В края на април друга една ескадра от тежковъоръжени платноходни кораби се канеше всеки момент да напусне пустия залив, разположен на около пет мили южно от Кадис. В състава ѝ влизаха шест фрегати, три каравели с високи бордове и два линейни кораба с по пет мачти, всеки от тях снаряжен с по осемдесет топа.
Беше странно, че корабите от голямата флотилия не бяха акостирали в пристанището на Кадис, а в пустия залив. Освен тях, в него не се мяркаше и рибарска лодка. Скалистият бряг също бе пуст, там не се забелязваше жива душа.
Беше около пет часът сутринта. От изток небето бе започнало да просветлява. С ранното настъпване на деня вятърът се усили, моряците на флагмана, наречен „Сан Себастиан”, изтеглиха двете котви от водата, корабът леко се заклати и опънал всичките си платна, се насочи към изхода на залива. Един по един след него потеглиха и останалите платноходи. Изправената на носа на флагманския кораб висока фигура с плащ огледа още веднъж хоризонта с далекоглед и тръгна по палубата към кают-компанията, а през това време ветроходите излизаха в открито море.
. . .
Една вечер, малко преди полунощ, кардинал Сизарини седеше зад голяма маса в луксозно обзаведената каюта за специални гости на „Сан Себастиан”. Беше изминал месец от отплаването на испанската ескадра от Кадис. Когато корабите достигнаха на двайсетина мили от Ямайка, кардиналът нареди флотилията да заобиколи острова откъм югозапад и да легне в дрейф. После извика при себе си капитана на кораба, нареди му нещо и слезе в отредената за него каюта.
В момента пред него на масата стоеше разгърната стара карта, изработена от щавена сърнешка кожа. Очертанията по нея бяха бледи и зацапани, на някои места кожата беше разпокъсана. Висшият духовник усили осветлението в кабината с още два фенера, наведе се над картата и внимателно заразглежда кривите линии.
-
Проклятие! - промърмори той. - Онзи холандски плъх сякаш я е държал в кофа с помия. Дано ври в ада проклетият червей!… Но, мътните ме взели - процеди той, продължавайки да разглежда картата, - ако се проваля, Миола и мен ще прати там!… Ха, я виж - внезапно възкликна той, - може пък и да… - Сизарини напрегнато се взря в няколко едва забележими контура, около които се виждаха кръгчета и отново замърмори под носа си: - Да, да, смятам, че това е мястото. Жалко, че проклетият негодник Дъкланд провали преди време плановете ми и не можах да го открия още тогава. Освен това се изгаври с мен, подлецът! Не е изключено този мерзавец да ми забие нож в гърба, затова направо ще нахлуя с ескадрата в залива на Кингстън. Никой не може да устои на такава сила. А и аз ще остана на острова не повече от месец. Докато сложа ръка на… - Въпреки че в каютата нямаше никого, той инстинктивно се огледа около себе си, после доволно изрече:
-
Е, моя Кармелита, няма да мине и година и ти ще си вече графиня ди Менандес. А след още няколко години може и…
-
Какво, кардинале? - избоботи присмехулен престорен глас.
Сизарини подскочи в стола и с разширени от уплаха очи рязко се обърна зад себе си. Двойната врата на един висок полиран шкаф бавно се отвори и отвътре се показа… дъщеря му Кармелита. Девойката беше облечена с мъжки моряшки дрехи и с барета на главата, ниско прихлупена над очите. Косата ѝ бе сплетена в плитка, навита на темето и прикрепена с три малки фуркета и напълно се скриваше от баретата.
-
Кой… кой… коя си ти? - заекна уплашено кардиналът. - Лита! - изумено извика той, най-сетне разпознал дъщеря си.
-
Здравей, татко! - засмя се Кармелита на смайването му. - Може ли да остана на вечеря в тази хубава каюта? В кубрика е доста мизерно, а и аз не можех…
-
Какво търсиш на борда? - изведнъж кипна кардиналът, бесен от яд. - Слушай, госпожичке, никога през живота си не съм и помислял да ти вдигна ръка, но сега ми идва такъв пердах да ти тегля, че… - Сизарини беше толкова гневен, че замалко не залепи една здрава плесница на дъщеря си.
Въпреки че присмехулната усмивка не напускаше лицето на девойката, тя се смути пред гнева на баща си. Насили се обаче да надвие смущението си и каза с привидно нехаен тон:
-
Успокой се, татко. Нищо чак толкова фатално не се е случило. Просто исках малко да поплавам по море.
-
Да поплаваш! - извика бащата. - Да не си мислиш, че съм тръгнал на разходка!
-
Какво, да не би да… Нали не си нарушил обещанието, което ми даде? - набърчи чело момичето. - Не, аз съм повече от сигурна, че никога не би го направил!… И че в момента ние не държим курс към Ямайка - допълни тя и го погледна с най-невинен израз.
Изведнъж кардиналът се видя притиснат до стената и смущението този път се прехвърли на неговото лице. И той потърси спасение в единственото, което му дойде на ум - грубостта.
-
Слушай, малката! - изсумтя той. - Заслужаваш да те кача на едната каравела и да те върна в Кадис. Даваш ли си сметка какви ги вършиш! И че този път наистина прекали! Години наред си затварях очите пред непрестанните ти щуротии, но сега вече - край! Още призори ще те прехвърля на борда на „Алмерия” и се връщаш направо в Кадис.
-
Добре, щом така искаш - неохотно се съгласи девойката и баща ѝ подозрително я изгледа. Не бе очаквал твърдоглавата му дъщеря да се предаде толкова лесно. - Но поне позволи ми сега да вечерям тук. В кубрика ядях само сухари и солено говеждо, а и цял месец почти не съм излизала на палубата.
Бащата я погледна сърдито, после гневът му изведнъж се стопи и той въздъхна:
-
В теб явно се е вселил някой зъл дух. Как само умееш да ме изправяш на нокти! Някой ден със сигурност ще ме умориш… Изчакай ме тук, веднага се връщам. - Той грабна оръфаната карта от масата, бързо я нави и я пъхна в един сандък в ъгъла на помещението. После излезе на палубата и извика при себе си един от дежурните вахтени.
Дъщеря му изчака вратата да се затвори след него, после бързо бръкна под моряшката куртка. Измъкна плоско метално шише и малко хартиено пликче. Грабна две от чашите в ъгъла на масата, изсипа в едната някакъв прах от пликчето, после ги напълни до половината от шишето.
Когато след десетина минути баща ѝ отново влезе в каютата, тя спокойно разплиташе косата си.
-
След малко ще донесат вечеря - каза с влизането Сизарини. - Ще имаме… - той се прекъсна, защото в този момент погледът му попадна върху двете пълни чаши. Това вече беше прекалено.
-
Бренди ли пиеш! - отново кипна той. - Ти да ме побъркаш ли искаш! Утре сигурно ще почнеш да дъвчеш и тютюн! Както ти става, за Бога…
-
Моля те, успокой се, татко! - жално го погледна Кармелита. - Това е чай. Всъщност… с малко ром. Добрите моряци много се страхуваха да не се простудя и…
-
Ах, да, ти още не си ми казала как попадна на борда. Хайде, казвай веднага! Кой ти помогна? Да опита още сега камшика на боцмана. Кои са тези, които ти съдействаха да се промъкнеш тайно като крадец тук?
-
Не! - рязко каза девойката. - Можеш да ме върнеш обратно, но не искай да издам хората, които ми помогнаха. Знаеш, че не можеш да го изтръгнеш от мен насила. А и те нямаше как да ми откажат.
-
Нищо, тъй или иначе ще разбера кои са. Нали си спала в кубрика, все някой от тях ще ми каже.
-
Хайде, татко, моля те, не бъди такъв - каза момичето. - Остави хората на мира и нека изпием по чаша, докато сервират вечерята. - Тя вдигна своята и я изпразни с една солидна глътка. Баща ѝ се опули, но после се отказа да спори, сърдито взе своята чаша и изля съдържанието ѝ в гърлото си.
На вратата на каютата се почука и вътре влязоха корабният готвач и помощникът му с подноси в ръце. Върху тях имаше блюдо с току-що изпечена риба, гарнирана с аспержи, чинии със задушени телешки котлети, пресни плодове и бутилка гъсто испанско вино. Оставиха вечерята на масата, поклониха се и излязоха.
-
Каква беше тази карта, която така бързо скри в сандъка? - попита Кармелита. - Докато ми крещеше какво ужасно престъпление съм извършила, качвайки се на борда - добави с лека ирония тя.
-
Нищо, исках отново да проверя курса, по който се движим - с привидно безразличие отвърна баща ѝ.
-
С този парцал? - засмя се дъщеря му. - Че нямате ли тук някоя свястна карта, с която да можете…
-
Хайде, започвай, докато храната е още топла - меко я подкани той. Наля вино в две чаши и отпи от своята, после посегна към приборите, но главата му изведнъж клюмна на гърдите, той изпусна вилицата и потъна в дълбок сън.
-
Извинявай, татенце! - потупа го по ръката Кармелита и изхвръкна от помещението. Втурна се в съседната каюта и събуди капитана.
-
Хайде, сеньор, ставайте бързо и изпълнете обещанието си! - раздруса тя ръката му, после отново нахлупи баретата на главата си и набута разпиляната коса под нея.
Капитанът се надигна в койката и разтърка очи.
-
Хайде, по-бързо, капитане! - нетърпеливо го задърпа тя за рамото, докато мъжът, сумтейки, свали крака на пода и се зае да обува ботушите си.
Кармелита почти го избута от кабината и двамата забързаха към горната палуба.
-
Ще ме обесят за това! - изпъшка капитанът. - Ще заплатя с главата си безумния ви план, сеньорита!
-
Не бойте, сеньор капитан, няма да позволя да ви се случи нещо…
-
А баща ви?
-
Ще спи поне дванайсет часа…
-
Ох, пази ме, Пресвета Дево! - завайка се морският вълк. - В какво се забърках! Няма да минат и два дни и ще ме обесят! Ще умра опозорен.
-
Хайде, хайде, сеньор! - потупа го по гърба Кармелита. - Казах, че ще ви предпазя от гнева на баща ми. А и аз ще ви направя богат, дявол да ви вземе! - сеньорита Кармелита явно бе оставила добрите си обноски в хасиендата в Кадис. - Изпълнете обещанието си и ще получите сто златни дублона.
-
Мили Боже, сто дублона! - почти извика капитанът. - Това е много щедро от ваша страна, сеньорита, но аз ще трябва да разделя половината между двайсетте моряка, които…
-
Сто и петдесет! - прекъсна обясненията му сеньоритата и капитанът се опули. После обаче една мисъл мина през главата му и той бързо попита: - Но вие няма да сте на борда, когато кардиналът се събуди. Та той веднага ще заповяда да ме хвърлят на рибите!
-
Тогава елате с мен на брега, докато отмине бурята. Ако не искате, когато хората ви спуснат лодката, ще ви фрасна с нещо по главата и после ще ви вържа. Ще кажете на баща ми, че съм ви изненадала и че нямате никаква представа защо двайсетина от хората ви са се качили с мен на баркаса и са изфирясали към брега… Хайде, по-бързо, за Бога! - още по-нетърпеливо го подкани Кармелита.
-
Добре, добре, да започваме - послушно кимна морският вълк. Повика при себе си вахтените и им даде няколко кратки наставления. После двамата с момичето отидоха до една издигната дървена платформа в средата на палубата, на която с подпори бе подпряна голяма лодка с гребла и ниска мачта. Кармелита грабна една от подпорите и я стовари в главата на капитана, който се строполи като пън на дъсчения под. Омота ръцете му с въже и го завлече до грот-мачтата. После изтича обратно и скочи в лодката.
През това из палубата се разтичаха неколцина от екипажа на кораба, скрипците издигнаха баркаса над борда и полека го спуснаха във водата. След минута в лодката бе хвърлено въже, по което се спуснаха двайсет души. Двама от тях опънаха широко платно на мачтата, останалите грабнаха веслата и баркасът бързо се понесе на север към ямайския бряг.
. . .
Когато голямата гребно-ветроходна лодка навлезе в пристанището на Кингстън, вече се развиделяваше. От брега двама офицери наблюдаваха хода ѝ с далекоглед.
-
Откъде ли пък идват тия? - измърмори единият. - С тая черупка надали е от много далеч. Сигурно от Порт Антонио, или най-много от Негрил или Монтего Бей.
-
Ей вие, на кея! - долетя до тях вик от баркаса. - Идваме от Хаити. Трябва да се срещнем с губернатора.
-
Ами че срещайте си се - отново измърмори офицерът с далекогледа. - Да не ни готвят някой номер тези, а? - обърна се той към стоящия до него. - Не ми се виждат опасни, но знае ли човек.
-
Ще пуснем само един от тях - отвърна другият. - Останалите нямат работа в двореца.
Баркасът доближи брега на стотина ярда. Моряците свалиха платното, гребците отпуснаха веслата и плавателният съд, полюшвайки се, удари нос в кея. Двама от хората завързаха лодката с дебело въже за един от огромните дървени колове на пристана, а през това време там се изкачи само един човек - млад лейтенант с моминско румено лице и барета на главата, който тръгна към губернаторския дворец. Когато обаче стигна до външната врата и понечи да влезе, двамата стражи кръстосаха пушките си пред него.
-
Пуснете ме! - изрече на английски с нисък плътен глас офицерът. - Милорд Дъкланд няма да е доволен, ако попречите на срещата му с мен!
-
Тъй ли? - пренебрежително подметна единият страж. - Ами да беше се държал по-учтиво, преди да нахълташ така! Кой си ти и откъде идваш?
Вместо да отговори, морякът неочаквано изрита стража в корема, а на другия заби такъв юмрук в лицето, че оня залитна като пиян. Използвайки суматохата, той се вмъкна в сградата и бързо затича нагоре по стълбите. Качи се на горния етаж, спря за миг и трескаво се огледа. Видя голямата сводеста врата в дъното на коридора и без да му мисли много, хукна към нея. Отвори я рязко, без да почука, а през това време съвзелите се стражи с гневни викове се катереха по стълбите. Вътре намръщеният секретар направо подскочи в стола си от изумление, но не свари дори да отвори уста, за да порицае тази невероятна наглост. Нахлулият младеж го блъсна встрани, после с един ритник отвори губернаторската врата и се озова лице в лице с Джон Дъкланд.
Губернаторът бе чул олелията отвън и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато това стори ботушът на неканения гост. В следващия миг милордът се вкамени. Младежът рязко свали баретата, разпиля косата си и пред него застана… прекрасната Кармелита Менандес, дъщеря на проклетия йезуит, която той срещна преди година в хасиендата в Кадис. Той още не се бе опомнил, когато девойката замахна и му зашлеви силна плесница. В това време в преходното помещение нахлуха двамата стражи с извадени саби, а окопитилият се секретар бе грабнал един железен свещник от бюрото и се канеше да го стовари в главата на нахалника.
-
Всички вън! - кресна негово превъзходителство губернаторът. - Изчезвайте! - Сграбчи Кармелита за ръката и я завлече в кабинета, затваряйки вратата също с ритник, който замалко не я строши докрай.
Тримата се изметоха в коридора, а Дъкланд пусна ръката на неочакваната си гостенка и застана прав пред нея в средата на стаята. Кармелита отново замахна към лицето му, но мъжът светкавично сграбчи ръката ѝ, без да откъсва поглед от нея. После изведнъж, неочаквано и за самия себе си, се наведе и я целуна по розовите устни. Девойката рязко се отдръпна, презрително изтри устните си с опакото на свободната ръка, после отново опита да перне с нея Дъкланд през лицето. Но отново не успя и двете ѝ ръце се оказаха стегнати в тези на Дъкланд. Последният пусна ръцете ѝ, побутна я към дивана и когато тя се тръшна в него, скръсти ръце на гърдите, застана прав пред нея и изрече:
-
Ти?!… Откъде се взе, за Бога?! И какво търсиш тук?
-
Дойдох да ти кажа, че си един жалък предател на собствената си страна! - натърти Кармелита, гледайки го право в очите.
-
И как реши, че съм предател? - тихо попита след малко милордът.
-
Отречи, де! - предизвикателно рече девойката.
-
Нищо няма нито да ти признавам, нито да отричам, докато не ми кажеш какво те кара да мислиш това, което току-що изрече.
-
Сигурна съм, защото подслушах разговора на баща ми с един от хората, които го подкрепиха в безумното му начинание. Когато те видях, аз… аз… те харесах, а ти се оказа такъв негодник! - почти изплака тя. - Смяташ да пратиш на смърт хората си, а после да предадеш Ямайка на заклетите си врагове - испанците!
За миг в стаята настъпи тишина, нарушавана само от учестеното дишане на момичето.
-
Не, не смятам! - твърдо изрече Дъкланд.
-
Не ме лъжи, зная, че ще го направиш! Ти… как не те е срам…
-
Казах, че няма! Кълна се в Бога! - отсече милордът.
Кармелита го погледна с широко отворени очи.
-
Истината ли казваш? - недоверчиво попита тя и гласът ѝ неволно потрепери.
-
Да - просто отвърна Дъкланд.
-
Ами това с баща ми?
-
Всичко беше игра от моя страна. Никога нямаше да пусна доброволно когото и да било на Ямайка. Имам предвид враг. Вярно, мразя крал Джордж и неговите блюдолизци, търся отмъщение и ще го намеря. В безсилната си ярост и омраза действително се бях заканил в себе си да разиграя някои от негодниците от английския Двор, като предизвикам смут на острова, но знаех, че нямаше да извърша предателство. Познавам се. - Дъкланд млъкна и се заразхожда с бавни крачки из кабинета. - Нямаше да предам Ямайка - повтори той след малко. - Престорих се, че приемам предложението на баща ти, първо - за да накажа безмерната му алчност, като му отмъкна огромна сума. И второ - той сви ъгълчетата на устата си в кисела усмивка, - въпреки че играта е опасна, удоволствието да изиграя йезуитите е повече от…
-
Чакай малко, не те разбирам. За какви йезуити говориш? - учудено попита девойката.
-
Ти кого мислиш, че имам предвид? - втренчи поглед в нея Дъкланд.
-
О, това вече е прекалено! - ядоса се Кармелита. - Какви ги приказваш! Баща ми никога не би…
-
Той е дясната ръка на черния папа на йезуитския орден Фабрицио Миола. Аз самият научих това преди година-две от един холандец. Бил е от екипажа на кораб с протестанти, които спасили учен-богослов, опълчил се срещу ордена. По заповед на баща ти банда наемници ги пленили и после ги удавили в морето. Само той се спасил по чудо… Баща ти е убиец, Кармелита! Прочел е смъртните присъди на стотици хора.
-
Лъжеш ме, не е истина! - гневно извика Кармелита, чиито очи се напълниха със сълзи от яд. - Баща ми е кардинал на католическата църква и отговаря за епархиите в Андалусия, а дон Фабрицио е главен архиепископ на тези в Генуа и Флоренция и негов духовен покровител. Знам за връзките му с него. И какво от това?
-
Това е за пред хората. Да, официално баща ти е кардинал на църквата. Но тайно… Изслушай ме, смело момиче! - хвана я той за раменете и погледна в очите ѝ. В тях видя обида, огорчение и гняв, силен гняв. - Моля те, чуй ме! - отново извика той с треперещ от напрежение глас. - Преди много години в Генуа Фелипе Менандес е разполагал с цяла кохорта убийци. Минал е на служба на ордена на йезуитите за пари. Може и да са го принудили, но това е без значение. А и при срещите му с мен не си и направи труда да крие, че е високопоставен служител на ордена.
-
Няма да слушам повече! - тръсна девойката и тръгна към вратата.
-
Чуй ме, Кармелита! - извика милордът. - Сериозно ли вярваш, че истинската цел на баща ти е да завладее Ямайка! И двамата знаем, че това е безумно и нелепо. Друга е целта му. Каква, все още не зная, но съвсем скоро ще разбера.
Девойката го гледа безмълвно няколко мига, после процеди едно „Пор Диос” през зъби и отново се тръшна на дивана.
-
Да кажем, че си прав за баща ми - отпаднало изрече след малко тя. - И че той е такова чудовище, каквото го описваш. Ами ти? Как да ти вярвам, че не се канеше да извършиш предателство към собствената си страна? - упорито повтори тя.
-
Колко пъти да ти казвам, че нямаше да го направя, Кармелита! Исках да разиграя алчните отци-йезуити, както и безскрупулните английски негодници, които несправедливо изпратиха баща ми на бесилото. Кълна се в Бога и в паметта на родителите си! В майка ми, която умряла, преди да съм навършил година и в гроба на баща ми - един от най-честните и доблестни хора, които са се раждали на тая грешна земя!
Той изрече последните думи с такава страст, а в очите му гореше толкова силен огън, че момичето неволно се сви на дивана. Изведнъж всичкото натрупало се в нея напрежение от последното денонощие взе връх, тя се изправи и олюлявайки се, неочаквано се отпусна в ръцете на Дъкланд.
-
Джон! - само успя да изхлипа. Дъкланд я притисна към гърдите си, нежно повдигна брадичката ѝ и обсипа мокрото ѝ лице с целувки. Девойката се притисна още по-силно в него и устните им се сляха в пламенна целувка.
Така изминаха няколко минути, през които двамата стояха прегърнати, обладани от страстен копнеж. По едно време Кармелита трепна, откъсна се от него и отново се отпусна на дивана. Опита да се успокои и след малко тихо попита:
-
Каква може да е истинската причина баща ми да подготви тази експедиция?
-
Не зная - въздъхна Дъкланд. - Не може да вземе властта в Ямайка. А иначе какво толкова би могъл да намери тук? - Той помълча малко, после каза замислено: - Не съм сигурен, но навремето чувах истории за златото на корсаря Морган, което бил плячкосал от Панама и Маракайбо и което след това никой не бил виждал. Зная, че той е станал губернатор на Ямайка… Но това са само догадки. Не знам.
-
Сега се сещам - обади се след кратко мълчание момичето. - Когато изненадах баща ми в каютата на линейния кораб „Сан Себастиан”, той разгледаше мръсна стара карта, която не изглеждаше да е за проверка на курса на кораба. Да не би да…
В кабинета отново настъпи тишина. Внезапно девойката скочи от дивана и тревожно се огледа.
-
За Бога! Баща ми идва насам с кораби. Аз успях да се измъкна по-рано, защото исках да говоря с теб. Но след броени часове той ще е тук.
-
Очаквам го и съм готов да го посрещна! - хладнокръвно отвърна милордът.
-
Не успях да го убедя, че неговият план за Ямайка ще се превърне в негова смъртна присъда.
-
Така е - кимна Дъкланд. - Макар вече да съм убеден, че той не иска Ямайка за Испания. Не е толкова глупав да смята, че ще успее.
Милордът отвори вратата и нареди на секретаря, който все още стоеше в коридора, напълно объркан:
-
Човек да отиде на пристанището и да доведе Хенриета по най-бързия начин!
Върна се обратно в стаята и каза:
-
Ти ще останеш тук под засилената охрана на хората ми и в компанията на една смела жена. Аз отивам на битка с… баща ти. Нямам друг избор, Кармелита! - умолително я погледна той. - Баща ти нахлува тук с бойни кораби, готови за битка. Аз трябва да му се противопоставя!
-
Разбирам те и не те съдя - кимна девойката. - Изпълняваш дълга си. Но и аз ще дойда с теб.
-
Никога! - изведнъж викна Дъкланд, после добави по-меко: - Няма да позволя да се изложиш на опасност. Не искам… да те загубя - тихо добави той и сведе поглед.
-
А аз няма да позволя да ме спреш! - твърдо отсече девойката. - Ако баща ми наистина е йезуит и убиец, ще трябва да си плати!
-
Ти си полудяла! - невъздържано извика милордът. - Няма да участваш в битката, нито ще напускаш този кабинет! Моят секретар ще…
-
Не и пак не! - упорито рече Кармелита и тропна с крак. - Само опитай да ме спреш…
-
Тогава съжалявам! - каза решително Дъкланд. Сграбчи момичето за врата, силно го притисна от дясната му страна, свивайки мощната си ръка, после полека пое в ръцете си изгубилата съзнание Кармелита.
-
Не исках да ти причинявам това, прекрасно създание, но ти не ми остави избор - каза гласно той. - Когато всичко свърши, ще разбереш и ще ми простиш. Не бих понесъл да ти се случи нещо, защото… те обичам - промълви тихо той.
В стаята задъхана влезе Хенриета Роуз.
-
Какво има, Джон? - извика тя. - Казаха ми, че е спешно.
-
Виждаш ли това момиче, Хенриета? Искам да стоиш до нея през следващите два дни и да не я оставяш нито за минута. Ще я пазиш като очите си! Разбра ли ме?
-
Да, добре, аз…
-
Аз ще се кача на брига, който скоро ще влезе в битка. Временно ще го командва боцманът Джак Терънс.
-
Какво! - подскочи Хенриета. - Битка ли! Каква битка? И ти искаш да стоя тук! Да не си полудял!
-
Ти чу ли ме какво искам от теб! - кресна брат ѝ. - Закълни се, че няма да мръднеш оттук и ще пазиш Кармелита!
-
Добре, добре, успокой се - примирително каза Хенриета. - Ще направя, каквото искаш.
-
Аз изчезвам оттук. Навън всеки момент ще настане веселба. Сбогом и накарай Джош да усили охраната на двореца!
Той изхвръкна от кабинета, а Хенриета Роуз объркано гледаше ту затворената врата, ту припадналата на дивана Кармелита.
Следва:
Красимир Бояджиев
Сподели с приятели: |
