1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право


І. Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение



страница4/19
Дата09.04.2017
Размер2.95 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

І. Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение

1. Теории за същността на субективното право
Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.
През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.
След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.
Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.
В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.
През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.
В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.

2. Правно значение на интереса
Смисълът на субективните права е да удовлетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.
Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.
Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.
Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.


Въпрос 14.
Притезанието, претенцията и правото на иск


Право на иск в материален смисъл
Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.
Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:
Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?
Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?
Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.
Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.
Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.
Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.
Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД, от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа, т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.
Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.
Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права.
Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗД също урежда всеобща забрана.
Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, право имащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. Т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.
Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.
Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали мога със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществя своето субективно право (така е при абсолютните права) или не мога сам, без чужда намеса да осъществя субективното си право (такива са относителните права).
Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД). Излиза, че след изтичането на погасителната давност не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.
Въпрос 15.
Видове субективни права

Общите деления, които са важими за всички субективни права са следните:


1. Според съдържанието си субективните права биват:
притезателни (първични)
непритезателни (вторични)

2. Според броя на правомощията, които съдържат субективните права се делят на:
прости субективни права
сложни субективни права – такова е напр. правото на собственост, тъй като включва в себе си правомощията да се владее, да се ползва и да се разпорежда с вещта.
Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното право дава на своя носител. Напр. владелческото правомощие се осъществява с фактически действия (заемане, държане на вещта); правомощието ползване се осъществява с действия за извличане полезните средства на вещта (придобиване плодовете на тази вещ). Като тези действия могат да бъдат както фактически, така и правни. Разпоредителното правомощие също може да се осъществи с правни или с фактически действия (обременяването на вещта, продажбата й, нейното унищожаване).
Съществува спор кой е критерият за това деление – вида на правомощието или вида на правния и фактическия резултат, които тези правомощия пораждат. Вторият критерий се застъпва от проф. Павлова.
На простите субективни права обикновено им противостои едно правно задължение. Докато при сложните субективни права не винаги на всяко правомощие противостои отделно задължение. Отделните правомощия не са отделни субективни права. Вън от конкретното субективно право, от което те са част, те не могат да съществуват или най-малкото не могат да съществуват с тези обем и качество (66 във връзка с 33 ЗС). Това обаче не означава, че отделните правомощия не могат да се защитават с отделни искове. Вещната защита е диференцирана от гледна точка на това кое от правомощията ще се засегне. Така напр., ако се засегне владелческото правомощие, защитата е чрез ревандикационен или негаторен иск; ако се наруши правомощието за ползване, защитата му може да се търси напр. чрез иска за неоснователно обогатяване; ако се засегне разпоредителното правомощие (напр., ако има нарушаване разпоредбите на 61 ЗС), може да се предяви иск за прекратяване правото на ползване или установителен иск.

3. Според възможностите да се променят субективните права се делят на:
прехвърлими
непрехвърлими – такива са правата intutu personae, правото на ползване по 56 ЗС; Голяма част от непрехвърлимите права са и несеквестируеми.

4. Според зависимостта на субективните права от други субективни права, те биват:
главни – това са субективните права, които имат самостоятелно съществуване, т.е. тяхното съществуване не предполага съществуването на други субективни права.
акцесорни – това са субективните права, чието възникване, упражняване, погасяване и прекратяване следват възникването, упражняването, погасяването и прекратяването на главните субективни права. Напр. обременяването с ипотека предполага съществуването на право на собственост върху недвижимия имот; Или напр. с погасяването на вземането на главния дълг, се считат погасени и вземанията за лихви, макар давността за тях да не е изтекла (119 ЗЗД) . Това е валидно само тогава, когато погасяването е станало по давност чрез изпълнение.

5. Според възможността да се делят субективните права биват:
делими
неделими – напр. при един неделим имот, който е съсобственост, единствения начин да се раздели този имот, е единият от съсобствениците да купи останалите части и да даде полагаемото на останалите съсобственици в пари.

6. Според това дали за осъществяването на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице, субективните права се делят на:
притезателни права, които се подразделят на:
- правни очаквания – това са такива субективни права, които не могат да бъдат упражнени принудително, тъй като още не са станали изискуеми.
- същински притезателни права
- естествени права – това са онези притезателни права, при които поради изтичане на погасителна давност, е невъзможно да се иска принудително изпълнение от държавата.
непритезателни субективни права (те ще бъдат подробно разгледани по-долу).

7. Според отрасловата принадлежност на нормите, уреждащи дадени субективни права, последните се делят на:
лични права – става въпрос за неимуществени права, като правото на име, правото на чест, правото на достойнство и т.н., които нямат имуществен характер.
вещни права – при тях се касае за призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение спрямо определена вещ и да изисква от другите лица да не нарушават това право. Характерно за субективните вещни права е, че те имат в центъра си вещ, че те са абсолютно противопоставими, т.е. това е възможността те да бъдат следвани.
облигационни права – те са относителни субективни права. За тях е характерно, че те представляват признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да изисква определена престация от друго лице. Най-често облигационните субективни права не се следват, т.е. не са противопоставими. Разбира се има и изключения като напр. 237 ЗЗД.
авторски права – те са абсолютни права.
семейни права – те са относителни субективни права. При тях е характерен специфичния право пораждащ юридически факт – брак, родство и т.н. Друго характерно за семейните права е, че при тях отсъства онази равнопоставеност, типична за гражданско правните правоотношения.
наследствени права


Въпрос 16.
Преобразуващи субективни права. Възражения – същност, видове, упражняване


Категорията на непритезателните субективни права за разлика от притезателните субективни права е доста по-нехомогенна. Непритезателните права най-общо се делят на:
1. Потестативни (преобразуващи) субективни права
2. Други непритезателни права, които не са потестативни. Те се делят на:
2.1. права, които възникват по силата на упълномощаване
2.2. права, които възникват по силата на оправомощаване


1. Потестативни права
Потестативни идва от potestas (възможност) или това са права-възможности. Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на едно лице по своя воля едностранно да предизвиква изменения в правната сфера на едно друго лице или група от лица. Тези права обаче не дават възможност на носителя им да въздейства върху една вещ, нито пък да изисква действие или бездействие от друго лице. Потестативното право дава право да се породи един нов тип правоотношение, да го измени, да го прекрати или да го погаси. Напр., когато едно лице (купувач) не изпълни задължението си да плати цената, продавачът има правото, на основание чл. 87 ЗЗД, да прекрати договора. Или пък в хипотезата на чл. 307 ТЗ, когато един договор е сключен при определени условия, но в резултат на изменение на икономическия климат, се оказва много обременяващо за едната от страните да изпълни първоначално уговорените условия. Ако в случая оставим правоотношението такова, каквото е, това означава страната да е на загуба. Но засегнатата страна има право едностранно да иска изменение на условията по договора, въпреки волята на другата страна.
Според някои автори публичното право на иск също е потестативно право.
Спорно е дали страната, срещу която се упражнява потестативното право, има някакво задължение или не. Дори и да има някакво задължение, то това задължение е да понесе едно определено поведение в правната си сфера.

Това, което е характерно за потестативните права е, че потестативното право може да възникне само и единствено по силата на правна норма, т.е. доколкото изрично е предвидено в закона. Например при хипотезата на 92, ал. 2 ЗЗД - неустойка за неизпълнение, която е прекалено голяма, може да се намалява. С изменението на ЗЗД през 1993 г. тази разпоредба беше отменена и заменена с нова. Идеята на законодателя е да се създаде един двойнствен режим за търговците и амбулантните търговци (уличните търговци) – 294 ТЗ. Следователно няма такова потестативно право, чрез което да се намали неустойката.


След измененията на ТЗ през 1996 г. е записано, че неустойката между търговци не може да се намалява, а 92, ал. 2 ЗЗД дава право за намаляване на неустойката.

В повечето случаи потестативното право действа като санкция за неизправната страна (87 ЗЗД или 227, ал. 3 ЗЗД). Т.е. потестативните права могат да се подразделят на:


потестативни права, които представляват санкция
потестативни права, които не представляват санкция

Друга класификация на потестативните права е според това, дали потестативното право е възникнало от юридически факт, който ще модифицира или от някакъв друг юридически факт:


потестативни права, възникващи от същия юридически факт, когото ще модифицират – напр. унищожаването на договора поради грешка. Юридическият факт, от който възниква продажбеното правоотношение е сделката (волеизявлението), но тъй като волеизявлението е опорочено, следователно има и разваляне на сделката.
потестативни права, които възникват от друг юридически факт – когато има наличен юридически факт, но е необходимо да има и друг юридически факт, като сбора между тях двата е предпоставката за възникването на едно потестативно право – напр. развалянето на един договор.

Възникването на потестативното право може да стане от същия или от нов юридически факт, но упражняването на това потестативно право винаги представлява нов юридически факт. Най-често той има качеството на едностранна правна сделка.

Потестативни права възникват и когато са налице предвидените в конкретна правна норма условия. Понякога тези условия се обозначават със специални термини – напр. в 103 ЗЗД се употребява термина компенсация. Това е упражняване на потестативно право, защото става против волята на другата страна по правоотношението. Тези предпоставки изброени в 103 ЗЗД, от които възниква потестативното право на компенсация, представляват т.нар. компенсационна ситуация. Компенсацията се осъществява извън съдебно.

От гледна точка на начина на упражняване на потестативните права те биват:


потестативни права, които се упражняват извън съдебно – така напр. развалянето на двустранен договор (87 ЗЗД) става чрез писмено предупреждение, когато договорът е сключен писмено и чрез устно предизвестие, когато договорът е сключен устно.
потестативни права, които се упражняват само съдебно – потестативното право се упражнява само и единствено чрез иск по съдебен ред (включително и чрез възражение). Пример за това е 32 ЗЗД. Искът е основен инструмент на ищеца, а възражението – на ответника. Други примери са развалянето на договори за прехвърлянето, учредяването, признаването или прекратяването на вещни права върху недвижими имоти (87, ал. 3 ЗЗД); прекратяване на договори във връзка с 89, изр. 2 ЗЗД.
потестативни права, които се упражняват извън съдебно, но пред конкретни административни органи – напр. 58, ал. 1 ЗТСУ. Упражняването на това потестативно право става чрез предявяването на една молба съответните архитектурни власти.

От гледна точка на ефекта, който се постига с тях, потестативните права се делят на:


правопораждащи – напр. един иск, по силата на който един предварителен договор се обявява от съда за окончателен, т.е. съдебното решение изпълнява ролята на нотариален акт.
правопроменящи – напр. възможностите, предвидени в 195 ЗЗД - при доставка на стока, имаща недостатъци да се иска намаляване на цената или пък 92, ал. 2 ЗЗД.
правопрекратяващи – това са онези потестативни права, в резултат на упражняването на които се прекратява едно правоотношение – напр. отмяна на дарение (227 ЗЗД), или разваляне на договор (87 ЗЗД).
правопогасяващи – ако длъжникът след изтичането на погасителния давностен срок възрази срещу искането на кредитора, това е едно погасително потестативно право.
В резултата на упражняването на потестативни права може да се стигне и до промяна на правния статут на един правен субект – напр. при осиновяването и припознаването.
В резултат на упражняване на потестативни права в Гражданското право може да се стигне и до реорганизация на юридически лица.


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница