Зеленото око на планината ме гледаше иронично. Тишината проникваше в дробовете ми като опасен дим. Бягството изглеждаше успешно. Ала само на пръв поглед



Дата11.02.2018
Размер47.61 Kb.
Автор: Илияна Каракочева – Ина Крейн

Сократ


Зеленото око на планината ме гледаше иронично. Тишината проникваше в дробовете ми като опасен дим. Бягството изглеждаше успешно. Ала само на пръв поглед. Спомените и усещането за срутване на всички лавини в душата ми носеха аромата на разруха, отчаяние и гняв. Към себе си - неудачника, малодушника, в който ме бе превърнала една жена.

Зеленото око на планината пърхаше с мигли от бели перести облаци, а аз стоях като един от пъновете наоколо. И на тях, и на мен бяха отрязали душата и сега трябваше да се справим с което бе останало. От дънерите можеше след дъжда и слънцето другата пролет да поникне дръвче, но душата ми нямаше да роди отново любов, усмивка, надежда.

Седнах на най-близкия пън. Срещу мен тъгуваше дебел дънер, подпрян на челото на голям мъхнат камък. Мислех да извадя нещо за хапване преди да продължа към хижата. Сякаш с кожата си усетих шумолене, толкова леко и внимателно, като че ли духовете на моето минало пристъпваха към гърба ми, за да забият острите си ками до дръжката. Зеленото око на планината бе затворено, облаците стискаха побелели мигли. Мечка? Опитах се да не мърдам и да чакам, когато ми се искаше да тичам през глава, да крещя и да хвърлям камъни. Мигове, по-дълги от най-дългия тунел в света. Тишина, увиснала между клоните и шум по тревите като отровна змия между къдриците на спяща истина.

Затворих очи. Тръгнах сутринта към планинската хижа с уговорката да работя при хижаря, за да избягам от себе си и да скъсам връзките си с онзи свят, в който грозотата и предателството бяха изгорили всички мостове към слънцето.

Кюлчета оловна тишина капеше между слънчевите лъчи, шумът беше някъде до крака ми. Само една дума се въртеше в ума ми – „глупак“. Истинската планина не е научнопопулярен филм по телевизията.

Още няколко минути. Движение към камъка. Отворих с ужас очи – „гръцка“ костенурка бавно, с усилие се катереше по полегналия на едно рамо камък. Потта се стичаше по челото ми и дори краят на заплетената ми дълга коса беше мокър. Искаше ми се да се смея, да викам, да си ударя няколко шамара, но вместо това мълчах и съзерцавах внимателно усилията на Сократ (бог знае защо тогава го нарекох така, дори нямах идея момче или момиче е животното), който бе решил да стигне до плоското място на каменната „чиния“. Потърсих с очи какво го привлича там – бе китка ароматни ягодки, скрити между дънера на дървото и камъка. Съжалявах, че нямам камера да го снимам. Бавно, упорито, Сократ достигна целта си, отхапа част от вкусния плод и спря. Повдигна глава и ме погледна. Какво ми казваше този спокоен взор, опрян право в душата ми? Същото, което ми повтаряше и зеленото око на планината – истинските мъже не бягат – те продължават напред, лекувайки любовните рани с нови. Не бе лесно, но нима беше леко на този горски пътешественик да стигне до вкусните ягоди? Той можеше да се задоволи с нещо друго, лесно достъпно и питателно, но се катереше по камъните, изминаваше дългия път между тръните, защото искаше точно това. А аз какво исках?

Гледах костенуркото и се връщах назад към предишните месеци. Болката ме удари право в гордостта.

Станах и поех към хижата наблизо. Сократ ме изпрати с поглед, пълен с насмешка.

На другия ден станах рано и започнах да работя каквото ми нареди бай Иван. След няколко часа мускулите ми пареха, а уж се имах за „мъжкар“.

-Почини си малко, разходи се – смили се над мен балканджията.

И аз се отправих отново към онова място, където вчера бях оставил Сократ. Зеленото око на планината сега беше пълно със светлина. Седнах пак на дънера и зачаках. Скоро усетих познато шумолене. Обзе ме радост и ми се стори, че и животното се зарадва на моето присъствие. Погледна ме спокойно и се отправи към ягодите, а аз започнах да му разказвам как стигнах до тук – говорех бързо, сякаш се страхувах да не избяга, думите се препъваха в болката ми, с всяка изречена истина ми олекваше и слънцето все по-светло се промъкваше между клоните на мисълта ми. Щом Сократ всеки ден успяваше да се справи, трябваше да успея и аз.

Погледнах часовника си – минаваше час, откакто разговарях с горския мъдрец. Време бе да се връщам.

Дните минаваха, разговорите ми със Сократ продължаваха спокойно и лично. С него споделях всичко, което измъчваше душата ми. Костенуркото ме слушаше, похапвайки ягоди, понякога ме поглеждаше намръщено или питащо и разбирах, че съм минал границата. Тръгвах си спокоен, имаше ягоди поне за още няколко дни.

Сега ми се струваха смешни напъните на майка ми да ми осигури скъпо платен психолог или на баща ми да ме изпрати при роднини в чужбина. Работата в хижата, разговорите със Сократ и бай Иван правеха мускулите и мислите ми твърди като стомана.

Групата богаташи се изсипа внезапно в събота преди обяд. Това не бяха хора, дошли да се къпят в зеленото око на планината, нито същества, които виждаха красивите мигли от облаци на утрото. Те бяха точно копие на онази красавица, която искаше всичко, сега и веднага, а после захвърляше омръзналата прищявка, без значение дали е човешко сърце или златна гривна.

Още след поздрава най-възрастният викна настрани Бай Иван и започна да му говори поверително. Останалите седнаха на масата, извадиха питиета и мезета, очаквайки хижарят да ги забавлява като циркова маймуна срещу няколко банкноти.

Стиснах юмруци и се приготвих да тръгвам както обикновено за среща със Сократ. Потърсих бай Иван да се обадя, но беше изчезнал някъде. Появи се след малко с торба в ръката. Кимнах му и забързах към специалното ми място за размисъл.

Седнах задъхан на камъка. Сократ го нямаше. Огледах се. Нямаше я и китката узрели ягоди между мъхнатия камък и дънера. Мисълта сряза сърцето ми на кръст. Някой бе прибрал горския мъдрец заедно с ягодите. Тръгнах в няколко посоки, надявах се да настигна този, който го беше взел – никаква следа.

След два часа се върнах бесен в хижата. Богаташите бяха порядъчно пийнали, а шофьорът им седеше с бай Иван. Хапваха печена на жар питка с домашно сирене и мъжът изпадна във внезапно откровение.

-Сетили се да обикалят планините за костенурки. Всичките им пари не могат да излекуват гадостите, които са правили цял живот. И двамата умират – с поглед посочи мъж и жена от компанията. Пият кръвта на нещастните животни и се надяват да продължат да мърсуват още дълго на тая земя.

Човекът остави залъка си и плю презрително. Не усетих как за минута се намерих в бараката с инструментите. Торбата, която донесе бай Иван, лежеше вързана до вратата. От нея се носеше едва доловим аромат на ягоди. Сократ!

Грабнах го, минах през задната стълба, хванах раницата и по най-близката пътека поех надолу към селото. Нямаше да им дам горския мъдрец. Знаех, че няма да оцелее в малкия ми апартамент. Не знаех какво щях да направя, но бях уверен повече от когато и да било, че щях да направя каквото е нужно, за да го спася, както той спаси мен.

Докато седях пред селската кръчма и размишлявах как да постъпя, мина колата на богаташите. Шофьорът ми свирна, канейки ме да се кача, но аз отказах, махвайки с ръка. Тази страница от живота ми беше вече затворена.

Зеленото око на планината се усмихваше, а слънцето къпеше душата ми. Сократ похапваше ягодка срещу мен и ме гледаше топло. Не всичко беше изгубено. Все още – не.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница