1. Обхват на признаването



Изтегляне 152.72 Kb.
Дата09.09.2016
Размер152.72 Kb.
#8693
Признаване и допускане на изпълнението на чуждестранни арбитражни решения в Република България - проф.Иван Владимиров, адвокат от София
1. Обхват на признаването. Признаването и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение се уреждат от международни договори, в които Република България участва (чл.51, ал.2 от Закона за международния търговски арбитраж -ЗМТА) (Обн., ДВ, бр.60 от 1988 г.; изм. и доп., бр.93 от 1993 г., бр.59 от 1998 г., бр.38 от 2001 г., бр.46 от 2002 г.; Решение №9 на Конституционния съд от 2002 г. – ДВ, бр.102 от 2002 г.). Има се предвид преди всичко многостранната Нюйоркска конвенция от 1958 г. (Текста на Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г. вж.ДВ, бр.2 от 1965 г.), която има точно такъв предмет, както и Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж от 1961 г. (Текста на Европейската конвенция от 1961 г. вж.ДВ, бр.57 от 1964 г.) Но не е изключено приложение да намерят и двустранни международни договори на Република България, в които се съдържа съответна уредба.
В Нюйоркската конвенция от 1958 г. е предвидена за всяка държава възможност при подписването, при ратификацията или при присъединяването към конвенцията на основата на взаимност да заяви, че ще я прилага само към арбитражни решения, постановени на територията на друга договаряща държава. Допустимо е също така тя да заяви, че ще прилага тази конвенция само относно спорове, възникнали от договорни или недоговорни правоотношения, които се считат търговски съгласно нейния национален закон (чл.І, ал.3).
При ратифицирането на конвенцията от българска страна е направена следната декларация: „България ще прилага Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, когато решенията са издадени на територията на една от договарящите държави. Що се отнася до решенията, издадени на територията на недоговаряща държава, тя ще прилага конвенцията само на базата на стриктна взаимност”. По такъв начин държавата ни се е възползвала от първата възможност да направи декларация, но не и от втората възможност за декларация, предвидени в чл.І, ал.3 на Нюйоркската конвенция от 1958 г.
Така направената декларация очертава обхвата на признаването на чуждестранни арбитражни решения в Република България. Безусловно се признават решенията, издадени на територията на една от договарящите държави. Решенията, издадени на територията на недоговаряща държава, се прилагат в Република България само на базата на стриктна взаимност. Не е необходимо взаимността да бъде непременно договорна. Достатъчна е и фактическата взаимност, установена от компетентния съд. Тежестта на доказване лежи върху страната, която е заинтересувана от признаването.
Изисква се ефективно доказване на взаимността. В случая е неприложимо оборимото предположение за наличие на взаимност, създадено с чл.47, ал.2 от на международното частно право – КМЧП (ДВ, бр.42 от 2005 г.). Изискването за такова Кодекса наличие не се съдържа в национален нормативен акт, а в международен договор, по който Република България е страна, и в нейна декларация, направена при ратифицирането му. Декларацията ограничава действието на международния договор. Не става дума за прилагането на чуждо право. Освен това разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор или в друг международноправен акт в сила за Република България (чл.3, ал.1 от КМЧП).
Тъй като Република България не се е възползвала от възможността да заяви, че ще прилага Нюйоркската конвенция от 1958 г. само към арбитражни решения по спорове, които според нейния закон се смятат за търговски, на признаване в нея подлежат и чуждестранни арбитражни решения по нетърговски (гражданскоправни) спорове.
2. Подсъдност при признаване. Искът за признаване на чуждестранно арбитражно решение се предявява пред Софийския градски съд. Достатъчно е друго да не е предвидено в международен договор, по който Република България е страна (чл.51, ал.3 от ЗМТА – нова, ДВ, бр.38 от 2001 г.). Разпоредбите на КМЧП не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в друг закон, какъвто е ЗМТА (чл.3, ал.1 от КМЧП). Затова не може да намери приложение чл.118 от КМЧП, който е посветен на подсъдността при признаването на решения на чуждестранни държавни съдилища. Недопустимо е признаването на чуждестранно арбитражно решение да се извършва извън Софийския градски съд от друг орган, пред който то се предявява.
В българското законодателство липсва законово определение на понятието „чуждестранно арбитражно решение”. За квалификацията на едно арбитражно решение като чуждестранно решение значение има разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗМТА. Приложното поле на закона обхваща международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на Република България. Решението на такъв арбитраж е българско. Чрез правоприлагане по аргумент от противното (per argumentum a contrario) следва да се направи изводът, че чуждестранно е решение, произнесено от арбитраж, който се е състоял на място, разположено извън територията на Република България.
До същия правен извод се достига, ако се приеме, че препращането, което чл.51, ал.2 от ЗМТА прави към сключените от Република България международни договори, важи не само за признаването и за допускането на изпълнението, но и за квалификацията на едно арбитражно решение като чуждестранно.
Квалификацията, която е установена в международен договор или в друг международен акт, се съобразява при прилагането им. Това съобразяване се налага от международния характер на разпоредбите и от необходимостта да се постигне еднообразие в тяхното тълкуване и прилагане (чл.3, ал.2 от КМЧП).
Приложение в случая ще намери чл.І, ал.1 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. Според тази разпоредба чуждестранни са арбитражните решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се искат признаването и изпълнението на решенията. Допустимо е страни по споровете да бъдат както физически, така и юридически лица.
3. Подсъдност при допускане на изпълнението. Иск за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България се предявява, когато това решение е постановено в тежест на физическо или юридическо лице, което има обичайно местопребиваване, респективно седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България. Тогава е налице международната компетентност на българските съдилища (чл.4, ал.1, т.1 от КМЧП).
Под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва специално да бъдат съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки (чл.48, ал.7 от КМЧП).
Седалище на търговеца, включително на едноличния търговец-физическо лице и на юридическите лица-търговци, каквито са търговските дружества и кооперациите с изключение на жилищно-строителните кооперации, е населеното място, където се намира управлението на дейността му (чл.12, ал.1 от Търговския закон). Същото разбиране за седалище е възприето за юридическите лица с нестопанска цел, каквито са сдруженията и фондациите. Седалище на такова юридическо лице е населеното място, в което се намира управлението му (чл.8, ал.1 от ЗЮЛНЦ).
Софийският градски съд е компетентен да разгледа иск за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България. Достатъчно е друго да не е предвидено в международен договор, по който държавата ни е страна (чл.51, ал.3 от ЗМТА).
4. Производство по признаването и допускането на изпълнение. За разглеждането на иска за признаване и/или за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение в Република България по силата на чл.51, ал.3 от ЗМТА следва да се прилагат съответно чл.305 и 306 от ГПК, посветени на производството по признаването и изпълнението на решения на чуждестранни съдилища.
Тъй като споменатите в ЗМТА чл.305 и 306 от ГПК, влизащи в неговата глава тридесет и втора, са отменени с §4 от заключителните разпоредби на КМЧП, на чл.51, ал.3 от ЗМТА трябва да се извърши поправително тълкуване. На съответно прилагане подлежат чл.119, 120 и 121 на КМЧП, които уреждат същото частноправно отношение с международен елемент и практически ги заменят.
Съответно прилагане означава разпоредбите да се прилагат само в смисъл, който не влиза в противоречие с правната същност на арбитражното решение. Изцяло ще важат изискванията на чл.119, ал.2 от КМЧП и на чл.ІV, т.2 на Нюйоркската конвенция от 1958 г. за приложенията към молбата за признаване и за допускане на изпълнението на решението на чуждестранен съд, съответно арбитраж, включително: а)оригинала или надлежно заверен препис от арбитражното споразумение; б)препис от решението, заверен от арбитражния съд, който го е постановил; в)удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила; г)ако тези документи не са съставени на официалния език на държавата, в която решението се предявява за признаване и изпълнение, трябва да бъде представен превод на този език. Преводът се заверява от официален или заклет преводач, или от дипломатическо или консулско учреждение.
Ищецът не се освобождава от задължението да представи необходимите приложения към всяка искова молба, изброени в чл.99 от ГПК, а именно: а)пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник; б)държавните такси и разноските, когато се дължат такива, и в)преписи от исковата молба и приложенията към нея според броя на ответниците.
Съдебната такса се определя по правилата на чл.55 от ГПК. В т.7в от Тарифа №1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, от прокуратурата, от следствените служби и от Министерството на правосъдието, одобрена с Постановление №167 на Министерския съвет от 1992 г., е предвидена сравнително ниска държавна такса по молби за признаване на решения на чуждестранни арбитражни съдилища. Тя възлиза на 0.4 на сто от присъдената сума, но не по-малко от 40 лева (Обн., ДВ, бр.71 от 1992 г.; изм. и доп., бр.92 от 1992 г., бр.32 и 64 от 1993 г., бр.45 и 61 от 1994 г., бр.15 и 53 от 1996 г., бр.2, 28 и 36 от 1997 г., бр.20 от 1998 г.; попр., бр.24 от 1998 г.; изм. и доп., бр.95 от 1998 г. и бр.14 от 2000 г.; изм. с Решение №798 на Върховния административен съд на Република България от 2001 г. – ДВ, бр.19 от 2001 г.; доп., бр.89 от 2001 г. и бр.83 от 2002 г.).
Недопустимо е съдът при разглеждането на делото да влиза в обсъждане на съществото на спора, който е разрешен от чуждестранния арбитраж. Той е овластен само да проверява, дали представеното арбитражно решение не съдържа постановления, които противоречат на обществения ред на Република България.
В производството пред държавния съд длъжникът може да противопостави възражения за липсата на условия за допускане на изпълнението, включително за наличността на едно от основанията за отказ да се признае и да се допусне изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, които са предвидени в чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г. Но чл.51, ал.3 (нова – ДВ, бр.38 от 2001 г.) на ЗМТА изрично изключва правото на длъжника да предяви възражение за погасяване на вземането след постановяване на решението.
Решението на Софийския градски съд, с което се уважава или се отхвърля молбата за признаване и за допускане на изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, подлежи на общо основание на въззивно обжалване пред Софийския апелативен съд и на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.
5. Видове основания за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение. Нюйоркската конвенция от 1958 г. установи еднообразен режим както за признаването, така и за привеждането в изпълнение на чуждестранни арбитражни решения. Тя раздели на две групи основанията за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение. Разграничителният критерий между тях е наличността или липсата на тежест на доказване у длъжника по изпълнението.
В първата група влизат основанията, които трябва да бъдат предявени от страната, възразяваща против признаването на чуждестранно арбитражно и против привеждането му в изпълнение (чл.V, т.1).
Втората група се състои от основанията, които съдът взема под внимание по собствен почин (ex officio) (чл.V, т.2).
6. Основания, които трябва да бъдат предявени от страната, възразяваща против признаването на чуждестранно арбитражно решение и против привеждането му в изпълнение. Обща черта на основанията за отказ от тази група е обстоятелството, че тежестта на доказването им лежи върху страната, която възразява против признаването на чуждестранното арбитражно решение и против привеждането му в изпълнение. Компетентният орган на държавата, в която се иска признаване и привеждане в изпълнение, не може да разглежда по свой почин основанията от тази група.
А) Отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение е допустим, когато страните по арбитражното споразумение или една от тях е била недееспособна по закона, който е приложим за нея. Дееспособността на физическите лица се определя по личния им закон. В европейските континентални държави меродавно за личния закон е гражданството на лицето. В системата на общото право личният закон се обуславя от местожителството на лицето.
Основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне изпълнението му представлява недействителността на арбитражното споразумение. За определянето й е приложим законът, на който страните са подчинили това споразумение, а при липсата на такова указание – законът на държавата, където решението е постановено (чл.V, т.1, буква „а” на Нюйоркската конвенция от 1958 г.).
В отношенията между лица от държавите, които са едновременно участнички в Нюйоркската конвенция от 1958 г. и в Европейската конвенция от 1961 г., каквато е Република България, споменатата разпоредба на Нюйоркската конвенция се прилага с особености. Трябва да се вземе под внимание чл.V на Европейската конвенция, който установява срокове за предявяване на възраженията против арбитражното споразумение.
Възражението на една от страните за некомпетентност на арбитражния съд, ако се основава на липса или на нищожност на арбитражното споразумение или на изгубване на неговата сила, трябва да бъде предявено не по-късно от деня, когато в хода на арбитражното производство страната е взела становище по съществото на спора. Ако възражението се основава на това, че спорният въпрос е вън от компетентността на арбитражния съд, то следва да бъде направено в хода на арбитражното производство веднага, след като този въпрос бъде поставен (чл.V, т.1 на Европейската конвенция от 1961 г.).
Възражения за некомпетентността на арбитражния съд, които не са били направени в така определените срокове, не могат да бъдат повдигани в хода на следващото производство пред държавен съд по повод на молба за изпълнението на арбитражното решение. Това се отнася само за възраженията, предявяването на които зависи от волята на самите страни. Зависимостта от волята на страните се определя съобразно приложимия закон, обусловен от отпращащите норми на държавата, чийто е съдът (чл.V, т.2 на Европейската конвенция от 1961 г.).
Следователно възражения против привеждането на арбитражното решение в изпълнение, основани върху недействителност на арбитражното споразумение (чл.V, т.1, буква „а” на Нюйоркската конвенция от 1958 г.), са допустими съгласно чл.V на Европейската конвенция от 1961 г., само ако те са били предявени в арбитражния процес в определените срокове или ако те по lex fori могат да бъдат повдигнати от съда по негов почин (ex officio). Така, допустимо е арбитражният съд да уважи направено след определения срок възражение за некомпетентност, ако има уважителна причина за закъснението (чл.20, ал.3 от ЗМТА). В този случай държавният съд може да контролира решението на арбитражния съд относно пропускането на срока.
Б) Допустим е отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, ако страната, срещу която решението се предявява, докаже, че не е била надлежно уведомена за назначаването на арбитър или за арбитражното производство или по други причини й е било невъзможно да предяви своите защитни средства (чл.V, т.1, буква „б” на Нюйоркската конвенция от 1958 г.).
Общ признак на трите хипотези, които се обхващат от това основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, е осъщественото нарушение на правото на защита на страната, срещу която решението се предявява.
Неуведомяване за назначаване на арбитър или за арбитражното производство е възможно преди всичко при арбитраж ad hoc. To съставлява неизпълнение на задължението на ищеца да уведоми ответника за арбитраж, както и неизпълнение на задължението на страната да уведоми другата страна за избрания от нея арбитър или за предложението й за определяне на едноличен арбитър (чл.3, т.1 и т.4, буква „а” и „б” и чл.7 от Правилника на УНСИТРАЛ за арбитраж) (Текста на правилника в превод на български език вж. в сб.”Избрани нормативни и други актове по външноикономическите отношения на НР България”, раздел V „Правна защита по външноикономически отношения”. Съставители Б. Иванчев, Й. Ласков и Е. Стойчева. С., БТПП, библиотека №235, 1988, с.143 – 162.).
Неуведомяване на страна по спора за назначаване на арбитър е възможно и при институционния арбитраж, по-специално при служебно назначаване на арбитър поради бездействие на ответника в законоустановения срок или на председател на решаващия състав поради бездействието на двамата арбитри в срока, определен за това.
Невъзможността на страната да предяви своите защитни средства в арбитражното производство може да се дължи на различни причини, които не зависят от нея. Някои от тях покриват белезите на непреодолима сила (земетресение, наводнение, военни действия, правителствена забрана и т.н.). Но в практиката по-честа причина за тази невъзможност е ненадлежното уведомяване на страната за арбитражно заседание.
В правилниците на институционните арбитражи се предвиждат срокове за предварително уведомяване на страните за арбитражно заседание. Те включват достатъчно време за страната, за да организира защитата на своите интереси по арбитражното дело. За страната от чужбина достатъчно време преди арбитражното заседание, освен за събиране на доказателства, е необходимо за получаване на изходна и входна виза и за спазване на други паспортни формалности за пътуването й или за пътуването на нейния представител до мястото на заседанието.
Несвоевременното уведомяване на страната за арбитражното заседание създава невъзможност за нея да предяви своите защитни средства. Достатъчно е засегната от нарушението да бъде страната, срещу която решението се предявява и тя да докаже нарушението.
В) Буква „в” на т.1 на чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г. предвижда като основание за отказ случая, когато арбитражното решение е постановено по спор, непосочен в арбитражното споразумение или неспадащ към споровете, предвидени в арбитражната уговорка в договора. Такова основание е налице и когато решението съдържа постановления, които излизат извън условията на арбитражната уговорка в договора или извън арбитражното споразумение.
Създадена е уредба за случаите, когато произнасянето по въпроси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в договора, може да бъде отделено от онези, които на са били обхванати от такова споразумение или уговорка. Частта от арбитражното решение, която съдържа произнасяне по въпроси, обхванати от арбитражното споразумение или от арбитражната уговорка в договора, подлежи на признаване и на привеждане в изпълнение.
В отношенията между лица от държавите, които са едновременно участнички в Нюйоркската конвенция от 1958 г. и в Европейската конвенция от 1961 г., разпоредбата трябва да се прилага, като се вземат под внимание сроковете за предявяване на възраженията по чл.V на Европейската конвенция. Важи казаното по-горе при разглеждането на основанието за отказ, предвидено в буква „а” на т.1 на чл.V на Нюйоркската конвенция.
Г) Като основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение може да послужи също така обстоятелството, че съставът на арбитражния съд или арбитражната процедура не са били в съответствие със споразумението между страните. Когато такова споразумение липсва, меродавно е несъответствието им със закона на държавата, в която се е състоял арбитражът (буква „г” на т.1 на чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г.).
Д) Последната буква „д” на т.1 на чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г. предвижда като основание за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение случая, когато арбитражното решение не е станало още задължително за страните. Такова основание е налице и когато решението е било отменено или изпълнението му е било спряно от компетентен орган на държавата, в която или съобразно закона на която е било постановено. Не може да не се отбележи, че съгласно чл.41, ал.3, изр.трето на ЗМТА в редакцията според ДВ, бр.93 от 1993 г. с връчването му поне на една от страните арбитражното решение влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение. Следователно за арбитражно решение, което е постановено в Република България и е връчено поне на една от страните, не е налице основанието „да не е станало задължително за страните”. На такова основание компетентният орган на друга държава-участничка в Нюйоркската конвенция от 1958 г., не може да откаже да признае това решение и да го приведе в изпълнение.
Точка 2 на чл.ІХ на Европейската конвенция от 1961 г. уточнява, че в отношенията между договарящите държави, които същевременно са страни по Нюйоркската конвенция от 1958 г., каквато е Република България, т.1 на същия чл.ІХ ограничава прилагането на чл.V, т.1, буква „д” на Нюйоркската конвенция само до случаите, предвидени в тази точка.
Следователно отмяната на арбитражното решение в държавата, в която или по законите на която то е постановено, е причина за непризнаването му и/или за отказ да се допусне неговото изпълнение в чужбина по буква „д” на т.1 на чл.V на Нюйоркската конвенция, само ако е извършена на едно от следните основания: а)недействителност на арбитражното споразумение; б)нарушаване на правото на защита; в)излизане на арбитража извън рамките на арбитражното споразумение; г)неспазване на арбитражната процедура, избрана от страните. Тази разпоредба се прилага, когато държавата, в която или по законите на която решението е произнесено, и държавата, в която се иска признаване и/или изпълнение на арбитражното решение, са участнички едновременно в Нюйоркската конвенция от 1958 г. и в Европейската конвенция от 1961 г.
7. Основания за отказ да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се приведе то в изпълнение, които съдът служебно взема под внимание. Обстоятелствата, за които следи служебно компетентният орган на държавата, където се иска признаване и изпълнение на чуждестранно арбитражно решение, са предвидени в т.2 на чл.V на Нюйоркската конвенция от 1958 г.
Според посочената разпоредба допустимо е да се откаже да се признае чуждестранно арбитражно решение и да се допусне неговото изпълнение, ако компетентният орган на държавата, в която се иска признаването и изпълнението, намери: а)че съгласно закона на тази държава предметът на спора не подлежи на разрешаване от арбитраж; или б)че признаването или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред на тази държава.
А) Когато в Република България се иска признаване на чуждестранно арбитражно решение и привеждането му в изпълнение, българският закон е приложим за определяне на споровете, които не подлежат на разрешаване от арбитраж. Меродавен е чл.9, ал.1 от ГПК. Той изключва от кръга на арбитрируемите спорове споровете за нарушени или за заплашени с нарушаване лични субективни права, както и имуществени спорове за вещни права или за владение върху недвижими имоти, за издръжка или за права по трудово правоотношение.
Б) В международночастноправните системи на повечето държави се предпочита да се употребява понятието „обществен ред”, без да му се даде законово определение (легална дефиниция). Така, Швейцарският федерален закон за международно частно право от 1987 г. предвижда, че прилагането на разпоредби на чуждестранното право се изключва, ако то води до резултат, който е несъвместим с швейцарския обществен ред (чл.17). В закона не се съдържа легална дефиниция на обществен ред. Компетентният орган на такава държава разполага с широка дискреционна власт да прецени, дали признаването и/или изпълнението на чуждестранно арбитражно решение ще противоречи на обществения ред на тази държава. Когато отговорът му е положителен, той ще откаже да даде екзекватура за решението.
Но има и законодателства, в които се съдържа определение за обществен ред. Такова е законодателството на Федерална република Германия. Според чл.6 на Закона за ново уреждане на международното частно право на Германия от 1986 г. чуждестранна правна норма не се прилага, когато нейното прилагане води до резултат, който е несъвместим с основните принципи на правото на Германия и особено с основните конституционни права.
В Република България обща разпоредба относно прилагането на съображението за обществен ред се съдържа в КМЧП. Предвижда се, че разпоредба на чуждо право, определено като приложимо по този кодекс, не се прилага, само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред. Несъвместимостта се преценява, като се държи сметка за степента на връзка на отношението с българския правен ред и значимостта на последиците от прилагането на чуждото право (чл.45, ал.1 и 2 ).
От само себе си се разбира, че е допустимо страната, която възразява против признаването и/или против привеждането на чуждестранното арбитражно решение в изпълнение, да привлече вниманието на съда върху наличността на основание за отказ, за което той е длъжен да следи служебно, а именно: неарбитрируемост на спора съобразно закона или противоречие с обществения ред на собствената му държава. Но върху нея не лежи тежестта на доказване (По-подробно вж.Владимиров, Иван. Ръководство по международен търговски арбитраж. С., из-во „Ромина”, 2006, с.126 – 142.).

Изтегляне 152.72 Kb.

Сподели с приятели:



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание