1. Време на възражданьето



страница6/8
Дата26.09.2017
Размер1.14 Mb.
#31052
1   2   3   4   5   6   7   8


Стихотворението „Моято молитва“ излиза във в. „Независимост“ през 1873г. Ботев създава една неповторима по оригиналност творба. Неговата молитва е в сърцето му, в душата му, в собствения му разум. Тя е молитва за революциа, но и „молитва за смъртта“. Обръщението конкретизира само външно въображаемият Бог. Иначе той е в него и това е вярата му в борбата и в саможертвата за свободата на поробените братя, което прозвучава като философско обобщаване на една цяла национална идеология. Прозвучава и като прелюдие към два от последните класически текста на „Ботев – бардът“ – „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“. Краят на стихотворението изненадващо завършва в спокоен тон. Той не е характерен за Ботев, но след изказаната молитва сякаш идва християнското смирение, рицарското благородство и дълбоката човешка искреност.

Баладата „Хаджи Димитър“ е публикувана през 1873г. в Каравеловия вестник „Независимост“ със заглавие „В памет на Хаджи Димитър“. Ако се върнем назад, в края на 60-те години, ще припомним, че четата на Хаджи Димитър е Стефан Караджа минава Дунав в началото на юли 1868г. Нейната съдба е известна. Известен е и грагичният край на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа. Остава да се носи легендата за живия войвода. Тя се поддържа също от периодичния печат. Не може да се твърди дали Ботев вярва на тази мълва. Едно обаче е сигулно, че той а използва, за да създаде „Хаджи Димитър“ и да преплете по невероятен начин реалното с баладичното и с романтичното, да превърне личността на Хаджи Димитър в поетичен образ на саможертвата за свобода, на безсмъртието в името на поробеното отечество. В баладата е намерил пълен израз разцветът на таланта на Ботев. Народната легенда става фон на прозренията и обобщенията на поета за смисъла на революционната борба. Добре запознат с българсата народна песен, а и, както се вижда, с митологията и на народното поетическо светоусещане. Чрез Христо Ботев говори онова което се е стаило в гънките на народния живот. Страданията на юнака „във младост и сила мъжка“ се подсилва от „тъжните“ песни на жътварките, което асоциира в робството и с робската земя. Бунарните опозиции „земя и небо“; „звяр и природа“ не само следва древното митологическо мислене, а преди всичко го подчиняват на основната идея, изложена още в началния стих („Жив е той, жив е!“) – схващането за безсмъртието на подвига. Но идеята за безсмъртието прекрачва прага на обикновеното, земното и подвигът наа саможертвата придобива космически размери. Стихотворението би могло да завърши със строфата „Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира: него жалеят / земя и небо, звяр и природа, / и певци песни за него пеят…“. Тя прозвучава като истински финал, но Ботев продължава по-нататък и то в стила и традицията на народната песен. От това баладата не губи нищо. Обратно, тя става по-плътна, по-убедителна, защото казва още веднъж нещата, но по-различно и по-образно. Верен на фолклорната традиция, Ботев използва поетичното народно наследство, влагайки в неповторимата му образност ново, дълбоко по смисъл съдържание, т.е. прави един „естетически актуализиран вариант“. Образът на орлицата, която „денем“ пази сянка на умиращия юнак, соколът, който се грижи за него, и вълкът, който му „кротко раните ближе“, обрисуват митологическата схема на вселената, на чийто фон ярко изпъкват трагизмът и величието на подвига. Нарисуваната картина на нощния Балкан сякаш идва да „завърши и процесът на митическото одухотворяване [на] балканската природа“ с нейната тайнственост и с нейното величие. Неповторимата романтика се допълва от митологичните деви – самодивите. В стихотворението на Ботев те са по човешки съпричастни на бореца. Грижата им за него обаче не му носи изцеление, а подчертава отново и само подвига на Хаджи Димитър. Баладата разкрива смисъла на живота, борбата и смъртта в името на отечеството и на неговата свобода. Тя величае саможертвата не само в национален или световен мащаб, а и в природен и в космичен план. Затова може да се разглежда не само като реквием на загиналите революционери, но и като реквием на самия Ботев.

Последното Ботево стихотворение „Дякон Васил Левски“ („Обесването на Валис Левски“) се печата в стенен календар за 1876г. Малко преди смъртта на Ботев то излиза и във в. „Нова България“. Стихотворението е писано, или по-точно завършено, към края на 1875г., което личи от факта, че липсва в „Песни и стихотворения <…>“. Известно е познанството на Христо Ботев с Васил Левски, а ии уважението и респекта, който е имал към него. На Ботев дължим и едно невероятно описание за Апостола. „Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв, весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и си весел. Вечер дорде ще легнем – той пее; сутрин, щом ки отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания“. Текстът на стихотворението подсказва спонтанно избикнало чувство на болка и скръб от смъртта на големия революционер. Навярно респектът към делото и личността на Левски не са му позволили да му посвети незряла творба. Годината, в която Христо Ботев публикува стихотворението, е най-близка до негована кончина, година, в която се сбъдва „молитвата“ да загине за свободата на отечеството. „Обесването на Васил Левски“ показва, че Ботев не може да приеме примиренчески и спокойно смъртта на Апостола. Тя поражда дълбоко чувство на болка, покруса и отчаяние. В сравнение с останалите стихотворения, „Обесването на Васил Левски“ е най-далеч от народната песен. Разбира се, Христо Ботев и тук използва обръщението, типичен нейн стилен похват, но за разлика от народното творчество и от останалите Ботеви творби, сега то придобива нова семантика. Персонифицираният образ на майкато – родина, обрисуван редом с гарвана, символ на смъртта, обобщава скръбта на целия болгарски народ. Стихотвоението започва с риторични въпроси към родината и птицата. Образът на майката – родина е смислово обусловен, причинно-следствената връзка е разкрита – родината е поробена, а нейното страдание няма отлик. Повторението на глагола „зная“ е свързващо звено с останалите текстове. Употребата на лексемата „глас“ с различни определения във възходящ ред обединява и заклеймява бездушните и безличните. Непримиримост сочи и гневният императив „Плачи!“. Географски-определеното пространство („близо край град София“), въвеждането на още енид символ на смъртта – „черно бесило“, придават на скръбта зрителен и слухаво-осезателен характер. Акцентът в стихотворението не пада върху образа на бесилото. То е само реален факт и белег, осигуряващ безсмъртие. Поетът показва преди всичко покрусата, мъката, плача, защото стихотворението е „оплакване“. Изреченията са кратки и стегнати, без една излишна дума, образите – внушителни и всеобхватни, подчинени на основното чувство – самота, скръб, безнадеждност. Всеобщата скръб, която в „Хаджи Димитър“ е изразена само с две думи – „звяр и природа“, в „Обесването на Васил Левски“ е обрисувана с цели две строфи. Зимната картина е метафора на пълното народно отчаяние, което намира реален израз в паследните два стиха. „Обесването на Васил Левски“ е обвинение срещу всички ония, които приемат робството като даденост и закономерност, а жертвите в името на народната свобода – като безсмислени и излишни. Нещо, с което Ботев не може да се примири до смъртта си. И смъртта му е доказателство на това!

Журналистиката на Ботев дълго време не е била предмет на внимание. Ботев във в. „Дунавска зора“ редактира дописките и информациите, засягащи положението в поробеното отечество. Ботевото сътрудничество е сигулно само със стихотворението „Към брата си“. Няма точна представа и какво става с името на Ботев в хумористичните вестници „Кърлеж“, „Таралеж“ и „Комар“, понеже от тях до нас не са стигнали броеве. След като сръдничи във вестника на Любен Каравелов „Свобода“ с дописки и печата новите си стихотворения „Елегия“ и „Дялба“, както и повторно „Майце си“ и „Към брата си“, Хр. Ботев се насочва към самостоятелно периодично издание – „Дума на бългаските емигранти“. Вестикът се появява на 10 юни 1871г. в Браила, т.е. в града, където започва журналистическата си дейност. Вестинкът става трибуна на революционната партия. Той е седмичник. Ботев редактира първите четири броя. „Истината е свята, сбоводата е мила!“. Това е мотото и с него започва в. „Дума <…>“. Двата паратекста, заглавието и мотото, определят реално характера на вестника. За едно кратко време в. „Дума <…>“ се печатат изключително важни и значими текстове. Те дават не само облика на вестника, но и на цялата политическа журналистика през 70-те години на ХІХв. Ще добавим също, че те се открояват на фона на всичко онова, което се появява като проза не само през Възраждането, но и след това. Така че „Народът вчера, днес и утре“, „Смешен плач“, „Петрушан“, „Решен ли е черковният въпрос?“ не се нуждаят от коментар. Във вестника се публикуват и няколко печатани вече Ботеви стихотворения – „Дялба“, „На прощаване“, „Хайдути“, „Елегия“ и три, които излизат за пръв път: „До моето първо либе“ със заглавие „До либето ми“, „Борба“ и „Пристанала“. Второто самостоятелно периодично издание на Ботев е хумористическият вестник „Будилник“. От него излизат три роя. Вестникът няма програмна статия, но още в първия брой е поместен фейлетон с паратекстовата Цицеронова мисъл „ O, tempora! O, mores!“. В „Будилник“ се печатат остри сатирични и хумористични материали, между които „Хайде на изложбата“, „Фабрика за попове“, „Калъп за учители“, „Това ви чака!“, както и първите публикации на стихотворенията „Гергьовден“, „Патриот“ и „Защо не съм“. Най-значимата журналистическа изява на Хр. Ботев е в. „Знаме“. Той излиза в Букурещ от 8 декември 1874г. до 14 септември 1875г. като „вестник политически и книжевни“. Вестникът ще служи на същите схващания, на които е служил и в „Независимост“. Вестник „Знаме“ разкрива широко талантливото журналистическо и публицистично перо на Ботев и неговия верен поглед върху най-острите проблеми на времето. Програмната статия на в. „Знаме“ има много допирни точки с тази на в. „Дума <…>“ и това е обяснимо, тъй като Ботев остава верен и докрай последователен на идеите си, макар в разбиранията на някои от лидерите на революционното движение да настъпват колебания, а в известен смисъл и отстъпления. Дори само споменаването на някои статии е достатъчно да се разбере цялата цялата политическа насоченост на „Знаме“: [„Восточният въпрос <…>“], [„Единственното спасение на нашият народ са състои в революцията <…>“], [„Да драсне кибритът на възстанието <…>“], [„Революция народна, незабавна, отчаяна <…>“], [„Турция умира!“]; фейлетонът „Политическа зима“ и т.н. Вестникът публикува и част от преработените Каравелови „Записки за България и за българите“, откъс от повестта „Кърджали“ на М. Чайковски, както и стихове, но без Ботеви творби което във всеки случай, е трудно обяснимо „Знаме“ изцяло е посветен на революционната ситуация през 1875г. и изразява настроенията пред паметната 1876г. Така се стига и до последния вестник на Ботев – „Нова България“. Той също излиза в Букурещ и първият му брой се появява на 5 май 1876г., непосредствено след избухването на Априлското въстание. Вестник „Нова България“ излиза с подзаглавие „вестник политически и книжовен“. Макар да напуска БРЦК, Христо Ботев не скъсва с революционната дейност и въстанието е повод да се насочи отново към журналистиката. Ботев въдприема периодическия печат като нещо неотлъчно от политическия и революционния живот на страната, още повече, че се касае за едно въстание, на което се възлагат много надежди. Вестникът е готвен в изключително сложна и напрегната обстановка и това се отразява върху съдържанието, в подражанието на информацията и върху цялото оформление на „Нова България“. Това е последният вестник на Ботев. Всички материаи са от Ботев с изключения на статията „Турска опачина“ и на възванието „На бой!“, автор на които е Никола Живков. Бележката „Нужно обяснение“, писана от Ботев , не може да бъде приета за революционна „програма на „Нова България“. Причината не е в найната краткост, а в отсъствието на очертани програмни моменти , какво всяка вестникарска програма трябва да има. „Нужно обеснение“ е повече обръщение към „нашато имиграционна публика“, отколкото към българския народ въобще. Не може да се приеме за традиционна програма и статията „Захвана се вече драмата на Балканският полуостров! <…>“. Тя има преди всичко за задача да насочи вниманието към настъпващите съдбоносни събития след избухването на Априлското въстание. Във в. „Нова България“ Априлските събития се отразяват в рубриките „Въстанието в България“, „Новини из България“ и „Най-нови известия“ се акцентува предимно върху въстанието в Търновския край и конкретно се отразяват събитията, свързани с четата на поп Харитон и Бачо Киро. Този акцент е обясним, тъй като четата на поп Харитон и Бачо Киро се отразява девет дни в Дряновския манастир, нападана многократно от многочислената редовна войска, пристигнала от Шумен и водена от Фазль паша.

Другата статия на Христо Ботев, „Реформите в Турция“, също е написана в духа на в. „Нова България“. Тя разкрива своеволията в турската империя, където едва ли може да се говори за „реформа“, „равенство“, за някакъв ред и спокойствие. Така че ферманът, вместо да подобри положението на беззащитното поробено население, озлобява мюсюлманите повече и техните издевателство над християнското население се засилват. Вмъкната е и една случка с потурчване на момиче от Солунско, което потвърждава беззаконията в империята. „Реформите в Турция“ има значение и на обяснение предпоставките за настъпилите априлски събития в паметната 1876г.



В първия брой на в. Нова България“се печата и част от книгата на генерал Липранди „Восточният въпрос и България“, превод на Хр. Ботев, най-вероятно, по-рано. Откъс от „Восточният въпрос и България“ допълва политическата атмосфера на „Нова България“ и то по изключително важния Източен въпрос, който особено се изострят през втората половина на 70-те години. Останалите две статии във вестника – „На бой!“ и „Турска опачина“, както се посочи , са от Никола Живков. Първата е възвание към българите за една всеобща разпра „срещу безверните терони“. Възванието изразява настроението на широките социални слоеве и се отличава с безкомпромисното си отношение към поробителите през паметната 1876г. То изразява и надеждите за свобода. Призивният характер на статията се слива с цялото звучене на вестника и с неговото основно и единствено предназначение. Втората статия на Никола Живков е опит за народопсихологическа характеристика на турците. Той познава изтънко техните нрави и обичаи, верските им закони и традиции – нещо толкова далече от националните черти на българина и от религията му, които не само отдалечават едните от другите, но ги правят на практика и несъвместими като бит и държава. Тъкмо затова „Турска опачина“ впечатлява с тези верни и точни наблюдения, с моралната оценка, с обратите на мисленето. Статията на Никола Живков е в контекста на Ботевия вестник с революционния си финал и с обръщението си към останалите славяни за помощ „срещу зверската турска сган“. Осмислена като народопсихология и възвание за свобода, статията „Турска опачина“ се нарежда до най-интересните журналистически и публицистични прояви във възрожденския периодичен печат. Тя се родее с Ботевата журналистика и с Ботевото остро и безкомпромисно перо. В последния вестник на Ботев „Нова България“ конкретна програмна статия не може да се посочи. Затова трябва да се приеме целия първи брой за програмен. Христо Ботев успява да подготви и редактира само първи брой на „Нова България“. След неговата смърт вестникът продължава своето съществуване благодарение на Р. И. Белобрадов (псевдоним на Рашко Ил. Блъсков), както и на Стефан Стамболов. В интерес на истината трябва да се подчертае, чче вестник „Нова България“ запазва през двегодишното си съществуване (1876 – 1878) своя революционен и политически характер. Той остава до най-острите проблеми на българите в дните между Априлското въстание и обявяването на Руско-турската война. На неговите страници се появяват интересните записки на Филип Симидов за Априлското въстание, стихове от Пейчин (Иван Вазов), Стефан Стамболов и други, но това са вече нови моменти от съдбата на вестника и емигрантската възрожденска журналистика, които заслужават по-специално внимание и анализ на фона на журналистиката от втората половина на 70-те години. Като поет, журналист и публицист, въобще като твърческа личност, Христо Ботев не остава встрани от формирането на новата литература, от процесите, които я засягат. За него тя е не само отражение на своето време, но и израз на идейните и естетически търсения, на цялата сложна социално-политическа обстановка през втората половина на ХІХв. Христо Ботев се изявява като един от най-ярките литературни критици на Българското възраждане. В повечето случаи своите съждения, категорични обобщения и заключения Хр. Ботев изказва в отделни кратки бележки, имплицитно в статии по други въпроси или пък във фейлетоните си. В статията [„Дивият, варварският и безчовечният турски ярем <…>“], публикувана във в. „Знаме“, Ботев стига до обобщението, че, за да се отърве народът „от варварското турско зло“, е нужно „и науката, и литературата, и поезията, и журналистиката <…> да заемат характер на политическа пропаганда, т.е. да се съобразяват с живота, със стремленията и с потребностите на народа и да не бъде вече науката за наука, искуството за изкуство, а журналистиката за преживяние старото, изгнилото отдавна вече исхвърленото европейско гюбре“. Тези схващания на Ботев определят цялата негова концепция и критико-реалистичната програма, изразяваща националните интереси на българския народ. В известното стихотворение „Защо не съм?“ Ботев не се притеснява да постави Славейков до Кръстьо Пишурка, Григор Пърличев, Константин Сапунов и Иван Владикин, заради одата „Не пей ми се“, публикувано в сп. „Читалище“ през 1870г. Не подминава и младия Вазов заа стихотворението „Вярата ми“, отпечатано в „Периодически списание <…>“. Идеята, че разприте сред народа някога сами ще изчезнат и ще се възцари „братство високо“, не допада никак на младия революционер. По отношение националния характер на българина и неговите нрави Ботев стига до много важни и задълбочени философски съждения, които не са загубили значение и днес. Христо Ботев се обявява безусловно срещу самоцелното изкуство, срещуу примиренчеството към робството и към народната съдба. Писателят не може и не трябва да стои встрани от всичко онова, което преживява народът като съдба и интереси. Писателят е отговорен, затова и не трябва да се затваря всантименталните си и сладникави излияния, защото задачите на литературата е да решава политически, културни и въобще национални въпроси.

Поет, журналист, публицист, литературен критик и революционер, Христо Ботев съчетава в себе си идеите на българската интелигенция от втората половина на ХІХв. Той обобщава всичко дотогавашно и създава творчество, което разкрива еманацията на българския дух, гения на нацията, но и модерните европейски тенденции в поезията и творческите дирения като цяло. Христо Ботев надраства своето време. Неговите идеи и неговата естетика продължават и днес да моделират българската литература и националната ни култура.


ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХIХ век. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в самостоятелното развие на литературната критика.

Петко Рачев Славейков, е в основата на литературното, на културното, на просветното и на политическото движение през втората половина на ХІХ век. В неговата личност се свързва формирането на почти всички жанрове, както и изграждането на книжовния език. Славейков е родоначалник също на българската детска литература и на периодичния печат за деца и юноши. Неговата разностранна дейност отразява обществения живот не само през Възраждането, но и първите следосвобожденски години. В този смисъл Славейков е и строител на новата държава и на държавната власт.

Петко Славейков има определена заслуга за утвърждаване на литературната критика през Възраждането. Своите теоретико-естетически схващания прокарва в статии и рецензии за новоизлезли книги, както и в отделни бележки, пръснати в периодическия печат. За формирането на Славейков като литературен критик определена роля играе руската литература и руската теоретическа и естетическа мисъл. Още през 1866г. Славейков публикува във в. „Гайда” своите „Десетте заповеди на писателите”. Посочени са необходимите принципи, които трябва да има предвид всеки, насочил се към литературното творчество. А те са краткост, безизкуственост, безпристрастност, лаконичност и простота на езика. Тези принципи са кредото на писателя и трябва да се възприемат за негово културно-естетическа програма, към която се придържа през целия си творчески път. В една от най-интересните си теоретически статии „Що е роман”, печатан в сп. „Читалище” през 1870г., като обяснява възникването на романа и неговия предмед – частния живот на рицарите и любовните отношения на определен кръг избраници, Славейков напомня, че такива произведения не само че не носят полза на обикновения читател, но подкопават „нравственото и умственото възпитание”. Романът още не се е отърсил от стародавния живот и „да изнесе от него мисли, които виждат този живот”. Славейков насочва вниманието към реалистичното развитие на новата българска литература и на прозата в частност.

Добри Войников. Когато се поставя въпросът за Добри Войников и неговия вестник „Дунавска зора”, изтъква се, че през втората годишнина вестникът отстъпва от революционните позиции за сметка на занимателната и културно-просветна страна. Несъмнено, промяната в общия характер, в съдържанието и в идейно-естетическото му направление има. Добри Войников преминава към по-широка културно-просветна програма за сметка на политическия градус. „Дунавска зора” сега става „вестник за граждански, книжовни и забавителни работи” с мото „Светлинъта на векът е за събудените народи”.

Във връзка с драматургичното наследство на Добри Войников бяха посочени някои от литературните му възгледи. Когато обаче се насочва вниманието към този проблем, трябва да се има предвид времето, прекарано в колежа Бебек, където възрожденецът се запознава с френската литература и култура. Освен това трябва да се държи сметка за двете книги на Войников – „Сборник от разни съчинения <…>“ и „Ръководство за словестност <…>“, макар издадени в разстояние на един период от близо десетилетие и половина. В „Сборник от разни съчинения <…>“ са събрани разни разсъждения и правила, необходими за младите, т.е. за учениците, „что са занимават с писменост“. Войников се придържа не към текстове с абстракно съдържание, а към текстовете, отразяващи душевноостта на човека и неговите национални особености. Съчинението в своята последователност трябва да отговаря на четири неща: краткост, яснота, вероятност и занимателност.

Основните теоретически и естетически принципи Добри Войников излага също в „Ръководство за словесност <…>“. Те са застъпени още в предговора. Ръководството трябва да научи читателите на вкус „чрез изучаване произведенията на големите майстори“. Затова целта е: „1) да даде повод на бъл.[гарските] ученици, за да се обучат на писменно излагане и развиване на мислите; 2) да се запознаят с разните видове съчинения, щото кога срещнат нещо написано, да могат да го разпознаят; 3) да земат що годе понятия от искуството за писане, за да могат да преценят малко много едно съчинение и 4) да са приготвят за историята на литературата, която е станала необходима нужна наука за образованието на човека“.



Добри Войников изисква своите схващания и за литературната критика, за нейния характер и за нейното предназначение в сп. „Училище“.
Васил Друмев. През зимата на 1869 – 1870г. младият Друмев изнася през българското общество в Браила четири сказки за възпитанието. Беседите са всъщност достъпно изложение на неговите схващания, застъпени в изключително интересното му съчинение „За отхраната“, което започва да печата по същото време в „Периодическо списание <…>“ и което остава незавършено. Първият въпрос, който Друмев поставя, е за науката като съществен момент от развитието на човечеството и „един от силните, най-могуществени двигатели“ напред. Но науката, каквото и значение да има за напредъка в миналото и днес, е недостатъчна, ако е откъсната от възпитанието – от „добра отхрана“. Науката без добро възпитание и в ръцете на невъзпитания и зъл човек е повече опасна, отколкото полезна. Науката, съчетана вече с дооброто възпитание, се превръща във всемогъща сила и в „хиляди и хиляди благодеяния на човешкия род“. В този сложен процес Васил Друмев определя и мястото на майката. То е основно, съществено, от никого независимо. Абсолюютизирайки тази роля, Друмев стига до заключението, че от майката зависи „щастието или нещастието на народите“, а оттук и на човечеството! Възпитанието на детето, съветва Друмев, трябва да става в едно нормално отношение на майката към него – без превземки, глезотии и излишна сантименталност. Училището има задачата да развива и допълва започнатото в семейството. Друмев възлага изключително много на българското училище за възпитание в семейството, тази роля може да бъде поета и изпълнявана от училището. Привлякъл богат градивен материал от европейската и световната педагогическа мисъл, запознат с болезнените проблеми на нашето училище, Васил Друмев излага своите модерни схващания и с това превръща студията „За отхраната“ в съществен трактат не само през Възраждането, но и в първите години след Освобождението. Според Друмев критиката трябва да бъде безпристрастна, да открива и утвърждава значимото и да напътства литературното развитие. На преден план се изнася връзката автор-читател, без тази връзка литературното произведение не може да бъде разбрано и осмислено. За обект критиката трябва да има „истинното, полезното, хубавото и доброто“. Критиката трябва да върви напред, както и човечеството върви. Иначе тя ще изостане и няма да може да произнася „съд над онова, което не види, не достига“. Васил Друмев утвърждава реалистичната литературна критика във време, когато се формират верни естетически критерии в новата българска книжнина и когато се създава критическият отдел на „Периодическо списание <…>“. Теоретическите си схващания Друмев излага и в рецензията за Войниковото „Ръководство за словестност с примери за упражнения в разни видове съчинения на учениците в народните ни мъжки и женски училища“. Тук се застъпва идеята за естествената дарба, за чувството, за въодушевлението, а не за правилата, по които трябва да се пише. Правилата са възникнали след художествените произведния, а не преди тях. Ограниченото от правилата литературно творчество „престава да бъде истинско творчество“. Васил Друмев не се ограничава само върху чисто литературни текстове. Интересува го книжнината в най-широк смисъл на думата: буквари, читанки, учебници по история, фолклорни сборници, та дори и театрални постановки. В рецензията си за „Българский народен сборник“ на Васил Чолаков, отпечатана през 1872г. в Браила, Васил Друмев се отнася отрицателно. Недопустимо е според него да се използват текстове, събрани от други хора. Иначе предговорът се разминава със съдържанието на сборника, който е без план, без ред и без цел. Друмев проследява свършеното до тогава от българската и славянската фолклористика и обръща внимание на правописанието при записването на фолклорни материали – нещо изключително важно, за което преди това напомня и „Периодическо списание <…>“. Оригиналното литературно наследство на Васил Друмев (митрополит Климент), неговите педагогически схващания, неговите критически статии и рецензии, както и достойното служене на Българската православна църква, му отделят заслужено място в духовното битие на българите – преди, сега и во веки веков!

Райко Жинзифов. Няколко публикувани статии на руски език и в авторитетни руски издания, нареждат Райко Жинзифов сред литературните критици от втората половина на ХІХв. Приносът му е още, че тези публикиции запознават руската културна общественост с формиращата се нова българска литература, с посоките и пътищата които тя поема. Райко Жинзифов се оформя като литературен критик именно в Русия и под влияние на руската литературна критика. Първата статия на Жинзифов „Няколко думи за съчиненията на българина Раковски“ („Несколько слов о съчинениях болгарина Раковского“) излиза през 1863г. в сп. „Русский архив“. Целта на младия критик е да запознае руския читател с Георги Раковски и с някои от неговите съчинения. Насочва се към две от най-значителните: „Показалец или ръководство как да ся изискват и издигат най-стари чьрти нашето бита“ (Одеса, 1859г.) и „Няколко речи о Асеню първому“ (Белград, 1860г.). Вижда се, че Жинзифов пропуска две важни произведения на Раковски, които предхождат „Показалец“ и „Няколко речи“. Това са „Предвестник Горскаго пътника“ (Нови Сад, 1856) и „Горский пътник“ (Нови Сад, 1857). Явно неговият поглед е отправен не към прозата и поезията на Раковски, а към съчинения, които разкриват националния характер на българите и важни моменти от историята им. Най-напред в уводните бележки Жинзифов проследява накратко биографията на Раковски: родно място, образование, пребиваване в Нови Сад, Белград и Одеса, където е наставник на българите, учещи в семинарията. Изобщо, младият литературен критик поставя акцентите върху онова, което е значимо и приносно в книгата на Георги Раковски. За „Няколко речи о Асеню първому“ Жинзифов вярно посочва, че книгата със съдържанието си не отговаря на заглавието, защото тя засяга ред въпроси извън времето и личността на Асен. Но това е „необходимо и много полезно за българите при сегашното им състояние“.


Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
2017 -> Литература между първата и втората световна война
2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст
2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
2017 -> Морфологията като дял от граматиката


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница