Златните треви нели Стефанова Стойчева Василева



страница1/6
Дата13.10.2018
Размер1.21 Mb.
  1   2   3   4   5   6
ЗЛАТНИТЕ ТРЕВИ
Нели Стефанова Стойчева - Василева

ВЪВЕДЕНИЕ


Пред Вас са стихове, написани в период на огромно страдание. През октомври 2008 година Нели разбира, че е болна от рак на лимфните възли. Диагнозата е „нехочкинов лимфон” Това е заболяване застрашаващо живота.

Стиховете, до които ще се докоснете са писани по време на целия цикъл на химиотерапия и лечение с мабтера. Избликът на творчеството отразява нейните мисли, чувства, преживявания и преоценки на минало, настояще и бъдеще. В тези стихове ще откриете отношението на Нели към собственото й страдание, към другите и света около нея. С магията на думите идващи от сърцето, тя ни въвлича в болката и тъгата, но надеждата отново и отново съживява опустошените места, осветени от силата на Духа й, който ни изумява.

Стиховете на Нели се доближават до великите въпроси на човека за живота, красотата, любовта и истината. Нели се обучава в духовна школа. В творчеството й ще срещнете вярата в Бога, човека с магична сила, човека с тояга на път, мощта на вечните стихии... Знанията за Вселенските закони са й помагали в преодоляването на болестта.

Днес Нели е в ремисия по отношение на заболяването и води пълноценен живот. Тази книга се издава с идеята нейния път да освети тъмната пътека на срещата със рака.

Надежда Стойчева

ОТ АВТОРА


Животът е пълен с трудности и препятствия, които ни препъват по пътя, но когато ги преодолеем, продължаваме напред по-силни, по-уверени, по-богати.

Искам да споделя част от това, което преживях и което все още преживявам аз.



Посланието, което искам да предам на всички, които страдат и на всички около тях, се състои в това, че аз дълбоко вярвам в безкрайните сили, които поддържат живота, в безкрайната милост, която ни обгръща и във възможността от руините на душата и тялото да израстне палат, да поникне лотос. Милостиво бях надарена с увереността, че тук на тази земя и под това небе винаги, когато някойговори нещо, има кой да го чуе и да откликне на думите му. Никога не сме сами и в най-трудните, тъмни и страшни мигове, винаги има светлина. Бих искала да помогна на всички хора, които страдат, да почувстват, че слънцето никога не престава да грее за тях и че жизнената сила никога не спира да изпълва човека, само трябва да се обърнем съзнателно към нея и да й позволим да протича свободно.

През 1998г. Започнах да се лекувам от NHL –нехочкинов лимфон (злокачествено заболяване на кръвта). Тогава бях на 33 години, със силен организъм. По професия съм музикант – певица и клавиристка. Имах дете на 3 години и половина и с огромно желание, вече 2 години се опитвах да забременея и да имам второ дете. Болестта беше достигнала последен, най-тежък стадий. Не можех да повярвам в диагнозата, която беше поставена много бързо. Чувствах се здрава и силна. Това заболяване се лекува с химиотерапия. Когато ме поставиха за първо вливане, аз помолих моята лекуваща лекарка д-р Ганева за отсрочка. Подозирах, че съм бременна с дълго чаканото си дете и наивно я попитах, дали бих могла първо да износя и родя , а след това да се лекувам. Тя ми отговори, че нямам време да отлагам нито един час. И така, лечението започна. Подозренията ми се оказаха верни и ми се наложи да понеса огромната загуба на нероденото си дете. Разкъсваше ме още една болка, че 3 годишният ми син ще остане без майка. Вътрешно нещо ми подсказваше, че ще се справя, ще се излекувам, но червеят на съмнението се промъкваше подло и нашепваше: „Как ще се излекуваш, нали всички болни от рак умират, нали рака е смъртна присъда?”. Тогава усещах, как ме залива леден душ и цялата изтръпвам от ужас. После поглеждах заспалото си дете и започвах да се моля, да се справя заради него. Не знаех на кого да се моля и към кого да се обръщам. Просто вътрешно се събирах. Питах се, защо ми се случва това и не намирах никакъв приемлив отговор. Знаех, че в миналото си, в моменти на страстно отчаяние съм пожелавала да умра и си казвах: „Ето ти сега, нали искаше това, получи си го!”. След 6 месечно лечение, контролният преглед показа незадоволителни резултати, а аз започвах да се чувствам все по-зле и по-зле физически. Назначиха ми още курсове на химиотерапия. Прогнози никой не даваше. Болните от рак винаги искат да чуят, какво ги очаква, какви са шансовете им. Д-р Ганева ми каза, че много по-тежко болни от мен са се оправяли, а други много по-леко засегнати не са успявали. Тези думи ми дадоха знанието, че успеха зависи от личността и силата на духа й. Един ден, както си лежах, системата течеше, мъжът ми си четеше нещо до мен, картината ми започна да се отдалечава и да помътнява. Уплаших се. Помислих си, че си отивам. Казах на мъжа си: „Отивам си!”, а той ми отвърна: „Къде ще ходиш, системите ти едва са започнали да текат?”. Помолих го да ме надигне и започнах да тръскам ръцете си и да раздвижвам всичко което можех да движа, за да се почувствам вътре в себе си. Проблемът отмина и аз изведнъж вътрешно разбрах, че няма скоро да умра, че ще се справя, независимо от лошите резултати. Нещо ми казваше: „Не можеш да умреш сега, още нищо не си направила!”. Почти през целия период на лечението аз не спирах да свиря и пея. Ходех всяка вечер в ресторант и стоях 5 часа права. Цял ден лежах в къщи с непоносими болки и температура, но дойдеше ли време за работа, ставах, нагласях се, нахлупвах перуката и тръгвах, все едно, че нищо ми няма. Не знам как се получаваше, но беше факт. Никой не забелязваше проблемите ми. Аз свирех и пеех, свирех и пеех, а хората се радваха, танцуваха и празнуваха. И тогава ме сполетя още един непоносим удар. Загубих майка си, с която имах много силна духовна връзка. Болката беше разкъсваща. Вече едвам се крепях, но изведнъж, сякаш нещата се обърнаха. Приложиха ми допълнително едно биологично лечение, което е много скъпо, но точно в този момент в клиниката по хематология в Дървеница имаше американско дарение. Аз се оказах подходяща за прилагане на това лекарство (името му е Мабтера). Резултатите ми се подобриха значително. Не бях изчистена напълно от злокачественото присъствие, но организмът ми не можеше повече да понесе нито грам химия. Живеех с левкоцити 0,5. И така, оставиха ме, за да се види, как ще се справи организма. Разпитвах, дали съм в ремисия, но не получавах ясни отговори. Времето минаваше, а аз започвах да се чувствам все по-добре и по-добре. След три месеца, вече живеех, като напълно здрав човек. Но въпросите, които си задавах ме държаха нащрек. Мечтаех да вникна в дълбочината на нещата. Жадувах да позная повече от тайните на живота. Започнах да търся, да чета.

През 2001г. Съдбата ме срещна с истински, жив духовен Учител – Зор Алеф. Станах член на Духовната школа, която той е създал. Нарича се „Школа на единното учение”. Единно учение, защото обединява в себе си дълбокия, съкровен смисъл на всички духовни учения и е синтез на тяхната непреходна същност. Това е среда, в която се учим на братски отношения. Братство, защото осъзнаваме, че всички хора са братя и сестри, тъй като са деца на един и същи Отец. В нашата школа има един девиз по думите на Теофраст Парацелс: „Изцели сам себе си и стотици около теб ще се изцелят!”Започнах да се уча и да практикувам духовни практики. Ставах все по-силна и по-уверена. Знанието, което получавах, ми даде възможност да си отговоря на много въпроси от миналото. Осъзнах, защо съм понесла загуби, защо съм боледувала, защо трябва да нося своето бреме. В един момент, в мен се върна желанието да имам още едно дете, въпреки, че лекарите ме бяха предупредили да не подлагам организма си на подобен стрес. Реших се и бях благословена да получа този дар. През 2005г., вече на 41 години, родих своята дъщеря. Чувствах се силна, справяща се, щастлива. Позволих си да кърмя детето 2 години и 3 месеца. Чаках го, то само да се отбие, но това не ставаше. За съжаление, още от времето на бременността спях лошо и ми се насъбра 3 годишна безсъница. И ето, изведнъж, точно когато бях заявила, че щом са минали толкова години, вече съм вън от опасността за рецидив на злокачественото ми заболяване, моя сестра от школата – целител и масажист, откри по време на масаж в корема ми твърда тъкан. Затворих си очите и започнах да си измислям какви ли не варианти, но не исках да погледна истината в очите и да осъзная, че това е стария проблем. Казвах си: „не мога отново да мина през това!”. Много скоро осъзнах, че ще мина и още как! Този път имах две деца и дълбокото осъзнаване за отговорността, която нося за собствената си душа. Питах се, питах се и отново не разбирах напълно, защо ми се случва да преживея такова тежко бреме. Аз имам увредено зрение от 10 годишна възраст и почти цял живот нося бремето, което произлиза от този недъг. На някакво ниво, съзнанието ми се съпротивляваше и протестираше: „с какво съм заслужила толкова труден живот!?”. Този път обаче, знанието, до което се докоснах ме задържа отгоре. Естествено изпитвах страх и колебание, но знаех, че мога да направя много неща, с които да си помогна. Бях изпълнена с Вяра в силата на човешката мисъл. Също така, добре разбирах, че безсмислени и случайни неща няма. Всяко нещо се случва с определена цел. Когато страдаме, трябва да се вгледаме внимателно в страданието и да осъзнаем произхода и същината му. Тогава страданието се превръща в мощен тласък за душата, която извършва по този начин огромна работа. И обратното, ако страданието остане неосъзнато, тогава то е безсмислено, защото на нищо не ни учи. Уверена бях, че каквото и да ни поднася съдбата, само от нас зависи дали ще използваме ситуацията, за да извършим добра работа или ще пропилеем шанса си.

Зад гърба ми застана цялото братство, което започна да практикува заедно с мен. Получих напътствия и духовна сила и от самия Учител. Борбата не беше лесна. Болката и страданието не ме отминаха, но аз ги понесох по друг начин. Бих казала, че в дадени моменти дори не ги усещах. Просто знаех, как да се издигна над болката и спокойно да изчакам следващия момент, когато ще събера нови сили. Практикувах в коридорите на болницата, в залата за химиотерапия, когато усещах, че съм препълнена и мощно енергитизирана, отдавах тази сила към хората, които ме заобикаляха, правех практики за други болни, които се намираха в залата и страдаха. Изпращах това, което ме изпълваше и към медицинските сестри и лекари, които са невъзможно претрупани с отговорна работа. Всички тези практики са дълбок мисловен процес. Не си мислете, че съм изглеждала, като откачена странница, която нещо се фантазира. Външно изглеждах замислена, може би отнесена, а понякога ме мислеха за заспала. Това не са неща, които трябва да се забелязват. Това са мистични преживявания, но мистикът не трябва да се откроява сред другите. Той е един от тях. Просто притежава някои знания, които му помагат да разбира неща, които за другите са скрити, но са достижими за всеки. През целия период на повторното ми лечение осъзнавах, че за мен няма вече време за почивка, за дълбоко заспиване и за ленност. Удобно е да се лежи по течението на реката – живот, но за някои хора е настанал часът, когато вече не може да се отлага пробуждането, движението напред и активното служене на света. Все още живея с усещането, че още нищо не съм направила, но съзнавам, че от тук нататък, целият ми живот трябва да бъде посветен на идеите, в които вярвам. От този тежък период на живота си, излязох обогатена с вярата и знанието, че когато молиш – има кой да те чуе. Вярата е дар, който се спуска свише, когато си готов да я приемеш. Повярвах и в това, че когато се нуждаеш, винаги има някой, който знае какво ти е нужно. Душата ми е пълна с любовта, която получих от онези, които ме обичат. Ако до този момент съм била съмняваща се и несигурна в любовта на близките си и приятелите си, сега знам, че любовта е способна да направи чудеса. Тя ни води по най-правите пътеки. Онези, които обичат, стават чисти проводници на благото. Аз само казвах от какво имам нужда и любовта на хората около мен отваряше всички затворени врати. Имаше много ситуации, когато чудото се проявяваше. Щастлива съм, че разпознавах тези моменти. Чудото присъства в живота на всеки, просто трябва да се научим да го познаваме.

Не зная какво ме очаква, не зная какъв е великия промисъл за мен, но зная, че днес имам още шанс да продължавам напред. Имам сили, ентусиазъм и енергия да извършвам много неща. В мен напират копнеж и страстно желание да действам и да бъда полезна на колкото се може повече хора.

Стиховете в тази книга са написани по време на лечението ми. „Златните треви” е стих по един сън, който сънувах преди да разбера, че борбата започва отново. „Трите светли стаи” са разказ на съня, който сънувах в деня, когато започна първият курс на химиотерапията. Написах го в утрото, преди да отида в болницата. После, колкото повече ме болеше, толкова по-лесно течеше стих в главата ми. Докато пишех не усещах болка. Вървях и редях стихове. Започнах да си нося тефтерчета, за да записвам мислите си. Лягах да спя и редях стихове. Ставах да ги запиша, за да не ги забравя. Бих казала, че това беше прекрасен период.

Надявам се, че моята вяра, надежда и любов, които са изляти в тези стихове, ще ви помогнат да се издигнете над вашата болка!

Обичам ви!


ПРЕДГОВОР


Понякога ни е нужно да се замислим, че може би няма да има утре. Тогава човек започва да цени всяка глътка въздух, която поема, да усеща всеки удар на сърцето си, да долавя шепота на вятъра и да забелязва хиляди неща, които го заобикалят. В забързаните дни обикновено не забелязваме тези неща и отминаваме, без да усетим, че ни се разкриват милиарди вселени.

Благодарна съм на съдбата, че ми поднесе дни на трудности и изпитания. Това ми помогна да се почувствам максимално жива. Толкова жива, че в определени мигове душата ми преживяваше безкрайно много чувства и емоции, насищаше се на неизброимо количество впечатления, колкото не бих изживяла и не бих се наситила за десетки години.


Посвещавам думите, чрез които моята душа изпя частица от себе си, на всички хора болни от рак, на всички – боледували от рак, на всички хора, чиито близки са били или са поразени от тази болест, на всички лекари и медицински сестри, които неуморно и неотстъпно се борят за живота на страдащите. Пожелавам на всеки от тях да почувства огромната сила, с която Вселената ни изпълва във всеки миг от живота. Дори тогава, когато сме най-слаби и уязвими, притежаваме несломима вътрешна сила. Това е нашата съвършена, първоначална природа. Тя прави чудесата. Тя е чудото!


ЗЛАТНИТЕ ТРЕВИ


Вървя увлечена от порив таен,

Къде отивам – даже и не питам,

Усещам в мрака аромат омаен,

Изкачвам се и на какво разчитам!?


Страхувам се от мястото високо,

Трепереща държа се, но оставам,

Опитвам се да плувам на дълбоко,

И там е страшно, но не се предавам.


Каква е тази сила непонятна,

Без край над слабостта да надделява,

Обгърнала Земята необятна

И кой, освен духът ми я познава?


Коларски път пред мен се вие прашен,

Тревите блясват – целите в позлата,

Забравям че съм малък и уплашен,

До мен е Той – израснал от тълпата.


С две думи страховете разпилява

И погледът ми се издига ясен,

Аз виждам светозарната морава,

Поемам пътя дълъг и опасен.


Щом Той е с мен, златото сред тревите

Ще бликва пред сломените зеници,

Неземна светлина и в дън горите,

Ще води оределите редици.


За щастие и аз ще бъда в строя,

Понесла отговор и куп въпроси.

В тревите златни крие се покоя,

Товарът лек е, мъдростта го носи.


08.10.2007г.

ВЯТЪРА
Вятърът навява странни мисли,

Мощ и сила, страх и самота,

Страниците стари той прелисти,

Разпиляна пепел в утринта.
Зов довя, очакване и тайна,

Кой си, на къде си, до кога,

Стъпил на Земята всеотдайна,

Питаш го със болка и тъга:


На къде ме водиш, Ветре бурен,

Насълзил очите ми до плач,

Моят дом бе тук, от теб разтурен,

Разпилян е в падналия здрач.


Чувам в мрака, влак край мен премина,

Остро вие неговият стон,

Ала старата тъга застина,

Екна песен, звънна нежен тон.


Ветре, ти мечтите разпиляваш,

Ала нови носиш – на крила,

Взимаш всичко в своя път, но даваш

Свойта сила, устрем, свобода.


Нищо че сломи стените стари,

Нищо че ме хвърли на дъжда,

Аз съм цяла, Ти ме разтовари

И откри прикритата бразда.


Виждам я, по нея тръгвам боса,

С нови мисли, чувства и възторг,

Разроши жената дългокоса,

Ветре, ти си ласка и простор!


10.10.2007г.

ЖИВОТ В СВЕТЛИНА

Разкаяние
Дарен ми бе живот във светлината,

С наслада се обливах във лъчи,

Забравила, че дните на земята

Са преброени. Тези две очи

Ще се умиват в радостните сълзи,

До онзи час, когато се стопи

Добрата карма, устните безмълвни

Ще крият, колко много ме боли.

А аз ще моля със надежда, Отче,

И този път прости за моя грях,

Разкаяна очаквам, че ще може,

Да събера, което разпилях.


13.10.2007г.

ТРИ СВЕТЛИ СТАИ


В прозорците блестят лъчи,

Във всички стаи – светлина,

Сълзят ли моите очи,

Или във влажна топлина

Се къпе утринният град.

Виделина навред пълзи

И май е Рай, и май е Ад,

Но не, това не са сълзи.


Израстват стволове пред мен

И сякаш нищо не тежи,

Умира нощ, изгрява ден,

На пътя амфора лежи.

От там надничат две глави,

На бял и черен – рунтав пес –

Двуглав е, но не се чуди,

Пред избор си изправен днес.


Ще можеш ли да различиш,

Кое е благо, светъл шанс,

Да седнеш и да помълчиш,

Но не и да изпадаш в транс.

Във своя час неутешим,

Да видиш всичко от върха,

Как своя път ще продължим,

Съединили с Бог дъха!


23.10.2007г.

ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА


Родени сме по образ и лик на Богове,

В човешката си кожа – стаени зверове,

Блуждаем сред гори и пусти долини.

Били сме като слънце, били сме планини.


От скръб сме оглушали, дълбаем ров голям,

И викаме, и търсим, но кой ни чува там?

Родени на върха – далечен и висок,

Страха си крием ден и нощ във сън дълбок.


И кой ще ни пробуди от тоз столетен сън,

Да сетим че сме живи, да чуем песен вън!?

Принцесата и принцът с отворени сърца,

Да полетят напред със грейнали лица.


А тялото умира – самотно, болно, зло,

Забравило за ласка, за нежност и добро.

То спомените от Духа си не обича,

И аромата на душата си отрича.


Сърцето жадно чака в миг да се пробуди,

На красотата със възторг да се почуди,

Да следва само разума и мъдростта,

Да се изтрие болката и лудостта.


24.10.2007г.

ПРИТЧА ЗА ДВЕТЕ КАПКИ ЗЕХТИН


Един мъдрец изпитвал смутени ученици

Със капки две зехтин във техните лъжици,

Да се разхождат с него сред градина и дворец,

А после ги запитвал, прочутия мъдрец:


„Хареса ли двореца и чудната градина?

Опази ли зехтина във своята съдина?

Разгледалия всичко – разсипал е зехтина,

А този що го кътал – останал без картина,


Зехтина не разсипал, но той не забелязал

Ни красота, ни пищност – почти слепец излязъл.

Урокът си мъдрецът отново преподавал,

Да съзерцават всичко, така човекът ставал


Внимателен, в ума си удържал всичко важно

И красотата виждал, и стъбълцето влажно.

Урокът ставал ясен и тръгвал ученика,

Предавал той по пътя таз мъдрост на старика:


„Зехтинът да опазиш и пътя да не сбъркаш.

И всичките съставки в казана да разбъркаш.

Храна към гладните уста с любов да поднесеш.

И чак тогава, ти самия можеш да ядеш.”


25.10.2007г.

РАЗМИСЪЛ

(върху мотото на майка Тереза,

изписано върху стената на Дома

за безпризорни деца в Калкута)
Обичай хората, макар че те са грешни,

Дори когато са гневливи, злобни, зли,

Обичай ги, така – във дрехите им днешни,

Обичай ги, добро на всекиго прави!


Понякога ще те упрекват в мисли задни,

Че правиш благо, себе си да наредиш,

Не ги осъждай, те в душата си са гладни,

Помни, че важно е добро да сътвориш!


Успявайки по своите пътеки трудни,

Ще срещнеш фалша, злобата и завистта,

Но ти успявай, различавай всички чудни

Прояви на човешката душа в света!


И ако ти направил си на някой благо,

Навярно той ще го забрави още днес,

Но ти прави, каквото и да става! Драго

Усмихвай се, това е твойта сила, чест!


Ти откровен и честен – слушай съвестта си,

Макар така да бъдеш често уязвим,

Безстрастен, невъвлечен в грубост, радостта си –

Пази я като факел – огън чист без дим!


Вървейки ще градиш неща с идеи нови,

А всичко може лесно да се разруши,

Но ти поддържай силите си пак готови,

Отново ще градиш, това да те теши!


Навярно често ще те молят да помогнеш,

А после ще се хвърлят върху теб, без жал,

Това ще трябва смело ти да превъзмогнеш,

Нали е важно, че от себе си си дал!


Ти давай на света доброто от сърцето,

Макар че той ще те отритне за това

И нямай сянка и тъга върху лицето,

Бъди любов, раздавай благите слова!


27.10.2007г.

ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА МИ


Във летен ден Духът ми ме целуна

И подари ми този Земен Рай –

Живота – моята звънтяща струна,

Понякога опъната до край.


На тази струна, радостна душата

Изпява свойта лунна красота,

Увлечена от звучността позната,

Извива трелите си във нощта.


Докосната по изгрев от лъчите

На огъня свещен, полита тя

Към светлината. Влага от косите

Посипва над дървета и цветя.


Сред хор от звучни струни непознати,

Душата свойта песен ромоли,

Избягва тоновете грубовати,

Заплашващи, със гняв надвиснали.


Къдриците й, топли, изсушени

От парещия зов на утринта,

Прегръщат нежните души, сломени

От лепкавата влага на нощта.


Вали денят, окъпан с думи златни,

От слънчевите устни придошли,

Шепти ги тя, така невероятни,

Лекуват всичко остро, що боли.


Във пурпура на залеза обляна,

Душата готви се за тъмен час,

Когато няма да е все засмяна,

Когато няма да издига глас.


Във клоните се сгушва, като птица,

Не спи, очаква вечното добро

На свойта изоставена сестрица,

Да я завие с лунното сребро.


29.10.2007г.

МОЛИТВА ЗА ВЪЗОБНОВЛЕНИЕ


Възобнови, о, Господи, душата!

Възобнови плътта ми и кръвта,

Да стана златен съд за красотата,

Която Ти изливаш на света!


Завинаги, за чистота кристална,

Пречистващата жажда, да е в мен,

Душата ми да бъде огледална

за твойта Истина и в нощ, и в ден!


Пред извора на огънят Ти Святи,

Смирена да прекланям колена,

Приемаща благата Ти, изляти

Най-щедро върху мойте рамена.


Така дарена, литвам окрилена,

За цялата Любов БЛАГОДАРЯ!

Аз вярвам, че от днеска съм спасена,

Чрез Твоя Дух, за вечни времена!


29.10.2007г.

БОЛКАТА
След ада на нощта, след ужасите в мрака,

Молитвите редя, загледана във знака,

Изпратен ми в съня. Уплахата в очите,

Не даваше да спя, разчитах на лъчите,

Които в ранен час, спасителни ще греят,

Измъчения глас навън ще разпилеят.

Нима благодаря, че силно съм ранена,

Нима ще промълвя – „Добре, че съм лишена

От радост и покой” – това е нелогично,

Но чакай миг, постой, не бързай истерично!

От зъбестата нощ ще се наситят други.

Съвсем не е разкош, че силата загуби

Сломената ми плът, но болката изтекла,

Поспира в своя кът, на крах се е обрекла.

Аз утре ще трептя, изправена и цяла,

Пустинните цветя и красотата бяла,

Със дъхав аромат и призначна премяна,

Облели моя свят, ще донесат промяна.
31.10.2007г.

МОЯТ РИТУАЛ


Отново пях и бях на сцена,

Отново виждах светлина,

Пак бях красива, несломена,

Пак чувствах жар и топлина.


Изтичат бързо тез минути,

В които ярко си живял,

Сега очите са подути,

Но пак си тук, все още цял.


Животът разтопи съня ми,

Усещам огъня в кръвта,

Навлиза прилива в деня ми,

Но отлив чака ме в нощта.


По нервите – горящи струни,

Изсвирвам своя карнавал,

Тъй договорът помежду ни

Е подпечатан с ритуал.


Когато светлина и песен

Обгърнат тъжния ми ден,

Ще бъде празник най-чудесен,

Ще бъде тържество за мен.


А после, тихо, тихо свита

Във своя ъгъл ще мълча,

Но не отпаднала, изпита,

А просто, няма да звуча,


До следващият час на радост,

До новия житейски вик.

Духът дарява свойта младост,

Сияе светлият Му лик


В очите, щом са още будни.

А оживена любовта,

Застила пътищата трудни

С цветя, от свойта красота.


01.11.2007г.

ПОБЕДА
Господ с милостта си ме обгърна,

Надари ме с чудни часове,

Позволи ми пак да се завърна

В люлката на свойте синове.
Светлият Му дух цари в душата,

Тъй чрез Него силата гори,

Нищо че фатални са нещата –

Просто тялото се умори.


Спуснал свойта мощ от Небесата,

Волята ми, Той превръща в плам,

Пренебрегвам „Дамата с Косата”,

Силна съм, ще я надвия знам!


Нищо че боли и че е трудно,

Свойта песен аз запявам пак,

Пазя преживяването чудно -

За победата съдбовен знак.


01.11.2007г.

ДРУГАДЕ ПРИНАДЛЕЖИШ


Отминават шумните тълпи,

Мрака лепкав оглушава,

Тишината трудно се търпи,

Вик на страх те задушава.

Ти не си един от този свят,

Гдето шумно ръкомаха,

Репетираш друг куплет, изпят

В лунен час от сиромаха,

Който беше твой съдбовен брат,

Той ситни напред умислен,

Виждаш само сянка, сгушен врат,

Следвай го, добре разчистен

Път проправя той през вечността.

Ти принадлежиш му вече.

Там царува силна мъдростта.

Няма рок концерти вече

Да развихрят буен танц в нощта,

Да бумтят баси в сърцето,

Да пищиш с отворена уста.

Забрави! Това, което

Беше уж, на вид добър живот,

Не звучи на твойте струни,

Стигнал си до вечен, таен код,

Разгадаем само с думи.

Може би са простички, добри

Или части от поема!?

Нямаш избор, кода намери,

В лесна, гъвкава система

Подреди сегашните неща,

Чак тогава надигни се

И ще видиш – тръгва си нощта,

На зората усмихни се!

02.11.2007г.

НА СЕСТРА МИ


Отминало е времето, когато

Живеехме безгрижни. Като сън

Бледнее всичко близко и познато

От детството – игрите ни навън.


Люлеехме се, скачахме на дама

И колело деляхме ти и аз,

Усмихнатата на балкона мама,

Обгрижваща ни с топлия си глас.


Изпявахме стотици песни звънки,

Играехме на топка, федербал,

А вечер – акробатки смели, тънки,

Тренирахме концертен нов финал.


Заспивахме прегърнати, спокойни,

Че утрешният ден е по-красив.

Задавах ти въпроси аз – безбройни,

Животът бе безгрижен и щастлив.


На празници, пред всички, вдъхновена,

Ти рецитираше със мощен глас,

Гордееше се мама, но смутена,

Срамувах се след теб да пея аз.


А после ти замина, бе студено

В леглото, все оставях светлина

Да свети, после тъжно, примирено

Заспивах, знаех, вече съм сама.


Отминаха години дълги, бурни,

Сега сме две колони, две скали,

Най-образовани жени, културни,

Но плам сърцата ни изпепели.


Добре е, че в очите ти зелени

Надежда винаги гори, нали

Така ни учи мама – окрилени

Да крачим смело, нищо че боли.


Днес добрината твоя преоткривам,

Сърцето ти, препълнено с любов,

От обич и възторг към теб преливам,

Сестрице, да вървим в живота нов! 03.11.2007г.

ЧИСТОТА И КАЛ
Красиво и обичано се ражда

Детето, пожелано със любов,

За преклонение олтар изгражда

Душата, влязла във живота нов.


Очите светят от възторг пречистен,

Хармония и мекота изкри,

Но чака го илюзия, измислен

Живот вървящ сред тръни, сред гори.


Тъй чистотата ярка и изкряща,

Помръква, посивява, като в кал

Изцапана. Родена е любяща –

Сега излъчва болка и печал.


Бронира се във опит да се скрие

От грубата житейска суета,

Душата ден след ден горчилка пие,

Престава да се радва на света.


Бодлива, озлобена, заядлива,

Върви по свойте пътища сама,

Не помни, че родена е красива,

Днес пребивава само сред тъма.


Да види вече става невъзможно,

Прекрасното във всеки божи ден,

Очаква щастие, мълчи тревожно,

Усеща доброволния си плен.


Но пътя за промяна не открива,

Заплита мрежите си до предел,

След който само болка се разкрива,

Не стягат мрежи, а бодлива тел.


Детето е красиво и желано,

Но е изцапано от глупостта,

Да бъде призовано твърде рано,

Когато е невежа младостта.


04.11.2007г.

ИЗЛИШЕСТВОТО Е ОТРОВА


Във звуците на утринния час,

Там обещание се разпознава –

Приижда сила, влива се във нас

И призовава – тя да се раздава.


Приемайки я в себе си човек,

Не бива да я разпилява лесно,

А трябва да живее щедър, лек,

Навред отдаващ благото небесно.


Препълнил себе си, но не отдал,

Натрупал много – произвел отрова,

Задавил се, изплакал щом разбрал -

От свойта алчност, сам е скочил в рова,


От който се излиза само гол,

Без раници, без дрехи и бижута,

А тъмно, страшно е във този дол,

Там броди вещица с коса прочута.


Човекът по отвесните стени

Издрасква лакти, колене, лицето.

Не тъй, слепецо, просто олекни -

Духът ще те издигне към небето!


04.11.2007г.

ПРОПУСНАЛА СЪМ ЕСЕНТА


Полека-лека есен е дошла.

Защо така – не съм видяла

Позлатата във нашта махала?

Навярно дълго съм поспала.


Учудвам се – каква е голота!

Тук-там помахват сухи листи,

Споделят с мене свойта самота.

Сезонът страница отлисти.


Пропуснала съм цветната зора,

Не съм видяла листопада

И багрите на родната гора,

Изглежда – скоро сняг ще пада.


Заглеждам се във голото дърво

И виждам, колко е красиво,

Отвън изглежда мъртво, но какво

От туй? Аз зная, че е живо.


Застива, соковете не текат,

Но то така ще оцелее.

И мойте мисли днес ще помълчат,

А после – песен ще се лее.


05.11.2007г.

КЪЛБОТО
Не жена – лъвица диша в този час,

Слънчевото злато е в косите,

Царствена глава, спокоен, плътен глас,

Жар и яснота горят в очите.
Жадуващ за духовната й сила,

Домогва се до нея дорест мъж,

Тъй магнетичен, със усмивка мила,

Гори да я изпие наведнъж.


Прелива в него свойто злато щедро,

Тя го напълва с жар и светлина,

На грубостта отвръща с чувство ведро,

Обгръща го със нежна топлина.


Така завърта се кълбото златно,

Завързано е то във вечността

И бавно, тежко, често неприятно,

Разплита възлите си любовта.


Преливат се един във друг нюанси

На магнетичност и на златен прах,

Мътнее цялото, от реверанси,

Дели свещенодействието с грях.


Един до друг, змия ги е обвила

И неизбежно е на този свят

Да се отминат. Божия закрила

Ги пази, двама да не изгорят. 04.11.2007г.

МОЛБА
О, Господи! Ти лоно за утеха,

Пак моли прошка твойта дъщеря,

Че тежки дни пред мене днес поеха,

А споменът за радостта – умря.


Под твойта сянка искам да се скрия

И сгушена да чакам вечерта,

Когато трябва смело да отпия

Горчилка, ала слагам тук черта.


Нагоре съществото си обръщам,

Аз моля! В този час ме приюти!

Спаси ме, не допускай да се връщам

Към стари грешки, слепота, сълзи!


О, Господи! Пречистена и бяла,

Върни ме, да ти служа чрез любов,

За твоя слава да пулсирам цяла,

А Твойто слово, да е моя зов!


Да бъда майката, от Теб избрана,

Децата си да поведе напред

По склона, към човешката промяна,

Нагоре устремени – най-отпред!


Смирена, Твойта милост аз очаквам,

Във Твоя чест, да станат чудеса,

Днес клетва давам, без да се оплаквам,

Каквото пратиш ми – ще понеса!


Да бъде волята Ти справедлива,

Да дойде Царството Ти светло в мен,

Пречистена, душата ми щастлива,

Да те прославя, Отче, ден след ден!


05.11.2007г.

СВОБОДНИЯТ ИЗБОР


Яви ми се на сън картина странна –

Девойка чиста и жена измамна.

Познах ги. Първата с коси златисти,

Очите – непорочни, сини, бистри,

Блестяща черна грива притежава

Жената изкусителка. Раздава

Любов и ласки щедро на мъжете.

В живота си – обичам ги и двете.

Поискаха в съня ми, да ги взема

Със мен по пътя. Бързах да приема,

Защото всички бяхме устремени

Към общи знания, мечти, промени.

След малко, преброявайки местата,

Разбрах, че място няма във колата.

Аз обещах им, но какво да правя,

Приятелките трябва да оставя.

Багаж огромен имах да прибирам,

Семейство, две сестри и да шофирам.

Посланието на съня си зная,

За мен, това на избора е края.

Да действам само според съвестта си,

Без избор, да усещам чрез кръвта си

Доброто, всеки миг и час да мога

Духът да следвам, Честно, без тревога,

Че може да направя грешен избор,

Свободна да седя край бистър извор,

Да се насищам от водите хладни,

Да давам щедро на душите жадни.

Аз свобода такава дълго търся,

Но стар товар ще трябва да отърся.

А всички близки връзки да превърна

В любов. Със щедра ласка да прегърна

Най-скъпите. Житейските уроци

Са шансове, текат безброй потоци,

От някой – радости, от други - грижи

Заливат ни, така напред се движи

Живота, като колесница златна,

Не винаги с компания приятна,

Но туй, с което си дошъл нагърбен,

Ще трябва да износиш, път нащърбен

И труден, стръмен чака те, безкраен.

Открий се смело, не бъди потаен!

А разплетеш ли сплетените възли,

Ще бъдеш над страха, скръбта и сълзи

Ти болка и обида ще забравиш.

Свободен си, каквото и да правиш.


06.11.2007г.

ЖАЖДА
Бледо, безразлично преминават дни,

Тук си пак, но защо не се обърнеш?

Свършва се нощта, разсъмва се, стани!

Време е с любов да ме прегърнеш!
Разпилени в ежедневна суета,

Губиме безценното си време.

Виж, лежи в прахта ранена любовта,

Някой трябва просто да я вземе.


Да я вдигне, за да стъпи на крака,

Да докосне твойто, мойто рамо,

Ще проблесне утрешният ден така,

Както любовта умее само


Да сияе и да топли две сърца.

Тук си ти, защо ми е студено?

Вслушана в дъха на двете ни деца,

Питам се, какво е променено?


Ти си тъй добър и аз не съм ламя,

Ала все горчиви са нещата,

Споделени между нас на таз земя.

Близки сме, пулсира красотата


Между нашите души, вали порой -

Живата вода, защо сме жадни?

Искам да прошепна – мили, тук постой,

Приеми ме, да не бъдем гладни!


07.11.2007г.

СПОМНИ СИ!


Живеещи в заблудата на своя свят,

Създаваме това, което после

Превръща се в страдание, тела болят.

За помощ молим - кой ще ни докосне!?


Да облекчи страданието и страха,

Но може ли да ти помогне нещо,

Когато си оставил злато под праха,

Да вледени сърцето ти горещо.


Родил си безнадеждност и самото зло

И сенките оставил си да пъплят.

В теб изначално всичко светло е било,

Изливал си лъчи навън, да топлят


Онези, що потънали са в лепкав мрак,

Но вместо да сияеш, неусетно

В тъмата си се вмъкнал и не знаеш, как

Да се завърнеш в Царството заветно.


Спомни си! Там е любовта и радостта,

Там тържествува мека светлината

И там е твоя равен път към вечността,

Живот наситен само с добрината


На този, що дарил ти е да бъдеш „АЗ”,

Наситил е сърцето ти, да може

Да бъде щедро в светъл миг и в тежък час

И да шепти – Благодаря ти Боже!


07.11.2007г.

СЛЕДВАМ ЗАКОНА


Нося още много да раздавам –

Всичко, що поела съм от Бог,

Ритъм, звуци, рима получавам,

Още рано е за епилог.


Имам тежка жизнена задача,

Строг урок по ред и чистота,

Без да се сломя за миг да крача,

Водена напред от любовта.


Щом урока труден осъзная,

Ключ ще имам, за невидим свят,

Пред вратата съм, но не на Рая,

Дълъг път ме чака. Не вървят


Твърде много пътници по него,

Пропасти, блата и стръмнини

Чакат ме. Предишното ми его

Блазни ме – не тръгвай, остани!


Чантите пред прага ще оставя,

За да крача леко, без товар,

Много още имам да направя,

Бреме ли поемам или дар?


Все едно е, аз ще го износя.

Избор нямам, има строг закон,

От сърце се моля, не, не прося,

Песен пея, не сподавен стон


Болката да заглуши, разбрала –

Плодовете си ще събера,

На това, което съм посяла,

Чак тогава мога да умра.


08.11.2007г.

ЕСЕНЕН ПОДАРЪК


Дъжд от есенни листа се стича

И затрупва мойте рамена.

Топло е, Земята ми се врича

Във любов за дълги времена.


Всеки лист ме милва и прегръща

Мислите избликнали във мен.

Жаждата да бъда ме завръща

С песента и слънчевия ден.


Златни, кехлибарени, червени,

Обещават свобода, възход,

Блъска се кръвта във мойте вени,

Идва край на този епизод,


В който бях объркана, сломена,

Животворната Земя успя

Да ме съживи и преродена

Аз се вдигам, искам да летя!


Новият живот ме вдъхновява,

Да блестя като звезда в нощта,

Радостта в душата ми запява,

Силна съм, приемам любовта! 09.11.2007г.

ОЗАРЕНИЕ
Хоризонтът хипнотично изсветля,

Синкава запъпли светлината,

После океанът слънчев се разля,

Лумна в златен огън планината.


Нов живот извира, като синева,

Утрото магически го ражда,

Пълен със копнеж, горяща зарева,

Милва го, насища го със жажда.


Луда прелест оживява този свят,

Запулсирва силата сдържана,

Мощ, величие и красота валят,

Цялата Земя тупти обляна


В благодата на извиращия ден,

В този миг животът тържествува,

С радост и любов човекът е роден,

Затова Зората го целува.


Тя насища го с копнеж към вечността,

С вярата, че всичко пак изгрява,

Щом престане лутаницата в нощта,

Истина сърцето озарява.


09.11.2007г.

ЕДИНСТВО
Гора вековна, титанични дебри,

Потоци ромолящи, езера,

Сърни и птици, насекоми дребни,

Пътеки и постеля от пера.
Безсмъртна рея се, свободна птица,

Сред този удивителен живот,

В душата – скитница, в ума – кралица,

Жребец свободен от юзди, хомот.


Гората моя е и небесата,

Реките и шумящите поля,

Умивам се на изгрев във росата,

На залез със водите ромоля.


Оголеното тяло в роба бяла

Подлагам на дъжда, като нектар

Се стичат капките, попивам цяла

Балсама на Божествения дар.


Дъждът вали, засмяна тичам, тичам,

Прегръщам нежно мократа кора,

На нимфа, на вестителка приличам,

На любовта и светлата зора.


В тревите лягам, чиста, преродена,

Заслушана в звука, във песента,

На цялата природа възродена,

А ритъмът пулсира във кръвта.


Едно съм със цветята и листата,

Посестрима съм с мравки, зверове,

Усещам се скалата, планината,

За мене зреят всички плодове.


Очи притварям и сънят повежда

Душата ми, преситена, във блян,

Заспивам преизпълнена с надежда

За утре, ден във светлина облян.


10.11.2007г.

ПРЕЧИСТВАНЕ


Заравям пръстите си във пръстта,

Усещам пулса на Земята,

Жужат пчели, навред е красота,

Звучи симфония в полята.


Потапям се във дъхав аромат,

Долавям всичко, как ухае,

Застивам цяла, мириз тъй познат

Трепти, в косите ми играе.


С душата си го помня, не с ума,

От финни светове долита,

Изпълвам се с копнежа за дома,

Била съм светла и открита,


Родена във любов и чистота,

Направила свободни крачки,

Прегърнала живота, радостта,

Увлечена в шеги, закачки


Съм станала робиня на греха,

Тогава, лепкави ръцете,

Треперещи, поели са страха,

Вкусът стипчив на плодовете


От моите дела ме отвратил,

Намразила рода човешки

Вървя, забравила – Духът е бил

Преди страха и мойте грешки.


Шепа пръст към устните си вдигам,

Усещам мириса на пролет,

Чувам шепот – миличка, пристигам,

Да бъда с теб във твоя полет!


Споменът от този глас ме вдига,

Аз протягам длани към света,

Благодарна, че до мен достига,

За да ми припомни вечността.


Че съм Дух безсмъртен и безкраен,

Неподвластен и любящ, и смел,

Във сърцето пазещ спомен таен,

За мига, когато път поел


Бил съм красота, блестящ, кристален,

А домът ми – жива светлина.

Свободата – изпит идеален

За душата, тялото, ума,


Ми е дала правото за грешки,

Но и право да ги разбера

И пречистена в уроци тежки,

При Отца си да се прибера.


10.11.2007г.

ЧРЕЗ ЛЮБОВТА


Всичко сътворено блика от любов,

Той го е наситил изначало,

Милостта Му свята чува всеки зов,

Да подкрепя тленното ни тяло.


От любов са изпитанията тук

На Земята, в пек и в студ, във влага,

Всеки дялка щастие с длето и чук,

А е нужна мъдрост, нежност блага.


В труден час, приижда любовта към нас,

Заслепен от болка, ти не чуваш –

Милва те успокояващ топъл глас,

В ярост и агония лудуваш.


Само отвори сърцето си за миг,

Чувство на покой ще те обгърне,

Припомни си, в теб живее Дух и Лик,

Дай на любовта да се завърне!


Да трепти на твойте свити рамена,

Болката ще се превърне в радост,

Припомни си, – бяха други времена,

Чисти, ярки – там във твойта младост.


Злото не вирее редом с любовта,

То те прави слаб и беззащитен,

Изобилстващ, превъзходен е света,

Чрез любов със благо е наситен.


Намери последни сили, усети,

Тя е в теб, как иска да излезе,

Да израстне, трепетна да полети,

От ефира нова в теб ще влезе.


И тогава ще изправиш рамена,

С нови сили всичко ще посрещаш,

Вдигай изранените си колена,

Няма вече болка да усещаш!


12.11.2007г.

ПРЕКРАСНИ СЪТВОРЕНИ


Създаваш, Боже, превъзходни цветове,

Блестящи, вдъхновяващи, сияйни,

Чудесно е, от тях ще зреят плодове,

Делата Ти, забулени, потайни,


Остават за човека. Неизвестно как,

В прекрасното, промъква се скованост,

Насищаш с твойте сили, Боже, пак и пак,

Сковани те остават в срам, сдържаност,


Твоите деца подтискат свойта яркост,

Не разбирайки – чрез тази красота,

Теб прославят, твоят плам и твойта жаркост,

Твойто съвършенство, зов към радостта.


Грее Твойта светлина в очи човешки,

В песните трепти неземният Ти глас,

Слепи, глухи, борим се със наште грешки,

Не долавяме, че винаги си в нас.


Нека да се молим, щом отворим длани,

Да усетим топлината, как лъчи,

Тежестта от всички плодове събрани,

Тъй безсмислено сина отдалечи,


От Отеца и от неговата милост,

Ний сме тук, красиви, но нещастни днес,

Не съзнаваме, това се е родило,

От забравата, че Бог ни прави чест,


Да разнасяме великата Му слава,

Всеки миг със нас да преживява Той,

Подкрепени от десницата Му здрава,

Да сияем ярки, да мълчим в покой.


12.11.2007г.

МОЩ
Звук и светлина, добро начало,

Тонове, прекрасни цветове,

Сътворено е единно цяло,

Подредени, чудни светове.
Запулсирала кръвта на Бога,

Пурпурна, блестяща светлина,

Мантия дарил, червена тога

Да лежи на мощни рамена.


С жезъл свързал волята с човека,

Меч му дал, да бъде вожд корав,

Знак поставил – пребъди до века,

Слънчев Дух, оформен в обръч здрав.


Погледа насочен към безкрая

И вглъбен в дълбока същина,

Пояс – сребърна змия накрая,

Но не свършва таз величина.


Куб гранитен твърдо е застанал,

Върху него чаша със вода,

На пентакъл мисълта събрана

Е изписал силният в рода.


14. - 15.11.2007г.

КЪМ ВЪРХА


Тупка чисто и добро сърце,

Грее светло, искрено лице,

Пее птица – глас на съвестта,

Да цари доброто на света!


Слънцето блести във утринта,

Лъч надежда носи любовта,

Тъжните очи да пресуши,

Разумът да бди, да не греши.


Във калта разцъфва лотос бял,

Във душата славей е запял,

Ангелският хор звучи сега,

Да премахне болка и тъга.


Ромол на пречистени води

Шепне – съвестта си проследи,

Като лодка ще те заведе

В необятното, добро море!


Планината с гъсти лесове,

Кани с чудните си гласове –

Там нагоре, пътя поеми

И место достойно заеми!
В пътищата дълги занапред,

Ще цари Божественият ред,

Благодатна глътка ти вдъхни,

Към върха достоен пристъпи!


15.11.2007г.

ИСКАХ
Исках да бъда до болка желана,

Исках да бъда принцеса добра,

Вече съм друга, настъпи промяна,

Своята грешка душата разбра.
Исках да имам градини, палати,

Исках да върша велики неща,

Исках да срещам безброй непознати,

Чакащи жадно от мен помощта,


Нужна на всеки да бъде свободен,

Силен и борбен, и мъдър, и здрав.

Исках да бъда и извор природен,

Исках да бъда и камък корав.


Много желаех и много мечтаех,

Ето ме тука, тъй малка сега,

Рухнали кули, които чертаех,

Прашна завеса, море от тъга.


Нищо не чакам и нищо не искам,

Само приемам любов и звезди,

Длани горещи в сърцето притискам,

Тук е то, бие, тъй както преди.


Люшкай ме ветре и вий урагани,

Блъскай ме бурно и властно море,

Моите сили отвътре събрани,

Чакат мига да порастнат добре,


Слети в едно със вселенските сили,

Мощно да тластнат живота напред,

Страстната жажда във мен породили,

Бога да следвам и Божия ред.


15.11.2007г.

ПРАВИЛЕН ИЗБОР


Избор ще направим във живота,

В този миг и в този труден час,

В нас промъква се фалшива нота,

Да не чуем правилния глас.


Ала в тишината на ума си

Чуваме, как съвестта шепти –

„Аз съм тук, хей, премахни страха си,

Той е силен, ще ме заглуши!”


Всеки миг, за злото и доброто,

Пътят е отворен и зове,

Блазни ни фатален ден, защото

Да сгрешим – „за нас е по-добре”.


Уж живота тленен да спасиме,

Ще направим кърваво петно,

А в душата дълго се стремиме

Да отсичаме добро от зло.


Правилният избор ще направим,

От страха си няма да грешим,

Съвестта си няма да забравим,

Недостойното ще победим!


Бог е с нас и няма да остави

Своите чада да заплатят

За живот във плът, да се направи

Избор, в който съвестите спят!


Ще оставим дрехите си чисти,

Вярата ще ни поддържа днес,

Ангелите златни и сребристи

Ще ни носят в Божията чест! 15.11.2007г.


КЪДЕ?
Не питам кой си и къде

Ме викаш, ще те следвам.

Ти знаеш много по-добре,

Защо съм ти потребна.


Не търся отговор в нощта,

Очаквам светлината,

Да позлати жита, ръжта,

Затоплена Земята,


Любовна тайна да шепти,

Защо съм се родила,

Защо животът ми трепти

И кой ми е закрила.


Не знам дали ще разбера

Потайния й шепот,

Голям букет ще набера,

В ръцете си нелепо.


На кой ще го поднасям аз,

Изобщо не гадая,

Смирена съм във този час,

Не бързам да узная.


Където и да ме зовеш,

Аз идвам, без да спирам,

Навярно ще ме отведеш

Плода си да събирам.


Добре, съгласна съм така,

Той сочен щом узрее,

Ще го даря със таз ръка

На този що жаднее.


Води, след тебе бързам аз,

Назад не изоставам,

Дочувам тихия Ти глас –

За всичко ти прощавам!


16.11.2007г.

НЕ СЕ ПРЕДАВАМ


Защо отнемаш моите коси,

Не искаш да ги рошиш вече,

Защо живота светъл покоси,

Изпращаш ме на път далече.


Аз тръгвам, дълго смятам да вървя,

Пребрадена, за да прикрия

Изгубената красота, скърбя,

Но няма грубо да разбия



Каталог: authors
authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време
authors -> Владимир желев овчаров
authors -> Не можем без икар
authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение
authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20
authors -> Едно момче с китара
authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него
authors -> Шипченски проход
authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров
authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница