Златните плочи на харати



страница4/11
Дата31.08.2017
Размер2.02 Mb.
#29222
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

В повечето от тях се извисяваха огромни статуи на Буда. Вглеж­дайки се в лицата им, установих значителни разлики между тях. Имах чувството, че принадлежат на различни представители на атлантите, появявали се на Земята като пророци. И затова съзнател­но разпитвах служителите, като им задавах един и същ въпрос:

- Кого изобразяват статуите? Буда?

- Почти Буда - най-често отговаряха монасите.

- Как да ви разбирам?

- Ами... това е Буда, но друг.

- Не разбирам.

- Да вземем вас, например. Вие сте си вие, нали? -Да.

- Тук е същото, както вие сте вие, но друг вие. Ясно ли е? -Не.

- Как така? - недоумяваха те и ме гледаха като малоумен.

- Как така аз мога да бъда друг?

- Можете, ако си останете самият вие, а не станете като всич­ки. По същия начин Буда може да бъде друг, ако си остане самият той, а не стане като всички. Ясно ли е?

-Не.

- Как така не разбирате?



След подобни обяснения чак ме хващаше яд на традиционната витиеватост, характерна за източното мислене. Едва по-късно си спомних: по време на първата ни хималайска експедиция през 1996 година ламите също твърдяха, че не е имало само един Буда, че са били много. Изглежда и сега служителите в храмовете разби­раха под „Буда" хора от предишната цивилизация, а с израза „Бу­да не е като всички" подчертаваха особения произход на пророци­те. Отначало бях убеден, че пророците са излизали от засекрете­ни пещери в Хималаите и Тибет, където хилядолетия са пребива­вали в състояние на сомати. Смущаваше ме обаче наличието на орнаменти около всяка статуя на Буда - в пещерите едва ли е имало смисъл да се обграждат с тях. В тази връзка си помислих, че е напълно възможно до неотдавна на Земята да е съществувал надземен град на последните от атлантите, в който са се извисява­ли прекрасни храмове с великолепни орнаменти. Може би точно оттам са идвали пророците и са обучавали хората как да строят храмове и дворци.

Идеята обаче ми се стори толкова фантастична, че я отпъдих. Оказа се, че не съм бил прав!

По-късно забелязахме, че във всяка от статуите ръцете на Бу­да изразяват определен жест, който от своя страна беше харак­терна, строго определена комбинация, способна да привлече тан-трическата сила на Кайлас.

- Що за сила е това? - разпитвах аз служителите, насочили вниманието ни към загадъчната символика на жестовете.

- О-о-о... - извисяваха глас те и внезапно замлъкваха.

- На какво е способна тя? - настойчиво продължавах да раз­питвам.

- На всичко.

- Може ли да съживи човек?

- Свещената Кайлас може всичко.

- Защо различните Буди са представени с различни жестове?

- На различните Буди свещената Кайлас дава различна тант-рическа сила.

След подобни думи замлъквах.

В един от храмовете срещнахме човек с дълга коса, облечен в екзотични дрехи. На челото си имаше причудливо изображение. С дясната си ръка той направи странен жест, напомнящ на една от статуите на Буда.

- Хей! - подвикна ни той.

- Може би е йога? - наивно се учуди Равил, докато оглеждаше непознатия.

- По-точно - псевдойога - категорично отсече Селиверстов. Спрях се, посочих ръката му и попитах:

- Какво означава този жест?

- Небе - отвърна псевдойогата.

Направих произволна комбинация с пръстите си, показах му я и попитах:

- А това какво е?

- Също небе.

- На тоя все небе му се привижда - промърмори Рафаел Юсупов и състави сложна комбинация от пръстите на двете си ръце.

- И това е небе - кимна псевдойогата.

Селиверстов порови в чантичката си на кръста, измъкна една рупия и я протегна към не­го. После също направи сложна комбинация и му я показа.

- И това е небе - тъжно рече отшелникът.

Орнаментите в различ­ните храмове едва ли са създадени случайно и веро­ятно изпълняват определе­на функция, но каква? По принцип бях запознат с формотропността на фини­те енергии и тяхната зави­симост от формата на ма­териалните обекти. Затова предполагах, че оказват влияние върху тях. Въз­можно е орнаментите да усукват около себе си оне­зи видове фини енергии, които са необходими за човека, по-точно - за душата му, и по този начин да ги концентрират в храма, където хората не случайно усе­щат благотворното дихание на Бога.

Колко многообразен е финият свят! Колко е грандиозен и про­тиворечив! За да може нематериалният живот да бушува и да се изпълва със страсти, Бог е създал бялото и черното и ги е накарал да се борят помежду си, като ги е подтикнал към постоянно дви­жение напред, без да проявява милост към слабите и принасяйки в жертва безпътните човешки същества в името на великото поня­тие прогрес. За нас, обикновените земни хора, е непозната страстта на Оня свят - до нас достигат само отгласи от нея. Ние, физичес­ките хора, все още сме неспособни да издържим на бурята на тези страсти, все още трябва да бъдем пазени от черното и негативно­то. Затова посещаваме храмовете и в мълчание поемаме положи­телните енергии, танцуващи под покривите им прекрасния танц на Доброто. Нашата душа също пее и танцува и няма постоянната грижа да се брани от вездесъщото черно. Там сме защитени от орнаментите, създадени в резултат на продължителни научни тър­сения от древните учени.

Навсякъде разпитвах за произхода на орнаментите и символи­те в непалските храмове.

- Не знаем - най-често отговаряха младите лами. - Питайте по-старите лами.

Старите лами се замисляха, дълго ни изучаваха с проницателен поглед и ако им вдъхвахме доверие, кратко и ясно отговаряха:

- Орнаментите и символите на храмовете в Непал са създаде­ни в Кайлас.

- Нима планината сама ги е създала? Не са ли дело на хората от свещената Кайлас. Къде са те? Под Кайлас ли живеят или ня­къде другаде?

Старите лами се подсмихваха и уклончиво отговаряха:

- Те живеят и на Земята, и под Земята.

- Кои са те?

Ламите свеждаха поглед и оставяха въпроса ми без отговор.

- И досега ли съществува техният град? Къде се намира той? -досаждах им аз.

~ Съществувал е и съществува.

- Как да ви разбирам?

- Съществувал е, но е станал невидим.

- Преместил се е в друго измерение?

От специализираните литературни източници знаех, че янтри­те са мистични фигури, предадени на Земята от Висшия разум. Само хималайските йоги са наясно с тяхната роля и умеят да ме­дитират с тяхна помощ. Как го правят, никой не знае. Та в литера­турата се твърдеше, че орнаментите и символите на Непал са раз­работени на базата на янтрите. И затова навсякъде разпитвах къ­де днес се съхраняват най-точните и автентични янтри.

- При хората - отговаряха ламите.

- При кои хора?

- При съвременни и при древни.

- Къде? В Шамбала?

- Това е известно само на Кайлас.

Един по-възрастен лама, виждайки отчаяния ми поглед, разка­за, че комплексът на свещения Кайлас е бил изграден според пла­на на знаменитата янтра „Калачакра" и затова оказвал силно по­ложително влияние върху цялата земя.

- Откъде се е появила янтрата „Калачакра"? - попитах аз.

- Предадена е от Висшия разум.

- Защо казахте „комплек­сът на свещения Кайлас", а не просто - свещения Кайлас? Около него е разположен град, така ли? Градът на бого­вете?

- Защо казахте, че ком­плексът на свещения Кайлас е бил изграден? Кой го е изградил?

Веднъж видях младеж, който изчукваше върху цилиндър няка­къв орнамент. Разпитах го за източника на знанията му, за харак­тера на орнамента. Задавах му въпрос след въпрос.

- Така повеляват учителите - неизменно отговаряше той.

- Кои са учителите?

Момчето замълча, сведе глава и продължи работата си.

Светената вода

В един от храмовете Сергей Селиверстов се загледа в чашите с вода, наредени върху дългата лавица, и се обърна към служителя, който мълчаливо ни съпровождаше.

- Може би тя попива фините енергийни вибрации, концентри­ращи се около орнаментите?

- Да, да, да... - бързо отговори служителят, явно нищо не бе­ше разбрал.

- Ще ви обясня по-простичко. Водата поема божествената енер­гия, която кръжи около орнаментите, така ли е? - произнесе Се­ливерстов сричка по сричка.

- Да, да, да...

- Вие пиете ли от нея?

- Не, не пием.

- А какво я правите?

- Наливаме я на птиците, поливаме цветята.

- Птиците пият ли я?

- Рядко.


- А цветята по-добре ли растат?

- Както и с обикновена вода.

- Тогава за какво ви е? - искрено се учуди Селиверстов.

- Разбирате ли, след като пият от светената вода, птиците пое­мат от божествената енергия, която се съдържа в нея. Те отлитат и я отнасят със себе си. Хората ги наблюдават, а божествената енергия преминава в тях и ги прави по-добри.

- Звучи красиво...

- Ако птиците не искат да пият, тогава накисваме в светената вода зрънца и ги храним с тях - добави служителят на храма.

- А защо поливате цветята?

- Сър - служителят на храма доверчиво погледна Селиверс­тов, - цветята поемат от водата, израстват, после семената им се разпръскват от вятъра, падат на земята и от тях порастват нови растения. Но те не са обикновени, защото съдържат божествена­та енергия. Идват животни, изяждат растенията и я предават чрез млякото и месото си на човека, като го правят по-добър.

- Похвално е, че във всичко виждате добротата - заяви добри­ят по душа Селиверстов и сведе поглед, замислен изглежда над живота си, който беше набразден от предателства, унижения и несподелени стремежи.

- А освен това - грейнаха очите на служителя, - поръсваме със светена вода хората, които посещават нашия храм. Искате ли и вас да поръся?

След малко измокреният от обилното ръсене Селиверстов се усмихваше по детски щастливо. Този мой приятел, беззащитен по природа, прилича на голямо дете. Понякога се ежи и прави глу­пости, но вътре в себе си е внимателен и дълбоко почтен. И при­тежава онази човешка черта, рядко оценявана от прагматичните хора - с него винаги е леко. С него и обикновената храна става по-вкусна, и водката - по-пивка, а жените - по-красиви... И най-важ­ното - край него мисълта ти тече гладко, идват ти идеи, защото с доброто си биополе той сякаш те опазва от лошите влияния.

- Хареса ли ви? - попита го служителят на храма.

- Да - усмихна се Селиверстов.

- Божествената енергия влезе във вас.

- Усещам.

Отклоних се от тях за няколко минути, а когато отново ги приб­лижих, дочух:

- Защо ме разпитвате за Града на боговете? Не бива да питате. Това е забранена тема за непосветените. Те не биват допускани там... Времето не ги допуска. Там има други хора... не се виждат, но са там.

- Обичаят за светената вода оттам ли идва?

- Старите лами така казват...

- От Шамбала?

- Не мога да говоря... Харати ще чуе.

Детето лама

В един от храмовете помолихме за аудиенция при главния ла­ма. Въведоха ни в изискано обзаведена зала, в средата на която имаше трон. На него седеше малко момче и се взираше в нас със сериозните си очи.

- А къде е ламата? - обърна се Рафаел Юсупов към жената, която ни съпровождаше.

- Негово величество е пред вас - отговори тя. - Той не разговаря. Но вече се държи като ис­тински лама.

Приближих се до него и помолих Равил да ни снима, но жената каза, че с великия лама трябва да се държим с по-голямо уважение. Оказа се, че е трябвало да седнем до него на постелката, почтител­но да притиснем длани и сми­рено да погледнем към мом­чето. Рафаел Юсупов безро­потно се подчини.

Впоследствие узнахме, че малкият лама се нарича Ямгон Конгтрул Ринпоче Четвърти и е четвъртото прераждане на Великия лама. Портретите на предишните трима висяха по сте­ните.

- Как разбрахте, че точно това е детето? - попита Рафаел Юсупов.

- Обясниха ни, че Висшият разум е предал съобщение през коя година, кой месец, ден и час ще се роди момчето, в чието тяло ще се всели духът на Великия лама. То се появи на бял свят в семейс­твото на беден селянин, след известно време бе отделено от близ­ките си и сега живее под надзора на наставнички, които го възпи­тават.

- Любопитно ми е как сте определили семейството? Та нали продължителността на бременността се колебае в известни гра­ници - задълба в подробности Рафаел Юсупов.

- Използвахме интуицията си - гордо отвърна жената.

- Даутфул (съмнително!), много даутфул - смесвайки руски и английски, пророни Селиверстов.

- Подсказаха ни - не се предаваше жената. -Кой?

- Харати.

- Кой е той?

Харати ще ни насочи натам, където хората остаряват

На другата сутрин Равил, Сергей и аз запарихме чай, извадих­ме салама и събудихме за закуска Рафаел Юсупов.

- Ама че история! - промърмори той, подавайки глава изпод одеялото. - Присъни ми се Харати.

- И как изглеждаше той?

- Ами... голям и прозрачен.

- А какво правеше?

- Не успях да видя, вие ме събудихте!

Закусихме и тръгнахме към един от манастирите, надявайки се на нови сведения за Шамбала, Града на боговете, Кайлас и... Харати. Там заварихме един от монасите, приведен над тибетски-

те текстове. Нахално се приближих до него и се опитах да го заго­воря.

Монахът ме погледна с големи тъжни очи.

- Кой сте вие? - попита той.

Представих се и му раз­казах за целите на нашата експедиция до Тибет.

- Наричат ме Анг - нео­чаквано произнесе монахът.

- Приятно ми е. Много ли са древните тайни, опи­сани в тибетските текстове?

- Искате ли да видите свещения Кайлас? - отвър­на с въпрос монахът Анг.

- Да. Мислим, че там е Градът на боговете. Искаме да го изследваме.

- Едва ли ще получите разрешение - погледът на монаха помръкна. - Вие не умеете да се молите така, че Той да ви чуе...

- Кого трябва да молим?

— Съвсем се Обърках аз.

- Харати.

- Кой е Харати? Човек от тайнствената Шамбала?

- Не мога да кажа кой е Харати - замисли се монахът Анг, - но зная, че в Непал всичко е свързано с Шамбала. Хората са глупави, не четат тибетските текстове, а дори и да ги четат, не ги разбират и не усещат Силата на древните писания.

-А Харати...

- Не споменавайте повече името му - прекъсна ме монахът. -Ще ни чуе!

- Опасно ли е?

- Харати може да ви насочи натам, където хората остаряват...

- Къде се намира това място? В Града на боговете?

- Да, там е.

- А... как би могъл да ни насочи?

- Харати може всичко. Той владее великата тантрическа сила на свещения Кайлас - заяви монахът Анг.

- Как да узнаем повече за него?

- Недалеч от Катманду има храм на Харати.

ЗЛАТНИТЕ ПЛОЧИ НА ХАРАТИ

- Ето го - посочи непалският свещеник, когото бях убедил да ме съпроводи до тайнстве­ното място, наричано Харати. Не знам защо бях решил да отида сам.

Стоях и гледах пагодата, опитвайки се да разгадая защо всички говореха с такова прек­лонение за Харати.

Пагодата на Харати прили­чаше на китайски замък на два етажа, украсен с позлатени ор­наменти. По периметъра на долния етаж бяха подредени цилиндри - „колелата на живо­та и смъртта". Пагодата беше четвъртита и неголяма - около десет на десет метра. Една вра-

та водеше в помещение, където бяха подредени непонятни за мен фигурки, а стените бяха изрисувани със странни орнаменти.

Астаман Биндачарая

Няколко пъти обиколих пагодата на Харати, оглеждайки орна­ментите.

- Когато обикаляте, трябва да въртите цилиндрите. Така тант-рическата сила на Харати ще премине във вас - чух зад гърба си.

Извърнах се. Пред мен стоеше непалец с брада, подобна на мо­ята. До грамадната статуя на Буда изглеждаше съвсем дребен.

- Забелязах - каза той на сносен английски, - че пагодата ви интересува. Кой сте вие?

- Ръководител съм на руска експедиция до Тибет - подадох му визитката си. - Отиваме в Кайлас, бихме искали да открием леген­дарния Град на боговете.

- Тогава защо се интересувате от пагодата на Харати?

- Вашите лами неколкократно я споменаваха, но после веднага замлъкваха. Според мен те се страхуват от... бих искал...

- Казвам се Астаман Биндачарая - прекъсна ме непалецът.

- Бихте ли повторили?

- Наричайте ме Астаман. -Вие сте...

- Представител на един от най-древните родове - Биндачарая, пази­телите на Харати. Както повелява традицията в моето семейство, ежед­невно посещавам пагодата и наблю­давам какво става наоколо.

- Провървя ми! - възкликнах аз. -Тъкмо търсех някой, който би могъл да ми разкаже за... Имам много въп­роси...

- Първо ми разкажете за себе си -отново ме прекъсна Астаман.

Седнахме в близкото кафене и аз накратко го информирах за трите предишни хималайски експедиции.

- Интересно! За първи път срещам европейски учен, който ис­крено вярва в сомати и Генофонда на

човечеството. Учудващо е, че с ува­жение се отнасяте към нашата религия и дори я определяте като знания на предишни цивилизации, пренесе­ни през вековете.

- А не е ли точно така?

- Да, така е. За мен обаче е стран­но, че ламите са ви разкрили толкова големи тайни - Астаман се почеса по темето. - Защо ли са го направили?

- Сигурно Бог е наредил така -убедено казах аз. - Сигурно е дошло времето и за нашата раса...

Замълчахме. Всеки се вглъби в не­що свое.

- Кажете, Астаман, наистина ли машината на древните от Сваямбанат е била извадена от подземията, охранявани от Харати?

- Откъде знаете за нея?

- Нищо не зная, просто изказвам логически предположения.

- Погрешно е да се вярва на логи­ката. По-скоро вие се вслушвате в ин­туицията си, само тя гарантира сто­процентов верен отговор, защото ид­ва от Бог.

- Може би, не зная...

- Защо искате да проникнете в подземията на свещения Кайлас? -Астаман внимателно се вгледа в мен.

От директния и неочакван въпрос за миг изгубих дар слово, но бързо се окопитих.

- А тези подземия съществуват ли? Според редица литературни източници, по-конкретно според Блаватская, в този регион на земното кълбо древните са построили „заграденото място" или Ва-ра. Там са пренесли семената на всичко живо и там, както мисля аз, отново са клонирали човека и останалите живи съ­щества. Самото клониране е било извър­шено от хората, обитаващи подземията,

способни да влизат И излизат от състояние на сомати. Шамбала е ръководела от друго измерение действията ИМ...

- Откъде знаете всичко това?

- Така мисля.

- Свещеният Харати е дошъл оттам - сведе поглед Астаман.

- От подземията на Кайлас?

- Не е прието да се говори за тях. Харати ни чува. Само той Знае всичко с точност.

- Разбирам.

- И все пак искате да проникнете в тайните на Кайлас? - лицето на Астаман стана напрегнато.

-Ако Харати разреши - неочаквано за самия себе си отговорих аз.

- А как ще узнаете?

- Ще се вслушам в интуицията си.

- При нея мислите не са съвсем ясни, усещаш само контурите им...

- Или шепота им - добавих аз.

- Да. Едва при медитацията интуитивните мисли и чувства ста­ват ясни и отчетливи, също като думите или изреченията. Ние об­щуваме с Харати само по време на медитация. Няма друг начин. Но той не контактува с всеки, сам избира с кого. Трябва да се знае и свещеното заклинание. Вие умеете ли да медитирате?

- За съжаление - не. Макар че... бях чел някъде, че мисловният процес при учения е своеобразна форма на медитация.

Кралят на златото

Усещах, че Астаман изпитва доверие към мен. И замълчах в очакване той пръв да заговори.

- А в ей оная пещера - Астаман посочи към малката невзрачна постройка - вече 2000 години пребивава в състояние на сомати мой роднина.

- Къде има пещера?

- Виждате ли вратата с орнамента в горната й част? -Да.

- Зад нея се намират още две врати, а зад тях е входът към пе­щерата. Вече 2000 години там живее моят роднина на име Сантикарачарая - каза Астаман, сякаш констатираше най-обикновена дре­болия.

- Живее?

- Разбира се, в състояние на сомати човекът е жив.

- Да, общо взето. А от къде знаете, че ви е роднина?

- Нашият род Биндачарая повече от 2000 години води ро­дословна книга. От 2000 годи­ни мои роднини един след друг посещават тази пещера, опаз­вайки всичко, което се намира там. Посещават я всеки лунен месец. А най-знаменитият ни роднина е Сантикарачарая, за­щото той... - Астаман се за­мисли.

- Какво той?

- Той е кралят на златото.

- Не ви разбирам... Усещах, че не му се искаше

Да подхваща тази тема.

-Там... е скрито злато. Но то не е обикновено, а особено.

- И какво му е особеното?

-Ами... В пещерата се съхраняват плочите на Буда. Те са злат­ни.

Дъхът ми спря.

Пред очите ми внезапно оживяха легендите, преданията и све­денията от езотеричната литература за знаменитите златни плочи на лемурийците, върху които е записано т.нар. истинско знание.

Нима тези плочи се намират тук, зад тази невзрачна порта?

И могат да бъдат прочетени?

Ако това е възможно, то пред хората ще засияят великите зна­ния на лемурийците, които из основи биха променили живота ни! Та нали цивилизацията на атлантите е осъществила прогреса си благодарение на тях. Поне така пишеше в езотеричната литера­тура.

Страхувах се да помръдна, не знаех какво да кажа и най-неочак­вано и за мен самия по­питах:

- Един ли е кралят на златото или са много?

- Сантикарачарая е най-младият - отговори Астаман, - той е само на 2000 години.

- А кои са другите? Може би в пещерата се намираха и по-древни хора, включително атланти и лемурийци. Убе­дителните научни данни, получени при първата ни хималайска експедиция, доказваха, че сомати мо­же да продължи безкрай­но дълго - хиляди и ми-ЛИОНИ ГОДИНИ.

- Още по-древни хора - отговори Астаман.

- Колко древни? На 5000, на 10 000 години?

- Не зная с точност, но са много древни. Така казват роднините ми. Сантикарачарая е най-младият от тях.

- И сигурно е най-дребният? - уж случайно подхвърлих аз, имай­ки предвид ръста на атлантите и лемурийците.

Астаман ме погледна учудено:

- Откъде знаете?

- Така си мисля. Навярно в пещерата присъстват и хора от пре­дишни цивилизации, а те са били доста по-високи.

- Те са там - едва-едва пророни Астаман.

Тъй като лемурийците са притежавали най-голяма чистота и сила на духа и тъкмо те са създали психоенергийните технологии, пред­положих, че тайнственият Харати може би е лемуриец в състоя­ние на сомати, охраняващ най-голямото съкровище на всички земни цивилизации - златните плочи.

- Сигурно Харати е най-високият. Вероятно ръстът му е около десет-дванайсет метра?

- Да - тихо отговори той и погледна към статуята на Буда.

Златните плочи на лемурийците и машините на древните

След кратка пауза отново се обърнах към Астаман:

- Според вас в какво се състои ценността на златните плочи? Древни знания ли са записани върху тях?

- Най-вече мантри. Онези, без които не могат да действат и да живеят посветените хора.

- Хората от подземията? -Да.

- А йогите?

- Не знам за тях, но ми се струва, че те използват подобни зак­линания.



- По време на тре­тата хималайска екс­педиция общувах с йоги, които твърдяха, че съкровените зна­ния и уникалните им способности се преда­ват от т. нар. свръхчо­веци.

- Нима и те са ви повярвали?! И са разкрили тайните на мантрите?! - възкликна Ас-таман.

- Не, не ни разкриха тайните. Но след продължителните беседи направихме редица логически умозаключения, които свидетелстват за вероятността от съществуването на източник на знания, предава­ни чрез телепатия. Например йогийските способности сякаш се раз­виват неочаквано. И обикновеният човек започва да усеща повик да се изкачи в планината и да стане отшелник. Изведнъж открива в себе си учудващи въз­можности - да изпада в състояние на дълбо­ка медитация, чак до състояние на сомати, да разговаря с духове­те на хора, да общува с Оня свят, да не се страхува от студ, да прекарва дълго време под вода и т.н. И осъз­нава, че вече има сто­панин, който го е да­рил с тези способнос­ти и го направлява ПО житейския му път. Той го призовава да използва появилата се Сила на духа, за да прочисти света на земните мисли и да се отрече от материалните наслади. Йогите наричат своя стопанин свръхчовек, дълбоко го почитат и общуват с него само на финоенергийно, безтелесно ниво. От свръх­човека те получават всесилни мантри и ги използват в своята прак­тика. Те знаят, че ако предадат тайната им на друг, той ще умре, както и този, който ги е разкрил. Такъв е законът на свръхчовеците.

- Вярно е! - потвърди Астаман. - Който разкрие тайната на мантрите, умира. А онзи, комуто тайната е била поверена, или уми­ра, или свято я пази.

- Логично е да се за­питаме - кои са свръхчо­веците? Хората от подзе­мията? Или от тайнстве­ната Шамбала? А може би става дума за единна система на организиран във висша степен живот, включващ най-вероятно Генофонда на човечест­вото. Най-добрите сред най-добрите на всяка от петте земни човешки ра­си, които живеят в свое­то необичайно и много-лико общество.

- Харати произхожда оттам - пророни Аста­ман.

- Да поговорим още за заклинанията - не спирах аз. - Струва ми се, че силата им е колосална. Чрез вибрациите си те са в състо­яние да издигнат човека на все още неопознато ниво на енергията и да я превърнат в управляема. Благодарение на мантрите човек може не само да издигне във въздуха машината на древните, но и да подчини човешките мисли. Затова укриването на тайната тряб­ва да се счита за свято дело, а и съвременните хора не са готови да използват психичната енергия. Та нали кълновете на великото по­нятие Чиста душа едва сега пробиват в нашето съзнание. Дяволът, проникнал в човешките души, все още е там.

- Прав сте - шепнешком каза Астаман. - Светът все още е зъл.

- Разбирам защо заклинанията на древните са написани върху златни плочи. Златото не корозира...

- Някои от машините също са златни - прекъсна ме Астаман.

- Но онази машина, която се намира в комплекса Сваямбанат, е от месинг или бронз - отбелязах аз.

- Не всички са от злато - уклончиво отговори Астаман.

- Тази, която видях, истинска ли е, или е направена по образец на древната?

- Не всичко мога да кажа - Харати ни чува.

- И все пак?

- Какво значение има? Машината върху постамента може да действа. Но за това трябва да се знае заклинанието, а то е известно само на Харати.

- В пещерата само онзи тип машини ли има, какъвто е при Сва­ямбанат?

- Има и други.

- Какви?

- Не съм влизал вътре и съдя само по разказите на моите близ­ки. Те са ми казвали, че са различни. Но... в тази пещера са по-малко. Повечето се съхраняват в подземията на Кайлас.

- И аз така мисля!

- И там са влизали мои близки...

- В подземията? Във Вара?

- Нямам право да говоря, но... с един от тях мога да ви запоз­ная.

От вълнение гърлото ми пресъхна. Едва промълвих:

- Кога?


- Ами... още утре - спокойно рече Астаман. - Днес ще уговоря среща. Обадете ми се, ето телефонният ми номер. Но знайте, че и той няма да ви каже кой знае колко. И го разбирам - страхува се от Харати. Ще каже само разрешеното. Харати разрешава да се раз­казват интересни неща, но не и тайната на мантрите, тя е нещо свято. А без нея не може да се проникне в подземията. Не искайте това. Усещам, че сте разумен човек. Главното за вас са знанията, а не аван­тюрата да изнесете от подземията златните плочи на Харати.

- Да, така е. Смятам, че хората трябва да научат за изключител­но високото ниво на древните знания и съм убеден, че обикновено­то човешко любопитство не струва нищо - издекламирах като уче­ник основния постулат на нашите изследвания.

- Благодаря ви за тези думи.

-Астаман, усещам, че вашите „особени" роднини са ви разказ­вали доста. Имате ли още време да поговорим?

- Да, днес имам достатъчно време. Интересно ми е да общувам с вас.

- Тогава разрешете да ви задам поредния въпрос. Какви древни машини са изложени в подземията на Кайлас?

- Кайлас не е музей, че да се излагат - Астаман ме погледна. -Моите роднини смятат, че тези машини принадлежат както на ми­налото, така и на бъдещето...

- Искате да кажете, че са се прилагали в миналото и ще се при­лагат в бъдещето? - нетърпеливо го прекъснах.

- Да, човечеството се развива по спирала.

- Все пак какви машини има под Кайлас?

- Има огромни, има и по-малки.

- Не са ли ви споменавали за кръгли летателни апарати, напом­нящи летящи чинии?

- Казвали са ми, че според преданията има огромен блестящ апарат. Но никой не го е виждал. Говори се, че никой няма право да го види - Астаман се взря настойчиво в очите ми.

- А те виждали ли са златните плочи?

- Разбира се. В продължение на 2000 години хора от моя род са ги виждали много пъти в тази пещера.

- А в подземията на Кайлас?

- Не зная.

- А колко входа водят към подземията?

- Няколко.

- Най-вероятно единият се намира на върха на Кайлас - рекох като че ли на себе си.

- Не съм напълно сигурен. Мо­га да кажа само, че входът към она­зи част на подземието, където се намират най-важните плочи, е обозначен чрез Статуята на четя­щия човек - прекъсна ме Астаман.

- На кого?

- На четящия човек.

- На човек, който чете златни­те плочи?

- Да. Но нея малцина са я виж­дали - тя винаги е обвита в обла­ци. Твърди се, че огромната ста­туя ги привлича към себе си. Ни­кому не е позволено да стигне до нея. Смърт очаква всеки, който се приближи.

- А какво символизира статуя­та?

- Великите древни знания. Те са записани върху златните плочи.

Тогава не знаех, че скоро в из­висения до небесата Тибет в обла­ците ще се появи пролука и ние ще видим Статуята на четящия човек. Нещо повече - ще успеем да я сни­маме. Тази снимка, скъпи читате­ли, ще видите в следващия том на книгата.

И точно там ние усетихме страх, истински страх пред... Вре­мето.

Древната пещерна книга

- На какъв език са написани текстовете върху златните плочи? - попитах аз.

- На древен език - отговори Астаман. - Впрочем... в пещерата се намира и книга. Не златни плочи, а книга. В нея е описана исто­рията на древните и много от онова, което съвременниците ни на­ричат мистика. Например описано е как се предизвиква дъжд по време на суша.

- Интересно.

- Книгата не е обикновена - продължи Астаман. - Човек не мо­же просто така да я вземе и прочете. Би могъл да я прочете само ако капне върху нея кръв от змия.

- Каква змия? Обикновена?

- Това е цял ритуал, свързан с мистична и естествена змия. Не знам подробностите.

- Да предположим, че сме извършили ритуала. Какво следва по-нататък?

- Започваш да разбираш написаното и то без да знаеш езика и буквите.

- Като в приказките!

- Само че това не е приказка. Някои от близките ми, преди око­ло 1000-1500 години, са я чели. Поне така ми е разказвано.

- Скъпи Астаман! Разрешете ми да поразсъждавам на тази те­ма от научна гледна точка. Руският учен Александър Степанов е провел следния експеримент. Взел най-обикновена дестилирана во­да, напълнил с нея колба и я поставил върху челото на човек. Тази вода трябвало да запише финоенергийната му информация - вода­та е субстанция, която изключително лесно попива информация. После той направил хроматография на водата и получил съответ­ната графика, която съществено се отличавала от графиката на обикновената, ненатоварена с човешкото биополе вода. След това поставил колбата върху фотографията на същия човек. Когато нап­равил хроматография на водата, безкрайно се учудил. Графиката на водата, експонирана върху снимката, се оказала идентична с тази на водата, поста­вена върху самия чо­век. Съзнателно пов­торил експерименти­те многократно и все получавал едни и съ­щи резултати. Тогава проф. Степанов нап­равил извода, че био-полетата на човека имат способността да пренасят информаци­ята върху други обек­ти - в конкретния слу­чай върху снимка. И дори използвал тер­мина „финоенергийно фотографиране", под който се разбира пре­насяне на част от ин­формацията на душа­та на човека върху снимката.

- Разбрах защо не бива да подаряваме снимки на неприяте­лите си - проговори Астаман.

- След известно време - продължих аз - един от участници­те в експеримента за-гинал при нещастен случай. Проф. Степанов взел снимката му и отново изследвал во­дата, експонирана върху нея. И знаете ли какво се получило? Гра­фиката била съвсем различна.

- Странни хора сте вие, руснаците. Винаги имате интересни идеи, постоянно търсите нещо.

- Благодаря за оценката. А сега ще се опитам да обясня фено­мена как след определен ритуал човек може да прочете и да разбе­ре дадена книга, без да познава буквите и езика. Работата е там, че заедно с буквите са записани и мислите, стимулирали написването на думите. Тези мисли съществуват обаче във финоенергийното поле. Всеки предмет има своя финоенергиен аналог! А езикът в света на мислите е един за всички хора. В него няма древни или съвременни езици, или отделен език за животните, за хората, за планетата Земя. Има един език - всеобщият език на мислите. Кол­кото по-открито и ясно мисли даден човек или друго живо съще­ство, толкова по-точно се записва мисълта с езика на мислите. Убе­ден съм, че при написването на „пещерната" книга древните учени са мислили ясно и точно, затова мислите им би трябвало да са разбираеми и за нас, не­зависимо от по-ниското ни ниво на развитие. Въпросът е как да про­четем тези мисли?

- За целта има риту­ал - със змийската кръв. Чрез него човек вероят­но придобива способ­ността да разбира езика на мислите - предполо­жи Астаман.

- Освен това, вероят­но книгата се чете в със­тояние на медитация -добавих аз.

- Тя не е от хартия, а

От друг материал, устойчив на времето - неочаквано отбеляза Астаман.

- Ех, ако можехме само да зърнем книгата и златните плочи! -въздъхнах аз.

- Не е възможно. Пещерата е защитена от тантрическите си­ли и никой не може да премине бариерата им... освен ако Хара­ти не разреши.

- А какво предс­тавляват тантричес­ките сили? - попитах аз, припомняйки си хималайската сомати-пещера, където от въздействието на психоенергийната бариера бях усетил последователно негодувание, главоболие и слабост.

- Силите, които Харати насочва срещу пришълеца, са различ­ни. Хората усещат страх, отпадналост, главоболие, но основното им въздействие е друго.

- Какво е то?

- Да отидем при пещерата - предложи Астаман и се изправи. Последвах го. Приближихме невзрачната постройка, за която вече споменах.

- Ето я първата врата. Както виждате, тя е отворена. Да влезем. Озовахме се в доста обширно помещение, в което бяха разпо­ложени различни статуетки и каменни постаменти с орнаменти.

- Виждате ли тази врата? - Астаман посочи втората врата. -Да.

- И нарисуваните очи? -Да.

- Вратата е заключена. Но ако я отвори и влезе вътре, човек ще ослепее.

-Ще ослепее?!

- Да, ще ослепее - потвърди Астаман. - Така въздействат тант­рическите сили.

- Интересно, какво е влиянието на тантрическите сили върху зрението?

- Механизмът е известен само на Харати - уверено произнесе Астаман. - Мога само да добавя, че слепотата е временна. Щом човек се върне обратно и затвори след себе си втората врата, зре­нието му постепенно се възстановява.

- Интересен механизъм за въздействие - казах аз. - Познавам случаи, когато психоенергийната бариера активизира чувството на страх и негодувание, преминаващо в главоболие, слабост и смърт, или когато (подобно на вампир) буквално „изсмуква" енер­гията на организма, но за първи път срещам бариера, предизвик­ваща слепота. Чували ли сте за асурите - безтелесните същест­ва, които „изсмукват" жизнените сили на човека. Индийските сва-ми казваха, че йогите ги виждат.

- Тук няма асури, а по-големи безтелесни същества. Ето едно от тях - Астаман посочи две статуи на екзотични същества, които стояха като стража край втората врата. - Те охраняват входа към пещерата. Ние не ги виждаме, но те ни виждат. А йогите могат и да разговарят с тях. Тези същест­ва са под властта на Харати. Те предизвикват слепотата.

В този миг не можех да предположа, че изследванията на свещената Кайлас скоро ще ни подтикнат към по-подробен анализ на безтелесната холог-рафна форма на живот и че фантастичните сведения за без­телесните защитници на пеще­рата ще придобият реални очертания. Но на тази тема, скъпи читатели, е посветен чет­въртият том на книгата, кога­то заедно с вас ще се потопим в призрачния холографски свят.

- Някой опитвал ли се е да проникне вътре без разрешени­ето на Харати? - наруших настъпилото мълчание аз.

- Преди около 200 години кралят на Непал заповядал да му до­несат ключа от втората врата. Отворил я, влязъл вътре и ослепял. Разказват, че силно викал. Когато се върнал обратно, зрението му се възвърнало. След него никой друг не е правил подобни опити.

- Тантрическите сили действат ли и в подземията на Кайлас?

- Разбира се - учуди се Астман. - Те са най-силни там, защото се зараждат в Кайлас и оттам се разпространяват по цялата Земя. Харати ги управлява и така охранява пещерата.

- След като тук не може да се влезе без неговото позволение, нереално е да мислим, че ще проникнем в подземните пещери на Кайлас, нали така?

- Естествено. Подземията на Кайлас са защитени още по-сил­но - там се намират основните постижения на миналото и бъдеще­то. Това е свято място. Освен в Кайлас на Земята има само още няколко подземия, където се пазят тайните на миналото. Тук е ед­ното. Ще ви кажа още, че... към входа за подземните пещери на Кайлас дори не бива да се приближавате. Там действат сили, които превръщат хората в старци.

- В такъв случай... закъде сме тръгнали?!

Зад седем врати и седем ключа

- Съществува легенда, според мен тя свидетелства, че пещера­та е била създадена изкуствено - усмихна се Астаман. - На съсе­ден хълм Буда засадил семена от лотос. Стъблото на лотоса бързо израснало, станало гигантско, привело се и стигнало до другия хълм, разположен на около 10 километра. После се спуснало на земята и проникнало под нея. На това място се образувала пеще­рата.

- Вероятно нашите прадеди са описали една от необичайните технологии на древните или... на Шамбала. Дори ни е трудно да правим хипотези - технологичното ни ниво не е особено високо. Толкова неща не знаем! А догматиците в науката бавят прогреса,

макар че може би е за добро. Струва ми се, че бъдещето е на тех­нологиите, използващи менталната енергия, силата на духа, а за целта обществото ни трябва да осъзнае понятието Чиста душа.

- Добре е, че благодарение на Харати пещерата е защитена -замислено произнесе Астаман. - Сега се намираме зад първата и пред втората врата. Знаете ли колко са вратите тук? Седем. Седем врати, които са заключени здраво. След всяка Харати насочва към пришълеца тантрическите сили, които го спират. Ако след втората предизвикват слепота, след останалите ефектът е още по-страшен - болки, отпадналост... и дори смърт. Единствено след първата тантрическите сили не действат, но Харати и тук следи внимател­но действията ни. Той ни вижда.

- Като в приказките - зад седем врати и седем ключа - рекох аз.

- Приказките идват от древността - отбеляза Астаман, - от тайн­ствената древност.

- Ние, хората, сме странни същества. В детските си години уне­сено слушаме приказките, които ни разказват, а когато пораснем, тотално отричаме всичко, в което искрено сме вярвали. Като въз­растни приемаме за истина само онова, което се побира в рамките на нашите обичайни представи. Макар при душевни терзания или пълна безизходица да усещаме, че корените на истината стигат до безбрежните простори на неизвестното и само Бог знае истината. Ако едно дете бъде запитано: „Вярваш ли в чудеса?", то ще отго­вори: „Да". Ако същият въпрос се зададе на възрастния, в отговор естествено ще прозвучи: „Не". Децата са по-близо до Бога, техни­те души скоро са дошли от нашата основна родина - Оня свят, където вероятно виждаме миналото и осъзнаваме, че произходът ни се корени далеч в древността, във времената на атлантите, лемурийците, призраците и ангелите. Затова когато баба ни разказва приказка, шепотът на древността прониква във все още романтич­ните и чисти детски сърца.

- Тантрическите сили като че ли имат свойството в началото сякаш да шепнат: „Не отивай там!" - допълни Астаман.

- А възможно ли е някой да ги преодолее? Някой зъл гений?

- Не, не може. Мощта им е огромна. Дори ако е наясно с риту­ала за влизането и заклинанието, Харати ще го разпознае.

- Какъв е ритуалът?

- Извършва се на десетия или единайсетия ден от лунния ме­сец. Влизането е разрешено само през тези дни. Вече 2000 години мои роднини влизат в пещерата през тези дни...

- Нито веднъж ли не са пропуснали ритуала?

- Доколкото знам, нито веднъж.

- Колко души влизат?

- Двама. Единият се нарича „свещеник", а другият - „старши човек".

- Що за хора са те?

- О, те са особени - започна разказа си Астаман. - Свещеникът задължително се избира от рода Баджрачарая, който живее в Катманду и околностите му и е водещ сред една от националностите в Непал. Наброява около 2000 семейства. За свещеник може да пре­тендира само онзи мъж, чието бащино име е Билаш. С него назо­вават момчетата по специална древна схема, която отчита поредността, времето на раждане според луния календар и ред други фактори. Синът на мъж с името Билаш може да стане свещеник, ако роднините му го изберат. Сегашният свещеник, който посеща­ва свещената пещера, се нарича Дхама Билаш Баджрачарая.

- А кога се избира нов свещеник?

- Когато умре предишният.

- Как се избира старшият човек?

- Старшият човек, който също може да влиза в пещерата, се избира единствено от рода Биндачарая - Астаман се подсмихна, -т.е. от моя род. Той наброява 26 семейства. Животът на целия ни род в продължение на 2000 години е посветен изцяло на Харати. Събранието на рода избира първия старши човек, а също така вто­рия, третия, четвъртия и петия. Първият старши човек е най-въз­растният, а петият - най-младият. В пещерата влиза първият стар­ши човек. Ако той умре, започва да я посещава вторият.

- Странно съчетание - старши човек! Какво означава?

- Изразът е условен. А и на английски е трудно да се преведе.

- Тъй като човекът, посещаващ пещерата на Харати, се избира по-свободно от вашия род, може ли да се каже, че в сравнение с рода Баджрачарая вашият е по-свят?

- Е-е... - Астаман се замисли, - може би е така.

- Свещеникът и старшият човек равностойни ли са? -Да.

- Каква е церемонията за влизане в пещерата?

- На десетия или единайсетия ден след пълнолунието четирима души в специални облекла тръгват към храма един след друг: от­пред е жената, след нея - свещеникът, след него - старшият човек и помощникът му. Носят ключовете от седемте врати и древна лам­па. Облечени са в дълги поли и наметала, прихванати с колан. Об­леклото им е черно с бели кантове и бели орнаменти. Минават през първата врата на пещерата и се насочват към пагодата на Харати, обикалят няколко пъти, влизат вътре, излизат и отново оби­калят около пагодата. В този момент свещеникът и старшият чо­век се молят на Харати, за да...

- Молят ли се или произнасят мантри? - прекъснах Астаман.

- Има специална молитва, която включва и заклинания - вни­мателно ме погледна той. - Тайна молитва. Благодарение на нея свещеникът и старшият човек получават достъп за общуване с Ха­рати. Те молят за разрешение, за да влязат в пещерата.

- Случвало ли се е Харати да не им разреши?

- На кого? - не разбра Астаман.

- На свещеника или старшия човек.

- Доколкото знам, няма такъв случай. Харати чете мислите на свещеника и старшия човек. И двата рода - Баджрачарая и Биндачарая, от край време възприемат служенето на свещената пе­щера за основна цел в живота си. И в двата рода знаят, че Харати прониква в умовете на хората, затова се страхуват да допускат в себе си лоши или коварни мисли. Това е закодирано в кръвта ни. По време на церемонията роднините от двата рода се молят на Харати да разреши на техния близък достъп до пещерата, за да изпита той още веднъж щастието от общуването с древните све­тини.

- Но, както се казва, всяко стадо си има черна овца? - намесих се аз.

- За разлика от европейците и американците ние разсъждаваме по друг начин - рязко отвърна Астаман. - Ние почитаме древните светини, все още не ни е обладал грехът да се смятаме за богове!

- Да, разбирам. А каква е ролята на жената и помощника? И тях ли ги избират чрез ритуал?

- Не, те са обикновени, уважавани хора, но така е прието.

- Жената и помощникът чуват ли тайната молитва на свещени­ка и старшия човек?

- Не. Молитвата и заклинанията не се произнасят на глас, а наум. Ако те произнесат мантрата гласно, а жената и помощникът ги чуят, всички ще умрат - Харати ще ги лиши от живот. Техният живот не струва нищо в сравнение с онова, което се съхранява в пещерата.

-Ако свещеникът или старшият човек се разболеят и нямат въз­можност да посетят пещерата, какво се прави в такъв случай?

- Тогава влиза само единият. Например предишният свещеник в края на живота си често боледуваше, затова влизаше само стар­шият човек - от моя род.

- След като жената и помощникът не влизат в пещерата, кога си отиват?

- Четиримата заедно отключват първата врата, влизат в стаята пред втората врата и известно време медитират, след което жената и помощникът си тръгват. Свещеникът и старшият човек, остана­ли насаме, заключват първата врата и отварят втората. След което една след друга отключат седемте врати и влизат в... - Астаман неочаквано млъкна.

- И...? - изгарях от любопитство аз.

- Те пребивават там 7-8 часа.

- Какво разстояние изминават вътре?

- Един и половина, два километра.

- И какво става после? Казахте, че пещерата е дълга почти де­сет километра!

- После ли? - замисли се Астаман. - Само Харати знае.

- Да, разбирам...

- Различни неща се разказват за тази пещера! Казват, че дължи­ната й е много повече, че се простира далеч на северозапад към Кайлас, където, както ние вярваме, се намира центърът на подзем­ния свят. Там, в Шангри-ла... - събеседникът ми отново замлъкна.

- Кажете, вярвате ли, че пещерата е единият от входовете към подземния свят? - не се стърпях аз.

Астаман ме погледна втренчено и кимна.

- Както вече говорихме - започнах внимателно, - в Кайлас съ­ществуват няколко входа. Но там, доколкото ми е известно, няма хора и едва ли се извършва подобна церемония. Знаете ли нещо за ритуалите, свързани с подземията на Кайлас?

- Там няма хора, там има ангели... -Какво...?

- Ангелите заместват хората.

- А Шамбала, откъдето навярно е пристигнал Харати, Шамбала не е ли там? -развълнуван попитах аз.

- Новите ангели почитат всичко древно, за да влязат в бъдеще­то чрез древните знания - уклончиво отговори Астаман и се изпра­ви, показвайки, че разговорът е приключил.

В този момент не можех да осъзная значението на думите му. Доста време щеше да мине, докато със свито сърце започнах да прозирам истинското значение на израза „новите ангели".

Заваля топъл дъжд.

С Астаман си стиснахме ръцете и си уговорихме среща за дру­гия ден.

Подземният свят

На път за хотела си припомнях легендите за подземния свят. Яс­но съзнавах, че те не са стопроцентова истина, но в същото време едва ли възникваха от нищото. Всеки път, когато следвахме леген­дите, дори и най-фантастичните, намирахме техни потвърждения.

Например легендата за вълшебното килимче. Едва ли някой се съмнява, че е красива приказка?! Но по време на експедицията ни през 1997 г. великият Саи-Баба от нищото материализира пепел и дори я изсипа в ръката ми. А господин Мурти, неговият помощ­ник, разказа как преди 20 години Саи-Баба съпровождал йоги в хималайските пещери и им дал глинен съд, в който след произна­сянето на съответните мантри се материализирал ориз.

Нямах основания да отхвърлям легендите за подземния свят. Нещо повече, все повече факти свидетелстваха, че той наистина съществува и че е напълно възможно центърът му да се намира под свещения Кайлас.

Сетих се за книгата на френския религиозен философ от бъл­гарски произход Омраам Микаел Айванхов „Водолей и пришест­вието на Златния век". Айванхов разказва за маркиз Сент-Ив д'Ал-ведейр, притежавал необичайната способност да се раздвоява. Бла­годарение на нея проникнал в подземния свят, наричан от различ­ните народи Шамбала, Агарти, градината на Хесперидите, Тула, Шангри-ла, светия Граал и т. н.

Според маркиз Сент-Ив д'Алведейр там светлината идва от вът­решно слънце, а подземните хора произхождат от Лемурия и Ат­лантида. В този свят всички живеят в благоденствие, мир и щас­тие, без болести. Начело стои троицата - Брахатма, Махатма и Маханга. Организацията на живота е точно копие на космическия ред. Подземните люде знаят, че най-ценната енергия е сексуална­та мощ, затова не я хабят напразно, а я използват, за да се усъвър­шенстват и да станат висши същества. Те употребяват енергията на четирите стихии. Оттук е дошла толкова разпространената на Изток тантра-йога.

В подземния свят има библиотеки и архиви, съдържащи инфор­мация за историята на човечеството. Книгите на великите посве­тени са пренесени от повърхността. И изобщо всичко изчезнало от лицето на Земята и смятано за окончателно загубено, може да бъ­де намерено там. Летящите чинии, чието съществуване вече не се отрича така категорично, пристигат при нас именно оттам. Силата на подземните хора се крие в светлината, която те умеят да изпол­зват. Този свят е свързан с повърхността чрез отвори, разположе­ни на различни места: на двата полюса, в Тибет, Южна Америка, Монголия...

Омраам Айванхов смята, че възприемането на технологии, по­добни на тези от подземния свят, е започнало чрез експерименти­те, провеждани в Русия. Другите страни закъсняват, но те непре­менно ще последват руснаците и ще опознаят могъществото на мисълта, аурата и ясновидството. Хората винаги очакват присъда от външните сили и се доверяват единствено на тях, а пренебрег­ват и не използват собствените си възможности.

Увлечен в размислите си, пропуснах мястото, по което се ори­ентирах за нашия хотел. Шофьорът почти нищо не разбираше на английски и бодро повта­ряше: „Йес, сър". В край­на сметка едва открихме незабележимия евтин хо­тел.

В стаята си припом­них и за руския изследо­вател Осендовски. Съдей­ки по книгата му„Живот-ни, хора и богове", на не­го в Монголия му разка­зали следната старинна легенда. Бягайки от Чин-гиз хан, едно племе се скрило в подземна стра­на. В околностите на езе­рото Ноган-Кул му посо­чили вратата, която била входът към Царството на мъртвите.

Интересен израз - „Царство на мъртвите". Най-вероятно озна­чава пещера с хора в състояние на сомати, чиито тела изглеждат като мъртви. Напълно възможно е въпросните сомати-пещери да водят към подземния свят, който по описанието на Омраам Айван­хов е прекрасен. Или, казано на съвременен език, в Генофонда на човечеството, където всички човешки земни раси са изпращали сво­ите най-извисени синове и дъщери.

В главата ми се въртеше въпросът - кои са те, хората от под­земния свят? Отговорът идеше от нашите разсъждения преди екс­педицията. Тогава бяхме стигнали до логичния извод, че всяка земна човешка раса, започвайки от ангелоподобните и завършвайки с ан-тлантите, при всеки пореден апокалипсис е изпращала в Шамбала Най-добрите от най-добрите, като е създала многолико общество от ангели, призраци, лемурийци и атланти. Не е изключено там да бъдат допуснати и някои арийци, т.е. наши съвременници. Бог се е разпоредил така, за да не губи своите най-добри деца и е решил да ги скрие в подземния свят, за да не бъдат унищожени при апокалипсисите.

Психоенергийната бариера в пещерата на Харати

Нарамили апаратурата, на следващия ден ние се срещнахме с Астаман. Имахме разрешение да я използваме само след първата врата. Бяхме взели три апарата. Първият регистрираше аурата на човешкото тяло върху екрана на лаптопа. Вторият определяше ин­тензитета на енергията в меридианите и чакрите. Третият измерва­ше най-фините характеристики на пулса.

В началото се отдалечихме на 200 метра от входа и направихме контролни измервания на всеки от нас. После се преместихме зад първата врата, повторихме измерванията и съпоставихме данни­те. Резултатите ни разочароваха - между тях нямаше особена раз­лика.

- Миналата година край пещерата Вашист-гуфа регистрирах­ме рязко намаление на аурата3. А тук...

- Бариерите очевидно са различни - въздъхна Селиверстов.

- А и многообразието на тантрическите сили изглежда е голя­мо - разсъждавах аз. - Апаратурата ни не е достатъчно чувстви­телна, за да открива действието им чрез измененията в човешкия организъм. Досега сме имали работа с три сомати-пещери. Пър­вата беше на негодуванието и страха, втората - пещера-вампир, и тази - пещера-слепота. Ако имахме възможност да минем през втората врата и да направим електроретинограма...

В този момент се появи Астаман със старшия човек. Запознах­ме се. Седемдесет и осем годишният старши човек беше посветил целия си живот на пещерата. Поинтересува се от нашите изследвания. Оказа се, че именно той ни е дал разрешението. По-късно го убедихме и той да се подложи на тях. Независимо от преклонната си възраст, неговата аура се оказа толкова ярка и силна, че преви­шаваше обичайните параметри на младите и здрави хора. Енерги­ята в меридианите се разполагаше равномерно, със съвсем леки отклонения в областта на стомашно-чревния тракт и дясното ко­ляно.

Изглежда той се впечатли, че познахме за болките му в коляно­то и корема. И повярва в нашите сериозни намерения. Щом го по­молих да ни разкаже за Харати, той с удоволствие се съгласи.

Седнахме на един неудобен бордюр. Разбирах, че въпросите ми трябва да са ясни и лаконични, тъй като разговорът не можеше да продължи дълго.

- Как усещате тантрическите сили в пещерата? - попитах го аз.

- Астаман много неща ли ви разказа? - на свой ред попита стар­шият човек.

- Много, но не ни каза никакви заклинания. Това са свети неща! - отвърнах аз. - Разберете, дълбоко вярвам и почитам Бог. Затова не се опитвам да науча тайната на мантрите и чрез тях да проникна в свещената пещера заради сензацията. Прекалено е лековато! Чо­вешкото любопитство не е достойно, за да бъде сравнявано с древ­ните светини. Като съхраняваме древността, ние се грижим за бъ­дещето, нали животът се развива по спирала.

- Добре тогава - изрече моят събеседник.

- Какво усещате край входа?

- Влиянието на тантрическите сили. Толкова ми е приятно, че не ми се излиза. Но ми е разрешено да пребивавам само 7-8 часа.

- С какво бихте сравнили това усещане?

- То е най-хубавото нещо, което съм изпитвал през живота си.

- Тези усещания през целия престой ли са еднакви или се про­менят?

- През целия престой. Но когато виждам Харати, ми става още по-хубаво.

- Виждате Харати?! - от вълнение ми спадна гласът.

- Да, виждам го - произнесе старшият човек.

- Какъв е той?

- Голям.


- По-висок ли е от мен? -Да.

- Колко по-висок?

- Колкото статуята - старшият човек посочи към Буда. Спомних си, че по време на вчерашния ни разговор с Астаман той на няколко пъти поглеждаше към статуята, разположена до вхо­да на пагодата.

- Толкова огромен ли е Харати?

- Да - спокойно отговори старшият човек.

- Ръстът му е повече от... - огледах статуята - десет-дванайсет метра!

- Не съм го мерил.

- А как го виждате - в светлината на лампа или...?

- Там лампата не помага - замислено отвърна той.

- И все пак?

- Нищо повече не мога да кажа.

Разбирах, че явно навлизам извън позволените граници.

- Какво би станало, ако човек премине втората врата без разре­шение?

- След нея има няколко стъпала. Още на първото зрението му ще намалее, а на второто ще ослепее напълно. След излизането от пещерата зрението постепен­но се възвръща.

- А зад третата врата?

- До третата той изобщо ня­ма да стигне.

- Като преценявам склона на планината, където се намираме в момента, проходът към пе­щерата би следвало да върви стръмно надолу. Така ли е?

- Да. Зад втората врата в цен­търа на залата има отвор и стъл­ба, която води надолу. Там се на­мират останалите врати.

- Колко е дълга пещерата?

- Повече от десет километра. Едва в края й е храмът.

- Какъв храм? Подземен? -погледнах го настойчиво, опитвайки се да прочета отговора в очи­те му. В „Тайната доктрина" Елена Блаватская твърдеше, че съ­ществува цяла система от подземни храмове и дворци, съединени помежду си чрез проходи.

- Откъде знаете, че е подземен? - искрено се учуди старшият човек.

- Блаватская е писала за подземните храмове и дворци. Затова предположих...

- Чувал съм за Блаватская...

- Бихте ли ми показали ключовете, лампата и дрехите, с които влизате в пещерата?

- Можете да ги видите на всеки десети или единайсети ден от лунния месец.

- А сега не може ли?

- Преди церемонията - не! Нямам право! За нищо на света не бих ги показал! Забранено е!



- Странно - повдигнах аз рамене, - защо да не може? Защо е забранено?

- Така ми е наредил Харати.

- Ясно - засуетих се аз. - А дрехите какви са?

- Черни с бели кантове и бели украси.

- Ключовете големи ли са?

- Големи.

- Точно седем ли са?

- Седем.


- А лампата каква е?

- Обикновена лампа, но е осветена в пещерата.

- Ключовете и дрехите също ли са осветени? -Да.

-А ако се наложи дрехите да бъдат подменени, тогава как пос­тъпвате?

- По време на церемонията искаме разрешение от Харати да ги внесем и осветим в пещерата.

- Какъв е процесът на освещаване?

- Не мога да ви кажа.

Докато се опитвах да разгадая смисъла на освещаването на пред­метите, си спомних си за Павел Максимович Игнатенко. Преди няколко години той ме помоли да го посетя в село Барсуки, Тулска област. Твърдеше, че е намерил странен начин за лечение на бо­лести с триъгълници. Стори ми се интересно и когато отидох в Москва, президентът на Руската спестовна банка Андрей Казмин ми предостави една кола и аз заминах за село Барсуки. Неизвест­но защо Андрей Илич ми даде двама телохранители, солидни като гардероби.

Павел Максимович няколко пъти изрично подчерта, че преди, докато е работил в каменната кариера, е бил обикновен човек с материалистични възгледи. Но изведнъж в него възникнало непре­одолимото желание да рисува триъгълници и да медитира. В киле­ра си изградил овална камера, облепил я с триъгълници и започ­нал да лекува болни хора. Получил добри резултати, дори стопя­вал кисти.

Помня, че лежах 20-30 минути във въпросната камера, след което ми беше необходима цяла седмица, за да се възстановя - тол­кова силно бе въздействието й. Дебеловратите телохранители бла­горазумно не се намъкнаха вътре - все някой трябваше да шофира обратно до Москва. Споре мен Павел Максимович интуитивно бе­ше открил как да усилва енергията на триъгълниците. Той бе раз-множил на ксерокс първоначалната си рисунка в 500-600 копия, които нареждал на купчинка, след което ги слагал в копирната ма­шина и правел нови копия. Според него новите копия от купчинка­та били 500-600 пъти по-мощни в сравнение с копията, направени от една рисунка. Усещал го с дарбата си на екстрасенс.

Когато се върнах в Москва, телефонирах на академик А. Е. Аки-мов и му разказах всичко. Анатолий Евгениевич обясни, че фините (торзионни) енергии не се подчи­няват на закона за за­пазване на енергията. Енергията не намаля­ва във фините полета, сякаш има неизто-щим постоянен източ­ник на зареждане. Фи­ните субстанции са способни да се разм­ножават, запазвайки или дори усилвайки енергийния си потен­циал. Затова при ко­пирането на куп ед­накви рисунки техни­ят потенциал не само се усилва, но и се пре­нася върху новото ко­пие. Всеки предмет си има фантом, т.е. финоенергийно копие. А фантомите на всяка отделна рисунка, съб­рани накуп в единен фантом, пренасят своя вече общ финоенергиен потенциал върху новото копие, без да се подчиняват на закона за запазване на енергията.

При освещаването в пещерата вероятно във финоенергийните копия на ключовете, дрехите и лампата се въвежда нова информа­ция, разпознавана от Харати при следващото посещение вече като „своя". Колкото повече даден предмет е бил в пещерата, толкова по-„свой" е той за нея. А това вероятно е така, за да не се наруша­ват торзионните полета на хората в състояние на сомати. Тук веро­ятно е и причината, поради която старшият човек отказваше да ги покаже извън ритуалната церемония. При снимането на лампата например нейният фантом с „пещерна информация" може би се размножава и пренася върху снимката, което изглежда е недопус­тимо по неизвестни за нас закони. При ритуалната церемония тантрическите сили на Харати, активирани от мантрите, може би бло­кират разпространяването на „пещерната информация".

- Сър, приключихте ли с въпросите? - прекъсна мислите ми Астаман.

- Не, не - стреснах се аз. - Кажете, вярно ли е, че колкото по-често даден предмет е бил в пещерата, толкова по-осветен е той?

- Разбира се - отговори старшият човек.

- Само преди влизане ли медитирате или всеки ден?

- Медитирам ежедневно около час. За съжаление невинаги пъл­ноценно.

- А при влизане в пещерата?

- Обикновено медитирам сутрин. После обличам специалните дрехи, вземам ключовете и лампата. Същото прави и свещеникът. След това заедно с жената и помощника отиваме към пагодата на Харати и правим определен брой обиколки около нея. По време на ритуала аз и свещеникът произнасяме мантрите...

- Жената и помощникът чуват ли заклинанията?

- Какво говорите! Не, разбира се! Произнасяме ги наум.

- Прекъснах ви, извинете. Продължете, моля.

- Пагодата на Харати е място, което дава сила, за да може чо­век да влезе в пещерата. В тази пагода се крие огромна сила.

- Тук ли произнасяте заклинанията?

- Да, именно тук.

- Какви са заклинанията? - осмелих се да попитам.

- Това е голяма тайна - старшият човек ме погледна мрачно.

- Какво ще се случи, ако разкриете тайната?

- Ще умра.

- Ще ви убият? -Да.

-Кой?

- Харати.



- Нарушавал ли е някой тайната на заклинанията?

- Да, случвало се е. Предишният свещеник, когато остаря, раз­каза на жена си мантрите за достъп в пещерата, после веднага се разболя и умря. Жена му се изплаши, свря се в един ъгъл и дълго време не допускаше никого до себе си. Страхуваше се от смъртта и с никого не сподели тайната.

- Харати ли уби свещеника? -Да.

- А кой е Харати? - реших да разбера мнението на старшия човек.

- Защитникът на пещерата.

- Човек или дух?

- Това е тайна. Той постоянно ни наблюдава. Никой не може да се скрие от взора му... Харати вижда всичко. Наблюдава и родове­те Биндачарая и Баджрачарая. Следи дали се молят преди церемо­нията. Всички от двата рода са длъжни да се молят на Харати, за да бъдем допуснати в пещерата. Трябва да се молят! Задължител­но!

- Защо е необходимо?

- Само Харати знае защо.

- Харати ли насочва тантрическите сили в пещерата?

- Да. Харати може да насочи тези сили към всеки човек на как­вото и да е разстояние. Никой не може да се скрие от него. Никой и никъде!

- Значи тантрическите сили имат насочен характер и са способ­ни да въздействат индивидуално върху конкретен човек? Наистина ли никои не може да се скрие от наказанието на Харати.

- От силата на Хара­ти човек не може да се скрие - отговори стар­шият човек. - Човекът е нищо пред силата му.

- Харати човек на Шамбала ли е?

Настъпи мълчание, събеседникът ми тихо промълви:

- Шангри-ла...

- Духът и силата на Харати тук ли са или в Тибет, където е свеще­ната планина?



- Духът на Харати се намира в тази пагода. Но... силата на Ха­рати идва от свещената планина, където и досега.

- .. .съществува Градът на боговете? - не се стърпях аз. Старшият човек сведе поглед и замърмори нещо под носа си.

Астаман не преведе.

- Какво казва той? - смутено попитах аз.

- Казва, че твърде грубо се намесвате в онова, което знае само Харати. Че ако в Тибет сте така напорист, ще умрете. Че не умеете да медитирате и да влизате в контакт с Харати.

- Наистина... Исках да попитам все пак, ако пагодата на Хара­ти бъде разрушена, силата му ще се запази ли?

- Разбира се, тя е невидима, но е тук.

- Споменахте, че усещането на тантрическите сили в пещерата е приятно. Нали?

- Да, много е приятно.

- Разбрах, че сте бил в района на свещената планина Кайлас. Сигурно бихте могли да сравните усещанията си? По какво се раз­личават?

- Тантрическите сили на Кайлас... - събеседникът ми се замис­ли - са по-грандиозни и действат по-открито, отколкото в пещера­та. Те са по-многообразни и много... умни.

- Как така „умни"?

- Силите на Кайлас въздейстават върху онези хора, които вър­вят против вярата и Бог, против тайните ритуали. Тези сили четат мислите на човека и безпогрешно определят намеренията му. Кай­лас вижда всеки човек и мигом узнава всичко за него.

- Говорите за планината като за живо същество...

- Тя е жива - без сянка на съмнение рече старшият човек.

- Всеки свещеник ли е длъжен да посети Кайлас?

- Желателно е.

- В източните религиозни текстове и при Елена Блаватская съм чел, че под свещената планина Кайлас се намира огромен подзе­мен град, наричан Вара или Архча...

- Архча?! - прекъсна ме той.

- Преди Всемирния потоп там са били събрани семената от всич­ко живо на Земята, а също и Най-добрите сред земните хора - т.нар. учители. След потопа там са възродили човечеството и то се е раз­пространило по цялото земно кълбо. Във Вара или Архча, според мен, се крият главните постижения на всички земни цивилизации. Там са и златните плочи, върху които е записано „истинското зна­ние". Кажете, някой от съвременните хора получавал ли е достъп до там?

- Получавал е. -Кой?

Старшият човек не отговори.

- Вие били ли сте? Отново не последва отговор.

- Повярвайте ми, не търся начин да проникна във Вара. Нямам такива намерения! Вярвам в Бог, почитам древните ритуали и от­лично ви разбирам, когато произнасяте думата тайна. Ясно съзна­вам, че човечеството засега не е подготвено да усвои „истинските знания", в чиято основа лежи простото на пръв поглед понятие Чис­та душа. Душата на хората все още не е чиста! Не е настъпил ча­сът. А без нея технологиите на древните, в основата на които е

Силата на мисълта, могат да се превърнат в разрушителни не са­мо за човечеството, но и за цялата Земя. Моята цел е друга. Бих искал да разбера, по-дълбоко да вникна и осъзная феномена Шамбала, за да успея да докажа на хората, че животът е по-сложен, отколкото си мислим. Бих искал хората да станат по-добри и вместо презрителното: „Не може да бъде!", понякога да обръщат поглед нагоре и с цялата си душа да казват: „Колко велик си ти, Създате­лю!" Те ще сторят това, ако превъзмогнат гордостта си, прояла душите им. Едва тогава ще допуснат мисълта, че животът е гени­ално многолик и грандиозен и че това многообразие и величие мо­же да бъде осъзнато, ако се изучава древността, безкрайно далеч­ната древност. Простете ми, че толкова настойчиво задавам въп­роси, но бих искал да разбера малко повече, съвсем малко повече! Такъв ме е създал Бог - аз съм учен!

- Разбирам. Задайте още въпроси. Но... тайната няма да ви раз­крия.

- Не се страхувайте, няма да ви моля за тай­ната на заклинанията.

- Добре.


- Колко входа има към подземието на Кай­лас?

-Аз зная три. Но съм виждал само един от тях - рече старшият човек.

- Какво представлява той?

- Този вход се намира в огромна вертикална скала, наречена Дом.

- Дом? - не го разб­рах в първия момент аз.

- Да, Дом. Скалата е с правилна форма, глад­ки стени и наподобява

дом. Но е толкова огромна, че в сравнение с нея една обикно­вена къща изглежда като кибри­тена кутийка. Смята се, че тя но­си късмет.

- А къде е входът?

- В долната част на гладката стена има четириъгълен отвор, закрит отвътре с каменна пло­ча.

- Колко голям е той?

- Много голям.

- Колко метра?

- Много-много метри.

- Сигурно се отваря след оп­ределени заклинания - осмелих се да внеса яснота.

- Разбира се - без сянка на съмнение отговори старшият човек.

- Както в приказката - „Сезам, отвори се!"

- Какво казахте? - не ме разбра моят преводач.

- Има такава приказка. Разказаното от вас много прилича на нея. А вълшебните думички „Сезам, отвори се!" могат да се възп­риемат като заклинание.

- Сезам, Сезам - повтори старшият човек и поклати глава. -Изобщо да не ви хрумва да се приближавате към входа и да произ­насяте тези думи. Там действат сили, които превръщат хората в старци.

- Там времето вероятно е сгъстено - предположих аз.

- Там могат да се приближават само подготвени хора - онези, които многократно са изпитвали върху себе си въздействието на тантрическите сили, които знаят специалните молитви и заклина­ния и умеят да разговарят с Кайлас - каза старшият човек, сякаш не ме беше чул.

- Можем ли да видим този вход?



- Ако внимавате, ще го ви­дите. Но не се приближавайте! Този Дом е червен на цвят.

- Червен ли? -Да.

Ще мине известно време и всички ние ще стоим, вирнали глави и загледани в този Червен дом с четириъгълен вход. Някой от нас тихо и неразумно ще про­изнесе: „Сезам, отвори се!"

- А ще успеем ли да видим другите входове към Кайлас?

- Опитайте, но бъдете вни­мателни - там също действат сили, превръщащи хората в старци - уклончиво рече стар­шият човек.

Опънах краката си, изтръп­нали от неудобната поза, вдигнах поглед от тетрадката и се обърнах към него:

- Казват, че в района на свещения Кайлас има Статуя на четя­щия човек. Виждал ли сте я?

- Не успях. Беше забулена в облаци. Малцина късметлии са я виждали.

- Струва ми се, че тя сочи мястото в подземието, където са скрити златните плочи на древните. Според мен там е вторият вход...

- Нито аз, нито моите роднини сме виждали втория вход. До­колкото знам, през последните 2000 години никой не само че не е минавал през него, но и дори не е стигал до там. Свещеният Кай­лас не е позволил. А непокорните са убивани от Огледалото на ца­ря на смъртта - загадъчно произнесе старшият човек.

- Какво е това огледало...?

- Трудно ми е да ви обясня, няма да ме разберете - измъкна се той.

В този момент не знаех, че скоро късметът ще ни се усмих­не и ние не само ще видим Ста­туята на четящия човек, но ще определим и нейните координа­ти. Не след дълго ще разберем обаче, че пътят към нея минава през т. нар. Долина на смъртта, образувана от действието на Ог­ледалото на царя на смъртта. А в главата ми ще се въртят думи­те на един непалски лама -„омагьосаното огледало".

- Руският пътешественик Осендовски описва един тибетс­ки лама, който разказва как тряб­ва да се четат златните плочи. Плочата се полагала върху главата, след което мислите ти сами започвали да четат написаното върху нея. В пещерата вие сте виждали златните плочи - не сте ли се опитвали да ги прочетете?

- Тибетският лама не е разказал точно - сопна се старшият чо­век. - Златните плочи се четат, като върху тях се слагат двете дла­ни, както показва и Статуята на четящия човек.

Макар старшият човек да показваше, че е време да приключва­ме, аз не преставах с въпросите:

-Третият вход най-вероятно се намира на върха на Кайлас. Зна­ете ли нещо за него?

- Не, не знам... не знам... Запомнете обаче, не бива да се качва­те на върха на свещения Кайлас. Забранено е.

- От кого?

- От Харати и неговите повелители.

Прегърнахме се с Астаман и старшия човек и си тръгнахме. После, докато се отдалечавахме, аз се обърнах и погледнах още веднъж статуята на Харати. Стори ми се, че Харати леко се ус­михваше.

ТРЕНИРОВЪЧЕН ПОХОД В ХИМАЛАИТЕ

Честно казано, скучно ми е да пиша тази глава. Написал съм толкова отчети за спортни походи (особено когато се борех за зва­нието майстор на спорта на СССР), че бях възприел напълно бюрократично-суховатия стил на подобни изложения. Трудностите на маршрута и начините за преодоляването им изискват специфичен език. Затова няма да разказвам за целия поход в Хималаите, чиято цел беше да се подготвим физически за тибетската експедиция. Ще се спра само на някои любопитни моменти.

Как протече тренировъчният поход

От Катманду до град Покхара пътувахме с автобус. Оттам, след­вайки туристическата карта, смятахме да стигнем до подножието на планината Анапурна, да се изкачим на 5000 метра височина и да се върнем обратно: Надявахме се да подобрим физическата си форма и да се адаптираме към високопланинската атмосфера -абсолютно необходимо условие за успеха на тибетската експеди­ция, където ни очакваше дълъг престой на височина 5000-6000 м.

Към Покхара мътен порой от кал и камъни пресече и без това лошия път. Такова чудо не бях виждал в живота си. Мощната, ръж­дива на цвят вода се движеше с бясна скорост и повличаше със себе си не само камъни, но и огромни морени. От двете страни на пътя хората, наизлезли от автомобилите си, наблюдаваха втреще­ни кално-каменната стихия. Ние също се приближихме.

- Каква сила и мощ! - възкликна Рафаел Юсупов.

-Това е то природата - многозначително заяви Селиверстов. След като пороят понамаля, един смелчак с джип реши да рис­кува. Колата му затъна още в началото и опасно се наклони.

- Обърни предницата по течението, ще те преобърне, смотаня-ко! - развика се Селиверстов, ръкомахайки енергично.

Сякаш разбрал руската реч, водачът насочи предницата на ав­томобила по течението, задържа се стабилно и така си остана нас­ред водата.

- Носът винаги трябва да следва вълната - самодоволно заяви Селиверстов.

Едва след четири часа нашият автобус се опита да пресече рис­ковия участък и... затъна.



- Спасявайте апаратурата! - скочи Рафаел Юсупов. - Вдигайте я високо!

-Утре целият ще съм в синини - изохка Селиверстов, като дър­жеше слънчевата батерия над главата си.

Когато нивото спадна, някак си успяхме да избутаме автобуса и продължихме.

Късно вечерта, мръсни и ядосани, вечеряхме в някакво затън­тено ресторантче, а рано на другата сутрин потеглихме по предна-чертания маршрут. Апаратурата изпълваше раниците ни. Аз мък­нех на гърба си слънчевата батерия, която, доколкото знаех, съ­държаше доста олово. През първия ден трябваше да се изкачим до 1000 метра височина и да изминем около 22 километра.

По пладне си спомних злополучната вечеря в ресторанта. Усе­тих гадене и слабост, раницата съвсем ми натежа. Триста метра преди мястото, където трябваше да нощуваме, окончателно се ска-пах, седнах край пътя и повърнах. „Слабак! Слабак! - повтарях си между пристъпите. - Не издържам! Да не би да съм остарял? Та нали миналата година, макар и с още по-тежка раница, пак тук, в Хималаите..."

Един непалец, появил се неизвестно откъде, взе раницата ми. А аз, напълно изнемощял, едва се довлякох до мястото за нощувка. По пътя повръщах още.

През втория ден лежах в селското хотелче, а момчетата се гри­жеха за мен, проклинайки „шефската" салата, с която вероятно се бях натровил. На третия ден отново тръгнахме. Усетих със задо­волство, че мускулите ми възвръщат силата си, а от гаденето ня­маше и помен. Винаги ми е трудно да уловя първоначалния ритъм на спортното ходене, но впоследствие почувствах как се превръ­щам в движеща се машина, която се управлява от главата и крачи неуморно с раницата на гърба. Спортният туризъм в Хималаите се различава от обичайните за Русия планински преходи - тук ня­ма нужда от палатки и лагери. Навсякъде са прокарани пътища, а край тях се намират малки мотели, където човек може не само да преспи, но и да хапне и пийне.

Към Анапурна вървяхме по течението на каскада от водопади. Пътечката лъкатушеше по върховете и се спускаше в дълбоки падини. По тази причина марш­рутът се увеличаваше със 700-800 метра, които катерехме от­ново от другата страна на падината. Времето беше горещо и непрестанно валеше.

Най-много ни досаждаха пиявиците. Попаднали върху кожата, те безболезнено про­никваха в нея. Оказа се, че при размер от 3 до 5 милиметра пи­явицата, като поеме кръв, мо­же да нарасне колкото пръст на възрастен човек. Веднъж, пог­леждайки часовника си, забелязах още една „верижка", черна на цвят. Когато я откъснах и из­хвърлих, кръвта ми не спря по­вече от час - тези животинки отделят вещество, което пречи на съсирването.

Колкото по-нависоко отивахме, толкова по-често виждахме островърхи скали, по които не беше възможно да се изкачим, дори ако владеехме до съвършенство алпинистката техника. Бяхме спре­ли за кратка почивка, бяхме свалили раниците и пушехме. Наблю­давах мълчаливо отсрещни­те върхове и се мъчех да си припомня в коя точно от книгите си Николай Рьорих отбелязваше, че местните жители виждали по тях хо­ра, които неизвестно как се появявали и изчезвали.

Отърсих се от мислите си, метнах отново раницата и тръгнах по пътеката след Селиверстов. Сергей, способен да изяде сто пелмени наведнъж, въпреки мощната си фигу­ра, вървеше леко и свободно. Само понякога, докато преодолява­ше поредното препятствие, с плътния си гърлен глас изричаше да­леч не най-изисканите руски слова. На лицето му обаче винаги бе изписана типичната за него доброта. Единият от непалците, който му стигаше до гърдите, веднъж го посочи и каза:

- Каинт, вери каинт! (Добър, много добър!)

Странно, че пияви­ците не го нападаха. За разлика от Рафаел Юсу-пов, който се оказа ла-комство за тях. Учен физиолог до мозъка на костите си, Рафаел Гаязович се отнасяше фи­лософски към животин­ките и често повтаряше, че всяко божие създание има право да се храни така, както му е отредила приро­дата. Той не искаше да се мокри от дьжда и винаги но­сеше многоцветен чадьр, с кой го изглежда сьбаряше пиявиците от храстите вър­ху себе си.

Рафаел беше убеден, че докато придобива спортна форма, човешкият органи­зъм се нуждае от по-голямо количество вода и мастни киселини, затова упорито препоръчваше да се пие много вода и да се яде мас­ло.

- Повдига ми се вече от вода и масло - избухна Селиверстов, — искам попара.



- Нищо не разбираш - спокойно му обясни Рафаел Юсупов. -При разграждането си мастните киселини се нуждаят от солидно хидратиране. Тогава придвижването на електрона по веригата цитохроми се осъществява лесно и се образува аденозинтрифосфатната киселина, необходима за мускулните влакна. Запомни, Сер­гей Анатолиевич, вода и масло - това е нужно на един турист. Чо­вешкият организъм винаги трябва да се запасява с вода. Да се за­пасява. Разбра ли?

Издръжлив по природа, Рафаел Юсупов не понасяше неясните и неопределени ситуации, при които е трудно да прецениш силите си. Току-що бяхме изкачили поредния връх и опитният ми поглед определи, че насрещният е със 100-200 метра по-висок. Спуснах­ме се в клисурата и аз заявих, че изкачването ще отнеме 40-50 минути. След малко срещнахме двама непалци. Рафаел размени с тях няколко думи и веднага се обърна към мен.

- Ернст, колко време според теб ще изкачваме върха?

- Максимум трийсет минути - отвърнах аз.

- Местните хора казаха, че остават около два часа! А скоро ще се стъмни! Няма ли да се наложи да нощуваме тук?

- Какви два часа! - възмутих се аз. - Насрещният склон е по-нисък от склона, по който се катерим сега. Погледни, не виждаш ли, че сме го пре­половили? Не слушай не­палците! Остават ни не по­вече от двайсет-трийсет ми­нути!

И наистина след двайсет минути се озовахме на вър­ха.

- А аз не ти повярвах -усмихна се Рафаел. - Мо­билизирах силите си, за да издържа двучасово кате­рене. Включих в организма си стресовата система на Ханс-Селие. И колко адре­налин изхабих напразно!

- Жалко за маслото, т.е. ... за мастните киселини -язвително подхвърли Селиверстов. - Пази се за Тибет, там ще е по-трудно.

Дори в банални ситуации Рафаел Юсупов винаги намираше нещо интересно и ободряващо.

- Вижте, пред нас е „пирамидалният Селиверстов" - извика вед­нъж той, сочейки Сергей, облечен в дъждобран, който така бе при­лепнал към тялото му, че по форма наистина приличаше на триъ­гълно природно образувание. После Рафаел Гаязович подхвана те­мата за пирамидалността на повечето от анатомичните структу­ри, включително и на части от белтъка на колагена и на ДНК, и заключи, че йогите целенасочено заемат определени пози, за да придадат на тялото си пирамидален вид.

- Ще се нагледаме на пирамиди - изпъшка Селиверстов и свали дъждобрана.

Равил Мирхайдаров е от онази категория хора, които могат да се охарактеризират с една дума - живаци. Той е физически и морално държелив и създава впечатлението, че във всяка ситуа­ция се чувства добре. Когато раницата го притиска, той се радва, че има сили да я мъкне; когато вали, е доволен, че боксерките му са още сухи; когато му е тъжно, се утешава, че в живота има и по-лоши неща. Лицето му винаги сияе, гласът му е бодър. Умее да плаче и го прави така, както могат само добрите, силните и роман­тичните мъже, онези, които са любимци на жените. С удоволствие наблюдавах искрената му радост, докато се снимаше на фона на Анапурна. За пръв път бе в чужбина и то къде? В Хималаите!

Равил почти не ядеше препоръчваното от Рафаел Юсупов мас­ло. Предпочиташе т.нар. далбат - основната храна на непалците, която се състоеше от ориз със зеленчуци, олио и дребни зрънца, по вкус напомнящи на соя или леща. И повтаряше, че местните жители ненапразно са избрали това ястие. Дори Селиверстов не­мееше пред количествата далбат, които ни поднасяха в крайпът­ните мотелчета.

През един от поредните престои се запознахме с две американ­ки. Те бяха високи, както се казва - с „едра кост", и много обичаха далбат. Два-три пъти спирахме да нощуваме на едни и същи места и те неизменно, както и Равил, поръчваха на вечеря и на закуска само далбат.

- Далбат из вери гут -апетитно повтаряше по-ед­рата от тях.

- При това количество въглехидрати, които се съ­държат в далбата - промър-морваше Рафаел Юсупов, -върху едрите им кости ще се натрупа толкова сланина...

- И колко мастни кисели­ни има! - иронизираше го Селиверстов.

- Къде?

- В сланината.



Тайната на числото 108

В един от мотелите, където ни нападнаха рояци от нощни пепе­руди, със Селиверстов заговорихме за числото 108. Сергей беше събирал половин година литература по въпроса и сега, като отпъ-ди нахалната пеперуда, каза:

- Спомняш ли си, че между линията Кайлас-Великденските ос-трови-египетските пирамиди, и линията мексиканските-египетс-ките пирамиди, се образува ъгъл от 108 градуса?

- Спомням си - отвърнах аз.

- Открих много интересни данни за числото 108. Оказва се, че то е константа в ред области на науката. Сергей Борисович Прос-куряков има цяла монография за него. Той отбелязва например математическите закономерности, установени при египетските пи­рамиди: всяка страна от основата на пирамидата Микеринос е 108 метра, на пирамидата Хефрен - 108 х.1,0810 метра.

- Интересно - продумах аз.

- Проскуряков привежда и данни от астрономията и физиката -Селиверстов прехвърли няколко страници от тетрадката. - Ето, виж:

1. скорост на светлината във вакуум - 108 х 1010 м/час;

2. маса на Слънцето - 108 х 109 тона;

3. обем на Земята -108х 1010 куб. км;

4. скорост на дви­жението на Земята около Слънцето -108 х 103 км/час;

5. разстояние от Венера до Слънцето -108 х 106км;

6. обиколка около Земята по най-устой-

чива орбита - 108 минути.



- Интересно - като автомат изстрелях и махнах от главата на Селиверстов две пеперуди.

- Виж, колко са! - възкликна той към прозореца, върху който наистина се удряха стотици пеперуди, неизвестно как попаднали в стаята.

Изтичах бързо да потърся собственика на мотела и той, без да губи присъствие на духа, с метла ги изпъди навън и се извини.

- Жал ми е за животинките - тъжно каза Селиверстов. - Ако и нас, хората, ни изметат така? Може би те летяха към мечтата на живота си - към светлината?!

Погледнах пречупените им крилца на пода и го помолих да про­дължи разсъжденията си за числото 108.

- То е константна величина в биологията и медицината - про­дължи той. - Съотношението между дължината на торса и дължи­ната на черепа е 108х 10"1, а съотношението на дължината на нук-леотидната двойка в спиралата на ДНК при всеки жив организъм към числото К е 108 х 10~10 см.

- Я виж ти!

- Известно е, че броят на зърната в броеницата е 108, а камба­ните в будистките манастири на Нова година бият 108 пъти - про­дължи Селиверстов.

И двамата замълчахме, загледани в прозореца, около който от­ново кръжаха переруди.

- Да разделим 360, т.е. окръжността, на 108 - прекъсна мълча­нието Селиверстов. - Какво ще получим?

- Ами ... 3,33. Чел съм, че в древността е било известно друго число 71, което не е равно на 3,14. Дали 3,33 не е древното Я ?

- Защо не? - замисли се Селиверстов. - Напълно е възможно преди Всемирния потоп да е имало друго К , ако допуснем, че и времето, и пространството са били други. Да вземем например фак­та, че древните хора са живеели значително по-дълго от нас. Убе­ден съм, че математическите характеристики на пространството и времето оказват влияние върху константната величина 7С . Днес е трудно да го проумеем. И не е лесно на съвременните математици да го докажат. Но... ако те можеха да се прехвърлят в друго прос­транствено измерение, с други характеристики, веднага биха осъзнали, че константата П може и да е друга. Кой знае, може би в друго измерение и кръгът да е с друга форма?

Пеперудите започнаха да ме изнервят. Не можех да разбера за­що се удряха в прозореца, опърляха крилете си на свещта (в моте­ла нямаше ток) и падаха на масата.

- Сигурно хималайските пеперуди приличат на нашите едно­дневки - пророних аз.

- Кой знае? - обади се Сергей. - Може би живеят в друго вре­мево измерение и за тях един ден е цяла вечност, цял един живот.

Продължавах да ги наблюдавам с интерес, докато Селиверстов изчисляваше нещо върху листа. След малко вдигна глава:

- Шефе, виж какво се получи.

- Какво?


-Ако от предполагаемо древно число 71, равно на 3,33, се изва­ди съвременното Л, т.е. 3,14, ще се получи 0,19. Ако 0,19 се умно­жи по 3, се получава 0,57, което би могло да се интерпретира като 57 градуса. А една от мерните единици в геометрията - радианът, е равна на 57 градуса. Интересно, нали?

- Наистина, интересно. Само че защо умножи по 3?

- Често казано, не знам. Умножих го и туй то. В главата ми се завъртя нещо за Кайлас и...

- Странно, че числото 108 се появя и в Сваямбанат, и в Будха-нат: 108 цилиндъра, 108 ниши с божества, 108 малки ступи. Как ти се струва, дали в Града на боговете няма да открием 108 пира­миди?

- Знае ли човек! Намерим ли Града на боговете, ще ги пребро­им - засмя се Сергей.

В онзи момент, когато в хималайския мотел, заобиколени от безброй нощни пеперуди, с моя приятел и съратник обсъждахме числото 108, аз и не подозирах, че след публикуването на този материал във в. „АиФ" ще ни засипе лавина от злостни писма. Авторите им отричаха напълно всички закономерности, свързани с това число, а нас ни наричаха „долнопробни самозвани матема­тици". Четях писмата им и най-вече се чудех на степента на гнева, предизвикан от безобидните ни математически изчисления. И си мислех, че този чудовищен гняв може би е подсъзнателен и е по­роден от дяволското противопоставяне на осъзнаването и възпри­емането на една от скритите закономерности в природата.

Как живеят местните жители на Хималаите

Те са ниски и слаби, с жилести крака и ръце, дори и лицата им са белязани от трудния начин на живот. Сексуално хималайските жени биха привлекли само еротоманите, макар вероятно мъжете да са на същото мнение за нашите жени.

Характерна особеност тук е липсата на нормални пътища. За­това всеки разчита преди всичко на собствените си два крака. За тази цел би трябвало да се ползват добичета - коне, мулета и ма­гарета, но те се срещат рядко. Причината изглежда е не само в традицията, разглеждаща човека като ходеща машина, но и в от­съствието на пасбища по стръмните склонове. Всеки по-удобен участък, където няма дървета или камъни, се използва за терасовидно земеделие. Отглеждат се ориз, царевица, дал и други зеленчуци. Хима-лайците приготвят от тях основната си храна - далбат, която поглъ­щат с усмивка на уми­ление. Те смятат, че е по-добре да мъкнеш всичко сам, отколкото да разчиташ на лакоми­те коне или мулета, ко­ито изяждат всички на­саждения.

За пренасянето на по-тежки товари обик­новено се използват плетени кошове. Вед­нъж видяхме как в та-КЪВ КОШ пренасяха болен старец. Четирима младежи се изкачваха по стръмнината, ка­то си предаваха коша със стареца.

- Накъде сте го понесли? - попитах ги аз.

- В болницата, в града.

- Колко превала минахте?

- Четири.

Знаех, че височината им е около 500-800 метра. А ги очакваха още три.

Липсата на пътища е белязала всички страни на хималайския живот. Пътеката тук е като линията на живота. Затова в много учас­тъци те са застлани с камъни, направени са стъпала. Всяко семейс­тво дава своя дан в ремонта на пътеките. Смята се за особено изис­кано, ако отидеш на любовна среща през три превала или донесеш на любимата си брошка от града.

В Хималаите думата пътник е свещена. Тук винаги ще го нах­ранят и приютят, като деликатно ще подхвърлят: „Добре би било, ако платите". Веднъж срещнах мъж, уморено поседнал преди след­ващия преход. Попитах го:

- Щастлив ли сте?

- О-о... - усмихна се той широко, от цялата си душа. А после, нарамил коша с дървата, продължи пътя си.

Като завършихме тренировъчния поход, с автобус тръгнахме от Покхара до Катманду, а оттам трябваше да поемем към Тибет. Селиверстов, който седеше до мен, измъкна уокмена, сложи си слушалките и се усмихна доволно.

- Шефе, искаш ли да послушаш? - попита той.

-Да.


Надянах слушалките и потънах с наслада в прекрасната музи­ка. Чувствах се силен и здрав, тялото ми, в отлична физическа фор­ма, усещаше онова, което медиците наричат „мускулна радост".

В този миг изобщо не можех да си представя как Тибет ще из­тощи силните руски мъжаги, и как веднъж аз, превивайки се от болка, ще падна върху рехавата тибетска трева и ще заплача.




Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница