Златните треви нели Стефанова Стойчева Василева

Той вдъхновява със велика мяра.

И утвърди във теб живот съзвучен

С великия Живот, каква награда,

Какъв Божествен дар е тук получен!

ПЯСЪЧНА ЗАПЛАХА

Плиска се морето неспокойно,

В пясъка след мен ще има тук следа,

Топла, пареща под слънце знойно.

Тук съм по-стабилна, крача смело,

Оживява във душата ми моряк,

Път велик сърцето е поело.

Сипкавият прах вали в косите,

Тичам, спъвам се и падам с удар глух,

Сгушвам се зад дюните в тревите.

Пясъкът в очите ми е влязъл,

В този миг сама със яснота разбрах,

Мен за жертва си е набелязал

Ала лесно аз ще съм спасена,

Рухва всеки дом на пясък построен,

Аз съм тук, на камък утвърдена.

Не помръдва древна пирамида,

Песъчинката ще стане бисер - знам,

Щом прегърне я самотна мида.

Но когато вятърът утихне,

Ще измия от очите този прах,

След това Духът ще се усмихне!

ВЪПРОС
Имаш ли поне трошица вяра

Или се съмняваш непрестанно?

Вярвай! Тъй ще мериш с друга мяра,

Ще отхвърлиш всичко тук измамно.
Чувстваш ли, как със надежда дишаш,

Как изпълва всичко тя във тебе,

Или в отчаяние въздишаш,

Че си малък, че си непотребен?

В този миг и в този ден живота,

Или страдаш, че е груб, неясен,

Непосилен, тежък е хомота?

Или ненавиждаш, хулиш, мразиш?

Виж, във светлина блести красиво

Всичко, ала ти в тъмата газиш!

Теб, света да осветява,

Различавай как крещи и вика

Лошото – подлъгва, заблуждава!

И разбирай, без да чакаш други,

Тебе да разбират, че без дреха

Бродиш във студа и нещо губиш!

Любовта не чака, тя е птица,

По-щастлив ще бъдеш, ако даваш,

Сътвори душа – Звезда Зорница!

И на тебе всичко е простено,

Получаваш, само ако даваш

И така не ще ти е студено.

Виж, намерил си каквото търсиш,

Края на реката е в морето,

Твоя край настане ли – не свършваш.

За живота вечен в светлината,

Удивен, щастлив ще се почудиш –

Дишат безгранични времената!

ГЪЛЪБОВ ПОКЛОН

Сиви гълъби се спуснаха до мен,

Запристъпваха със кимащи глави,

Може би е знак, че всичко ще върви,

Свише подредено, чрез Светия Дух,

Затрептя сърцето леко, като пух.

Зажадувах страстно, да позная как

В мен да оживее дадения знак,

Тайната ще търся, ще постигам аз,

Чувам шепота на вътрешния глас.

Две ръце протягам, мънички души,

Птички нежни, болката се утеши,

С ласка ви обгръщам и благодаря,

В този миг страха за мъничко поспря.

Може би със милост съм дарена пак,

Шанс отново имам да вървя във крак,

Радостна надежда ме изпълни с вик –

Господ ми показа своя светъл лик.

Гълъбов вестител от невидим свят,

Тук пристигна – златни дъждове валят

Всеки миг обливат нашите глави,

За момент поспри – потока улови!

НОВИЯТ ЖИВОТ

Във деня, когато гълъб слязъл,

А чрез него Бог се е явил,

Аз разбрах – във мене Дух е влязъл,

Чуден дар неземен, скъп и мил.

И възторжено благодарих,

После разтревожена приседнах,

Да помисля пак във ъгъл тих.

Мога ли такава чистота

Да износя, любовта излята

В мен да удържа и святостта

Да поддържам, без да замърся?

Щедро Бог целуна мойто чело,

Пламна огън в мен, пожар гася.

Чрез Духа, сама пристигна Тя,

С магнетична красота дарена,

Радост във дома ни разцъфтя.

Зареди сърцата ни с копнеж,

Изобилна любовта порасна,

Хранена от новия растеж.

Тази милост, тази благодат,

С радост, Отче, всичко ще направя,

За да се запази този цвят.

Всяко изпитание с любов,

Свойта тежка чаша с радост вземам,

За да бъде чист живота нов!

КЪМ ЗЛАТНИЯ ПРЕСТОЛ

Политам над земния дом,

Към вечната благост разлята,

Разтварям се в ласката, щом

И огън запали се в мен,

Над урвите, над планината,

Над целия мир сътворен.

Излъчваща розов поток

И мека сияйност златиста,

Напред към престола висок.

Пред мен стъпала от елмаз,

Блестящи, прекрасни, желани,

С ръцете докосвам ги аз.

Великият златен престол,

Към него стреми се човека

От своето ниско место.

Стремежа към тез висини,

Духът любовта проявява,

Проблясват безброй светлини.

Аз цялата съм светлина

Тук истина днес ще позная,

Обгърната във топлина!

ЕЛАТЕ С МЕН

Наситен с дивна красота и мир,

Неземни гласове навред звънят,

Уханно дъха нежния ефир.

Сред тучните поля цари покой,

Безгрижни детски гласове звучат,

Усещам състояния безброй.

Възторг, подем и сладостна нега,

Кристален ручей и прохладен вир,

Премахват всяка болка и тъга.

Живеем там с отворени сърца,

Със мъдрост напоена глупостта

Изчезва, греят нашите лица.

Спокоен сън под звездното небе,

Където иска, там човек върви,

С любов създава всичко най-добре.

Да станем светли, чисти и добри,

Благата над главите да валят,

Небесен огън вечно да гори,

Да се излива и от нас навън,

Да се зовеме с нежни имена,

Да пеем с гласове - кристален звън!

Тя диша жива, вярвам във това,

Знам още е невидима отвън,

Но е реалност в моята глава!

ПРОСТИЛ СИ МИ!

Ти бдиш над мене всеки миг и час,

От слабостта си днес не се обиждам,

Тя нужна е – да чуя Твоя глас.

По-финия и по-изтънчен звук,

Напътствията Твои отминавам

И действам – върху наковалня с чук.

И страдам, че ме мачка грубостта,

Самата себе си тъй разрушавам,

Не виждам красотата на света.

Попадам в свойта примка – спирам там,

Заслушвам се във стона на Земята,

Пробуждам се, проглеждам, вече знам.

И щом обърнах се към Тебе аз,

Разбрах – по Твоя воля всичко може,

Да бъде утешено в тежък час.

Прииждат други сили, от нектар

Опива се душата ми и литва

По-лека, смъкнала голям товар.

Прошепвам радостна – благодаря!

Простил си прегрешенията мои,

Пречистена, след Тебе ще вървя!

05.12.2007г.

ТИ ЖИВЕЕШ В МЕН

Велики Боже, как благодаря!

Копнея с мен да се гордееш,

Сърцето си на теб да подаря!

Подтисната, изплашена, сама,

Разкриваш ми прекрасна гледка,

В която няма сянка, ни тъма.

Изпълваш клетките ми с благодат,

Разрухата възстановяваш,

Измъкваш ме от моя собствен ад.

Не ме оставяш ти, дори за миг,

Терзанията аз създавам,

Забравила за твоя светъл лик.

Изглаждаш с Твойта воля всичко тук,

Стопяваш чувството измамно,

Отбиваш разгневения юмрук.

Насищаш с благо всеки тъжен ден.

Зова природата човешка

Едно да помни – ТИ ЖИВЕЕШ В МЕН!

ОСВОБОДИ СЕ!

Огради, зидове, бодлива тел,

Да няма път във никакви посоки,

Над себе си поставяме предел.

Сърцето задушено във затвор,

Да се приспим, замаяни в лъжата,

Че няма слънце, вятър и простор.

Самотници, лишени от любов,

Така линеем, още по-ранени,

Във задния си двор копаем ров.

Широко и комфортно - след смъртта,

Създаваме си жилище задгробно,

А още тук сме в гробна самота.

Тавана разруши, да диша там

Духа на Слънцето, лъчите златни,

Да разтопят вековния ти срам.

Свободен тръгвай смело по света,

Ще срещнеш и горчилки, и наслади,

Ще имаш зими, ала и лета.

На извора ще сетиш сладостта,

Душата ти препълнена, щастлива,

Ще взема и ще дава любовта.

ТЪРСЕЩИЯТ

И от лист на лист,

Весел е на този свят

Всеки оптимист.

Търсещ своето место,

Все върви напред,

Удивлява се, защо

Не създава ред.

Иска да направи дом,

Иска двор голям,

Но какво да прави, щом

Е самотен там.

Тръгва весел по света,

Следвайки звезда,

Очертала с любовта

Ясната следа,

Водеща към земен Рай,

Светлина и мир,

Осъзнава – няма край

Нежния ефир.

Братско рамо търси днес,

За да сподели,

Свойта сила, слава, чест,

Чуди се, дали

Чака някъде човек,

Сроден дух, близнак,

Жизнерадостен и лек,

Дири пътен знак.

Скита сред блата, гори,

Губейки се там,

Гази снегове, мъгли,

Броди вечно сам.

Той оставил е живот,

Доста скучен, тих,

Без богатство, без имот,

Сътворява стих.

Връщайки се в своя край,

Изумен мълчи,

Чувства слънцето през май

С пролетни лъчи,

Милва свития му гръб,

Тъй е топло там,

Тук е сигурният стълб,

Вътрешният храм!

ОТКРИЙ ПРОСТОРА

По нея винаги минавам.

Внезапно днес намирам пречка,

Почудена за миг заставам.

Тъй както винаги го правя,

Излишен риск – кръвта застина.

Как предпазливост да забравя?

По тънък прът да балансирам.

Какво ли тук ме е довело,

Защо по моя път да спирам?

Отстъпвам и заобикалям.

Ще бъда много по-полезна,

Щом спра от гордост да се калям.

Избирам, мога да завия,

На навика да кажа сбогом,

Сърцето свито да разкрия.

Със лекота, каквото правя,

Попътни знаци да намирам,

В това което се изправя

Разнообразие да виждам

И без въздишка, без умора,

Смирено, без да се обиждам

Понякога чрез път далечен.

Усмихвам се и се отправям

Напред, към хоризонта вечен.

ТЕЖЪК ЧАС – ЩАСТЛИВО ВРЕМЕ

Поспирвам се и правя равносметка.

Кое научих и кое забравих,

Кое заключих в позлатена клетка?

Натъпках ги във стари чекмеджета,

Без да оставя някаква достъпност,

Затрупах ги с отломки и парчета,

Отлюспени обвивки – на пол`вина,

Отгоре хвърлих лъскави, красиви,

Гирляндите от старата година.

Нима се задушавам от обида,

Или гнева ми, силата остави,

Да се превърне в натрошена мида.

Опора търся горе, в небесата,

Готова съм за преданост, за жертви,

Готова съм да видя чудесата.

С изострените чувства ги усещам.

Във този тежък час – щастливо време,

Към Истината със копнеж поглеждам.

И ярка светлина ще ме облее,

Дали ще се разтворят времената

И Слънцето завинаги ще грее?

Затопля ме отвътре и ме вдига,

Пробудено, духовното ми зрънце,

Подканя тихо – стига ленност, стига!

ДО ВОДОПАДА

Да ме докосват пръските вода,

Да слушам грохотния шум с наслада,

Изтриващ всяка мисъл за беда.

Приличат те на моята душа,

С горящи чувства, огнени, опасни,

Заплашващи, че ще се задуша.

Надолу бързо ще ме отнесат

Водите, към вира, върбите стари

Под сенките си ще ме приютят.

Ще си отдъхна в сладостен покой,

Съединила пак душа с водите,

Ще размишлявам аз за пътя мой.

След зъбестите каменни игли,

Все още цяла съм, дошло е време,

Да се раздухат облаци, мъгли.

Да се огледа в моите очи,

Да се излегна гола на тревата,

Затоплена от слънчеви лъчи.

Ще вдишвам жадно влажен аромат,

Но вече знаеща, така се страда,

Отдавна този припев е изпят.

НА МАЙКА МИ – БЛАГОДАРЯ!

Така си ме довела на света,

В деня, когато въздух съм поела,

Обвила си ме с твойта чистота.

Насищаше живота ми със звън,

В дома ни бе спокойно и надеждно,

Предпазена от грубостта навън,

Обичана, прегръщана с любов,

Щастлива, че от тебе съм родена,

Че твоят Дух за жертва бе готов.

Уютно приласкана в твоя кът,

Ти беше щедра, борбена, смирена,

Това със жар постла по моя път.

Възторга се разливаше в кръвта.

Научи ме – ако се спъна в камък,

Да се изправям бързо от калта.

Божествена, сияеща, добра,

Душата ти да бъде огърлица,

Очите ти – изгряваща зора!”

Да съхраня великия ти дар,

Изливам чувствата си във поема

И нося здраво тежкия товар.

Едно парче в сърцето ми умря,

Но мъдро завеща ми ти да мога,

Изправена в живота да вървя.

Стовари се над мене планина,

Объркана, сломена бях решила,

Че нямам собствена величина.

Дарил ме е със всичко онова,

Което прави те да си потребен,

Да си Човек със вдигната глава.

Крилата ти със пухкави пера,

Да съхранят със мъдростта на жрица,

Съкровищата в чисти езера.

Че моя майка беше точно ти,

Че те обичах тука на Земята,

Че наследих красивите черти!

10.12.2007г.

ВЪЛНАТА
Чувствам мощната вълна – приижда,

Като шеметен, златист циклон,

Същността ми се усеща, вижда

В храма на божествен фараон.
Вътрешната красота избликва,

Сетивата ми насища с мир,

Мъдростта на разума извиква,

Възвестява: - „Време е за пир!”

Пълни чашите да заблестят,

Божия хармония разлива

Светлина и аромат, и цвят.

Носи се в ефира любовта,

А душата се насища с младост,

Пълна с вярата за вечността.

ТРЕСКАВОСТ

Трябва всичко във ума да подредя,

Не желая нещо да забравя,

Хаотично, трескаво да се въртя.

Важното напред, дано да не сгреша,

Нощем даже планове рисувам,

В дейността си никого да не лиша.

Домакинство, майчинство и връзка с Бог,

Вземаща небесните потоци,

Даваща любов и сладък жизнен сок.

Силна да съм, като житното зърно,

Като крепостна стена не разрушена,

Да понасям тежки удари – дано!

Да съм мека, като царския покой

И да бъде мъдростта позната,

Щом докосне мисълта ми с полъх свой!

Да оставя всичко, просто да поспра,

За да няма следващо фиаско,

А душата чрез Духа да разбера.

РАЗБУДИ СЕ!

Пълни битието ни със жар,

Въгленче раздухай във гръдта си,

Приеми божествения дар.

Възвестил – със жертва и любов

Се изкупват сторените грешки,

Очертал е смело пътя нов.

Ще пребъде в Бога дълги дни,

Нищо че в човешката си роля

Често се задъхва от злини.

Свойта чаша със горчивина,

В радост и неволи, в тежко време,

Бог простил е старата вина.

Разбуди във себе си Христос,

Осъзнай, че Бог е с теб навеки,

Нищо че си беден, гол и бос.

Ти си, който слага пелена,

Спираш светлината да се лее,

Сам стоиш до сляпата стена.

Кой живее в тебе, но мълчи!?

Нямаш време да отлагаш вече,

Отвори заспалите очи!

НА ТАТКО МИ

Приел си ме за твоя дъщеря с любов,

В игрите с тебе знаех – можем да летиме,

За мене чувствах аз – на всичко си готов.

Прекрасната ми памет – приказен венец,

Божествен символ за духовност – осъзнавам,

Бащата е дарил на своя младенец.

Да бъда точна, изпълнителна, добра,

Безкрайно много дни на щастие получих

И трудния живот можах да разбера.

Така спокойна бях във тъмната гора,

Сравнявах те със ръста на вековни Мури,

Откривах мъдростта ти в светлата зора.

Как моя татко тегли малката шейна,

А аз съм тъй щастлива, пътят е огромен,

Открит пред мен, без болка, грубост и злина.

От дълбините на ума, благодаря,

До мен е той и в летен зной, край мен е зиме,

Да бди, ако замръзна или изгоря.

Във труден час прекрасен стих да прочете,

Така да умекчи житейската плесница,

Безкрай обича той любимото дете. 18.12.2007г.

Болката се е пропила в мен,

После са последвали лавини,

Аз съм се оказала във плен.

Под натрупаната жлъч и кал,

Съм отпаднала непоправимо,

Преизпълнена душа с печал.

Болката до край ще разбера,

Ще положа мир във всяка клетка,

Ще я стопля с пухкави пера.

Резултат от сторения грях,

Време е плътта да осъзнае,

Че е пълна с красота и смях.

Бог насищал е със светлина,

Ако трудна е една пътека,

Стръмна или в тъмна падина,

Да откриваш Слънцето в нощта,

Все на любовта да се опираш,

Хвърлил илюзорните неща.

Азът,който в теб е въплътен.

Огън тъмнината ще принуди,

Да напусне земния ти ден.

Светозарен, благодарен, чист,

Ти любимец си и тук видя Го!

Съхрани изписания лист!

РАВНОСМЕТКА

Същността си съм окаляла сама,

Злоба и жестокост подслонила,

Заживяла съм в заблуда и тъма.

Задушила всеки спомен за света,

Гдето грее светлина лъчиста,

Гдето диша Царството на любовта.

Но забравила, вървяща в слепота,

Аз държах се властно и студено,

Наранявах грубо, удрях с лекота.

Бях повърхностна, надменна, даже зла.

Покрай мене запълзяха сенки,

И прободе ме невидима стрела.

Осъзнала - следствие, закон и ред

Управляват Синята планета

И оставил ни е Бог един завет.

Младостта ми, мойте чувства и дела,

Исках да се втурна, да прогледна,

Пареше, болеше, острата стрела

Стенех, страдах, ала силна, горда бях,

После се заслушах в съвестта ми,

Тъжно, бавно някой истини разбрах.

Бързо спряна бях от вечния закон,

От злина да бъда разрушена,

Да не произнасям груб, неверен тон.

Нови, чисти семена отглеждам аз,

Търсеща спокойствие намирам,

От дълбоко чувам вътрешния глас. 20.12.2007г.

Любовта нараства в нашите гърди,

Всепроникваща, забулена и тайна,

Тя извайва ни с невидими следи.

Призовава, моли, плаче и крещи,

Как да я получи? Алчен е, не знае –

Няма да се хване в грубите клещи

Не е залък тя за зиналата паст,

Любовта свободна просто се отдава,

Не е жертва за изяждащата страст.

Както искаш хляб и бучка шоколад,

Като жаждата за изворна вода е,

В зноен пек насищаща със своя хлад.

Като слънчевия лъч във утринта,