Златните плочи на харати

Помолих шофьора да спре музиката. Мислите ми отново за­почнаха да се събират и стигнаха чак до Тибет, прелитайки над територията, по която пътувахме. Проумявах, че Големите хора, живели едно време в кралството на йогите и отгледали тибетския клон, след разпръсването на тибетците по земното кълбо са смет­нали мисията си за приключила и са се спуснали в прекрасния под­земен свят на Шамбала.

А какво е станало с тибетците, останали на Вечния континент и досега? Разсъждавайки над този въпрос, стигнах до извода, че и коренните тибетци са изиграли ролята си, давайки основния кълн за човечеството на Земята. Но прекрасната Шамбала не ги е прие­ла и те са останали да живеят на тази сурова земя, която някога е била цитадела на човечеството.

По пътя срещнахме самотно момче. Погледнах лицето му и за­белязах дълбоката мъка по отминалото величие.

- Мисията на тибетците е изпълнена! - полугласно изрекох аз.

- Моля? - обърна се към мен Селиверстов.

Не му отговорих и без да разбирам защо, спрях колата, слязох и поканих едно от момчетата да се снимаме на фона на тибетския пейзаж.

Ние също някога сме били тибетци!

После се качих в колата и с ужас установих, че китайската му­зика отново гърми.

Нашите водачи

Основният ни водач, който прилично говореше английски, се наричаше Тату. Беше тибетец. Веднага усетихме в него положи­телно мислещия човек. Само очите му, в които се забелязваше дъл­бока печал, понякога гледаха с нескрито негодувание. Безуспешно се опитвах да разбера причината за състоянието му. Тату говоре­ше и китайски. Прилягаше му татарската дума „юаш", която озна­чава добър, честен и същевременно беззащитен. Отнасяше се с нескрита симпатия към Русия и смяташе нашата страна за най-добрата в света, макар че преди нас никога не бе срещал руснаци.

Шофьор на камиона с оборудването и горивото беше Гану - съ­що тибетец. Това момче знаеше на английски само „йес", а „ноу" -не знаеше. Не говореше много, но шофираше отлично.

Зад волана на джипа седеше Лан-Вин-Е. Този пък не знаеше на английски дори и „йес", а и трудно разбираше жестовете, чрез които се опитвахме да установим контакт. Общувахме само чрез Тату.

Стана ясно, че Лан-Вин-Е е китаец и Тату говори с него на ки­тайски. Лицето на Лан-Вин-Е беше непроницаемо и безизразно -дори в случаите, когато джипът се повреждаше и всички ние бъл­вахме нецензурни думи.

Без много приказки разбрахме, че Лан-Вин-Е е онзи „офицер за връзка", за когото настояваха от китайското посолство. Веднъж го попитах чрез Тату:

- Мистър Лан-Вин-Е, мога ли да ви наричам просто Лан?

- Не може - отговори той. -А Вин?

- Също не.

- Тогава Е?

- Не може.

- Само Лан-Вин-Е? -Да.

Селиверстов, който стоеше наблизо, иронично подхвърли:

- На мен, ако щеш ми викай Сергей, ако щеш Анатолиевич или Селиверстов, или всичко накуп. Все ми е тая.

Карахме няколко каси минерална вода. Между тях имаше и по някоя и друга кока-кола, спрайт и меринда. Водата вървеше много добре, но дру­гите напитки някак си не паснаха на високопланинските условия - прили­чаха ни на отровен химически разт­вор.

През една от почивките Лан-Вин-Е видя една кока-кола и без да се стес­нява, с красив шут я изстреля нада­леч.

- Той не обича кола - обясни Тату.

- Не обича американците - прошепна в ухото ми Сергей.

На лицето на Лан-Вин-Е грейваше усмивка само когато сре­щахме стадо овце. Тези животни, които според мен навсякъде по света са еталон за тъпота, започнаха да будят смях у него, след като го научих как да ги плаши. В детските ми години на село имах­ме овце и оттогава помнех, че издават два различни звука - при­зивното „б-е-е-е" и тревожното „б-а-а-а". Бях се научил да ги имитирам. При тревожното „б-а-а-а" те повдигаха глави и хукваха през-глава в най-неподходящата посо­ка, най-често през пътя.

Тибетските овце по нищо не се отличаваха от руските и звукът „б-а-а-а" им оказваше същото магич­но въздействие. Щом видехме ста­до, аз или Лан-Вин-Е, който доб­ре усвои овчия „език", се показ­ваше от прозореца на колата и блееше, след което овцете изпа­даха в паника и задължително пре­сичаха пътя, макар да беше по-ло­гично просто да минат встрани. Веднъж, когато стадото пресече пътя с дива скорост, отсам него останаха четири овни. Без да знаят какво да правят, те зариха с копита земята. Лан-Вин-Е се показа от прозореца на колата и от­ново изблея. Най-едрият овен се понесе през пътя, като едва не попадна под колелата, а останалите го последваха. Запомних пъл­ните с ужас очи на последния пресичащ овен, който издаде предс­мъртния звук „бек". И той, като останалите му блеещи събратя, беше избрал най-опасната посока - на няколко сантиметра от ко­лелата.

Овцете някак си ме сближиха с Лан-Вин-Е. Разбирах, че задача­та му е да ни следи, но не го обвинявах. Самият аз бях продукт на комунистическа страна и възприемах ситуацията по клишето „То­зи урок вече сме го минали".

Лан-Вин-Е най-често стоеше зад гърба ми и ме наблюдаваше, докато си водех бележки. Имах усещането, че знае руски. В няка­къв момент извадих от еднодневката си нова тетрадка. Беше ми я подарила преводачката ми от японски - фотомоделът на Приморието Елена Йожиц. Първата корица на тетрадката беше изрисувана с японски йероглифи.

Лан-Вин-Е не издържа, измъкна от ръцете ми тетрадката и за­почна да разглежда йероглифите.

- Това е на японски, а не на ки-тай-ски - сричка по сричка му рекох на руски.

Скоро разбрахме, че Лан-Вин-Е се дразни най-много от контак­тите ни с тибетските монаси. И без друго те бяха толкова малко, а Лан-Вин-Е всеки път измисляше по нещо, за да ни провали среща­та. Край един стар манастир видяхме Равил да се снима с монах.

- Ла-ла - завика Лан-Вин-Е, като сочеше, че това е забранено. Тату обясни, че това е опасно за нас.

Един ден Селиверстов ме дръпна настрана и ми каза, че и спо­ред неговите наблюдения Лан-Вин-Е знае руски.

- В колата, когато му казах на руски „Затвори прозореца", той затвори. После му заповядах „Отвори прозореца" и той го отвори.

- Да-а-а - само измънках аз.

Ще измине доста време, като сън ще отлетят дните, прекарани в тайнствения Град на боговете, и хилядите километри тибетски маршрути ще ни върнат обратно в граничното китайско селище Ниалам. Там Селиверстов добре ще си пийне с Лан-Вин-Е от ужас­ната на вкус китайска водка, след което ще дойде при мен с думи­те:

- Знаеш ли, шефе, оказва се, че Лан-Вин-Е е завършил Москов­ския държавен университет. Той говори руски по-добре от мен. Дори пя „Катюша"...

Тогава обаче, когато нашите коли напрегнато ръмжаха и прео­доляваха един след друг тибетските хъл­мове, доближавайки ни все повече до меч­таната цел, ние само се досещахме за лин­гвистичните възмож­ности на китайския „другар".

Тату ни разказа, че населението на Тибет наброява осем мили­она, от които пет са тибетци и около три милиона китайци. Силно се съмнявах в тези данни, та тук почти не се срещаха хора. Но там, където ги има, ръководните длъжности по правило се заемаха от китайци.

После Тату изключи китайската музика и помоли да пуснем рус­ка касета. Сергей подаде касетата на Борис Моисеев. Прекрасна музика с дълбоки нежни тонове заля безбрежните тибетски плата.

Щом касетата свърши, Лан-Вин-Е отново пусна китайска музи­ка. Тату го погледна. В очите му прочетох негодувание.

Природата на Тибет

Около нас се простираше безкрайният Тибет. Хълмистото пла­то, разположено на 4500-5500 метра, по-голямо от Западна Европа и заобико­лено от най-високите пла­нини в света, изглеждаше така, сякаш е сътворено специално за Всемирния потоп. Тук е било възмож­но хората да се спасят от надигналата се и помитаща всичко вълна. Трудно е би­ло обаче да се оцелее.

Земята е покрита с реха­ва трева, но и тя изчезва след 5000 метра височина. Стръкчетата й са на разсто­яние 20-40 сантиметра ед­но от друго. Учудващо е как едро животно като яка мо­же да се изхрани. Но Съз­дателят е предвидил и тази потребност и на участъците от платото, разположени над 5000 мет­ра, често се среща ръждивокафяв мъх между камъните.

Във всички посоки се извисяваха красиви върхове. От платото те не изглеждаха много високи, но знаехме, че са по 6000-7000 метра над морското равнище. Вглеждах се в тях, опитвайки се да видя има ли там хора. Не ми даваха мира думите на Николай Рьорих, че понякога на непристъпните тибетски върхове са забелязва­ни странни хора, попаднали там неизвестно как. Помнех и разка­зите на хималаиските йоги за свръхчовеците на Шамбала и знаех, че те обитават именно Тибет. Не успях да видя обаче нищо.

Хълмистите терени плавно преливаха в абсолютно равни учас­тъци. Разпаленото ми въображение веднага рисуваше летище, на което биха могли да се приземяват самолети и да докарват хора, за да се покланят пред цитаделата на цялото човечество - планината Кайлас. Нашата прародина - Вечният континент, го заслужава. Зная обаче, че на такава височина самолетите не могат да кацат и изли­тат, защото въздухът е твърде разреден.

Обичахме да спираме на подобни равни участъци, за да си при­готвим храна. Равнинната почва сякаш излъчваше нещо ласкаво и топло и ние, насядали по нея, нежно я галехме и потупвахме. За­веждащият провизиите Селиверстов вадеше от чантата шоколад, орехи, стафиди, сладкиши, вода, но на нас не ни се ядеше. Пиехме от водата, а храната само я опитвахме, сякаш подсъзнателно усе­щахме, че тук не ни се искаше да живеем нормално, а да оцелява­ме, както са правели нашите далечни прадеди.

Предвижвайки се на северозапад, скоро се озовахме сред прек­расни дюни. Наскачахме от колите и като деца започнахме да се замеряме с пясък. После, когато ни застигнаха пясъчните бури, съпроводени от гръмотевици без дъжд, нямаше къде да се скрием от вездесъщите песъчинки. Подобни бури не само ни притискаха към земята, но спираха и движението на колите.

„Навярно такива дюни са покрили тибетския Вавилон" - мис­лех си аз. А бурите следваха една след друга. Най-неприятното беше, че в носа се появяваха каменни израстъци. По високите пла­нини от лигавицата на носа непрекъснато се отделя слуз, върху която полепва ситен пясък, който сякаш се вкаменява. Тези втвър­дени образувания бяха истински кошмар. Ако ги отстраниш, от носа ти рукваше кръв и отново полепваше пясък, който също се вкаменяваше.

Рафаел Юсупов през повечето време беше със специална марлена маска на лицето си, с която плашеше не само тибетците, но и нас. Той така свикна с маската, че даже пушеше през нея. Но въп­реки това не по-рядко от нас вадеше от носа си вкаменени израстъ­ци. Освен това постоянно ни учеше как се диша във високопланин­ски условия. Когато си лягах­ме, изпитвахме страх да не се задушим. През нощта дишах­ме тежко и се бояхме да„зас­пим.

- В кръвта трябва да се натрупа достатъчно количес­тво въглероден двуокис, за да може той да дразни дихател­ния център и да превръща ди­шането в несъзнателен реф­лекс. А вие, глупаците, с не­естествената намеса в диша­нето обърквате рефлекторна­та функция на дихателния

център. Сега трябва да търпиш, докато не се задушиш - обяснява­ше той.

В един такъв ден слязох от колата, отдалечих се на 100-200 метра и седнах на земята. Пред мен се разстилаше Тибет с негови­те огромни солени езера, безкрайните дюни, рехавата трева и ви­соките хълмове.

Едно време тук са живели последните антланти. Къде ли са те сега?

Думата Шамбала изскочи от подсъзнанието ми и забушува на­яве. Върнах се в колата. Отново потеглихме на път.

С нетърпение очаквах да се появят първите предвестниците на Шамбала.

ПРЕДВЕСТНИЦИТЕ НА ШАМБАЛА

Нашата експедиция приближаваше все по-близо до свещения Кайлас. Всеки очакваше срещата със загадъчната Шамбала или по-скоро мечтаеше за нея, макар отлично да разбираше, че тя е дъл­боко скрита от нас и осъзнаването й не е достъпно за разума ни.

Тайната витаеше из въздуха.

Озъртахме се и се опитвахме да прозрем някакви косвени сле­ди от неизвестна свръхразвита форма на живот, но все не успявах­ме и само еднообразният пейзаж на безкрайния Тибет потискаше въображението ни.

- Момчета, тъжно ми е - неочаквано продумах в колата.

- И на мен не ми е весело - обади се Селиверстов. - Не тъгувай, шефе, всичко ще е наред.

- Не тъгувам, просто ми е тъжно. Но тъгата е хубаво, не е ло­шо чувство. Чрез него осъзнаваш, че твоят стремеж към истината е неосъществим - казах аз, сякаш се самоанализирах.

Тибетските ступи

Помолих шофьора да спре до трите малки ступи, около които пасеше стадо овце и да разпита овчаря за предназначението им. Тату поговори с него и се върна при нас:

-Ламите казвали, че са построени в чест на Шамбала. Овчарят смята, че ако човек застане до тях, може да използва тантрическа-та сила на Кайлас.

Слязох от колата, приближих се към ступите и извадих компа­са. Посоката им се отклоняваше, както и при непалските ступи, точно с 60 градуса от линията север-юг, т.е. и те бяха ориентирани според древната магнитна мрежа.

Естествено, че тибетският овчар не би могъл да използва тантрическата сила на Кайлас, но древният спомен за Големите хора, които са я прилагали, подтиква и тези бедни хорица да градят сту­пи, та поне да изглежда така, сякаш и те могат.

„Любопитното е, че ступите приличат на стъпаловидна пира­мида - помислих си аз. - Нима животът на тайнствената Шамбала е свързан по някакъв начин с пирамидите?"

По-нататък по пътя срещнахме още ступи - всички те бяха ори­ентирани според древната магнитна мрежа на Кайлас. Един от тях обаче се оказа по-особен. Тату сам спря колата и ни обърна внимание, че прилича на порта. Всъщност ступа беше из­граден върху конструкция, наподобяваща порта.

Портата към Шамбала

- Смята се, че този сту­па е портата към Шамбала - каза Тату.

- Защо?

- Може би желязна врата с катинар? - ехидно подхвърли Рафаел Юсупов.

- Не, не - смути се Тату, - няма такава врата. Портата към Шам­бала е каменна и много голяма. Крилата й се отварят само пред онзи, който знае заклинанието и когото „камъкът на късмета" е допуснал до портата, а не го е убил при приближаването му.

- Ние ще видим ли портата? - втренчих се аз в Тату.

- Само човек, комуто Бог е разрешил, ще види портата към Шамбала.

Ламите в Непал също споменаваха за някакъв „камък на къс­мета", близо до който се намирала вратата към подземния свят. Усещах, че Тату ще ни посочи това място, но не го помолих пред­варително от страх да не засегна нещо твърде свято за него.

- Вие, тибетците, страхувате ли се от Шамбала? - попитах Тату.

- Не, не се страхуваме, няма от какво да се боим - бързо отго­вори той, - просто я почитаме, прекланяме се пред нея. Та нали тя ни покровителства. Ние чакаме и я зовем...

В погледа му като че ли се прокрадна тъга. Личеше, че под­съзнателно този умен човек силно желае легендарната Шамбала да се разкрие по някакъв начин и да възвърне предишно­то величие на тибетците, възро­дили в прадревни времена цяло­то човечество. Разбира се, той си мечтаеше именно тибетците наново да овладеят приказните тантрически сили на Кайлас, да станат всемогъщи и да научат земните жители как да живеят другояче - в съгласие с принци­пите на Любовта и Доброто, за­легнали в основата на чудодей­ните технологии на Шамбала. Но Шамбала не идваше. И тибетците продължаваха да издигат ступи, призовавайки я в молит­вите си. На Тату не му се вярваше, че мисията на тибетците е прик­лючила.

- Не се опитвайте да проникнете в подземния свят. Не е доста­тъчно да изпитвате само желание. Вие не знаете мантри - прекъс­на мълчанието Тату.

- Разбирам - продумах аз. - Само един вход ли има към Шам­бала в района на свещения Кайлас, или са няколко?

- Зная, че има още един. Легендата гласи, че е прокаран от ве­ликия йога Миларепа. Там портата е изградена от огромни гранит­ни плочи, които Миларепа пренасял, използвайки тантрическите сили на Кайлас.

- Бих искал да попитам...

- Не бива да говорим в този момент - прекъсна ме Тату и с поглед ми посочи приближаващия се към нас Лан-Вин-Е.

Тогава не знаех, че скоро ще застана пред истинската порта към Шамбала и ще усетя своето „триизмерно нищожество". Няма да го приема като нещо унизително, то ще е просто и топло. А далеч­ните проблясъци на мисълта, че в Шамбала може да се влезе само през паралелен свят, ще разпалват въображението ми и ще ме под­тикват към нови експедиции.

Продължихме пътя си. Колите ни преодоляваха хълм след хълм, дюна след дюна. Изведнъж на един от хълмовете се очерта стра­нен надпис от камъни.

Каменните надписи

- Какво е това? - посочих аз.

- Камъни - промърмори под носа си Тату.

- Та това е надпис! - наежи се Селиверстов. Тату си замълча.

Мина време, докато се досетим, че не иска да говори пред Лан-Вин-Е. По-късно той сам спря колата и ни показа камъни, върху които бяха гравирани неразбираеми надписи. Издебнах мига, ко­гато Лан-Вин-Е завря главата си в двигателя, отведох Тату настра­на и го разпитах за надписите.

- Това са призиви към Шамбала - обясни той. - Направени са като заклинания и са предадени навремето от Шамбала на хората. Ролята им в Тибет е велика още от древността. Тогава хората са умеели да използват силите на Кайлас, но им била отнета способ­ността да използват заклинанията. И те започнали да ги забравят. Само ламите се стараят да запазят спомена за тях, като ги гравират върху камъни или ги подреждат с камъни по склоновете на хълмовете, макар и те самите да не разбират смисъла им... А хо­рата чакат, надяват се Шамбала отново да пробуди способността им да ги използват. Затова я призовават, показвайки, че не са заб­равили предадените им навремето заклинания.

- А има ли случаи Шамбала да дари някого с умението да про­изнася заклинания и чрез тях да овладее тантрическите сили на Кайлас?

- Да, Шамбала е давала такива способности на отделни хора, но много отдавна. Например йогата Миларепа я е притежавал - още с произнасянето на заклинанието камъкът ставал лек като перо. На съвременните хора обаче Шамбала не дава такива способности.

- Да се надяваме, че ще даде - промълвих неуверено.

Продължихме по пътя. Налегна ни тягостно мълчание. Зад стък­лата виеше вятър. Една след друга ни застигаха пясъчни бури и ни засипваха. В един миг, когато бурята стихна съвсем неочаквано, както беше и започнала, пред очите ни като призрак се показа мал­ка, издигната от необработени камъни, къщурка. Спряхме и вля­зохме вътре.

Крайпътната странноприемница беше толкова мизерна, че ни стана неловко да помолим за храна. Селиверстов предложи да хап­нем от нашите продукти, а на домакина да платим за подслона. Така и сторихме.

На стената забелязах две необикновени картини от коприна, изобразяващи скелети.

Прекланяме се пред Царството на мъртвите

- Каква странна картина!? - посочих аз.

Тату разпита гостилничаря и като наведе глава, притеснен от строгия поглед на Лан-Вин-Е, промълви:

-Този човек... както и много други тибетци... се прекланят пред Царството на мъртвите. Затова харесва скелетите.

Успях да изведа Тату навън, уж да изпушим по цигара, и го раз­питах по-подробно.

- Царството на мъртвите, доколкото знам, е Генофондът на чо­вечеството, който се състои от хора в състояние на сомати. Знаете ли нещо за него? - попитах аз.

- Чувал съм за сомати - лицето му се изопна и стана сериозно, - но знам съвсем малко. Известно ми е само, че Царството на мър­твите се намира под свещената планина Кайлас и че Шамбала го пази. Всеки тибетец мечтае да се озове там. Казват, че ако човек произнася специални молитви, посветени на мъртвите, може да попадне в тяхното царство. Гостилничарят, разбира се, не знае ни­що за сомати. Той просто изразява своята почит към скелетите, както са го учили от дете.

Помислих си, че силата на закодираното в детството е много голяма - и със секира не можеш да го изсечеш. Странното е, че чистият и необременен детски мозък запазва завинаги не само по­лезната, но и напълно абсурдната информация от рода на тази цял живот да се прекланяш пред скелети. Ако се замислим, ще разбе­рем, че не всички абсурди от детството остават за цял живот, че в повечето случаи с възрастта те биват редуцирани.

Остават онези, които са парадоксални само външно, сякаш ня­какъв разум от по-високо ниво, неподчиняващ се на баналното мис­лене, трайно запечатва в детския мозък онова, което има дълбок и скрит смисъл. Осъзнаването му обаче е недостъпно за човека. Той става роб на своята нагласа и през целия си живот се прекланя пред нещо - например скелетите, макар да няма представа, че скритият смисъл на това неразбираемо и за самия него почитание всъщност е една подсъзнателна оценка за ролята на Генофонда на човечест­вото за живота на Земята.

Какво да се прави - дългите години на опошляване снижиха нивото на съзнанието до такава степен, че великите знания за мър­твите, запазили се и досега в тибетските книги, са забравени и пре­върнати в комично преклонение пред останките.

Подсъзнанието, което е основната пътеводна нишка в нашия живот, ся­каш мъсти заради леко­мислената загуба на ве­ликите знания и се подиг­рава на съзнателното би­тие на човека, като го на­сочва по пътя на фарсо­вото преклонение.

- Да влезем, студено е - обади се Тату.

- Сега, сега. Искам само да попитам дали ня­кой е прониквал в Царс­твото на мъртвите?

- Не съм чувал за та­кова нещо. За да се влезе там, е необходимо разре­шение от Шамбала.

Спомних си прочете­ното от Николай Рьорих, който по време на тибетската си експедиция се е отдалечил наня­къде сам самичък и няколко дни е отсъствал. Когато се завърнал, азиатците паднали в краката му, възкликвайки, че е Бог, защото е пресякъл границата на Шамбала. Нито един човек не може да се озове там без позволение свише.

Не знам дали този факт е достоверен.

С цялото си огромно уважение към Николай Рьорих смятам, че това е така. Просто общоприетият сред Особените хора в Хималаите и Тибет девиз „Няма да кажа това дори и на Бог!" не е позво­лил на този изключително духовен човек да разкаже за видяното. Не му е било още времето.

Може би Рьорих е видял Царството на мъртвите и с разширени от почуда зеници се е вглеждал във восъчните лица на хората, из­паднали в сомати. Знаел е, че те са живи и само външно наподобяват мъртъвци. Че ще дойде време, когато Бог ще ги призове и те един след друг ще започнат да отварят клепачи, да раздвижват вдър­вените си крайници и с помощта на многоликите хора от Шамба­ла, поднасящи им жива вода, да се превръщат в здрави и млади мъже, а в очите им ще блести силата на мъдростта, опазена през хилядолетията.

Неслучайно от картините на Николай Рьорих лъха на нещо за­гадъчно, грандиозно и съдбовно. В тях сякаш е записана тайната мисъл на величието на сътворението, видяна със собствените му очи. Той я е предал чрез разума на планините.

- Пай ен и - чу се глас отзад.

- Лан-Вин-Е казва, че е време да тръгваме - преведе Тату.

Зад стъклата на колите отново се разгърнаха пейзажите на Ти­бет. Внезапно в еднообразната хълмиста местност съзрях ясно очертан кръг.

Необикновените кръгове

- Спри! - изкомандвах на руски аз и със задоволство забелязах, че Лан-Вин-Е ме разбра.

Изминах 200-300 метра и се доближих до кръга заедно с Равил. Всъщност той беше правилен, с диаметър около 10 метра. В него растеше неестествено гъста трева. Толкова гъста, че изобщо не можеше да се сравнява с характерната за Тибет хилава тревичка. Седнах в центъра на кръга и помолих Равил да ме снима.

В главата ми някак плавно изплува споменът за една отдавнаш­на експедиция до мястото, където е паднал Тунгуският метеорит. Тогава ние, група млади медици, изминахме стотици километри в района на експлозията, промъквайки се през толкова гъста гора, каквато никога в живота си не бях виждал. На такава буйна расти­телност можеше да завиди дори амазонската джунгла. Учените от сибирския филиал на Академията на науките на СССР ни обясни­ха, че необикновеното разрастване на гората е причинено от влиянието на Тунгуския взрив, който не е предизвикан от падането на метеорита, а се отнася към необяснимите природни явления от ти­па катастрофа на НЛО или въздействие на Шамбала.