1. Време на възражданьето

За сравнително вярна и приемлива периодизация е необходимо преди всичко да има не само задълбочени изследвания върху литературния период, но и очерци за отделните писатели, както и наблюдения върху жанровете, върху литературните направления, литературните школи и движения. Познати са различни периодизации както на българската литература изобщо, така и на възрожденската в частност.

През 1896г. Александър Теодоров-Балан в своята книга „Българска литература” пише, че новата литература има три подпериода:

1. Време на възражданьето

2. Време на национални борби

3. Време на свободен живот.

От очертаните три подпериода представляват интерес първият и вторият – т.е. време на възражданьето и време на национални борби. По късно се определя нова схема на възрожденската периодизация с три нови момента: а/ Предвъзраждане; б/ Същинско Възраждане или класически период на Българското възраждане и в/ Следвъзраждане. Предвъзраждането обхваща времето до написването на „История славяноболгарская” и съвпада с икономическите промени, които настъпват в Османската империя. Тук се разглежда книжовното наследство на Христофор Жефарович и епископ Партений Павлович.

Същинското Възраждане или класическият период на българското възраждане се свързва с 1762г., т.е. от завършването на „История славяноболгарская” до Освобождението (1878г.). Тук се обособяват два основни дяла: краят на Кримската война (1856г.) е край на първия дял и началото на втория. За времето 1853 -1856г. не се появява нищо по-съществено в литературата, а сред журналистиката единствено присъства по-сериозно „Царски вестник”. Преди него излиза само сп. „Любословие”, в. „Български орел”, сп. „Смесена китка” и сп. „Мирозрение”.

В първия основен дял се открояват четири моделни схеми, които очертават движението и особеностите на литературния процес:

а/ от отец Паисий до епископ Софроний;

б/ от епископ Софроний до д-р Петър Берон;

в/ от д-р Петър Берон до средата на 40-те години;

г/ от средата на 40-те години до края на Кримската война.

Времето от отец Паисий до епископ Софроний може да се определи като време на историографията. „История славяноболгарская” с нейните преписи и първи преписки, Зографската история, историята на Спиридон Габровски и историята на Атанас Нескович изразяват не само тенденциите в книжнината през втората половина на ХVІІІ век, но напомнят също за пробуждането на българина, за неговия интерес към миналата и към настоящата му съдба.

Времето от епископ Софроний до д-р Петър Берон носи вече друг облик и друг модел. Младата българска интелигенция изпитва по-осезателно програмните идеи на отец Паисий не само като манифест, но и като стремеж тези идеи да бъдат облечени в литературни текстове.

След отпечатването на Беронивия „Буквар с различни поучения”, известен още като „Рибен буквар” (Брашов, 1824г), след откриването на първото светско училище в Габрово през 1835г. и светски училища в някои други градове, настъпва времето на учебникарската книжнина. Макар в голямата си част да е преводна и компилирана, тя идва да измести каноничните религиозни текстове и да запълни една вече налагаща се необходимост. Открояват се съчинения като „Българска граматика”, „Взаимоучителни таблици” и „Буквар, извлечен от взаимоучителните таблици” от Неофит Рилски и т.н. Този период към първия основен дял на българското възраждане е време на школската книжнина и навлизането на модерното мислене в българското училище.

Четвъртия подпериод – от средата на 40-те години до края на Кримската война е най-динамичният. В средата на четиридесетте години настъпват сложни изменения в целия културен и книжовен живот. Тук е отразено духовният растеж и духовните търсения на българите. 1844г. се свързва с публикуването на „Царственик или история болгарская” на Христаки Павлович. Малко преди 1844г. в Одеса се създава първият литературен и фолклорен кръжец от учениците там българи Ботьо Петков, Добри Чинтулов, Иван Богоров, Найден Геров, Николай Касапски, Елена Мутева ... Тази млада, от модерен тип интелигенция, определя по-нататък характера на Новата литература. Затова поезията на Добри Чинтулов, поемата на Найден Геров „Стоян и Рада”, първите стихове на Петко Славейков, достигналите до нас стихове на Елена Мутева – внасят нови моменти в новобългарската поезия в стилно и тематично отношение, в преминаване от силабизъм към силаботоническо стихосложение. Времето от средата на 40-те години до края на Кримската война се очертава като нов момент в първия дял на българското възраждане и като нов момент във възрожденската литература. Той започва да се налага с жанровата диференциация и жанровата определеност, с идейно-стиловите акценти, разчупвайки остарелите канонизирани шаблони. Тя изразява модерното мислене и търсене и определено налага новото в Новата литература. Поколението на 40-те години е всъщност и първото литературно поколение през Възраждането.

Вторият основен дял, който обхваща времето от края на Кримската война до Освобождението, продължава да утвърждава всички моменти, характерни за 40-те и началото на 50-те години. Той трябва да се разглежда в две посоки: културно-литературна и политическа. Те са взаимообвързани, зависими и изразяват тенденциите на българския народ и в частност на българската интелигенция.

И така: първият подпериод е от края на Кримската война до решаването на черковния въпрос (1856 – 1870), а вторият – от решаването на черковния въпрос до Освобождението (1870 – 1878). Иначе възрожденските творци се разглеждат в своята последователност, като във втория подпериод се акцентува основно върху литературното наследство на Любен Каравелов, Христо Ботев, Нешо Бончев. Това обаче не означава, че трябва да се подминат и някои второстепенни писатели (напр. Бачо Киро, Райко Жинзифов, Стефан Стамболов и редица още), защото те допълват цялостната културно-литературна картина на 70-те години.
ОТЕЦ ПАИСИЙ. Паисий Хилендарски стои на границата на две епохи. С името на Паисий се свързва не само началото на историографията, но и началото на класическия период на Българското възраждане и закъснелия Ренесанс и модерните идеи на Просвещението. Отец Паисий създава само едно съчинение – „История славяноболгарская”, но и то е достатъчно да извърши прелом в мисленето на българина, в отношението към обществено-политическия живот и към книжовните и културни традиции през вековете. „История славяноболгарская” насочва вниманието и към национално самоосъзнаване и национална принадлежност, към самоизява в най-широк смисъл на думата. Тази хронологическа последователност определя параметрите на текста и на неговата философска същност, където мисленето е знание, настоящето – размисъл, а бъдещето – народностна съдба.

Отец Паисий е роден през 1722г. Родното му място е Банско. Не се знае нищо за детските и юношеските години на Паисий, прекарани в родното му място, но може да се предположи, че там учи в килийно училище, а по-късно, за кратко, пребивава в Рилската обител. От текста на самата история става ясно, че манастирът му е бил добре познат.

За Атон първият ни историограф заминава през 1745г. и се установява в манастира Хилендар, където е монах по-големият му брат Лаврентий. Хилендар тогава е важен книжовен и културен център. През януари 1761г. в Сремски Карловци умира бившият игумен Герасим, който напуска Хилендар в началото на октомври 1758г. След като хилендарските братя са известени за кончината му, изпращат Паисий да прибере неговото завещание и неговите вещи.

Отец Паисий работи усилено две години над „История славяноболгарская”. Започва я в Хилендар, но поради „голям смут и несъгласие между братята” напуска и отива в Зограф. През януари 1765г. Паисий отива в Котел и там епископ Софроний преписва историята.

Посочвани са различни години на Паисиевата смърт. Годината 1773 може да се приеме за вярна, защото се основава на документи, открити в Хилендар. Също може да се допусне, че умира в Хилендар, а не в Зограф.

Когато се говори за източниците на „История славяноболгарская”, най-напред трябва да се насочи вниманието към онова, което сам авторът разкрива. В края на историята Паисий посочва, че е обиколил всичките манастири в Света гора, за да търси „стари български книги и царски грамоти”. Посочва още, че е посетил „и много места по България” с тази цел. Явно става дума също за манастирски книгохранилища и църкви, защото едва ли в средата на ХVІІІ век е могло да се намерят ръкописи другаде. Пак в края на Историята отбелязва, че ходи „в Немская земя с това намерение” (има се предвид посещението в Сремски Карловци през 1761г.). От послеслова е ясно още, че за написването на Историята са били нужни „две години”. През тези две години е събиран и материалът. При Паисий събирателският и творческият процес вървят успоредно. Отец Паисий най-вероятно се захваща със събирателска работа или поне прегръща идеята за написването на историческото четиво някъде през 50-те години на ХVІІІ век. Обикновено изворите за написването на „История славяноболгарская” се определят като домашни и чужди. Към домашните извори трябва да се отнасят грамотите (привилегиите) на българските владетели, както и творчеството на старобългарските книжовници. Всичко, до което успява да се добере Паисий и всичко, което може да се използва за Историята. Ако се вникне внимателно в стила на Историята, в нейния полемичен тон, в патриотичното осмисляне на събитията, ще се улови атмосферата на сказанието на Черноризец Храбър „За буквите”. В главата обаче, посветена на славянските първоучители св.св. Кирил и Методий, има факти, които отвеждат конкретно към текста на „О писменех”. Другият момент е свързан с времето, когато българите използват гръцкия и латинския език в културното си битие. Житията и похвалните слова заемат възлово място в книжовното наследство на старобългарския писател. Те са познати на Паисий и имат не само извороведско значение за него, но са и литературни модели. Затова с малки изключения, ги възприема като неоспорими и достоверни. Житието на Иван Рилски стои в основата на Паисиевото полезрение. Първо, че светецът е българин, а българският елемент винаги и във всичко е основен за историка и патриотичните му схващания на фона на многовековното робство. Второ, Иван Рилски и Рилската обител не са само култов момент вече, а и носители на съхранената държавност, пренесена през превратностите на времето. Паисий черпи сведения от творчеството на патриарх Евтимий за цар Калоян, Иларион Мъгленски, за светците Михаил Воин, Марко и Николай.

Към домашните извори на „История славяноболгарская” трябва да се добави и първата печатана книга от ранното Възраждане – „Стематография” на Христофор Жефарович. От 1741г. до 1762г. тя претърпява три издания, което дава възможност на Паисий лесно да се добере до нея. При написването на „История славяноболгарская”, отец Паисий използва широко Цезар Бароний и Мавро Орбини.

През 1601г. Мавро Орбини издава книгата си „Славянското царство”. Тази книга привлича Паисий с раздела, посветен на българите и отношенията им с гърците, с идеята за славянско единство и ролята на славяните сред европейския свят, с необходимостта за обща борба с врагове и неприятели. За страниците от началото на Историята, също е ползван труда на Мавро Обрини, но в много по-съкратена форма и не в същата хронология. Днес разполагаме с повече от 60 преписа и преправки на „История славяноболгарская”. Най-старият е от 1765г., известен като първи Софрониев (Котленски) препис. Направен е по първоизточника, който не е запазен или не е открит още. Що се отнася до ръкописа, съхраняван в Зограф, трябва да приеме за чернова, а не за оригинал. Първият историк, като има предвид преписвачите, читателите и слушателите на ХVІІІ век, за да е близко до старобългарската традиция и дамаскинарите, остава в сферата на ръкописа. А и ръкописа се приема за по-велен и каноничен. Паисий изгражда крайно интересна и оригинална структура и композиция, която има за задача текстът, ако не изцяло, то поне частично да бъде възприет и разбиран. Независимо от жанровата принадлежност, едно произведение, за да стигне до читателя, трябва да е написано на разбираем език. За да се разберат нещата, трябва да се започне от автора на текста, а не от самия текст. Освен върху чистото историческо четиво, Паисий се насочва и към културната и духовната история на българите.

Паисий съчетава в себе си две основни качества: на историка и на просвещенската личност. Историческото мислене го насочва към миналото, а просвещенското към настоящето и бъдещето. Настоящето е неговата съдба, която трябва да осъзнае, а бъдещето е времето, където трябва да осъществи националното, духовното и политическото си битие. Паисий се проявява и като народопсихолог.

Съчинението на отец Паисий носи отпечатъка и типа мислене на ХVІІІ-то столетие, т.е. на историографията на ХVІІІ-то столетие. Неговата синкретичност се превръща в стилово и жанрово на възрожденската литература и култура. Изобщо на литературата и културата по-нататък. Затова стои на гребена на две епохи, свързва тези епохи и разделя тези епохи – Новата и Старата литература.

Мотиви за написването на „История славяноболгарская”. За написването на историята личните мотиви на Паисий са национално чувство и самосъзнание. В историята на българското възраждане Паисий е първата крупна личност, която има определено съзнание за народността, към която принадлежи. За духовното състояние, в което се намира тази общност и за средствата, чрез които не трябва да се пробуди. Националното самосъзнание на Паисий се характеризира с вяра в бъдещето на българите. Своето отношение към българите Паисий разкрива в обръщението в началото на историята. В непосредствена връзка с националното чувство и самосъзнание на Паисий са неговите наблюдателност и прозорливост.

Гръцкия гнет засягал материалните и духовните интереси на българското население, но то не е имало ясен поглед за бедствието, в което се е намирало. Ето защо Паисий решава да застане срещу гръцкото духовенство, макар че той е просто един калугер от далечен атонски манастир. „История славяноболгарская” от една страна е практическа мисъл на Паисий, а от друга неговата обществена активност, или той е имал ясен поглед за пътищата, които биха извели към нов живот българската народност. Усещал е, че са необходими упорити усилия, за да се въздейства върху заспалия от векове народен дух.

Външния мотив за написването на историята е обкръжаващите го хора, които считали българския език за „нечист” език.

Източниците, които е ползвал можем да ги разделим на два основни дяла: домашни и чужди. Към домашните се отнасят грамоти на български владетели, като те дават сведения на Паисий за хронологията на царуванията. Освен това те показват благоразположението на владетелите към манастирските братства, което е от една държавна политика. Сред тези грамоти са зографските, на Иван Александър, Ватопетска – Асен ІІ, Рилска – Иван Шишман, Витогика и др. Към домашните източници се отнасят и трудовете на старобългарските книжовници – „За буквите” на Черноризец Храбър, съчиненията на Константин Кочинечки, „Жития на ..............” разказани от Георги Цамблак, „Пренасяне мощите на света Петка от Търново във Видин и от там за Сърбия”, „Стематография” на Хр. Жефарович.

Чуждите източници са: съчиненията на Цезар Бароний и гръцки исторически съчинения. Бароний е италианец, кардинал, който през 1569г. в Мактебург се появява „Мактебургски цендури”, което се обявява в подкрепа на протестантството и критикува католическата църква като уругател на християнското учение. Цезар в отговор пише 12 томен труд наречен „Църковни анализи”. Този негов труд обхваща времето от началото на християнството до ХІІ век. Основната идея е за единството на християнския свят с водител папата.

Други източници са творчеството на Мавро Орбини. Мавро Орбини е славянин, живял около средата на ХVІ век. Той е автор на книгите „Славянското царство”, „Книга историография”. „Книга историография” е превод на „Славянското царство”. Тя привлича Паисий с раздела посветен на българите и отношенията им с гърците, с идеята за славянско единство и ролята на славяните сред европейския свят. Паисий пригажда източниците си към своята цел.

Преписите на „История славяноболгарская” са около 60. Праз 1765г. за първи път я преписва Софроний Врачански. През 1771г. е преписана от поп Алексей Великович. През 1781г. Софроний преписва историята за втори път. През 1884г. Христаки Павлович преработва историята и я издава със заглавие „История българская”. „Царственик”, това е и второто печатно издание на историята.

Структура: Историята започва с увод, който не е оригинален текст, не е писан от Паисий, но в него се посочва, че всеки народ трябва да познава своята история. Следователно заглавието и след това е истинският Паисиевски увод. В този втори увод Паисий поставя въпроса за гръцкия език и за тези, които се гърчеят, въпроса за обединението на българската книжнина и език. Третата част е летописен разказ за българите. Накратко е изложена българската история до падането на България под Византийско владичество. Четвъртата част е посветена на сърбите с цел съпоставка между народите. Проследена е сръбската история до падането им под турско владичество. Петата част е продължение на летописния разказ за българите, която завършва с падането на България под Османско владичество. Паисий не се занимава с историята на българите след падането им под чужда зависимост. Паисий пише и шеста част, която е синтез от трета и пета част и съдържа хронологичен ред на царуванията. Следователно седма част е от трета, пета, и от шеста част синтез. Тук се възхваляват българските владетели. Осма част от своя страна е синтез от трета, пета, шеста и от седма част (без четвърта). В нея се говори за дейността на българските първоучители и за покръстването. В девета част са опоменати български светци и мъченици. Десетата част е послесловието. Тук говори за своя род и разправя моменти от своя живот.

Правени са много научни изследвания за езика на историята. Езикът е черковнославянски, но е и народен в основата си. Т. Балан счита, че в него се води войни между черковнославянски и чисто български форми. Но преди Андрейчин и неговите последователи, но силно и последователно надарен с черковни форми. По отношение на своя език Паисий се ръководи от предназначението на историята, т.е. да бъде разбран от всички. Употребява синтетични и аналитични форми, използва конструкции с инфинитив в съчетаемост с „да” – конструкции. Понятието език при Паисий е нещо свързано с понятието ред. Съчетанието род – език се употребява само 15 пъти в предисловието. Паисий се явява първият възрожденец, който поставя основата на говоримия език издигнат до литературен, а по скоро патриотично и романтично. Паисий преправя историческите факти или ги разкрива отстрани, което е в съгласие с неговата пряка цел. Той премълчава много моменти, които не говорят в полза на българския народ. Паисий реконструира миналото, възпроизвежда го, но не такова, каквото е всъщност, за да поддържа общите, националните домогвания.

Стойко Владиславов, бъдещият епископ Софроний, е роден в Котел през 1739г. Той учи в килийно училище, каквото има тогава в Котел. Тук се запознава със славянското и гръцкото четмо и писмо. Останал рано без майка и баща, по-късно и без осиновилите го чичо и стрина, той е изложен на много житейски несгоди: да се грижи малък за себе си, да плаща дългове, а накрая да се ожени едва ли не и по принуда за „малко горделива”, според думите му, котленка. Изглежда обаче превратностите в живота на младия Софроний не му попречват да се самообразова и да се привърже към книгата.

Условно може да се определят три периода в творческия живот на епископ Софроний: Котленски, Видински и Букурещски. Всеки един от тях има свои особености и специфика, характеризиращи не само не само творческата личност на епископ Софроний, но и книжовните процеси от втората половина на ХVІІІ век и началото на ХІХ век. Софроний остава в Котел до 1792г., когато е принуден да напусне заради противоречия с местните чорбаджии. Освен свещеническите си задължения открива в собствения си дом и килийно училище, което се посещава от децата на енорията. По-късно поема и килийно училище при църквата. Пак в Котел, през зимата на 1765г., епископ Софроний се среща с Паисий. Тогава прави своя първи препис на Историята, единственият засега, който е по Паисиевият оригинал.

Вторият, Видинският период, обхваща времето от 1800 до около средата на 1803г. Той е най-краткият, но иначе пък свързан с важни книжовни трудове като „Поучения и словосказания на празников господних” и „Разкази и разсъждения”. Първият видински сборник „Поучения и словосказания ...” е завършен през май 1802г. Вторият видински сборник „Разкази и разсъждения” е завършен също през 1802г., което дава основание да се допусне, че или са работени успоредно, или някой от тях е започнат преди още епископ Софроний да отиде във Видин. Докато първият сборник може да се отнесе към каноническата дамаскинска книжнина, то вторият има вече светски характер.

Първият видински сборник съдържа 79 слова и поучения, като в края на първото слово епископ Софроний помества обръщение към свещениците. То има подчертан религиозно-дидактически характер и напомня, че тази душеполезна книга трябва да се чете в неделните и празнични дни, свещениците да се грижат за своето стадо и да не допускат да загине ни една овца. В послеслова епископ Софроний отново подсеща, че сборникът е съставен от различни книги и преведен от славянски. Сборникът не вижда бял свят по ред причини.