1 Грях или болест?

Бил У. бил алкохолик, чието състояние лекарите смятали за безнадеждно. Предстояло му трайно мозъчно увреждане, лудост или смърт. Междувременно през декември 1934 г. Бил претърпял – както сам го определил - „внезапна духовна метаморфоза“, под чието влияние престанал да пие. Почти веднага се опитал да убеди всички алкохолици в Ню Йорк в подобно чудо. Макар че не успял никого да отрезви, чувствал, че работата с другите алкохолици му помага на самия него да запази трезвеността си.

След няколко месеца непиене Бил се върнал към бизнеса си. Заминал за Ейкрън, за да приеме от името на група бизнесмени от Ню Йорк собствеността върху голямо машиностроително предприятие. Вярвал, че ще стане директор на това предприятие, което щяло да му подсигури бъдещето.

На 10 май 1935 г. Бил изгубил битката за предприятието. Съдружниците му се върнали в Ню Йорк, а той останал, за да приключи сделката. Самотен, с десет долара в джоба и без перспективи за бъдещето – той почувствал добре познатия му алкохолен глад. Уплашен, изтичал от бара до телефона. Намерил номера на местния пастор и го попитал за „някой пияница, с който би могъл да си поговори“. Пастор Тункс го свързал със семейството на Боб С.

Някога проспериращ лекар, от пет години Боб пиел почти без да спре. Когато се срещнали на следващия ден, Бил не говорел на Боб за духовно възраждане. С най-прости думи му предал това, което сам научил от лекарите относно алкохолизма: че това е съединяване на психическата зависимост с физическа принуда за пиене и че тази болест има прогресиращ характер – ако болният не спре да пие, ще се побърка или ще умре. После Бил му разказал за това как сам е пил и какво е чувствал тогава, по какъв начин изтрезнял и как се променили неговите усещания по време на изтеклите шест месеца.

След разговора с Бил Боб престанал да пие. След три седмици отново се напил. На 10 юни 1935 г. Бил му налял сто грама за изтрезвяване. От този момент Боб никога вече не изпил и капка алкохол.

Две седмици по-късно Бил и Боб посетили в Ейкрън Бил Д., адвокат, който от януари тази година вече за осми път лежал в болницата за детоксикация. Когато гостите споделили с него своя опит, Бил Д. също престанал да пие – до края на живота си.

През есента на 1935 г. Бил се върнал в Ню Йорк и започнал да събира алкохолиците в дома си в Бруклин. Боб С. и Бил Д. продължавали да действат в Ейкрън. След две години в тези две групи имало четиридесет трезви алкохолици. Въз основа на техния опит Бил У. написал книга със заглавие „Анонимните алкохолици“, в която обяснявал философията и метода на движението; втората част на книгата представяла историите на болестта и оздравяването, написани от първите тридесет непиещи алкохолици. С времето тази книга – издадена анонимно и адресирана както към непиещите, така и към продължаващите да пият алкохолици – започнала да бъде наричана „Библията“; тя станала своего рода учебник за трезвеност. От оригиналното Ј заглавие възникнало названието на движението АА.

По-голямата част от хората и до днес гледат на алкохолизма по-скоро в морални, отколкото в медицински категории: алкохолизмът е доказателство за слабия характер и моралния упадък на човек. Медицината започва да признава алкохолизма за болест, а не за грях, когато лекарите правят извода от достатъчно очевидното наблюдение, че всъщност никой не започва да пие само за да стане алкохолик. Болестта е резултат от протичащи в организма процеси, върху които болният не може да влияе. Тези процеси са аномалия, защото не се проявяват у всеки, който пие.

Нещо повече, не всеки, който пие много, е алкохолик. Алкохолик най-често е не вечно пияното „приятелче“ от пункта за бира или в канавката. В действителност голяма част от алкохолиците са хора, много добре функциониращи социално; професионално те са – до време – по-способни от не-алкохолиците. Алкохоликът също изобщо не е задължително да пие денатурат. Близо една трета от алкохолиците никога през живота си не са пили нещо по-силно от бира. Не е задължително алкохоликът да пие всекидневно; повече от половината пият на периоди: след продължителните запои настъпват – с времето все по-къси – периоди на въздържание.

Този периодичен характер на пиенето заблуждава пиещия, семейството му, а често и лекарите; това за тях е доказателство за контрол над алкохола. Всъщност обаче прекъсванията в пиенето нищо не доказват. Почти всеки алкохолик може да сдържи обещанието, че през близките няколко месеца няма да близне и капка алкохол. Никой алкохолик обаче няма да сдържи обещанието, че един месец всеки ден ще пие само по две чашки алкохол, не повече. Здравият пияница ще може да премине през такъв тест, алкохоликът ще се напие още след няколко дни.

Защото същността на болестта е загубата на контрол над алкохола. Болестта се състои от два елемента: натрапчивата мисъл, която е причината алкохоликът да не може да си представи живота без алкохол и дори след дълго прекъсване посяга към чашката; физическа алергия, която се обажда веднага след изпиването на първата капка и причинява загуба на контрола над количеството изпит алкохол: болният пие чак докато се напие. Той си обещава, че ще изпие само една биричка, а се връща вкъщи пиян. Въпреки че всяко пиянство предизвиква все по-сериозни здравословни, семейни, социални, а често и правни проблеми, алкохоликът се напива отново. И отново. И отново. Като че ли изобщо не може да се научи от лошия си опит. Той прилича на човек, който непрекъснато си пъха ръката в горещата печка въпреки все по-болезнените опарвания. Човек със здрав разум не постъпва така; алкохоликът обаче не е със здрав разум.

Но това не е всичко. Най-странното е, че въпреки наличието на лесно разпознаваеми симптоми, самият алкoхолик почти до края не знае, че е болен. Защото алкохолизмът е от тези особени болести, определяни в английския език като „болести на отрицанието“ (diseases of denial). Също както при наркоманията, лекоманията, всички други зависимости и някои психични болести – интегрална част от зависимостта към алкохола е механизъм, който непрекъснато убеждава болния в това, че не е алкохолик.

Подозрението в алкохолизъм е много сериозно обвинение. Защото то има еднозначен морален отзвук. Никой не си признава лесно това, че е разпуснат, особено когато се чувства невинен. А пък нали алкохоликът не се напива предумишлено. Той сам не може да разбере защо се напива. Така че се опитва да оправдае своите постъпки, като прилага рационализирането, т.е. старае се да ги „обясни“ по рационален начин.

Намира различни причини: проблеми в работата и семейни проблеми, раздразнение и трудно детство. Политическите събития. Историята и географията. Несъзнателно се опитва да отклони своето внимание от алкохолизма, да прехвърли вината върху някой друг. Най-често върху най-близките. Понякога алкохоликът, съвсем подсъзнателно, търси конфликт, търси страдание, за да може да каже: „пих, защото…“ или да намери претекст да се напие без чувство за вина.

Рационализирането, цикличните прекъсвания в пиенето, свръхусърдието в работата и грижовността вкъщи в периодите на непиене, манипулирането на хората и фактите, избирателната памет и много други механизми за самозаблуждение – всичко това създава необикновено силна система от отрицания, благодарение на която алкохоликът се защитава от мисълта, че е алкохолик. Тази структура от отрицания има преди всичко интелектуален характер и е особено силна при образованите хора. Вероятно най-силното самозаблуждение е характерно за правистите, които са – както е известно – тренирани в намирането на логични аргументи, пасващи на всяка теза.

С други думи, алкохоликът не вярва, че е алкохолик. А същевременно има все повече неприятни усещания. Чувство за вина и угризения на съвестта. Страх от телефонния звън и при вида на пощенската кутия. Все по-честа смяна на настроенията. Чувство, че другите го отхвърлят. Агресия и озлобление. Болезнена ревност и подозрителност. Склонност към самосъжаление. Чувство за самота и изолация. И най-болезненото: липса на чувството за собствената си ценност. Докато накрая започне да се събужда с проклятия в уста; със страха какви неприятности ще му донесе идващият ден. С мечтата да избяга от този ден: да спи, да не става, да се напие. Заблужденията не му позволяват да забележи истинския източник на тези състояния. Алкохоликът е предубеден, че причината за неговите проблеми са другите хора или обстоятелствата, в които живее. Решава да промени тези обстоятелства. Решава да тренира и да тича. Да се разведе. Да замине. Да си смени работата. Да се ожени. Да се върне. Всичко е напразно. Промените не помагат, защото алкохоликът не може да избяга от себе си и от своята болест, която му причинява вече толкова здравословни, семейни, професионални и правни проблеми, че болният се признава за победен и отива на лекар.

Най-често алкохоликът се появява при лекаря за първи път много години преди да успее да стане трезвен. Защото алкохоликът отива на лекар преди всичко поради това да чуе от него, че не е алкохолик.

* * *
Алкохоликът не мами лекаря. Той му казва това, в което сам вярва. А лекарят често не е в състояние да проникне през рационализациите и цялото алкохолно заблуждение. Нещо повече, лекарят е научен да оперира с верига от причини и следствия, които обхващат симптомите на болестта, самата болест и нейните причини. Вярва, че ако намери причините за болестта, ще може да ги елиминира и да излекува пациента. Често успява да бъде заблуден от такива симптоми като безпокойство, безсъние, сексуални проблеми, халюцинации, амнезия и бълнувания и поставя погрешната диагноза невроза или депресия. А дори ако постави правилната диагноза: алкохолизъм – почти всеки лекар ще зададе на болния въпроса защо пие.

А алкохоликът само това и чака. За отговора на този въпрос отдавна би могъл да получи докторат. Сега заедно с лекаря ще търси причините. Най-често ги намират в психичните преживявания на пациента. Следователно лекарят предписва на болния успокоителни или сънотворни, като вярва, че когато пациентът дойде на себе си, няма да трябва да пие. Но той отново пие. Само че много често вече е двойно зависим: от алкохола и от успокоителните. Зависимостта от лекарствата е идентична на алкохолизма болест и днес се лекува в същите тези центрове и по същия начин.

Независимо от диагнозата и начина на лечение обикновено лекарят и алкохоликът заедно стигат до извода, че пациентът пие, защото има разнообразни неприятни преживявания.

От собствен опит Анонимните алкохолици знаят, че това не е истина. Знаят, че точно обратното. Че са имали неприятни преживявания, защото са пили. А днес изобщо не си губят времето да си задават въпроса защо алкохоликът пие. Знаят, че алкохоликът пие без повод. А по-точно, изключително по този повод, че е алкохолик.

За да престане да пие, алкохоликът трябва да постъпи по начин, обратен досегашния. Вместо безнадеждно да се бори да покаже сила на волята, трябва да капитулира. Да признае фактите, които не е искал да забележи, но които показват, че е безсилен спрямо алкохола. Да признае себе си за алкохолик, а алкохолизма за болест. Следователно началото на оздравяването е разрушаването на системата на отрицанието; ако това настъпи, останалото протича по принцип бързо. Боб С. и Бил Д. изтрезнели почти веднага, когато Бил У. им отворил очите. От петдесет години Анонимните алкохолици са най-добрите специалисти в отварянето на очите на пиещите алкохолици.

За разлика от лекаря непиещият алкохолик умее отлично да разпознава лъжите, рационализирането и другите защитни механизми на пиещия алкохолик; та нали самият той е прилагал абсолютно същото, а в добавка вече е забелязал собствените си заблуди. Следователно може с лекота и без всякакво съмнение да докаже на пациента, че той е алкохолик.

Но никой анонимен алкохолик не прави това. Не пита какво пиещият чувства, защото знае добре какви са усещанията му. Не изслушва прекалено дълго рационализациите и теорийките на пиещия. Не му показва несъответствията, липсата на логика, грешките или фалша. Знае, че всяко подозрение за алкохолизъм моментално буди у алкохолика защитната реакция и затваря пътя към него. Следователно анонимният алкохолик не казва на пациента: „Ти си алкохолик“. Говори му изключително за себе си, за това, че той самият е алкохолик.

Говори му за това как е пиел и как е изтрезнял. По какъв начин е заблуждавал самия себе си и как е стигнал до извода, че е алкохолик. Как го е плашела перспективата лудост, затвор или смърт, може би чрез самоубийство. А същевременно не си е представял живота без алкохол. И като не е имал избор, започнал да подражава на тези от АА и да прави това, което му препоръчвали. Разказва, но много накратко какво е правил и продължава да прави, за да не пие. Повече време посвещава на това как се чувства днес. И то не толкова физически; подробно разказва на слушателя си как са се променили неговите усещания след изтрезняването. А после за нищо не убеждава, не агитира. Точно напротив: ясно казва, че не знае доколко може да бъде полезен на слушателя му неговият опит. Защото анонимният алкохолик не знае дали слушателят му също е алкохолик. Това може да реши единствено той самият. Но ако той е сметнал, че АА може да му бъде от помощ, винаги ще бъде добре дошъл. Ако след идването в АА, той стигне до извода, че това не е за него, никой няма да го задържа насила.

Този, който за пръв път слуша анонимния алкохолик, обикновено не вярва на собствените си уши. Сякаш слуша разказ за самия себе си! Що за уловка? Та нали той точно по такъв начин е пил. Идентично е мислил за това защо пие, прилагал е същите аргументи и обяснения. Кой е дал на анонимния алкохолик всичките тези факти и подробности? След малко си дава сметка, че във всичко това, което е чул, подробностите не играят никаква роля, важни са само усещанията. И знае, че за първи път, откакто се помни, разговаря с някого, който разбира това, което той преживява, защото самият той е имал идентични преживявания. За първи път от много време не чувства черупката, която го е отделяла от другите хора; има чувството за идентификация и съпричастност с друг човек. Такъв, какъвто е той самият.

Изведнъж го обхваща страх. Онзи му се е представил като алкохолик. Дали все пак и той също не е? Та нали всички подробности си пасват, дори идентичните увъртания. Това означава ли, че и него го очаква смърт или живот без алкохол?

Сега се претеглят всички за и против. Алкохоликът може да се запъне; може да се хване за някоя, дори и най-дребна разлика между чутата история и неговата собствена. Та нали той още никога не е попадал в болницата. Не е имал делириум. Или може още веднъж да повярва във волята си, опираща се на знанията, и да си помисли: може и наистина да съм алкохолик, но сега, когато вече си давам сметка за това и знам, че повече не мога да пия, ще имам дотолкова силна мотивация, за да не пия. На такъв алкохолик АА не може да помогне. АА може да помогне само на тези алкохолици, които искат да престанат да пият, но сами не могат, защото такава е природата на тази хронична болест. Петдесетгодишният опит е доказателство за това, че ако наистина искаш да спреш да пиеш, трябва да се окажеш на дъното.

Този, на когото му е писнало, повече няма да се бори. Ще погледне още веднъж анонимния – как изглежда и как се усмихва. Ще почувства неговата невъзмутимост и спокойствие на духа. И тогава у него ще се събуди надеждата. Ще си помисли: щом като той може, и другите могат да успеят. И ще попита: как?

Анонимният ще го заведе на сбирка на АА. Ще го посъветва да ходи всекидневно на сбирки: 90 сбирки в продължение на първите деветдесет дни. Ще му каже да си разтвори мозъка и да не се опитва да разбере всичко. В началото може да разбере немного, защото цялото му мислене още е „пияно“. Така че нека се придържа към съветите на хората от АА дори ако тези съвети му се струват странни. „Доведи тялото, а главата ще дойде по-късно“ – това е любимият съвет на Анонимните алкохолици към новопристигналите.

Сбирката ще учуди новака. Вместо мръсни пияници ще види спретнато облечени, сериозни, но радостни хора. В началото водещият ще попита кой не е от града и кой има по-малко от 90 дни трезвеност. И едните, и другите ще бъдат сърдечно посрещнати с ръкопляскания. След това събраните ще четат на глас някакви Стъпки и Традиции, не само напълно неразбираеми, но и изобщо несвързани с алкохола и алкохолизма. Новият дори може да си помисли, че се е объркал, но тогава някой ще започне да разказва историята на своето пиянство, с която той отново ще може да се отъждестви, и на оздравяването, което отново ще събуди неговата надежда. Когато първият говорещ приключи, хората от залата ще вземат отношение по това, което е казал. Това ще бъде много странна дискусия. Без никаква теория. Никой няма да казва, че нещо е някакво, никой няма да използва безлични изрази, че нещо „се прави“ тогава и тогава, че „се пие“в такива и такива ситуации, нито дори, че „се чувства“ това и това. Всеки много конкретно ще говори за това какво сам е правил и чувствал. Никой няма да каже, че някой няма право. Изобщо няма да има никакви от познатите на новака начини да се стигне до истината: хипотези, аргументи, доводи, контрааргументи и спорове. Никой нищо няма да оборва нито да защитава, всеки ще се старае нещо да допълни. Във всичките тези изказвания, взети заедно, новакът ще може да намери много неща за себе си, въпреки че никой няма да го поучава нито да му дава преки съвети. В почивката на сбирката (или след завършването), вярно, ще го наобиколят аовците с по-голям стаж, но само за това още веднъж сърдечно да го приветстват, да му дадат телефонните си номера, адресите и да кажат: „Звъни ми. Ако се почувстваш зле и ако се чувстваш добре. Но преди всичко, ако ти хрумне да се напиваш. Тогава се обаждай независимо колко часа през деня или през нощта е.“.

Всичко това много ще учуди новопостъпилия. Най-учуден обаче ще бъде от това, че всеки път, когато взимат думата, започват с формулировката: „казвам се…, аз съм алкохолик“. Та нали те вече не пият, някои дори от няколко десетки години. Значи вече не са алкохолици. И защо изобщо все още идват на тези сбирки?

Това ще разбере едва след известно време. Ако издържи, ще се убеди как постепенно го напуща влечението към алкохола; как престава да го жадува и същевременно да се страхува от тази жажда, престава изобщо да мисли за алкохол. Ще се почувства по-добре физически, а после и психически. АА ще му се харесва все повече, а самият той ще се чувства все по-сигурен в своята трезвеност. Сам ще започне да говори: „Казвам се…, аз съм алкохолик.“. Ще започне да помага на другите алкохолици от своята среда. Ще излъчва ентусиазъм.

И изведнъж, горе-долу след три месеца трезвеност, ще изживее тежка криза. Ще почувства, че без алкохола му е по-зле отколкото тогава, когато е пил. Може би отново ще започне да пие. Ако не се запие, или след запиването си се върне в АА, ще се убеди, че това, което с години му се е струвало невъзможно, тоест напрежението, е дреболия в сравнение с това, което го чака по-нататък.

Ще се убеди, че проблемът на алкохолика изобщо не е в алкохола.

Сбирките са открити или закрити. На откритите може да присъства всеки: алкохолик, член на семейството, лекар, духовник, някой, който още се колебае дали е алкохолик и дали АА може да му помогне. На откритите сбирки един или няколко говорители разказват своите истории на пиенето и изтрезвяването, с които новопристигналите могат да се отъждествят. Не-алкохоликът може да разбере какво чувстват алкохолиците и какво им дава АА. Тези с по-дълъг стаж споделят с новаците своя опит и надежда, намират непрекъснато потвърждение на смисъла от това, което правят, и си спомнят кошмара, от който са се освободили в АА.

На закритите сбирки участват само алкохолици, тоест тези, които сами се смятат за алкохолици. По време на закритите сбирки по-малко се говори за вчера и повече за днес. По-малко за пиенето и повече за живота. За това как се справят със собствените си страхове. Или със злобата. Как да се учат да обичат. Как да казват „не“. Какво да правят със страховете си към хората. Говори се също за това какво и кого конкретно и актуално нещо го тормози. За професионалните и семейните проблеми, за страховете, свързани с чакащото участника в сбирката пътуване и скандала с жената малко преди да дойде на сбирката. За това как е преминал денят. Участниците в тези срещи се познават добре, лесно могат да усетят всяко колебание в настроението на другия алкохолик. Тук могат да му помогнат, да го посъветват. Да разкажат как те самите са се справяли с подобни проблеми.

Закритите сбирки стават много необходими приблизително след три месеца в АА. Именно тогава, когато вече непиещият алкохолик болезнено си дава сметка, че неговият проблем никога не е бил алкохолът. Защото проблемът на алкохолика е неумението да се справя дълго време със самия себе си, със собствените си емоции и мисли на трезво, без алкохол. Това може да бъде разбрано лесно, като си зададем въпроса поради какво, а не защо алкохоликът пие.

Нормалните хората пият алкохол, защото им е вкусно, за компания или защото го изисква обичаят или ритуалът. Някои хора намират допълнителна полза от алкохола. Например пият, за да се почувстват по-добре. Или да се разтоварят от стреса. Да намалят безпокойството. Да смекчат болката от съществуването. За малко да станат някой друг. Да избягат от самите себе си. Пият, защото не могат да се справят сами с неприятните чувства, мисли, съмнения.

Понякога успяват в това. Когато човек си пийне, се чувства по-добре. Не чувства болки и страдания. Преодолява плахостта си. По-лесно му е да каже нещо. В състояние е да започне да танцува, да пофлиртува. Да почувства близост с другите. Да повярва, че другите го приемат и да приеме сам себе си.

На такива хора алкохолът помага да живеят. При това действа бързо и не ги кара да полагат усилия: за да се почувстват добре и да бъдат доволни от себе си, не трябва да си дават зор – та нали е достатъчно да изпият няколко чашки. Който е открил тази магична сила на алкохола, е възможно да започне все по-често да посяга към чашката. С времето може да започне да пие всеки път, когато се ядоса, при малките неуспехи и, разбира се, също и от радост. По принцип мъчителното придобиване и развиване на умението да се справя с емоциите престава да бъде необходимо, защото го замества алкохолът. Тоест човек престава да съзрява: процесите на формиране на емоционалната устойчивост се преустановяват. Оттук всяка неочаквана промяна в емоциите – тъга и злост, страх и радост – ще бъдат прекалено силен стрес, за да може да ги преживява без алкохол. Това обяснява привидно непонятния факт, че алкохоликът се напива в най-малко подходящите моменти: когато например трябва да се яви на изпит, да спази важно обещание или да вземе важно житейско решение. Решението или изпитът водят до повишено нервно напрежение, с което алкохоликът не може да се справи самостоятелно. Той трябва да пие и именно в това – освен физиологичната непоносимост – се състои неговата зависимост от алкохола.

Лекарите и учените, занимаващи се с алкохолизма, са съгласни с това, че общата отличителна черта на алкохолиците е емоционалната незрялост. Анонимните алкохолици са убедени, че емоционалната незрялост е нещо повече от отличителна черта; това е същността на тяхната болест.

Детето се чувства като център на вселената. Изпитва глад и иска незабавно да го утоли: плаче, докато не получи храна. С плача, а понякога и с други средства детето налага волята си на своето обкръжение. То трябва да прави това, защото е напълно зависимо от обкръжението си, от което едновременно се и страхува. С течение на времето детето започва да си дава сметка, че на света има и други хора, а тяхното съществуване слага граници на неговите капризи. Че не може винаги да е център на вниманието. Че не всички негови желания трябва да бъдат изпълнявани моментално, а някои няма да бъдат изпълнени никога и то трябва да се примири с това. Че не трябва и че изобщо не може да налага волята си на другите. Като развива механизма за самоконтрол, порастващото дете става все по-самостоятелно, съзнавайки, че съдбата му зависи във все по-голяма степен от него самото, а не от обкръжението. Престава да се страхува от обкръжението, от другите хора и от непознатото. Възрастните хора се характеризират с умението си за самоконтрол, смелостта и отговорността за своите постъпки и за съдбата си.

Алкохоликът прилича на дете. В полето на съзнанието му доминират две понятия: АЗ и ИСКАМ. Той не е отговорен; вместо упорито да гради съдбата си, предпочита да манипулира другите, за да изпълняват неговите капризи. Дълбоко в себе си той е страхливец, бои се да застане очи в очи с живота; предпочита другите да работят за него. Дори ако не винаги е егоист, винаги е егоцентрик, мисли и говори изключително за себе си и изобщо не му идва на ум, че някой може и да не се интересува от него. Не може да се примири, че някой не иска да изпълни желанията му. Всяко „не“ приема като лична обида. Не може да се примири дори с нормалното съпротивление на материята: с това, че не всички желания и намерения на човек могат да бъдат осъществени. Когато не получи бонбон, детето плаче; алкохоликът – пие. С времето незрелостта на алкохолика става все по-голяма. Вместо да съзрява емоционално и духовно, той губи способността да изразява чувствата си. Не знае какво да прави с тях. Как да каже: „ядосан съм“ и как – „обичам“. Задушава чувствата в себе си, особено негативните: злост, обида и преди всичко страх. А когато те се натрупат прекалено много – пие, а после буквално избухва: изхвърля всичко от себе си, най-често в агресивна, деструктивна форма.

Алкохоликът си е същото дете, независимо дали в момента пие, или не. Анонимните алкохолици определят това още по-драстично и казват за себе си, че са били пияни дори по време на дългите периоди на въздържание. Когато още пиели, като другите смятали, че алкохоликът може да бъде или пиян, или трезвен. Днес знаят, че алкохоликът може да бъде пиян и без капка алкохол в организма си. Тогава е пиян „на сухо“: не пие, но мисли, чувства и реагира по същия начин, както когато е пил. Чувствата, с които не може да се справи, го водят към следващото пиянство. Анонимните алкохолици при предишния си начин на живот често са били „пияни на сухо“. В прекъсванията между пиянските си запои; когато са пиели антикол и когато са имали имплантиран есперал. Днес те не се учудват, че после винаги са се връщали към пиенето. Та нали по принцип никога не са били трезви. За тях трезвеността е започнала горе-долу след три месеца пребиваване в АА. Когато са виждали, че самото въздържание не е всичко. Че не могат да се справят с живота. Че семейните отношения вместо да се подобрят, стават още по-лоши. Че самите те са още по-раздразнителни, че в тях има все повече злоба. Много им се иска да се напият. Но другите анонимни алкохолици, които сами са минали вече през това, им казват, че изобщо не трябва да пият. Че вместо да пият, могат да започнат да променят самите себе си. Да съзряват.

* * *
Придобиването на зрелост е целта на програмата на АА, на т.нар. Дванадесет стъпки, изучавани последователно от непиещия алкохолик с помощта на други аовци. Изучавани на сбирките и вкъщи, в кафетата и по телефона; винаги и навсякъде, където двама непиещи алкохолици разговарят помежду си. И то не само за алкохола.

Единствено в Първата стъпка се споменава за алкохола, за това, че е време да престанеш да се бориш и да признаеш своето безсилие, за това, че поради пиенето човек губи способността си да управлява собствения си живот. Преминавайки през тази стъпка, алкохоликът разбива своята система на отрицания, което е задължително, но не достатъчно условие за поддържане на трезвеността. Сега той трябва да пречупи собственото си его, което не му позволява да се примири със света, с другите хора и със самия себе си. За това служат следващите единадесет Стъпки, които са преди всичко програма за духовно развитие. Целта на това развитие е „спокойствие на духа, за да се примириш с това, което не можеш да промениш; смелост, за да променяш това, което може да се промени, и мъдрост, за да различиш едното от другото“.

Спокойствие на духа, смелост и мъдрост не се постигат след няколко си там години изучаване на Стъпките и не остават веднъж завинаги. За спокойствие на духа, смелост и мъдрост трябва да се бориш винаги, всекидневно. Алкохоликът трябва да се бори за тях особено упорито, тъй като до края на живота си няма да се отърве от рефлекса да си пийне в трудни психически ситуации и тъй като никога няма да придобие контрол над алкохола. Поради това програмата на АА не е някакво еднократно лечение, а по-скоро начин на живот – за всеки ден, за цял живот.

Калерво излъчва душевно спокойствие и безметежност. Калерво е финландец, в АА е от 15 години. Напоследък ходи на сбирки четири-пет пъти седмично. Запитан защо го прави и дали изобщо вече е алкохолик, Калерво казва: „Алкохолик ще бъда винаги. Ако престана да бъда, спокойно мога да изпия чашка или две. А ако изпия дори капка, скоро ще пия така, както преди. Не познавам бивш алкохолик, затова пък познавам много непиещи алкохолици“.

Калерво ходи на сбирките, за да поддържа трезвеността си. За него трезвеността е дар, не еднократен, а непрекъснато даряван, и условието за непрекъснатото получаване на този дар е той да се дарява на другите. Калерво ходи на сбирките и за да може да се справя с живота. Защото продължава да има трудности със своите емоции, със своето мислене. Каквато и неприятност да се случи, у Калерво веднага се натрупват негативни емоции и лоши мисли. Той ги взима със себе си на сбирката и там те по някакъв магичен начин се изместват от оптимизъм, позитивни емоции, добри мисли. Понякога, ако нещо го потиска дълбоко, той разказва за това на сбирката. И още докато говори, се дистанцира, вижда, че повечето от неговите проблеми водят началото си от собствената му глава, от неговите мисли. Когато другите споделят с него собствения си опит и надежда, Калерво забравя за грижите. Излиза пречистен; може да живее нормално в един нормален свят.

Питам какво за Калерво е най-трудно днес, след петнайсет години трезвеност. Отговаря, че две неща. Толерантност към другите – както непиещите, така и пиещите. Да се научи на това да не се опитва да променя, да поправя, а да им дава правото на собствени, дори и скъпо струващи грешки. А още по-трудно е създаването на наистина партньорски, освободени от чувство за вина, съжаление, обиди и прекомерни очаквания, отношения в семейството, със съпругата, която много обича и която също много го обича.

Питам още Калерво какво най-много цени в АА освен самата трезвеност. Отговаря, че това са промените в тези области на живота, които привидно не са свързани с алкохола. „Когато започнах да трезвея и да ходя на сбирки, разбрах, че ще трябва да променя своите жизнени идеали. Знаех, че трябва да съм имал много лоши идеали и убеждения, поради които и пиех. Не знаех обаче, че с времето ще променя всичките си убеждения. Че най-„пияни“ са били тези, които смятах за добри: да правя кариера и богатство, преди всичко да работя, работата и кариерата да са отдадени на семейството, да му дам и душата си. Днес се промениха много мои вкусове, дори в областта на литературата и изкуството; интересуват ме съвсем различни от преди неща.“

Приятелите, които помнят онзи Калерво – от преди петнайсет години, казват за него: „Интересно, той е абсолютно същият както преди, но е съвършено различен.“ А самият Калерво често повтаря, че е благодарен за това, че е алкохолик. На питащия ми поглед обяснява: Ако не бях алкохолик, днес със сигурност щях да бъда също така духовно, морално и емоционално деградирал, какъвто бях преди изобщо да съм изпил първата си капка алкохол. Вероятно щях да имам остра невроза или да попадна в лудницата. А така получих шанс. Защото благодарение на алкохолизма открих нещо, което ми позволява не само да не пия, но преди всичко да решавам проблемите, които никога не съм умеел да решавам. Нещо, което ми позволява да живея.“

Такива благодарни алкохолици в АА са болшинство. От 1950 година тези, които могат, се срещат на всеки пет години на конвенциите, за да изразят заедно своята благодарност.

* * *
В първата седмица на юли 1985 година е трудно да се отиде в Монреал. Местата в самолетите и автобусите са разпродадени още през февруари. През април бяха резервирани всички места в хотелите и всички къмпинги – не само в Монреал и околностите му, а също и в северните части на американските щати Ню Йорк и Върмонт ­ навсякъде, откъдето може да се стигне до Монреал за 3 – 4 часа с кола.

От трети юли тон по улиците на Монреал задават усмихнати хора с табелки на гърдите. Повечето носят табелки със син цвят, някои – червени. На табелките са изписани името и първата буква от фамилията, под тях – градът и страната.

Най-много са американците. И канадците са доста. Но освен тях са пристигнали и няколко десетки хиляди и отвъд океана: от Австралия и Нигерия, от Индия и Аржентина, от Япония и Полша. Почти от всякъде.

На пети юли вечерта на Олимпийския стадион в Монреал са се събрали над 50 хиляди човека с табелки. Според всяка логика една трета от тези със сините табелки трябва да са мъртви. Още толкова трябва да се намират в затворите или в психиатричните заведения. Останалите, презирани и отхвърлени, трябва да очакват подобен край.

Междувременно живи и здрави, обградени с уважението на другите, обичащи и обичани, повече от всякога щастливи, те са дошли на стадиона в Монреал да изразят своята благодарност. За да отпразнуват заедно празника в чест на живота, здравето, свободата и достойнството.

На 5 юли 1985 година на Олимпийския стадион в Монреал се състои тържествена сбирка на Анонимните алкохолици по случай петдесетата годишнина от създаването на това движение.

Три дни и три нощи в модерния Дворец на конгресите и във всички по-големи хотели на Монреал се правят сбирки на АА. Закрити и открити; на английски, френски, испански и немски. По теми и без теми. Алкохолиците разговарят за организирането на службите на АА и обменят опит с лекари, прависти и работници в затворите. Говорят за това как е възникнало АА и как се развива извън Северна Америка.

През първия ден, в четвъртък вечерта, е организиран голям бал, за да танцуват, лудеят и се веселят до сутринта – без алкохол. Сред поканените е и Рут Хок, не-алкохоличка, която през 1939 година, като секретарка на Бил У., е преписала на машина оригинала на „Анонимните алкохолици“. В Монреал Ј връчват петмилионния екземпляр на „Библията“. В полунощ на същия ден в Гранд хотел започва сбирка нон-стоп, която продължава денонощно до неделя сутринта.

В петък вечерта се състои и голямата сбирка на Олимпийския стадион. Петдесет хиляди души посрещат с петнадесетминутни овации Луис, 94годишната вдовица на Бил У., основателят на АА. Именно тя работела вместо него и го водела по болниците, когато пиел. Именно тя освестявала първите алкохолици в нюйоркската група, която се събирала в техния дом. Шестнадесет години по-късно Луис основава Al-Anon, аналога на АА за семействата. В Монреал пристигат и няколко десетки хиляди участници в Al-Anon и Alateen; именно те носят на гърдите си табелките с червен цвят.

Луис говори кратко. Казва колко е щастлива, че още може да дойде до Монреал. Да види плодовете на зърното, в засяването на което е взела участие.

На следващия ден на Олимпийския стадион има концерт за участниците в Конвенцията, по време на който канадската певица Даниел Дорис, след като разбира, че за първи път участрват и поляци, десет минути пее на полски песента „Моя скъпа, аз те обичам“.

В неделя сутринта няколко хиляди алкохолици пробягват пет километра по улиците на стария град, а после на обяд 50 хиляди души още веднъж се събират на Олимпийския стадион, за да участват във финалната сбирка, посветена на духовното възраждане, каквото се получава обикновено с участието на Анонимните алкохолици.

На тези разнородни сбирки държат речи прекрасни оратори, познати на много аовци: Сибил Ц., трезва от над 40 години алкохоличка, която добре познавала основателите на АА; Ги Г. от Монреал, един от основателите на АА в Канада; Валтер С. от Венецуела; ораторът над ораторите Кланси Н. от Калифорния, чиито откровения, записани на касета, са отваряли очите на знаещите английски алкохолици във Варшава. И много други герои от 50-годишната история на АА. Всички те споделят своята благодарност и получават израз на благодарност от другите. Но най-горещо е приета Нанси.

Нейното изказване не е предвидено в програмата на Конвенцията. В събота вечерта тя участва в нон-стоп сбирката. Говори се по темата за самосъзнанието и за това, че то не помага в спирането на пиенето. След двадесетминутно встъпление думата вземат хора от залата. В края на сбирката става Нанси. Тя говори кратко. Разказва за жизнения си път. За детството си без баща и без чувства. За самотата, за търсенето на приятелство и чувства. За това колко добре се почувствала след първата чашка, а после и след наркотиците. Как най-напред Ј е било добре, а после по-зле и все по-зле. Докато накрая попаднала в АА, където намерила всичко, което търсела от детството си. „Вече видях толкова добро – завършва словото си Нанси, – а съм само на четиринадесет години.“

Когато алкохолизмът беше смятан за грях, алкохолиците се бореха до изнемога да докажат, че не са грешници. Губеха състоянието, работата, семейството и здравето си. Опитваха се да си отнемат живота. Половината си живот прекарваха в отделенията за алкохолици и въпреки това нищо не печелеха. Тези, които попадаха в АА, бяха само шепа от най-засегнатите от болестта.

Днес в Америка смятат алкохолизма за болест, а не за грях. Може би още не всички, но със сигурност тези, от които зависи най-много. От лекарите и учителите. От съдиите, полицаите и прокурорите. От духовниците и от хората, които професионално дават съпружески и семейни съвети. Всички те знаят, че алкохолизмът е прогресираща болест. Познават началните Ј симптоми; в състояние са да ги разпознаят много рано. Знаят, че най-ефикасният метод за възпиране на алкохолизма е АА. От всеки сто човека, които попадат в АА, една трета трезвее и повече никога не пие, една трета се връщат още веднъж или няколко пъти към пиенето, но в крайна сметка престават да пият, останалите никога не престават да пият. И въпреки че в АА все още попадат не повече от 10 процента от всички алкохолици, успехите на АА не будят съмнение: медицината успява да помогне едва на пет процента от пациентите с алкохолизъм; тези, които са в състояние сами да спрат да пият и да запазят трезвеността си, са шепа.

Лекарите знаят това и насочват пациентите към АА. В повечето щати са приети закони, задължаващи застрахователните фирми да покриват разходите за лечение на алкохолизма. Към АА насочват хората и прокурорите и съдиите. Особено младите, които са извършили престъпление под влиянието на алкохола или са известни с това, че обичат да си пийват. На тях съдията дава право на избор: лечение на алкохолизма, а после или АА, или затвор.

Например в Калифорния преди сбирката на АА част от участниците слага някакви листове в едно кошче. През почивката водещият ги подписва и ги връща след сбирката. Това са листове от съда: в Калифорния за първото и второто нарушение в пияно състояние – разбира се само ако няма жертви – вместо предвидения от закона арест съдът „наказва“ виновния с определен брой сбирки на АА. Една част си отбиват наказанието и се връщат към пиенето; някои впрочем може изобщо да не са алкохолици. Но поне научават какво може би ги заплашва в бъдеще. Значителна част от „наказаните“ обаче се убеждават, че АА може да им бъде от полза и остават за постоянно.

АА е признато и за ефикасна форма на превенция и реабилитация на престъпници. Връзката между алкохолизма и престъпността е очевидна: смята се, че почти половината от всички престъпници са хора, зависими от алкохол, наркотици, лекарства или от няколко неща едновременно. Сред рецидивистите броят на зависимите нараства до над 75 процента; за „нормалния“ човек наказанието е достатъчна поука да не нарушава вече законите, докато алкохоликът не управлява своите постъпки: излиза, напива се и отново се връща зад решетките. Макар че в последните години това се случва малко по-рядко: в американските затвори има близо1 500 групи на АА, в които са придобили и поддържат трезвеността си над 50 000 затворници.

Движението на Анонимните алкохолици – след едва петдесет години съществуване – е придобило пълноправно гражданство в Америка. Групи на АА има дори в най-малките селища. Някой е пресметнал, че от всяко място на Съединените щати можеш да посетиш някаква сбирка на АА само след няколко часа каране на кола. За няколко секунди можеш да позвъниш на телефона за контакти и да поразговаряш, ако изведнъж страшно много ти се прииска да пиеш. А дори и там, откъдето не можеш нито да стигнеш с кола, нито да позвъниш, можеш да получиш помощ. В много американски самолети по високоговорителите може да прозвучи въпросът: „Има ли сред пасажерите познати на Бил У.?“ Ако в този самолет лети анонимен алкохолик, той веднага разбира, че някой се нуждае от помощта му. В самолета на алкохолика му се приисква да пие почти инстинктивно.

Изобщо в Америка обичайните възгледи относно алкохола и зависимостта от алкохола са се променили. По-рано прекомерно пиещият човек се е сравнявал с модела от канавката, убеждавал се е, че след като не пие като онзи, то не е алкохолик, и продължавал да пие, докато сам не изпадне до канавката. Днес младото момиче може да се напие само няколко пъти и вече да знае, че пие рисково и ако продължава да пие, ще падне много ниско. Може да отиде в АА, преди да е загубила всичко. Днес над 30 процента от участниците в АА са хора под 30 години и още толкова – жени. Те също са стигнали до своето дъно, с тази разлика, че това дъно се намира днес значително по-високо, отколкото преди.

Успехите на АА намериха последователи. Оказва се, че същите тези Стъпки могат да помогнат да се освободиш от наркоманията или от зависимостта към лекарства, да ограничиш хазарта, да овладееш други зависимости. Наркоманите са започнали да се събират в Narcotics Anonymous, лекоманите в Pills Anonymous, зависимите от хазарта в Gamblers Anonymous, тези, които не могат да овладеят страстта си към яденето в Overeaters Anonymous, а такива, които не могат да се спрат да купуват – в Debtors Anonymous. Нещо повече, Стъпките и принципа на споделянето на собствения „опит, сила и надежда“ помагат много добре и на хората, които не страдат от зависимости. В Emotions Anonymous, в Depressives Anonymous и в Neurotics Anonymous си помагат взаимно тези, които не могат да се справят с емоционалните си проблеми; във Families Anonymous се събират хора, които искат да преодолеят семейните си проблеми, а в Parents Anonymous тези, които искат да се възползват от възпитателския опит на другите. През 1980 година 15 милиона американци са участвали в близо половин милион различни групи за взаимопомощ, а днес те може би са двойно повече.

Анонимните алкохолици имат духовна близост с участниците във всяка от тези групи. Особено силна близост обаче ги свързва с две движения за взаимна помощ: Al-Anon и Alateen.

Единственият начин, по който семейството може да помогне на алкохолика, е да го остави на мира. Да не настоява, да не убеждава, да не крещи, да не умолява. Но същевременно и нищо да не върши вместо алкохолика: медицински свидетелства, заеми или бележки за неявяване на работа; да не го оправдава с болестта. Да не почиства пиянските му боклуци. Нека той да пие на своя отговорност. Всеки алкохолик на своя отговорност, без неумело обичащите го близки и приятели, би пил наполовина по-кратко; много по-рано би достигнал до своето дъно.

Жената на Бил У., Луис, основава Al-Anon не за това да учи семействата как да помагат на алкохолиците. Луис основава Al-Anon, защото след няколко години съществуване на АА забелязва много странно явление. Известно време след изтрезняването на болния съпруг семействата на алкохолиците започвали да се разпадат. Хора, които са преживели най-страшните години на пиянство, сега, в трезвия живот, се развеждат. Съпруги, които много години са се молили мъжът им да престане да пие, не можели да издържат с него, когато той спирал да пие. А още по-интересно било това, че ако след време тези жени отново се омъжвали, то най-често го правели за алкохолици.

За Луис съществувало само едно обяснение на това явление. А именно, че алкохолизмът е своего рода „заразна болест на емоциите“. Че семейството на алкохолика „се заразява“ от тази болест и боледува от нея вече съвсем независимо от това какво става със самия алкохолик. Той може да напусне семейството, може да умре, може дори да изтрезнее в АА и въпреки това семейството му да продължава да боледува от болестта, наречена „ко-алкохолизъм“. И така, както Бил У. измислил за алкохолизма АА, Луис измислила средство срещу „ко-алкохолизма“ – а именно Al-Anon. После възниква и специална програма за деца на алкохолици Alateen. Днес всеки засегнат от алкохолната болест може да намери помощ при хора, които имат идентичен опит, може да се развива заедно с тях. Все по-често могат да се срещнат семейства, ходещи на сбирки – единият на АА, другият на Al-Anon, а децата на Alateen. Такива семейства могат да се синхронизират, да преживеят „шока на трезвеността“ и да прекъснат семейното наследяване на алкохолизма, понякога след много поколения.

Случват се и такива алкохолици, чиито съпрузи, родители или деца също са алкохолици. Като че ли двойно болни: от алкохолизъм и ко-алкохолизъм едновременно. Те носят в себе си следи и от двете болести. Ходят в АА и в Al-Anon. Днес те казват за себе си, че са спечелили двойно.
* * *
Много хора не могат да разберат защо Анонимните алкохолици са анонимни. Нали щом като алкохолизмът е болест, няма от какво да се срамуват; точно обратното, справянето със зависимостта може да бъде само повод за гордост и прослава. В този аргумент се крие отговорът на въпроса за причината за анонимността. Анонимните алкохолици си остават анонимни именно поради това, да не позволят да се изкусят от гордостта и славата. Да не подхранват с успехите си в трезвеността прекомерното си его, което вече им е създало достатъчно неприятности. Като защита от самите себе си те смятат анонимността за „основа на духа на цялата общност, винаги напомняща за предимството на принципите пред личността“.
* * *
В началото на съществуването на АА нейните основатели чертаели велики планове. Представяли си ръководени от АА болници, правителствени и частни дотации. Разчитали на парите на Рокфелер, който обаче ги разочаровал. Организирал обяд за Анонимните алкохолици, но като разбрал принципите на АА, казал: „Парите ще развалят това“ и не им дал нито грош. Днес участниците в АА са благодарни на Рокфелер. Приет е принципът, че дейността в общността е почетна, движението на АА не приема и никакви външни дотации. Всеки алкохолик сам си плаща за своята трезвеност, впрочем не много. В края на сбирката се пуска кошничка или шапка и всеки дава колкото може: в Америка долар, във Франция – франк, в Полша също не много. Който няма, не дава, и никой няма претенции към него. С тези пари се плаща наемът на залата, купува се кафе, чай, сладки. АА е самодостатъчна и независима организация.

АА не взема отношение по никакви спорни проблеми, дори не е против алкохола като такъв. Не се въвлича в никакви публични спорове. Не управлява лечебни центрове нито им дава името си. Единствената цел на движението на АА е да носи своето посланието на алкохолиците, които все още страдат.