Златните плочи на харати



страница1/11
Дата31.08.2017
Размер2.02 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
ЗЛАТНИТЕ ПЛОЧИ НА ХАРАТИ

Ернст Мулдашев
ЗА АВТОРА

Ернст Мулдашев е доктор по медици­на, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, по­четен консултант в Луисвилския универ­ситет (САЩ), член на Американската ака­демия по офталмология, дипломиран оф­талмолог на Мексико, член на Между­народната академия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен туризъм, трикратен шампион на СССР, депутат в Руската дума по времето на президента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция за трансплантиране на око, създател на ново направление в медици­ната - регенеративната хирургия. Чудодейните биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират скритите въз­можности на организма за възстановяване на собствените тъка­ни, а биополето на растящите клетки потиска патологичната реге­нерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Раз­работил е 90 принципно нови очни и пластични операции, спаси­ли хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната ме­дицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Германия, Франция, Швей­цария и Италия. Бил е в повече от 40 държави, където е извърш­вал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фан­тастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените пар­тийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без работа, той заминава за Яркутск, където става еленовъд. По-късно, рискувай­ки поста си, министърът на здравеопазването в Башкирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънтена болница в кра­ен квартал на гр. Уфа. Там го последват близките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хирургия.

Ернст Мулдашев признава, че не може напълно да осъзнае механизма, по който действа неговото откритие. След успешна­та трансплантация на око, извършена на 22.02.2000 г., той раз­казва следното: „От трибуната на Общоруския конкрес на оф­талмолозите се чуваше: „Мулдашев опозори руската офталмо-логия с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!" Мислех си защо ме съ­дят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е ре­зултат от сложни научни изводи, включващи не само медицинс­ки знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини.

Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на операцията изграждах от алоплант конструкции, които прили­чаха на видените от мен в Тибет.... „огледала", свиващи времето! Времето наистина се сви и в трансплантираното око за невероят­но къс срок враснаха кръвоносни съдове, които вече година и по­ловина осигуряват снабдяването му.

Как можех да обясня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиозните знания, придобити в хималайските и ти­бетските експедиции! Та нали тибетските лами и индийските сва-ми възприемат тези знания като предадени през вековете от пре­дишни земни цивилизации!

Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан... Наистина трудно си предста­вям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейства огромния ин­формационен пул и да създаде нови тъкани в друг организъм, сти­мулирайки регенерацията... Трудно е да си представим колко слож­на е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в стройни структури и образуват кръ­воносни и лимфни съдове, нерви, влакна... Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в срав­нение с която и най-съвършеният компютър изглежда като детска играчка.

Къде са локализирани тези програми?

Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен био­лог. Според последни данни от физиката програмите са записани във фина енергия, наричана в Изтока божествена... Кой е създал тези програми? Не ми е удобно да го произнасям пред консерва­тивни и ортодоксални учени, но отговорът идва от само себе си -създадени са от Бога..."

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същ­ностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно но­ви перспективи и възможности в безкрайната спирала на знания­та, той организира четири последователни експедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международната академия на нау­ките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвържда­ват хипотезите за наличието на особена форма на живот във фи­ния (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безс­мъртието, за дематериализацията и материализацията, за Гено-фонда на човечеството, съставен от представители на предишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да въз­родят живота на. планетата в случай на глобална катастрофа. Ав­торът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т.нар. посветени (Нострадамус, Е. Блаватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват на­учните постижения на нашите предходници (лемурийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото информационно прос­транство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят предста­вите ни за човека, еволюцията и Вселената и очертават една изу­мителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна цивилизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространствено-времеви из­мерения, различни от нашите.

В този смисъл загадъчните явления и феномени, определяни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, получа­ват своето логично и естествено обяснение.



ПРЕДГОВОР

Сега, когато пиша тези редове, не знам защо, но изпитвам не­изразима тъга. Тъжно ми е. Спомням си, че на 22 август 1999 г., когато пристигнахме в столицата на Непал Катманду, още на ле­тището ме обзе това чувство и то толкова силно, че нямаше как да не му обърна внимание.

„Защо ми е тъжно?" - мислех си аз, докато смъквах раниците от багажната лента. След кратка разправия с рояка нахални таксиджии, най-после се натоварихме на две трошки и разбирайки, че цените за нас, белите хора, са двойно по-големи, все пак успяхме да се придвижим до центъра на града. Настанихме се в неугледен хотел със стряскащото име „Пирамида".

Безпокойството обаче не ме напускаше. Избрах подходящ мо­мент и незабелязано се отделих от останалите. Седнах на мръсни­те стъпала отпред и запалих цигара. Наоколо бързо сновяха нис­ки, жилави непалци, от време на време се мяркаха едри фигури на европейци и американци. Никой не ми обръщаше внимание, дори просяците не ме бяха забелязали.

И тогава внезапно осъзнах, че тази необяснима тъга ми е при­ятна - не ме сковаваше и сякаш беше оцветена в трептящо розо­во. Нещо ставаше в мен, душата ми жадуваше и като че ли копне­еше за нещо недостъпно и тайнствено. Какво точно? Не знаех.

Може би усещането, че в тибетските проходи и клисури няма да успеем да открием легендарния Град на боговете пораждаше безспокойството ми. Но нали анализът на данните преди експедиция­та недвусмислено показваше, че сме на прав път. Успях да се отърся от налегналите ме чувства и още веднъж прехвърлих всички фак­ти, а те сочеха, че той действително съществува в района на све­щената планина Кайлас.

„Ще открием Града на боговете! Ще го открием! А там е Вара, където наново е бил клониран човекът. Може би ще намерим и вратата към подземията на Вара! И ще видим подстъпите към Шам-бала, чийто център според изчисленията е Градът на боговете!" -повтарях си наум и като че ли търсех подкрепа от... от кого?

Мигом осъзнах, че причини­те за тъгата ми са различни. И тези различия започнаха да се блъскат в главата ми, предизвик­вайки пълен хаос, но постепен­но една от тях ясно се отдели и аз прозрях, че ние вероятно ще попаднем в обятията на Шамбала, ще видим нейните творения, ще се срещнем със съвършено необичайни явления, но не ще имаме възможността да общува­ме с хората от Шамбала. Многоликите й обитатели ще останат невидими за нас.

Те ще четат нашите мисли, може би ще ни съпровождат и на­сочват, без да установяват кон­такт с нас, защото те са Най-доб­рите сред най-добрите, а ние сме само едни обикновени хора, об­ладани единствено от стремежа към знания и към Бог.

Те несъмнено ще уважат порива ни, нали цялото съвършен­ство на Шамбала е било постиг­нато благодарение на жаждата за прогрес.

Вероятно ще си спомнят сво­ята трагична история, когато при апокалипсисите са били от-бирани най-ценните индивиди от човешките раси, за да се създа­де обществото, където господс­тва понятието Чиста душа.

Добрите и приветливи хора от Шамбала очевидно ще бъдат опечалени от факта, че цената за тяхното съвършенство е плате­на с милиардите безпътни и не-осъзнали Бога същества, изчез­нали от лицето на майката земя по време на катастрофите.

Такава обаче е Божията во­ля, такава е цената на Чистата душа. Ето защо на нас ни е тъж­но, чисто по човешки.

Нещо грамадно и дебело се изпречи пред мен. Вдигнах гла­ва. Непознат мъж със стъклен поглед и непроницаемо лице над­менно седна в една рикша, тя се огъна под тежината му, колела­та изскърцаха. Кльощавият непа­лец раболепно се усмихваше. - Гоу! - кресна дебелакът. Интересно, дали някога този човек се е влюбвал?

И ако е бил влюбен, с цялата си душа ли е обичал?

Колко рядко ние вършим нещо с цялата си душа - уж работим, обичаме, страдаме, а май все по-често играем, заменяйки естест­вения живот с игра на живот. Сигурно и ние, членовете на нашата тибетска експедиция, просмукани от духа на ежедневието и волю-неволю привикнали с играта на живот, там - в обятията на Шамбала, ще се чувстваме неуютно. Няма да ни достига душев­ната чистота, определена от Бог като основен критерий за човеш­кия прогрес.

Ние, които бяхме изчели сериозно количество източна езотерична литература, с умовете си ще разбираме значението и бла­городството на понятия като Чиста душа или Любов, но едва ли ще ги усетим с цялата си душа. Ще ни липсва изначалната Божия искреност, защото сме свикнали да я крием дълбоко в себе си. Неволно и неосъзнато ще се укоряваме, че сме еволюционно непълноценни и от това ще ни ста­не още по-тъжно пред лицето на великата Шамбала.

Спомних си за Николай Рьорих.

Този велик пътешественик е копнеел да открие и опознае Шам­бала.

Никой не знае дали е успял. Той самият мълчаливо отбяг­ва този въпрос. Струва ми се, че Николай Константинович съзна­телно не е описал в книгите си прозренията, до които е достиг­нал. Защо? Смутните времена през двайсетте години на XX век изглежда не са му позволили да го стори. Тъга прозира между ре­довете - благородната тъга на несподелените знания.

В този миг сякаш ме опари мисълта, че ако търсенията ни се увенчаят с успех, може би и ние нещо ще премълчим, може би все още е неразумно да се осветляват технологиите на Шамбала, ба­зирани върху понятията Сила на духа и Чиста душа. Светът все още е твърде лош. В онзи момент, в Катманду, дори и не подози­рах, че скоро ще държа в ръцете си картата на Града на боговете, която може да помогне за създаването на нови форми на живот, а думата матрица ще пулсира в главата ми.

- Сър, гладен съм - нечия ръка грубо ме ръгна в хълбока.

„Сигурно в предишния си живот си извършил безброй гадории или редовно си преяждал, та сега си наказан" - помислих си, до­като му давах една непалска рупия. Просякът дори не благодари, а ме бутна за още. Изправих се, но той ме дръпна за фланелката. Отдалечих се и го погледнах - в очите му искреше омраза. Обзе ме още по-голяма печал.

Сега, когато си припомням първия ден в Катманду и пиша тези редове, навън е златната руска есен в началото на септември 2001 г. Изминали са цели две години. През това време написах първия том на тази книга - „Трагичното послание на древните". В него изложих логиката и научните изчисления, които подсказват, че на Земята би трябвало да съществува приказен Град на боговете, оформящ световната система от пирамиди и древни монументи. Точно там вероятно е легендарната Вара, в която след Всемирния потоп древните отново са клонирали представителите на петата човешка раса.

Приключих първия том за единайсет месеца. Началото на вто­рия съвпадна с тържественото откриване на новата сграда на на­шия Общоруски център за очна и пластична хирургия. До този момент работехме в такава теснотия, че съвсем естествено бе в коридора да лежи министър или депутат. А известната Тамара Гор­бачова, на която извърших първата трансплантация на око и коя­то престоя близо година в единствената стая с две легла, получи прякора „интермомиче", тъй като от безизходица настанявахме при нея чуждестранните пациенти.

Сградата, построена по инициатива на президента на Башкирия Муртас Рахимов, стана красива. Един от нашите пациенти араби, досущ като Бен Ладен, каза, че прилича повече на ВИП-хотел, отколкото на болница. През последните месеци се бях преобразил в същински технически ръководител и ругаех нарав­но с работниците, но сега с възхита гледах сътвореното от уфимските майстори.

Церемонията по откриването събра вицепремиера на руското правителство Валентина Матвиенко, заместник-министъра на здравеопазването Татяна Стуколова и редица други високопоста­вени лица. Беше тържествено, а накрая, когато цялата делегация излезе навън, духовият оркестър засвири валс. Професор Сагит Муслимов - отличен танцьор, покани Валентина Матвиенко. Бяха красива двойка. След тях всички се завъртяха в ритъма на валса. Аз поканих Татяна Сту­колова и колкото и да се стара­ех, няколко пъти я настъпих по краката.

По някое време незабеляза­но се измъкнах, качих се в но­вия си шикозен кабинет и запа­лих камината. Мислите ми ся­каш се сляха с огъня и потреп­ваха редом с пламъците. Видимо бях щастлив, но онова свято и съкровено, кой знае как обединило се с пламъка, тъгуваше, и то силно. Вътрешното ми Аз негодуваше. Не се гневеше, но с тих шепот ми подсказваше, че разкошната сграда, луксозният каби­нет и изобщо моят имидж на преуспял човек, реализирал плано­вете си, не са ми близки. Вътрешното ми Аз се чувстваше уютно не тук, сред скъпата мебел, а край огъня сред полето.

В кабинета влезе моят приятел Юрий Иванович Василиев и също седна до камината. Като отговарях механично на въпросите му, потънах в себе си и съвсем ясно усетих самотата. Какъв пара­докс! Около мен имаше толкова искрени приятели! Усещането за самота идваше обаче отвътре, от подсъзнанието.

Примъкнах се до камината и едва не опърлих официалното си сако, сякаш се опитвах да намеря по-близък контакт с душевните си терзания. Постепенно разбрах, че досега, в една или друга сте­пен, бях успявал да живея в хармония. През цялото време се вслуш­вах в интуицията, която - както е известно - е дар от Бога. Живо­тът ме беше мачкал, без да ми дава възможност да допусна в ду­шата си мързела или възгордяването. А сега бяха възникнали всич­ки условия тези вездесъщи грехове незабелязано да проникнат в мен. Беше настъпило времето на лаврите.

Отдръпнах се от огъня. Стана ми страшно от отвратителния израз „времето на лаврите". Отново се вгледах в пламъка и разбрах, че бях постъпил правилно, като поръчах тази малка камина. Огънят й ще изгаря греховните помисли на безпътното земно би­тие. Обещах си често, много често да наблюдавам пламъците. И в моя кабинет винаги да се разнася ароматът на разпаления сред полето огън.

Знаех, че отсега нататък доста хора ще се натискат да бъдат с мен в този разкошен кабинет, ще ме молят да им разказвам за да­лечните пътешествия и ще се обиждат, когато им намекна, че е вре­ме да поработя. Без да искат, те ще ме тласкат към ръба на про­пастта, където цари мързелът. И понеже в желанието си да работя аз ще се съпротивлявам, те ще решат, че съм се възгордял. От това неразбиране ще ми става още по-тъжно, а усещането за самота ще се усилва. Възможно е да тъгувам през целия си живот.

И навярно с особено усърдие ще си създавам всевъзможни труд­ности, ще планирам сложни походи, по всяко време и при всяка­къв климат ще нощувам на палатка, ще организирам все нови и нови експедиции, насърчавайки колегите си към поредните изс­ледвания. Разбира се, така трябва, за да не допусна пагубното и главозамайващо очарование на заслужените лаври. Убеден съм, както казва моят приятел Венер Гафаров, че е абсолютно необхо­димо да си остана „дете на природата", без умора да се любувам на изгревите и залезите, да изпитвам удоволствие от летния дъжд, да се отнасям с уважение към подскачащата жаба.

Според мен хората не знаят какво е любов. Те обичат най-много парите. Обзема ме дълбока печал, че не съм в състояние да променя нищо. А тъгата всъщност е несподелена любов. Може би във великата и тайнствена Шамбала няма тъга и любовта там винаги се осъществява. А може би в Шамбала скърбят за нас, на­блюдавайки от другото измерение залоените ни лица.

Сега вече съм готов да разкажа за Шамбала, защото ние наис­тина се озовахме в обятията й. След малко, скъпи читатели, ще се потопите в 1999 г., когато в Непал и Тибет започнаха събитията, довели ни до Града на боговете - надземната част на легендарна­та Шамбала.

В първия том на книгата вече представих участниците в експе­дицията, разрешете ми само да ви ги припомня.

Сергей Анатолиевич Селиверстов - душата на експедицията, романтик, човек, който не се страхува да изкаже и най-фантастич­ната мисъл. Главна особеност - с него винаги всичко е лесно.

Рафаел Гаязович Юсупов - критикът на експедицията, ерудит, който винаги се връща към реалността на битието. Главна особе­ност - невероятно съчетание между романтичната нагласа към жи­вота и закостенялостта на мастит учен.

Равил Шамилевич Мирхайдаров - моторът на експедицията, който е способен да работи и денем, и нощем. Главна особеност -умее да изслушва и многократно премисля нещата.

Когато започнах втория том, ми се струваше, че ще вместя всички експедиционни приключения. Но не бях преценил добре. Пишех, пишех... и изведнъж разбрах, че книгата няма да отговаря на основното изискване на жените - да се побира в дамска чанта. И се принудих да я разделя на две. Така „бившият" трети том „Ма­трицата на живот на Земята" стана четвърти и аз скоро ще седна над него. Дай Боже и той да не се раздели! Цялата бъркотия се породи заради ограничената по обем дамска чанта и необяснима­та неприязън на жените към найлоновите торбички.

Втората книга нарекох „Златните плочи на Харати". Защо? Ами защото от тях тръгва основната тайна на Шамбала. Прочетете я, скъпи читатели. Надявам се да ви е интересно. Тук няма измислици. Освен това моля да ме извините, че понякога в книгата ще се появя­ват тъжни нотки. Разбира се, те са неоснователни, тъй като експе­дицията завърши успешно. За сметка на това пък всичко е искрено.

НЕПАЛСКИТЕ СТУПИ1 СА СЪЗДАДЕНИ ОТ ШАМБАЛА

Сергей Анатолиевич Селиверстов важно се разхождаше по къ­си гащи между разопакованите раници, броеше и обсъждаше про­дуктите, екипировката... В столицата на Непал - Катманду, къде­то бе пристигнала нашата експедиция, лятото на 1999 г. беше в разгара си. Бяхме отседнали в евтин хотел без климатик.

- Ама че жега - Селиверстов изтри потта от челото си.

- Да бе - не се стърпя и Рафаел Юсупов. - Между другото цялата апаратура, включително и лаптопите, са в добро състоя­ние след полета. Важно е обаче контактите да не се окислят. Най ме е страх за слънчевата батерия.

-А саламът - промърмори Селиверстов. - Ще се скапе в жега­та. Жалко, чак от вкъщи го мъкнем. А като напук и тези мухи.

- Защо не го намажем със зехтин - обади се Равил Мирхайдаров.

- Е, време е да посетим посланика. Хайде, момчета, ще взе­мем такси - изкомандвах аз.

- Ей сега, да завия салама.

Защо в Непал цари доброта

Посланикът на Русия в Непал - Владимир Василиевич Иванов, ни посрещна в просторния хол на посолството заедно с диплома­та Шамил Алимханович Нугаев. След като изложихме целите на експедицията, го помолихме да се обади в посолството на Китай, за да улесни издаването на визите. После разговорът премина към местните обичаи.

Стана ясно, че в Непал живеят около пет хиляди души, учили в Русия или бившия Съветски съюз. Нашата държава прода­ва на Непал най-вече оръжие. Тук са разпространени кому­нистическите идеи, затова на­времето СССР е имал голямо влияние. Сега не е така.

Посланик Иванов подчерта изрично, че е убеден материалист и атеист. После вдигна по­казалеца си и шепнешком раз­каза как една привечер със соб­ствените си очи е видял над не-палски ступа ярко светещ кръг.

- Не вярвам в Бог, но... в чудеса вярвам. А в Непал те са в изобилие - добави той.

- Какви други чудеса сте виждали?

- Тук - очите на Владимир Василиевич загадъчно про­блеснаха - никой никого не убива, дори плъх или муха. Веднъж видях мишка в ба­сейна и я убих. И бузата ми веднага се поду.

- Бузата ли? - учуди се Селиверстов.

- Да. А пък един известен наш писател, няма да споменавам името му, нарече непалския обичай допотопен примитивизъм. И когато книгата му се появи на пазара, той пропадна в тоалетната на вилата си край Москва и едва не се удави в мърсотията. Не се смейте, тази страна сякаш е омагьосана. Тук е разрешено да се вършат само добрини. Всички злини се стопират.

- Как така? - пак се учуди Селиверстов.

- Непалците и тибетците, а в Катманду има доста тибетци, твър­дят, че причината е в ступите, изградени по някакъв древен план. Казват, че засилвали добрите мисли и унищожавали лошите.

- Какъв е този древен план?

- Не зная.

На излизане от посолството попитахме охраната къде да хванем такси. Обясниха ни, че най-добре ще се ориентираме по смърдящи-те контейнери с боклук. И докато вървяхме по улицата, аз си спом­них моите закачки на тази тема с децата. Забелязал съм, че при 6-7-годишните се събужда страстното желание към всякакви чудеса. Те гледат възрастния с широко отворени очи и вярват и на най-неправ­доподобната небивалица. Напри­мер можеш да им кажеш, че се хра­ниш на боклука, където добри хо­ра носят храна за бедните. Така един път аз дълго лъготих дъще­ричката на известната актриса Тансулпан Бабичева. След няколко дни тя ми се обади:

- Какви си ги разправял, Ернст? Детето непрекъснато но­си храна при кофите за боклук. Вчера изнесе половин торта.

По онова време дори бях съ­чинил стихче за боклуджийската кофа, покрай която минавах все­ки ден, отивайки на работа. Когато стигнахме до този ориентир, наистина видяхме две-три таксита, а в контейнера ровеха неколцина бедняци със сити, доволни и добри физиономии. Вече в таксито, наподобяващо ръждясала консервена кутия, продъл­жих да се питам защо децата искрено вярват в съществуването на динозаври. Обикновено измислях, че има лоши (червени) и добри (зелени) динозаври. И че само при послушно дете може да долети добър зелен динозавър, да го качи на крилете си и да го отнесе в Шамбала. „А какво е Шамбала?" - питаха те. „Страната на чуде­сата" - отговарях аз.

Таксито прохърка, затресе се и ни задави с кълба дим.

- Дано бричката не се разпадне до хотела. Съвсем се стъмни -въздъхна Селиверстов.

Все пак стигнахме невредими. Шофьорът взе парите и усмих­нат до уши, потропа по капака с умиление:

- Вери олд кар, бат вери гуд. (Много стара кола, но много ху­бава.)

Във фоайето на хотела бях забелязал кутия с надпис Tip box. На английски tip означава бакшиш. Изглежда тук не го взимаха скришом, а ни предлагаха да го пускаме в кутията. На дъното й лежеше копие на 100-доларова банкнота.

- Защо събирате бакшишите в кутия? - попитах един от адми­нистраторите.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница