Златото на ямайка роман Красимир Бояджиев

В едно мъгливо септемврийско утро на 1799 година двама конници във военни униформи прекосиха в галоп каменния площад пред губернаторския дворец в Кингстън. Когато доближиха внушителната сграда, единият скочи от седлото на запенения жребец, хвърли поводите в ръцете на другаря си и затича по широките стълби към масивната двукрила врата на двореца. Размени няколко думи със стражата, после влезе в сградата и забърза по застланото с дебел килим вътрешно стълбище. Изкачи се на втория етаж, отиде до една голяма сводеста врата в дъното на коридора, почука и влезе.

Вътре, зад масивно бюро с наредени на него книги, свитъци, мастилници и сгънати географски карти, седеше мъж с бледо намръщено лице, оградено от голяма перука с плитка и ситни букли. При влизането на новодошлия той вдигна глава и въпросително го погледна.

• 
  Нося бърза вест за негово превъзходителство! - запъхтяно произнесе гостът. - Тук ли е милорд Дъкланд?
  

• 
  В момента губернаторът е в кабинета си. Но първо трябва да съобщя за вас. За кого да предам?
  
• 
  Лейтенант Хартън от частта в Порт Роял. Нося важни новини за господин губернатора.
  
• 
  Моля, изчакайте ме тук, лейтенант! - Секретарят стана от стола, приближи една от двете врати, разположени от двата края на приемната, почука и след като чу отговор, влезе. Забави се не повече от минута, после се върна в стаята.
  
• 
  Милорд Дъкланд благоволява да ви приеме - и с жест посочи незатворената врата на губернаторския кабинет.
  

• 
  Подкрепете се, лейтенанте, и ми кажете какво толкова спешно ви е довело дотук чак от Порт Роял.
  

• 
  Милорд - каза той, - нося тревожни вести. Завчера разбойническата шайка, която нарича себе си правдивите отмъстители, отново е вилняла на острова, този път в гората край Порт Роял. Негодниците са нападнали две от големите плантации в околността, опожарили са именията и са обесили собствениците им заедно с надзирателите. Робите са били освободени и голяма част от тях са избягали, където им видят очите. Вчера преди обяд някои от плантаторите от съседните села успяха да заловят трийсетина от тях и да ги разпитат. Повечето се кълнат, че предводителят на бандата е жена, която хората ѝ наричали „капитане”. Други твърдят, че сред олелията разбойниците викали „мис Роуз”… Това е четвъртото поред и най-дръзко нападение на имения в различни краища на острова в рамките само на година и половина, сър. Плантаторите от Порт Роял, подкрепени от някои от влиятелните хора в Монтего Бей, искат незабавната намеса на военния гарнизон в Кингстън, в противен случай заплашват с бунт. - Той измъкна една изцапана с тъмни петна хартия от маншета на куртката си и му я подаде: - Тази бележка е намерена закачена на гърдите на единия от обесените плантатори.
  

„Това очаква всички мръсни търговци на човешка плът, чиито престъпления дотегнаха и на Бога, и на хората! Треперете, нещастници!

Правдивите отмъстители”
Той прочете още веднъж краткия текст и подхвърли бележката на масата. Офицерът, който мълчаливо го наблюдаваше, трепна от учудване. Въпреки че лицето на Дъкланд бе сурово, ъгълчетата на устата му бяха свити от подигравателна усмивка, а той самият не изглеждаше никак обезпокоен от тревожната вест. Напротив, ситуацията сякаш му беше забавна.

• 
  Има ли предположения накъде са изчезнали нападателите? - осведоми се той.
  
• 
  Три дни преди нечуваното безчинство, във водите край Порт Роял са били забелязани два непознати кораба - малка бързоходна фрегата и тримачтов барк. Хората от града смятат, че именно това са корабите на така наречената отмъстителка. Какво ще предприемете, милорд?
  
• 
  Нека не избързваме - небрежно отвърна милордът. - Вие останете тук и си починете няколко дни, младежо - добави той. - Моят секретар ще се погрижи за вас. Аз и хората ми ще направим, каквото е необходимо. Свободен сте, лейтенанте.
  

До единия от корабите, по чиито бордове смътно се забелязваше надписът „Възмездие”, тромаво се полюшваха две широки гребни лодки, привързани към борда с дебели конопени въжета. Намиращите се на борда им неколцина моряци завързваха за други хвърлени от кораба въжета бурета с прясна вода, мескал, каня и бренди, сандъци с осолено месо, риба и сланина, също и огромни плетени кошове с пресни плодове, които екипажът изтегляше на палубата. След това моряците ги отнасяха в корабния трюм. Други две лодки бяха закотвени до самия бряг, а на тях двайсетина души също товареха провизии.

На кърмата на по-големия ветроход в момента се намираха трима души. Единият от тях беше четиридесетгодишна жена с изсечен профил, моряшки дрехи и малка барета на главата. По раменете ѝ падаше къса наметка, на кръста ѝ висеше позлатен кортик, а от широкия ѝ колан стърчеше дългата седефена дръжка на пищов. Косата ѝ с едри къдрици леко се развяваше от нощния бриз.

• 
  Призори трябва да приключим с товаренето на провизиите - говореше жената. - После ще излезем в открито море. Ще поемем към Малките Антили и ще акостираме в Антигуа. Ще останем там месец, след това отново ще посетим някои от местните търгаши, този път в Порт Антонио. Има там едни шотландци, разбойници, облечени в злато и пурпур, чиито ръце са обагрени до лактите в червено. Ще ги отървем от мръсните им пари и ще нахраним акулите с тях. После ще дам на хората неколкомесечна почивка. Може би в Барбадос или на Мартиника, това ще решим по-късно.
  
• 
  Нека бъде както казвате, капитане - обади се единият от мъжете - едър, с голяма чаталеста брада. - Но не е ли по-добре, след като натоварим провизиите, да останем на котва в залива и като се стъмни, спокойно да поемем на югозапад. Товаренето ще приключи поне след четири часа, а смятам, че ще е опасно да напуснем Дъстън посред бял ден.
  
• 
  Не мисля така, Сам - възрази жената. - Ако излезем в открито море на сутринта, дори и да ни забележат от брега, ще им е трудно да ни преследват. А ако останем в залива и през деня, може лесно да ни изненадат и да ни видят сметката. Ако потопят корабите ни, трудно ще можем да се укрием на брега. След това, което извършихме този път, вече можем да очакваме намесата на официалните власти в Кингстън.
  
• 
  Аз подкрепям мис Роуз, Самюъл - рече другият от мъжете. - Вярно, рискуваме, като излизаме в открито море призори, но така опасността все пак ще е по-малка. А пък аз смятам, мис - обърна се той към жената, - че след престоя ни на Антигуа, можем да пошетаме из някои от островите на Малките Антили. Нека оставим Ямайка на мира за година-две, да позабравят малко за нас. Тук ще започне да ни пари под краката.
  
• 
  Може и да си прав, Джеф - отвърна мис Роуз. - Оттук насетне ще имаме достатъчно време да обсъдим тези неща. Хайде - прикани ги тя, - вървете да поспите малко. Призори ни чака доста работа. Аз ще остана на борда.
  

Няколко часа по-късно двата кораба бяха натъпкани с провизии и прясна вода. Капитанът на фрегатата, четиридесетгодишната Хенриета Роуз, нареди лодките да бъдат изтеглени на палубата със скрипците, а моряците издърпаха котвите и опънаха част от платната на фок- и грот-мачтата. Кормчията завъртя руля, корабът изви носа си с осем румба вляво и бавно се насочи към изхода на залива. В този момент от борда забелязаха голям тримачтов платноход, който бързо навлизаше в залива Дъстън, опънал всичките си ветрила. Не мина и четвърт час и на входа на залива се появи още един кораб.

• 
  Сега вече загазихме! - измърмори жената, която стоеше с далекоглед на командния мостик на фрегатата. - Не очаквах толкова скоро… Хей, хора! - извика тя към палубата. - Вдигайте всички платна! Пригответе се за битка. Вдигнете британския флаг. Предайте на Стоктън да направи същото! - посочи тя към тримачтовия барк с името „Хадес”, който бавно ги следваше. - Може пък и да ни се размине. Все още не знаем какви са онези пред нас… Ах, по дяволите! - извика тя.
  
• 
  Какво има, капитане? - попита Самюъл, който в момента се качваше на мостика.
  
• 
  В залива влиза трети кораб. Май че това е краят - промълви на себе си тя. - Хайде, Сам, да отидем да се приготвим за веселбата. Ако дяволът е решил да ни прати на дъното, поне ще продадем скъпо кожите си.
  

• 
  Предайте се! - долетя вик до тях. - В противен случай ще ме накарате да ви потопя!
  
• 
  Вървете по дяволите, които и да сте! - изкрещя в отговор Хенриета.
  
• 
  Предайте се! - отново изрева човекът през рупора. - Ако до десет минути не видя бяло знаме, ще открия огън!
  

• 
  Ние сме моряци на служба на Обединеното кралство. Какво искате от нас?
  
• 
  Вие сте разбойници! - долетя отговорът отсреща. - За последен път: ще се предадете ли на губернатора на Ямайка или не?
  
• 
  Никога! - гневно извика Хенриета. - Вървете в ада! - Обърна се и викна към палубата: - Кормчията, дай четири румба вдясно! Натъпчете шест от големите оръдия на левия борд! Мерете се ниско в бордовете им…
  

• 
  Мис Роуз! Капитане! - изкрещя на мостика Самюъл. - Вдигнете бяло знаме, за Бога! Тези негодници ще ни пратят на дъното. Спасете хората, мис!
  
• 
  Не! - кресна Хенриета. - Няма да се предам на тия водни плъхове!
  
• 
  Искате да избият всичките ни хора ли! - още по-силно изкрещя Самюъл. - Всички ли искате да погубите! Моля ви, мис, така може и да имаме някакъв шанс за спасение! Вдигнете бял флаг, дявол да ви вземе! - изрева задъхан от гняв той.
  

Междувременно отсрещните кораби отново съсредоточиха огъня си във „Възмездие”. Нови залпове подпалиха носовата част и пратиха във въздуха почти целия рангоут. Хенриета не чака повече. Грабна рупора и извика с всичка сила:

• 
  Спрете! Предаваме се, проклетници такива! Вдигнете бяло знаме, Сам! Спрете стрелбата!
  

• 
  Хората ви да хвърлят оръжията си и да се съберат на палубата! - отново ревна човекът с рупора на флагманската марсова площадка, който до момента не бе помръднал от мястото си. - Ако някой се опита да стреля по нас, ще ви избия до крак!
  
• 
  Правете, каквото казват, Самюъл - със задавен глас промълви Хенриета. - Всичко свърши - прошепна тя. Захвърли кортика си и бавно слезе от мостика. Останалите живи от екипажа се повлякоха към килнатата грот-мачта и на свой ред хвърлиха оръжията си на палубата, или по-скоро на това, което бе останало от нея. Хората от брига също свалиха оръжията, а през това време на мачтите на двата съда се издигаха бели знамена.
  

Вратата на капитанската каюта се отвори и двама моряци въведоха вътре сломената Хенриета Роуз. Тръшнаха я на един от столовете, кимнаха на изправилия се до илюминатора Джон Дъкланд и напуснаха помещението. Пленената главатарка вдигна глава и бавно плъзна поглед наоколо. Масата пред нея бе отрупана с блюда и бутилки, сякаш тя не бе пленник, а желан гост, когото очакват на вечеря. При тази гледка лицето ѝ потъмня от гняв. Тя изгледа пронизващо Дъкланд, който я наблюдаваше с безразличен поглед и скръстени на гърдите ръце, но не каза нищо. Пет минути изминаха в пълно мълчание, като през това време двамата не снемаха поглед един от друг - единият спокоен и твърд, а другият с изпепеляващ гняв.

• 
  Пий!
  

• 
  Казах да го изпиеш! - отново повтори Дъкланд.
  
• 
  Ти си не само убиец и защитник на убийци, но и мръсник! - изсъска пленницата. - Спести си последната гавра, преди да ме окачиш на въжето, подлецо!
  
• 
  Не съм нито едното, нито другото - спокойно отвърна Дъкланд. - Дори смятам да те пусна, ако обещаеш, че кракът ти няма да стъпи повече на Ямайка.
  

• 
  Но преди това ще ми кажеш защо се правиш на Робин Худ - продължи милордът.
  

• 
  Или пък подбудите ти не са чак толкова благородни, а? - насмешливо подметна Дъкланд. - Може би това е добро оправдание ти и твоите негодяи да пълните джобовете си, пък после да се изкарвате герои пред местните. А? Няма ли да кажеш нещо?
  
• 
  Остави ме на мира! - сопна се жената. - Няма да отговарям на подигравките ти. Зная, че вече готвят бесилката за мен. Давай, да приключваме по-бързо!
  

• 
  Изживяваш се като защитник на обречените. Но черните са докарани тук, за да работят. Такава е съдбата им, независимо дали ти харесва или не. Британия е господар на океана и Антилите и ти трябва да го приемеш. Аз също наказвам своеволията на плантаторите, но по законен начин, чрез съд. А ти? Какво смяташ, че можеш да постигнеш ти?
  
• 
  А вие, справедливи губернаторе - злъчно отвърна Хенриета, - виждали ли сте някога захарна плантация? Виждали ли сте как деца умират от изтощение и глад? Виждали ли сте нашарените от бичовете гърбове на робите? Виждали ли сте какво ядат? Не знаете, нали! Ще ви кажа. Това, което остане от свинете. Нека ви кажа и още нещо - впи тя в него блеснал от гняв поглед: - С удоволствие окачих ония животни в човешки образ на въжето. Лично аз им надянах примката. И ако сега ме пуснеш, утре ще продължа по същия начин. Може да е глупаво, безсмислено, но всяка отрязана плантаторска глава ме кара да се чувствам по-добре. Може да не променя света, но мога поне да опитам!
  

• 
  Разбирам те - неочаквано рече милордът.
  

• 
  Не чух добре, губернаторе - объркано избъбри тя.
  
• 
  Казах, че те разбирам - спокойно повтори Дъкланд. Гаврътна малка чашка коняк, смукна от пурата и рече:
  
• 
  А сега ме чуй, жено! Досега не съм срещал човек като теб. Искам да ми разкажеш живота си. И ти обещавам, че ще те пусна. И теб, и хората ти. Тия, дето останаха живи, де - подметна той, а Хенриета почервеня от гняв. - Нямаш право да се сърдиш, че останалите са на морското дъно - допълни той. - Твоето твърдоглавие ги прати там.
  

• 
  Добре, ще говоря, по дяволите! Какво искаш да знаеш за мен?
  
• 
  Какво правиш на Ямайка?
  
• 
  Казах ти, че дойдох да отмъщавам за…
  
• 
  Това вече ми е ясно! - прекъсна я Дъкланд. - Искам да зная как си се озовала тук. И откъде си дошла. Каква си била преди. Винаги ли си била такава дива котка?
  

• 
  Животът ми бе труден и изпълнен с опасности - проговори след малко Хенриета с променен глас. - Израснах в бедното ирландско селце Суордсол по източния бряг на залива Клу, на около три мили от градчето Уестпорт. С майка ми, добрата и набожна Емили Роуз, живеехме в дъсчена барака, оградена с дворче, голямо колкото тази каюта. Единственото ни стопанство бяха две козички. Мама продаваше мляко в селото, а с получените няколко пени едва успяваше да купи хляб. Принуждаваше се да готви и чисти в домовете на някои от по-заможните жители, за да можем да живеем. Не познавам баща си, а и майка ми никога не говореше за него. Само веднъж, на една Коледа, спомена, че бил морски офицер, лейтенант на служба при крал Джордж ІІІ. Имали съвсем кратко познанство, когато той и екипажът на кораба, пристигнал в залива Клу, останали за около месец в Уестпорт, за да си починат моряците и да закупят провизии. Тя била перачка в дома, където той бил настанен. Това било през 1759 година. Както и да е, след този кратък престой заминал на дълго плаване, в което най-вероятно е загинал… Мама не говореше с лошо чувство за него, напротив. Казваше, че всичко на този свят се случва, както е писано и беше уверена, че един ден и ние ще заживеем добре. - Хенриета сама посегна към масата, наля си бургундско вино в една от високите стъклени чаши, после продължи: - И когато в едно чудесно слънчево утро в залива Клу хвърли котва красив ветроходен кораб с огромна бяла чайка на носа и пъстри платна, ние помислихме, че тоя ден е дошъл. На брега доплава лодка с трима изискани господа, които първо посетиха нашата, да кажем, къща, защото тя бе най-близо до океана. Казаха, че са от далечна Америка и попитаха има ли хора в селото, които искат да заминат с тях за това прекрасно и богато място, което наричаха Новия свят. Където животът бил лесен, а хората - щастливи, доволни и богати. На нас това ни се стори като приказка, но майка ми все пак попита защо тези хора искат да направят това за нас и ако заминем с тях, как ще платим пътя си. Единият с усмивка обясни, че земите в Новия свят били безкрайни и не достигали хора за обработването им. Били много плодородни, горите били пълни с дивеч, а пък на всеки новопристигнал отвъд океана чужденец селищните общности там отпускали по десет златни суверена. Толкова богати били хората там. Колкото до пътуването, достатъчно било да приготвяме храната на капитана и помощниците му и това щяло да ни, както те се изразиха, оправи сметките. Повече нямаше смисъл да ни убеждават, майка ми скочи и започна да събира багажа ни, който всъщност се побираше в малка пътническа торба. Аз, въпреки четиринайсетте си години, изобщо не бях толкова въодушевена, чудех се защо тези непознати хора ни помагат, но не можех да се изправя срещу решението на майка си. И така, качиха ни на борда, а корабът остана на котва две седмици, преди да отплава. През това време екипажът, все огромни мъже с високи подковани ботуши, се държеше добре с нас, но когато смятаха, че не ги наблюдаваме, се подсмихваха подигравателно. Повечето от тях говореха на непознат за мен език; по-късно разбрах, че е португалски. Мен тези хора ме отблъскваха, но когато кажех на мама, тя вдигаше рамене и ми казваше да не обръщам внимание на такива дреболии, а да се подготвя мислено за новия прекрасен живот, който ни очаква. Междувременно на борда се качиха общо петдесет души от Суордсол, Уестпорт и още три околни селца. И когато корабът вдигна котва, всичко изведнъж се промени. Всички ние бяхме изведени от кубрика, завързани и набутани в трюма. Там с изумление и ужас видяхме над сто души, чернокожи, навързани като добитък. Вътре беше горещо и вонеше ужасно. Изведнъж разбрахме истината. Тези разбойници, които така ловко ни измамиха, се оказаха мръсни роботърговци, които „ловуваха” хора по бреговете на Северна Африка, а понякога с нечувана дързост отвличаха хора дори от някои от британските острови. Както стана и с нас.
  

• 
  Продължавай - подкани я той след кратка пауза.
  
• 
  Няма много за разказване. Плаването продължи три месеца, то сякаш беше път през ада. Изобщо не ни извеждаха на палубата. Храна ни хвърляха през капака на трюма, изгнили сухари и солена сланина. Развързваха ни само по два пъти през деня, докато се нахраним и късно през нощта за няколко часа. Веднъж, когато за пореден път ни връзваха, няколко от мъжете от Уестпорт се опитаха да ги нападнат и обезоръжат, но ония мерзавци ги смазаха от бой и после ги обесиха на палубата. По време на плаването умряха близо трийсет души. Сред тях бе и майка ми. Една нощ прегризала вените си. Не успя да понесе мисълта какво е сторила с нас и какво би ме очаквало в бъдеще. А то беше ужасно. - Хенриета въздъхна и продължи: - Беше ми оставила бележка, в която ме заклеваше да намеря баща си. Вярваше, че не е загинал. Не знаеше защо никога не ни е потърсил, но твърдеше, че е добър човек.
  

• 
  Нямам намерение да разказвам до сутринта. Непосилно е за мен. Особено тази част. - Отново помълча малко и продължи: - Накратко, бях продадена на пазара за роби в Порт Роял. Там цветът на кожата няма значение. - Тя се изсмя злобно. - Купи ме някакъв мазен шотландски търговец, който бе заклет католик, но ревностната му вяра не му пречеше да купува млади жени от пазара за роби, за да задоволява долните си страсти. Беше развратник, мръсник и подлец. Няма да ти разказвам на какви гледки станах свидетел там. Всекидневно пребиваха робите, ако сметнеха, че не работят достатъчно усърдно. Отнасяха се с тях по-зле, отколкото с животните. Аз трябваше да работя като камериерка, да се грижа за храната и дрехите на семейството. На два пъти се опитвах да избягам, но все успяваха да ме заловят. Плантаторите на Ямайка се държат като глутница кучета. Прекарах там около година, бях навършила петнайсет. И една вечер мръсникът се опита да ме насили. Помъчих се да го отблъсна, а през това време трескаво мислех как да постъпя. В един момент се престорих, че няма да се съпротивлявам и със сълзи на очи му обещах, че ще бъда добра, ако ми даде чаша вино. Пъхтейки, дебелакът се дотътри до малка маса с напитки в ъгъла на стаята, напълни чаша и това бе последното нещо, което бе правил в живота си. На широк махагонов шкаф в другия ъгъл бе оставил пищова си и дълъг ловджийски нож. Скочих като пантера към мястото, сграбчих с две ръце камата и я забих право в тила му. - При този спомен очите на Хенриета заблестяха като на дива котка. - Мерзавецът се свлече на пода с изцъклени очи, без да успее да издаде и стон. Около тялото се образува малка локва кръв. Не издържах на гледката и припаднах. Когато се свестих, бях вече окована и захвърлена в стара барака, където трябваше да чакам смъртната си присъда. Но Бог не пожела да ме прибере при себе си. Докато лежах с вериги на ръцете и краката, изведнъж чух изстрели и зверска олелия. Имението бе нападнато и опожарено, а всички роби, в това число и аз, бяха освободени. Оказаха се някакви ирландски протестанти, които, след като свалиха оковите ми, ме замъкнаха с лодка на кораба си. Капер, негласно подпомагащ английски военни части. На борда му прекарах четири години, участвах в морски битки, научих се да се оправям с платната и руля, да се дуелирам с шпага и да стрелям с пушка. Но споменът за миналия кошмар не ме напускаше. Когато един ден корабът доближи бреговете на Ирландия, аз се сбогувах с капитана и екипажа, качих се на малка лодка и доплавах до Суордсол. Останах там няколко месеца, срещах се с роднините на отвлечените мъже и жени, които изгаряха от желание за мъст. Решихме да завладеем първия кораб, който хвърли котва в залива и после да отмъщаваме на роботърговците. Бяха около стотина мъже от града и околните села, всички от почернените семейства. Когато след двайсет дни в залива Клу акостира френски тримачтов барк, издебнахме момент, в който повечето моряци бяха на брега, заобиколихме го с четири лодки и докато дежурните вахтени там разберат какво се случва, вече бяхме господари на положението. Зная, че това си беше чисто пиратство, но жаждата ни за мъст беше огромна. Свалихме всички от екипажа на брега, а ние поехме на югозапад, към Антилите. За останалото се досещате. Аз бях единодушно избрана за капитан на кораба, след няколко години успяхме да завладеем още един платноход. Започнахме да предаваме на въжето плантатори и мръсни търговци на човешка плът. И един ден край бреговете на Барбадос неочаквано срещнахме португалския роботърговски кораб, който ни отвлече и който носеше името „Гуарда”. Взехме го на абордаж и избихме ония мръсници до крак. А кораба потопихме. И така, докато ти и твоите войници ни нападнаха в залива Дъстън - завърши жената, отпи голяма глътка от чашата си и въздъхна.
  
• 
  А баща ти? - запита Дъкланд.
  
• 
  Не можах да го открия. Научих само името му. Майка ми го беше написала на последната си бележка. Казва се Питър Дикънсън…
  

• 
  Какво… каза… току-що… - произнесе на пресекулки.
  

• 
  Какво има, сър? - изплашено извика Хенриета. - Сякаш видяхте призрак! Какво става, защо толкова се разстроихте?
  

- Сигурна ли си?

• 
  За кое да съм сигурна? - объркано попита Хенриета.
  
• 
  За това, че баща ти се казва Питър Дикънсън.
  
• 
  Боже, разбира се, че съм сигурна! Майка ми не би ме излъгала за подобно нещо! Защо, какво има…
  

• 
  Това е моят баща! Питър Дикънсън, полковник от Британския военен флот и командир на ескадра.
  

• 
  Как така… Възможно ли е?! - и изведнъж млъкна. В капитанската каюта отново се възцари тишина. Чуваше се само учестеното дишане на двамата. Така измина доста време.
  
• 
  Сър - плахо се обади жената, след като направи голямо усилие да се овладее. - Трябва да кажа още нещо, което мама ми написа в предсмъртното си писмо. Тя имала малък портрет на баща ми, рисуван от корабния юнга. Не ми го давала, защото била сигурна, че ще тръгна да го търся, а не искала с мен да се случи нещо… Но да не би да е съвпадение на имената…
  
• 
  Къде е портретът? - извика Дъкланд.
  
• 
  Ето го. - Тя бръкна в горната част на корсета си и му подаде малък измачкан портрет на мъж, рисуван с графит върху пожълтяла от времето хартия. - Мама го беше оставила до предсмъртното…
  

• 
  Той е! - извика болезнено. - Това е той! Няма никакво съмнение! О, Господи… - Милордът стоеше като вцепенен, гледайки с разширени очи портрета. По едно време сякаш се разпадна на стола, главата му ниско се сведе и той задавено прошепна: - Горкият татко…
  

• 
  Ако това е вярно, тогава… ние… ние сме…
  
• 
  Брат и сестра! - внезапно отсече Дъкланд, гледайки я с непроницаемо изражение на лицето.
  

Кардинал Сизарини дълго прелиства дебелата книга, но погледът му разсеяно се рееше между редовете. Той все още не можеше да повярва, че с дъщеря му се е случило толкова голямо духовно израстване. Освен че бе първа красавица на Кадис и изключително интелигентна, тя притежаваше голям запас от знания и съвсем не на последно място - отлични воински умения. Но да е запозната толкова добре със сложната ситуация в Западна Европа, с отношенията между силните монархии и с политиката, която водеха отделните държави, това той не можеше и да допусне. Което от една страна го караше да се гордее, но от друга, незнайно защо, се дразнеше от това. Как само го притисна тази негова лудетина, на която той все още гледаше като на малко момиче. „Как бързо лети времето, с въздишка си помисли кардиналът. Как отминаха всичките тези години…”. Спомените на висшия духовник неволно го върнаха десетилетия назад. Към едно малко андалуско селце, наречено Нуево дел Пасо…

През следващите години малкият Фелипе усърдно помагаше в селския храм. Обработваше малката градина с лозички и няколко маслинови и портокалови дръвчета, цепеше дърва, носеше вода от близкия поток и дори печеше хляб. Следобед отец Гарсия го учеше да чете на латински, разказваше му евангелски притчи и го караше да наизустява откъси от малката извехтяла библия.

При добрия отец Фелипе остана шест години. Една сутрин момчето приготви закуска и я отнесе на малък дървен поднос в стаята на свещеника. Намери го да лежи на одъра с изпънати крака и пожълтяло изпито лице, вече изстинал. Върху гърдите му лежеше разтворена библията.

На другия ден погребаха отец Гарсия. Мъка свиваше сърцето на младия Фелипе. От баща му нямаше никаква вест, а Бог прибра душите на майка му, на всичките му братя и сестри, а сега и на добрия отец. В църквицата пристигна нов свещеник, висок кокалест мъж с хищно лице, остра брада и воднистосини зли очи. Още същата вечер той поиска от Фелипе да му приготви вечеря. Когато след няколко часа младият послушник остави подноса на масата, божият служител откъсна парче от печената кокошка и отхапа от него. Лицето му се изкриви недоволно, той кресна, че месото е недопечено и захвърли парчето в лицето на послушника. Сълзи на негодувание и гняв задавиха гърлото на Фелипе. Той ритна подноса от масата и нарече отеца „дявол с брада” и „негодник в расо”. За което получи солидна порция бой с пръчка. След тази злополучна случка послушникът избяга от църквата и повече никога не се върна в Нуево дел Пасо.

Нямаше вече никого на тоя свят. Нямаше при кого да отиде да работи дори за къшей хляб, нямаше и половин мараведа в джоба си. След едномесечно лутане по друмищата, през което време ядеше само диви ябълки, стигна до морския бряг. На половин миля пред себе си видя неколцина раздърпани мъже, които търкаляха бурета към изтеглена на брега лодка. На около триста ярда навътре в залива бе закотвена малка рибарска гемия, на чийто нос се вееше извехтелият флаг на Андалусия. Момъкът предпазливо доближи рибарите и се опита да ги заговори:

• 
  Бог да е с вас, добри хора! Вие от кораба ли сте?
  
• 
  Разкарай се, момче! - изръмжа единият от мъжете. - Каква работа имаш тук?
  
• 
  Искам да работя срещу храна - отвърна бившият послушник. - Моля ви, вземете ме със себе си на кораба!
  
• 
  Не можем, махай се! - грубо отвърна рибарят.
  
• 
  Почакай малко, Елварес - намеси се друг от мъжете. - Сигурен ли си, че искаш да се качиш на гемията, момко? - обърна се той към Фелипе. - Работата е тежка и мръсна. Ще можеш ли да издържиш?
  
• 
  Готов съм на всичко, сеньор - почтително каза момчето и се поклони.
  
• 
  Хайде, помогни да прехвърлим бурето в лодката и да я избутаме във водата.
  

На миризливото корито младият испанец изкара три години. За него това бе ужасен период. Непрестанната миризма на риба и изгнили водорасли го задушаваше. Единственото му по-приятно занимание беше привечер, когато един ирландски китоловец от Нантъкет го учеше да се бие със сабя и да хвърля харпун. Освен това, тъй като екипажът на корабчето се състоеше от моряци от поне десет националности, той успя да научи английски и италиански. Но за целия този период не можа да сложи и крива пара в джоба си. „Все някога ще забогатея, мислеше със злоба той. Не знам и не ме интересува как, но ще стане. Един ден ще имам богатство и власт, зарече се Фелипе”.

Към края на третата година, когато гемията хвърли котва в малкото пристанище на Марбея, младежът си плю на петите и без да се сбогува, изчезна от кораба.

След дълги молби и увещания бе нает на работа като прислужник в малка странноприемница, при един коравосърдечен търгаш. През цялото време в гърдите му кипеше гняв. „Защо аз? Защо аз трябва да живея така?”. У него се бе надигнала неподозирана алчност. Вечер, когато стопанинът броеше спечелените мараведи и реали, младежът изпитваше желание да го сграбчи за гърлото и после да офейка с парите. Всичката добродетел, която бе възпитал у него отец Гарсия през годините, се изпари.

Една вечер в пивницата, олюлявайки се, влязоха трима моряци и грубо поискаха от стопанина да им донесе вино. Последният намръщено тупна две бутилки на масата, а през това време Фелипе прибърсваше другите маси с парцал. Единият от мъжете надигна бутилката, но веднага изплю виното на пода и кресна на съдържателя:

• 
  Това вино е вкиснато, безбожнико! Как смееш да ни го предлагаш! Искаш да ти отрежа ушите ли!
  
• 
  Върви по дяволите! - сопна се кръчмарят.
  

След минути, когато тримата вече лежаха на пода смазани от бой, моряците офейкаха навън, като повлякоха със себе си и прислужника. Същата вечер той се качи на борда на тримачтова каравела, която след неколкомесечно плаване из Средиземно море хвърли котва в Генуа.

През цялото време жаждата за злато не напускаше Фелипе. Напротив, ставаше все по-силна. Но засега у него оставаше само стремежът към богатство. Джобовете му бяха празни като пробит мях.
. . .

По онова време Генуезката република все още бе независима държава, чието управление бе съсредоточено в ръцете на върховен управник, наречен дож. Пристанището на Генуа, където бе и най-старата част на града, бе с най-голяма важност за целия Апенински полуостров, тъй като със стоките, които стоварваха там стотиците търговски платноходи, се задоволяваха нуждите сигурно на една трета от населението на полуострова. Освен с корабостроителниците, с фабриките за обработване на мрамор, с многобройните си тъкачни и дърводелски фабрики и бижутерийни магазини, Генуа бе уникална и с архитектурните си забележителности - красиви дворци, внушителни катедрали и кули, музеи с богати колекции и сбирки и прелестни живописни градини.

Когато се озова в големия град, Фелипе, без да губи време, се отправи към товарното пристанище. Там не му отне много време да започне работа като товарач на големите платноходи, които се готвеха за дълги презокеански рейсове до Големите Антили и британските колонии в Северна Америка. От тъмно до тъмно Фелипе, заедно с десетки други пристанищни работници, товареше в огромните трюмове топове дебело сукно, сандъци с бутилки вино и бренди и дори мускети, саби и ками. Два месеца продължи този непосилен труд. През това време младежът спеше в стара изоставена лодка в самия край на каменния кей, а през деня си позволяваше само няколко бисквити и парче осолено месо. Когато събра десет скуди, той напусна пристанището, отиде в една от добрите страноприемници в града, където нае стая за две нощувки и слезе на вечеря в голямата гостилница, разположена до самия вход на хана.

В заведението имаше само три маси с посетители, но постепенно, с наближаването на вечерта, то се изпълни с хора. На съседната до неговата маса седнаха трима души със скъпи дрехи, но ако се съдеше по наглото им и арогантно държане и дебелашките шеги, които разменяха помежду си, съвсем не бяха от благороднически произход, а по-скоро бретьори, побойници-дуелисти, които бяха готови на всичко и чиито скрупули и съвест се изпаряваха яко дим при вида на една добре натъпкана кесия. Интересно бе, че разговорът им се водеше ту на италиански, ту на испански, сякаш когато си служеха с езика на Сервантес, искаха да скрият нещо, което не бе предназначено за ушите на други хора.

• 
  И сега граф Манзини търси мошеника, представил се като Галвано, под дърво и камък - говореше единият от мъжете. - Негодникът му продал цяла колекция миниатюри, които били уж с тежък златен обков, а се оказали до една фалшиви. На всичко отгоре Манзини не се оказал единственият измамен. На двама епископи същият този разбойник пробутал картини на Рембранд и да Винчи за огромни суми и те, разбира се, се оказали фалшификати. Графът уведомил полицията още преди месеци, но нямало никакъв резултат. И накрая, чрез свои верни хора, той потърси… моите услуги.
  
• 
  И откъде се предполага, че се е появил този Галвано? - запита вторият сътрапезник.
  
• 
  Говори се, че се мотаел около Савона. Но през последните няколко години там никой не го бил виждал. Наградата за главата му е хиляда сребърни скуди.
  
• 
  Мътните да ме отнесат! - изръмжа третият от компанията. - Това се казва награда! С тази сума мога да си купя портокалова градина в околностите на Генуа. Какво ще предприемем, господа?
  
• 
  Аз лично бих предпочел да дадем една пета от тези пари на някой изпечен тип, който да свърши черната работа, а ние да си стоим настрана. Веднъж вече трих нара в тъмницата и не ми се ходи пак там.
  
• 
  Но къде да намерим такъв човек? Може би да търсим из пристанищните пивници или да разпитаме по корабите? - запита първият от мъжете.
  
• 
  Вече го намерихте - разнесе се глас до тях. Без да иска позволение, Фелипе Менандес безцеремонно издърпа стола си до тяхната маса и като седна в него, спокойно огледа насядалите мъже.
  

• 
  Сигурно ти е омръзнал животът, човече! - извика той. - Как се осмеляваш да подслушваш чужди разговори!
  
• 
  И дори имаш нахалството да идваш без покана на масата ни! - с гърлен глас изрече другият.
  
• 
  Кой си ти? - смръщено попита третият от сътрапезниците, гледайки го право в очите.
  
• 
  Човек, който въздава справедливост, ако, разбира се, усилията му бъдат възнаградени подобаващо! - отвърна на италиански Фелипе, без да трепне.
  

• 
  Не, ти си празен самохвалко, който си търси белята. Какво искаше да кажеш с високопарните си думи?
  
• 
  Аз съм испанец, синьори - небрежно отвърна Фелипе, - и разбрах всяка ваша дума. Не съм се опитвал да ви подслушвам, просто вие смятате, че тук никой няма да ви разбере, ако говорите на испански. Което е доста глупаво от ваша страна.
  

• 
  Брей, че нахалство! - измърмори единият от мъжете.
  
• 
  И какво би направил, ако все пак, да речем, това, което си чул, е вярно и ние сглупим да ти се доверим и потърсим услугите ти? - недоверчиво попита другарят му.
  

• 
  Това, което смятате да извършите - да наемете човек, който да накаже сторените измами към графа и светите отци.
  
• 
  Аха - рече мъжът. - И каква ще бъде цената на тази услуга?
  
• 
  В разговора си споменахте една пета, тоест двеста скуди. Аз казвам четиристотин.
  
• 
  Ха-ха-ха - гръмогласно се разсмяха мъжете. - А не искаш ли всичките хиляда! Не, младежо - подозрително се огледа той и отново заговори на испански. - Ако искаш да се споразумеем - двеста скуди и нито солдо повече!
  
• 
  Триста скуди и нито солдо по-малко! - невъзмутимо отвърна Фелипе.
  

• 
  Ако се съгласим, как ще ни гарантираш, че просто няма да офейкаш с парите?
  
• 
  Няма как, синьор. Ще трябва да ми се доверите. Но ще удължите престоя ми, като заплатите стаята ми за цял месец и така ще бъда пред погледа ви. Ако желаете, ваш доверен човек може да върви по петите ми. И ако ви измамя, си запазвате правото да ме откриете и ликвидирате. Но аз силно желая да получа всичките триста скуди… Половината от парите ще ми дадете при следващата ни среща, останалите - когато изпълня поръчката.
  

Е? - попита след малко Фелипе.

• 
  Ела вдругиден на вечеря в страноприемницата „Лантерна” до Палацо Тиере - неопределено отвърна единият от мъжете. - В осем вечерта. Не закъснявай! - Той направи недвусмислен жест с ръка, Фелипе стана от стола и тръгна по застланите с килим стълби към стаята си.
  

Той поспря за миг, после тръсна глава и отключи вратата на уютно обзаведената стая.

Когато масивната метална порта на тъмницата се затвори с трясък пред тях, Джон Дикънсън и Джереми Роскомън останаха вцепенени, неспособни да помръднат или да издадат звук. По едно време Джон се олюля и се подпря на вратата. Роскомън го гледаше с очи, пълни със състрадание и мъка. Така измина известно време. Изведнъж младият мъж рязко се изправи, стисна юмруци и изрече с изопнато лице:

• 
  Ще замина, чичо Джери. Ще напусна Англия, но когато настъпи часът, ще се върна и ще те потърся.
  

• 
  Къде ще отидеш, сине? И за какъв час говориш? - глухо попита Роскомън.
  
• 
  Ще поема на югозапад, към Антилите… За кой час ли! - злобно изсъска той с блеснал от гняв поглед. - За часа на… разплатата!
  

Останал сам, старият ирландец въздъхна тежко, хвана поводите на своя кон и бавно пое по широкия каменен път.

От бригантината, по чиито бордове бе изписано името „Касълфорд”, спуснаха лодка, в която слязоха петима души. Единият седна на кърмата, а останалите си плюха на ръцете, грабната веслата и бързо загребаха към брега.

При губернатора на Ямайка, сър Джоузеф Стейлърд, влезе комендантът на гарнизона в Кингстън, комодор Робърт Паркинз.

- Един човек настоява незабавно да се срещне с вас, милорд - съобщи с влизането той. - Почти се сблъска с мен пред входа. Пристигнал в Кингстън с тримачтова бригантина. Носел бързи вести от Лондон.

- Я виж ти - вдигна побелели вежди мистър Стейлърд, дебел петдесетгодишен мъж, облечен с куртка от синьо кадифе, окичена с ордени, галуни и акселбанти. - Пратеник на Адмиралтейството ли е този приятел? Или пък направо на Джордж?

- Не зная, сър - рече офицерът. - Но изглежда като човек, който може да тръгне да воюва срещу ескадра със сал. Твърд като скала и упорит като див овен. Отказа да ми даде каквито и да било обяснения преди срещата му с вас.

- А откъде е сигурен, че ще има среща? - иронично подхвърли губернаторът.

• Това ще решите вие, милорд - вдигна рамене офицерът. - Но мисля, че няма много да загубите, ако го приемете за кратко. А и новините може наистина да са важни и да не търпят отлагане. Ако не беше така, той би оставил писмо при секретаря ви… Да наредя ли да го доведат?

• Добре, добре - махна с ръка Стейлърд. - Вие също ще присъствате на срещата, Паркинз.

Комодорът кимна и излезе, но след не повече от десет минути се върна в кабинета, придружен от млад мъж с моряшка камизола и филцова шапка на главата. С влизането си той се поклони учтиво, свали шапката и проговори:

• Казвам се Джон Дъкланд. Капитан съм на кораба „Касълфорд”. Идвам да предложа услугите си на ваше превъзходителство.

Двамата мъже учудено го изгледаха, дори губернаторът леко се усмихна на нахалството му, но попита спокойно:

• Кой сте вие, господине, и какво означава всичко това? Комендантът ми докладва, че носите спешни вести от Лондон. Ще благоволите ли да ни ги съобщите?

• Дължа извинение и на двама ви, милорд, за лъжата, която бях принуден да изрека, но иначе нямаше как да вляза при вас - отвърна гостът. - Но това, заради което съм дошъл, убеден съм, ще заслужи вниманието ви…

• А аз съм убеден, че веднага трябва да напуснете кабинета ми, преди да съм наредил да ви арестуват! - строго каза губернаторът.

• Искам каперско писмо! - изведнъж изтърси новодошлият. - Затова преплавах хиляда мили до…

• Какво искате, какво? - смръщи вежди мистър Стейлърд, сякаш не бе чул добре. - Я повторете!

• Казах, че си позволявам да предявя молба за официално каперско свидетелство, което да ми даде негласното право да пленя неприятелски или пиратски кораб. Гарантирам ви, сър, че от това вие, имам предвид флотската част в Ямайка и кралската хазна, само ще спечелите. Ако бъда пленен, не познавам никого тук, действам сам. А ако печеля, печелите и вие.

Учудването на губернатора нарастваше все повече. Той стана от креслото и се подпря с две ръце на масата, като не сваляше недоумяващия си поглед от новодошлия.

• Слушайте, мистър…

• Дъкланд.

• Да, Дъкланд. Вие ме изумявате с вашето нахално и непочтително държане, както и с абсурдното си искане. Кой сте вие, че да искате каперско писмо! Първо ме излъгахте, че носите новини от Лондон. После идвате тук и изведнъж ми изтърсвате, че искате каперско свидетелство и ще напълните кралската хазна. - Тук мистър Стейлърд изсумтя пренебрежително. - Аз да не съм пощальон да раздавам писма на всеки срещнат!

• Сър - настоя Дъкланд. - Моля ви да ме изслушате! Вие нищо няма да изгубите от това. Ако желаете, можете да ме изпитате. Аз ще оставя голям залог при вас и ако офейкам, или се опитам да ви злепоставя по някакъв начин с писмото, залогът ще стане ваш, а вие лесно ще отречете подобна среща. От друга страна имате думата ми, че ако за половин година не увелича флотилията ви поне с два съда, ще върна писмото. Не се отказвайте от бъдещите ползи заради една хартия, милорд - невъзмутимо завърши тирадата си гостът.

Сър Стейлърд зяпна с уста, но се опита да надвие смайването си и, леко разколебан, погледна коменданта. Последният обаче с очи му даде да разбере, че решението трябва изцяло да вземе той.

• Дори и да исках да ви дам подобно писмо, господин Дъкланд - рече милордът, - а аз не съм убеден в това, нямам правото еднолично да вземам подобни решения. Това трябва да стане на заседание на…

• Мисля, че имате, сър - невинно го прекъсна гостът. - Всички знаем, че губернаторът на Ямайка е крал на Ямайка. И че освен суверена, премиер-министъра, лорд-канцлера, Адмиралтейството и, разбира се, Горната камара на британския парламент, никой друг не може да оспорва решенията му. Особено за нещо толкова незначително.

• Незначително! - отново изсумтя милордът. - Вие сте не само невъзпитан, но и безочлив. Да упълномощя един непознат с подобен официален документ, удостоверен с държавния печат!… Това е… Дори и да имам това право, как мога да съм сигурен, че няма да злоупотребите или да ме измамите? А и всъщност за какво точно ви е нужно каперско писмо, ако смея да попитам?

• Желая да поставя себе си и хората си в услуга на Британската корона - отвърна Дъкланд с непроницаемо изражение на лицето.

• Да, вярвам, че подбудите ви са напълно безкористни и идеалистични! - иронично рече губернаторът.

• Е, аз не съм светец, сър, и не бих се отказал от злато, ако мога да сложа ръка на него. А и писмото ще ми гарантира известна сигурност от страна на английските кораби. Но в случая говорим за взаимни ползи… Вижте, сър, аз разбирам донякъде вашето колебание, да не кажа нежелание да ми предоставите подобен документ, но поне бихте ли благоволили утре да посетите кораба ми и да огледате нещата отблизо? Ще разберете на какво са способни моряците ми. Нека ви придружат колкото хора е нужно от гарнизона в Кингстън, ако се опасявате от капан и предателство. Но аз не разбирам как един залог от десет хиляди фунта стерлинги…

• Какво казахте?! - извика губернаторът. - Какъв е размерът на залога, който смятате да ни оставите за споменатия, да го нарека, пробен период от шест месеца?

• Десет хиляди фунта стерлинги - спокойно повтори Дъкланд.

Сър Стейлърд се покашля доста по-дълго, отколкото му бе нужно да прочисти гърлото си, после отново размени поглед с комодор Паркинз и накрая отговори:

- Добре, млади човече, въпреки непочтителното ви отношение, току-виж сме се споразумели. Утре по обяд ще посетя кораба ви. Тримачтова бригантина, акостирала в пристанището тази сутрин, нали? - Гостът кимна. - Така - продължи Джоузеф Стейлърд. - Искам да огледам платнохода и екипажа, да се срещна и с помощниците ви, а после вие ще ме запознаете с бъдещите си планове. Тогава, ако аз и моите съветници преценим - той посочи коменданта, - може и да получите каперско свидетелство. А сега сте свободен, сър, и дано сте бил искрен във всичко, което ми казахте.

Гостът отново се поклони почтително, кимна на коменданта, после сложи шапката на главата си и излезе от стаята.

Изтегляне 1.41 Mb.

Сподели с приятели: