10. Потребности и потребителско поведение

Потребностите са основна икономическа категория, защото човек съществува като биологичен индивид трябва да потребява необходимите му блага. Тези блага възникват най-напред като потребности, като необходимост. След това се появява необходимост да се направи организация, за да се произведе или набави неоходимият продукт, за да се задоволи потребността. Така потребността появява двояк характер. От една страна тя е свързана с човека, с неговите вкусове и предпочитания, а от друга - тя поражда, с което да се задоволи тази потребност.

Потребностите като икономическа категориясе определя по различен начин от отделните школи.

Според класиците потребността е желание, нужда да притежава дадено нещо, т.е. чувство за липса, което трябва да бъде преодоляно.

Според неокласиците потребността е неприятно чувство, породено от липсата на нещо и стемеж да се премахне тази липса.

Потребностите в своето развитие преминават през няколко фази.

Най-напред потребността се заражда като идея, а след това стремеж към нещо (това е т.нар. психологически момент) . На следващия етап се търсят начини и средства за реализиране на тази идея. На последния етап потребностите се материализират в определен продукт, който се консумира от индивида. Така потребностите и потреблението (като икономически момент) са двата крайни полюса на икономическата организаций.

В условията на стоково производство реализацията на благата става под формата на стоки. Между двата полюса - потребността и потреблението - има няколко междинни звена.

Първото е интересът. Това е осъзнатата икономическа потребност.

Друга фаза е стимулът (лат. - остен) - средство за въздействие върху икономическия интерес.

Заинтересуваността е участие в създавания продукт.

Потребностите непрекъснато се развиват, изменят и усъвършенстват. Стремежът за тяхното задоволяване води до едно съществено противоречие между тях и потреблението, т.е. потребностите винаги изпреварват потреблението, защото се задейства принципът на оскъдността.

Разликата между потребностите и потреблението на практика се разрешава с т.нар. закони за потребността.

Първи закон е законът за насищането на германския икономист Херман Госен. Този закон е : колкото повече потребяваме от дадено благо, толкова по-малко удоволствие изпитваме от това потребление, т.е. законът тряба да се разглежда двупосочно. Първа страна - колкото повече потребяваме от дадено благо, толкова удоволствието е по-малко, за да се стигне до една последна т.нар. пределна полезност, след която се преминава към неполезност (антиполезност) - субективната школа. Втора страна - винаги има едно определено количество от блага, което е достатъчно да задоволи дадена потребност на дадено място в определено време.

Втори закон - закон за заместването на потребностите (Госен) . Същността му е: в обществото има много и различни неща, които се използват за задоволяване на близки или еднакви потребности. Това означава, че една потребност може да бъде заменена с друга потребност, като принципът е: една сложна с няколко прости. Правилото обаче е, че се заменя не самата потребност, а нейните носители.

От този закон се извежда правилото за рационализирането поведението на потребителя. То се заключава в стемежа на човека в рамките на неговите (бюджетни) възможности, така да разпредели носителите на потребностите, че в максимална степен да задоволи общата си потребност, т.е. тръгвайки от наличните средства да предвиди закупуването на определено количество храна, дрехи, отопление, осветление и пр. , и така в крайна сметка да задоволи неговата обща потребност.

Трети закон - за временния характер на задоволяване на потребностите. Това означава, че задоволяването на една потребност на едно място и по едно време предполага, че тя ще се възпроизведена същото или друго място по друго време. Освен това задоволяването на потребността обикновено има комплексен характер - една потребност поражда други, те от своя страна - трети и др.

Потребностите биват различни. Най-често срещаната класификация е:

I. По род:

А) Лични (преки) - потребности, свързани с непосредственото съществуване на индивида (храна, облекло, осветление, отопление и пр.).

Б)Производствени (косвени) - тези, при които продуктът служи за създаване на други продукти.

Разликата между тях е в начина на използването.

II. По обусловеност:

А) Природно обусловени - всички потребности, свързани със съществуването на индивида като самостятелна единица.

Б) Обществени - свързани с ползжането им от определена група хора.

III. По съдържание:

А) Материални - когато се задоволяват чрез съответен материален носител.

Б) Нематериални - когато имат материален носител, или нямат такъв носител, но най-често задоволяват интелектуалните потребности на хората.

IV. По реакция:

А) Еластични - когато реагират на всякаква промяна, която ги поражда.

Б) Нееластични - когато по-бавно, по-трудно или въобще не реагират на промените.

11. БЛАГО, ПРОДУКТ И СТОКА
Пазарното стопанство борави с редица категории.
Благо е всяко нещо, което може да задоволява определени човешки потребности, независимо от това какво е породена тази потребност. Благото може да бъде резултат както от човешката дейност така и направо взето от природата. Правилото е, че всичко онова, което според човек притежава определени качества, може да му случай, има характер на благо.

Благо е нещотот което човек по субективен път определя, че то може да му служи.

Благата се класифицират по различен начин.

Първа класификация-блага непосредствено дадени от природата, и блага от човешкия труд.

Втора група свободни и несвободни.

Трета класификация на материални и нематериални.

Четвърта-природно ограничени, оскъдни и редки блага.

Пета- блага за дълготрайна и блага за краткотрайна употреба.

Шеста-настоящи и бъдещи блага.

От тези класификации с най-голямо значение е деление на свободни и несвободни (икономически) блага.

Свободните са тези блага, които са непосредствено дадеи от природата, достатъчно количество са спрямо потребностите на хората и те обикновенно не ги пестят (вода, въздух и др.). Несвободни (икономически) са благата, които се създават от труда на хоратаи по правило са ограничени, т.е. недостатъчни.

Втора по значение е класификацията на материални и нематериални блага (вж.потребности).

Трета по значение е класификацията на: ограничени-благата, които са слабо разпространени в природата; оскъдни-тези блага, които на дадено място и в дадено време са недостатъчни спрямо човешките потребности. (Например земята е ограничена по-правило, но за някои държави е оскъдно). Редките блага са благата, които по никакъв начин не могат да променят своето количество. (Например редки картини, бижута и пр.).

Четвърто е делението на настоящи и бьдещи. Настоящи са тези блага, които се потребяват в дадения момент, а бьдещи са тези блага, чието потребление сега се отлага за един по- кьсен период. Това предполага и различна оценка на тяхната полезност- (основа на субективната школа).

Втората категория на пазарното стопанство е продуктът- всяко благо, плод на човешки труд може да се потребява и моье да задоволява определена потребност. Следователно пазликата между благо и продукт е, че продукти са само икономическите блага.

Продуктът в зависимост от своето съдържание бива два вида: материален и нематериален.

Материален е продукт,които е резултат от човешкия труд, задололява определена потребност и може да съществува отделно от субстанцията, която го е произвела.Нематериален- най-често няма материална форма, не е резултат от пряко преобразуване на природата и несъществува самостоятелно. Най- често нематериален продукт се превръща в абстракция.

Всеки продукт има двуяко изражение в историята на стоковото производство, т.е. веднъж съществува натурално а след това получава оцехъчна стойност.

Създаването на продуктите е резултат от комбинирането на производствените фактори, а самата комбинация представлява происводствения процес.

В условията на стоково стопанство продукта приема характер на стока.

Стоката е продукт на труда, задоволява определени човешки потребности и е предназначен за размяна . За да се превърне продуктът в стока той трябва да отговаря на три условия:

() да е резултат от човешки труд;

2 )да задоволява определена човешка потребност;

3) да задоволява потребността не на производителя, а на друго лице, което се явява в качеството на потрербител.

Стоково производство- за да възникне и съществува е необходимо да са налице две предпоставки:1) обществено разделение на труда- то раздробява производствения процес на отделни съставни части, в резултат на което отделните проиводители произвеждат само един продукт.Това налага те да влизат в производствени и търговски връзки с останалите производители.

2)появата на частната собственост, която води до обособяване на отделните производители като самостоятелни стопански еденици.Те работят на свой риск, на своя отговорност и единственият начин за връзка между тях става покупкопродажбата на пазара.

В исторически план са познати два типа стоково производство: 1) просто стоково производство и 2) капиталистическо.

Простото се характеризира,че производителя и потребителя са един и същи собственик.

Капиталистическото е такъв тип стоково производство, при които производителите са наемни работници, а собственици на продукта са капиталистите докато потребители са цялото общество.

Meжду двата типа производства има общи черти и различия.

Общо - те се основават на частната собстеност, общественото разделение на труда и произведените стоки.

Различия - 1) При простото стоково производство собственикът на средствата за производство е собственик и на произведения продукт. При капиталистическото един е собственикът на средствата за производство и на готовия продукт, а друг - собственик на труда. 2) При простото стоково производство се използва едноличен труд на стокопроизводителя, при капиталистическото - наемен труд. 3) Простото стоково производство има за цел да произведе продукт, да го продаде и с получените пари да закупи необходимите му продукти, затова казваме, че той е и производител, и портебител. При капиталистическото - целта на производството е извличането на печалба. Печалбата се получава в резултат на разграничаването на собственоствеността между капиталисти и наемни работници.

Стоката като продукт на труда ще притежава две стани - една акто продукт, който задоволява определени човешки потребности, и втора - като оценъчно изражение на полезността. Двете страни на стоката се разглеждат по раличен начин от двете основни школи. За класиците (А. Смит, Д. Рикардо) двете страни са потребителната стойност и стойност. За неокласиците двете страни са полезност и ценност.

При класиците е налице т.нар. обективен подход, т.е. те разглеждат потребителната стойност на стоката като нещо дадено, присъщо, което е едно и също за всяка стока, т.е. всяка стока се третира от всички потребители по един и същи начин, т.е. има една и съща полезност.

Потребителната стойност за тях е историческа категория, т.е. тя непрекъснато се развива и усъвършенства (напр. Ако в миналото въглищата са били само за горене, то сега от тях се произвеждат над 400 продукти). В резултат на това класиците различават два вида потребителна стойност. Първият вид е индивидуалната. Това е потребителна стойност, която се определя от физическите, химическите и други качества на продукта. Тя е обект на стокознанието. Втория вид е обществената потребителна стойност. Тя е свойството на продукта да задоволи потребността не на производителя, а на потребителя. Тя е обект на изследване от икономиката. Тази полезност е в основата на размята, но не и оценка за самата размяна.

За неокласиците двете страни на стоката са полезност и ценност. Полезността за тях се определя от субективната преценка на индивида за дадено нещо. Освен това един и същи човек според неокласиците (субективната школа) ще оценява едно и също нещо по различен начин в различно време. Това предполага, че отделните съставни части наедно благо може да бъдат оценявани по различен начин.

Този момент според неоклаците е в основата на икономическата теория, т.е. една от задачите на тази теория е изучавайки отделните оценки на потребителите да даде отговор на въпроса каква е величината на полезността на дадено благо, т.е. доколко то ще се търси, следователно ще трябва да се произвежда и предлага. Най-важният момент за тях е да може тази чисто субективна преценка на индивида да намери количествено изражение.

Количествено изражение те правят с помощта на разгледаните вече закони за потребностите. Практически тази количествена оценка те дават с помощта на изработена от тях таблица, известна като таблицата на Карл Менгер.
Римските цифри в колонките показват намаляващото значение на съответния продукт, което потребителят дава в зависимост от своите преценки. Арабските цифри във всяка колнка поkaзват значението на отделните части на всеки продукт, който дава този потребител.

Оттук субективистите извждат няколко вида полезности: 1) Индивидуалната - полезността на отделното благо и частта от това благо. 2) Обща - това е сборът от полезностите на отделните части на всяко благо. 3) Съвкупна - представлява сборът от общите полезности на всички блага. 4) Пределна - последната полезност от потреблението на последната частица от дадено благо.

И двата подхода разглеждат едни и същи неща, но разгледани от различни гледни точки.

13. Стойност и цена на стоката

Втората страна на стоката е стойността. Тя се разглежда по различен начинот двете основни школи. За класиците стойността включва количеството труд,което се влага от производителите при производството на стоките. Това количество е различно за отделните производители, следователно всеки от тях ще формира своя собствена стойност. С тази стойност стоката ще излезе на пазара и в зависимост от търсенето и предлагането ще се фиксира една средна пазарна наречена обществена стойност. За класиците самата стойност се формира в резултат на прилагания труд от стокопроизводителя, който за тях приема две форми. Първата е т.нар. конкретен труд - трудът на отделния стокопроизводител разгледан в целева форма, т.е като съчетание от придобити умения и опит от една страна и специализирани инструменти от друга страна. Това е трудът на хлебаря, обущ аря, шивача и пр. Второ - абстрактен труд, т.е. трудът разгледан въобще като изразходване на физическа и умствена енергия. Абстрактният труд създава според класиците стойността на стоката. Този труд се измерва според тях с продължителността на изразходването му, т.е. т.нар. обществено необходимо работно време (ОНРВ). За некласиците стойността (цеността) най-общо е това, което се дава в замяна на друго нещо. Те прилагат принципите на икономикса, най-вече за оскъдността, в резултат на което ценността я определят като функция при пресичането на редкостта и полезността на благата.

При определянето на ценността неокласиците си задават три въпроса:

1. Защо едно количество от дадено благо се заменя срещу определено количество от друго благо?

2. Как се формират различните стойности на продукта?

3. Какви фактори определят разменните пропорции?

Отговорите на тези въпроси най-общо се свеждат до следното: Индивидът в зависимост от своята преценка, предпочитания и вкусове определя какво и колко му е необходимо и го разменя срещу друго, което в момента му е по-малко необходимо. За тях важи правилото, че и двамата участници в разменната операция(купувача и продавача) извличат изгода от съответната сделка. Например: Продавачът на стоката я оценява с по-малка полезност в сравнение с парите и счита, че от тази сделка ще спечели, защото продава нещо, което е с по-малка полезност за него, срещу друго нещо, което е с по-голяма полезност. Подобно е положението и при купувача.

При третия въпрос трябва да се даде отговор какво представлява цената на стоката. За класиците цената представлява паричния израз на стойността на стоката, т.е. трудът остойностен в пари. За неокласиците цената е паричното изражение на субективните предпочитания на икономическия агент.

Факторите, от които зависи цената на стоката са:

1. Производствени разходи.

2. Търсене.

3. Предлагане

4. Конкуренция

5. Други фактори.

Производствени разходи - разходите, които прави производителя за производство на стоките. Връзката между цената и производствените разходи е права.

Търсенето представлява стремежът на потребителите за придобиване на дадена стока или опредлено количество от тази стока. Зависимостта е права.

Предлагането е онова количество от съответната стока, което производителят може да предложи на потребителя. Връзката е обратна.

Конкуренцията е съперничество, съревнование между производители или между потребители или между производители и потребители, за производството и реализацията на дадена стока. Зависимостта е комплексна.

Фактори, които не влияят пряко, а чрез един от останалите четири фактора върху формирането на крайната цена. Тук се включват:

а) Модни тенденции - Предпочитания на потребителите към една или друга стока формирани в резултат на т.нар. обществено мнение(преценка) за стоката. Модата ще увеличи търсенето на определени стоки, в резултат на което и техните цени ще се увеличат.

б) Очакванията на хората за икномически промени - ако очакванията са за влошаване на положението(конюнктурата), хората ще се запасяват със съответните стоки, ще се увеличи тяхното търсене, в резултат на което и цената ще се увеличи, и обратното.

в) Слухове и непроверена информация - Метод, който широко се прилага от някои нелоялни търговци, за да стимулира потребителското търсене.

В крайна сметка цената е основна категория на пазарния механизъм, играеща информационна, стимулираща и стабилизираща роля.

14. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПАРИТЕ И ВИДОВЕ ПАРИ
В своето историческо развитие парите възникват още в зората на човешката цивилизация, когато се появява размяната на продукти между отделните племена. Самата размяна има две основни форми:

1. Натурална(бартер) - размяната, при която една стока се разменя срещу друга стока директно без каквото и да е посредничество. Формулата е стока срещу стока.

2. Парична форма на размяна. При нея между двама стокопроизводители, които разменят своите продукти трябва да се вмести определен вид стока, която да играе посредническа роля на оценител на стойностите на техните продукти. Такава роля изпълняват парите. Следователно парите най-общо са стока, която изпълнява посредническа роля при размяната. Формулата е стока - пари - стока.

В зависимост от историческото развитие първоначално ролятана пари се е изпълнявала от различни видове натурални стоки, като: сол, кожи, някои животни и пр. По-късно тази роля се поема от металите, които са били използвани под формата на кюлчета или монети. Монетата е къс метал с определена форма, съдържание и щемпел на владетеля, който я пуска в обращение(герб). На следващия етап от металите започват да се използват само злато и сребро в качеството на пари. Това е т.нар. златно-монетарен стандарт. Той просъществува най-дълго време, поради това, че златото и среброто притежават различни качества, които ги отделят от останалите метали. Тези качества са: устойчивост на атмосферното влияние; висока стойност на метала - поради това, че те рядко се срещат в природата; икономическа делимост, която позволява по-голямо удобство при размяната.

Такъв е историческия процес на възникване на парите, т.е. те са специфичен вид стока, която се отделя от останалите стоки и поема ролята на всеобщ еквивалент. Това значи, че по своята същност парите са всеобщо икономическо отношение между хората по повод резултатите от техния труд. Парите са универсален мотор на стоковия свят. Те са специфична стока, която не само улеснява размяната, но и позволява в относителна степен да се съхрани покупателната способност на стокопроизводителите във времето и пространството.

Като специфична стока парите имат всеобща потребителна стойност и всеобща разменяемост. Всеобщата потребителна стойност означава, че чрез тях на практика се удостоверява обществената полезност и значимост на останалите стоки. Всеобщата разменяемост означава, че тази стока или тези представители приети за пари се приемат от всички стокопроизводители от съответната страна. Парите в своето развитие биват следните видове. Първият вид са металосечените пари. Те са под формата на монети и просъществуваха до Първата Световна война. Обикновено монетите се сечаха от злато и сребро, т.е. притежават своя собствена (нар. субстанционална) стойност. Вторият вид са книжните пари. Те възникват за пръв път в Китай през средните векове, по-късно в Русия и Америка. Първоначално се използват като заместители на пълноценните пари, но по-късно придибиват самостоятелна форма на движение. Право да пуска книжни пари има държавата и тя може да въздейства върху тяхното количество. Днес книжните пари се приемат като всеобщо разплащателно средство, което няма своя собствена стойност. Третият вид са кредитните пари. Те възникват с развитието на кредитните операции и са свързани с използването на т.нар. кредитни (дългови) разписки като полици, менителници, запис на заповед, трапи и пр. Те си приличат с книжните пари по това, че имат подобни реквизити, но се различават по това, че книжните пари ги издава държавата и те остават в населението,докато кредитните пари ги издават банките и те в едно или друго време винаги се връщат в банките. Днес кредитните пари и книжните пари се сливат и почти не се различават. Четвъртият вид са електронните пари. Това са пари, при които като средство за разплащане се използват някои електронни носители. Парите заедно с механизма на тяхното използване формират т.нар. монетарна система.

15. Функции на парите

Проблемът за функциите на парите се третира по различен начин от различните школи. Според класиците парите изпълняват 5 функции. Те са:

- мярка на стойността;

- средство за обращение;

- средство за натрупване;

- платежно средство;

- международни ( световни) пари.

От тези 5 неокласиците признават само 4.

1.Мярка на стойността. Чрез тази функция на практика парите приравняват разходитена стокопроизводителя към определена парична сума и на практика се измерват стойностите на стоките. Тази функция е своеобразно огледало на стоковия свят. Тя е една от двете най-съществени функции на парите. Според класиците функцията мярка на стойността се изпълнява благодарение на т.нар. мащаб на цените. При златното обращение мащаба на цените представлява количеството благороден метал, приет за парична единица (съизмерител) в дадена страна, т.е. трудът, вложен за това злато е съизмерител на всички останали видове труд в стоковото стопанство. Връзката между мярката на стойността и мащаб на цените е, че мярката на стойността се определя стихийно, докато мащаба на цените се определя законодателно. Второ: държавата може да променя мащаба на цените, но не може да променя мярката на цените. Тази функция според класиците има две особености. Първата е, че функцията се изпълнява мислено (идеално), т.е. от т.нар. идеални пари, което значи, че когато се прилага функцията не е необходимо парите да са налице. Втората особеност е, че функцията може да се изпълнява само от пълноценните пари. В съвременните условия с преминаването към книжни пари се използва понятието кредитен мащаб на цените. Кредитният мащаб на цените е отношението между паричната маса и функциониращия капитал в икономиката ( т.е. съотношението между пуснатите в обращение и обърналите пари в икономиката) .

2. Средство за обращение. При нея парите служат като посредник при размяната. На практика самата размяна преминава през две фази: метаморфози и превъплащения. Първата е прминаването от стокова в парична, и втората - от парична в стокова. Чрез тази функция на практика се преодоляват временните и пространствените ограничения при стоковата размяна. Характерно за тази функция е, че докато стоките излизат от обращение, парите непрекъснато се въртят и остават в самото обращение. От тук се извежда и основното правило на икономиката, че определен момент е стоковото, а не паричното обращение. Според класиците тези функция също има две особености:

- в сравнение с първата функция парите трябва да са налице;

- не е задължително парите да имат своя собствена стойност, т.е. могат да се използват и книжни пари.

Тази функция протича по формулата стоки- пари- стоки, което значи, че ако двата акта не протичат последователно във времето е налице задържане на стоките и парите, т.е. е налице потенциална възможност за информация.

3. Средство за натрупване. Известна е още като средство за натрупване на съкровища и за спестяване. Тази функция е налице в два случая. Първият - когато по една или друга причина икономическите агенти не са доволни от стопанската конюнктура и предпочитат да извадят пари от обращение и да ги натрупат. Това е трупане на съкровища. Освен пари като съкровища могат да се трупат още редица скъпоценности, произведения на изкуството и др. предмети с висока стойност. Вторият - когато е необходимо разширяване на дейността на икономическите агенти, тогава те съзнателно трупат (спестяват) пари до определен размер, който ще им позволи да разширят своята дейност. Тази функция според класиците също има две особености. Първата е, че парите трябва да напуснат паричното обращение и да се натрупат и втората е, че могат да се натрупат само такива пари или квазипари, които имат собствена стойност. Неокласиците считат, че книжните пари също могат да се натрупват, защото носят лихва, но трябва да имат нормално парично обращение.

4. Платежно средство. Тя е налице тогава, когато се осъществяват стокови сделки между функциониращите капиталисти на кредит. Това значи, че двама стокопроизводители, които си имат доверие помежду си могат да сключат сделка без да използват в момента пари за разплащанията между тях. Вместо пари, за да гарантират сделката, те ще използват техните кредитни заместители под формата на полица, менителница, запис на заповед и пр. Характерно за тези пари е. че освен пари, те са и своеобразна форма на кредит. Двете особености на функцията са следните:

- няма съвпадение между срока на покупка и плащане на стоките;

- кредитните пари за разлика от останалите пари носят на своя притежател лихва.
Закони на паричното обращение. Покупателна сила на парите.

Теории за парите

Въпросът за покупателната сила на парите е пряко свързан с тяхното количество в обращение. С проблема за количеството пари в обращение се занимават както икономисти, така и практици, защото той дава отговор на въпроса какво количество пари трябва да се пусне в обращение, за да обслужва стоковия оборот на дадена страна. Отделните школи дават различен отговор на този въпрос. Според класиците количеството пари в обращение се изчислява по формулата:

Втората школа са кейнсианците. Според тях за да се определи количесвото пари в обращение е необходимо да се пазгледат т.нар. мотиви за поведение на икономическите агенти. Тези мотиви са: необходимост от пари в икономическите агенти за разплащане - това е т.нар. традиционен мотив; необходимост от пари за посрещане на рискови събития- т.нар. застрахователен мотив; необходимост от пари за закупуване и продаване на стоки и услуги, за да се спечели от разликата в цената- т.нар. спекулативен мотив. Отчитайки тези мотиви Кейнс дава следната формула за количството пари в обращение:

Третата школа е т.нар. монетаристка школа, известна още като кейнсбиршка. Те приемат, че количеството пари се определя от индивидуалното търсене на парите за обслужване на разплащанията. Формулата е:

Списъкът на тази формула е, че всеки индивид следи съотношението между равнището на дохода и възможностите си за потребление. А смисълът на всички формули е, че чрез тях банките слрдят за движението на парите и стоките в икономиката и в зависимост от това поддържат една определена парична политика. Тази политика включва: размерите на лихвите по даваните и вземаните кредити; количеството реални и т.нар. квазипари (ценни книжа) и пр.

Проблемът за парите се третира по различен начин от различните школи. Първата школа е металическата теория на парите. Според тях парите се отъждествяват единствено с благородните метали, без да се проследява тяхната същност в икономиката. Втората школа е номиналистическата теория за парите. Противно наметалистическата теория се свеждат парите само до определен знак на стойността, с който един стокопроизводител удостоверява, че е извършил услуга на друг стокопроизводител, срещу което трябва да получи ответното възнаграждение. Третата школа е количествената теория на парите. Тя е близка до металистическата и свежда същността на парите единствено до количеството злато и сребро, което се използва под формата на пари за обращение. Те са автори на формулата, че количеството пари в обращение е по-важно да изпреварва количеството стоки в икономиката, т.е. :

Последната теория е монетаристката. Според тях парите са най-важни инсрументи за икономическо развитие, в резултат на което задачата на правителството е чрез централната банка да поддържа едно определено равновесие между налични и необходими пари, т.е. те свеждат същността на икономическата теория до поддържане на стабилност в паричното обращение, а не в производството.

21. Стоково предлагане

- Предлагането като функция от цената на стоката- Р;

- предлагането като функция от цените на други стоки- P1, P2, P3...Pn;

- предлагането като функция от производствените разходи- к;

- предлагането като функция от технологията- Т;

- предлагането като функция от действието на други фактори- N.

Самото предлагане бележим с S.Следователно:

S= f( P, P1, P2, P3...... Pn, K, T, N)

По метода на изключването последователно разглеждаме влиянието на всеки отделен фактор върху предлагането, приемайки че останалите фактори са константни величини.

1. Предлагането като функция на цената на стоката- връзката е права, като колкото по-висока е цената на разлежданата стока, толкова по-изгодна е за производителя е да я проивежда и да я предлага на пазара. Тази зависимост е известна като Закон за предлагането, а графичното изобразяване става с помощта на т.нар. крива на предлагането. Тя има следния вид:

2. Предлагането като функция от цените на друга стока- зависимостта най-общо е обратна, което значи, че ако цените на останалите стоки растат при изменните условия предлагането на останалите стоки ще намалява. Особеностите, които трябва да се имат впредвид са:

- когато един и същи ресурс се използва за производството на различни стоки, производителят ще се насочи към тези стоки, чиято цена е по-висока, защото се предполага, че от тази цена той ще спечели повече. (Напр. син камък- винен и десертен сорт грозде) ;

- налице е алтернативност на предлагането, т.е. при промяна на доходите реализацията на определен продукт е свързана с промяна на вкусовете на потребителя. Това налага пренареждане на самото предлагане, което да се съобрази с тези вкусове( различните модификации на автомобили) .

3. Предлагането като функция от производствените разходи- стоките се произвеждат и се предлагат на пазара с цел не само да се възвърнат направените разходи за тяхното производство и да се извлече печалба. При това положение производителят ще се интересува не само от цената на стоката, но и от направените разходи, защото между цената и производствените разходи лежи печалбата. Така че производителят ще се интересува от производствените разходи най-вече в два аспекта: какъв е техният общ обем, т.е. може ли по някакъв начин да се намали този обем, защото когато нараства обема на производствените разходи, то самите разходи се доближават до цената и мотива за производство се намалява; производителят ще се интересува и от структурата на тези разходи, затова защото една част от тях по-бързо се променят за разлика от друга част. В крайна сметка производителят ще се интересува от обема на производствените разходи, количеството произведена продукция и цената, защото те се намират в различна зависимост. Ако цената остава константна, производствените разходи растат, но и количеството на произвежданата продукция расте, то ще се търси разликата в този растеж. Може да се стигне до вариант, когато темпът на растежа на разходите да е по-нисък от темпа на растеж на продукцията. В този случай производителят ще спечели. При обратното положение ще губи.

4. Предлагането като функция на технологията- под технология най-общо се разбира начина на съединяване на труда с останалите фактори на производство. Технологията е част от производствените разходи, но тя има тенденциядълготрайно да влияе върху тях. Връзката между предлагане технология най-общо е обратна, когато тук са налице следните особености: при избор на технология трябва да се съобразяваме както с цените в момента, така и с евентуалната перспектива за тяхната промяна. Това означава, че трябва да отчитаме бъдещите тенденции при развитието на технологиите. Това е т.нар. проблем за техноческото и икономическото натоварване на производствените мощности, така че разликата между тях да даде възможност на предлагането бързо да реагира на търсенето (примера с бирената фабрика) . При избора на технология производителят трябва да се стреми да търси такива технологични подобрения, които за най-кратко време и с най-малко разходи на средства значително да повиши обема на производство при запазващо се равнище на цените на стоките. При това положение ще се стигне до снижаване себестойността на единица изделие и превръщането напрактика на технологичния фактор в производствен.

5. Предлагането като функция от действието на други фактори- към тях причисляваме:

- пазарна ориентация- това е бързото нагаждане на производството към изискванията на пазара;

- правителствена политика- тя може да определи едни или други производства като приоритетни и сътветно да ги стимулира и подпомага със съответните средства. Това означава, че приозводителят трябва да се съобразява с тази политика;

- стандартите- те са изисквания към технически, ветеринарни и други качества на продукта. В много случаи завишените изисквания към стандарта водят повишаване на производствените разходи, а оттам ще влияят и втрху предлагането, и обратно;

- вътрешният оборот, т.е. при създаване на дадено предприятие производителят трябва да се съобразява с възможностите на националния пазар.

Всички тези фактори влияят по един или друг начин върху търсенето, а оттам и върху предлагането. Съществен въпрос при предлагането е въпросът за неговата еластичност. Подобно на търсенето и тук при предлагането еластичността показва как ще се отрази промяната на всеки от факторите върху предлагането. От всички фактори с най-значение е цената. Затова еластичността на предлагането спрямо цената се разглежда като най-важния влияещ фактор. Тази еластичност се изчислява по формулата:

И тук се разглеждат съответните видове еластичност, т.е. еластична, нормално еластична и безкрайно еластична промяна във факторите.

22. Механизъм на пазарното равновесие

Зависимостта между търсенетот и предлагането определят пазарното равновесие. Под пазарно равновесие се разбира съвпадението между потребителското търсене и предлагане на дадена стока или стоки по установени цени, на определено място и в дадено време. Това е такова състояние на пазара, при което всички стоки са реализирани, търсенето е задоволено, вложените ресурси са получили обществено признание и никой от икономическите агенти няма никакъв смисъл да промени това състояние. Равновесието се разглежда на 3 равнища:

-това е равновесието при търсенето и предлагането на една стока- т.нар. индивидуално

цена, като унищожи излишното количествоот предлаганите стоки; да се продава цялото количество, но на цени по-ниски от равновесните. Целта е да се възвърнат направените разходи. Това е по-често срещаният вариант и при него е характерно, че цената пада, кривата на предлагане се премества надясно и надолу. Наред с тези варианти са възможни случаи, когато имаме едновременно изменение и в търсенето, и в предлагането. Това изменение може да бъде в различни посоки. Тогава трябва по отделно да се отчете влиянието на всяка от променливите величини. В практиката се различават два вида пазарно равновесие. Делението е в зависимост от количествената страна на рановесието и тези видове са: статично и динамично. Статично е равновесието, което се установява за определен период от време между търсене и предлагане, в резултат на което цената се застопорява в определени граници. Това равновесие обаче не винаги може да продължи дълго, защото под влияние на промените в потребността сътношението между търсенето и предлагането постоянно се променя, в резултат на което непрекъснато се получават нови пресечни точки. Това постоянно нарушаване на статичното равновесие се нар. динамично равновесие. Самото движение се нарича балансиран растеж. Динамичното пазарно равновесие може да бъде с положително или отрицателно значение. Положително значение имаме тогава, когато непрекъснатото нарушаване на равновесието стимулира производителите да произвеждат повече, по-качествени и по-разнообразни стоки. Отрицателно въздействие имаме тогава, когато промените водят единствено до промени в цените на стоките. В практиката нито един пазар не може да съществува самостоятелно. В пазарната икономика всички пазари са взаимосвързани, което значи, че промените на един пазар по-рано или по-късно ще оказват влияние върху останалите пазари. В резултат на това ще се установи едно общо пазарно равновесие. Общото пазарно равновесие е изследвано от представителя на Лозанската школа Леон Валраз. Той, с помощта на педица математически уравнения доказва, че в икономиката на дадена страна има определени вектори, които влияят върху пзара и върху неговите величини. Тези вектори той нарича вградени стабилизатори на икономиката. Тяхната задача е да поемат големите отклонения и да смекчат ударите от тях.

23. Текущо, краткосрочно и дългосрочно равновесие
Установяване на пазарно равновесие не става веднага. На практика обаче, за да се стигне до пазарно равновесие, е необходимо време, през което икономическите агенти да реагират на промените. От тези агенти потребителите по-бързо реагират, докато на производителите е необходимо повече време. Еластичността на предлагането въввремето е различна за различните производители и тя зависи преди всичко от характера на производството, използваните технологии и ресурси. Колкото по-кратък е периода на реакция спрямо промените, толкова нееластично е предлагането на новите условия. Проблемът за еластичността е разгледан в трудовете на английския икономист Алфред Маршал. Изследвайки връзката еластичност- пазарно равновесие Маршал разграничава 3 времеви периода за реакция спрямо промените на пазара:

- текущ( моментен) ;

- краткосрочен;

- дългосрочен.

Текущият (моментален) период е налице тогава, когато поради редица случйни непредвидени причини търсенето значително нараства, докато предлагането не може веднага да реагира на това. В този случай единственият начин да се отговори на новото положение е да се повиши цената на стоката. При това положение ще се стигне до нова равновесна точка, в която търсенето е изместено нагоре и надясно, а предлагането приема характер на права линия.

Новата равновесна цена ще бъде по-висока от предишната, нормална равновесна цена. Затова това равновесие се нарича ценово равновесие. Краткосрочно е това равновесие, при което след като в резултат на моментното равновесие цената се покачи, производителите ще потърсят съответните резерви в стокови запаси в други количества и ще предложат на пазара повишено количество от търсената стока, което обаче няма да отговаря на потребителското търсене. В резултат на това цената ще се застопори или ще спадне леко, но ще бъде пак по-висока от предходната равновесна цена. Този тип равновесие се нарича още ресурсно- ценово равновесие. То влече след себе си две съществени последици:

а) По-високата цена ще бъде привлекателен мотив за други производители да навлизат в производството на дефицитния продукт;

б) Високата цена ще задържи определена част от купувачите да не купуват големи количества от стоката, в резултат на което търсенето постепенно ще се стопира на определено равнище. Ако се отстранят причините, довели до равновесието, тогава ще настъпи обратен процес на връщане на кредита и цената към първоначалното или близо до първоначалното положение. Резултат от това движение ще бъде изчистване на излишните производства от отрасъла.

в) Дългосрочното пазарното равновесие е налице тогава, когато в резултат на дълготрайните тенденции промените в потребителското търсене се задържат на относително високо равнище. Тогава освен с цената и запасите трябва да се реагира и с разкриването на нови производствени мощности. Затова този вид равновесие е известно като инвестиционно равновесие. При него цената е леко покачена, търсенето се стабилизира в определени граници, а предлагането се доближава до тези граници. Ефектът от дългосрочното равновесие е, че се произвежда и предлага по-голямо количество продукция, което предполага намалява стойността на единица изделие. Това ще даде възможност в определени случаи на производителите да предлагат с по-ниска пазарна цена. Те ще печелят в случая от оборота. Доброто познаване на вида на равновесието е от съществено значение за производителя, защото той позволява своевременно да вземат най-точните решения. Ако равновесието е моментно не трябва да се реагира със запаси и инвестиции, а само с цената. Ако равновесието е с дългосрочен характер трябва отрано да се реагира най-напред с повишаване производителността на труда, а след това с дълготрайни инвестиции. Особен момент в теорията за равновесието е т.нар. Теорема на паяжината. Същността й се заключава в следното: нарушаването на пазарното равновесие може да има периодично повтарящ се характер. Причината за това периодично повтаряне е т.нар. времеви лаг. Той е характерен за някои отрасли, като селското стопанство напр., където има разлика във времето между информацията за търсенето и възможностите за организация на предлагането. Тези отрасли информират за търсенето и набира през тази година, а предлагането ще се осъществи през следващия селскостопански период. Тогава в момента потребителят ще опередели пазарна цена, която в редица случаи може да бъде по-различна от предварителната. Ако цената е по-ниска, това ще накара производителите през следващия период да производат по-малко количество стока. В резултат на това предлагането ще бъде по-ниско, търсенето - високо и цената ще се покачи. Това ще бъде сигнал за производителите през следващия период да повишат производството и да предложат по-голямо количество. Това последователно гонене между предварителна и настояща информация е известно като спирала на пазарната реакция или Теорема на паяжината. Графически има следни вид:

Практическите изводи, които могат да се направят от Теорията на паяжината са:

1. Да се произвежда продукция, която може да се съхранява по-продължително време и когато възникне повишено търсене тази складирана продукция може да се изнесе на пазара;

2. В случаите, когато има повишено предлагане и сравнително ниско търсене да се купува по по-ниски цени, стоката да се съхранява и да се предлага през следващата година по нормални или по-високи цени;

3. Да се купува на едро от производителите и чрез манипулиране ярез предлаганото количество да се поддържат относително стабилни цени;

4. Да се създава възможност за преодоляване на пазарното напрежение (спекулата) чрез съответните регулативни, пазарни или държавни методи. Държавните методи са:

- създаване и стимулиране на нови производства и нови производители, които да отговарят на неоправданите промени на пазара.

- създаване на определен ценови таван, който е задължителен за изпълнение от търговците.

Потребителят може да реагира по един от двата начина:

- чрез пренареждане на потребителската кошница, т.е. съобразяване със своите финансови възможности, сам определя от какво да се откаже и какво да купи;

- отказ от покупка на радица стоки и свиване на цялото потребление.

24. Подходи и хипотези за изучаване на потребителския избор

друга форма, които изразходват за потребление. Предприемачите организират производството, получават стока, продават и реализират доходи. Онези членове на обществото, които не могат пряко да получат доходи чрез своя труд или дейност, под една или друга форма получават пари (нар. трансферни доходи) и също се включват в групата на потребителите. В крайна сметка всички се явяват потребители и всеки икономически агент в зависимост от своите финансови възможности и своите вкусови предпочитания се стреми да получи от закупените от него блага максимална полза. В тази полза според субективното направление задачата на теорията е да се създаде такъв модел на поведение, който да покаже какво количество и какъв вид стоки може да се реализира на пазара от потребителите. За целта потребителското поведение трябва да се изследва

в зависимост от следните основни фактори: 1. Вкусове и предпочитания на поребителите; 2. Доходи; 3. Реакцията на потребителите при промяна на цената.

I. Вкусове- тук въпроса е защо дадена стока се купува от потребителите. Отговорът на субективната школа е, защото тя е благо, задоволява определени човешки потребности, която е определена от субективния вкус на индивида.

Полезността в нейните варианти е основа на потребителското поведение. Обяснението на разглежданите видове полезности дава възможност да се определи т.нар. намаляваща полезност като общовалидно свойство на полезността. Тя гласи, че при пореблението на отделни продукти или на даден продукт се изпитва все по-малка полезност от потреблението на поредното благо или част от това благо. Изхождайки от своите потребности, доходи и цени, потребителят на практика формирасвоето поведение така, че да балансира между съответните продукти, избирайки максимум за момента полза. При това балансиране икономическата теория формулира следните хипотези:

1. Домакинствата или отделният потребител има пълна информация за разполагаемите стоки (асортименти, предназначение, качество, цени и пр. ) и това може да му повлияе при вземането на съответното решение.

2. Разумно и рационално поведение на потребителя, заключаващо се в правилото, че потребителят предпочита повече пред по-малко блага. Смисълът на това правило е, че в рамките на своите финансови възможности той да закупи такова количество и такъв асортимент блага, от които да извлече максимална полза.

II. Предпочитанията са транзитивни, т.е. потребителят може да определи кой продукт му доставя най-голямо удоволствие и той да се насочи към него. Ако за него стоките са еднакво предпочитани се счита, че той е безразличен към избора си.

- Хипотеза на известните предпочитания, т.е. потребителят да има изградена своя собствена и ясна система на предпочитанията и в зависимост от това да може да групира отделните стоки или части от дадена стока така, че да получи най-голямо удоволствие.

- Хипотеза за държащото влияние на бюджета, т.е. всеки индивид трябва да се разпростира в зависимост от своите финансови възможности.

Съобразявайки се с тези хипотези, всеки потребител трябва да се стреми да максимизира полезността на потребяваните от него стоки. В този случай задачата на теоричта пък е да може да превърне тези чисто субективни качесвени решения в количествени. С това тя ще даде напрактика отговор какво, как, за кого да се произвежда. Решаването на тези въпроси според субективната школа може да стане чрез прилагане на два основни подхода: кардинален и ординален. И двата подхода третират едни и същи въпроси, но по различен начин.

25. Кардинален подход

1. Т.нар. “ Вариант на ютилите” ( utili- полза) - “ всяка полза” . При тях потребителят определя полезността на стоките и отделните части на дадена стока по своя собствена скала на преценка. За всяка стока или отделна част той дава съответната числова преценка. Напр. за 1 сандвич дава оценка 5, за втория- 4, за третия- 3 и т.н.

2. Заменя индивидуалната оценка с т.нар. “ Избор на варианти на потребление”. В зависимост от това благата от потребителската кошница ще се подреждат на по-предпочитани или на по-малко предпочитани. Критерият за тази класификация ще бъде интервалът на потребление, т.е. колко често потребяваме дадения вид стока.

И при двата варианта на кардиналния подход се задейства правилото за намаляващата се пределна полезност. В резултат на това икономистите формират т.нар. Закон за намаляващята пределна полезност. Смисълът на закона е, че трябва да се търси противодействие на тази тенденция към намаляване на полезността и тя е в комбинирането на потреблението с други стоки така, че от тяхната по-висока полезност да се компенсира спадащата пределна полезност на други стоки.