Глава VIII. ПРОЦЕСЪТ В ОЛД БЕЙЛИ

В един априлски следобед на 1784 година, на кърмата на тежката четиримачтова фрегата „Норфолк”, закотвена в едно от пристанищата на Темза, разговаряха трима души. Единият от тях, висок офицер с отличия на полковник от Британските военноморски сили, се бе облегнал на релинга и с безизразно лице слушаше стоящия пред него мъж, също облечен във военна униформа.

• 
  Е, мистър Дикънсън - каза мъжът, който носеше стегнат син мундир с жълти капитански галуни и бели ширити, - при цялото ми уважение към вас, ние смятаме, имам предвид себе си и капитаните на останалите четири кораба от Втората ескадра, че Короната трябва да хвърли всичките си сили, в това число целия флот, за подновяването на войната в Северна Америка. Убедени сме, че Негово величество няма да се примири с положението ни там след капитулацията на генерал Корнуолис и ще преразгледа позорния Парижки и свързания с него Версайски договор. Това е позор за Англия, дявол да го… хм… извинете, господа! Смятаме - повтори той думата, която изразяваше предположение, но бе изговорена по начин, сочещ твърдо убеждение, - че някои от лордовете в Горната камара са на същото мнение и полковник Редлър може да го потвърди. - Той погледна третия от мъжете, който кимна с глава. - Затова нищо чудно в най-скоро време Двора да излезе с официално становище пред чуждите посланици за възобновяване на бойните действия в Америка… Но, както разбирам, вашето становище по въпроса е съвсем различно.
  

• 
  Първо, не ми харесва тонът ви, капитане. Въпреки че сте командир на първата фрегата - „Есекс”, ескадрата командвам аз. Затова би трябвало да се държите малко по-уважително. Второ, струва ми се, че отивате твърде далеч, когато говорите едва ли не от името на самия крал. И трето, кои от лордовете имате предвид, сър? Може би вашия чичо, сър Доналд Дорней? - и той се усмихна с лека насмешка.
  

• 
  Може би този ни разговор е излишен, мистър полковник. Тъй или иначе скоро със сигурност ще трябва да промените мнението си, в противен случай знаете, че… че няма да отнеме много време да ви намерят заместник.
  
• 
  Аха! - подметна Дикънсън. - А може би вече да е намерен такъв… Да, защо не - продължи той с иронична усмивка, - отличията на полковник биха стояли добре на пъстрия ви мундир.
  
• 
  Както и да е! - натърти другият. - Впрочем, вие ме учудвате, полковник. Винаги съм смятал, че освен човек на честта, вие сте добър боец и стратег и най-вече смел човек. А сега…
  
• 
  Страхливец ли ме наричаш, Гелфорд? - остро го прекъсна полковникът.
  
• 
  Приемете го както искате, сър - небрежно вдигна рамене капитанът. - Но пак ви казвам, че лордовете Дорней и Престън - той нарочно натърти първото име - няма да са доволни от вашето твърдоглавие. Офицерите от ескадрата смятаме…
  
• 
  Ти отново говориш от името на други хора, господине - рече Дикънсън. - Но аз те попитах нещо: смяташ, че се страхувам от нова битка с янките ли?
  
• 
  Да, така смятам. Е, сега ще търсите ли удовлетворение? - предизвикателно погледна той събеседника си.
  

• 
  Ще приема извинението ви в гората Хемпстед Хийт. Вдругиден в два следобед.
  

• 
  Разчитайте, че ще ви чакам, полковник! - извика след него капитан Гелфорд.
  

В уречения час, два дни след гореописания разговор между командира на фрегатата „Норфолк”, полковник Питър Дикънсън, и капитан Гелфорд, първият пристигна на мястото на едър сив жребец, придружен от двамата си секунданти, също на коне. На избраното място вече чакаше Уилям Гелфорд с двама свои придружници, определени за секунданти. Дикънсън скочи от коня, хвърли поводите на единия си секундант, после приближи капитана. Двамата мъже се гледаха около минута, без да проговорят, после Гелфорд попита с леко колебание в гласа:

• 
  Все още ли сте на мнение, че нашият малък спор трябва да бъде решен по този начин, сър? Може би постъпваме малко прибързано?
  
• 
  Може би - усмихна се Дикънсън с лека ирония. - Но не аз ви нарекох страхливец, капитане. И двамата знаем, че подобна обида не може да мине просто ей така покрай ушите на един английски джентълмен.
  
• 
  Не съм го казал точно по този начин, сър - в гласа на Гелфорд неволно прозвуча оправдание. - Бихме могли отново да обсъдим позициите си и след срещата ни в Адмиралтейството…
  
• 
  Я виж - отново се усмихна полковникът. - Що за промяна е настъпила у вас за два дни, Гелфорд! Завчера вие размахвахте под носа ми убедеността си от нуждата от нова война в Америка, а сега сякаш… Не ми се щеше да го казвам, сър, но… кой е страхливецът сега?
  

• 
  Бог ми е свидетел, че исках да ви предпазя, но явно вашето твърдоглавие може да бъде пречупено само с желязно острие! Пазете се, полковник!
  

Още от първите удари се разбра кой е по-добрият фехтовач. Питър Дикънсън размахваше сабята с много по-голяма бързина и ловкост от противника си и за всички беше ясно, че двубоят няма да продължи дълго. Привидно отбранявайки се, той изчака няколко минути съперника си да напада, докато усети у него лека умора. После изведнъж скочи напред и със силен удар изби оръжието от ръката му. С втори го отхвърли далеч встрани, после светкавично опря лъскавото острие в гърлото му. Лицето на Гелфорд побеля като сняг, но той се опита да се овладее, отпусна ръце и заковал поглед в очите на противника си, зачака края си.

• 
  Е, сър - извика Дикънсън. - Би ли повторил онова, което каза преди два дни на „Норфолк”? Какъв съм аз в твоите очи?
  

• 
  Чакам, сър! - остро произнесе полковникът. - Страхувам ли се от битка с янките?
  
• 
  Вие сте… смел човек - изрече на пресекулки Гелфорд. - И… и… аз съжалявам.
  

• 
  Извинението ти е прието, друже. Надявам се в бъдеще по-внимателно да подбираш думите си. - Той се обърна и направи няколко крачки към захвърленото на тревата наметало. Но се случи нещо неочаквано. Един от секундантите на капитана светкавично му подхвърли кама, Гелфорд я улови във въздуха и със сила я хвърли към обърналия се с гръб противник. За щастие на последния ножът се заби в дясното му рамо. Мъжът изрева от болка, залитна, но после, събрал всичките си сили, отново се обърна и запрати сабята си към Гелфорд, която го прониза право в гърлото. Капитанът изцъкли страшно очи, опита се да хване пронизалото го острие, но се свлече на колене, изтърколи се на една страна и издъхна. Дикънсън бавно се отпусна на земята, а през това време единият от секундантите измъкна ножа от рамото му и притисна раната с парцал. Край мястото на дуела се разнесе конски тропот и на поляната изскочиха дузина кралски драгуни с пушки в ръцете.
  
• 
  Какво става тук, господа? - грубо извика командирът на отряда. - Не знаете ли изричната заповед на Негово величество относно дуелите! Предайте оръжията си! Вие сте арестувани!
  
• 
  С какво право, майоре? - остро възрази Дикънсън. - Знаем заповедта, която никой не спазва. Това тук беше честен двубой и…
  
• 
  Не, не беше! - неочаквано се обади единият от секундантите на убития Гелфорд. - Полковник Дикънсън подло прониза нашия капитан, след като той се беше вече предал.
  
• 
  Какво?! - смаяно възкликна Дикънсън. - Какви ги дрънкаш, нещастнико! - кресна той. - Всички видяхте как Гелфорд се опита да ме прониже с нож в гърба. Ах, ти, лъжлив мерзавец, сега ще ти отрежа ушите! - и той понечи да извади ножа си.
  
• 
  Не мърдай, сър! - заповяда водачът на отряда. - Така ли стана? - обърна се той към секундантите на доскорошните противници.
  
• 
  Да, точно така, господин майор! Този човек уби капитана с подлост! - отвърнаха в един глас секундантите на Гелфорд.
  
• 
  А вие какво ще кажете? - попита майорът придружителите на Дикънсън.
  
• 
  Хайде, разкажете какво се случи, дяволите да ви вземат! - кресна Дикънсън, който вече губеше търпение. - Този тук се опита да ме убие по нечестен начин. Говорете, де! - по-силно извика той.
  

• 
  Ясно! Всичко е ясно! - натърти майорът, без да си направи труда да попита какво прави на земята окървавеният нож. - Вържете го! - нареди той на хората си. - Полковник Дикънсън, арестувам ви за нарушаване на кралска заповед и убийство! Срещу вас ще има съдебен процес, а дотогава ще бъдете отведен в килия в Тауър.
  
• 
  Какво ви става, негодници! - развика се Дикънсън, докато двама от драгуните го сграбчиха за раменете, а други двама омотаха ръцете му с ремък. - Ах, вие, предатели такива! - изкрещя той на доскорошните си секунданти. - Това е заговор! Кой ви плати, та вие бяхте най-верните ми хора от екипажа!
  

Три седмици след гореописаните събития, в една от залите на Централния наказателен съд в Лондон, на широки дървени скамейки бяха насядали около трийсет души. Повечето от присъстващите бяха с военни униформи. Изключение правеше висок свещеник с каменно лице, който стоеше прав в единия край на залата, също и кралският прокурор - едър мъж с дълга бяла перука, облечен в тъмнозелена тога. Самата зала представляваше студено и мрачно помещение с три огромни прозореца на едната стена, през чиито дебели стъкла трудно проникваше утринното майско слънце. В момента в нея цареше пълна тишина, чуваше се само лекото дращене на перото на съдебния писар, който се бе разположил на малка маса встрани от скамейките и буквално бе зарит от пергаментови свитъци, мастилници и сноп подострени пачи пера.

Днес в съда щеше да се гледа делото срещу полковника от Кралските военноморски сили и командир на така наречената Втора ескадра от Британския флот, Питър Дикънсън, който бе арестуван след дуел в гората Хемпстед Хийт и обвинен в убийство. В момента всички присъстващи очакваха само съдебния състав, председателстван от негова светлост сър Джонатан Драйбъл.

През една малка врата току до катедрата влязоха трима души в черни тоги, единият от които бе милорд Драйбъл. Другите двама бяха съдебните заседатели, от чиято дума до голяма степен зависеше съдбата на обвиняемия.

Всички присъстващи станаха на крака. Съставът на съда се настани на високи дървени столове зад огромна дъбова маса, негова светлост председателят удари чукчето си в малка кръгла плочка и процесът започна.

Двамата стражи изправиха обвиняемия пред съдебния състав. Лицето на Дикънсън бе побледняло, с тъмни кръгове около очите, но той външно изглеждаше спокоен.

• 
  И така, джентълмени, събрали сме се днес тук, в Централния наказателен съд Олд Бейли, за да постигнем справедливо решение относно случая с познатия на всички нам Питър Дикънсън, офицер от Военноморските сили на Негово кралско величество и командир на ескадра. Пред мен са показанията на четиримата свидетели, присъствали на въпросния дуел в гората Хемпстед Хийт, тези на лекаря, прегледал по мое нареждане раната на обвиняемия и самото обвинение, предоставено ми от милорд-прокурора с искане за смъртна присъда. Обвинението е изготвено на база показанията на свидетелите, присъствали на мястото като секунданти на двамата противници и според него обвиняемият е отнел живота на капитан Уилям Гелфорд, след като последният се е предал. Имате ли да кажете нещо в своя защита, мистър Дикънсън? - обърна се той към обвиняемия.
  
• 
  Да, имам, ваша светлост! - твърдо отвърна запитаният. - Първо ще кажа, макар да съм наясно, че в един съдебен процес се разглеждат само и единствено фактите и доказателствата, че през целия си живот не съм извършил и най-малката подлост или предателство, камо ли да убия човек по нечестен начин. Всеки, който ме познава, може да го потвърди. Но сега ще говоря по същество. Ние с мистър Гелфорд действително си разменихме остри реплики, тъй като имахме разногласия за политиката и предстоящите намерения на Короната относно ситуацията в Северна Америка. Решенията на краля не са моя работа, аз просто изразих мнението си, но мистър Гелфорд ми отвърна с лична обида. Нещо, за което не можех да не потърся удовлетворение, тъй като се смятам за човек на честта. Няма да се впускам в подробности, само ще кажа, че аз победих в двубоя и след извинението на моя опонент, пощадих живота му. Неочаквано обаче, вместо благодарност, получих нож в гърба; лекарят разгледа раната, но мога и на вас да покажа белега, ако ваша светлост благоволи да поиска това. Реакцията ми беше мигновена, хвърлих сабята си към него и го пронизах в гърлото. Ако ме питате дали съжалявам за стореното - да, съжалявам, че един от добрите офицери от флота не е вече между живите. Но от друга страна, подобно действие не можеше да остане ненаказано, а и в този момент аз не можех да мисля трезво. Това е всичко, милорд. Очаквам решението на съда с надеждата, че то ще бъде справедливо.
  

• 
  Пред мен са показанията ви, господа, но аз съм длъжен да попитам отново: истината ли казва полковник Дикънсън? - и той посочи единия от бившите секунданти.
  
• 
  При цялото ми уважение към полковника, истината беше друга, милорд - смело излъга запитаният. - Въпреки че капитан Уилям Гелфорд вече се беше предал и свалил оръжието си, след като получи извинението му, Дикънсън го прониза в гърлото.
  

• 
  А раната в рамото на обвиняемия?
  
• 
  Тя беше получена по време на самия двубой, сър - отвърна свидетелят. - При едно завъртане на Дикънсън, Гелфорд прободе рамото му. След това полковникът надделя в двубоя, успя да избие оръжието на капитана и след като той се предаде, преряза гърлото му.
  
• 
  Това е долна лъжа, ваша светлост! - с почервеняло от възмущение лице извика обвиняемият. - Всички присъстващи видяха как Гелфорд хвърли нож по мен и го заби в рамото ми…
  
• 
  Тишина, моля! - удари чукчето съдията. - Мистър Дикънсън, ще ви помоля да вземате думата само когато ви питам. Добре чух това, което разказахте… Ами вие? - обърна се той към останалите трима секунданти. - Потвърждавате ли думите на свидетеля?
  

• 
  И така - отново се обади съдията. - Съдът се оттегля на заседание. Ще научите решението му утре в девет сутринта.
  

• 
  И така, уважаеми милорд-прокурор, джентълмени! - изрече съдия Драйбъл. - След като прочетохме и изслушахме внимателно становищата на всички страни, имащи отношение към делото, аз и моите колеги - съдебни заседатели сме единодушни в решението си, което мога да обява в този момент. - Той направи малка пауза, а в залата настъпи гробна тишина. - Съдът намира обвиняемия, полковник Питър Дикънсън, за невинен по обвинението в убийство, което отхвърля като несъстоятелно и абсурдно. За което свидетелите ще бъдат допълнително разпитани под клетва и евентуално ще получат наказание за лъжесвидетелстване. По другото обвинение - за нарушение на кралска заповед, полковник Дикънсън се признава за виновен и се наказва да заплати глоба в размер на трийсет фунта стерлинги. Това е всичко, господа! Свободни сте!
  

Двамата стражи свалиха металните окови, които стягаха китките на оневинения вече полковник и отстъпиха назад. От най-крайната скамейка към Дикънсън приближи среден на ръст мъж, подминал петдесетте, с голяма посребрена брада, прегърна го през раменете и двамата излязоха от залата на съда.

• 
  Ей Богу, друже - проговори по едно време мъжът, докато двамата се движеха по дългите коридори към входната порта, - разтревожих се. Бях уверен в честността и проницателността на съдията, но като видях как твоите секунданти те предадоха и чух настояването на прокурора за смъртно наказание, реших, че присъдата ти вече е прочетена. Да отидем на борда на „Белона” и да полеем благополучния изход от тая дяволска история, приятелю!
  
• 
  Благодаря ти, че беше до мен, както винаги, Джери! - отвърна Дикънсън. - Да бях теб взел за секундант, но ти пак обикаляше проклетия залив, стари дяволе - усмихна се той.
  
• 
  Ами да, старият Роскомън не може без морето. Навремето майка ми, вместо с мляко, ме захранила с риба и уиски - гърлено се изсмя ирландецът.
  
• 
  Хайде, да вървим в къщата ми на Бродуик, Джери - каза Дикънсън. - Ще ми гостуваш седмица, после ще те откарам с бригантината в Пензанс.
  
• 
  И да обиколиш половината остров заради мен. Не, сър, няма да ти причиня това. Ти имаш нужда от почивка. Аз ще използвам дилижанса.
  

• 
  Полковник Питър Дикънсън?
  
• 
  Аз съм - отвърна запитаният и въпросително погледна гвардееца.
  
• 
  Моля за извинение, сър - рече последният, гледайки го право в очите, - но нося заповед за задържането ви. - Той му подаде един свитък.
  
• 
  Какво?! - извика Роскомън. - Вие с всичкия си ли сте, сержант! Полковникът току-що бе оправдан от съдебен състав на Олд Бейли.
  
• 
  Отдръпнете се, сър! - заповяда сержантът. - Полковник Дикънсън, имам заповед да ви арестувам за държавна измяна!
  

• 
  Остави, друже! - сложи ръка на рамото на приятеля си Дикънсън. - Нищо не можем да направим. Ще отида с тях. Ти остани в къщата. При първа възможност ще се върна. Хайде! - подкани той сержанта и без да се обръща, тръгна пред гвардейците по улицата.
  

• 
  Мистър Роскомън! - запъхтяно извика младият човек. - Какво става? Пристигам от Бирмингам. Отбих се в съда, разбрах, че са освободили баща ми.
  
• 
  Току-що отново го арестуваха, Джон - задавено отвърна ирландецът. - Казаха, че е за държавна измяна.
  
• 
  Арестуван?! - гневно извика Джон Дикънсън. - Но как така?! Защо?
  
• 
  Не зная, сине - въздъхна Роскомън. - Явно баща ти има доста влиятелни врагове сред Двора.
  
• 
  Къде го отведоха?
  
• 
  Не знам, навярно в Тауър, където беше и преди процеса… Ще отидем там, Джон, само се успокой. Сигурно е станала някаква грешка.
  

• 
  Този път прекалиха! И ще си платят! Който и да стои зад това, ще си плати!… Хайде, сър, да влезем в къщата. После ще решим как ще постъпим.
  

Но беше вече късно. Началникът на тъмницата със стържещ глас ги уведоми, че предния ден полковник Питър Дикънсън е бил осъден от краля на смърт за държавна измяна и присъдата е била изпълнена още същия следобед. После огромната метална порта се затвори с трясък пред тях.

В ранния августовски следобед кардинал Филип ди Сизарини седеше на удобно кресло в просторния си кабинет в хасиендата в Кадис и съсредоточено разглеждаше голяма географска карта, разгърната на масата пред него. Кабинетът на висшия духовник бе обзаведен с изискан разкош. Подът бе застлан с дебел червен килим от мека персийска вълна. В единия край на стаята се извисяваше огромна библиотека от скъпо абаносово дърво, по чиито рафтове бяха наредени дебели томове в луксозна позлатена подвързия. Облегалките на шестте големи кресла бяха също с позлата, а от другия край имаше голям диван, тапициран с тъмночервена индийска коприна. В другите два ъгъла бяха разположени две маси от скъп червен мрамор; върху едната имаше книжа, кутии с пури и голям географски глобус. На другата маса бе нареден цял арсенал от най-висококачествени напитки - като се започне от неизменния испански херес и се стигне до първокласен ликьор и отлежал ямайски ром. По стените на кабинета бяха окачени картини на прочути майстори от онова време, които струваха цяло състояние.

Кардиналът вдигна глава от картата, стана от креслото и взе от библиотеката дебела книга с черна подвързия. На корицата със златни букви се забелязваше надписът „История на деянията на ордена на Исуса“. Той тъкмо разтвори книгата, когато на вратата се почука. Преди да успее да отговори, вътре нахлу, преливаща от свежест, дъщеря му Кармелита.

Днес сеньоритата бе облечена в тесен светлосив костюм за езда, с втъкани в него сребърни нишки. На главата си бе сложила малка шапчица с привързана под брадичката панделка, а на раменете ѝ се стелеше тъмносиня везана наметка. Сизарини изгледа момичето с гордост. Той обожаваше дъщеря си, единственото същество на света, към което изпитваше истинска неподправена обич, но се стараеше да го прикрива по всякакви начини, държейки се строго с нея, на моменти дори сурово.

• 
  Каква става, Лита? - запита с престорено безразличие той, когато тя приближи и го целуна по бузата. - На езда ли отиваш?
  
• 
  След четири часа латински с доня Марсела имам нужда да се разведря, татко - отвърна Кармелита. - Ще яздим с Лучия в гората край Санта Алора. Ами ти? - промени разговора тя. - От седмици изглеждаш напрегнат и умислен, сякаш нещо те мъчи. Какво има, татко?
  
• 
  Нищо ми няма, Лита - леко се намръщи бащата. - Какво те кара да мислиш това?
  
• 
  Ами не знам, от известно време изглеждаш странно…
  
• 
  След няколко месеца ми предстои едно пътуване до Ямайка и през това време имам да уредя някои дела тук. Това е всичко.
  
• 
  Какво пътуване? Може ли и аз да дойда?
  
• 
  Не, не може. Това няма да е увеселително пътешествие.
  
• 
  А каква е целта на пътуването? - запита девойката. - Може би с епископ Салавио ще вкарвате грешни души в правия път - и тя се усмихна леко.
  
• 
  Не ме карай да ставам груб, Лита! - раздразнено отвърна баща ѝ. - А сега ме извини, имам работа - и той се наведе над картата.
  
• 
  Впрочем, какъв беше сеньорът, който те посети преди седмица? - попита тя с невинно изражение, без да обръща внимание на последната реплика.
  
• 
  Защо ме питаш? - вдигна поглед кардиналът и изпитателно погледна дъщеря си.
  
• 
  Нищо особено, татко - засмя се тя звънко. - Не прави такава физиономия. Сякаш ти е неприятно, че питам.
  
• 
  Не споменавай за него, Лита, и не ме питай! - строго каза баща ѝ. - Този човек е… опасен. Много специални причини ме принуждават да се срещна с него…
  
• 
  На Ямайка ли?
  
• 
  Лита - извика бащата, - разговорът ни приключи!
  
• 
  Добре, добре - примирително кимна девойката, после отново целуна баща си и тръгна към вратата. На прага обаче се обърна и подхвърли предизвикателно:
  
• 
  Каквото и да е, знаеш, че ще ми кажеш, а и аз така или иначе ще разбера. - И като се засмя, изтича по стълбите надолу.
  

• 
  Гости ли имаме, Мигел? - попита тя лакея.
  
• 
  Да, сеньорита - отвърна камериерът, млад момък, облечен в червена ливрея на малки тъмножълти квадрати. - Пристигнал е един от графовете на Каталуния, сеньор Велмон де Салвера, с когото негово високопреосвещенство се срещна у дома преди няколко седмици.
  
• 
  Каква е целта на посещението на графа? - запита Кармелита.
  
• 
  Нямам никаква представа, сеньорита. Ще се качите ли горе да поздравите господин графа?
  
• 
  В момента не, Мигел - отвърна след кратък размисъл тя. - И ще те помоля засега да не съобщаваш на баща ми, че съм се прибрала.
  
• 
  Щом така искате, госпожице - колебливо отвърна камериерът. - Но ако баща ви…
  
• 
  Не бой се, Мигел - усмихна се Кармелита, - няма да ти създам неприятности. А пък и аз след малко така или иначе ще трябва да се отбия при тях да поздравя госта. Къде са те в момента?
  
• 
  В гостната на втория етаж, сеньорита. Извинете ме, но трябва да вървя. Негово високопреосвещенство не обича да чака.
  
• 
  Върви, върви - кимна момичето и тръгна нагоре по широкото стълбище. Подмина тихо стаята си на втория етаж, която бе в съседство с една от гостните и се изкачи в спалнята си на третия, където обикновено се прибираше късно вечерта. Влезе в разкошно обзаведената стая, намираща се точно над гостната, в която в момента разговаряха графът и баща ѝ и без да се съблича, прекоси помещението, внимателно отвори стъклената врата към верандата и излезе на нея. Постоя няколко минути, сякаш се колебаеше как да постъпи, за един кратък миг лицето ѝ поруменя, после бавно се подпря с две ръце на широкия каменен парапет. Плъзна наглед безразличен поглед в живописната градина, но в същото време се опитваше да долови какво си говореха баща ѝ и гостът му на долния етаж. Знаеше, че постъпва нередно, да не кажем недопустимо, но през последните седмици тя усещаше, че около баща ѝ се случва нещо и посещението на един от най-известните благородници на Испания в дома им, и то два пъти за по-малко от месец, я караше да изпитва смътна тревога. Тя познаваше графа, когото ѝ бяха представили на прием преди две години в Мадрид, но нейното и на баща ѝ познанство с него бе само официално. Де Салвера и Сизарини не бяха особено близки, на моменти баща ѝ дори се бе изказвал остро срещу някои благороднически среди в Испания, които, според него, покварявали младите хора и ги отклонявали от Църквата.
  

• 
  И така, монсеньор, аз и неколцина мои влиятелни приятели взехме решение да подкрепим начинанието ви. Смятаме го за доста рисковано, но пък няма успех без риск, така да се каже. А и нали имаме негласната подкрепа на негова светлост граф Алверо.
  
• 
  Почти - без заобикалки отвърна кардинал Сизарини. - Алверо е войник, той няма да предприеме нищо без заповедта на… да кажем, на краля. Но, както ви казах и при предното ви посещение, за това аз ще имам грижата. А и не забравяйте за подкрепата отвътре. И то от най-високо място.
  
• 
  Помня, имате предвид онзи авантюрист, как му беше името… Дъкланд. Но доколко може да се вярва на един британски, както стана ясно от думите ви тогава, тъмен тип? Или бивш капер, макар че бивш разбойник няма.
  
• 
  Той вече получи достатъчно злато от нас и няма да посмее да откаже да ни съдейства. Освен това си мисли, че после ще получи петорно повече. А пък и, споменах ви, че ненавижда крал Джордж, заради несправедливо осъдения си баща… И така, сеньор, на каква помощ ще мога да разчитам от вас и вашите приятели?
  
• 
  На осем добре снаряжени кораба, пет от които големи тримачтови фрегати. Плюс два линейни платнохода и каравела с петдесет топа. Това надали е по-малка военна сила от английската флотска част на Ямайка. А и, доколкото знам, вие също разполагате с няколко съда…
  
• 
  Не звучи зле - небрежно подметна Сизарини, без да обръща внимание на последната реплика.
  
• 
  Само това ли ще кажете, монсеньор? - усмихна се графът. - Според мен това е доста щедро от наша страна, като се прибави и фактът, че ние ще екипираме корабите и ще платим на моряците. Но нека сега и аз да попитам нещо, кардинале: смятам, че не би трябвало да има съмнения, че нашата съпричастност, щедрост и усилия няма да останат невъзнаградени. Както и вие благоволихте да отбележите при последната ни среща. И в случая не става въпрос за пари. Може би някои постове… Да речем, губернаторски, при смяната на властта в Ямайка - с леко колебание в гласа изрече той.
  
• 
  Това място вече е заето! - пресече го кардиналът. - Но успокойте се, сеньор, вашите заслуги ще намерят подходяща отплата. Да речем, адмирал на флота на Ямайка… Но нека не прибързваме и да не делим кожата на неубит вълк, както се казва - рече той. - На първо време е най-важно…
  

Тя бързо прекоси спалнята, отвори вратата и понечи да се затича по стълбището към долния етаж, но после се разколеба, прибра се отново в стаята, просна се на широкото легло, както беше с дрехите за езда и сложи трепереща ръка върху горещото си чело.

• 
  Ти не можеш да направиш това, татко, няма да го направиш!
  

• 
  Добре ли си, Лита? - След това добави остро: - Ще ми обясниш ли какво означава това нахлуване в кабинета ми, без да почукаш и на какво се дължи този тон?
  

• 
  През всичките тези години съм се държала с теб, както подобава, татко. Винаги съм те обичала и уважавала и това няма да се промени. Отдавала съм нужната почит на теб и хората, които са близки до теб. Не съм си позволявала своеволия, не съм те карала да се червиш заради мен пред когото и да било. Но сега ще ми кажеш какво означава разговорът ти със Салвера, който неволно чух. - Тук гласът на момичето трепна, но то се овладя. - Защото, в противен случай…
  
• 
  Ти си ме подслушвала! - извика бащата. - Шпионираш ли ме, Лита?
  
• 
  Кажи ми какво означава всичко това! - изрече Кармелита, без да обръща внимание на острата забележка. - Кроите заговор, подготвяте нападение? Искате да превземете законно владение на британската държава, и то с някакви мъгляви обяснения пред испанския Двор, който щял да ви подкрепи негласно. Съжалявам, татко, но това си е чисто пиратство…
  
• 
  Кармелита! - извика Сизарини. - Настоявам да подбираш думите си и да се държиш подобаващо…
  
• 
  Татко, за последен път ти казвам, че ако не ми кажеш какво кроиш…
  
• 
  А пък аз ти казвам, че вече е време да помислиш да се задомиш, вместо да си пъхаш носа, където не ти е работа! - грубо каза бащата. - Погледни приятелките и връстничките си. Всички вече са омъжени. А ти? Ти си вече на двайсет, а по цял ден яздиш, дуелираш се, ходиш на стрелба и, забележете, на лов. Това е, меко казано, странно. За фехтовката и ездата нямам против. Не мога да отрека, че вече притежаваш и изключителни знания по латински, теология и история, но…
  

• 
  Татко, моля те да ме изслушаш само няколко минути, след това ще си тръгна и няма да искам повече обяснения от теб за каквото и да било. - Пое дълбоко дъх и продължи с равномерен, но твърд глас:
  
• 
  От това, което чух, следва само едно. Ти искаш да превземеш Ямайка и да свалиш властта там. Като разчиташ на помощта на някои от най-големите богаташи на Испания, донякъде на военните и на собственото си влияние и връзки. А, забравих - и на оня английски предател на собствената си страна! - тя презрително тръсна глава. - Зная, че не можеш да се примириш с нарасналото господство на англичаните по места, които в миналото са принадлежали на Испания и разбирам желанието ти да върнеш Антилите на Испанската корона. - Тук баща ѝ, който до момента сърдито гледаше настрани, наостри уши и изпитателно се вгледа в дъщеря си. - Но това е минало - продължи Кармелита. - Въпреки че английският крал Джордж III претърпя поражение в колониите си в Северна Америка, британският флот е много силен. При Сан Висенте той премаза испанските флотилии, при това почти с двойно по-малко кораби, а година по-късно при Абукир англичаните направиха на пух и прах френската ескадра. Ако ти дръзнеш да нападнеш една от най-големите английски бази в Карибския район, ще предизвикаш война между Англия и Испания. Война, която няма да завърши с успех за нас. Но всъщност до такава въобще няма да се стигне, защото именно ти ще станеш изкупителната жертва. Тогава срещу теб ще се обърнат и англичани, и испанци и ще те убият, пък ако ще да имаш на своя страна подкрепата не на Фабрицио Миола, но и на целия Ватикан начело с папа Пий.
  

Кардиналът още не се бе опомнил, когато Кармелита отново заговори:

• 
  Сигурно си изненадан от всичко, което чу. И от моята осведоменост за нещата. Но няма да говорим за това сега. Ако ме обичаш, искам да ми обещаеш, че ще се откажеш от тоя безумен план, който може да коства живота на хиляди невинни хора, а и твоят собствен. Моля те, татко - с променен глас добави тя, - откажи се! Всичко това е безсмислено и абсурдно. Моля те, обещай ми, че ще се откажеш!
  

• 
  Моля те! - настойчиво повтори девойката.
  

• 
  Добре. Обещавам. - Помълча малко и добави: - А сега те моля да ме оставиш.
  

• 
  Да, обещах ти, смела моя принцесо, но никой не знае истинската ми цел. И когато я постигна, ти ще разбереш и няма да се сърдиш на стария си баща за нарушената дума.