Кетсун Зангпо стана, взе книгата от полицата и след като я прелисти, ми посочи следния пасаж:
- Ето, четете.
Тексът беше на английски и аз прочетох:
„... според древната санскритска традиция планината Кайлас се е наричала Меру или Сумеру. Тя е смятана не само за физически, но и за метафически център на света... Планината Меру (или Кайлас) образува ос, свързваща различни планове или светове... Кайлас е увенчан с невидимия храм на трансцеденталните сили... това е гигантска мандала...
Планината Кайлас символизира оста на духовната Вселена, която преминава през безброй светове. Тази ос се издига от човешкото ниво към божественото...
За вярващия Кайлас е небесен храм, божи престол, антена, която предава и приема духовните енергии на нашата планета...
Обикаляйки Кайлас по свещената пътека, поклонникът разбира, че се движи по гигантска мандала, сътворена по чудодеен начин... " От книгата, а и от разговора ми с ламата ставаше ясно, че Кайлас е създаден с формата на мандала. Но обикновено мандалата е сложен комплекс от мистични фигури, имащи съответния обем. Именно - комплекс, а не единична фигура! Оттук следва, че е напълно възможно това да е легендарният Град на боговете. Защо тогава той не е описан от никого? Нима никой не е виждал другите мистични постройки около свещения Кайлас? В онзи момент не откривах отговор на лавината от въпроси, които не ми даваха покой. А всичко се оказа толкова просто! Но за това, скъпи читатели, ще разкажа малко по-нататък.
„Защо мандалите са смятани за свещени?" - мислех си аз, без да подозирам, че древните са приемали материята за вторичен субстрат. За тях първоосновата на живота са пространството и времето, за въздействието върху които са били създавани различни съоръжения. Тайната на формите им засега е недостъпна за нас.
Господи, колко далеч сме все още от осъзнаването на научната стойност на мистичните фигури и по-конкретно - на мандалата! Колко по-различни са били научните им методи! Сега вече ми е ясно, че те са конструирали матрици, влияещи върху пространството и времето, че на следващите поколения са предавали принципните им схеми под формата на тайнствените мандали и янтри. С каква цел са създавали тези матрици? Нима комплексът Кайлас е гигантска матрица?
Каква е нейната роля?
Помолих Кетсун Зангпо да прекъснем разговора.
Когато приседнах отвън на стъпалата и запалих цигара, отново си припомних думите на Ангарика Говинда, според които Кайлас е увенчан с невидим храм на трансцеденталните сили - явно ставаше дума за призрака на Кайлас. Колко жалко, че не притежавам финоенергийно зрение, с което бих могъл да видя фантома на Кайлас! Сигурно е великолепен! Щастливи са йогите, надарени от свръхчовеците с такова зрение. А аз не съм сред избраниците! Не съм и достоен - пуша, пия, ям месо...
Запалих втора цигара. Според Ангарика Говинда паралелните светове са свързани от ос, минаваща през свещената Кайлас. Може би именно там е мястото за преминаване в бляскавите и различни паралелни светове, където навярно кипи паралелен живот, вървят паралелни жени... Още не знаех, че след време Бог ще впрегне ума ми и ще ме накара да анализирам паралелните светове, че ще ми подскаже ключа към този анализ и аз ще организирам още две експедиции, но за тях все още е рано да разказвам, ако искам да не ви обърквам, скъпи читатели, и да спазвам хронологията на собствените си лутания и догадки.
Когато се върнах при Кетсун Зангпо, той любезно ми предложи да се усамотя в другата стая и на спокойствие да се запозная по-подробно с книгата на Ангарика Говинда.
Страната на боговете
Задълбочих се в книгата и сякаш станах част от аскетичените и мъжествени поклонници, за които с такава топлота пишеше авторът.
„...тези мъжествени поклонници заслужават възхищение. Мнозина от тях не се връщат, а онези, които успяват да се приберат обратно, стават образец на възвишена вяра и издръжливост. Те се появяват в своя роден край, обогатени с опит, който цял живот ще е източник на сила и вдъхновение за тях, понеже са заставали пред Изначалния и са видели Страната на боговете. "
Интересно! Говинда нарича района на свещения Кайлас Страна на боговете, а ние... предполагаме, че там ще намерим Града на боговете.
Нататък прочетох следното:
„... поклонникът се спуска сам от превала към Страната на боговете, но сякаш е заобиколен от невидими спътници - духовни събратя, които също отиват на поклонение в планината. Поклонникът усеща тук някаква особена атмосфера, която в религиозните традиции наричат божествена и която се обяснява с присъствието на богове, Буди и Ботхисатви. "
Разбирах, че поклонниците едва ли са способни да виждат в Страната на боговете „неви-
дими духовни събратя", но несъмнено усещанията ИМ са ПО-
изострени. Намирайки се постоянно под въздействието на неразбираеми бурни чувства, може би понякога пред очите им се появяват хора от паралелни светове или от друга безтелесна форма на земен живот. Приемайки ги като Божие озарение, поклонниците може би напълно реално и осезаемо усещат близостта на „духовните ни събратя".
Кой може да го отрече?
Може би единствено невежите академици от комитета по лъженаука към Руската академия на науките. Нашите многознайковци без колебание биха вдигнали ръка срещу свещените чувства на тези непорочни и добри хора, поели по високопланинските пътеки
на Тибет, за да видят и - най-важното - дълбоко да усетят Страната на боговете. Никой нормален човек не е способен да оскърби или да се надсмее над чистите им чувства.
Интересното беше, че според Говинда „духовните ни събратя" също се покланят на планината. Нима пирамидата Кайлас е построена едновременно в различни паралелни светове? И те също се покланят на „паралелния Кайлас" - призрачен и невидим за нас? „Наистина ли оста на Кайлас съединява паралелните светове?" - задавах си въпрос след въпрос, без да намирам отговори.
Значително по-късно, след египетската експедиция и след продължителния душевен дис-комфорт, започнах да осъзнавам единството на паралелните светове И поне хипотетично да допускам, че строителството на огромните монументи по Земята е по-добре да се извършва от силите на паралелния свят, а не от света, в който живееш.
Интересни ми се сториха и следните думи на Говинда за Кайлас:
„ Онова, което е достъпно за телесения взор, за окото, е само субструктура, еманация на нещо по-велико и недостижимо. "
Какво е имал предвид авторът?
Може би намекваше, че под Кайлас е разположен огромен подземен град. Или че нашето триизмерно зрение не е в състояние да съзерцава паралелния четириизмерен Кайлас, паралелния петизмерен Кайлас и... т.н. Кой знае?
Вероятно уникалността на Кайлас, за която толкова се говори на Изток, се състои именно във факта, че тази планина (или пирамида!) е била построена като „облик на много светове"?! Нена-празно е наричана ос, съединяваща различни светове.
Описвайки видяното от поклонниците, Говинда съвсем конкретно споменава, че в района на Кайлас се намират пирамиди и монументални постройки, което още повече ме насочваше към мисълта за съществуването на Града на боговете:
„... поклонникът се озовава в скалист каньон, чиито стени напомнят архитектурни постройки. Той сякаш е обкръжен от гигантски храмове, украсени с високи колони, корнизи и тераси, а над тях блести куполът на Кайлас. Формата на Кайлас е безукорно правилна, сякаш куполът е издялан от огромна скала... Тези планини, подобни на пирамиди, стоят като стражи от двете страни на Кайлас. "
Нима в района на Кайлас има планини, които приличат на архитектурни постройки и пирамиди?
Може би точно това е Градът на боговете!
Изглежда обаче поклонниците, завладени от своите чувства, не могат да го осъзнаят! Вероятно те виждат Града на боговете, но не разбират какво точно виждат! Те просто се прекланят пред една светиня.
Страшно ми се прииска да запаля цигара. Надвесих се от прозореца, едва не паднах, но запалих, като се стараех да изпускам дима по-надалеч.
След малко на вратата се почука. Влезе млад лама и ме покани на чай. Отказах му и отново се заех с книгата, като целенасочено търсех пасажи, описващи психиката на поклонниците.
„ Страната на боговете се вижда откъм превала Гурла. До него блестят снежните върхове на планината Гурла-Мандата, която отгоре изглежда като огромна свастика. От превала се вижда сияещият купол на Кайлас. Изглежда фантастичен, неземен. При вида му поклонникът забравя всички свои страхове и тревоги, завладява го едно-единствено желание - да се убеди в реалността на чудното видение.
Той вече не чувства умора, в сърцето му звучат песнопения и мантри, защото пред него се разкрива първият проблясък на свещеното видение на великия Даршан. По пътя към Кайлас поклонникът се натъква на две езера - Ракшас (езеро на ужасните божества на мрака) под формата на полумесец и езерото Мана-саровар (езеро на мирните божества на светлината), кръгло като слънце.
... тайнствената планина Кайлас притегля поклонника неудьржимо. Той почтително скланя глава пред нея, като повтаря своите мантри и се обръща към всички сили на светлината, обитаващи тази космическа мандала.
...не можеш да се приближиш към престола на боговете, да навлезеш в мистерията на висшата реалност, без да рискуваш живота си. Дръзналият да извърши парикарма - ритуална обиколка на свещената планина, трябва да има ясен и вглъбен ум. Това е толкова важно, както и силното тяло, понеже на поклонника му предстои да измине пълния цикъл живот-смърт. Топ пресича червената долина на реката Амитабха на запад от Кайлас, минава през вратата на смъртта между тъмната северна и разноцветната източна страна на Кайлас, където е страховитият Долмала - проходът на Тара Спасителката. После прероденият поклонник се спуска към долината нарека Акшобхъа на изток от Кайлас, където поетът - свети Миларепа, е създавал своите химни. Оттам поклонникът отново излиза към златистите южни долини."
„Колко любов, вдъхновение и романтика са вложени в тези думи! Какви възвишени чувства изпитва поклонникът, навлязъл в Страната на боговете и видял свещения Кайлас!" - мислех си аз, докато четях тези редове.
Защо обаче поклонникът е убеден, че наистина вижда най-ГОЛЯМОТО чудо на света?
Замисля ли се за неговото предназначение или само се отдава на възникналите при съзерцанието чувства?
Какъв е източникът на знания за свещената планина?
Какви мантри повтарят поклонниците при вида на чудото?
Знаех, че някои извършват парикарма, като обикалят Кайлас по свещената пътека пълзешком. Те слагат на ръцете си обувки, лягат с протегнати напред ръце, после свалят обувките и като се покланят, стъпват в обувките. Колко усилия са необходими! Каква дълбока почит трябва да изпитваш в душата си!
Излязох от стаята и се приближих към лама Кетсун Зангпо, който пиеше чай. Наляха и на мен.
- Мога ли да ви задам още няколко въпроса?
- Да, разбира се.
Изстрелях цяла серия от въпроси и търпеливо зачаках. Ламата мълчеше. После поклати глава и тихо рече:
- Не зная.
- Какво не знаете?
- Не мога да отговоря на въпросите ви, защото не ми е известно предназначението на свещената планина и не зная източника на знанията за нея. Известно ми е само, че те са достигнали до нас от дълбоката древност.
- Благодаря ви - смотолевих аз и си помислих, че изглежда поклонниците наистина не анализират видяното в свещената планина Кайлас и са под пълното влияние на чувствата си.
- Ще пиете ли още чай?
- Не, благодаря. Кажете, уважаеми лама, районът на Кайлас посещаван ли е от учени?
- Доколкото зная, учени не са ходили. Това свещено място се посещава само от поклонници. Ако там отидат учени, най-вероятно ще загинат.
- Защо?
- Защото едва ли ще се приближат към планината с чиста душа.
Въздъхнах и се сетих за оператора Квитковски. Бях го изключил от състава на експедицията, защото според мен този московски привърженик на рационалното не би могъл да се приближи към свещената планина с чиста душа. И тя не би ни простила, ако го бяхме взели със нас.
- А Николай Рьорих? Нали той също се е стремял към свещената планина!
- Рьорих е бил учен с душа на поклонник - пресече ме ламата. Отново се замислих. Вероятно и ние скоро ще извършим парикарма - ритуалната обиколка около свещената планина, ще разберем кое поклонниците наричат „да изминеш пълния цикъл живот-смърт" и... ще минем през Портите на смъртта.
Помолих ламата за разрешение да се усамотя отново с книгата на Говинда. Целенасочено търсех информация за Портите на смъртта.
Огледалото на Яма -царя на смъртта
Прелиствах страница след страница и внезапно попаднах на английската дума гшггог - огледало. Неизвестно защо тя привлече вниманието ми и аз се вгледах по-внимателно в текста, а след няколко минути вдигнах глава и възкликнах:
- Ама че работа! Каменно огледало убива хора! Сгъстеното време оценява даден човек и решава дали да го убие, или да му даде възможност да продължи да живее. Или както казват поклонниците - „да се прероди"!
Ще поясня удивлението си, но преди това - ето написаното от Говинда:
„... на поклонника му предстои все още да прекрачи през Портата на смъртта, където ще се прероди. Като стигне до прохода Долма, разделящ северната и източната долина близо до Кайлас, той се приближава към мястото, откъдето се вижда Огледалото на царя на смъртта (Яма), в което се отразяват всички събития от неговото минало. Той ляга между две морени, подобни на четириоки петнисто-рижави кучета, затваря очи и се озовава пред съда на Яма — съда на собствената си съвест.
Тогава си спомня своите постъпки, скъпите на сърцето му хора, починали преди него, всички, чиято любов е пренебрегнал и се моли за тяхното щастие, в каквато и форма да им предстои да се родят.
След като се помири така с миналото си и премине Портата на смъртта, поклонникът прекрачва прага към новия живот -там, на заснежения проход на милосърдната майка Долма. И ето че нозете му го отвеждат към езерото с изумрудна вода, наречено „Езеро на милостта", чието хиндуистко название е Гаурикунд. В него поклонникът получава своето първо кръщение като преродило се същество.
В източната долина поклонникът вижда скала с формата на брадва. Това е символът на царя на смъртта, а скалата се. нарича Брадвата на кармата."
Сега, скъпи читатели, ще обясня повода за възклицанието си. В научните среди са известни т.нар. огледала на времето, разработени от гениалния руски учен Николай Александрович Козирев. Според него времето е енергия, информационна (мислеща!) енергия, която може да се концентрира и да се разпределя. Той е създал специални вдлъбнати конструкции, които могат да свиват (сгъстяват) времето. Козирев ги нарича "огледала на времето".
В следващите си книги ще се спра по-подробно на този проблем и ще се позова на резултати от научни изследвания. Тук ще изразя само искрената си почуда от факта, че онова съоръжение, което има отношение към царя на смъртта Яма, също се нарича огледало. Описвайки възможността да свива времето с помощта на огледала, Козирев не изключва хипотезата, че човешкият живот би могъл да протече за броени дни, часове, минути, секунди или мигове, след които настъпва физическата смърт. Времето убива човека. Защо Козирев е нарекъл своите конструкции огледала?
Нима Огледалото на царя на смъртта Яма прилича на огледалото на Козирев?
Нима времето е мислеща субстанция, върховен съдник на мислите, душата и кармата на човека? Нима времето извлича от човека основното - съвестта му, и оценявайки я, решава дали да го погуби или да му даде възможност да живее?
Скоро и на нас - четиримата руски учени, ще се наложи да застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма и да усетим върху
себе си неговия съд. Ако вярваме на Говинда, там нашата съвест ще застане пред „трибунала" на неизвестен енергиен разум.
Името Яма ми се стори зловещо и мрачно. Стана ми страшно. Замислих се дали съвестта ми е неопетнена. Макар и с усилие и често в свой ущърб съм се старал да живея в съгласие с вътрешните си принципи, но... може би, без да забележа, понякога съм вървял срещу тях? Колко пъти съм изпадал в нервни кризи, повишавал съм тон... в крайна сметка не съм ангел!
Ясно си спомнях моменти, когато съм изпускал нервите си пред пациент, за когото бях последната надежда. А след това го издирвах в клиниката и искрено му се извинявах. Оперирах го с особено вдъхновение и с онова душевно въжделение, когато мислите ти скачат лудо по мозъчните клетки, а ръцете ти, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен порив, изпреварват с действията си мисълта, предизвиквайки впоследствие почуда: „Откъде ми хрумна това?" или „Как успях да го сторя?".
В нашия център дори се говори, че ако шефът се скара на болния, значи му е провървяло. Отделни пациенти дори нарочно ме нервират, надявайки се, че операцията ще протече по-добре. Може би са прави, защото изглежда енергията на съвестта не просто стимулира мисленето, но извлича от подсъзнанието онова, което все още е неподвластно и действа мощно, решително и загадъчно.
На това народът му казва лека ръка. То е плод на енергията на съвестта.
Твърде висока е нейната цена. Рано или късно, на този или Оня свят, ние ще застанем пред съда на съвестта и това ще е решаващият миг в нашия вечен живот.
Не се сдържах и като се надвесих през прозореца, отново запалих цигара. Мислех си, че легендарната Долина на смъртта най-вероятно се намира под Огледалото на царя на смъртта. А това огледало насочва към нея смъртоносна енергия - енергията на сгъстеното време, сгъстената мислеща енергия.
Представих си как ще навляза в Долината на смъртта, ще застана пред Огледалото на царя на смъртта - пред съда на Яма, как сгъстената енергия на времето ще следва моята душа, за да ...
Загасих цигарата, като пълен простак мушнах фаса в джоба си и отново зачетох книгата на Говинда. Разсеяно прегледах няколко пасажа и си спомних думите на лама Кетсун Зангпо, че в района на Кайлас учените биха загинали, защото не могат да се приближат към планината с чиста душа. Представих си как сгъстеното време освобождава енергията на съвестта. И ако тя е била изразходвана през жизнения път, конкретният човек ще усети само леко неразположение. Но в случай, че е била потискана и навряна в ъгъла, че се е трупала там, то освобождаването й ще се превърне в експлозия - човекът ще почувства как тялото му сякаш се изпепелява, превръщайки го в сбръчкано същество, готово всеки миг да се разпадне. Неизползваната енергия на неговата съвест ня-ма да му прости.
Зачетох отново книгата и открих следното:
„ Тук мнозина загиват. Но смъртта не плаши поклонника, защото той умира в присъствието на божества, върху свещена земя, в най-възвишената минута от своя живот, осъществявайки свое съкровено желание."
Вероятно не всички хора, посетили Долината на смъртта, загиват, изгаряйки мъчително от енергията на съвестта и усещайки страхотни страдания при вида на своето изпепеляващо се тяло. Вероятно мнозина отиват там и застават под Огледалото на царя на смъртта, за да могат на това място, където годините се изнизват като мигове, да усетят близостта до Бога и да умрат красиво, отдали душата си във властта на Всевишния. Там те умират... с радост.
Изпитах гордост заради поклонниците, които завършват земния си път така възвишено и щастливо. Тези незабележими и странни хора усещат преди всичко блаженството на вечния живот. А олигарсите, бизнесмените и останалите твърде земни хора, чийто живот е подчинен на принципа: „Първо бизнесът, после - съвестта"? За тях земните радости са не само безкрайно сладостни, но и вечни.
Но съдът на Яма ги чака и тях.
Затворих книгата на Говинда и отидох при Кетсун Зангпо. На сбогуване ламата ми подхвърли:
- Ако намерите Долината на смъртта и видите Огледалото на царя на смъртта Яма, не забравяйте, че можете да стоите не повече от пет минути. След това Яма ще започне да работи.
Кралството на йогите
Ден по-късно се срещнахме със стария ни познайник Бонпо-лама - същия, който по време на експедицията през 1996 ни разказа за феномена сомати. За изминалите три години ламата беше поостарял, но очите му бяха все тъй живи.
Ето какво ни разказа той за Мястото на гладния дявол.
- В Тибет до VI век от незапомнени времена е съществувало кралство. Най-древното кралство на света, по-древна държава не е съществувала на Земята. Наричала се е Шанг-Жонг. Столицата й се е намирала близо до Кайлас. Хората там били адеп-ти, йоги, а държавата била известна като кралството на йогите. Те са знаели секретните мантри, с чиято помощ влизали в тантрическото поле на Кайлас и използвали силата му. Езикът им не е бил санскрит, наричали го така, както и кралството - шанг-жонг.
- Къде по-точно се е намирала столицата на кралството? - с вълнение попитах аз.
- На седемдесет километра от планината Кайлас, така пише в тибетските текстове - спокойно и невъзмутимо отговори Бонпо-лама.
- Това ли е Мястото на гладния дявол?
Бонпо-лама повдигна глава:
- Другите религии неправилно го наричат по този начин. Според най-древната религия в света - Бон-по, на това място е имало прекрасен град - най-красивия в цял свят, с най-прекрасните хора. Религията Бонпо е дошла оттам, от столицата на йогите, и е пренесла све- денията за необикновеното кралство през вековете. Като представител на тази религия аз се гордея, че имам честта да я представлявам като лама. За мен Шанг-Жонг е свята дума. Какво общо има тук гладният дявол?
- Извинете, Бонпо-лама, а защо тогава Шанг-Жонг е загинало? - внимателно, без да наранявам чувствата му, попитах аз.
- През VI век кралството е започнало да загива. Функциите му постепенно затихнали. Прекрасните кули и дворци, напомнящи сградите на Вавилон...
- На Вавилон ли?
- Да. Те постепенно се разрушили. На тяхното място сега се простират огромни пясъчни дюни. И само понякога, когато тибетските ветрове ги раздвижват, отдолу се разкриват руините от великите творения на древността. Сякаш поели дъх, след като са били погребани в пясъка, те отново затъват в него и се съхраняват там векове наред. Кулите и дворците са построени без физическа сила - създала ги е тантрическата сила на Кайлас. Щастлив е онзи, комуто се удаде да ги види, но подобно щастие не се случва често. Пясъкът...
- Йогите в кралството високи ли са били, например 3 или 5 метра, или са приличали на днешните хора? - попитах аз, тайно надявайки се, че Бонпо-лама говори за столицата на последните атланти. Отлично си спомнях разпръснатите из литературата сведения, свидетелстващи, че в не толкова далечното минало на Земята са живели великани - хиперборейци, титани и т.н. Ето защо подобно предположение не беше необосновано, още повече че Тибет се намираше в т.нар. вечен континент, където - според всички легенди, са се спасили атлантите по време на Всемирния потоп.
- Питате какви са били на ръст? Приличали са на съвременните тибетци - същия ръст, същата мургава кожа... Но йогите с нисък ръст са били последните...
- А преди тях кой е живял в кралството?
- Но те... - Бонпо-лама се чудеше дали да продължи.
- Какво те? - фиксирах го с настойчив поглед аз.
- Те са отишли под Земята.
- Кои те? Големите хора ли?
- Да. Хората, създали някога кралството Шанг-Жонг, са отишли под Земята. Не всички наведнъж, а постепенно, един след друг. Така пише в нашите тибетски книги.
- Изпаднали са в състояние на сомати в пещерите на Тибет, така ли?
-Не зная. Сигурно част от тях са в състояние на сомати, а други са преминали в подземното царство.
- Вярвам в съществуването на подземното царство - пророних аз.
- Нашата религия произхожда от тях, а не от онези малки тибетци. Тибетците, които в продължение на хилядолетия са живели редом с Големите хора, след това се почувствали самотни, възникнали размирици, те се отдалечили от Бога и... постепенно загубили йогийските си способности и забравили свещените мантри. А без тантрическата сила на Кайлас не знаели как да поддържат прекрасния си град и сградите започнали да се рушат. Пясъкът ги засипвал. Мнозина може би предчувствали скорошната гибел, молели и викали обратно Големите хора, които толкова дълго ги обучавали в технологиите на Душата и Сърцето, но те не излизали. Тибетците изпаднали в отчаяние, започнали да подивяват и да водят примитивен живот.
Сподели с приятели: |