 Светла Маргаритова



Дата29.03.2017
Размер216.68 Kb.
#17991
АНАЛИЗ НА ПРИЧИНИТЕ ЗА ОСЪЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС В РАЗУМЕН СРОК В НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО – ЧЛ. 6.1. ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
Светла Маргаритова
В края на януари 2009 г. Европейският съд по правата на човека (Съдът) публикува своя годишен доклад за постановените решения през предходната година. От 47 държави – членки на Съвета на Европа по брой осъдителни решения, в които е установено поне едно нарушение, България се нарежда на осмо място (с 51 решения), с много близки стойности до Гърция (73) и Италия (71). По половината от тези съдебни актове (25) едно от основанията за констатиране на нарушение е прекомерната продължителност на процедурата – гражданска или наказателна, надхвърляща границата на т. нар. „разумен срок”. По честота то е на второ място след нарушеното право на свобода и сигурност, гарантирано от чл. 5. Макар и да липсва статистика за това, каква част от констатираните нарушения произтичат от прекомерната продължителност на граждански дела и каква – на наказателни процедури, прегледът на постановените решения на Съда показва, че преобладават тези от областта на наказателното правораздаване.

Продължителността на наказателните процедури в България е една от сферите, посочени от Съвета на Европа като нуждаещи се от предприемане на генерални мерки. След приемането на новия Наказателно-процесуален кодекс Комитетът за наблюдение изпълнението на решенията на Европейския съд очаква от държавата да предприеме и други мерки, за да се ограничи или намали прекомерната продължителност на наказателния процес.

Неслучайно и в Концепцията за преодоляване на причините за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека срещу България, одобрена от правителството на 19.02.2009 г., е отделено място и на проблемите, свързани с прекомерната продължителност на наказателното производство .

Доколкото предмет на настоящата статия е анализът на най-често срещаните причини за забавянията на процедурата по наказателни дела по постановените от Съда решения, е уместно преди това да се припомни как тази институция тълкува понятието „разумен срок”.

Когато преценява дали едно наказателно производство е продължило прекомерно, Съдът използва свои критерии, а именно: ”... разумният характер на времетраенето на производството се преценява както с оглед обстоятелствата по случая, така и с оглед установените в практиката на Съда критерии за преценка, в частност сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните власти (Пелисие и Саси срещу Франция, № 25444/94, Портингтон срещу Гърция, решение от 23 септември 1998 г., Фридландер срещу Франция, жалба № 30979/96).1

Съдът в своята практика неизменно приема като начален момент за отчитане продължителността на производството не датата на неговото образуване, а датата, на която на лицето е било повдигнато обвинение, или датата, на която то е било задържано в рамките на вече образуваното наказателно производство. Крайният момент се свързва с датата на окончателното влизане в сила на присъдата или с датата на прекратяване на наказателното преследване. Така по делото на Трайчо Асенов Съдът отбелязва, че “в наказателноправната материя релевантният на „разумен срок” период е от момента, в който едно лице има качеството на „обвиняем”. „Обвинението” по смисъла на член 6, т. 1 може да се определи като „официално оповестяване, произлизащо от компетентен орган, на обвинение в извършване на престъпление” – конструкция, която препраща към понятието „значителни негативни последици върху положението” и към наличие на подозрение ...



В дадения случай жалбоподателят е разпитан на 31 март 1991 г. Въпреки това предварително производство е образувано на 6 юли 1992 г., а жалбоподателят е узнал за това на 27 ноември 1995 година – датата, на която срещу него е повдигнато обвинение. При тези обстоятелства Съдът не счита, че разпитът на жалбоподателя, който не е бил последван от следствени действия в продължение на 4 години и половина, е могъл да има „значителни последици” върху неговото положение и да му придаде статут на „обвиняем” по смисъла на цитираната съдебна практика. От тук следва, че периодът, който трябва да се вземе под внимание, е започнал на 27 ноември 1995 година.” (§§101-102).2 Същия подход Съдът възприема и по делото на Недялков, в което отбелязва, че макар предварителното производство да е образувано през август 1995 г., жалбоподателят не е узнал за него незабавно, а едва след задържането му в резултат на международното издирване на 20.08.1996 г. – датата, която се приема за начална точка на отчитане на разумния срок (§86)3. В делото на Христова съдът взема под внимание датата, на която жалбоподателката е разпитана за първи път, а не датата, на която й е определена мярката за неотклонение „задържане под стража”.4

Немалка част от решенията на Съда по българските дела, в които е констатирано нарушение на Конвенцията на основание чл. 6, са постановени при наличието на все още висящо наказателно производство у нас (някои във фазата на досъдебно производство, други – пред първоинстанционния съд), макар че от неговото начало са изминали между 5 и 11 години.

Независимо от това, че всички решения на Съда, включително и тези, постановени до 26 март 2009 г., са по повод на жалби за наказателни производства, започнали и развили се при действието на отменения Наказателно- процесуален кодекс, анализът показва, че немалка част от констатираните причини за забавянията са валидни и в настоящия момент.

Факторите за прекалената продължителност на наказателното преследване могат да бъдат обособени в няколко групи, съобразно отделните фази на наказателния процес.



1. Забавяне на наказателния процес във фазата на досъдебното производство.

1.2. Констатирани от Съда забавяния по вина на следствието

- неизвършване на следствени действия през продължителни периоди от време – 9 месеца по делото на Трайчо Асенов, 5 месеца по делото на Николова. 5 По делата на Жбанов и Димитров Съдът при преценката си за разумността на продължителността на производството отбелязва, че “не са били извършвани никакви действия по делото между юни 1995 г. и септември 2001 г., т.е. за период от повече от шест години Правителството не сочи никакви причини, оправдаващи този период на бездействие.”(§40)6. В решението по делото на Попов Съдът отбелязва, че в продължение на една година обвияемият е бил разпитан само веднъж и е била назначена само една съдебно-счетоводна експертиза.7

В редица случаи прекомерната продължителност на наказателното производство е довела до засягане и на други права на жалбоподателите. Така в делото на Карамитров и др., което продължава 6 години във фазата на досъдебното производство жалбоподателите са били лишени от собствения си лек автомобил повече от 7 години. През този период не са били извършени никакви следствени действия освен разпита на г-н Карамитров при първоначалното му задържане. Делото му е било прекратено след неколкократни жалби от негова страна в продължение на повече от две години.8 В делото на Атанасова, в което жалбоподателката участва като граждански ищец в наказателното производство, съдът отбелязва, че за период от повече от 4 години органите на следствието не са извършили никакви следствени действия. Делото двукратно е връщано от съдебната му фаза на следствието, което води до забавяне на наказателното производство и допринася за прекратяването му поради изтичането на абсолютната давност. Съдът приема, че след като националното законодателство предоставя право за предявяване на граждански иск в наказателно производство, държавата има задължението да осигури гаранции за спазването на чл. 6. „Не би могло да се изисква при тези обстоятелства от жалбоподателката да допуска, че наказателната отговорност на извършителя на транспортното престъпление, чиято жертва е тя, ще бъде погасена по давност поради грешка на властите, за да предяви след това – осем години след конституирането й като граждански ищец и повече от десет години от самото произшествие, нов граждански иск пред гражданския съд.” 9.

В постановеното съвсем наскоро решение по делото на Петко Иванов гражданската процедура по повод незаконно уволнение на жалбоподателя е спряна до приключването на наказателно производство за лъжествидетелстване. Съдът отбелязва, че наказателната процедура е продължила около 3 години и 10 месеца само във фазата на досъдебното производство и е била прекратена. ”Съдът не констатира никаква особена сложност на наказателното дело. При тези обстоятелства общата продължителност на същото изглежда прекомерна и показва липса на бързина от страна на властите, което е имало като последица удължаването на гражданското производство”.10

- многократна промяна на квалификацията на престъпленията, за които е повдигнато обвинение. Показателно е делото на Пеков, по което обвинението е повдигнато за първи път на 29.08.1995 г., а обвинителният акт е внесен в съда на 3.07.2003 г. В този период 8 пъти е било изменяно, допълвано, прекратявано и отново повдигано обвинение за извършени престъпления по чл. 203 НК, чл. 202 НК, чл. 201 НК, чл. 219 НК, чл. 252 НК, чл. 282 НК(§§11-19).11

- връщане на делото за доразследване от прокурор многократно поради: допуснати процесуални нарушения, неокомплектоване на преписката с необходимите документи; неуважено искане за отвод на вещо лице. Така в решението си по делото на Христова Съдът специално отбелязва, че основната причина за забавянето се дължи на това, че делото е било трикратно връщано от прокуратурата на следствието12;

- проява на пасивност от страна на властите и следствието в издирване на свидетели и други доказателства. Показателно е делото на Йовчев, по което Съдът с основание отбелязва, че според него е неубедително повече от пет години предварителното производство да няма развитие, тъй като не могат да бъдат открити и разпитани двама важни свидетели, без които обвинението не би издържало. Според него правителството не е дало разумни обяснения защо тези двама свидетели са толкова важни за делото, както и не е представило доказателства, че е положило усилия за издирването им (§113)13. Още по-директен е Съдът в мотивите си по делото на Иван Петров, отбелязвайки, че има сериозни съмнения дали властите са положили сериозни усилия да издирят другия съучастник през тези почти 9 години, още повече че са могли да разделят производствата и да ги разгледат по отделно за всеки от обвиняемите (§33)14.

- затруднения за намиране на подходящи експерти, които да преценят дали иззетите снимки и филми са с порнографско съдържание или не15.

- връщане на делото от първоинстанционния съд (неколкократно) поради многобройни нарушения на процедурата. Показателно е делото на Илиев срещу България 16. По него Съдът констатира, че „съдебният състав, гледал делото, е намерил за нужно да го върне четири пъти в досъдебната фаза за допълнително разследване или за поправка на допуснати процесуални нарушения. Освен това, след като въззивната инстанция е отменила решението на първоинстанционния съд от 15 ноември 1999 г., делото е било върнато отново в досъдебната фаза. Многобройните връщания, сроковете между пет месеца и една година, които са били нужни на разследващите органи, за да изпълнят указанията на съда и да изпратят отново делото за разглеждане, са забавили значително производството. Вследствие на всичко това първоинстанционният съд, който се е произнесъл в крайна сметка по делото, е бил сезиран едва през месец юни 2001 г., или седем години и половина след образуването на следствено дело срещу жалбоподателя.”17 Подобни констатации са направени и по делото на Сиджимов, в което е отбелязано, че „забавяне от почти две години по вина на властите е било натрупано между юни 1994 г. и юни 1996 г., когато делото е било неколкократно връщано във фазата на следствието. От юни 1996 г. производството е било оставено без движение (§34).18 По това дело Съдът е принуден да констатира, че твърдяната сложност на делото „не може да обясни пълния провал на властите в провеждането на разследването. Провалът е особено сериозен, като се има предвид фактът, че делото засяга обвинение в изнасилване във връзка с предполагаеми неколкократни изнасилвания на непълнолетно лице, отвлечено и принудено да проституира” (§35). В делото на Атанасова Съдът специално е отбелязал, че една от причините за забавеното наказателно производство се дължи на двукратното връщане на делото от съдебната фаза в досъдебното производство поради процесуални нарушения.19

- връщане на делото поради погрешна квалификация вследствие неизясняване на фактическата обстановка по случая, недостатъчна конкретизация на повдигнатото обвинение. Така по делото Трайчо Асенов Съдът изтъква, че няколко забавяния са извършени по вина на властите. „Според личните констатации на прокурора за първите девет месеца не е извършено нито едно следствено действие, след което прокурорът връща преписката на следователя шест пъти поради пропуски и нередности, които следователят не е коригирал. Жалбоподателят е бил задържан през този период – обстоятелство, което би трябвало да предполага по-голяма старателност от страна на властите” 20. В решението по делото на Василев и др., преценявайки поведението на властите, Съдът констатира въз основа на приложените документи, че „основните забавяния произтичат от повтарящите се връщания на делото от прокуратурата – общо пет пъти, което разкрива неспособността на органите на разследване да постигнат съгласие относно правната квалификация на обвинението и относно необходимите следствени действия, които трябва да бъдат извършени”. 21

- недобра координация между органите на следствието и прокуратурата и неизпълнение от разследващите органи на указанията, дадени от прокурора. В решението по делото Вачев Съдът отбелязва, че „очевидно е съществувала лоша координация между различните органи, работили по случая, както свидетелстват многобройните изменения на обвиненията срещу жалбоподателя... Това, както и многобройните връщания на делото от прокуратурата на следствието за допълнително разследване или за отстраняване на процесуални нарушения, ... представлявало основният фактор, допринесъл за забавянето”22. В делото на Налбантова Съдът отбелязва, че процедурата е продължила около 9 години, като е останала на фазата на досъдебното производство. В решението си той изрично изтъква, че първоначалното досъдебно производство, което започва през 1993 г., приключва едва на 22 февруари 2000 г., като в периода между 1994 г. и 1997 г., въпреки указанията и неколкократно изпращаните писма от прокуратурата, никакви следствени действия не са били извършени. Част от следствените действия са осъществени от прокуратурата, след което делото отново е върнато за доразследване, а през май 2002 г. е прекратено поради липса на достатъчно доказателства за извършеното престъпление от страна на жалбоподателката.23
1. 2. Забавяне на наказателното производство по вина на прокуратурата

В своите решения по българските жалби Съдът нееднократно е отбелязвал, че една от причините за продължителността на производството се дължи на пропуски от различен характер от страна на органите на прокуратурата.

- допускане на сериозни процесуални нарушения. Така поради неизпращане на препис от постановлението за прекратяване на наказателното производство на обвиняемия Трайчо Асенов в продължение на една година и два месеца на лицето не е изменена мярката за неотклонение във връзка и с друго висящо наказателно производство, като мотивът за налагането й е именно наличието на разследване за друго престъпление (което е било прекратено)24. В постановеното наскоро решение по делото на Вълков Съдът констатира, че делото е било връщано на прокуратурата 5 пъти поради процесуални нарушения, като в два от случаите по-горните съдебни инстанции (Върховният касационен съд и Военно-апелативният съд) изрично са посочили, че правната квалификация не е правилна. Към датата на постановяване на решението – 8 януари 2009 г., делото, започнало на 30.01.1996 г., е било все още висящо и за пореден път – във фазата на досъдебното производство.25 По делото на Валентин Иванов Съдът, анализирайки причините за забавянето на наказателното производство срещу жалбоподателя, специално отбелязва, че част от забавянията се дължат на мудността в действията на прокуратурата, която на два пъти е следвало да изготви нов обвинителен акт срещу обвиняемия поради промяна на обвиненията, но тя самата е забавила процедурата поне за две години.26

- задържане на делото в прокуратурата за неоправдано дълъг период от време. Така по делото на Николова (2) Съдът отбелязва, че „от юли 1996 г. до ноември 1997 г. делото е отлежавало в окръжната прокуратура…, а от ноември 1997 г. до януари 2000 г. – с изключение на постановлението от март 1998 г. за прекратяване на наказателното производство срещу двама от обвиняемите – същото е отлежавало в Районната прокуратура (виж по-горе параграфи 22-24), което в крайна сметка е довело до неоправданото му забавяне за период от три години и половина” (§89) 27. Подобна констатация е направена от Съда и по делата на Белчев (§33)28, Янков, Хамънов, Красимир Йорданов. В решението по последното посочено дело Съдът е принуден да констатира, че след като районният съд е върнал делото за допълнително разследване на прокуратурата, „то е останало в мъртва точка и никакво действие не е било извършено от страна на властите до постановлението за прекратяване на производството на 26 ноември 1998 г.” 29 В решението си по делото Христов (по което са повдигнати две самостоятелни оплаквания за нарушаването на разумния срок по повод две досъдебни производства) Съдът отбелязва, че основните причини за прекомерната продължителност на производствата (9 и 6 години за всяко от тях само за досъдебната фаза) са две – бездействие за дълги периоди, през които не са били предприемани никакви следствени действия, и безброй препращания на делата от следствието на различни по степен прокуратури – районна и окръжна.30

- мудност в действията на прокуратурата – по делото на Попов Съдът отбелязва, че са били необходими 10 месеца, за да се определи прокурор по делото, и 13 месеца на определения прокурор, за да прецени, че делото следва да бъде върнато за доразследване (§85)31. По делото на Христова Съдът специално отбелязва наред с другите причини за забавянето на делото и факта, че за изготвянето на обвинителния акт са били необходими цели седем месеца .32

- неточности в обвинителния акт, водещи до неколкократно връщане на делото от съда на прокуратурата33 .


2. Забавяне на наказателното производство в съдебната фаза

- най-големият проблем е невъзможността да се реши ефективно въпросът с неявяването на свидетелите (редовно и нередовно призовани). В едни случаи това се дължи на пропуски на администрацията на съда, в други – на недобра координация между съда и полицията по принудително довеждане на свидетели. Това е основната причина за забавянето на делата в този стадий на процеса. Съдът неколкократно е отбелязвал, че у нас липсва адекватна и ефективна система на призоваване на свидетели. Така по делото на Колев, по което Софийският градски съд е провел поне 30 заседания, повечето от тях са били отлагани по причини, свързани с нередовността на призоваването. В тази връзка Съдът е отбелязал, че не е негова задача да предложи мерки за разрешаването на този проблем, но „властите не са открили подходящи процесуални или други мерки за ограничаване на закъсненията до техния минимум”. Отчитайки, че по дело с няколко подсъдими и много на брой свидетели може да е неизбежно известно закъснение, Съдът посочва, че националните власти са длъжни да осигурят – ако е необходимо чрез законодателно изменение на относимите процесуални правила или чрез административни и организационни мерки – ограничаването на тези закъснения до техния минимум” (§95)34. Подобни констатации са направени и по делото на Василев, по което са проведени 32 съдебни заседания пред районния съд, тъй като многобройните отлагания са били причинени от представяне на болнични листове на отделни подсъдими или техните адвокати. На някои от съдебните заседания защитниците не са се явявали, без да уведомят съда или да представят болнични листове. Районният съд е изпращал по този повод писма до съответните адвокатски съвети, за да бъдат наложени наказания на адвокатите, но няма данни да са предприемани подобни мерки. Съдът отбелязва, че подобни забавяния не могат да бъдат обяснени с причини от обективен характер, както изтъква правителството. Според него това е следствие на неспособността на властите да предприемат необходимите мерки за организиране на процеса, съобразно разпоредбите на чл. 6, §1 (§94) 35 По аналогични причини – нередовна процедура по призоваване на подсъдими и свидетели, Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок и в случая на Карагьозов, чието наказателно дело от фазата на внасяне на обвинителния акт в съда – 21.07.1998 г., до 2007 г. (когато е постановено решението на Съда) все още е било висящо.36

- Забавяне поради придвижване на делото в по-горна инстанция при обжалване на мярката за неотклонение. В решението по делото Илийков Съдът отбелязва, че една от причините за забавянията е „придвижването на съдебното досие до Върховния съд в София за разглеждането на жалби срещу задържането. С едно изключение в края на 1996 г, във всеки такъв случай за период от средно месец делото не е било на разположение на съда, който го е разглеждал (вж параграфи 13, 14, 17, 20, 25 и 28 по-горе). Макар и разглеждането на тези жалби да изисква време, задача на националните власти е да организират производството по-икономично и да намалят забавянията”.37 Аналогични забавяния са констатирани и по делото на Белчев (§26) 38;



- продължителни интервали от време между отделните съдебни заседания както в първоинстанционното производство, така и във фазата на касационното разглеждане на зелото от ВКС – 3 , 5, 6 месеца (делото Илийков, § 113,117);

- твърде продължителен период за насрочване на първото съдебно заседание след внесен обвинителен акт или след жалба пред въззивната инстанция. Така по делото на Е.М.К. Съдът отбелязва, че „са изминали продължителни периоди на бездействие между насрочването на делото за съдебно заседание на 10 март 1997 г. и първото заседание в Софийския градски съд от 3 до 5 февруари 1998 г., както и между първото и второто заседание по делото: съответно 11 месеца и 5 месеца (§144).39 Подобно забавяне – в продължение на една година и два месеца между подаване на жалбата и насрочване на първото заседание пред въззивната инстанция, е констатирано и по делата на Белчев (§102), на Христова (§155).

- отлагане на съдебни заседания поради здравословни причини от страна на съдебния състав или поради промяна на съдебния състав. По делото Илийков Съдът е счел за необходимо да отбележи, че „обстоятелството, че националното законодателство – както правителството го интерпретира в становището си – позволява назначаването само на един резервен заседател, не освобождава националните власти от ангажиментите им по Конвенцията. Те имат задължението да осигурят упражняването на правата по чл. 6, т. 1 от Конвенцията чрез законодателни или други средства” (§116). От решението на Съда по жалбата на Карагьозов става ясно, че след като делото в първоинстанционния съд продължава две години, в които са проведени 8 съдебни заседания, поради смяна на член на състава неговото разглеждане започва от началото на съдебната фаза.40 По делото на Атанасов и Овчаров съдът констатира, че за периода от първото съдебно заседание, провело се на 8 юни 1997 г., и до прекратяване на делото и връщането му на фазата на досъдебно производство съдията – докладчик е сменян три пъти по неясни причини.41

- пропуски в работата на първоинстанционния съд, изразяващи се в несвоевременно установяване на допуснати процесуални нарушения от следствието. Така по делото на Османов и Юсеинов Съдът констатира, че „Пазарджишкият районен съд може да бъде държан отговорен за деветмесечното забавяне от декември 1995 г. до септември 1996 г., тъй като е пропуснал да забележи още в началото нарушението на процесуалните правила, което, в крайна сметка, довело до връщането на делото на прокуратурата“ (§ 29)42. По делото на Карагьозов първоинсатнционният съд установява наличието на процесуални нарушения, довели до накърняване правата на подсъдимия четири години след първото по делото заседание.43 По същия начин и в решението си по жалбата на Валентин Иванов Съдът отбелязва, че няма факти и аргументи, които да го убедят в разумната продължителност на наказателната процедура. За него не е ясно по какви причини първоинстанционният съд връща делото на прокуратурата за изготвянето на нов обвинителен акт повече от една година, след като то е внесено в съда, както и колко заседания са били проведени и защо делото е продължило още две години след изготвянето на новия обвинителен акт.44 В решението по делото на Атанасов и Овчаров съдът отбелязва, че в периода от 2 юни 1997 г. до 18 февруари 2000 г. районният съд провежда 10 заседания и едва на последното констатира, че са били допуснати процесуални нарушения в досъдебната фаза, прекратява съдебното производство и връща делото от стадия на следствието. 45

- ненавременно назначаване на служебен защитник, довело до неколкократно отлагане на делата. По жалбата на Митев срещу България са анализирани две отделни дела срещу жалбоподателя и по всяко от тях е констатирано забавяне на процедурата, тъй като не е бил назначен навреме служебен защитник въпреки неколкократните искания до адвокатската колегия. По това дело Съдът е констатирал, че „поне някои от отлаганията на съдебното следствие са се дължали на властите, тъй като те не са назначили навреме служебен защитник за съдебното заседание и не са успели да осигурят явяването на свидетелите (§§47,145).46

- твърде формалистичен (тесногръд) подход на съда и спазване буквата на закона, без оглед неговите правомощия и крайния ефект от неговото решение. Показателно в това отношение е заключението на Съда по делото на Е.М.К. „На 11 март 1999 г. Софийският апелативен съд е отменил оправдателната присъда на жалбоподателя с единствения мотив, че в наказателното производство, преди да бъде оправдан, срещу жалбоподателя не е било повдигнато правилно обвинение и по този начин не е било ясно дали той е разбрал характера и основанието на обвинението (виж параграф 61 по-горе). Решението на съда изглежда необосновано, тъй като при постановяването му Софийският апелативен съд е пренебрегнал обстоятелството, че оправдаването на жалбоподателя ефективно е отстранило всички предишни нарушения на правото му на защита. Ето защо, продължаването на наказателното производство в резултат на това решение с още три години, докато жалбоподателят не бил отново оправдан (виж параграфи 63-72 по-горе), изглежда напълно излишно.”47

Подобен формалистичен подход е констатиран и по делото на Василев. След първоинстанционна осъдителна присъда и жалба до Върховния касационен съд, където са проведени 3 съдебни заседания, поради реформата в съдебната система (въвеждането на триинстанционно производство) Върховният касационен съд връща делото на новосформирания апелативен съд, тъй като констатира нарушение на правото на защита – по време на предварителното производство подсъдимият е бил представляван от един и същ адвокат с останалите двама и е налице конфликт на интереси. Една година по-късно е насрочено първото съдебно заседание от апелативния съд, който, от своя страна, връща делото в районния съд. За Съда е неубедително твърдението на правителството за наличието на обективни причини за това забавяне (§§92-93)48.
Вместо заключение

Констатираните от Европейския съд по правата на човека нарушения на правото на справедлив процес в разумен срок, анализирани в настоящата статия, са свързани с наказателни производства, развили се по отменения наказателно-процесуален кодекс. Би било успокоително, но най-вече – невярно, ако заключим, че с приемането на новия Наказателно-процесуален кодекс те няма да бъдат възпроизвеждани. Вероятно някои от тях действително действително ще бъдат избягнати. Същевременно обаче няма как да бъде подминат фактът, че нарушаването на част от установените срокове не влече след себе си никакви правно значими последици, поради което отново не се създават достатъчни гаранции за спазване изискването за „разумен срок”. По-долу ще бъдат посочени само някои от тях – по-скоро като илюстрация на изказаната теза за липсата ефективни механизми за избягването на неоправданото забавяне на наказателното производство.

Наказателно-процесуалният кодекс предвиди максимални срокове, в които едно лице може да има процесуалното положение на обвиняем на досъдебното производство – две години, когато е повдигнато обвинение за тежко престъпление, и една година – за всички останали случаи (чл. 368, ал. 1 НПК). С изтичането на тези срокове възниква правото на обвиняемия да поиска делото му да бъде разгледано от съда. За прокурора обаче не произтича реципрочното задължение да внесе обвинителен акт в съда или да прекрати наказателното производство. Следователно, няма процесуална пречка и след изтичането на тези срокове прокурорът да внесе обвинителен акт, тъй като предпоставките за прекратяване на наказателното производство са изчерпателно изброени в чл. 343, ал. 1 НПК и между тях не фигурира изтичането на срока по чл. 368, ал. 1 НПК.

Друг пример за липсата на достатъчни гаранции в тази насока е и едномесечният срок за действията на прокурора след завършване на разследването, изрично регламентиран в чл. 242, ал. 3 НПК. По своето естество този срок е инструктивен и дори и да не бъде спазен, от това няма да произтекат никакви правни последици. Съдът няма право да прекрати съдебното производство на подобно основание, защото такова не е регламентирано изрично в чл. 249, ал.1 във вр. с чл. 248, ал. 2, т. 3 НПК. Същевременно, само по себе си подобно неспазване на срока за внасяне на обвинителния акт не представлява отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато на досъдебното производство, довело до ограничаване правата на обвиняемия.49

От такива недостатъци не са лишени и някои норми, регламентиращи съдебната фаза на процеса.

Ето защо е наложително да се обмислят възможностите за създаването на по-ефективни гаранции за правото на справедлив процес в разумен срок в наказателното производство.




Анализът се основава на 40 дела, по които Европейският съд по правата на човека е постановил своите решения през периода 2004 г. – 26.03.2009 г.

Доктор по право

1 Вж в същия смисъл и българските решения: от 22.12.04 г. по жалба № 48870/99. – Илиев срещу България; Османов и Юсеинов срещу България, решение от 23.09.2004 г. по жалби № 54178/00. и № 59901/00;; Димитров срещу България, решение от 23.09.2004 г. по жалба № 47829/99; Йовчев срещуБългария, решение от 2.02.2006 г. по жалба № 1211/98.

2 Трайчо Асенов срещу България, решение от 15.07.2005 г. по жалба № 42026/98.

3 Вж Недялков срещу България, решение от 3.11.2005 г. по жалба № 44241/98

4 Вж Hristova c. Bulgarie, arrêt du 7 décembre 2006, requête 60859/00, § 145

5 Вж Трайчо Асенов срещу България ( 9 месеца бездействие); Николова (2) срещу България, решение от 30.09.2004 г. по жалба № 40896/98; Пеков срещу България, решение от 30.03.2006 по жалба № 50358/99

6 Жбанов срещу България, решение от 22.07.2004 г. по жалба № 45563/99; Димитров срещу България, решение от 23.09.2004 г. по жалба № 47829/99

7 Вж Popov c. Bulgarie, arrêt du 1 décembre 2005, requête 48137/99, §85

8 Case of Karamitrov and Others v. Bulgaria,Application No 53321/99, judgement of 10.01.2008

9 Atanasova c. Bulgarie, arrêt du 7 octobre 2008, requête72001/01, §§ 46,55

10 Вж Petko Ivanov c. Bulgarie, requête no 19207/04 , arrêt du 26 mars 2009

11 Вж Пеков срещу България

12 Вж Hristova c. Bulgarie, arrêt du 7 décembre 2006, requête 60859/00,§ 151

13 Вж Йовчев срещу България, решение от 02.02.2006 г. по жалба № 41211/98

14 Case of Petrov, Application no. 15197/02, judgement of 22 May 2008.

15 Вж Vasil Petrov, arrêt du 31 juillet 2008, requête no 57883/00, § 96

16 Илиев срещу България, решение от 22.12.2004г. по жалба 048870/99

17 пак там

18 Сиджимов срещу България, решение от 27.01.2005 г. по жалба № 55057/00

19 Вж Hristova c. Bulgarie, § 50

20 Вачев срещу България, решение от 8.07.2004 г. по жалба № 42987/98.

21 виж Vasilev et autres c. Bulgarie, arrêt du 8 novembre 2007, requête № 61257/00, § 34

22 Вж Вачев срещу България, § 96

23 Case of Nalbantova, Application no. 38106/02,judgment of 27 September 2007§ 24

24 Вж решението по жалбата на Трайчо Асенов, § 106

25 Вж Valkov c. Bulgarie, arrêt du 8 janvier 2009, requête № 72636/01, § 50

26 Вж Case of Valentin Ivanov, Application no. 76942/01, judgment of 26 March 2009, §32

27 Вж Николова срещу България (№ 2), решение от 30.09.2004 г. по жалба № 40896/98

28 Вж Белчев срещу България, решение от 8.04.2004 г. по жалба № 39279/98

29 Вж Krasimir Yordanov c. Bulgarie, arrêt du 15 février 2007, requête no 50899/99, § 32

30 Вж Case of Ivan Hristov, Application no. 32461, judgment of 20 March 2008

31 Вж Popov c. Bulgarie, § 85

32 Вж Hristova c. Bulgarie, arrêt du 7 décembre 2006, requête no 60859/00, §151

33 Вж Митев срещу България, решение от 22.12.2004, жалба № 40063/98, §§17-22


34 Колев срещу България, решение от 28.04.2005 г. по жалба № 55057/00

35 Василев срещу България, решение от02.02.2006 г. по жалба № 59913

36 Вж Case of Karagyozov v. Bulgaria, application no. 65051/01, judgment of 25.10.2007

37 Илийков срещу България, решение от 26.07.2001г. по жалба № 33977/96, § 115

38 Вж Белчев срещу България

39 Е.М.К. срещу България, решение от 18.05.2005 г. по жалба № 43231/98

40 Вж Case of Karagyozov v. Bulgaria, §§ 10-19

41 Вж Case of Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria, Application no. 61596/00, решение от 17 January 2008, §§16-23, 53

42 ВжОсманов и Юсеинов срещу България

43 Вж Case of Karagyozov, §§10-25

44 Вж Case of Valentin Ivanov

45 Вж Case of Atanasov and Ovcharov v. Bulgaria, § 16.

46 Митев срещу България, решение от 22.12.2004 г., жалба № 40063/98 – §§14-22

47 Е.М.К- срещу България, § 144

48 Вж Василев срещу България, решение от 2.02.2006 г. по жалба № 59913

49 За липсата на достатъчни законови гаранции в спазването на сроковете в досъдебното производство виж Маргарита Чинова. Новите положения на досъдебното производство по НПК.С.,Сиела, 2007, с.283-295



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница