1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право


Погасителна давност – понятие, фунцкии, приложно поле. Давностни, преклузивни, рекламационни, гаранционни срокове, срочни права



страница19/19
Дата09.04.2017
Размер2.95 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

62. Погасителна давност – понятие, фунцкии, приложно поле. Давностни, преклузивни, рекламационни, гаранционни срокове, срочни права

Тъй като погасителната давност е една изключително разпространена фигура в гражданското право, то за нея могат да се даде следното определение:


Погасителната давност като юридически факт има в основата си един период от време (срок).
Погасителната давност като субективно право, което се поражда при проявлението на този срок + позоваването на него.
Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат, както юридическия факт, така и произтичащото от него субективно право.
Като юридически факт погасителната давност представлява един период от време, през който не настъпват някакви обстоятелство, водещи до прекратяване на субективното право на вземане на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства, което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.

- Срокът има различно значение в гражданското право:


в облигационното право срокът определя от кой момент субективното право става изискуемо/от кой момент могат да се приложат мерките на държавната принуда. Срокът има значение във връзка с погасяването на субективните права – изтичането на определен срок погасява правото на вземане;
при придобивната давност изтичането на определен срок от време води до пораждането на възможността на едно лице, което е владелец на дадена вещ, да се позове на придобиването й по давност;
времето е от значение и при давността;
определени права така са обвързани с определен срок, че могат да се упражняват само през неговото времетраене – напр. авторското право или преклузивните срокове в процесуалното право.
Срокът представлява определен отрязък от време, който се характеризира с начален и с краен момент. Срокът обаче може и да е точно фиксиран.

От гл.т. на това какво е съдържанието на съответните срокове те се делят на:


давностни срокове – давностният срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или, ако не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита;
преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право;
рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.
Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.
Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процеса (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).

Според правното действие на сроковете те биват:


срокове, свързани с пораждането на правно действие;
срокове, свързани със защитата на права;
Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).

Определение за погасителна давност

Видимо е, че първият елемент на погасителната давност е изтичането на някакъв срок. Но какъв е този срок? Проф. Таджер счита, че като юридически факт погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си.


Проф. Павлова смята, че това разбиране е тясно – вярно е, че изпълнението най-често става по инициатива на кредитора, когато бездействието му трябва да е правно релевантно, но не са рядкост случаите, в които изпълнението настъпва без да е искано от кредитора – напр., когато длъжникът се издължава без да му е искано изпълнение. Или пък, случаи, когато има възможност да се погаси вземането, но това зависи от волята на длъжника (напр. при компенсацията), или пък случаи, когато длъжникът е в състояние на обективна невъзможност да изпълни.
Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.

Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:


1. Да се погаси съществуването на субективното право.
2. Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.
Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.
Проф. Павлова пък счита, че притезанието е форма, фаза от съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието.
Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.
Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.
Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.
Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.
Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД), но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД), т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.

Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.


Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).
Проф. Павлова е права за това, че с позоваването на изтекла погасителна давност длъжникът не може да погаси едно публично право на вземане, каквото е правото на иск.

Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.


Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.
Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).

Разграничение между погасителната давност и придобивната давност

Разликата между погасителната и придобивната давност се свежда до следното: докато погасителната давност е институт на цялото гражданско право, то придобивната давност е институт само на вещното право, способ за придобиване на вещни права (79 – 86 ЗС с препращания към ЗЗД). Т.е., след като е невъзможно обединяването на двата института, пороците продължават като се препраща от ЗС към ЗЗД.


Общото между двата института е, че става въпрос за срокове, правните последици не настъпват служебно, а само въз основа на волеизявление на заинтересувано лице. Разликата между двете е в съдържанието им – придобивната давност представлява упражняване на фактическа власт с намерението да се владее, докато погасителната давност е бездействие на кредитора.

Функции на погасителната давност

Безспорно е, че погасителната давност няма санкционираща функция – макар в крайна сметка да се достига до неблагоприятни правни последици за кредитора. Последният може да е и правомерен, съзнателно да не търси събирането на вземанията си, т.е. неупражняването на субективното право не е укоримо от правото.


Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.
Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.
От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).

Преклузивни и рекламационни срокове

Освен за давностни срокове, в гражданското право се говори и за преклузивни и рекламационни срокове:


1. Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност. Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД. За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.
Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.
След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.
Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.
Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален), срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна, двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС, шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.

2. Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.


Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.
Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.
Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача. 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производство / предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията. Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.
Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.
Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.
Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.
Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС). Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.


63. Видове давностни срокове и критерии за разграничаване. Конкуренция на давностни срокове

Общата давност е петгодишна (110 ЗЗД).

По-къси, тригодишни давностни срокове, са предвидени в 111 ЗЗД при следните три хипотези:
1. Вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвиден друг давностен срок – тук се включват всички правоотношения, които имат за предмет някакъв труд (напр. възнаграждението по един договор за изработка).
392 ТЗ пък предвижда тригодишна погасителна давност за всички вземания по един застрахователен договор от деня на застрахователното събитие (с изключение на вземанията по застраховка “Гражданска отговорност”, където погасителната давност на вземането е 5 години) – тук се имат предвид, както вземанията на кредитора спрямо длъжника, така и обратното – вземанията на длъжника спрямо кредитора.

2. Вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор – това са вземания, които имат санкциониращ характер, като в тригодишен давностен срок се погасяват вземанията по един неизпълнен договор, но не и от един деликт.


Давността за иска за реално изпълнение на задължението обаче е 5 години, а не три (79 ЗЗД). Тук особеното е, че тогава, когато заедно с иска за реално изпълнение се търсят и вреди, то в този случай давността ще е разделена – 5 години за иска за реално изпълнение, а искът за обезщетение за вреди ще бъде с давност 3 години.

3. Вземанията за наем, лихви и други периодични плащания – тук става въпрос за периодични плащания, т.е. тригодишният давностен срок ще погаси само онова, което е вън от тези три години.


В този смисъл е и 119 ЗЗД – с погасяването на главницата, се погасяват и лихвите, които се дължат по нея, макар за тях давността още да не е изтекла. От тук следва, че, ако длъжникът, от когото се търси главното вземане възрази, че главното вземане е погасено по давност, това влече след себе си и погасяване на лихвите, макар погасителната давност за тях да не е изтекла.

В тази посока е и съдебната практика – според Реш. № 2648 от 1978 г на І г.о. на ВС, макар давността за лихвата да не е изтекла, ако главното вземане е погасено по давност, погасява се и вземането за лихвата. Поставя се въпросът, ако вземането за лихвите е предявено след изтичане на тригодишния срок от изискуемостта на главното вземане, има ли основание кредиторът да иска да му се присъдят лихвите? Тъй като лихви се дължат за всеки изминат ден след изпадането от забава на длъжника и с оглед на това, че искът е предявен след изтичането на повече от три години от изискуемостта на главното вземане, то не всички лихви ще се погасят заедно с главното вземане, а само онези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, т.е. не се погасяват заедно с главното вземане и лихвите, които са текли от момента на изискуемостта на вземането до погасяването по давност на главното вземане (б. – М. Ш.).

Тригодишна е давността и за иска, с който се иска унищожаване на сделка по 32 ЗЗД.
При общия режим на продажбата (197 ЗЗД), искът на купувача, на когото е престирана вещ с недостатъци, се погасява по давност с изтичането на 1 година при продажбата на недвижима вещ и шест месеца при продажбата на движима вещ.Давностният срок започва да тече от деня на предаването на вещта.
Тъй като погасителната давност е императивно уредена, в 113 ЗЗД се съдържа забрана за скъсяване или удължаване на давностните срокове. Отказ от неизтекла давност също е недопустим. Въпреки тази забрана обаче, в специалните случаи на 197 ЗЗД погасителните срокове на исковете могат да бъдат променени със съгласието на страните.
1 година е срокът за унищожаване на сделка, която е сключена в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни условия по 33 ЗЗД. Едногодишна е и давността на регресните искове срещу джирантите и т.н.
При конкуренция на давностните срокове принципът е, че специалният давностен срок дерогира, общия давностен срок (lex specialis derogat legi generali).


64. Начало на давностния срок. Броене и край на давностния срок. Погасителна давност при правоприемство
Начало на давностния срок

Доколкото се касае за един правен институт, който е посветен на погасителната давност на вземането на кредитора, началото на давностния срок също трябва да се търси в тази материя.


114 ЗЗД урежда началото на давностния срок. Давността не може да започне да тече преди вземането да е станало изискуемо, т.е. преди кредиторът да е имал право да си търси вземането не може да се приеме, че той бездейства. Така 114, ал. 1 ЗЗД казва, че погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо.

Изискуемостта на вземането се разбира като:


1. Изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал. Тази теза лежи на хипотезата, когато падежът на дадено вземане е фиксирано от срок. Напр., ако е уговорено, че престацията се дължи на 2 юли, то счита се, че на 2 юли кредиторът е отправил поканата, тъй като предварително фиксирания срок се счита за покана.
2. 69, ал. 1 ЗЗД казва, че, когато задължението е без фиксиран срок, то кредиторът може да го изисква веднага - т.е. от момента на поемането на задължението, за кредитора възниква възможността да поиска изпълнение от длъжника си (чрез покана с подходящ срок за изпълнение) и едва от този момент задължението става изискуемо. Т.е. падежът на длъжника ще настъпи с изтичането на срока, посочен в поканата.
114, ал. 2 ЗЗД урежда друга хипотеза на начален срок на давността – ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Тук давността, която тече на длъжника срещу кредитора, започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Смисълът на тази разпоредба е кредиторът да се притиска да иска вземането си, а не да бездейства.
Най-често обаче са случаите, когато страните си дават нещо, но не уговарят кога то ще се изиска (69, ал. 1 ЗЗД) – тогава началото на давността започва да тече от датата, когато е било възможно кредиторът да иска.
114, ал. 3 казва, че давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от деня на откриването на дееца. Тук смисълът давността да започне едва в този момент е, че, ако се допусне давността за вземането на кредитора да започва от момента на извършване на деянието, то, в една хипотеза, когато се окаже по-късно, че не това е деецът, а някакво друго лице, то може да се окаже, че кредиторовата давност за вземанията за вреди, настъпили от деликт, е изтекла.
114, ал. 4 ЗЗД предвижда, че при искове за неустойка за забава, давностният срок за тях започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Тук става въпрос за това, че за първите десет дни се дължи по 0,5 % от неиздължената сума, а така събраната сума става изискуема от изтичането на петия ден.

Има хипотези, в които не законът, а общите актове на ВС определят кога започва да тече давността. Така напр., Постановление № 1 на ВС от 1979 г. определя кога започват давностите за вземания при хипотезите на неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД):


1. По 55, ал. 1 ЗЗД:
~ който е получил нещо без основание – давността за това вземане на кредитора започва да тече от момента на получаването на престацията от длъжника;
~ при отпаднало основание – давността на вземането на кредитора започва да тече от момента на настъпването на юридическия факт, който довежда до отпадане на основанието (разваляне или унищожаване на договора);
~ при неосъществено основание – давността завземането на кредитора започва да тече от деня, в който е станало ясно, че основанието няма да се осъществи.

По-старите автори приемат, че и потестативните права се погасяват по давност, като, ако не е предвидено изрично каква е давността им, те се изсрочват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по 110 ЗЗД. Но 110 ЗЗД има предвид вземанията – потестативните права са облигационни права, а се погасяват не облигационни права, а притезателни права (вземанията).

Проф. Апостолов казва, че в състава на притезанието на кредитора се включват не само притезателните, но и всички други потестативни права. Но не може едно право да дава едновременно и правото да се изисква, и правото да се погасява това право.

Доц. Русчев счита, че потестативните права не се погасяват по давност, ако това не е изрично казано в закона (както е в 32 и 87 ЗЗД). Тези случаи на погасяване на потестативните права са изключения – при развалянето на договора по 87 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който субективното право може да се упражни, а при унищожаването на сделката (32 ЗЗД) началният момент на погасителната давност е различна, тъй като различни са и основанията за унищожаване на сделката: правото да се иска унищожаването на една сделка се погасява с тригодишна давност, като началото на давността е от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, вдигнато е запрещението, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на сделката.


Друг начален момент за упражняването на права, които са дадени на кредитора е хипотезата, когато на кредитора са престирани вещи с недостатъци (197, ал. 3 ЗЗД) – началото на давността е от деня на предаването на вещта с недостатъци.

Правоприемство при погасителната давност

Цесията на едно вземане не води до погасяването на вземането по давност. 99 ЗЗД казва, че прехвърленото вземане преминава върху новият кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви. Тук “другите принадлежности” включва и започналата да тече погасителна давност за вземането.


При новацията обаче е обратно – при новирането давността прекъсва и започва да тече нова погасителна давност.
При частното правоприемство, каквото е цесията, теклата до момента давност продължава да тече и срещу праводателя, и срещу правоприемника, т.е. ако при праводателя са изтекли три години от давността, а при правоприемника – две години, общата погасителна давност е изтекла и за длъжника възниква правото да откаже изпълнение на задължението си.


65. Спиране и прекъсване на давностните срокове – основания и действие. Прилагане на погасителна давност.

Нормално е например, с изтичането на пет години, от момента, в който е започнала да тече, общата погасителна давност да изтече, т.е. и вземането на кредитора да се погаси. Това обаче ще стане, ако не са настъпили някакви обстоятелства, които да са спрели или да са прекратили давността.



Спиране на давността

Кредиторът може да е бил лишен от възможността да си иска вземането, поради което този срок докато трае това обстоятелство не се зачита действие на срока, а с отпадането на това обстоятелство срокът отново продължава да тече. Давността изтича, като се сумира срока от преди настъпването на обстоятелството, спряло давността и срока, продължил да тече след отпадането на обстоятелството.

Спирането на давността предполага едно възникването на определено събитие, до началото на което давността е текла и след преустановяването на което, давността продължава да тече. Т.е. това е обстоятелство, визирано в закона, което спира действието на давността, след изчезването на което давността продължава да тече.

Основанията за спиране на погасителната давност са уредени в 115 ЗЗД:


1. Давността не тече между родители и деца, до изтичането на родителските права.
2. Давност не тече между намиращи се под настойничество/попечителство лица и техните настойници/попечители, докато трае настойничеството/попечителството.
3. Давност не тече между съпрузи (докато трае брака).
4. Давност не тече за вземанията на юридическите лица срещу техните управители (напр. за деликт), докато последните са на служба.
5. Давност не тече за вземания на лица, чието имущество по закон или по решение на съда се намира под управление, срещу управителя, докато трае управлението¬ – напр. вземанията на лица, за чието имущество е назначен временен управител.
6. Давност не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие и поставените под запрещение лица, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител – през това време и до изтичането на шест месеца след това давността спира.
7. Давността не тече, докато трае съдебният процес относно вземането – т.е. това означава, че от момента, от който е подаден иска, до момента на решението на съда давността се спира.
8. В 115, ал. 2 е казано, че, ако давностният срок изтича по времето, когато кредиторът или длъжника са военно мобилизирани, до изтичането на мобилизацията + още шест месеца давността за съответното вземане спира да тече.

Прекъсване на давността

Прекъсването на давността представлява едно по-радикално действащо върху погасителната давност обстоятелство.


Тук, според 117, ЗЗД, правното значение на погасителния срок се заличава и започва да тече нова давност, а, ако прекратяването е установено със съдебно решение, започва да тече нова петгодишна давност.

Прекратяването има предвид такива юридически факти, действия, които показват, че кредиторът е предприел активни действия за събирането на вземанията си.



Основанията за прекратяването на погасителната давност са уредени в 116 ЗЗД и са следните:
1. Давността се прекъсва с признаването на вземането от длъжника – когато длъжникът признае вземането на кредитора, това означава, че той прави отказ от възможността, която му се дава в резултат на изтекла погасителна давност, да откаже изпълнението на задължението си.
Признаването на вземането на кредитора става изрично (когато длъжникът директно изпълни задължението си или като признае дълга си, но иска отсрочка, разсрочване, опрощаване на задължението си и т.н.) или чрез конклудентни действия (напр. като длъжникът си плати лихвите).
2. Давността се прекъсва с предявяването на иск/възражение от страна на кредитора срещу длъжника – става въпрос за иск на кредитора срещу длъжника, който трябва да има за предмет вземането, което ще се погаси. Този иск може да е всякакъв (първоначален или последващ). Прекъсването на давността важи само тогава, когато искът на кредитора е уважен от съда. В противен случай (ако искът бъде отхвърлен) ще има само спиране на давността.
3. Давността се прекратява и с предприемане на действия за принудително изпълнение – в този случай се прекратява изпълнителната давност (напр. при вадене на изпълнителен лист).

Прилагане на погасителната давност

Съгласно 120 ЗЗД погасителната давност не настъпва служебно, от което следва, че само по искане на длъжника съдът може да постанови погасяване на вземането на кредитора.

Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница