Златните треви нели Стефанова Стойчева Василева
Изтегляне 455.5 Kb.
|
| Глава във сляпата стена пред мен,
Пролука нейде ще намеря, Но няма да остана в този плен, Навярно ще я изкатеря. От другата страна, какво е там? Очакват ме бодли, трънаци, Сама, но смела, пътя без да знам, Ще търся скрити, тайни знаци. Уверена съм, че ще дойде ден, Да стъпя на пътека здрава, Извиваща се, кат змия пред мен, Достигаща алея права. Поема ли по правилния път, Ще се усмихна на успеха, Там нейде ще намеря светъл кът, Да изпера таз мръсна дреха. Спокойна ще дочакам утринта, Когато слънцето ще грее, Ще стопли кожата, гръдта, кръвта, Душата тихо ще запее. 16.11.2007г. ПО СКЛОНА От вятър брулено сивее Оголено парче скала, Сокол над облака се рее, Лежи пречупена стрела. Присяда странница смирена, Полага своята глава На голата скала студена, За нея отдих е това. Безкраен, дълъг път я чака, По изранените крака Процежда се червена влага, Трепери дясната ръка. Тояга стискала е дълго По стръмния неравен склон, За миг ще си почине мълком На сянка под вековен клон. Кръжи над облака сокола, Това е нейната душа, стрела сърцето е пробола, живяла е във мрак, лъжа. Тъй дълго в кръг се е въртяла, Сирота, жадна за любов, Най-после страстно закопняла, Дочула във сърцето зов. Да тръгне по пътека стръмна, Нагоре, към планински връх, През сипей страшен, урва тъмна, Сама, останала без дъх. Сега на камъка почива Под старо, дъбово дърво, Ранена е, но още жива, Не знае още, за какво Е тръгнала върха да гони, Дочува шепот на листа, Валят въпроси милиони, До нея пада лист в пръстта. Кръвта листото ще попие, Ветреца ще помилва с лъх, Сърцето, що в гърдите бие Свободно ще поеме дъх. Припряно шумолят листата – Вдигни се, трябва да вървиш, Тук клопка дебне ти душата, Небива дълго да седиш! Със нови сили тя се вдига, Прихваща с двете си ръце Тоягата, това й стига Да облекчи раненото сърце. 16.11.2007г. КЪМ СЕСТРА МИ Защо ще режеш своите коси? Така не можеш моите да върнеш! Потайна, страстна дума потърси, С която към Отца да се обърнеш! И да помолиш в този труден час, Да спусне щедро свойта милост свята И любовта безкрайна върху нас, Да се усмихнем тука на Земята. Тъй тежко колелото се върти, С плещите си ще трябва да го спреме, В земята заорало е почти. Поемай! Да износим нашто бреме! Смирена гордостта да замълчи, Извива се пред нас пътека стръмна, Очаквам болката да заличи Написаното в страницата тъмна. Защо ще режеш своите коси? По-скоро приседни да ме прегърнеш! В очите ти една сълза блести, Не бързай във море да я превърнеш! 17.11.2007г. ОЧАКВАЙ МЕ
Нима си се съмнявал във това? Горещо със любов ще те прегърна, Днес всички Ангели ще призова. Да пазят нашето огнище малко, Роденото във него със любов. Сега сломени сме, така е жалко, Но в пепелта ще лумне пламък нов. Прегръщай ме и ще разпръснем мрака, Живей във този миг, във този час, Не бой се, че часовника ни трака, Ний притежаваме велика власт. Отвътре сме препълнени със сила И можем дълго да я задържим, Защото сме потърсили закрила, Така по пътя дълго ще вървим. Обичай ме! Стоя неуязвима, Не съм изплашена, не съм сама, Очаква ме вилнеещата зима, Но няма да е влага и тъма. Ще бъде топло и уютно, светло, Отнесено молитви ще мълвя, Да бъде утрото прекрасно, цветно, Очаквай ме, към тебе аз вървя! 17.11.2007г. ПРЕД РОДНИЯ ДОМ Пред родния си дом смутена спирам, Сърцето ми внезапно се уплаши, Отминалото щастие съзирам В играта на стражари и апаши. В прозорците проблясват пак лъчите, Но нещо е изгубено навеки, Щом няма да ме срещнат тук очите От мойто детство и от дните леки. Сълзи напират на тъга и болка, Опънатата нишка на живота, Придърпва ме за нова обиколка И аз поемам, сгърбена, сирота. Със спомена от родното огнище, Повдигам си товара на плещите, Душата ми, жарава, пепелище, Но още има огън във очите. Закърменото в мене ще ме води, То сила ще ми дава да успявам, Изгубена душата ако броди, Илюзиите й да разпознавам. За поздрав тъжно вдигам си ръката, Студен мълчи прозорецът затворен, По моя път ме носят колелата И аз ги следвам, техен роб покорен. 17.11.2007г. ПРИКАЗКА ЗА ВЕЧНОСТТА Аз приказка сега ще ви разкажа, Тупти сърцето, връща се дъха, Безсмъртието искам да докажа, Изчезва мрака, няма го страха. Родило се едно момиче малко, Живеело във радост и мечти, Но свобода изгубило – тъй жалко, Обгърнал мрака нейните очи. Объркано, смутено и ранено, Съдбата искало да разбере, Треперело, било му все студено, Сънувало бездънното море. Вълните го поглъщали без жалост, Настъпвал ужас, ала светлина, През мътните води за миг видяло, В душата плъзнала виделина. Започнало да търси, да се бори, Да побеждава, смело да твори, Поискало сърцето да разтвори, Поискало в любов да изгори. Бушуващата страст изпепелила Събудените сили на кръвта, Тогава болка в него се родила, Че идва края, близко е смъртта. Отчаяно ридаело в покруса, Страхът превзел сърцето, мисълта, Защо така живота го раздруса, Защо живее в тъмната черта. Внезапно се разкрили небесата И топлина неземна придошла, Молитви заизричала устата И зрънце вяра във ума дошла. Тогава отделили се нещата, Страдание от радост и покой, Живееш в болно тяло на земята, Но всеки миг обгръща те порой Потоци преизпълнени със нежност, С любов и милост, чиста светлина, Ти част си от вселенската безбрежност, Във тебе блика мощ и топлина. И всичко е наситено и цяло, Неразрушимо във безкрайността, Ти пленник си във тленното си тяло, Но е свободна птица мисълта. И ако тя поиска, ще живееш, С любов и истина ще възроди, Сърцето ти и няма да линееш, Животът над смъртта ще победи. Добре е, че понякога се плува През бурен океан към остров тих, Пробужда се човек и не сънува, Изгражда слово, ражда светъл стих. На мойта приказка не зная края, Защото трябва още да творя И още много болка да позная, В любов и жажда още да горя. 17.11.2007г. ПРИСПИВНА ПЕСЕН Във тъмното приспивна песен пея, Със нея ще ви милвам във съня ви. Пред мене да пораснете копнея, На младостта ви буйните прояви, Успехите и трепетите живи, Тревогите във тежките минути, Да виждам, че сте волни и красиви, Сияещи, във щастие обути. Сега сте малки, слаби, беззащитни, При мене още търсите закрила. Затваряйте очите любопитни, Прегръщам ви в нощта с усмивка мила. Във тъмното приспивна песен пея, Тъй както мойта майка помня пя ми. Аз благославям ви в съня чрез нея, Надявам се да помните гласа ми! 17.11.2007г. ДЪЖД
Стихнала е всяка песен. Дъх трепти, горчи сълзата, Във душата ми е есен.
Крача аз, дори не виждам. Спъва ме, не ще го съдя, От дърво не се обиждам. Хората ме нараняват, Аз гората предпочитам, Капките бразди оставят По кората, но се питам, Мъката, когато блика, На дъжда ли ми прилича, Или в страст сърцето вика, Че обича, че обича! Дъжд вали, сълзи душата, Дълго ли ще стене свита? Крача аз, мълчи Земята, Пази мойта болка скрита. 18.11.2007г. ЩОМ
Не можеш ти покоя да намериш, Щом бурите те блъскат във душата, Щом в страх и съжаление трепериш.
Не можеш ти от нея да се стоплиш, Щом позволяваш на гнева в кръвта си Да те изпълва със сърдити вопли. Където и да бягаш от съдбата, Не се лъжи и тя със тебе тича, Щом си оставил зъбеста душата, На сметище, на язва да прилича. Където и да бързаш, забави се, Не виждаш в бързината нищо важно, Щом разбереш това, за малко спри се, Не разрешавай чувството продажно, Да те запрати пак във твойта лудост, За да се луташ бледен, без пътека. Щом се озърнеш, ще откриеш хубост, Във себе си, в природата, в Човека! 18.11.2007г. ЕЛХАТА
Висят подгизнали, вали дъжда. На тях прилича сгърчена душата, Препълнена с обида и вражда. Водата по игличките се стича, Все нови капки капят, но уви, Душата на елхата не прилича, Задържа тя което улови. Когато утре слънцето изгрее, Елхата ще изсъхне от дъжда, Ала душата мрачно ще сивее, Не знае как да изгребе калта, Която струпана я задушава, Навярно има тайна за това, Как тежестта в гръдта да не остава, Досещам се! Ще сторя онова, Което клонката елхова прави, Ще легна под дървото и така, Лъчът й мойте вейки ще изправи. Благодаря на старата елха! 19.11.2007г. ИЗОБИЛИЕ
Бързам аз след него, чудно злато Шумоли от допира, където Милва класовете полегати.
Пренаситена земята пее, Моли се сърцето, да узнае, Иде ли мигът, когато зрее Зрънцето в душата посадено И от него клас да се въздигне. Рано му е, още е студено, Слънчевият лъч не ще достигне До дебелата обвивка, ала Кълнчето набъбнало е вече, Сокове душата му е дала, Чувства се, мигът не е далече, Да израстне клас, да се налее, Зрънце, две да паднат във браздата, После цяла нива да узрее, Тъй да се наситят времената. 21.11.2007г. ОЧАКВАНЕ
Плъзват сенките на вечерта, Мълком чака своята награда, Вгледана зад тъмната черта,
Да прекрачи и във светлина Новия си ден да съзидава, Осъзнала свойта същина. Тъмнината, сляпата заблуда, Скършили са нейните крила, Търси изход, блъска се в полуда, От гърдите й стърчи стрела. Красота била е изначало, Радост, свобода и лекота, Неизвестно, как е прозвучало Траурно концерто в утринта. Вместо слънчев лъч – гръмовен облак, Вместо птича песен – стържещ звук, Вместо в тюл, в ефирна бяла рокля – Е във изпоцапан ямурлук - Тежък и подгизнал я притиска И безсилна, тя лежи в калта, Ето в този миг душата иска, Да покаже свойта голота. Срам и неудобство ще изпита, Но далеч от лепкавия плен, С лекота и волност ще разчита, Да лети в прииждащия ден. Белезите бързо да изчезнат, Капките пречистена роса, В порите и във кръвта да влезнат, Да открие нови небеса. Никога назад да не обръща Поглед, а сред ясните лъчи, Любовта си в песен да превръща, Над света сияен да звучи! 21.11.2007г. МЪГЛА И КУЧЕ Разсъмва се, навън виделина е, Потънало е всичко във мъгла, Невидимо, самотно куче лае, В мен мисли стрелкат се, като игла Болезнените точки все намират, Подскачам за това и онова, Пропъждам ги, не спират те, не спират, Настъпва хаос в моята глава. Сивее си мъглата и нехае, Че нищичко не виждам и дори, Когато избелява, пак мъгла е, Прикрила слънчевия лъч в зори. Единствен ориентир остава лая На зъзнещия и невидим пес, Насочвам се към него, без да зная, Дали не ще попадна в мрачен лес. Не се боя, вървя и ще го срещна, Все пак е нещо живо в таз мъгла, Измъчва се сама душата грешна, Надява се, във мрака би могла, Приятел да съзре, макар и куче, Нали и хората са зверове, Денят ми с този лай е по-съзвучен. О, да! В невидимите светове, Мъглата се е вдигнала и лесно Съзираш красота и цветове, Очаквано приятелство чудесно, Симфония от птичи гласове. Но как да се измъкнем от мъглата, Намирам кучето, притихва то, Прегръщам го, постоплени телата, Откриват лесно тайната, защо Привлича се, стреми се всичко живо, Към други живи, топли същества, Не винаги изящно и красиво. В мъгла и слънце е закон това! 22.11.2007г. БОЖЕСТВЕНА ЖЕНА На този ден празнуваме за нея, Родила се е тя, поела дъх, Не мога радостно да се засмея, Присядам на израстналия мъх. Студено е край малката градинка, Ала в душата блика топлина, Разлистените здравец и латинка, Пренасят ме във чудната страна, В която ме люлееха ръцете И приказки се лееха безспир, Живеех като нежно малко цвете, А тя ми бе опора и кумир. Сега си мисля, че в онази зима, Когато Тя дошла е на света, Вселената запяла е във рима, Прекрасен химн за тази красота. Земята се е радвала доволна И слънцето, и ручея пенлив, От днес ще пее, като птичка волна, Дете, родено със живот щастлив. От своето богатство Тя ни даде, Живя като в потоци светлина И мъдростта духовна ни предаде, Защото бе Божествена жена! 22.11.2007г. ПУЛСЪТ НА ЗЕМЯТА Виждал ли си някога тревата, Как надига се във утринта, Вечер си я стъпкал със краката, Тя лежала е съвсем в пръстта. Но на изгрев със роса покрита, Свежа и изправена стърчи, Тя живота си ще продължи. Помниш ли след залеза цветята, Как са свили нежни цветове, Но на изгрев, дъхави полята, Засияват в чудни светове. Всеки цвят се е разтворил смело И целува слънчевия лъч, Влага стъбълцето е поело, Сред жужене и сред птича глъч. Вечер птичката главица сгушва Под крилцето си, за да поспи, Изгрев дойде ли – на клон се люшва, Пее, скача, пърха и трепти. И Земята стихва, занемява, Щом угасне залеза червен, С изгрева, въздишка тя отдава, Тъй насища с мощ дошлия ден. Свечерява, ти човече тъжен, Спрял ли си за малко в този час? Ясно е, не се усещаш длъжен Да дочуеш в теб природен глас. Губиш своята вродена сила, Нямаш ритъм, нямаш топлина, А Вселената те е дарила, Да пулсираш като светлина. 23.11.2007г. ЛЮБОВТА НА ЗЕМЯТА Моли се Земята, „Докосни ме! Само тъпчеш грубо със крака, С ласкава ръчица погали ме, Нов завет да сключиме така! Трепетна те чакам, разрови ме, За да дишам, за да ти даря, Плод от днес, което посадиме. Аз честита ти благодаря! Съществувам, за да топля семе, Да прегърна корен със любов, Да излея сокове навреме Към филиза за растеж готов. Поседни до младата фиданка, Здрава връзка между теб и мен, След години тук ще има сянка, Да те пази в зноен летен ден. Ще ухаят цветове на пролет, Ще жужат мушици и пчели, Сред листака, птичката след полет, Песен с теб от тук ще сподели. После ще настъпи топла зрялост, Сочни плодове ще натежат, Усети мига, това е цялост, Дарове в нозете ще лежат. Чуй ме, усети ме, дишай с мене, Нека радостта да споделим, Днес съюзът ни да се начене, Плод от любовта да поделим!” 24.11.2007г. ГОРЕЩО СЪРЦЕ Едно горещо, тупкащо сърце, Не можеше от грижа да заспи, В живота си издирваше зрънце, С което в болката да подкрепи, Една жена объркана в нощта, Един другар от детските игри, Едно сърце с любяща красота, От себе си парченце подари. Това парченце блясна като фар, То сгря със свойта нежна топлина, Душата на ранения другар, Пося надежда, бликна светлина. Една душа с кристална чистота, Открила свойто искрено лице, Към висшето, обливащо света, Подала щедро своите ръце, Поведена от Ангели напред, Любяща, ярка, точна заблестя, За миг обърна хаоса във ред, Изпълни храма, дълго що пустя. Тъй истинският дом на любовта Израстна и показа своя лик. Блуждаещ, търсещ, лутащ се в света, Раненият другар откри за миг, Как идва истината, радостта, Избрала лесен, светъл, равен път, Върви по стъпките на любовта, Избликваща от онзи чуден кът, Запазен, съхранен от дълги дни, Препълнен със безценни дарове, Това сърце навеки запомни, ще носи сладки, зрели плодове! 26.11.2007г. ЖИВАТА КАРТИНА Излязох от мъглата и застинах, Дъхът ми спря, стаена красота Обгърна ме, добре че не отминах, Добре че срутих свойта слепота. Картини, като приказни декори, Изпълниха сърцето ми с покой, Брътвежът спря, престана да бърбори Умът ми дребни глупости безброй. Чувствителна затрепка тишината, Над планината слънчев диск блести, Земята увери със топлината, Че може всяка грешка да прости. Там гмурнах се спокойна, без да дишам, А времето поспря и потвърди Прекрасната картина. Днес въздишам, Но пазя я в неволи и беди, В душата ми тя ще живее вечно, Ще я извиквам нежно щом реша, Че искам всичко близко и далечно, Във тази красота да потопя. 26.11.2007г. МИГ – МАГИЯ Затрептя небето и застина, Слънцето учудено поспря, Оживя магическа картина, Всичко посивяло изгоря. В този миг животът тържествува, Този миг е жив за вечността, В този миг небето ме целува, Този миг ми дава смелостта, Нужна ми да продължа да бъда, Аз стоя спокойна, като в транс, Благославям своята присъда, В този миг урока е разбран. Ето ме, Небе, Земя и Време, Ето ме Потоци и Звезди, Ваша съм, оставям свойто бреме И забравям всичко отпреди. Миг наситен с жизнена магия, Тук оставам, за да се родя, С този миг живота ще опия, Същината си ще преродя! 26.11.2007г. МЕЧТИ
Мечтая аз сама да посадя И бор сребрист, и гъвкава лозичка, Край тях на слънце тихо да седя.
За ягоди, малини и цветя, Копнея да лежа в тревите росни, Със птиците в небето да летя. Мечтая да се къпя в цветовете, Разтворили се в пролетния ден, Да се разлива сок от плодовете В ръцете ми и порив, зароден В мечтите ми, да се превърне в сила, Тъй своите копнежи да родя, Пречистена, сърцето осветила, Да стана лъч, преди да изгоря. Мечтая да приличам на Земята, Голяма, топла, нежна и добра И цялата любов в гръдта посята, За хората сама да събера. Мечтая да излъчвам и да грея, Да бъда нощем пълната луна, А денем слънце, искам да живея Раздавайки с безкрайна добрина, Мечтите си във дело претворени, Да овладея земния урок, Звезди и Слънце чакат ме засмени, Аз да изпълня дадения срок! 26.11.2007г. ПРИЯТЕЛКО ЛЮБИМА! Помниш ли, приятелко любима, Дългите среднощни часове, Двете, в пролет, в лято, в есен, в зима, Шепнехме със тихи гласове. Тайните гадаехме в живота, Дишахме със чистота и жар, Не допускахме фалшива нота, Сваляхме излишния товар. Минаха години, днес сме зрели, Бяхме смели търсещи деца, Силни сме, навярно сме успели, Ценната любов във две сърца, Да оставим да живее вечно, Съхранила мъдрост и мечти, Времето изглежда тъй далечно, Но живее в нашите очи. Споделили свойте детски тайни, Бяхме тъй богати от това, Днес тежат въпросите безкрайни И понякога боли глава. Падаме и ставаме по-силни, Но велико чувство ни крепи, Здраво на основите стабилни, Глупостта не ще ни заслепи. Днес благодаря на небесата, Че те срещнах, че си пак до мен, Побеляла вече е косата, Но в душата е прекрасен ден. Имам те, приятелко любима, С твоята безкористна любов, Няма студ в настъпилата зима, Блика порив за живота нов! 26.11.2007г. ОЧИТЕ
В тях има нежност, болка и печал, Магична приказка от дън гората, Със тъжен припев, винаги звучал.
Безкрайна мъка, искрена тъга, Към хората насочва то молбите, За малко обич, малко хляб сега. Погледна ли в очите на врабчето, Сърцето ми се свива от печал, Изгубено, замръзнало и клето, На него никога не си държал. Очите на детето ме вълнуват, Така наивни, толкова добри, Боли ме, дълго имат да пътуват, Понякога изгубват се дори. В очите на младежите се крие Надежда, порив, но и често страх, Защото все остава да се пие Утайката на подлостта от тях. Очите на обрулените хора, Са пълни с отчаяние и скръб, Невидим, но влудяващ е затвора, Във който си попаднал този път. Каквито и очи да наблюдавам, Люлее ме раздираща печал, Аз искам радост, топлина да давам - Към всичките очи изпитвам жал. 27.11.2007г. СКЪП СПОМЕН Сядам на олющената пейка И поглеждам към прозореца студен, Счупвам тъжна вледенена вейка, Спомням си жена във тъй далечен ден. Нежна, мъничка, но много силна, Във очите мъдрост и дълбочина, Във живота бе прекрасна, стилна, Със душа преливаща от светлина. Музика и красота и нежност, Там цареше нейният велик покой, Отлетя в безкрайната безбрежност, В нашите сърца текат сълзи безброй. Помня в ценен сън веднъж я срешнах, Тя дари ме със искрящ, небесен дар, Аз останах тъжна, безутешна, Нищо че ме короняса като цар. Връзката с отвъдното е трудна, Непонятна, даже невъзможна тук, Ала в мен звучи поема чудна, Лее се в душата ми небесен звук. Споменът във мене ще остане, Светлината и огромната любов И когато краят ми настане, Да я срещне пак духът ми е готов. 27.11.2007г. ЖИВОТЪТ
Животът е като течаща лава, Не стихва, не пресъхва, дава избор, Да ползваш неговата сила, слава. Животът е запален, вечен огън, Животът до безкрай се разширява, Животът не познава страх, тревога, Безбрежен път във светлина създава. Животът е препълнен със копнежи, Надежда, упование и вяра, Животът е в човешките градежи, Каталог: authors authors -> Величка Гушева -кърпарова Чуй ме, време authors -> Владимир желев овчаров authors -> Не можем без икар authors -> Сборник " адг" пловдив, 2005 сто години просвещение authors -> Ангел сотиров зелени графомании 20 authors -> Едно момче с китара authors -> Ако душата ми беше небе, ти щеше да си слънцето в него authors -> Шипченски проход authors -> И димитър грудев удря рамо на алфред адлер! Ангел Сотиров authors -> Топлина. Топлина се разлива по цялото ми тяло. Какво друго може да прави топлината, освен да се разлива, разлива ! Браво! Добре съм, щом и след 100 години анабиоза* мога да се шегувам Изтегляне 455.5 Kb. Сподели с приятели:
|