Златото на ямайка роман Красимир Бояджиев
Това е дълга история - махна с ръка милордът. - Ще ти разкажа друг път. Сега трябва да решим какво да правим с теб
Изтегляне 1.41 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Хенриета смаяно го погледна и възкликна
- Какъв човек беше баща ни
- Какво си решил да направиш
- Отново кратко мълчание.
- Хенриета стана от стола, кимна на брат си и излезе на палубата.
Това е дълга история - махна с ръка милордът. - Ще ти разкажа друг път. Сега трябва да решим какво да правим с теб.Какво означава това? - вдигна вежди жената.Означава, че ти всъщност си преследван от закона престъпник и аз трябва да те предам на съд - без да трепне, отвърна Дъкланд. - Но, естествено, няма да го направя - допълни той. - Ще положите клетва за вярност и ако имаме добро стечение на обстоятелствата, ти и хората ти ще преминете на служба на Британската корона. Негласно, разбира се, като капери… А какво смята плантаторската сган на острова, не ме интересува! - безцеремонно добави той.Сигурно трябва да съм ти признателна - обади се жената. - Само дето пропускаш едно: ние бяхме заловени от военната флотска част на Ямайка. Срещу нас така или иначе ще има съдебен процес. А за нападение, палеж и убийство не назначават на служба, а изпращат на бесилото.Кой е казал, че ти и хората ти сте опожарили ония плантации и сте избесили собствениците? - с престорено учудване възрази Дъкланд. - Когато ви арестувахме, вие товарехте провизии в залива Дъстън.Хенриета смаяно го погледна и възкликна:
Двамата млъкнаха. Милордът взе една от любимите си пури от дървената кутия на масата, запали я от горящия свещник и издуха малки синкави кръгчета към тавана. По едно време жената тихо попита:
Дъкланд трепна, но не каза нищо. Наля си чаша бренди, обърна я на един дъх и едва тогава отговори:
Отново кратко мълчание.
Хенриета стана от стола, кимна на брат си и излезе на палубата.Глава XVІI. ФАБРИЦИО ДЕ МИОЛАВ едно мразовито февруарско утро на 1800 година пред двореца Джезу в Рим спряха три черни карети. Още със спирането им от първата изскочи един човек, облечен в пътнически сив редингот, бързо отиде до средната карета и отвори вратичката. От нея излезе висок мъж с дълго черно наметало и барета на главата. Той огледа от горе до долу грамадния палат, който наподобяваше катедрала и кралска резиденция едновременно, после се запъти към широкия вход. Пред огромната порта, изцяло излята от бронз, бе посрещнат от двама лакеи в пъстри ливреи, които го поведоха нагоре по стълбите. Единият остана на коридора на първия етаж, а другият придружи госта до следващия. Двамата отидоха до висока резбована врата от черно дърво, слугата я отвори и с жест го покани да влезе. Стаята бе малка и обзаведена с изискан разкош. На мек диван до камината, в която горяха цели пънове, сред пухени възглавници, седеше шестдесетгодишен мъж, облечен в златна мантия. В скута му дремеше дебела бяла котка с черни петна на лапите, която мъркаше от удоволствие, когато мъжът я погалваше по гърба. Той имаше слабо издължено лице с прав нос, тънки устни и проницателни сини очи. Бе гладко избръснат. Тежкият кръст на гърдите му, прикрепен към дебела златна верижка, бе обсипан с едри диаманти. На безименния пръст на дясната му ръка блестеше пръстен с грамаден червен рубин. Гостът пристъпи към дивана, направи дълбок поклон, после целуна протегнатата към него суха ръка с тънки кокалести пръсти и произнесе почтително: - Радвам се, че ви намирам в добро здраве, ваше високопреосвещенство! - Седнете, стари приятелю - с любезна усмивка го покани домакинът. Мъжът обаче остана прав. - Надявам се, че пътят не ви е изморил много. Но ако желаете, можете да си отпочинете няколко часа и после да поговорим. - Всичко е наред, монсеньор Миола. Чувствам се добре. Пътуването мина без произшествия. Домакинът кимна, после плесна с ръце. Вратата отново се отвори и вътре влязоха двама лакеи със златни подноси в ръцете, на които имаше купички с шоколад и бутилки със стогодишни вина. Безмълвно ги оставиха на малката кръгла маса встрани от дивана, поклониха се дълбоко и се оттеглиха. - Е, сега вече можем да поговорим - каза монсеньор Миола. Тук читателят ще се досети, че домакинът бе не някой друг, а самият генерал на ордена на Исуса, дон Фабрицио де Миола, когото мнозина наричаха „черният папа”. - Готови ли сме да осъществим нашата… мисия? - Напълно готови, ваше високопреосвещенство - отвърна гостът. - Ескадрата ще отпътува от Кадис в средата на април. - Вие ми писахте подробно за числеността и състоянието на корабите и хората, които сте наели за този рейс. Но аз ви повиках, за да се осведомя лично от вас за най-важното, а подобни сведения не бива да се изпращат чрез куриери и несигурни пощенски дилижанси. И така: възможно ли е някой от хората в Двора или от благородниците и военните, които негласно подкрепят начинанието ни, да е заподозрял истинската ни цел? - Не, дон Миола. Славолюбивият Годой вярва, че можем да завладеем Ямайка и знае, че това би предизвикало война с отслабналата след поражението ѝ в Северна Америка Англия. Което е негово отдавнашно желание. - Чудесно - кимна дон Миола. - Макар че това, откровено казано, малко ме учудва. Картината, която, образно казано, вие им нарисувахте, все пак би могла да събуди подозренията на някой по-далновиден човек… Колко време ще ви трябва да проведете операцията? - Най-много два месеца. Като разберат какво се е случило, англичаните ще довтасат най-малко след три. Но когато заварят безценната си Ямайка с непроменен статут, ще сметнат за излишно да търсят сметка от Испания. Просто ще набучат главата на предателя Дъкланд на кол. - Не се ли страхувате от капан, който би могъл да ви устрои този англичанин? - попита след кратък размисъл дон Фабрицио. - Не вярвам. Ние го следим от години, досега той получи много злато от нас. А и се надява да се сдобие с двойно повече, както и с обещаните земи край Естремадура. Като прибавим и силната му омраза към онези, които несправедливо пратиха баща му на бесилото, вероятността да ни предаде се свежда до нулата. - Много добре - отново кимна генералът на ордена, галейки котката по врата. - Това ли е всичко? - Да, монсеньор. Сега, ако ваше високопреосвещенство позволи, ще се оттегля. - Почакайте още минутка, кардинале - каза дон Миола и отново плесна с ръце. Този път в стаята влезе огромен, висок над два метра мъж с набраздено лице. Бе облечен в тъмен редингот, с късо подстригана коса и каменно изражение на лицето. За разлика от кардинала той само сведе леко глава по посока на Миола, после скръсти ръце на гърдите и впери безизразен поглед в горящите пънове в камината. - Това е най-верният ми служител - рече генералът на ордена. - Казва се Джузепе Ливарда. Силен е като бик, упорит като булдог и, колкото и да не му личи, с хитрост на змия. Той ще бъде плътно до вас през цялото време и ще ви пази гърба. По лицето на кардинал Сизарини премина сянка, но той наведе глава в знак на покорство.
Сизарини се наведе, отново целуна сухата ръка с рубинения пръстен, поклони се до земята и придружен от Джузепе Ливарда, излезе от топлата стая. Изтегляне 1.41 Mb. Сподели с приятели:
|