Зоната д-р Бари Сиърс анонс

Предговор

Гените, които убиват мъжете в моето семейство, са коварни. Като ни гледа, никой не би предположил, че не сме здрави и енергични. Баща ми Дейл Сиърс е бил известен спортист от национална величина през четирийсетте години на нашия век. Макар да беше висок само метър осемдесет и пет, той се състезавал в бас­кетболния отбор на Южнокалифорнийския универси­тет или, както обичаше да казва самият той, „бях пос­ледния от високите метър и осемдесет центрове". През 1940 година бил избран да играе в американския олим­пийски баскетболен отбор, но Втората световна война му отнела тази възможност. (Аз самият тренирах бас­кетбол в колежа и продължих да играя волейбол на на­ционално ниво известно време след защитата на док­торската си дисертация.)

След войната баща ми се захванал с един от чи­човците ми да поставят паркети. Напълня десетина ки­лограма и започна да пуши, но продължаваше да води активен живот и беше в сравнително добра форма. Не се беше отказал от баскетбола, понякога играеше и волейбол.

Когато стана на четирийсет и три, получи първия си сърдечен удар. По това време аз самият бях на три­найсет години и помня само, че той прекара няколко дена в болницата. Лекарите казаха, че атаката била сравнително лека; баща ми се възстановява вкъщи в продължение на още шест седмици. Подобно на всич­ки тийнейджъри, аз не бях особено склонен да се трево­жа от здравословни проблеми, дори да бяха свързани с баща ми. А и той не изглеждаше особено разтревожен.

Следващите десет години донесоха нови сигнали за опасност: двама от чичовците ми получиха сърдеч­ни удари. И тогава, само на петдесет и тригодишна възраст, баща ми бе поразен от втора, този път фатална, атака. Без никакво предупреждение. Той умря, докато спеше. През следващите няколко години и тримата ми чичовци го последваха поради същата причина. Всички бяха в началото на петдесетте си години.

Вече не се съмнявах в посланието: ако не направех нещо, аз също щях да се превърна в сравнително мла­да жертва на безмилостната генетична обремененост. Затова предприех общоизвестните в такъв случай неща: стараех се да поддържам добра форма като водех ак­тивен спортен живот, контролирах килограмите си и ядях онова, което смятах за здравословно. Но, като имах предвид генетичното си наследство, подозирах, че дори това нямаше да ме спаси.

Осъзнах, че за да си помогна, трябва да знам мно­го повече. Трябваше да разбера какви са причините за разликата между едно здраво и едно така обременено в генетично отношение сърце, което може да издържи едва две трети от нормалната продължителност на чо­вешкия живот.

По това време вече бях защитил докторската си ди­сертация по биохимия в университета в Индиана и в университета във Вирджиния изучавах молекулярната структура на липидите (медицинско наименование на клас съединения, които между другото съдържат хо­лестерин и т. нар. липопротеини: HDL, LDL и VLDL).

Дотогава изследванията ми бяха свързани с жела­нието да разбера как се съединяват тези сложни мо­лекули. Но смъртта на баща ми (и усещането за собс­твената ми обреченост) промениха посоката на търсенията ми. Вместо просто да разглеждам молекулярна­та структура на холестерина и неговите роднини, аз ре­ших да насоча вниманието си към тяхната роля при сърдечните заболявания. Беше началото на седемде­сетте години и изследванията на холестерина и връз­ката му със сърдечните проблеми едва прохождаха. Въпреки това вече беше станало ясно, че това е една изключително актуална и наболяла тема.

Знаех много за липидите и почти нищо - за сър­дечните заболявания. Затова отидох да работя в уни­верситетското медицинско училище в Бостън с Дон Смол, който правеше революционното за времето си изследване за влиянието на структурата на липидите върху развитието на сърдечносъдов;, заболявания. Прекарвах часове в университетската. медицинска биб­лиотека и изчитах всичко, което можех да открия по темата. Нямах нито предубеждения, нито някаква ос­нова от знания, които да ми служат като отправна точ­ка, така че четях наистина всичко.

Най-накрая попаднах на някакъв неизвестен доклад. В болницата „Планината Сион" в Сан Франциско, два­ма учени, Санфорд Байърс и Майър Фридман, бяха пре­дизвикали атеросклероза - задръстване и втвърдяване на артериите, водещо често до инфаркт - при зайци, в чиято храна добавяли голямо количество наситени мазнини. След това на половината от животните ин­жектирали същите фосфолипиди, които бях изучавал за моята дисертация. Резултатите били смайващи. Ин­жектирането на фосфолипидите подействало като би­ологичен катализатор, като почистило напълно повечето от задръстените артерии на животните и буквал­но заличило всяка следа от сърдечно заболяване.

Ето, че започнах да получавам отплата за интере­са си. Този материал обаче бе публикуван в неизвестно списание и аз продължих търсенията си. Скоро след това открих един също така неизвестен доклад, в кой­то Джонас Маурукас и Робърт Томас бяха повторили вече споменатото изследване с фосфолипидите, но не за да проверят верността му, а за да докажат, че нещо е объркано. (Всъщност почти всички учени, запознати с въпросния експеримент, го смятаха за идиотски. Та как е възможно да се елиминира сърдечна болест чрез простото инжектиране на животните с фосфолипиди?) Новите изследователи използвали други животни и по­добри техники, за да докажат колко погрешно били из­водите от първия доклад. За тяхна изненада обаче по­лучили същите резултати - елиминиране на всички сле­ди от атеросклеротични поражения.

Подобни резултати продължиха да се публикуват в научната литература на всеки три до пет години. През 1975 година бе обнародвано изследване, направено в „Ъпджон", което окончателно потвърждаваше изоли­раните доклади. Изводът бе, че сърдечните заболява­ния могат да бъдат редуцирани и дори премахнати чрез простото инжектиране на естествени липиди, които са основата на всяка клетка в тялото. Това беше истинс­ка био-технология. Тъй като аз бях един от малцината, изучаващи фосфолипидите по онова време, помислих, че ще оглавя това ново течение, без да говорим, че щях да спася собствения си живот.

Очаквах, че публикуваните от учените на „Ъпджон" изследвания щяха да предизвикат истински бум. И че щеше да последва надбягване между най-големите фармацевтични компании за разработване и продаж­ба на фосфолипиди като средство за лечение на сър­дечните заболявания у хората. Но не стана нищо по­добно. Производителите на лекарства се сблъскаха със сериозен бизнес-проблем: фосфолипидите са естествени субстанции и следователно за тяхното производст­во не можеше да се придобие патент. Лишени от въз­можността да получат изключителните права, които га­рантира патентът, фармацевтичните компании, в това число и „Ъпджон", изгубиха интерес.

Но не и аз. По-млад и по-наивен, отколкото съм сега, реших, че единственото, от което се нуждаех, за да започна да лекувам атеросклерозата, беше да раз­работя нови форми фосфолипиди, които могат да се патентоват. Тези новосъздадени съединения щяха да действат като химически катализатори (също като ес­тествените фосфолипиди), щяха да изсмукват холесте­рина от запушващите артериите плаки и да ги прена­сят до черния дроб, където щяха да бъдат преработе­ни^ изгорени като в пещ за изгаряне на отпадъци. Ако успеех да направя това, щях да спася не само своя жи­вот; щях да помогна на милиони сърдечноболни, като удължа живота им. И, разбира се, покрай това щях да стана и фармацевтичен магнат.

Но, както щях да разбера съвсем скоро, действи­телността не е никога толкова проста и ясна.

Благодарение на предишните си изследвания, вече знаех доста за това как да променя молекулярната стру­ктура на фосфолипидите. Чрез незначителна намеса можех да създам подобно на фосфолипид съединение, което можеше да се патентова. Мислех, че това щеше да се стори интересно на големите фармацевтични компании, които разполагаха с парите и средствата да направят въпросните съединения достояние на всички. Обърнах се към моите бъдещи партньори - майка ми, новия ми баща, лелите и чичовците ми - и през 1976 година, с тяхната финансова помощ, създадох една от първите био-технологични компании, „Липид Спешъл-ти". Наех помещения за лаборатория в централната част на Бостън и започнах да работя с един-единствен лаборант срещу сърдечните заболявания.

С леки промени във фосфолипидната молекула -като прибавих един въглероден атом тук, метилова група - там, скоро създадох цяла серия „нови" фосфолипиди. Те бяха малко по-различни от съществуващите в природата и най-важното - годни за патентоване.

Сигурен, че съм на прага на откритието на лек за сърдечните болести, аз патентовах новите молекули и отидох в „Ъпджон". Учените на фармацевтичната ком­пания тестваха въпросните фосфолипиди върху същите докарани до атеросклеротично състояние японски яре­бици, които бяха използвали в предишните си изсле­двания. Моите фосфолипиди имаха същия ефект като естествените: те намалиха значително отложените по артериалните стени на животните плаки.

Появи се обаче и едно малко усложнение - някои от птиците умряха. Оказа се, че патентованите от мен съединения бяха прекалено добри. Те изтегляха холес­терина не само от поразените от атеросклероза места, но заедно с това и от кръвните клетки. В резултат клет­ките се разкъсваха и хемоглобинът им изтичаше, а то­ва е субстанцията, която пренася кислорода до кле­тките. Именно това убиваше някои от животните. Щом видях резултатите, разбрах веднага как да разреша про­блема. Само две неща стояха на пътя ми. Едното бе, че нямах повече пари за по-нататъшни проучвания, а второто бе „Ъпджон".

„Ъпджон" не се интересуваше от по-нататъшната ми работа. Защо? Защото новите фосфолипиди тряб­ваше да се инжектират, за да изтеглят холестерина от засегнатите от атеросклероза участъци, а ръководст­вото на компанията не искаше да се занимава с лекар­ство за сърдечносъдови заболявания, което не може­ше да се приготви и предложи във вид на хапче.

Толкова за мечтите ми да бъда финансово незави­сим, да не говорим за фармацевтичен магнат. И на вси­чкото отгоре часовниковият механизъм на собствена­та ми биологична бомба продължаваше да тиктака.

Въпреки това аз научих нещо важно: когато става дума за лечение на сърдечните заболявания, трябва да се мисли за нещо, което може да се погълне или изяде.

Не всичко беше изгубено. Все още притежавах та­зи нова и годна за патентоване фосфолипидна техно­логия. Онова, което ми липсваше, беше партньор. Съд­бата пожела да срещна случайно своя наставник^по тех­нология на пренасяне на лекарствата Дейвид Йесеър. Дейвид беше вицепрезидент на „Артър Д. Литъл", го­ляма консултантска компания в Бостън. Сърдечните болести не го интересуваха, но затова пък се бе отдал с истинска страст на лечението на рака.

По това време неговите противоракови лекарства представляваха антитуморни агенти в епруветки за опи­ти, но тъй като бяха водонеразтворими, нямаше да мо­гат да се инжектират никога на хора. Това обаче не бе­ше никакъв проблем; аз притежавах патентована тех­нология, с която можех да разреша тази трудност. Така че, вместо за изсмукването на холестерина от задръс­тените с плака кръвоносни съдове, аз използвах въп­росната фосфолипидна технология за пренасянето на нови и необичайни противоракови лекарства с по-го­ляма специфичност и по-малка токсичност, отколко­то можеше да си представи човек. (Едно от тези лекар­ства между другото беше AZT, понастоящем сред мал­кото лекарства, одобрени за лечение на заболели от СПИН хора.)

Оттогава продължих да развивам технологията си за пренасяне на лекарствата, за да разреша много от проблемите, свързани с лекарствата за рака (сега при­тежавам повечето от най-важните патенти в света за венозно приемане на антиракови лекарства).

Но за съжаление от всичко направено нямаше полза за сърцето ми. То не ставаше по-младо. И сякаш това не стигаше, ами през 1984 година бях приет в болница със сърдечна аритмия. Не е нужно да казвам, че инте­ресът ми към лечението на сърдечните заболявания ставаше все по-голям и силен.

Но аз вече виждах светлина в края на тунела. През 1982 година от Осло дойдоха вести, които щяха да променят както посоката на моите изследвания, така и жи­вота ми. През тази година Нобеловата награда за физиология и медицина бе присъдена на Суне Бергстрьом и Бенгт Самуелсон от Каролинския институт в Сток­холм и на Джон Вейн от Кралския хирургически колеж в Англия за изследване върху мощната група хормони, наречени „айказаноиди". (Запомнете този термин; ще го срещате многократно отсега нататък в тази книга.) Всъщност Вейн бе заслужил своята част от Нобеловата награда с изследванията си върху аспирина - стария, скромен аспирин.

По онова време никой извън света на изследвани­ята върху липидите (а това е наистина един много ма­лък свят) не беше чувал за тяхната работа. Преди об­народването на получените от тях резултати, всички знаеха поне част от нещата, които прави аспиринът -намалява болката, контролира високата температура и т. н., но никой нямаше представа как всъщност пос­тига вълшебното си въздействие върху тялото. Трудът на Бергстрьом, Самуелсон и Вейн разреши тази за­гадка: той въздейства върху айказаноидите.

Тези хормони - а те са стотици - са сред най-мощ­ните и важни съединения в тялото. Те действат като „главни превключватели", контролиращи буквално всички телесни функции - в това число сърдечносъдо­вата и имунната система и системите, които управля­ват натрупването на мазнини (и следователно нашите килограми). Айказаноидите са толкова важни за наше­то добро здраве и самочувствие, че аз започнах да мис­ля за тях като за „молекулярно лепило", което свързва в едно тялото ни.

Първата ми среща с айказаноидите беше по време на изследванията върху липидите. Някои мастни кисе­лини, свързани с естествените липиди, са градивни еле­менти и за айказаноидите. Изследванията на Бергс­трьом, Самуелсон и Вейн обаче ми отвориха очите за изключителната важност на тези хормони. Тогава осъз­нах, че ако човек може да ги контролира, той ще може да контролира всъщност всеки аспект от човешката физиология, в това число и сърдечносъдовата система.

Освен това стигнах до извода, че след като айказаноидите участват буквално във всяка дейност на тя­лото, контролът върху тях може да се превърне в нов пример за здраве и болест. Изглеждаше напълно ло­гично, че много от нашите заболявания - сърдечно­съдови, диабет, артрит и рак например - може би са резултат от нарушения баланс между айказаноидите.

Ако това беше истина, тогава възстановяването и поддържането на подходящото равновесие между те­зи хормони вероятно щеше да се превърне в преван­тивна мярка и дори в основен начин за лечение на въп­росните заболявания. Още по-добре, така човек може би щеше да се намира постоянно в много добро здраве; това приличаше на молекулярна дефиниция за здраве и добро самочувствие, които щяха да доведат до по-добро качество на живота. Поддържането на равнове­сието между айказаноидите в крайна сметка може би щеше да ни помогне да достигнем това почти еуфо­рично състояние на максимални физически, умствени и психологически постижения, наричано от спортис­тите „Зоната".

Понастоящем всички знаят, че в спортен контекст Зоната е нещо непостоянно, неуправляемо и трудно-достижимо. Дори един спортист да попадне в нея, той рядко стои там повече от няколко минути. (Аз самият се озовавах в нея на няколко пъти, докато играех в на­ционалния волейболен шампионат, но престоят ми там се измерваше едва в секунди.) Осъзнах, че ключът към достигането на Зоната и оставането в нея може би се крие в контролирането на равновесието между айказаноидите. Започнах да се питам дали би било възмож­но да се удължи продължителността на престоя ни там; дали ще можем да отиваме в нея всеки път, когато пожелаем, и да оставаме в нея не само за броени ми­нути (или в продължение на няколко игри), а по двайсет и четири часа дневно до края на живота си.При лекарственото лечение на рака съществува съ­що една Зона, наречена терапевтична. Когато концен­трацията на дадено противораково лекарство е прека­лено ниска, то няма ефект. Ако пък е прекалено висока, то е токсично. Ако е точно размерено, действа тера­певтично. Подобно на Зоната на спортистите, терапев­тичната Зона може също да бъде невероятно тясна. И така, аз стигнах до извода, че айказаноидната Зона, ко­ято търсех, вероятно съчетаваше качествата на Зоната както при спортните състезания (максимални пости­жения и отлична изява), така и при лекарственото ле­чение на рака (определени с математическа точност количества).

Въпросът, разбира се, беше как да се постигне всич­ко това? Знаех, че тези хормони не можеха да се ин­жектират в кръвния поток така, както се правеше с противораковите лекарства. Те са толкова мощни, че тя­лото може да се окаже недостатъчно силно и устойчи­во за тях и по този начин всички жизненоважни физи­ологични системи да бъдат изложени на опасно нап­режение и евентуално да „прегорят". Поради тази при­чина големи фармацевтични компании като „Ъпджон", „Бъроус Уелкъм" и „Оно" изразходваха милиони до­лари за изследвания върху айказаноидите, но така и не са предложили на пазара нищо на тяхна основа.

Реших да подходя към тези хормони от друга стра­на - от нивото на индивидуалната клетка, където впро­чем те се произвеждат. Моята цел бе да разбера как да предизвикам клетките да произвеждат благотворно действащите ни айказаноиди в количества и пропор­ции, които да ни позволят да достигнем до Зоната.

Как можех да го постигна? Като приложа прин­ципите, които вече използвах при лечението на рака, върху идеалната за тази цел субстанция: храната. Точно за това е написана и тази книга - да ни покаже как да използваме храната така, че да управляваме равнове­сието между айказаноидите и как да използваме това равновесие като пропуск към Зоната. В следващите глави ще обясня в подробности как достигнах до откри­ването на този хранителен правилник и как продължих да го усъвършенствам, докато най-сетне доби годен за обнародване вид.

Откъде знам, че вече съм достигнал този момент ли? Тъй като вече от шест години доразвивам въпрос­ната хранителната система, като я изпитвам върху единствения животински вид, който има значение в слу­чая - хората. Като се започне от първите ми „морски свинчета" (аз самият, брат ми Дъг и съпругата ми), аз я изпробвах последователно върху спортисти от све­товна класа - в това число плувния отбор на Станфордския университет, елитни триатлонисти и различни играчи от Националната футболна лига (НФЛ), На­ционалната баскетболна асоциация (НБА) и професи­онални бейзболисти. Изпробвал съм я също така и вър­ху хора, засегнати от най-страшните болести-убийци на нашето съвремие, в това число диабет, сърдечни бо­лести и СПИН. В допълнение, програмата е изпитана от стотици обикновени хора, които просто искаха да отслабнат и да се чувстват възможно най-добре.

Постигнатите резултати ме убедиха, че това е най-мощното средство, открито някога, което може да по­могне на хората да достигнат онова състояние на оп­тимално добро здраве и физическа и умствена актив­ност, наречено „Зоната".

Сега вече съм убеден, че достигането и пребивава­нето в Зоната може да ни предпази от сърдечни за­болявания. Нещо повече, то може да помогне да се из­бавим от тях, ако вече са се появили. Престоят в Зоната е най-добрата ви защита срещу рака и има благотвор­но въздействие върху много други болести, в това чис­ло диабет, артрит, „умствени" заболявания като деп­ресия и алкохолизъм, даже хронична умора.

Достигането и пребиваването в Зоната в крайна сметка би трябвало да ни помогне да осъществим най-универсалната от всички цели: да се радваме на по-дълъг, по-здрав и по-задоволителен във всяко едно отношение живот. Така ще можем да даваме най-доброто, на което сме способни, да се изявяваме по най-добрия възможен начин час след час, ден след ден, месец след месец - до края на живота си.

Впрочем това не е само мое твърдение. Пропо­ведниците на всяка новопоявила се диета твърдят приб­лизително същото. Но ако четете тази книга, вероят­но вече знаете, че въпросните диети не вършат онова, което се очаква от тях. Възможно е вече да сте опита­ли някоя от съвременните диети с ниско съдържание на мазнини и протеини и богати на въглехидрати, и сте се разочаровали от резултатите. Е, работата е там, че, поради куп причини, тези диети просто не могат да бъ­дат ефективни. Те не могат да ви помогнат да намали­те трайно килограмите си и да увеличат драстично фи­зическите ви способности - дори да са замислени точ­но с тази цел.

Всъщност, вече съм твърдо убеден, че тези диети с високо съдържание на въглехидрати може да бъдат действително опасни, че дори могат да предизвикат точно онези заболявания, от които се опитват да ни предпазят. Защо? Защото нарушават основните биохи­мични закони, необходими ни, за да влезем в Зоната.

Най-хубавото на диетичната система, представена в тази книга, е нейната лесна осъществимост. Тя не изисква да ядете необичайни за вас неща, нито пък да правите какви ли не, нереалистично звучащи саможер­тви, в резултат на което много хора се отказват да ги изпълняват. Тя не ограбва храната от най-вкусното в нея, както правят например някои от най-бедните на мазнини диети. Аз мога дори да ви покажа как да яде­те диетично в заведенията за бързо хранене. И даже мо­же все още да си позволявате любимия сладолед.

Тази книга има две ясно обособени части. В.първата са дадени правилата и средствата за достигане на Зоната. Втората навлиза с по-големи подробности в живота в Зоната и прави някои допълнителни уточнения във връзка с някои хронични заболявания като сър­дечни болести, рак и други.

Надявам се този труд да послужи като призив за събуждане както за професионалистите в областта на медицината, така и сред широката публика. Надявам се с негова помощ да преосмислим модерните диети с високо съдържание на въглехидрати, налагани на аме­риканската публика, и да признаем вредата, която на­насят в крайна сметка на здравето ни те.

Ако разберете какво представлява всъщност Зо­ната, ще можете да промените напълно живота си. Единственото, което се изисква от вас, е да прочетете тази книга, да следвате простите напътствия и препо­ръки в нея и да им позволите отсега нататък да рабо­тят за вас.

Ще останете безкрайно доволни, че сте го напра­вили.

Тази книга няма за цел да замести лекаря и него­вите съвети. Ако сте болни или подозирате, че сте бол­ни, би трябвало да се прегледате. Ако приемате лекар­ства по лекарско предписание, не би трябвало да про­меняте начина си на хранене, без предварително да се посъветвате с лекуващия ви лекар, тъй като всяка про­мяна в диетата ще се отрази на метаболизма на ле­карството. Колкото и мощнодействащи да са средст­вата на съвременната медицина, те не могат да замес­тят профилактиката.

Профилактиката е и е винаги ще бъде най-добро­то лекарство. Тя обаче може да се прави единствено от всеки човек поотделно и разбира се включва пра­вилното хранене. То е основата на здравословния на­чин на хранене. След като трябва да се храним, можем поне да го правим разумно.

Макар тази книга да е посветена на храната, авто­рите и издателят не поемат отговорност за появилите се усложнения от употребата на хранителни добавки без подходящ медицински надзор.