Изминаха пет години, откакто Джон Дикънсън, представил се на срещата в Кингстън като Дъкланд, бе получил каперското писмо от губернатора на Ямайка. През това време той бе успял да увеличи английската флотска част на острова с цели осем кораба. Самият той, освен бригантината „Касълфорд”, вече командваше още два кораба - тримачтова фрегата и голям двупалубен бриг. За този неголям период флотилията му вече всяваше страх в Карибския район и по оживените презокеански пътища. Португалските, френските и испанските търговски кораби започнаха да променят курсовете си, заобикаляйки на стотици мили от двете Антилски вериги, или пък наемаха поне по три охраняващи ветрохода, за да успеят безопасно да превозят товара си.
Междувременно Дъкланд вече се ползваше с пълното доверие на губернатора. Той стриктно спазваше всички договорки и ангажименти, регламентирани с каперското свидетелство. Дори предоставяше на местната власт в лицето на сър Стейлърд по-голям дял от плячката, отколкото първоначално бе договорено. В резултат на това капитанът бе чест гост на приемите, организирани в двореца, дори на няколко пъти бе поканен с други важни господа в дома на мистър Стейлърд. Споменът за трагедията с баща му и желанието му за разплата често го спохождаха, но той сякаш не желаеше да мисли за това и съзнателно ги отхвърляше.
В края на петата година от получаването на писмото, Джон Дъкланд и един от доверените му хора, боцманът на бригантината „Касълфорд” Тим Моръл, лениво поклащаха крака на люлеещи се столове в градината на къщата, която първият бе купил в Кингстън. На масата между тях се мъдреше дървено буренце с ледена бира, две кутии сухари и голяма чиния със сушена херинга. Двамата моряци пълнеха дебели стъклени чаши с пенливата течност и ги изпразваха с по няколко сериозни глътки. От време на време Моръл пущаше по някоя неприлична шега, обикновено по адрес на „надутия пуяк”, както той наричаше губернатора Стейлърд и двамата се заливаха в гръмогласен смях.
Двайсетпинтовото буре с бира бе почти пресушено, когато до тях долетя конски тропот. Един сержант от губернаторската гвардия скочи от седлото, завърза поводите на коня за ствола на малка палма пред къщата и се втурна в градината.
Сър - запъхтяно съобщи той, - трябва веднага да отидете в двореца. Губернаторът ви чака.
Какво има? - попита Дъкланд, а лицето му леко се напрегна.
Не мога да ви кажа, сър - отвърна поглед от него сержантът. - Заповедта е веднага да се явите в двореца. Нищо друго не знам. Аз ще тръгвам, сър. Изпълних задължението си. Мистър Стейлърд ви чака, сър - и без да каже дума повече, се обърна, метна се на коня и препусна обратно.
Дъкланд процеди една ругатня, после пресуши чашата на един дъх и отново изруга:
Какво ли пък се е случило сега, дявол да го вземе! Как мислиш, Тим, да не би да са ми устроили клопка?
Нямам представа, кептън - рече Тим. - Но едно знам със сигурност. Още сега ще вдигна на крак екипажите и на трите кораба. Ако се забавите повече от четири часа, ще атакувам двореца и ще ви измъкнем.
По-спокойно, Моръл! - с кисела усмивка рече капитанът. - Няма да предизвикваме битка в центъра на Кингстън. По-добре подготви двайсетина души и се замотайте близо до двореца. Но не привличайте внимание и не се дръжте войнствено. Е, аз ще вървя, а ти… - той махна с ръка - всъщност постъпи както намериш за най-добре.
Дъкланд изкара едър кон с червеникав косъм от конюшнята, оседла го набързо без да вика някого от слугите, метна се на седлото и препусна в галоп към двореца на губернатора.
Когато влезе в сградата, той спря за малко на стълбите, запъна петлетата на двата пищова в пояса си, разхлаби сабята в ножницата и продължи нагоре. Секретарят само му посочи масивната, облицована с кожа врата на кабинета на мистър Стейлърд. Капитанът почука и без да дочака отговор, отвори вратата и прекрачи вътре.
В първия миг остана като гръмнат. Вместо засада, арест или лишаване от каперските му правомощия, вътре го чакаше бурно приветствие от намиращите се там поне двайсет души. От всички страни заваляха поздравления, а сам губернаторът пристъпи с чаша старо бордо към него и каза с тържественост в гласа:
Вдигнете тост, вицеадмирал Дъкланд! После вие и тези джентълмени се насладете на прекрасния пай и всички чудесни морски дарове, които великият Нептун е осигурил за нашата трапеза.
Дъкланд се облещи.
Сър - смаяно избъбри той, - аз… аз не разбирам. Казахте „вицеадмирал”…
Точно това казах, млади човече! - засмя се милордът. - По мое предложение, със съгласието на адмирала, сър Уолиъс Бъртсън, на комодор Паркинз и най-вече с личното одобрение на негова светлост, лорд-канцлера Ричард Пърсивал, от днес вие сте назначен за вицеадмирал на флота на Ямайка. Поздравления, млади приятелю, и нека си пожелаем идните години да ни донесат още по-ползотворно сътрудничество! - и той чукна чашата си в неговата.
Дъкланд още не можеше да се опомни. „Вицеадмирал на флота, дявол да го вземе, объркано мислеше той. Това е… по дяволите, всъщност това е чудесно!”.
Новият вицеадмирал направи усилие да потисне вълнението си, вежливо се поклони на гостите и с няколко думи поблагодари за оказаната му висока чест и доверие. После помоли за позволение да се оттегли.
. . .
В средата на 1798 година негово превъзходителство губернаторът на Ямайка, сър Джоузеф Стейлърд, внезапно почина от апоплектичен удар. С одобрението на британското правителство и сър Пит неговото място зае вицеадмиралът на флота, сър Джон Дъкланд. Заедно с назначението си той получи и титлата баронет.
А шест месеца по-късно при него пристигна, преоблечен като английски матрос, пратеник на кардинал Филип ди Сизарини.
Глава XVI. СПАСИТЕЛНА ХИТРОСТ
А защо те наричат Дъкланд? - запита Хенриета. Двамата с милорда вече часове наред разговаряха в капитанската каюта на губернаторския флагман. Помещението бе изпълнено с облаци дим от изпушените пури, а през илюминатора вече проникваха първите лъчи на ранното юлско слънце.
