Знаците на дисоциация на българската нация
Изтегляне 286.3 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Защо сме най-бедни в Европа и безработни
| Знаците на дисоциация на българската нация
(емоционалните фрустрации и културата на бедността) Доц. д-р Светла Страшимирова Противно на формулата „съединението прави силата“ политическият живот на българите през последната година (поне външно така изглежда) се оказва нещо друго, напълно противоположно: -масови протести с противоположни послания, -държавни институции, усещани като чужди на собствената си българска публика, -тъжно усещане за Родина - противопоставена на държавата... Всички тези знаци на негативна самоидентификация на големи групи от българите не са нещо ново през последните 23 години, но нов е откритият масов начин на самообявяването им, граничещ с романтично самоопределяне: на „нас“, които се разграничаваме от партиите, управлявали досега, защото само са спекулирали с демократичните ценности в името на личния си интерес; на „нас“, които не искаме комунисти да ни управляват вече 7-мо десетилетие! Ние не можем да приемем правителството на Орешарски – мафиотско и олигархическо единство на БСП и ДПС . То прави само пежоративни мерки, а те са подигравка с реалните потребности; на „нас“ (от контрапротеста), които се разграничаваме от президента, защото не е обединител, а разединител; а ние сме бедни и доволни от правителството, управляващо в момента (2013) от май до днес с защото изобщо прави нещо ( раздава добавки от 5 до 80 лв.!), на „нас“, които не сме глезените деца на съдбата, а сме наследници на отрудения български народ и не ни е страх да живеем бедно и скромно; - на „нас“, които се усещаме унижени от това, че десетилетия културата на бедността се налага като върховна ценност – бедност, подплатена само с минимални условия за оцеляване, като в резерват, в който се раздават консерви и уиски като всичко това е обявено за грижа за народа; на нас, които искаме България за децата си; на нас, които искаме собствения си живот.... Когато се вгледаме в тези противоположни желания, виждаме нещо общо и нещо наистина разделително: От друга страна повикът на летните протести е обратен на робското примирение с минималистичните претенции – той е естествено роден от адекватните на времето ни потребности на едни европейски граждани за : за правото на свободна инициатива – не само юридическо, но реално, за правото на свободно използване на наличните ресурси, осигурени от демокрацията – пътувания, които да мога да си позволя, образование, което да ми е достъпно, а не просто превърнато в непосилна недостижима мечта, жилище, което да мога да плащам с месечна заплата и пр. В първия случай имаме мъченически стоицизъм, във втория естествен хедонизъм, но не самоцелен, а просто здравословен. С други думи казано – имаме сблъсък на две култури – на бедността, на мъченичеството и приспособенчеството към непосилни обстоятелства, срещу културата на естественото право на радост от достиженията на цивилизацията, на удоволствие и усещане на живота като празник на личностен просперитет . Очевидна е цивилизационната пропаст, в която се е оказал българският народ: той е разделен не толкова от различна любов-нелюбов към определени политици, защото всъщност политиците никой не ги обича; той е разделен на две по линията на нещо най-естествено: на себеусещането за това имам или не право да обичам себе си. ж ж ж От самото си начало, вече 23 години, българският преход съдържа редица илюзии в представите на българите за тяхното демократично бъдеще. Макар и различни помежду си те имат нещо общо: представи за нормален живот, взети от външния свят, както и редица опори в минали времена се проектират върху визията на хората за бъдещето им, както и пораждат поривите на отчаянието им... Панорамата на носталгии и представи за благополучие, взети от свой или от външен опит се проявиха и пряко, и косвено за пореден път в емоционално наситеното всекидневие на 2013 г. Проявиха се в протестите на отчаянието от февруари, в изборната полулипсваща полуактивност през май и в протестите на проявяващата се надежда в гражданското общество и в себе си от лятото. Поглеждайки към всички тези събития – и поотделно и заедно, както и към разнородните реакции спрямо тях ние виждаме ясно една разделена България. Политиците я определят като политически разделена, но с това само отклоняват погледа от реалната разделеност: България на склонните към илюзии и другата – на онези, които се опитват да живеят с реалността. Такива хора има и по летните протести срещу кабинета от тяхното начало, но и други, присъстващи на контрапротестите. Присъствието им на различните места е само израз на различно тълкуване на реалността. И в дозата различно доверие в политиката: и едва на това ниво – в наличието на леви или десни нагласи към нея... Тазгодишният доклад за световно щастие, изготвен по поръчка на ООН от Института за Земята към Колумбийския университет, оглавяван от Джефри Сакс посочва, че българите се нареждат на 144 място от 156 страни в света, с което категорично се оказват като най-нещастни в Европа.Проучването измерва социални, икономически, етични и психологически фактори, които заедно показват моментното емоционално състояние, но същевременно и оценката за живота като цяло. След като е публична истина, че българите се оказват след най-нещастните хора на света – очевидно е, че се очертава проблемът за дълбоките емоционални фрустрации на нацията ни. Следователно, крайно наложително е да се проследят евентуалните посоки на формиране на тази дълбока раненост в хода на историческия ни живот от най-ново време. Те определено не се свеждат просто до икономическото състояние, не се измерват и само с растящата политическа безперспективност; по-скоро дълбоката депресия, обхващаща традиционно жизнерадостната ни нация само търси оправдания в сферата на икономиката и политиката, защото в тези полета функционират видимости и “очевадности”, с които лесно сe намират външни обяснения за трудно обяснимия вътрешен дискомфорт...
на гладните / на ситите на озлобените / на достойните на простите / на интелигентните на беззъбите / белозъбите, на грозните/ на красивите... Разбира се това противопоставяне, независимо от някои външни основания, изглежда твърде брутално и условно, но пък затова е провокативно в своята фигуративност.. Полемиката по темите за протестите е широко известна и може да бъде проследена в мрежата. Но не за нея ще говорим тук. По-скоро е нужно да се вгледаме отвъд нея и да проследим логиката на общото в двете протестни вълни, да се запитаме кое е то и какво ни казва за българските емоционални нагласи спрямо политиката. Основното общо послание и внушение, дошло от ранните фази и на двата типа протести е недвусмислено: недоверие в съществуващата и компрометирана за 23 години преход политическа класа в България. Определянето й като мафиотска и олигархична. Неслучайно февруарските протести искаха директно „смяна на системата“. Основание за това бе едно очевидно и масово първично чисто физическо усещане за бедност.Тя създава натрапчивото усещане за напълно невъзможно поддържане на физическия живот в друг вариант освен като първична борба за оцеляване. В този смисъл болезненият въпрос/шамар на протестиращите към политиците бе: „защо ни принуждавате да оцеляваме като животни, лишавайки ни от шансове за достоен живот?“ Демографската криза, граничеща с катастрофа, безработицата, бедността, безперспективността и реалното отчаяние родиха различни рефлексии. Характерно за БСП бе да акцентира върху вината на правителството на Б. Борисов за високите цени, безработицата и авторитарния стил на управление , без да разширява коментара си спрямо целия преход. Твърде нелепо, защото протестите на хората бяха именно в тази посока – за тях „упадък“ бе цялостният преход, продължил 23 г., в който са участвали всички политически сили. С други думи казано, февруарските протести са израз на дълбоката криза на българската демокрация, която съществува и функционира най-вече като фасадна. Демокрация, която е фалшива изначално, тъй като е облагодетелствала една мафия-олигархия за сметка на народа. ж ж ж
Сантименталният наблюдател на съвременна България би могъл да изпадне в дълбок смут пред лицето на българската бедност от началото на 21 в. Самата шарена панорама на символичните български доходи , на безработицата, , на липсващите зъби в устите на хората и пр. създават усещане за нещо нереално – поне в смисъла на неприсъщо на бялата раса или пък на пряко противоречащо на стандартите на европейската цивилизация...Ето един много силен журналистически щрих към февруарските протести в България, провокирани от непосилни сметки за ток и превърнали се в движения, представящи лика на бедността. „Те прииждат към площадите: отчаяни, гневни,зли, гладни, бедни, навъсени, изоставени, грабени, унижавани, мачкани, смачкани, безгласни, безвластни, без капка надежда, без утре и днес, потресени, погнусени, презрени. Те извират от февруарския студ от своите ледени обиталища - „без рози и песни, без музика и барабани, без кларнети, тимпани, тромбони, тръби.“ Безпарични, безработни и безпрограмни, непрограмирани и негримирани. "Не гении/ таланти/ протестанти/ оратори/ агитатори/ фабриканти/ въздухоплаватели/ педанти/ писатели/ генерали/ съдържатели на локали/ музиканти/ и черносотници".
Купчина камъни и пепел остана след тях."... За първи път през февруари и март 2013 българската история бе ярко белязана със знака на най-силния отчаян призив към потъпканото достойнство на нацията ни - поредицата от самозапалвания... Доведените до краен предел на своята издръжливост хора спонтанно успяха за кратко ( само в началото движението им беше неизползвано) да изпълнят улиците на цялата страна със своето днешно „ пиянство на един народ“.Този народ се усеща лишен от всякаква надежда за бъдещето, но затова пък – с покълващо доверие в себе си и спонтанно раждащото усещане за едно ново гражданско „ние“...Това ново българско „ние“, родено от улицата ясно заяви, че не вярва в никакви политици, че не иска старите лица на прехода, че самият преход е бил изгубеното време на всички ни... Очевидно е, че не е било изцяло загубено, след като е родило в тези хора от улици и площади на цялата страна усещането за свобода: свобода, която значи само едно – да спреш да се взимаш много на сериозно, да изгубиш чувството за страх...
Списъкът може да бъде дълъг – патриархални и социалистически доброели, неадекватно проявяващи се в контекста съвременния начин на живот.Основните сред тях като че ли някак съзнателно се актуализират, за да обслужат бедността: скромност, трудолюбие, дисциплина, издръжливост: „Аз живея скромно и не желая никакви излишества, защото те са за глезените, а аз не съм от тях“. Смисълът на тази специфична гордост от самодисциплината в бедността е очевидно – една самозащита, която да осигури ментален комфорт (схващан като високо морален) срещу реалния икономически дискомфорт. В подобни ситуации нуждата да защитиш и отстоиш себе си често ражда особени мазохистични поведения, които се приемат от своя носител като достойни начини за справяне с непоносимата реалност. Защото човек се нуждае преди всичко да запази достойнството си в собствените си очи. И ако възпитанието му и личната му представа за достойнство не допуска оплакването, то личността често изважда на преден план определен скрит потенциал, с който да си осигури усещането за достойнство.Например: вместо срам от бедността, - гордост от нея; схващане на бедността като знак на достойнство в масовото консумативно общество. „Аз съм беден и достоен“. „Не завися от някакви си материални ценности защото си имам духовни; чрез тях успявам да се справям, при това с удоволствие. Аз мога всичко: мия стълбища., обществени тоалетни, мета улици и не се оплаквам. Не искам нищо защото мога всичко.“Следователно в един когнитивен смисъл бедността се явява своеобразно поле, в което да покажем силата и високия си морал – в контраст с разглезващото богатство.Да се демонстрира тихо и ненатрапчиво един личен нравствен контрапункт с консуматорския модел.
Бедността се явява като шанс да се очертае в очите на личността нейната висока ценност, да се увеличи кръгът от моралните й добродетели и най-вече – да се постигне желания черно-бял контраст с богатството.Защитата на дълбокото презрение. “Добрата“ нравствено чистоплътна бедност (тип „Пепеляшка“) контрастира с грозното разглезено лошо богатство, (което рано или късно ще бъде разконспирирано от съдбата като зло). Моралност (бедност - мъченичество) – срещу аморалност (богатство- хедонизъм) :това е една архетипна схема, изключително удобна за употреба в ситуация на личностна самозащита срещу неумението да усетим определени позитивни страни на действителността, която обитаваме. В нея излиза на преден план старата марксистка максима за неморалния произход на парите. (Този факт, който ако на запад отдавна е потънал в историята, тук напомня за себе си напълно актуално, защото всички сме свидетели на произхода на днешните български капиталисти, появили се пред очите на обществото, разпределили парите на държавата в епизода на нейното преобразуване в демократична.) След като неуспешният – често и по напълно обективни причини - човек не съумее да възвърне статуса си – онзи, с който е свикнал, но и който е изгубен за него – все едно икономически, професионален и пр.и се окаже в ситуацията на гордия (не оплакващ се) беден, много пъти той, по необходимостта на собствената си личностна нагласа отключва силна и напълно несъзнавана потребност от власт. Власт в смисъла на „не искам нищо, защото само когато нямам нищо мога да покажа колко стойностна е моята личност.“ Всичко тук значи да минимализирам желанията си...
ценности. Азът е идентичен с тези духовни ценности и се счита за по-висш в духовно отношение от онези, които си позволяват „глупостта“и празноглавието да се радват на материални неща. Този аз всъщност наистина е различен от другите – той просто се взема много на сериозно!. Защото всеки Аз - особено когато е неспособен да предложи на пазара адекватно своя истински потенциал – не може да се откаже от някаква форма на себе доказване изобщо; той има нужда да се легитимира пред себе си с ясно убеждение, че „аз съм стойностен.“ И след като се е оказало невъзможно за него да се реализира успешно в каквато и да е пазарна инициатива (разбира се най-вече поради недостиг на личностна свобода, за което той изобщо не подозира), за него остава единственият изход да покаже изключителен стоицизъм и категоричен „непукизъм“ пред собствените си нужди когато те са материални; той показва - защото само това му остава – изключителната самодисциплина . Тя недвусмислено напомня за самодисциплината на някогашните селяни в условия на природни бедствия и тази на фанатично отдадените на борбата си убедени в „светлото“ бъдеще комунисти:“не човек, а желязо“, бе казал поетът за този типаж.... (Този раннокомунистически стереотип – да понасяме стоически страданието – се обвързва с една патриархалност на нравите – ще правим всичко, което традицията ни е определила като стойностно) Например: „ще работя до пълно изтощение и няма да се оплаквам“ (традиционното българско трудолюбие и привнесения в него горд комунистически мъченически патос). Защото в бедността унижението може да се представи като гордост и да върши работа на източник на личностно достойнство и цялост. Тя, бедността предполага натрупване на морални предимства, звучащи като контрапункт на аморалността на всяко богатство, (тъй като е стара истина, че то е натрупано чрез експлоатация на човека от човека).
Следователно, тази нагласа, това разбиране за бедността е най-естественото вътрешно основание да не се вярва в демокрацията( която е капитализъм), а да се търсят нейни леви алтернативи. В българското политическо пространство БСП се възприема от мнозина като лява партия, каквато тя отдавна не е. Този свой образ тя дължи на чисто исторически причини, отдавна нямащи нищо общо със самата днешна БСП, но добре използвани от нея за осигуряване на електорат. Политиката на БСП в полза на повишаване на доходите подкрепя и поддържа културата на бедността. На свой ред тъкмо тази култура е нужна на партията, за да държи верен своя електорат и дори своите талантливи журналисти. Защото онова, с което най-трудно се разделяме са собствените ни илюзии...Защото тъкмо чрез тях сме успели да преминем полуживи от различните фрустрации, които сме преживели като нация... ж ж ж
Тук представям два първично искрени текста, (разбира се – несравними в литературно отношение,!) писани през тази година по повод на бедността и протестите с много патос вложен от страна на авторите. Първият на В. Дърева е великолепно есе, насочено към типовете протестиращи. Другият, на Н. Екимов е насочен към търсене на корените на българската днешна бедност, под формата на политико- икономическа справка за времето на социализма. От гледна точка на внушенията, става ясно, че първият е изключително ляв в традиционния смисъл на думата,а вторият – изключително десен. Текстът на Велислава има в себе си една специфична поетика на прозата в духа на поемата „Септември“ на Г. Милев, цитати от която са изключително ефектно вплетени в текста.. Вторият – текст с претенция единствено да информира, да бъде просто фактология от сферата на икономиката, всъщност съдържа явни елементи на неможещия да се сдържи никога антикомунистически патос, наречен удачно през 90-те години „пещерен антикомунизъм“... Двата текста са сравними по несдържаната си болезнена емоционалност. При В. Д е ясно, че когато се докосне темата за „унижените и оскърбените“у нея се надига защитникът на тяхното потъпкано достойнство и тя е готова да скочи с всичките си сили срещу всеки нюанс на грандомания, на презрение, на допълнително унижение на човешкото достойнство на и без това смачканите хора...Болезнената й реакция в цитирания текст е израз на определена фрустрация: присъща за целия електорат на БСП. Образът на Партията, изпълнявала някога спасителна мисия спрямо бедните – сега е възстановен вторично. Какво от това, че ние знаем, че тя отдавна не е партия на бедните, а на олигарсите...Но човешкото въображение обича да се храни с архетипни образи – особено с такива, които отвеждат към архетипа на Спасителя... Какво по-добро от подобен образ за самите олигарси, които не искат да бъдат разпознати в икономическата си същност, а и самата им публика не иска да повярва, че е възможно да са олигарси изобщо, а не закрилници на бедните... Нали ако повярва ще се лиши от илюзията си, че има Спасител... . Ясно е, че и В.Д.наистина вярва в лявата роля на БСП... В обратното вярва Н.Е. Велислава Дърева из Бунтът на ситите В. Дума 143. 24. 06.2013 Февруари: „Те прииждат към площадите: отчаяни, гневни,зли, гладни, бедни, навъсени, изоставени, грабени, унижавани, мачкани, смачкани, безгласни, безвластни, без капка надежда, без утре и днес, потресени, погнусени, презрени. Те извират от февруарския студ от своите ледени обиталища - „без рози и песни, без музика и барабани, без кларнети, тимпани, тромбони, тръби.“ Безпарични, безработни и безпрограмни, непрограмирани и негримирани. "Не гении/ таланти/ протестанти/ оратори/ агитатори/ фабриканти/ въздухоплаватели/ педанти/ писатели/ генерали/ съдържатели на локали/ музиканти/ и черносотници".
Не за поредната променада по заледените улици, а да вдигат грамади от гняв, и да превръщат себе си в клади.Купчина камъни и пепел остана след тях."... юни: Те не се притесняват за тока и хляба. Не им пука за парното, детските, пенсиите. Те имат своята прекрасна работа и европейски заплати, те са сигурни и осигурени, лъскави и блестящи, с фамозни CV-та, с оня преуспял курикулум вите, наченат някога в тоталитарните коридори на властта. Те извират в юнската жега из своите офиси, бюра, дирекции, фондации, агенции и администрации, прииждат към площада с музика и барабани, с кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби, тъпани и вувузели, с ролери, скейтбордове, колела, кучета, бебета. Все гении, таланти, оратори, оператори, агитатори, фабриканти, писатели, тук-таме генерали, поети, съдържатели на локали, музиканти, програмисти, артисти и всякакви пиар специалисти. своя пореден купон, за своята весела променада из софийските улици - едно празнично шествие с дечица на рамо (да свалят комуняги от малки), една разходчица на любимото куче, малко рисунки по асфалта, после - мощно свиркане, после химна, малко хорца, малко ръченици, тук прехвръкне камъче, там пльокне яйчице, ето, слънцето се претъркулнало, станало хладно, сенчесто, време приятно за един тегел по стъргалото на протеста - състудент ще срещнеш, с приятели ще побъбриш, срещу червените боклуци ще повикаш, ей тъй, да ти се отпусне душата... Медиите преливат от умиление, задавят се от възторг, сини динозаври хлипат от щастие в крупен план, репортерките са тъй вдъхновени, сякаш отново са пипнали Борисов по бицепса... "Февруари не е юни", каза една млада дама, "случайно" поканена в телевизора. "Защото, каза дамата (доскорошна пиарка на служебното правителство), това е протест на нормалността, на младите, красивите, истинските, интелигентните, вдъхновените". От което следва, че ония, февруарците, са невежествени смотаняци, тълпа ненормалници, кухавелници, грозни, отвратителни... Така беше начертана една демаркационна линия между юни и февруари, между ситите и гладните, преуспелите и премазаните, между елит и простолюдие. Нарцистично и високомерно. Те са успешни, другите са лузъри. Те са добрият материал, другите са лошият мат`рял... Добрите са 10 000. Останалите до 7 272 041 (според последното преброяване) са кофти направа,не стават.. Те презират всеки, който не може да си плати тока и парното, който от безизходица се самозапалва, самообесва, самоосъжда, който блъска от сутрин до вечер, който не може да купи на детето обувки, нито учебници, нито лекарства за майка си. Те не знаят какво е това. Не разбират. Не искат да разбират. Няма да разберат. Те не искат да бъдат като ония "селяци/ работници/ груби простаци/ безимотни/ неграмотни/ профани/ хулигани/ глигани/- скот като скот:/ хиляди/ маса/ народ". Те са млади, умни, красиви, образовани, интелигентни, вдъхновени, лъчезарни, усмихнати, мили, културни, артистични, симпатични. И сити. Другите, някакви жалки 7 272 041, са тъпи, прости, спихнати, сдухани, безграмотни, некултурни, уродливи, дрипави, отблъскващи, ограничени, заблудени, досадни, нецивилизовани, жалки и мрачни. "Да мрат! Дори им е малко!", казваха преди време "експертите на прехода" за тия неандерталци, които си заслужават "да пукнат малко по малко". Защото - "Така им се пада на тия тъпаци!". И ги пращаха в Сибир - "за да има мир"... Те са черешката на цивилизацията, те са "друго поколение човешки същества", по-висши някак, за разлика от ония примитиви, диваци и варвари. Те са светли, прекрасни, морални и ведри.И ведро скандират "Боклуци!", "Курви!", "Педеруги!", "Комуняги!" и "Турци сте!" Така възпитават децата си. Учат ги на гражданско поведение.Така се ставало гражданин, казват.Те не протестират за цени. А за ценности. Нямат проблеми с цените.А с ценностите.Те са демократи, другите са примати.И понеже са демократи, всеки, който е различен и който не мисли като тях е боклук.“... Николай Екимов Защо сме най-бедни в Европа и безработни? Фактология В-к 24 часа от 13 март 2013 , с. 23 публикува следните факти: „Безпартийните кабинети в България (от 1934 до 1939) съумяват да извадят не само страната от кризата, но и да постигнат завиден икономически растеж. Жизненият стандарт на българина става един от най-високите в предвоенна Европа“. По други данни, България от това време е на 6-то място в Европа по жизнен стандарт. Как става така, че от 6-то място ние отиваме на последно място днес? Последното ни място е подсигурено още през 70-те-80-те години на миналия век. В партийните форуми на единствената ни богопомазана Партия се спори дали ние или Албания сме си извоювали последното място! Ето и технологията: след 9 септември1944 г. В България стават безумни кръвопролития. Голяма част от мислещите самостоятелни хора са избити или хвърлени в концентрационни лагери и затвори.Голяма част и от проспериралите хора ги спохожда същото. Георги Димитров от Москва инструктира през септември 1944 заместника си тогава у нас Трайчо Костов – да се побърза с убийствата, защото през ноември-декември 1944г. В България ще дойде Съюзническа контролна комисия и издевателствата ще се затруднят. Отделно от това т. нареченият Народен съд раздава смъртни присъди колкото никой от започналите агресивни войни Гермения и Япония не си позволява да произнесе. Унищожават се около 30 000 души у нас и още толкова загиват във войната ни срещу Германия (1944-1945), каквато никой от бившите сателите на Германия не й обявявал, нито окупираните от нея страни на Балканите.Ние сме от най-богатите, защо да не се поизбиваме малко?!... Така елитът на България е смачкан, идва простотията – без или с няколко години образование. Заемат възловите постове, изселват поголовно останалите живи самоиздигнали и доказали се ( каквито сега се търсят за министри.). Взимат им жилищата се и се самонастаняват там. През 1947 г. се „национализират“,т.е. конфискуват се фабриките, работилниците, магазините (защото нищо не се заплаща). Собствениците – някои от тях са доктори по финансии от световни университети, икономисти и пр. Се заместват от полуграмотни хора, които ако са имали малко ум и предприемчивост, те щяха да бъдат собственици... Как искате да имаме нормална икономика и стандарт днес? Намесва се перманентно и болшевишка Москва. Ето само няколко точки от „строго секретна“ нейна инструкция от 2.06.1947г. - НК/00347 : н.9„Всички държавни служители, освен милиционери и миньори да получават ниски заплати“.. .т.13 „Да се приложи такава специална икономическа политика към частното селско стопанство, че то да бъде с ниска производителност и неефективно. Да се започне колективизация на селското стопанство. Ако се появи силна опозиция – да се намали доставксата на средства за производство и да се увеличат данъците. Ако и това няма ефект, то селското стопанство да се доведе до състояние да не може да изхранва населението и да се разчита на внос отвън.(Сега берем още от тези плодове.) т.4 „ В политическите репресии да се използват воюници от армията и след това да се ликвидират тези войници. т.5 „Всички водачи на единствената комунистическа партия да бъдат предварително утвърдени от органите на нашите спе;циални служби“(Можем да си представим какво представляват наследниците на тези „водачи“ които сега неистово се натискат за власт.) т..6 „Да се обединят всички младежки организации в една – Комсомолска – с водачи утвърдени от нашите служби“.(Случай като този в т. 5). т..7 Да се елиминират делегатите на партийните конгреси, които са активни. За всеки следващ конгрес да се избират делегати, утвърдени от нашите служби“. т.18 Да се авансират само такива началници, соино образцово изпълняват служебните си задължения, но без склонност към анализ извън заданията“ т.26. „Да се правят интервюта с работници за актуални производствени проблеми, като се критикува безпорядъка, но не трябва да се ликвидират причините за тези проблеми“. (Очевидно е трайното наследство за БСП.) т.31 Частните работници и предприятия да се снабдяват с лошокачествени суровини и оборудване, което да осигурява лошокачествена продукция на цени, по-високи от държавните“. т.32. Да се създадат условия за максимално развитие на администрацията по всички нива...да не се намалява тя и да не й се изисква по-прецизна работа“.(Колко актуално!) т.40. Да се ликвидрат всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления“. т.42. Не може да се изправят пред съд хора с длъжности, дадени от партията независимо от вината им...“ т.44.“Да се проявява системен контрол, хората на отговорни длъжности да произхождат от работническата класа и да имат най-ниска квалификация.“ т.45. „Да се проявява систематичен подбор на хора за висшите институти, които произхождат от най-ниската категория от населението или незаинтересовани професионално хора, стремящи се само към диплома“ и т.н.... Нима тези инструкции не са достатъчни да се срине икономиката ни за десетки години напред!? Но да видим на практика как е ставало това:
През април 1960г. Председателят на БНБ Кирил Несторов предлага на Т. Живков депозираното вече злато да бъде продадено „за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки.По това време вече никой не отпускаше кредити на България – дори СССР - бяхме задължнели прекомерно. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да изплащаме лихвите по кредитите (според Царевски – зам. Председател на БНБ). Златото е продадено през 1960 г.на безценица. В българската хазна естествено не влиза нито цент, защото се покрива част от просрочени кредити .А Живков и Югов го удрят на молба към Хрушчов за нови кредити. Проф. Царевски заключава:“Тази продажба е престъпление на Т. Живков. С това българският лев се лишава от последното си покритие.“ Пред прокурора Живков признава:“Липсваха ни финансови средства и страната беше в пълен финансов банкрут“. Банкрутът на комунистическото управление в началото на 60-те години кара Живков да предложи българия да се присъедини към СССР само и само да остане той на власт.Този въпрос е поставен на пленум на ЦК на БКП през юли 1963г.: „Тази идея не е моя, това е идея на др. Димитров“. От политбюро възражения няма. На пленума участват 101 члена и 68 кандидатчлена на ЦК. В подкрепа на това нечувано по света национално предателство гласуват всички присъстващи без изключение – ентусиазирано за превръщането ни в 16-та Съветска република!... Задълбочаващата се криза принуждава Живков да проведе още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. МС нарежда БНБ да депозира още 6 тона злато в унгарската банка. Те също са продадени. През 1964 г. Българското злато в кюлчета и златни монети е споходено от същата съдба. Между 196- и 1964 г. По решение на Партията са продадени общо 32 т. Чисто злато заради задълженията ни от много компетентната комунистическа икономическа политика. Проф. Царевски обобщава: „Общо за трите продажби на златен резерв България получава не повече от 30млн. Долара. След 8 години само международните цени на златото скочиха над 10 пъти – ясна е огромната щета за България... БНБ е оставена без злато и на червено. Нва практика това означала, че и след други изтекли срокове за погасяване през 1968 БНБ действително фалира!.( Кирил Зарев – председател на БНБ 1969-1974) Цените, по които търгуват помежду си страните от СИВ се формира на база световните цени от предходните години. Например за 1950-1956 цените при нас са на база 1949-1950 г. Получава се значително откъсване от участието на международния пазар и конкуренция. През 1957 г. Комисията по външна търговия при СИВ се опитва да приравни СИВ към световните цени. Т. Живков решително се противопоставя и моли Хрушчов това да не става: „Курсът на дева към долара беше абсолютно нереален 1:1, а трябваше да бъде 4-5 лв за долара; но ако отидем на такъв курс цялата ни икономика ще се сгромоляса. Ако направехме това не можехме да съществуваме повече от 5 месеца“. През 60-те години нашата икономика беше 95% ангажирана към СИВ и оттук идват неблагополучията. Пет вида дотации се грижат за гигантските загуби на предприятията и селското стопанство благодарение на социалистическия модел на ценообразуване. Ето какво казва Злати Златев – зам.минисът на финансите 1986-88г.: „В резултат на нереалната ценова политика много предприятия от първия ешалон бяха на загуба:целият рудодобив – Мадан, Рудозем, Бургаски медни мини, МОК „Асарел“, „Стомана“ - Перник, мк „Кремиковци“, торопроизводството в стара загора и Димитровград. В последните години към основните губещи предприятия бяха причислени 3ТМ – Радомир (който бе построен незнайно защо за 2 млрд.долара), ЗТМ – Русе, леярният завод в гр. Раковски. (Нищо чудно защо беше масовото фалиране след 1990!) Дотации имаше и по износа. Селското стопанство още от 60-те години основно се подържа с дотации. Общо годишно се изплащаха 5-6млрд. Лв дотации. Огромните деформации при цените на дребно се увеличават през 1985 г. Когато освен режима на тока, настъпва и дефицит на много стоки. България вече е влязла в спиралата на увеличаващ се външен дълг и необуздимо формиране на вътрешен. Демагогията с изкуствено поддържаните цени приключва. Галопира поскъпването след падането на второто правителство на Луканов през ноември 1990 г. В последните дни то отвързва цените чрез които дулги години БКП поддържаше наивната обществена продстава за социалистическото благоденствие, в които наивни хора и до днес продължават да вярват и още по-лошо – да гласуват за тази провалила се за 50 г. Експерименти 100 годишна партия. Модел за грандиозно провалили се заводи за тежко машиностроене се даде от МК „Кремиковци“. Започва се без предварителни проучвания, без изяснена технология, без уточнена генерална сметка, без суровини. Впоследствие по този начин се изгради голяма част от електрониката. Негативните икономически, социални и екологически последствия от Кремиковци са толкова големи, че той се превръща в унищожителен пример за комунистическото управление. Десетина години по-късно Политбюро повтаря същия експеримент в Радомир – отличник по прахосване на длезднма.Същото се отнася и за ВТМ – Русе , още един ненужен завод – по думите на Румен Попов – бивш генерален директор.И двата завода нямаха реална производствена програма, нямаше пазари за продукцията ни.(Колко е невъзможно БСП/БСП да се промени – доказва го случаят с АЕЦ Белене.) Георги Атанасов (министър председател от 80-те години): „При пуска на заводите в Радомир нямаше нито пазарни проучвания, нито техническа подготовка, нито договори за реализация и за натоварване на производствените мощности“ - до 1990 година е отчетена загуба от производството на Радомир 250 млн. лв. Сега не се произвежда нищо! И така хилядите работници в заводите се обречени на бузработица, а самите заводи се превръщат в паметници на социалистическото безумие, което още не е напълно осъзнато! Поредната стратегическа грешка в икономиката: политика на Партията се оказва електрониката.Докато имаме доставки на суровини и материали от СССР и ГДР, тя има известни успехи. Но в края на 70-те години идват и първите симптоми на криза в икономиката на СССР. Намаляват се суровинните доставки и се изисква заплащане по пазарни цени. Това съвпада с нова финансова криза в комунистическото управление у нас – външният дълг непрекъснато се увеличава. Влагаме огромни капиталовложения, но не усвояваме нови технологии и изделия. Увеличават се рекламациите по качеството, доставките закъсняват: Според различни оценки в края на комунизма СИВ се оказва в сферата на електрониката с около 10 години назад в развитието си спрямо Запада. Продукцията не беше конкурентноспособна – вместо износ на Запад се достигна до безсмислен внос на суровини от там. Производството на градивни елементи, за което са похарчени много пари беше с брак 97%! Когато комунизмът се разпадна , електрониката ни остава без реален пазар – тя просто изчезва – думи на бившия председатал на БНБ Веселин Никифоров.(Ето още един подготвен клон на безработица) България беше осеяна с военно промишлена индустрия – десетки заводи поглъщаха хиляди работници. Но и тук кризата е заложена много преди официалния крах на комунизма. Упадъкът на този сектор се маскира успешно от комунистическата пропаганда – че „демократичните промени след 1989 съсипват един процъфтяващ бизнес“. Преди 1989 г. По-голямата част от оръжейната продукция се пласира като отпускане на държавен кредит и за нея се плаща в брой. Основните клиенти са Алжир, Ирак, Иран, Либия. При войната Иран-Ирак 80-88г. оръжието се плаща в брой до 1983г. След това всичко е на кредит(1,2 млрд долара). През 1988г. СССР успокоява българите , че „войната Иран-Ирак няма да приключи скоро – да си произвеждаме оръжие за там – Ирак ще бъде скоро платежноспособен“.Но войната приключва през август 1988г. Провалени са договори за 470млн. долара – а оръжието е произведено и лежи в складовете. С решение на правителството, залежалата продукция е изнесена в Ирак, въпреки че той вече е отказал поръчките и е ясно, че няма да изплати огромните си дългове към България.Това води до фалита на „Металхим“ и „Кинтекс“. Освен Ирак, в дълг към България остават Либия (около 420 млн. Долара), Алжир (300 млн.),Ангола – 51 млн., Етиопия -46 млн., Никарагуа – 46 млн., Сирия – 52 млн. Въпросът нса външния дълг беше строго секретен. Кирил Зарев – председател на БНБ:“През 1975 дългът нарасна над 3,5 млрд. долара“. В търговията действа правилото – когато търгуваш с по-бедни, ставаш по-беден. БКП следва точно тази политика почти 20 г., кооперирайки се с братски режими в Африка и латинска Америка. Пред прокурорите на дело №4 Живков откликва :„бавно но сигурно бяхме осъдени на технологично информационно изоставане. Ясно беше, че моделът на развитие, който бяхме избрали, крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране“. Георги Атанасов: „От 1986 г. Ние се оказахме с празни ръце – нямаше какво да изнасяме за валута“. Чуждите банки отказват да финансират необходимите ни доставки на зърно, масло, месо и т.н. През 1990 г. Външнотърговската ни банка трябва да изплати в срок задължения и лихви за 4 млрд. Долара, а разполага само с 1 млрд. Стратегически резерв, който също е ликвидиран. Масово се преустановяват много производства, настъпва безработица. Луканов прави последен опит – да измоли Горбачов за 1 млрд. долара кредит. Горбачов не е в състояние да го осигури. На 26 март 1990 г. Луканов едностранно прекратява плащанията по външния дълг и цял свят разбира, че България е напълно фалирала държава. Няколко дни по-късно, на 4 април 1990 г. БКП се преименува в днешната БСП – като че ли няма нищо общо с банкрута на България1 Дайте да я избираме за нови експерименти!... Окончателната разруха на задължнелите ТКЗС става със създаването на АПК.Авторството принадлежи на друг гений- номенклатурчик – секретар на ЦК на БКП по селското стопанство Иван Пръмов, чиято снаха – милена Кунева-Пръмова също неистово напира за власт след като инициативно и „безкористно“ ликвидира 3 и 4 блок на АЕЦ! През последните 5-6 години на комунизма, селското стопанство работеше със 70% амортизирани машини. Създадоха се села със затихващи функции, увеличиха се пустеещите обработваеми земи.Машиностроенето, металургията и оръжейната индустрия изсмукваха селското стопанство. От 1985 се внасяха фасул, лук,картофи ипр., които по-рано България изнасяше. Към 500 млн. Долара се дават за внос на плодове и зеленчуци. Банковите кредити за селското стопанство стигат до 48% през 1989 г. Без да се има представа как ще се плащат. Веселин Никифоров – председател на БНБ в началото на 80-те години: ..“Стигна се дотам, че селските стопани не можеха да покриват дори годишните си погасявания, което означава, че селско-стопанските организации са в истински фалит“. Ликвидирането на животновъдството не започва след 1990 г., а много по-рано. Ето мотив от показанията на викши партийни дейци за състоянието на животновъдството от 1987 г.: „Спрямо миналата година говедата са намалели с 50 хил., кравите с 22 хил, овцете с 614х., свинете с 21 хил., птиците с 1 253 000. броя. България става известна в целия свят със своя „фуражен проблем“ През 1989 се внасят 350000тона фуражно зърно. Никой в България не знае точните цифри на икономическата разруха при социализма, която продължаваме да плащаме материалите за икономическата катастрофа Дело №4 са засекретени. Забравихме за Лукановата гладна зима 1990. Забравихме за поредния пълен икономически банкрут при Жан Виденов от 1995-1996 Обзема ни дори носталгия по „социализма“. А комунистическото управление използваше всички позволени и непозволени средства за скриване и изопачаване на тоталния ни банкрут. „Изопачава се отдолу до горе“ - според ген. Кирил Величков, началник икономическо управление на ДС 1986-1990г. По думите на П. Младенов:“статестически може да се отчита всичко, но когато влезеш в магазините няма нищо!““Още две поколения ще плащат за този фалит“ Защото всички ресурси на държавата са изсмукани за години напред за безумия, защото останалото е раздадено по указ 56 навън и вътре в страната на „борците против капитализма“ и техните приближени, които неистово се юрнаха да си строят капитализъм за себе си и пропиляха отново не малко. Защото наследниците на „борците“са безкрайно жадни за власт...(С. Станишев – син на Димитър Станишев, секретар на цк по външната политика; Георги Пирински-Заеков – с баща Заеков, объркал Македонския въпрос в Москва; Бокови, велчеви, пръмови, а и Живкова...А това са същите деца на фамилиите, възпитавали ги в дух на омраза към западните демокрации, в дух на това, че всичко каквото си пожелаят може и трябва да го имат!И сега те трябва да ни излъжат да гласуваме за тях, за да се развилнеят отново и ако могат да ни оставят отново извън историята освен тези 50 години, пропилени за България! И как да не сме най-бедни в Европа и безработни, ако се вземат предвид само фактите, изложени до тук?И допълнително световната криза от последните години – криза, обхванала Европа, но на много по-високо ниво на благоденствие... Каталог: 1946 1946 -> Списък на публикациите на доц д-р Щелияна Христова Калинова от 1999 до 2010 год 1946 -> За свободата на словото в средата на 1940-те: лимитите и отвъд тях Изтегляне 286.3 Kb. Сподели с приятели:
|