1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки



страница1/4
Дата28.11.2017
Размер0.9 Mb.
#35625
  1   2   3   4
1.Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки Възникнала през 60те години на ХХвек като ново научно направление в рамките на езикознанието, текстолингвистиката има за свой предмет езиковите текстове,които изследва с оглед на общите закономерности на тяхното изграждане и функциониране като цялостни продукти на комуникативното взаимодействие. Тя очертава и описва основните признаци и по-частните свойства на езиковите текстове,характеризира механизмите,чрез като те се построяват изследва вътрешнотекстовите елементи и структура,класифицира текстовете по различни критерии, представя особеностите на различните типове текстове и на конкретни текстове. Стабилизирането на текстолингвистиката като самостоятелна научна дисциплина протича бързо,но и доста бурно,в обкръжението и конкуренцията на други направления,които също насочват вниманието си към цялостните езикови текстове.

-структуралната антропология-митът се състои от различни градивни елементи,но специфичните му качества на мит се откриват на обичайните езикови равнища,а на по-високо ниво.Същинските единици на мита са абстракни изреченски класове,всеки от които вкючва изречения,обединени общ семантичен признак.От подобни изходни позиции се предприемат структурни анализи и на други видове текстове(гатанки,приказки, поеми и др.).Така се потавя началото на семиотиката на фолклора.

-семиология-характерно за френската семиология е тълкуването на текстов семантичен аспект като глобална,вътрешно структурирана смислова цялост,осована на семантична изотопия.

-московско-тартуската семиотична школа-в основата стои схващането за двойната кодираност на текста. Като централна характеристика на текста се изтъква едиството на неговата смислова страна.

-деконструктивизъм-зисква подреден прочит чрез ‘’разбиване’’на текста до удобни за анализ фрагменти,в чиито рамки се търсят’’издайнически моменти’’,които могат да се използват за възникване вътре в текста.

-рецептивна естетика-изследва читателските реакции към художествените творби.

-теория не четенето-обединява литературоведски,семиотични, психолингвистични,когнитивнолингвис тични и др.изследвания на възприемането на езикови и неезикови текстове.
1.Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки

Езиковите текстове – митове, приказки, поеми, животоописания и др. – са били обект на специално внимание през цялата човешка история. За тяхното съставяне и съхраняване винаги са съществували определени правила и норми, свързани с характерните за дадено общество представи за това, кой, кога и какво има право да говори, кои са правилните и кои са неправилните начини на изразяване при определени обстоятелства, кои изказвания са с особена стойност и трябва да се запазят, за да се предадат по-нататък на поколенията.

За най-ранна форма на сериозни занимания с езиковия текст се смята античната реторика, която се занимава с ораторското слово. Тя подробно анализира отделните етапи в изграждането на ораторския текст. Реториката както в класическия, така и в съвременния си вариант обхваща само текстовете от сферата на публичните ораторски изяви (съдебни, празнични и др.). Ограничени са и изследователските й задачи, които се свеждат до формулирането на правила за красноречие и за постигане на убедителност в текстовете, използвани в сферата на устната публична комуникация.

С частичен интерес към езиковите текстове се характеризира и стилистиката. Тя центрира своето внимание върху начина на изразяване – практичност, яснота, елегантност и уместност в ситуацията. Стилистиката се занимава само с отделни страни от изграждането на текста.

Езиковите текстове се изучават и от дисциплината поетика. Тя съсредоточава вниманието си върху начините, по които поетите и писателите създават чрез езика произведения. Същата основна насока на интереса поддържа и теорията на литературата, която превръща в обект на научно изследване качеството литературност, стоящо в основата на авторския художествен текст и отделящо го от другите видове текстове. В рамките на общата филология има още една свързана с изучаването на текста дисциплина – текстологията. Тя извежда началата си от античното събиране, описване и съхранявана на писмени паметници. Ключови за нея са въпросите за авторството на текстове, за принадлежността им към определена епоха, направление или школа, за общото и различното в отделните ръкописни и/или печатни варианти на произведенията, за техните преводи, за намесите на преписвачи, редактори и пр. в оригиналната версия на текста. Към това в проблематиката на съвременната текстология се добавят и въпросите за коментарите, критичните анализи и цитиранията на текстовете, за особеностите на публичното им представяне в рекламни анотации, издателски оферти и пр., както и всички други проблеми, свързани с пълното библиографско описание на даден текст според изискванията на модерното книгоиздаване и библиотечното дело.

Обобщено може да се каже, че реториката, стилистиката, поетиката и текстологията от античността до днес поддържат траен интерес към езиковия текст, макар всеки път вниманието им да е насочено само към някакъв частен аспект или към някакъв отделен тип текстове. За разлика от тези дисциплини езикознанието едва през втората половина на ХХ век обръща погледа си към текста.

През първата половина на ХХ век в научното изследване на човешките езици доминира структурната лингвистика, която поставя в основата си дихотомията език – реч и обявява езика за социално валидна знакова система. Задача на езикознанието е да изследва езика в аспекта на вътрешно присъщите му качества с акцент върху синхронните структурни връзки в абстрактната му система. Това обхваща езиковите единици до равнището на изречението. Така се полагат основите на „лингвистика на езика”. А за „лингвистиката на речта”, която би трябвало да се занимава с реалната комуникативна употреба на езика, се предвижда възможно развитие във времето, когато лингвистиката на езика вече е напълно изградена. Върху този фундамент по-нататък строят теоретичните си концепции Пражката лингвистична школа и датският структурализъм.

Пражките лингвисти практикуват умерен, фундаментално обагрен вариант на структурализма, при който вниманието е съсредоточено върху абстрактните езикови единици, но се отчитат и функциите им в речта. В синтактичните изследвания на школата чрез теорията за актуалното членение на изречението се наблюдават и подстъпи към изучаването връзките между отделните изречения и към изгражданите от тях обединения в реални речеви условия. В датския структурализъм (глосематиката) езикът се схваща като абстрактна мрежа от връзки и взаимозависимости, в пресечните точки, на които стоят езиковите елементи. Център на теорията е постановката за двата семиотични плана на езика – изразен и съдържателен. Важен акцент е препоръката анализът на езиковите единици да се извършва в низходяща посока, като се започва от текста. Самият текст обаче и тук, както и в Пражката школа, остава неизследван.

Езикознанието се стреми всеки отделен език да се описва според собствените му особености, без да се налагат върху него чужди модели. За тази цел се разработват различни описателни техники, основани на разпределението и взаимното заместване на по-единици в състава на по-големите. Най-висшата изследвана единица е изречението. Процедурата „анализ на дискурса” (на свързаната реч) е излизане извън рамките на изолираното изречение. Тя е насочена към извличане на класове единици, дефинирани като „еквивалентни”, понеже се срещат в едни и същи обкръжения в речта.

Въз основа на идеята за представянето на определени езикови явления като получени в резултат от трансформация се развива т.нар. генеративна (трансформационна) граматика. В нея централна единица също е изречението, а езикът се представя като набор от правила, регулиращи трансформирането на дълбочинни смислови структури в повърхнинни изреченски структури. Носителите на езика усвояват тези правила и това им позволява да пораждат и съответно да разбират безброй (правилни) изречения, които никога преди това не са чували. Крайна цел на лингвистиката е да опише лингвистичната компетенция на „идеалния говорещ”, схващан като член на напълно „хомогенна езикова общност”.

Така водещо място заемат структурните направления, съсредоточени върху изследването на абстрактните езикови структури до нивото на изречението. Текстът остава напълно извън полезрението на лингвистиката чак до 60-те години на ХХ век. Тогава се осъзнава стремежът за допълване на лингвистиката на езика с лингвистиката на речта или за трансформиране на лингвистиката на езика в лингвистика на текста, която да описва всички езикови единици от гледна точка на участието им в изграждането на текстовете. Също така езиковите единици трябва да се описват с оглед на контекста, в който се появяват и спрямо който се нагаждат и видоизменят.

Съществен принос за настъпващата промяна в насоката на лингвистичния интерес имат немските изследователи на езика и литературата, възприели ясно тезата за феноменологичната първичност на текста спрямо цялата сфера на езиковостта. Хората говорят не с изолирани думи или изречения, а с текстове. Текстът е реалната единица на комуникацията, той е „първичният езиков знак” и именно от тази изходна точка трябва да се оценява всичко в речта и в системата на езика. Осъзнаването на съвършено новата перспектива, която разкрива привличането на цялостния текст в предметната област на езикознанието, полага основите на текстолингвистиката.

Възникнала в рамките на езикознанието, текстолингвистиката има за свой предмет езиковите текстове,които изследва с оглед на общите закономерности на тяхното изграждане и функциониране като цялостни продукти на комуникативното взаимодействие. Тя очертава и описва основните признаци и по-частните свойства на езиковите текстове, характеризира механизмите, чрез кого те се построяват изследва вътрешнотекстовите елементи и структура, класифицира текстовете по различни критерии, представя особеностите на различните типо ветекстове и на конкретни текстове. Стабилизирането на текстолингвистиката като самостоятелна научна дисциплина протича бързо, но и доста бурно, в обкръжението и конкуренцията на други направления,които също насочват вниманието си към цялостните езикови текстове.

- структуралната антропология - митът се състои от различни градивни елементи,но специфичните му качества на мит се откриват на обичайните езикови равнища, а на по-високо ниво.Същинските единици на мита са абстракни изреченски класове, всеки от които включва изречения,обединени от общ семантичен признак. От подобни изходни позиции се предприемат структурни анализи и на други видове текстове(гатанки,приказки, поеми и др.). Така се поставя началото на семиотиката на фолклора.

- семиология - характерно за френската семиология е тълкуването на текстов семантичен аспект като глобална, вътрешно структурирана смислова цялост, основана на семантична изотопия.

- московско-тартуската семиотична школа - в основата стои схващането за двойната кодираност на текста. Като централна характеристика на текста се изтъква единството на неговата смислова страна.

- деконструктивизъм - изисква подреден прочит чрез „разбиване“ на текста до удобни за анализ фрагменти, в чиито рамки се търсят „издайнически моменти“, които могат да се използват за възникване вътре в текста.

- рецептивна естетика - изследва читателските реакции към художествените творби.

- теория не четенето - обединява литературоведски, семиотични, психолингвистични, когнитивнолингвистични и др. изследвания на възприемането на езикови и неезикови текстове.

За изключително кратък период се очертават основните структурни и функционални белези на езиковия текст, описват се начините за свързване на изреченията едно с друго и механизмите, чрез които става постъпателното предаване на информация в текста, набелязват се основните критерии за оценяване на дадено построение като текст, разработват се модели на текстовата продукция и рецепция.

Развиват се две конкуриращи се схващания относно предметната дейност на текстолингвистиката, свързани с определянето на точния й изследователски обект, на научния и методологическия й статус, дори названието й. Според едното схващане тя трябва да се специализира като частна езиковедска дисциплина, паралелна на синтаксиса, лексикологията и останалите дисциплини от този род. Според другото схващане текстолингвистиката трябва да се разгърне до нов тип лингвистика, надстрояваща структурната лингвистика двупосочно – чрез добавянето на висшето текстово ниво към абстрактната езикова система и чрез изследване на употребата на езика в реалната комуникация. Така текстолингвистиката се самоосмисля като теория, описваща всички езикови и речеви факти от гледна точка на тяхното участие в текста. Първоначално текстолингвистиката се заема да изследва текста с методите на системно-структурната и генеративната лингвистика.

Понятието за текстовост - текстът се схваща като чисто езиков феномен, дефиниран чрез системноезикови критерии. Качествата на текста тогава се смятат за обусловени от правила, заложени в абстрактната система на езика. Тази ориентация е по същество структуралистка. Тя съсредоточава текстолингвистиката върху надизреченското ниво на езика. Подходът е с посока от изречението към текста; анализът и теорията се фокусират върху „синтезирането” на текста чрез интеграцията на отделни изречения до цялостно построение. В центъра на изследването стои граматиката на текста, която обхваща правилата на синтаксиса и начините за постъпателно предаване на информация от едно изречение към друго. Методологичната база остава изцяло лингвистична.

Алтернативното решение ориентира текстолингвистиката към по-широко понятие за текстовост: езиковият текст да се тълкува като един от възможните видове текстове, а дефиницията за текстовост да се основава на функционални критерии. Текстът се схваща като интегрален компонент на даден вид комуникативно събитие (лекция, битов спор и пр.), протичащо в реални ситуативни условия и според актуалните си цели изграждащо текст с определена функция. Качествата на текста се схващат като резултат от осъществени във всеки конкретен случай избори на езикови единици и текстограматични правила. Самите избори се обуславят от нормите на съответен тип дискурс (научен, публицистичен, религиозен и т.н.) и от фактори, произтичащи от актуалната ситуация на общуването. Тази ориентация определя за изследователски предмет на текстолингвистиката текста като средство и продукт на комуникацията. Методологията се разширява: в изследването на текста наред с лингвистичните методи се използват общосемиотични, социологически, психологически, културологични, когнитивни и пр. подходи.

Структурално и постструктурално изследване на текста извън лингвистиката. Развитието на текстолингвистиката като самостоятелна научна дисциплина протича в обкръжението и конкуренцията на множество други направления, които по един или друг начин също насочват вниманието си към цялостните езикови текстове.

Един от източниците на идеи за изследване на текста е структурната антропология. Основополагащи за направлението са анализите върху митологични текстове. Допуска се, че митът, като всяко друго езиково образование, се състои от различни градивни елементи (фонеми, морфеми и т.н.), но специфичните му качества на мит се откриват не на обичайните езикови равнища, а на по-високо ниво. Същинските единици на мита са абстрактни изреченски класове, всеки, от които включва изречения, обединени от общ семантичен признак.

Друг източник на идеи за изучаването на текста е семиологията („френски структурализъм”). Тук вниманието се съсредоточава върху анализа на разказния текст, а като отправна точка служи методиката за формален анализ на руските вълшебни приказки. Изграждат се варианти на „граматиката на повествованието”, описваща инвариантните структурни схеми, въз основа на които се изграждат разказните текстове.

Характерно за френската семиология е тълкуването на текста в семантичен аспект – като глобална, вътрешно структурирана смислова цялост, основана на семантична изотопия. Текстът се дефинира като „семантична репрезентация”, която може да намери формален израз в различни повърхнинни облици (езиков, картинен и пр.). Има стремеж да се приложат разработените с оглед на езиковия текст аналитични процедури и върху обекти, изградени изцяло или отчасти от неезикови знаци – напр. комикси, реклами, фотографии и др.

В известен паралел с френската семиология разгръща дейността си и московско – тартурската семиотична школа. Две фундаментални постановки на школата: представянето на художествения текст като „вторична моделираща система” и теория за „текста на културата”. В основата и на двата модела стои схващането за двойната кодираност на текста. Художественият текст напр. се описва като изграден от езиковите единици на даден естествен език, който му служи като първичен код, но и с помощта на някакъв друг, вторичен код (на романа, на късия разказ и пр.), съдържат определени композиционни поетологични, идеологически и пр. структури, които не са естественоезикови. Под термина „текст на култура” съответно се обединяват всички двойно кодирани съобщения – както езикови, така и неезикови, които дадена култура цени и се стреми да съхрани. И тук за централна характеристика на текста се изтъква единството на неговата смислова страна – текстът се схваща като „семантично пространство”. Понятието текст се прилага към всякакви знакови образования.

В края на 70-те и началото на 80-те години в рамките на литературната критика и философията възникват множество изключително влиятелни антиструктуралистки направления, които са мощен катализатор за пренасочване на вниманието от качествата на текста като абстрактен обект към неговата интерпретация в условията на актуалното му функциониране. В основата на процеса стоят идеите на структурната семиология.

Най-често използван за назоваване на новата (постструктуралистика) платформа е терминът деконструктивизъм, който произтича от основната процедура, прилагана в анализа на текста – документацията. Тя изисква „близък”, подробен прочит чрез „разбиване” на текста до удобни за анализ фрагменти, в чиито рамки се търсят „издайнически моменти”, които могат да се използват за проникване „зад защитата” на текста. Четенето на текста се оприличава на снемане на пластове, под които се откриват други. „Демонтажът“ разголва манипулативния механизъм, чрез които текстът е бил конструиран, за да постигне определени внушения. Наред с това се отрича практикуваната от академичната наука оценъчна йерархизация, която поставя художествените текстове над критическите, сериозната литература над популярната, писмените текстове над устните и т.н. Тази критична позиция има точен паралел с основните идеи на текстолингвистиката.

Деконструктивистката платформа се гради върху две основни теоретични положения. Първото гласи че текстовете се изграждат и съществуват в непрекъснат процес на междутекстово взаимодействие. Зад това схващане стои първоначалната теза за „диалогичното“ отношение между текстовете и за съществуването на всяко езиково изказване само под формата на елемент от безкрайна верига изказвания. По-късно се въвежда термина интертекстуалност и се формулира изходната дефиниция на явлението: проява в даден текст на идеи, елементи, структури и пр., „отнети“ от други текстове, чрез които текстът „чете историята“ и се помества в нея. Второто положение на деконструктивизма е идеята за активната роля на читателя (слушателя) в процеса на създаване на текстовия смисъл. С оглед на това централни в описанието на текста стават понятията интерпретация, прочит и читател. Деконструктивизмът се ангажира с разрушаването на традиционната представа за връзката между автор и текст, според която авторът (съзнателно) влага определен смисъл в текста, а читателят се стреми да разбере „какво е искал да каже авторът“. Деконструкцията поставя под съмнение тази представа: смисълът на текста не може да бъде под контрола на автора, той зависи на първо място от интерпретацията на реципиента.

В аспекта на ключовата позиция на читателя деконструктивизмът стои в плътна близост до рецептивната естетика, изследваща читателските реакции към художествените творби, и до общата теория на четенето, която обединява литературоведски, семиотични, психолингвистични, когнитивнолингвистични и др. изследвания на възприемането на езикови и неезикови текстове. В тези направления се формулират множество постановки за същността на читателя и неговите хипостази – като „актуален“, „идеален“, „компетентен“, „имплицитен“, „суперчитател“ и пр., за структурата на аудиторията на различните типове текстове, за разликата между индивидуална и масова публика, за начините на текстовото моделиране и манипулиране на аудиторията и т.н.

Изследване на комуникативната употреба на езика. Източник на разнообразни идеи за изследването на езиковия текст са множество дисциплини и направления, ангажирани с по-широката проблематика на речевата дейност и на комуникацията въобще. Микросоциологията на всекидневната реч подчертава различието в значенията, приписвани на езиковите изрази под влияние на социалната и физическата среда в конкретните ситуации на употребата им. В други изследвания в центъра на вниманието застава неформалният устен разговор. Проучва се изпълнението на отделните комуникативни роли в него, описват се начините за вземане на думата, схемите на свързване и редуване на репликите и т.н. По този образец на анализ се подлагат и всякакви други форми на диалогично общуване – в условията на училищен урок, служебно интервю, медицинска консултация и мн. др. Така се поставя началото на конверзационния анализ, превърнал се постепенно в основен дял от съвременния лингвистичен анализ на дискурса.

Особена стойност за изследването на текста има и социолингвистиката. Поставят се под съмнение валидността на основните за генеративната германистика понятия „идеален говорещ“ и „хомогенна езикова общност“. Вниманието се насочва към социалната нееднородност на езиковите общности и към разнообразието на езиковите употреби със стремеж да се открият факторите, които обуславят социалното вариране на езиковите форми. Анализът постепенно се разпростира и до цели текстове. Изследванията върху устни наративи за лични преживявания поставят началото на систематичното изучаване на спонтанното разказване.



Етнография на речта възниква като сплав между структурната лингвистика и антропологията. Проучва се организацията на комуникативното взаимодействие в различи социокултурни контексти. Предмет на специален интерес са формите на обръщение към комуникативния партньор, ритуалите, митовете и всички специфични за дадена култура устни речеви форми – поздрави, спонтанни разкази, словесни дуели, шеги и пр., изследвани в актуалните контексти на реализацията им. Появява се фундаменталното изследване върху отношението между език и поведение (антропология и лингвистика), поставя основите на т. нар. тегмемика. Като основна единица на анализа се постулира „биохевиоремата“ – обобщен модел на събитие, включващо речеви и неречеви действия (напр. литургия, училищен урок и др.). Насочването на вниманието към употребата на езика, към неформалното общуване, при това с отчитане на контекстуалното обкръжение на езиковите построения, постепенно преориентира интереса на лингвистиката от абстрактната система на езика към сферата на живата реч. По повод на това се говори за прагматичен обрат в езикознанието.

Мощен тласък за този обрат дава философията теория на речевите актови. Дефинира словесното изказване като специфична форма на целенасочено социално действие. Чрез езиковите изказвания могат да се вършат определени „неща“: да се задават въпроси, да се поемат обещания и пр. По-късно се разработва и обща класификация на речевите актове според вложената в тях илокутивна сила (интенция) и начините за нейното изразяване. Специфично допълнение към теорията на речевите актове е постановката за т. нар. „принцип на сътрудничество“. Според него адресантът трябва да изгради изказването си така, че то да удовлетворява определени „конверзационни максими“. Адресатът съответно трябва да интерпретира възприетото изказване с оглед на същите максими, за да може да го схване като речев акт от даден тип. Подробните лингвистични анализи на отделните типове речеви актове и описанията на възможностите за пораждане и тълкуване на комплекси от речеви актове, които утвърждават ключовото място на понятието речев акт в теорията на текста.

За осъществяването на прагматичния обрат в лингвистиката важна роля изиграва и теорията на речевата дейност. С особена стойност е тезата за характера на речевата дейност като несамостойна дейност, подчинена на някакво надредно социално взаимодействие (практическо или интелектуално). Минималните елементи на речевата дейност се наричат речеви действия, а нейният краен продукт – цялостният текст – се представя като резултат от интегрирането до единно цяло на съответен брой речеви действия, осъществени всеки път в условията и според изискванията на даден тип социална дейност (пазаруване, изнасяне на лекция и пр.).

Ясно изразен когнитивен обрат в лингвистиката се излъчва от изследванията в областта на изкуствения интелект и новостите в когнитивната психология. Естествените езици се разглеждат като системи, които въплъщават културноспецифични „картини на света“. Приема се, че езикът категоризира действителността до определени типове обекти, процеси, качества и пр., а изгражданите с материал от даден език текстове съответно се описват не като смислови „контейнери“, които пасивно пренасят съдържания, а като механизми за конструиране на представи за света и чрез това – като инструменти за активно въздействие върху него в процеса на езиковата комуникация.

Тази представя се допълва и от изследванията върху организацията на познанията в паметта. Като основен начин за улесняване и подреждане на паметта се сочи изграждането на схеми – структури, които съхраняват идеи и преживявания с оглед на обичайното и повтарящото се в нещата от света. Такъв тип схеми са напр. познавателните рамки – абстрактни набори от признаци, типични за обектите и ситуациите от дадена област, сценариите – схематизирани модели на динамични явления, протичащи в определен брой фази с характерни участници в тях, идеологическите стереотипи, свързани с разпространените в дадена социална група или култура вярвания и предубеждения с религиозна, етническа, политическа, полова и пр. насоченост, текстовите суперструктури, които схематизират познанията за строежа на основни категории текстове. Глобалните схеми структурират познанията в рамките на определена култура и поради това се определят като механизми на нейната „социална памет“. Наред с тях отделният индивид формира и частни структури, наричани епизодични или ситуационни модели. Те обхващат субективните представи на индивида за актуалното физическо обкръжение, за връзките му с комуникативния партньор, за нещата, които се случват в момента. Когато говорят и пишат, хората изхождат от частния ситуационен модел, като го свързват със схематичните си познания. Това им позволява да спестяват определени подробности и да се съсредоточат върху важната информация. Слушателите и читателите, от своя страна съотнасят възприемания текст със съответни когнитивни рамки, сценарии, стереотипи, текстови суперструктури и пр. и на тази основа (ре)конструират пропуснатите от адресанта подробности и градят хипотези относно глобалния текстов смисъл.

За изучаването на езиковия текст съществено допринася и направлението, етикетирано като „функционално“. То обхваща доста разнородна група от теории и аналитични практики, показателен за които е стремежът езикът като цяло и отделните му елементи да се описват с оглед на изпълняваните от тях функции в комуникативния процес. Основно място в направлението заема активно развиващата се системно-функционална лингвистика. В основата й стои схващането, че качествата на езика са пряко обусловени от основните му функции в социалната сфера: идеационна – свързана с представянето на света, интерперсонална – насочена към маркирането на социални връзки и позиции, и текстуална – състояща се в осигуряването на начини и средства за предаване на информация чрез текстове. С оглед на текстуалната функция се развива специално учение за връзките между съставящите текста изречения и за постъпателното натрупване на информация посредством динамиката на изреченските теми и реми. Чрез този свой ключов раздел системно-функционалната лингвистика пряко взаимодейства с текстолингвистиката и до голяма степен се отъждествява с нея.

По-късно езикът се дефинира не като абстрактна система, а като „социална семиотика“. Думите, словосъчетанията и граматическите категории се определят като средства за категоризиране на опита, а цялостната им система се разглежда като своеобразна семантична „карта“ на социално валидната представа за света. Употребата на езика от индивидуалните му носители се тълкува като селекция на езикови форми, мотивирана от актуално действащи социални, персонални и ситуативни фактори. Това схващане, повлияно в значителна степен от социологическите теории за дискурса, заляга в основата на критическата лингвистика, наричана още и критически анализ на дискурса.

Критическата лингвистика стои в изключително близки връзки с текстолингвистиката в нейния комуникативно-дейностен вариант. И за двете направления езиковият текст е централен изследователски обект, към който се подхожда функционално; текстът се схваща като продукт и средство на актуално протичащо социално взаимодействие и се анализира както с оглед на езиковите му структури, така и с оглед на социо-културните, ситуативните и субективните фактори, оказващи влияние върху неговата продукция и рецепция. Текстолингвистиката цели да създаде глобална теория за устройството и употребата на различни типове езикови текстове, критическата лингвистика използва анализа на текста като начин за получаване на познания относно формирането и изразяването на идеологически позиции, вярвания и пр.

В подобни връзки с текстолингвистиката стоят и множество изследвания на езиковия текст, които извеждат началото си от конверзационния анализ, етнографията на речта и микросоциологията. Те възприемат емпиричния уклон на тези направления, съчетават го с теоретичните положения на ориентираната към текста лингвистика и разпростират изследователската си база върху целия спектър на езиковите текстове под названието (лингвистичен) анализ на дискурса. Анализът на дискурса използва инструментариума на текстолингвистиката като подстъп към изследването на езиковия дискурс и центрира вниманието върху връзките на езиковото построение с реалния контекст на неговата комуникативна употреба. Поради единството на теоретичната база и сходството в целите анализът на дискурса и текстолингвистиката интензивно си взаимодействат. Външен знак за близостта и взаимната преливност на направленията е факт, че много често названията им се употребяват синонимично.

Широки пространства в изследването на езиковата комуникация завоюват и социологическите теории за дискурса. Насочва се вниманието към социалната природа на речта и разнородността на езика. Той подчертава, че значенията на езиковите изрази пряко зависят от това, кой, къде и с каква цел ги употребява, че всяко изказване е заемане на определена позиция за или против нещо в определена сфера на социалния живот. Езиковата комуникация като процес на „присвояване“ на формалния апарат на езика от отделен субект, който чрез говоренето определя социалната си позиция спрямо друг субект.

В първата цялостна социологическа теория за дискурса, дискурса е дефиниран като начин на говорене на нещата в рамките на определена институционална сфера – семейна, училищна и пр. Във всяка сфера употребата на езика се подчинява на специфични правила, които засягат правото за пораждане и възприемане на изказвания, за говорене по определени теми, за използване на езикови изрази от даден тип, за съставяне на текстове от определени жанрове, за представяне на обектите от даден зрителен ъгъл, за разпространяване на текстовете, за насоките на тълкуването им и пр. Ключов проблем са начините, по които отделните типове дискурси са се установили исторически, изградили са мрежи от понятия и са формирали правилата за употреба на езика в своите рамки. Самите типове дискурси се оценяват като социални механизми, които регулират пораждането и разпространението на знания, вярвания и идеологически позиции, налагат определени начини на говорене за нещата и начини на мислене за тях. Основният интерес към дискурса е като материализирана форма на познание за света, постигнато от определена гледна точка.

Социологическите теории за дискурса се развиват в ясно изразен паралел с идеите на деконструктивизма, критическата лингвистика, когнитивната психология и теорията на речевите актове. Възприемат се всички типове семиотични практики като механизми за осъществяване на социално валидни действия, за пораждане и съхраняване на представи за света и за собствения „аз“. Тази идея за активната роля на езика и останалите знакови средства в „създаването“ на света през последното десетилетие се обозначава като социален кострукционизъм и обединява широк кръг изследвания върху разнообразни типове езикови и неезикови текстове в различни области на социалната комуникация.



Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> 1. Време на възражданьето
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница