошепна той. – Наистина, какво си мисля. – Не, не е – Опитах се да задържа лицето си гладко за гледащата тълпа от приятели. – Джейкъб е прекалено изпълнен с предразсъдъци, за да види каквото и да е ясно. Той измънка нещо от рода на: "трябва да го оставя да ме убие, само защото си помислих..." – Престани – казах ожесточено. Грабнах лицето му в ръцете си и изчаках докато не отвори очи. – Ти и аз. Това е единственото нещо, което има значение. Единственото нещо, за което ти е разрешено да мислиш сега. Чуваш ли ме? – Да – вдъхна той. – Забрави, че Джейкъб е идвал. – Можех да направя това. Щях да направя това. – Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш това. Той се загледа в очите ми за момент преди да отговори. – Обещавам. – Благодаря ти. Едуард, не се страхувам. – Аз се. – прошепна той. – Недей. – Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. – Между другото, обичам те. Той се усмихна само мъничко в замяна. – Затова сме тук. – Монополизирам булката. – каза Емет, изниквайки иззад рамото на Едуард. – Остави ме да потанцувам с малката си сестричка. Това може да е последният ми шанс да я накарам да се изчерви. – Той се засмя шумно, толкова не афектиран колкото обикновено от сериозната атмосфера. Оказа се, че всъщност са останали доста хора, с които още не съм танцувала и това ми даде шанс наистина да се стегна. Когато Едуард ме поиска отново открих, че чекмеджето с Джейкъб беше затворено плътно. Когато обви ръце около мен бях способна от отприщя предишното си чувство на радост, сигурността ми, че всичко в живота ми беше на правилното място тази вечер. Усмихнах се и положих главата си на гърдите му. Ръцете му се затегнаха. – Мога да свикна с това. – казах. – Не ми казвай, че си преодоляла проблемите си с танцуването? – Танцуването не е толкова зле... с теб. Но си мислех по-скоро за това – притиснах се към него още повече – да не ми се налага да те пускам никога. – Никога. – обеща той и се наведе, за да ме целуне. Беше сериозна целувка – напрегната, бавна, но ескалираща... Горе-долу бях забравила къде съм, докато не чух Алис да вика: – Бела! Време е! Усетих кратък момент на раздразнение към прекъсването на новата ми сестра. Едуард я игнорира; устните му бяха твърди срещу моите, по-настойчиви от преди. Сърцето ми запрепуска и дланите ми, положени на мраморния му врат, се изпотиха. – Искаш ли да си изпуснете самолета? - поиска да знае Алис, вече точно до мен. – Сигурна съм, че ще имате великолепен меден месец на лагер в летището, чакайки друг полет. Едуард леко извъртя лицето си за да измърмори: "Махай се, Алис" и после притисна устните си към моите отново. – Бела, искаш ли да носиш тази рокля в самолета? – поиска да знае тя. Не внимавах много. В момента просто не ме интересуваше. Алис изръмжа леко. – Ще й кажа къде ще я водиш, Едуард. Кълна се в бога, ще й кажа. Той замръзна. Тогава вдигна лицето си от моето и се загледа в любимата си сестра. – Ужасно си малка, за да си такава огромна досада. – Не съм избрала перфектната рокля за заминаване, за да я похабя. – скара му се тя, хващайки ръката ми. – Ела с мен, Бела. Задърпах се, повдигайки се на пръсти, за да го целуна още веднъж. Тя дръпна ръката ми нетърпеливо, издърпвайки ме далече от него. Имаше няколко кикота от наблюдаващите гости. Предадох се и се оставих да ме заведе в празната къща. Изглеждаше раздразнена. – Съжалявам, Алис – извиних се. – Не виня теб, Бела. – Тя въздъхна. – Ти изглежда не можеш да се въздържиш. Захилих се на мрачното й изражение и тя се смръщи. – Благодаря ти, Алис. Беше най-красивата сватба, която някой някога е имал. – казах и честно. – Всичко беше абсолютно правилно. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра в целия свят. Това я умилостиви; тя се усмихна широко. – Радвам се, че ти хареса. Рене и Есме чакаха горе. Трите бързо ме изкараха от роклята и ме вкараха в ясно синият костюм за заминаване. Бях благодарна когато някой издърпа шнолите от косата ми и я отави да падне свободно по гърба ми, спасявайки ме от главоболие по-късно. Сълзите на майка ми се стичаха без да спрат през цялото време. – Ще ти се обадя, когато знам къде отивам. – обещах аз и я прегърнах за довиждане. Знаех, че тайната за медения месец навярно я подлудяваше; майка ми мразеше тайните, освен ако не беше посветена в някоя от тях. – Ще ти кажа в момента, в който тя е на безопасно разстояние – направи по-доброто Алис, подсмихвайки се на нараненото ми изражение. Колко нечестно, щях да съм последната разбрала. – Трябва да дойдеш да ни посетиш с Фил много, много скоро. Твой ред е да отидеш на юг – да видиш слънцето поне веднъж. - каза Рене. – Не валя днес. – напомних й, избягвайки молбата. – Като по чудо. – Всичко е готово – каза Алис – Куфарите ти са в колата – Джаспър я докарва. – Тя ме задърпа обратно към стълбите, а Рене ме следваше все още засрамвайки ме. – Обичам те, мамо. – прошепнах, докато се спускахме – Ужасно съм щастлива, че си имаш Фил. Грижете се един за друг. – И аз те обичам, Бела, миличка. – Довиждане, мамо. Обичам те. – казах отново със свито гърло. Едуард чакаше на дъното на стълбите. Поех протегнатата му ръка, но се наклоних малко настрани, търсейки из тълпата, която се чакаше да ни изпрати. – Тате? – попитах, очите ми все още търсещи. – Ето тук – каза нежно Едуард. Той ме задърпа през гостите; те направиха пътека за нас. Намерихме Чарли, облегнал се неловко срещу стената зад всички други, изглеждащ, сякаш се крие. Червените кръгове около очите му обясняваха защо. – О, тате! Прегърнах го през кръста, сълзите стичащи се отново – бях плакала толкова много тази вечер. Той ме потупа по гърба. – Стига, стига. Не искаш да си изпуснете самолета, нали. Беше трудно да говоря за любов с Чарли – толкова си приличахме, винаги се обръщахме към тривиални неща, за да избегнем засрамващи емоционални представления. Но това не беше време да съм сериозна. – Завинаги ще те обичам, тате. – казах му – Не забравяй това. – И аз теб, Белс. Винаги съм и винаги ще. Целунах го по бузата в същото време, в което той целуна моята. – Обади ми се – каза той. – Скоро – обещах, знаейки, че това е всичко, което мога да обещая. Просто телефонно обаждане. Баща ми и майка ми не можеха да ме видят отново; щях да бъда прекалено различна и много, много по-опасна. – Ами тръгвай тогава – каза той пресипнало. – Не трябва да закъснявате. Гостите ни направиха още една пътека. Едуард ме придърпа към себе си, докато осъществявахме бягството си. – Готова ли си? – попита той. – Готова съм. – казах аз и знаех, че това е вярно. Всички аплодираха, когато Едуард ме целуна на прага. Тогава се затичахме към колата и оризовата буря започна. Повечето от нея беше с широк периметър, но някой, вероятно Емет, хвърляше с безмилостна точност и аз получих доста рикошети от гърба на Едуард. Колата беше украсена с още цветя, които висяха по цялата й дължина и на дълги ефирни панделки бяха закачени дузина обувки - дизайнерски обувки, които изглеждаха чисто нови – клатещи се зад нея. Едуард ме закри от ориза докато се качих и тогава и той се качи и вече ускорявахме, докато аз махах през прозореца и виках: "Обичам ви" към верандата, откъдето семействата ми ми махаха. Последният образ, който регистрирах беше този на родителите ми. Фил беше обвил нежно и двете си ръце около Рене. Тя бе увила една ръка около кръста му,но другата и бе хванала тази на Чарли. Толкова различни видове любов, хармонични в този момент. Изглеждаше много обнадеждаващо за мен. Едуард стисна ръката ми. – Обичам те – каза той. Облегнах се на ръката му. – Затова сме тук. – цитирах го. Той целуна косата ми. Когато тръгнахме по черната магистрала и Едуард наистина ускори, чух звук над мъркането на двигателя, идващ от гората зад нас. Ако аз можех да го чуя, значи определено и той можеше. Но той не каза нищо, докато звука бавно избледняваше в далечината. И аз не казах нищо. Пронизващия, съкрушен вой започна да затихва и после изчезна напълно. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 5.69 Mb. Сподели с приятели:
|