Златните плочи на харати

- Каква е тази мяр­ка? - Бонпо-лама ис­крено се учуди.

Погледнах го мно­гозначително.

- Създаден е бил комплексът на Кайлас.

-...???

-Кой?

Бонпо-лама се замисли за миг и уверено каза:

- Според религията Бонпо Шамбала се нарича Омолонгрен. То­ва е духовна и поради тази причина невидима страна...

- И съществува в паралелен свят?! - почти извиках аз. - Пара­лелният свят е невидим за нас!

- Няма да сгрешите, ако смятате така - бащински ме погледна Бонпо-лама. - Но и подземният свят принадлежи на хората от стра­ната Омолонгрен. С каква цел според вас е бил създаден комплек­сът на Кайлас? Започ­нахте, но не довър­шихте.

- Комплексът на Кайлас или Градът на боговете е бил пос­троен - аз хвърлих трескав поглед към Бонпо-лама - с цел... с цел... Избяга ми ми­сълта!

- Очевидно не й е дошло времето. Не се отчайвайте, ще дойде време и Бог ще ви я изпрати - покрови­телствено рече моят събеседник.

И двамата потънахме в мълчание. Умът ми започна да „изсти­ва". Искаше ми се да продължа разсъжденията си и помолих ла­мата да ми отдели още няколко минути.

- Ето какво мисля за ролята на паралелните светове в сливане­то на енергиите на петте елемента...

- Моята религия също отбелязва наличието на паралелни све­тове - насърчи ме Бонпо-лама.

- Основна особеност на всеки един от петте елемента - усетих, че мозъкът ми отново „загрява" - е способността му не са­мо да съществува в различните пространства и измерения, но и да поддържа връзка със своите „събратя" от паралелните свето­ве. Така се обуславя единството на Вселената. В паралелните све­тове всичко е друго: кислородът, азотът, дърветата, огънят, вода­та, вятърът, земята... друг е човекът. За нас те са невидими. Нито едно вещество или предмет от паралелния свят не може да пре­мине в нашия. И само определените от Бога пет елемента запаз­ват връзката си със същите елементи от паралелните светове, в това число и с човека...

- Тази връзка - прекъсна ме лама - се проявява в сънищата, а и там, където отивате вие.

- В района на Кайлас?

- Да. Там има странни места, където човек би могъл да види паралелния свят сякаш в огледало и дори...

- Би могъл да види живота в Шамбала, така ли?

- Да. Но обикновеният човек не бива дълго да стои на това мяс­то. Тялото му бързо се състарява.

- Огледалата на времето - промърморих аз. Бонпо-лама ме погледна и продължи:

- Само хората с чиста душа, които са извършвали парикарма, т.е. обиколили са 108 пъти свещената пътека около планината Кай­лас и които са благословени от нея, могат да издържат и да се любуват на прекрасния живот в паралелния свят. Само някои от тях съумяват да преминат в него, като променят тялото си, и да се върнат обратно, отново трансформирайки своето тяло.

- Древните притежавали ли са тези способности? - попитах аз.

- Мнозина са били в състояние да го правят. Големите хора са познавали силата на петте елемента и са я използвали.

И двамата замълчахме.

- Разсъждавайки за силата на петте елемента - продължих аз, -си мисля, че съществува огън на триизмерното пространство, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен огън и т. н. Има също така три-, четири-, пет-, шестизмерни вода, вятър, земя... Значи има и три-, четири-, пет-, шестизмерен човек. Само избра­ните пет елемента могат да преминават от един паралелен свят в друг и да се връщат обратно. Никой друг не притежава това свойс­тво.

Никога в един паралелен свят няма да преминат дърво, жаба, слон, мечка, микроб. Те са или само триизмерни, или само четири-измерни и т.н. А петте елемента притежават това свойство. Него­вото обяснение ни отвежда в такива дълбини на Вселената, които едва ли някога ще бъдат напълно осъзнати от човека. Някакъв тайн­ствен механизъм трансформира триизмерното човешко тяло в че-тириизмерно, макар триизмерните и четириизмерните вещества да са прозрачни едно за друго и взаимно невидими. Никой освен Бог не знае как става тази трансформация.

- Божието творение, наречено човек, никога няма да проумее целия замисъл на Създателя си - допълни Бонпо-лама.

- Не мога да кажа нищо за огъня, водата, вятъра и земята -продължих разсъжденията си аз, - но мога да съдя за петия еле­мент на нашето триизмерно пространство - човека. За съжаление съвременният човек е не само неспособен да изпълнява функции­те си на пети елемент, но в повечето случаи той изобщо няма пред­става за какво става дума. Следователно възниква въпросът - как­во би станало, ако единият от петте елемента — например човекът, не е активен и дееспособен. В такъв случай вероятно божествена­та енергия на петте елемента не може да бъде задействана?

- Може ли... или не?

- При всеки вариант, дори ако единият от елементите не е деен и работоспособен, божествената сила на петте елемента е в със­тояние да заработи.

- По какъв начин?

- Чрез паралелните светове.

- Обяснете ми - усетих, че Бонпо-лама се беше уморил.

- Ако петият елемент - човекът, е неработоспособен в третото измерение, то в следващите измерения той със сигурност е деес­пособен и може да замести липсващата съставна част за образу­ването на единната енергия на петте елемента. Тя е единна за всички паралелни светове, затова „изпадането" на някой от петте елемен­та се компенсира от друг паралелен свят. Например неработоспо-собността на триизмерния човек се компенсира от тази на четириизмерния човек. Същото може да се каже и за другите елементи.

- В нашата религията пише, че паралелните светове си пома­гат един на друг - отбеляза Бонпо-лама.

- Те си помагат в запазването на баланса на единната божест­вена енергия на петте елемента. Точно тя е онази жизнена сила, за която пише в религиите. Енергията на петте елемента е нишката, на която са наредени паралелните светове. И ненапразно се гово­ри, че тя минава през свещената планина Кайлас.

- Да, така е - кимна Бонпо-лама, - линията, съединяваща пара­лелните светове, минава през планината Кайлас.

- Великата енергия на петте елемента! Това е основата на све­та. Основата на всички светове. Тази велика сила може да бъде управлявана само чрез чувствата, тези, които изпитваме всеки ден. Но... има едно „но" - те трябва да бъдат кристално чисти и озаре­ни от силна и страстна любов. Само така жизнената сила на света ще ти се подчини. Единствено в този случай ще усетиш, че Бог е в теб. И едва тогава ще започнат да се случват чудеса.

- Стават чудеса...

- В нашия свят те са съв­сем малко - прекъснах Бон­по-лама. - Твърде лошо функционира нашият трииз­мерен пети елемент. Но все пак ги има! И те се осъщес­твяват... благодарение на силите от паралелния свят.

- Най-голямото чудо на света - Бонпо-лама присви очи - е свещеният Кайлас. Така е според нашата рели­гия.

- Струва ми се, че комп­лексът на Кайлас е бил изг­раден едновременно в ня­колко паралелни свята с техните общи усилия. Те съгласувано са използвали енергията на петте елемента, която ги е обединявала. Ние, триизмерните хора, сме в състояние да виж­даме единствено триизмерния Кайлас, но има и четириизмерен, петизмерен, шестизмерен...

- Най-важните части на Кайлас са невидимите - отбеляза събе­седникът ми.

- И всички те са били създадени чрез божествената сила на пет­те елемента - допълних аз.

И двамата усетихме умора. На сбогуване се прегърнахме с Бон­по-лама. Когато с Равил излязохме от храма, забелязах, че по три­измерната трева скача триизмерна жаба.

Скъпи читатели, разказът за паралелните светове не свършва дотук. Има още две експедиции, посветени на изучаването на този проблем. Ще се опитам да ви го представя в следващите книги.

Схема на района около Кайлас

През целия следващ ден съставях схема на района около Кай­лас. Картите, които купихме, бяха пълни с грешки. Названията на реки, планини, долини и манастири бяха изписани произволно - на тибетски, на индийски, на китайски в английска транскрипция. Да не говорим за неточностите при географските разстояния и ви­сочини. Разбира се, нямах възможност да нанеса съвсем точно вър­ху картата интересуващите ме обекти - Мястото на гладния дя­вол, Огледалото на царя на смъртта Яма и т.н. Все пак се опитах -поне приблизително. Като стигнем до тях, ще разберем каква е истината и къде сме сгрешили.

Съставих две схеми на областта около Кайлас. Едната - на Стра­ната на боговете, а това е районът, разположен до самия Кайлас, и другата - на свещената парикарма, т.е. на онези места, през които минават поклонниците при обиколката около Кайлас.

Дълго разглеждах схемите, излегнал се на неудобното легло в хотел „Пирамида" в Катманду. На пръв поглед всичко беше обичайно - реките и планините бяха ка­то навсякъде. Ду­шата ми обаче се свиваше. Още не знаех какво ни очак­ва там. Утре тръг­вахме към Тибет.

Представих си какъв трепет изпъл­ва всеки поклонник, преди да поеме по пътя на парикармата около свещената планина. За него има само един Бог и той наяве ще мо­же да съзерцава ве­личието на творени­ята му при срещата си със свещената планина. На него и през ум няма да му мине, че много хора дълбоко в душата си се прекланят на друг, по-сладък и близък Бог - парите, в чиято власт се намират дори кога­то ходят на църква и произнасят възвишени слова в прослава на истинския Бог.

Порочната сила на „хартиения бог" е с реална власт, тъй като тя е близка, общодостъпна, шумоли между пръстите или тежи в джоба. Колко далеч от нас е истинският Бог! За какво ни е Той, когато, за да общуваме с Него, невидимия, трябва да посещаваме религиозни храмове, да слушаме проповеди и въпреки това зами­сълът Му си остава неразбираем! А пачката е на една ръка разсто­яние и от нея лъха на реална сила: ако искам, ще си купя „Мерце­дес", ще прекарам една вечер в скъп ресторант...

Но рано или късно се появява нелепото желание „да си купиш" любов. То става все по-силно и в крайна сметка започва да разяж­да до болка душата ти.

Бизнесменът, домогнал се с цената на всичко до „хартиената власт", всячески се стреми да скрие от самия себе си тези гибелни мисли, но те все се появяват и го преследват. Истинският Бог -онзи на поклонниците и светлите хора, върши своето в борба с изкуствения „хартиен бог".

Докато се свивах на неудобното легло в хотела, не знаех, че след две години в Ню Йорк ще рухнат кулите на Световния тър­говски център, че много вестници ще припомнят предсказанията на Нострадамус и мнозина ще приемат катастрофата не като те­рористичен акт, а като Божие възмездие над главната обител на „хартиения бог" на Земята. Скоро след трагичното събитие един чудесен човек, притежаващ дарбата да вижда финия свят - Надеж­да Маслова от Екатеринбург, ми изпрати снимка на призрачния „огнен меч", надвиснал над Ню Йорк. Тя е направила снимката с цифрова камера от терасата на Световния търговски център.

Станах от леглото и отидох в другата стая, където усилено ки­пеше подготовката за утрешното ни пътуване към Тибет. Продук­тите бяха опаковани, раниците - напълнени.

Сергей Селиверстов беше купил цяла каса мандарини и ги пред­лагаше на всички, убеден в особената им роля при адаптирането към високопланинския климат. Нарамих своята раница и се запъ­тих към стаята си. Зад гърба си чух звучния глас на Сергей, който дъвчеше поредната мандарина:

- Тази ми е двайсетата.

ЕТО ГО ТИБЕТ!

- Как друса само, направо си оставаш без вътрешности! - про­викна се Селиверстов от задната седалка на джипа.

- При теб поне има какво да се друса. На връщане ще си само кожа и кости, ако изобщо си жив - промърмори кльощавият Рафаел Юсупов.

- Стига, ще ме урочасаш.

- Нали знаеш за двамата американци и германци, които на­скоро не се върнаха от Тибет? Къде са се дянали? Загинали ли са или... е задействал законът на джунглата? А и четиримата алпи­нисти, които се изкачиха на един от върховете на Кайлас, след което за една година се състарили и умрели.

- И като добавим, че ще минем и през Долината на смъртта и ще застанем пред Огледалото на царя на смъртта Яма... - изхили се Равил Мирхайдаров.

- Забравяте за омагьосаното Място на гладния дявол, където се материализират лошите мисли - Селиверстов изгледа строго Рафаел и Равил. - И престанете да злорадствате! С колко опас­ности съм се сблъсквал! С шефа в Хималаите сме преживели и лавини, и сигхи, и мъртва вода, и психоенергийни бариери...

- Рискът е благородно нещо. Всеки изследовател, особено ако е и пътешественик, рискува не само честта си на учен, но и живота си - патетично обобщи Рафаел Юсупов.

Пътят, по който пътувахме, след като пресякохме границата меж­ду Непал и китайски Тибет, наистина всяваше страх и се виеше над бездънни пропасти. Веднъж се озовахме под водопад, който се из­сипваше от отвесна скала. Беше се образувало огромно корито и колелото на джипа пропадна, плъзна се и надвисна над пропастта.

- Ва, ва, ва! - извика шофьорът.

- Това беше тибетското „ох" - изкоментира Рафаел Юсупов. От жестовете му разбрахме, че веднага трябва да се скупчим в

противоположната страна на кабината. Сторихме го внимателно и прибледнели от ужас. Трите колела с мъка изтеглиха четвъртото, то опря в земята и ние продължихме напред.

Едва вечерта достигнахме до малкото китайско градче Джанг-ну. Минахме през още една митническа проверка и продължихме все така по ръба на пропастта, за да стигнем до селището Ниалам, където пренощувахме.

- По-добре се пътува нощем - не се вижда нищо - въздъхна с облекчение Рафаел Юсупов.

Що за хора са тибетците

За селцето Ниалам, разположено в една клисура на 3750 метра височина, ми бяха казали, че е типично за Тибет. Настанихме се в местното хотелче, чиито легла бяха покрити с оригинални кувер-тюри, изтъкани от козината на як. Вечеряхме месо от як и пихме чай, в който беше добавена лой от'як. Чаят имаше необичаен вкус.

Сутринта се разходихме из селището. Първото, което привлече вниманието ми, бяха червените ленти с пискюли, вплетени в косите на мъжете и жените. За ролята им в унищожаването на въшките знаех от разказа на англичанина Тим. Пред прага на една от къщите възрастна жена старателно преглеждаше косата на друга, като от време възбудено подвикваше, докато смачкваше гадинките.

Лицата и ръцете на децата не блестяха от чистота. Те сякаш имаха вроден инстинкт да просят. В мига, в който погледнах един от потомците на хората, възродили в древността цялото човечест­во, той веднага протегна ръка и рече:

- Господине, дай.

Извадих от джоба си китайски юан и го подадох на хлапето. Вместо да благодари, то здраво се вкопчи в ръкава ми и тропайки с крак, настойчиво заповтаря:

-Дай, дай, дай...

Отнякъде се появиха още момчета и момичета, които изтика­ха конкурента, увиснал на ръката ми, и заджафкаха същата дума. Извадих още няколко юана и им ги подадох. Те се нахвърлиха и дори скъсаха една от банкнотите. Тръгнах обратно към колата, съпроводен от негодуващите им викове и един камък, който хвър­лиха след мен.

Трябва да отбележа, че в селцето срещнахме и деца с обръсна­ти глави, които не просеха. Изглежда те бяха от по-заможните сре­ди на тибетското население. Но възрастните мъже задължително имаха плитка с червена лента. Обясниха ни, че тя е признак на мъжко достойнство.

Видяхме и как мъжете носеха одрани животни, най-често овни, чието месо бе покрито с тънка коричка. Любознателният Рафаел Юсупов ги разпита и разбра, че тук месото не се разваля дори на открито. Леко изсъхва, като се покрива с коричка и се запазва дъл­го време. Причината бе в липсата на насекоми във високопланинс­ките местности.

Неведнъж виждахме и как местните хора ядат сурово месо, без дори да го осоляват. По лицата им бе изписано блаженство. Да разпалиш огън и да свариш месо на височина 4000-5000 метра не бе лесна работа.

Натоварихме багажа си на камион и продължихме напред.

След селището Наилам проходът се разшири и пътят стана по-удобен. Изкачвахме се все нагоре, за да пресечем един от хималайските хребети.

Често срещахме натоварени с трева якове. Сеното, което тук не косят, а режат със сърп, се събира на купи за добитъка. През зимата върху него се образува плътна снежна кора, която живот­ните разравят, за да ядат измръзналата и загнила трева.

Тук-там, под 4000 метра височина, се виждаха малки участъци, засадени с ечемик и картофи. Тукашните картофи рядко превиша­ваха размерите на кайсия.

С усилие се изкачвахме нагоре, докато стигнахме до най-връхната точка на превала на хималайския хребет на височина 5500 метра. Излязохме от колата.

- Я виж ти - дишам дори на такава височина! - учуди се Селиверстов.

Пред нас се простираше гордата верига хималайски хребети. Трудно беше да се повярва, че всеки от тях е с височина 7000-8000 метра. Снимахме се. От северната страна на хребета започваше Тибет - загадъчен и суров.

След превала се спуснахме около километър надолу и тръгнах­ме на северозапад по равно плато, високо около 4500 метра. Рядка ниска трева покриваше почвата. Тук-там ручеи пресичаха платото. Нашите коли с рев ги преминаваха. Пътувахме и пътувахме, кога­то насред безлюдната равнина видяхме самотна жена с огромна кожена шапка и гердан.

- Накъде ли е тръгнала сред тази пустош? - зачуди се Селиверстов.

Спряхме и помолихме шерпа да я разпита. Наблюдавахме как тази прилично облечена жена с достойнство му отговаряше. Раз­говорът приключи и жената продължи пътя си.

- Отива към свещения Кайлас - обърна се към нас шерпът.

- Да я закараме! - предложи Селиверстов.

- Не, не, не бива - викна той, - не бива да я караме!

- Защо? - настоях аз.

- Вие - шерпът се поче­са зад ухото, - трудно ще разберете. Защото е нещо нерационално, но според на­шите обичаи е въпрос на достойнство.

- И какво е то?

- Всеки пеш трябва да стигне от своя дом до све­тинята на Тибет и да й се поклони. Това е главната цел, която осмисля живота на тибетците. Тибет е мно­го голям, хората не могат да стигнат до свещения Кайлас и да се върнат за цяла годи­на. Често загиват по пътя. Ако човек усеща, че няма да успее, той се връща, за да тръгне на другата година от­ново.

- Това ли е същността на тибетското поклонничество? - попита Рафаел Юсупов.

- Как да ви кажа - смути се шерпът, - това е наш обичай...

- Защо?

По-късно ние често срещахме самотни поклонници или на гру­пи, насочили се към Кайлас, облечени в празнични дрехи.

- Защо отиват предимно жени? - попита Селиверстов.

- Жените съхраняват гордостта на Тибет - отговори шерпът.

- В какъв смисъл?

- М-м-м... - измънка нещо неясно нашият шофьор и замлъкна.

Вече отбелязах, че покрай пътя често подминавахме малки сел­ца. Повечето тибетци живеят в опушени черни палатки, които пе­риодично местят заедно със стадата си. Когато ни забелязваха, ов­чарите се приближаваха на известно разстояние от нас и ако ние спирахме за почивка, дълго и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяхме им интересни.

А ние опъвахме палатките, разтоварвахме целия си багаж и се занимавахме с различни неща под втренчените им погледи. Поня­кога се приближавахме към тях и им давахме по нещо - пакет слад­киши или бонбони. Те ги взимаха, без да помръдват от местата си, и продължаваха да ни наблюдават.

- Чувствам се все едно, че правя секс на сцена - възропта Сели­верстов.

Помолихме шерпа за съвет, като му обяснихме деликатно си­туацията.

- Те са гладни и много бедни - отговори той.

- Но защо тогава не изяждат веднага храната, която им даваме - усъмни се Рафаел. - А и стадата овце...

- Те искат вкусна, сготвена храна, а не сурова... Искат хубави палатки, да готвят на газ, да ядат хляб, да имат електричество. Имайте предвид, че могат да вземат всичко - дори празна консер­вена кутия.

Този ден нощувахме на брега на езерото Пойкетсо. Под зорки­те погледи на овчарите направихме лагера и шерпът ни посъветва да скрием вещите си в палатките и ги държим в ръце през цялата нощ.

- Иначе ще ги откраднат - обясни ни той.

- Дори и ако си вътре в палатката? - смутен попита Рафаел.

- Не, крадат само когато няма човек - отговори шерпът. Събудихме се, прегърнали багажите си, и отново видяхме тибетците, които безмълвно ни наблюдаваха, сякаш не бяха помръд­вали от местата си през цялата нощ. Естествено на сутринта ни се ходеше до тоалетна. Но пред очите на овчарите! Някои от нас се скриха зад палатките, други им обърнаха гръб, а Селиверстов с широка крачка се насочи към близкото възвишение.

В условията на високите планини оцеляването е проблем, кой­то възниква всеки ден и всяка минута. Безкрайно трудно е не да живееш, а да оцелееш. Основното, което липсва в Тибет, е огънят. Ние, хората от цивилизацията, мъкнехме със себе си газови бутил­ки. Заради разредения въздух газта гореше лошо, но все пак дава­ше някакъв пламък. А тибетските овчари, които не разполагаха с газ, горяха сухи корени или изпражнения. Веднъж взех сухи пар­чета от яково изпражнение и реших да разпаля огън на височина около 5000 метра. Духах, духах, то тлееше, но изобщо не се разпа­ли. Така и не разбрах как се справяха местните хора.

Друг път забелязах на един хълм, на около 6000 метра височина, двама тибетци. Застанали неподвижно, те гледаха на северозапад.

- Какво гледат? - попитах шерпа.

- Към свещения Кайлас.

- Но оттук Кайлас не се вижда?! -Любуват се на лъчите, излизащи от Кайлас.

- Какви лъчи?

- Вие не можете да ги видите. Те казват, че лъчите са много красиви.

-Интересно...

Срещите с тибетците оставяха у нас странни впечатления. От една страна, забелязвахме високата одухотвореност на тези хора, способни гордо да понасят лишенията, за да се докоснат с душите си до най-важната светиня на Тибет - планината Кайлас, а от друга - пълна безпросветност и диви нрави.

„Как тези две качества се съчетават в един и същ народ?" - пи­тах се аз, без да мога да си отговоря.

Ясно беше, че силният религиозен елемент е продиктуван не само от теософския характер на развитие в тази тайнствена стра­на, но и от подсъзнателното усещане за величието на миналото. Точно тук, на Вечния континент, след Всемирния потоп е създаден първият земен човек - тибетецът. Големите хора, клонирали ти­бетците, са се грижели за тях като за свои деца и са ги наставлявали как да вървят по пътя на истината в продължение на хилядоле­тия, като не им давали възможност да подивеят и да се самоуни­щожат. Те ги напътствали до онзи стадий на духовно и физическо съвършенство, когато тибетците започнали да напускат родния Ве­чен континент и да населяват нови земи. В продължение на хиля­долетия овладявали нови континенти. На различните земи тибет­ците променили своя облик, но продължавали да съществуват. Ня­кои от тях подивели и изчезнали, но други пуснали корени и създа­ли нови цивилизации.

След време тибетците, разпръснали се по Земята, забравили коя е тяхната древна родина. Срещали чужди на духа им горделиви, високомерни и странни хора. Тибетците се вглеждали в техните очи и усещали, че не са техни събратя, че са други и различни. Разбрали, че жените на тези надменни хора могат да раждат деца и от тях, тибетците. Все пак те се стараели да не се смесват с горде­ливите хора, които също ги отбягвали, но смешението продължа­вало. На Земята вече кипял бурен живот. И в основата му стоял тибетският клон, рожба на Шамбала.

Колата подскочи от някаква буца. Мисълта за високомерните хора отлетя. Шофьорът сякаш напук пусна изнервящата ме китайска музика. В този миг не знаех, че след няколко години ще тръгнем на нови експедиции, от които ще стане ясно, че „следпотопният нов земен човек" е бил клониран на няколко места на земното къл­бо и че те са свързани от една линия, тръгваща от свещената пла­нина Кайлас. Но за това ще поговорим в новите книги, които въз­намерявам да напиша в промеждутъците между хирургическите операции.