Глава V. КАРМЕЛИТА МЕНАНДЕС

Глава V. КАРМЕЛИТА МЕНАНДЕС

Ранните лъчи на юнското слънце хвърляха трепкащи отблясъци в просторната зала, рисувайки по снежнобелите стени причудливи сенки. В помещението в момента имаше около десет души. На издигнатата на педя в средата кръгла дървена площадка, чийто диаметър бе трийсет фута, се дуелираха с шпаги с притъпени върхове двама души в бретьорски облекла. Единият бе висок мъж с черна коса, вързана на плитка. Бе облечен с дантелена риза и черен клин, чиито краища бяха вкарани в дълги бели чорапи. Краката му бяха обути в островърхи обувки. Той въртеше шпагата с изящество, ловкост и бързина, което не му пречеше, докато се бие, да дава кратки наставления на противника си. Последният, или по-скоро последната, защото противникът всъщност бе красива девойка на двайсет години, представляваше гледка, която би зарадвала окото и на най-ревностния монах. Над стегнатия корсет бе сложила къса светлосиня камизолка от най-фина индийска коприна, кръстът ѝ бе пристегнат от широк везан колан, а долната част на облеклото ѝ се състоеше от тъмносин памучен клин, с втъкани от двата края широки златни ширити. Малките ѝ крака бяха обути в елегантни ботушки от мека сърнешка кожа. На раменете ѝ висеше къса наметка от бяло кадифе, а на главата ѝ стоеше малка бретьорска шапчица. Русата ѝ коса бе сплетена в тежка плитка, която се мяташе по гърба.

Фехтовалната зала представляваше високо помещение с огромни дървени колони. Бе дълга около сто фута и широка шестдесет. На едната стена имаше огромни четвъртити прозорци с бели копринени завеси, в момента навити от двата им края. В четирите ъгъла, на големи дъбови маси, бяха наредени шпаги, саби и рапири, също и предпазни връхчета и маски. Около биещите се в момента дуелисти бяха застанали по няколко души от охраната и слугите в имението и окуражаваха със силни викове всеки добър удар.

Мъжът направи измамно движение с шпагата си и скочи напред, опитвайки с прободен удар да неутрализира съперницата си. За всеобщо смайване обаче девойката отби с мълниеносен удар учебното оръжие и възползвайки се от краткия миг на изненада в очите на противника, се хвърли напред със силно изпъната ръка. Притъпеното острие срещна защитната гръдна метална пластина под дрехата на мъжа, а шпагата се изви като дъга от силния удар. След секунда тя вече бе опряна в гърлото на победения.

• 
  Да ме прониже мечът на Белона, ако съм виждал нещо подобно досега! - извика мъжът и захвърли шпагата. - Вие вече нямате нужда от уроците ми, сеньорита. За Бога, не бих искал да се бия с вас с истинска шпага! Приемете моите искрени поздравления!
  
• 
  Благодаря ви, сеньор Арман! - направи лек реверанс момичето. - За мен е чест да чуя това от един от най-добрите дуелисти на Лангедок. Сега, ако нямате против, ще се оттегля, но утре сутринта ще ви дам възможност за реванш.
  
• 
  Не знам дали ще се съглася - засмя се Арман. - Вече достатъчно ме засрамихте. Ако това поражение се разчуе, ще трябва да си търся работа като коняр.
  
• 
  Е, не съдете себе си толкова строго - отвърна с усмивка девойката. - Просто вие сте отличен учител, а аз - добър ученик. Това е всичко. Довиждане, сеньор.
  
• 
  До утре, сеньорита Кармелита - учтиво се поклони Арман. Девойката кимна, избърса лицето си с подадената ѝ от един от слугите кърпа и тръгна към вратата. Двама от лакеите я отвориха с поклон пред нея и Кармелита излезе в просторната градина. Арман размени няколко думи с един от служителите в замъка и след няколко минути на свой ред напусна фехтовалната зала.
  

• 
  Тук съм, момичето ми - ласкаво погали коня Кармелита. - Какво, готова ли си днес да потичаме навън? - усмихна се тя. Погали отново кобилата, после се запъти към покоите си, за да се преоблече. Малко преди да влезе през огромната входна порта на замъка, чу зад себе си нечий говор. Обърна се и видя баща си, кардинала, и един строен мъж, които се разхождаха с бавна крачка по една от алеите. Девойката понечи да влезе в къщата, но изведнъж промени решението си, обърна се и тръгна към двамата мъже. При приближаването ѝ кардиналът и събеседникът му спряха, а първият усмихнато попита:
  
• 
  А, ти вече си приключила с фехтовката, Лита. Как мина днешният двубой с Арман?
  
• 
  Ще кажа само, че вече не иска да ми преподава уроци - отвърна на усмивката му Кармелита и погледна Дъкланд.
  
• 
  Да ви представя, капитане - с гордост в гласа каза ди Сизарини, - слънцето на моя живот, прекрасната ми дъщеря Кармелита Менандес. Какво, изненадан ли сте? - усмихна се той. - Е, не през целия си живот съм бил свещеник… Кармелита - мистър Джон Дъкланд, капитан на фрегата от английската флотска част на остров Ямайка.
  
• 
  Приятно ми е да се запознаем, сър - учтиво се поклони девойката. - Макар че съм учудена от присъствието на английски офицер тук - добави закачливо тя.
  

• 
  За мен е чест, госпожице. Защо ви учудва моето посещение тук?
  
• 
  Ами знаете какви са отношенията в момента между нашите две страни… Но забравете, не е моя работа - махна с ръка Кармелита и отново погледна сър Джон. Неволно изпита възхищение от мъжественото лице и стройното тяло, облечено в стегната моряшка униформа, после сякаш се засрами от себе си, наведе глава и се изчерви. Морякът просто не можеше да откъсне погледа си от нея. Накрая се овладя, обърна се към баща ѝ и подметна безизразно:
  
• 
  Независимо от отношенията между държавите ни, щом не сме във война, няма нищо толкова учудващо или нередно в една среща между уважаван духовник и един моряк на крал Джордж. Вашият баща, като радетел за обединяването на отделните християнски религии, искаше да посети духовенството в Кингстън и понеже аз случайно съм в близки отношения с тамошния епископ, се наех да уредя тази среща.
  
• 
  Да, точно така - студено каза ди Сизарини. Погледите, които си размениха Дъкланд и дъщеря му, изобщо не му харесаха. - А за другото - продължи сухо той, - да, не е твоя работа. Сега можеш да ни оставиш.
  

Така измина около четвърт час, през който девойката на няколко пъти понечи да стане и да влезе в стаята. После се отказа, сплете пръсти и опита да се успокои. След малко притвори очи, въздъхна леко и бавно плъзна ръка в скута си…

Старият Роскомън за трети път препрочиташе с трепереща ръка листа, изпуснат сякаш неволно от Джон Дикънсън.

• 
  Мили Боже! - прошепна на себе си старецът. - Какво е намислил този безумец!… Горкото момче!… Бедният Питър… - продължаваше объркано да си мърмори той, - плати за своята честност с живота си… Онзи… онзи го обеси с лека ръка, подведен от алчната и лъжлива благородническа шайка около него… Скъпият Пит десетилетия служи вярно на Короната… Какво ще стане сега?!… Бог да се смили и над двамата! - не спираше да шепне на пресекулки старецът. Помълча около минута, после за пореден път разгъна писмото с два пръста, все едно го пареше огън и отново прочете краткия текст: ”Скъпи мистър Роскомън! Чичо Джери! Надявам се да си жив и в добро здраве. Подготвих това писмо, в случай че с мен се случи нещо или по някакви причини не успея да се срещна с теб. Зная, че рискувам много, ако попадне в чужди ръце, но ще поема този риск. Реших да отмъстя на тиранина, отнел живота на невинния ми баща и твой верен другар Питър Дикънсън. В писмото не мога да ти кажа как точно смятам да го направя, но ще е удар, или поне объркване за Двора. Когато все пак научиш как, сигурно ще ме сметнеш за предател и аз не бих те укорил за това. Но тъй като ти винаги си ми бил като роден баща, ще ти споделя, че същевременно пък изпитвам огромни угризения заради решението си, които сигурно няма да ми дадат мира и в пъкъла. Може би в крайна сметка няма да мога да се преборя с тях и ще се откажа от плана си. Времето ще покаже. Но тогава ще търся друг начин. Няма да престана да търся начини да отмъстя. В момента заемам най-високия пост на една от големите ни отвъдморски колонии, но под друго име. Тиранинът не знае, а и надали го e грижа кой всъщност съм аз и чий син съм. Съвсем случайно научих къде си се установил и реших да те посетя, като същевременно събера сведения за двама височайши негодници, прикрити зад маската на джентълмени, които смятам за едни от виновниците за несправедливата присъда над почтения ми баща. Това е в кратки линии, сър. Моли се за мен и не ме осъждай прекалено строго. Изгори това писмо, когато го прочетеш.
  

• 
  Какво ще стане сега? - за пореден път промълви старият човек. Запали листа хартия от лоената свещ на фенера и бавно се надигна от стола. В този миг до слуха му достигна пукот. Роскомън отвори вратата и напрегнато се вслуша в нощната тишина. След малко нещо отново изтрещя в тъмнината. Нямаше съмнение, това бяха изстрели. Старецът забързано влезе в къщата, грабна старата си пушка, измъкна от един шкаф два заредени пищова и като ги затъкна в пояса, взе фенера в другата ръка и забърза навън в тъмнината. Към смъртта си.
  

• 
  Какво правите тук? - запита с нисък глас той, когато моряците приближиха. - Нали ви казах да ме чакате в лодката!
  
• 
  Простете, сър - отвърна приглушено единият от хората, - но искахме да се уверим във вашата безопасност. Знаем, че старият мистър Роскомън е в немилост пред някои от местните васали и може да го следят шпиони. Не искахме да пострадате, сър. Затова изтеглихме лодката на брега и ви последвахме.
  
• 
  Някои от блюдолизците на Корнуол се кланят на тиранина повече, отколкото дори самият той би искал! - промърмори Дикънсън. - Хайде, да вървим - махна с ръка той и тримата предпазливо продължиха по пътеката към залива.
  

• 
  На земята! - кресна Дикънсън и се хвърли по очи на каменистата пътечка. Другарите му се проснаха до него и ругаейки, измъкнаха пищови от поясите. В това време към тримата отново захвърчаха куршуми. В храсталака зад тях се чу шумолене. Дикънсън светкавично се обърна и изпразни пищовите си в посока на шума, а оттам се чу сподавен стон. През това време двамата му другари стреляха в посоката, откъдето се разнесоха първите изстрели.
  
• 
  Попаднахме в засада! - отново извика сър Джон. - Не се изправяйте, дръжте главите ниско долу! Ще опитаме да се измъкнем към брега.
  
• 
  Кои сте вие? - разнесе се остър глас наблизо. - Какво търсите тук, в потайна доба?
  
• 
  Пази се, чичо Джери! - изкрещя Дикънсън, разпознал гласа на стария Роскомън. - Стрелят по нас. На стотина ярда на север са.
  
• 
  Ах, вие, разбойници мръсни! - заканително изрече старецът, вдигна пушката пред лицето си и стреля в посоката, спомената от доскорошния му гост. Захвърли я и понечи да измъкне пищовите от пояса си, но около него заваляха куршуми. Старият човек залитна и се хвана за гърдите.
  
• 
  Джон… - опита да извика той. - Джон, бягай! - изхърка задавено.
  
• 
  Не! - изкрещя Дикънсън. - Не!… Чичо Джери, улучиха ли те… - Забравил всякаква предпазливост, мъжът понечи да се втурне към падналия в началото на пътечката старец.
  
• 
  По дяволите, милорд, не мърдайте! - Единият от хората му го сграбчи за ръката и със сила го натисна надолу. - Да се измъкваме към кораба, сър! После ще отмъстим на убийците. Послушайте ме, сър! - разтърси той побеснелия Дикънсън. - Хайде, да изчезваме към брега!
  

Десетина тъмни силуета крадешком се промъкваха през рядката гора на полуостров Корнуол. Часът бе около два след полунощ. Дори в тази част на нощта времето бе топло, но на небето се бяха скупчили гъсти облаци, които предвещаваха дъжд.

Един от хората - висок мъж с наметало и широкопола шапка, направи знак на неколцината около него да спрат. Изчака да приближат и другите от групата и шепнешком нареди:

• 
  Аз, заедно с Бейкър и Терънс, ще измина около миля на север. Останалите ще ни чакате тук. Починете малко, защото може да ни очаква веселба. Няма смисъл да вървим в група. Ако намерим свърталището на онези негодници, единият ще се върне и ще ви доведе. Ако ли не, след час ще се разпръснем из цялата околност. Не открием ли нищо, продължаваме утре. Хайде.
  

• 
  Дявол да го вземе, сякаш търсим духове! Цяла седмица ровим из проклетата гора, но пък не искам да влизаме в селото. На всичко отгоре бригантината може да събуди подозрения. Но проклет да съм, ако си тръгна оттук, преди да накажа убийците на бедния Роскомън!… Сигурен ли си, че онзи селянин не те е подвел, Джак? - обърна се той към единия от хората си.
  
• 
  Смятам, че не, сър - отвърна запитаният. - Момъкът изглеждаше открит и наивен, а и при вида на златната гвинея направо свят му се зави. Ако бях поискал, сигурно щеше да се промъкне и в замъка на Корнуолския херцог.
  
• 
  А откъде един селянин ще знае какви ги върши граф Делбъро? Може да е шпионин, който се е досетил защо го разпитваш и току-виж се опитал да ни вкара в капан?
  
• 
  Не ми се вярва, сър. Личеше, че беднякът от Пензанс недолюбва онзи пуяк, херцога на Корнуол. Както, впрочем, и цялата околност. Брат му бил гончия и оръженосец на шерифа на Пензанс и често подочувал това-онова. Точно тоя негодник, шерифът Рон Гудуен, бил един от хората на Делбъро, когото графът използвал за по-специални поръчки. Разполагал с дузина безскрупулни типове, способни на всичко за злато. Може да става въпрос точно за нашите хора - тези, които търсим от седмица. Но дори и да не са, ако пипнем някои от разбойниците, които се мотаят наоколо - а аз съм сигурен, сър, че тази гора гъмжи от такива, може би ще научим това, което ни интересува…
  

След четвърт час светлината вече се виждаше по-ясно. Хората извървяха предпазливо още половин миля и изведнъж забелязаха между разпръснати на един скалист склон храсталаци килната настрани дървена хижа с високи и много тесни, подобни на бойници прозорци, от които трепкаха светли отблясъци. Приближиха още съвсем малко. По едно време човекът нареди много тихо:

• 
  Върви да доведеш останалите, Джак. Ние ще останем скрити тук. Ще огледаме дали има постове наоколо и ще ги обезвредим. После ще нахлуем вътре. Ако се съпротивляват, ще ги убием, ако се предадат, ще ги пленим и разпитаме.
  
• 
  Да, сър Джон - отвърна Джак, надигна се и забърза в обратната посока.
  

Вътре имаше голяма дъсчена маса без покривка, на която бяха нахвърляни канчета, бутилки и две буренца. В мръсни тенекиени чинии имаше печен дивеч и риба. Около масата, на груби дървени столове и празни бурета, седяха петима души и лакомо ядяха от храната, прокарвайки хапките месо с цели канчета бренди. От тавана висяха три фенера, които хвърляха тъмножълта светлина наоколо.

• 
  Никой да не мърда! - проехтя властен глас, който сякаш разтърси цялата хижа. - Който се съпротивлява, ще умре!
  

• 
  Кой е шефът тук?
  
• 
  Какво искате от нас, разбойници такива? - внезапно се развика един от вързаните. - Как смеете да нахлувате в чужда собственост и си позволявате да…
  
• 
  Мълчи и ме слушай, негоднико! - грубо го прекъсна милордът. Освети още веднъж лицето му и изрече:
  
• 
  Чуй ме сега внимателно! Ако отговорите на това, което ще ви питам, ще си тръгнем оттук, без да ви сторим зло. Ако обаче ме излъжете, или скриете нещо от мен, ще ви окачим на дърветата наоколо!
  
• 
  Но какво искате от нас, сър? - отново извика пленникът. - Ние сме бедни селяни, които не са сторили никому нищо лошо. Защо ни вързахте? Какво сме ви сторили?
  
• 
  Познавате ли шерифа на Пензанс? - попита Дъкланд, без да обръща внимание на оправдателната тирада.
  
• 
  Че кой не познава мистър Гудуен, сър! Шерифът е известна личност в града и околността, дори е близък до негова светлост граф Съмърс Делбъро.
  
• 
  Чували ли сте за един стар ирландски рибар, Джереми Роскомън?
  

• 
  Не, не сме чували за него.
  

• 
  Така. Сега ще ми кажеш всичко, каквото знаеш за онази нощ, когато бе убит старият Роскомън. В противен случай ще се простиш със скалпа си!
  

• 
  Пусни ме, мръсник такъв! - зарева нещастникът. - Искаш да ме скалпираш ли! Що за изрод си ти! Пусни ме, защото още утре ще те обесят!
  
• 
  Говори! - заповяда Дъкланд, без да обръща внимание на виковете му. - Вие ли убихте стария Роскомън и ако да, защо? Говори! - кресна той и отново поряза челото на пленника.
  
• 
  Добре, ще говоря! - изкрещя последният. - Само свали проклетата кама! - Пое дълбоко въздух, изплю стеклата се по лицето му кръв, която пълнеше устата му и задавено попита:
  
• 
  Ако ти кажа истината, ще ни освободите ли?
  
• 
  Може би - с каменно изражение отвърна Дъкланд. - Ако ми кажеш цялата истина.
  
• 
  Не ти вярвам, вие ще ни убиете след това. А ако ще ни убивате, защо да казвам каквото и да било! - изпъшка пленникът.
  
• 
  Не се пазари, негоднико, защото още сега ще ви провесим на дърветата! Джак - направи знак с ръка той на един от хората си.
  

• 
  Добре, добре, пуснете ме! - извика нещастникът. Джак отново го блъсна на бурето. - Ще говоря! - Отново изплю кръв, пое шумно въздух и изрече на пресекулки:
  
• 
  Питайте каквото ви интересува, ще ви кажа.
  
• 
  Вие ли убихте Джереми Роскомън? - попита с леден глас Дъкланд.
  
• 
  Не - отвърна човекът. Направи малка пауза и допълни: - Но зная кой го направи.
  
• 
  Кой?
  

• 
  Шерифът на Пензанс, Рон Гудуен.
  

• 
  Сигурен ли си?
  
• 
  Напълно.
  
• 
  Така значи! - гневно изсъска милордът. - Ах, кучето, ще си плати! - бавно процеди на себе си той. После отново се обърна към пленника:
  
• 
  Защо?
  
• 
  Не знам, сър. Кълна се, че не знам!
  
• 
  Добре - рече след кратък размисъл Дъкланд. - Сигурно не ме лъжеш… Сега слушай ме. Ти и тези негодяи ще останете вързани тук до утре вечер. Ще ви пазят четирима от хората ми. След това ще ви освободят. Вие останете при тях за малко! - нареди той на двама от хората си. - Останалите елате навън.
  

• 
  Чухте какво каза онзи негодник. Аз и още петима души поемаме към Пензанс. Ще убием Гудуен. Вие четиримата ще пазите тия плъхове два дни. Не ги дръжте гладни. Вдругиден вечерта разхлабете ремъците им така, че да могат да се освободят след няколко часа, после поемате към залива. На брега ще ви чака лодка, с която ще се качите на борда на „Белона”. Сега да тръгваме!
  

Един малък баркас заби нос в песъчливия бряг на залива Маунтс Бей. Седящият на кърмата на лодката човек скочи във водата и излезе на брега, а през това време хората на борда ѝ свиха единственото платно и изгасиха окачения на мачтата фенер. Моряците хвърлиха във водата малка котва и също излязоха на брега.

• 
  Двама от вас ще останат на баркаса. Останалите ще ме придружат в градчето - тихо нареди мъжът на хората. - Ще остана в къщата до утре сутринта, вие четиримата ще ме чакате недалеч от нея. И да си затваряте устата, защото ако нещо се разчуе за моето посещение, или дори сянка падне върху името ѝ, ще платите с главите си! Да вървим.
  

Пензанс бе последният град преди нос Ландс Енд. Бе разположен в югозападното графство Корнуол, на около четиридесет мили западно от Плимът. Освен с мекия си климат, бе известен и като свърталище на корсари, капери и всякакви авантюристи.

След час бърз ход петимата мъже навлязоха в градчето. Доближиха една висока къща с голяма градина, оградена с висок зид. От два от прозорците на втория етаж струеше бледа светлина. Мъжът направи знак на придружителите си, които се разположиха по четирите края на оградата, а сам с ловкостта на котка се прехвърли през зида. Двамата обикалящи из градината пазачи, безмълвни като сенки, не го видяха или се направиха, че не го виждат, когато хлътна в полуотворената врата на къщата.

Когато се намери в широкия вестибюл, към него заслиза по стълбите лакей с ливрея и бронзов свещник в ръка. Приближи до среднощния гост, поклони се и приглушено каза:

• 
  Госпожата ви очаква, сър. Ще благоволите ли да се качите горе или първо ще се подкрепите с нещо в гостната?
  
• 
  Няма да се подкрепям с нищо, човече! - нетърпеливо отвърна мъжът. - Мистър Нортън замина ли вече?
  
• 
  Да, сър. Утре сутринта ще вземе участие на заседанието на Адмиралтейското представителство в Плимът… Позволете да се оттегля, сър - поклони се още веднъж слугата. - Знаете пътя оттук към…
  

• 
  Какво… става, за Бога, Алис? - заекна гостът.
  

Пленникът седеше със завързани за облегалката на един стол ръце в малката корабна кабина. В устата му бе натикана груба ленена кърпа, която го задушаваше. Пред него прав, облегнат на дървената маса, стоеше Джон Дъкланд и мълчаливо го наблюдаваше. След малко пристъпи крачка, издърпа кърпата от устата му и докато нещастникът с мъка се опитваше да си поеме въздух, студено попита:

• 
  Ти си Рон Гудуен, шерифът на Пензанс, нали?
  
• 
  Кой си ти и какво искаш от мен, негоднико? - изпъшка вързаният. - Да, аз съм Гудуен. Но да пукна, ако знам с какво съм заслужил да ме отвлича и връзва бандит като теб! И да пукна два пъти, ако още утре не бъдеш обесен за това!
  

• 
  Сега ще разбереш защо си тук, червей! - Взе плоска бутилка от масата, надигна я към устата си и като изля половината в гърлото си, процеди:
  
• 
  Заради убийството на Джереми Роскомън!
  

• 
  Няма смисъл да отричаш. Чудо трябва да стане да си тръгнеш жив оттук! Предадоха те твоите хора, които използваш в услуга на онзи негодник, граф Съмърс Делбъро; нали си дясната му ръка. - Лицето на Гудуен побледня още повече, а онзи срещу него продължи: - Научихме за похожденията ти при съпругата на Джордж Нортън, както и за предстоящото му пътуване до Плимът. Четиримата ти копои са ликвидирани, а аз лично вързах невярната съпруга на Нортън и ти приготвих тая малка изненада. Но всичко това вече е без значение, шерифе на Пензанс. Сега е ред на най-важния ми въпрос. И ти ще ми отговориш, защото иначе ще те разсека на четири равни части и ще ги хвърля на рибите. И така: защо убихте Джереми Роскомън?
  

• 
  Чакайте! - изхриптя нещастникът. - Всичко ще ти разкажа, гад такава!… Знам кой си - изрече след малко. - Зная и че ще ме убиеш след това, но искам да се закълнеш, че ако научиш, каквото желаеш, няма да ме измъчваш. Куршум в главата сигурно ще задоволи злото ти сърце…
  
• 
  Не си в положение да се пазариш, мерзавецо! - кресна Дъкланд. - Но ще ти обещая, че ако ми отговориш, ще умреш бързо… Говори!
  

• 
  Негова светлост граф Делбъро от години следи стария ирландец. Знаеше, че е близък другар на полковник Питър Дикънсън - единственият, дръзнал да изкаже неодобрение срещу някои от намеренията на крал Джордж. Дикънсън бе съден и после оневинен в процес, но въпреки това същия ден го обесиха в Тауър. - При тези думи лицето на Дъкланд побеля от гняв, но той се овладя. Гудуен продължи: - Херцогът на Корнуол знаеше много добре кой е младият джентълмен Джон Дъкланд, пленил като капер десетки испански и френски кораби и въпреки трийсет и петте си години, получил губернаторска мантия. Подозираше заговор и предателство срещу Двора, но не знаеше подробности, затова не бързаше да уведоми краля. Искаше да събере сигурни доказателства. Бе разбрал и за срещите ти с испанския главорез-йезуит… От свои шпиони на Ямайка бе научил за предстоящото ти посещение в Корнуол и евентуалната ти среща с Роскомън. Така и стана. Когато видяхме бригантината в залива, Делбъро реши вие с Роскомън и цялата ти банда да бъдете пречукани. Боеше се, че ако протака, могат да се случат непредвидени неща. И ще ти кажа още нещо, кръвопиецо: по този начин Съмърс Делбъро щеше отново да си спечели благоволението на крал Джордж, тъй като отношенията му с Трона бяха охладнели.
  
• 
  Значи оная свиня Делбъро, а навярно и старият гарван Дорней, който го подпомага във всичко, са настроили тиранина срещу баща ми, а сега искаха да му сервират и моята глава на поднос? - студено вметна Дъкланд.
  

• 
  Колко си бил проницателен! - намери сили да се присмее Гудуен. - Да, глупако, още малко и щеше да се озовеш в ада! Но дяволът за пореден път ти отърва кожата. За сметка на това пък аз с удоволствие видях сметката на стария чепат негодник Роскомън. - Той се изплю на пода и процеди: - А сега върви в ада!
  
• 
  Първо ти! - ледено изрече Дъкланд. Извади пищов, опря го в челото на доскорошния шериф и натисна спусъка.