Знамето разказва…

– Здравей! Коя си ти? Какво правиш тук?

– О! По-добре не питай. - отговори огърлицата с притеснен глас.

– Но защо? Какво те мъчи толкова много? Сподели…

– Моята история е много дълга и тъжна. Едва ли ти се слуша. – отвърна огърлицата.

– И моята е доста драматична. Сподели ми, а после и аз…

– Ами, аз идвам от много далеч. Живея в Америка. Родих се от ръцете на един бижутер, който вложи цялата си любов и старание за моето създаване. Сияех сред останалите бижута в магазина и всички клиенти си мечтаеха за мен. Един ден влезе една млада изтънчена дама. Преброи няколко хиляди долара и в миг се превърнах в нейна собственост. Радвах се, че вече и аз си намерих притежател и се надявах, че ще е за добро. Но уви…

– Защо? Какво е станало? – попита знамето.

– Оказа се, че тази жена е българка. Тук от този край на света. Но… За съжаление тя никога не говореше за произхода си и винаги се срамуваше от него. Едва случайно разбрах това. Тя винаги е твърдяла, че е американка, говори само на английски и за нея България е просто един спомен, който пробужда в сърцето ù чувства на срам и позор.

– Така ли?... Но как? Това не е типично за една българка… - каза знамето.

– Е, може би не е било нормално преди, но сега има доста такива хора. Нямаш си и представа колко е лицемерна. Използва хората и не почита нито род, нито родина. Стана ми мъчно и избягах от нея.

– Наистина много тъжна история… Не мога да повярвам, че това е възможно. Както се вижда, аз съм доста старо, на около 134 години. Усетило съм както болката, така и щастието на българския народ. И повярвай ми, той е достоен за уважение.

– Как така? – попита огърлицата.

– Ами аз съм извезано от златните ръце на Петранка Обретенова през 1875г. С мен четата на Ботев тръгна към България, премина бурните вълни на Дунава и възкликна думите, написани върху мен. Ето виж… Малко са се поизтрили.

– Доколкото виждам пише „ Свобода или смърт”.

– Да, точно така… Това е девизът на Ботев, който успя да разпали родолюбивите български сърца, вдъхна им кураж, за да се борят и да си върнат свободата. Този смел революционер и невероятен български поет събуди народа ни и го предизвика да се бори дори с цената на живота си.

– Е, твоята история със сигурност е по-хубава, изпълнена със слава и велики подвизи. Трябва да бъдеш гордо. – каза огърлицата.

– Да, гордея се. Хубаво е да знаеш, че носиш в себе си историята на един велик и непокорен народ. Сега стоя в музея. Ученици и изследователи минават и ме разглеждат. Четат историята ми и някои се възхищават, други не чак толкова. Та реших да изляза и да видя какъв е светът навън, след толкова много години.

– Е, и как ти се струва? – попита огърлицата.

– Разочаровано съм… Излязох и съзрях очите на българите, изпълнени със злоба и ненавист, видях ръцете им, готови да удушат всеки, решил да им се противопостави, усетих нозете им, които минаваха през мен сякаш съм поредния боклук, изпречил се на пътя им. Няма я онази жажда за живот. Няма ги онези длани, готови на всичко в името на народа. Няма ги нозете, които да сгазят мократа трева и да изтичат към щастието. Много, много ми е мъчно…

Изведнъж някой отвори килера. Предметите замълчаха… Един човек от персонала ги взе и реши да потърси собствениците им. Попита в ресторанта дали някой си ги познава. Едно дете възкликна:

– Това знаме го видях в музея.

В този миг една млада дама се обърна, позна огърлицата си, но погледът ù бе привлечен от вехтото знаме. Тя прочете думите и очите ù се напълниха със сълзи. На чист български език жената каза:

– Това е моята огърлица.

Всички нейни приятели я погледнаха с недоумение. Те не знаеха, че тя е българка. Тогава младата дама реши да признае:

– Да, аз съм българка! Това знаме пробуди в мен спомена за една велика страна, която аз изоставих заради материалното, заради блясъка и успеха. Забравих какво е родолюбие, загърбих историята си, дома си… То е свързано с миналото на моя род. Моята прапрабаба го е създала преди много години. Слушала съм много разкази за него, но никога не бях го виждала. Може би това ми трябваше, за да осъзная кое е истински ценното… Да живееш просто така, за да пробягаш някаква дестинация… Не си струва… Няма смисъл да си заобиколен от долари, когато не можеш да имаш нормални човешки отношения…

Тогава знамето възкликна:

– Ех, дано тази млада българка не остане единствената осъзнаваща, че идеалите на Ботев не са просто част от предосвобожденската действителност. Силата, сплотеността и непреклонният дух на българите трябва да останат наша висша ценност и днес, защото копирайки злобата и модното лицемерие на чуждите народи, ние ще изчезнем като нация.

Да, всеки има своя шанс да се върне към доброто. Едно знаме – прострелвано, опръскано с кръв, многократно сваляно, може да те излекува от надменността и глупавата горделивост… Ако и теб, българино, някога те споходят, спомни си знамето на Ботев, изпило докрай чашата на болката и усетило щастието на един изстрадал народ. То би ти помогнало, ако все пак нещо българско е останало в теб. Повярвай!
Мария Алужейл

11 ^а клас