11 клас 2014 Cборник от текстове за преразкази

за общообразователните учебни заведения

с обучение на украински и руски език

11 клас

Съставители: Н.С. Бузиян, Н.В. Кара

Укладачі:

Бузіян Н.С., Кара Н.В.,.

Пояснителна бележка

В дадения сборник от текстове за преразкази са включени текстове за провеждане на държавна обобщаваща атестация по български език в 11 клас на общообразователните училища с украински и руски език на обучение. Сборникът е съставен в съответствие с изискванията на програмата по български език и критериите за оценяване на учебните постижения на учениците.

Преразказът е вид проверка на правописната и пунктуационната грамотност на учениците, на техните умения да боравят с текста, свързано и логически вярно да преразказват съдържанието му. Да се преразкаже дадено произведение означава да се вникне в замисъла и позицията на автора; да се осмислят действията на героите; да се проследи ролята на пейзажа, диалога, авторовите ремарки и използваните изразни средства.

Текстовете са откъси от българската литература, представят основните стилове и типове текст с богато идейно-емоционално и познавателно съдържание и голяма естетическа стойност.

Една от особеностите на преразказа е, че не се употребява пряка реч, а тя се преразказва и се преобразува в непряка (косвена) реч. При изготвяне на преразказ най-често се използват несвидетелски глаголни времена - сегашно историческо време и преизказно наклонение.

В зависимост от предназначението, функцията, която изпълняват, преразказите са подробен, сбит и с елементи на разсъждение. А според обхвата на произведението, което се преразказва, преразказите са: цялостен (пълен), частичен (на отделен епизод, глава, част от произведението), и подборен (проследява дадена тематична линия).

Обемът на преразказите съответства на изискванията на учебната програма и на държавните критерии за оценяване. Обемът на текста за сбит преразказ трябва да е в 1,5-2 пъти по-голям от текста за подробен преразказ.

За преразказа се пише една оценка, която е среден показател от набраните балове за съдържание и езиково оформяне на работата (според «Критериите за оценяване на учебните постижения на учениците в системата на общото средно образование»).

Дадените текстовете могат да се използват както с цел да се проверят знанията на учениците, така и с обучаваща цел.

Ето я пролетта! Тя не бърза. Тя иде полека, полека. Изпърво се чува едно тихо шумолене по цялата гора. Това е лекото отваряне на пъпките, радостните въздишки на растящите тревици, на едвам покаралите цветенца…

Край синорите, из нивята, се обажда весело и скокливо циганското славейче. Песента на тия певци е къса, писклива, но те я повтарят непрестанно цял ден, от сутрин до вечер.

Там из нивята, дето почва да се зеленее ръжта, стотина живи гласове чуруликат и разправят радостната новина. “Пролетта иде, пролетта иде!” – това са сутрешните песни на чучулигите. Колко се радват! Всяка една играе, пее и се къпе с наслада в пресния сутрешен въздух, пълен със слънце. Всяка се вдига високо към небето с благодарствена песен.

Пролетта иде! Задавеният глас на гълъбите се носи из гората.

Пролетта иде! Сливата готви своята бяла невестинска премяна.

Дойдоха лястовичките и застрелкаха из въздуха с радостни викове. Пръснаха се по села, по градове, по гори и полета.

Няма лъжа вече – пролетта е дошла.

Ето че покрай пътищата, по върбите из ливадите, край рекичките - навсякъде се носят птичи викове и песни. Някъде пищи кадънката, другаде чуруликат коноплянчето и синигерчето. В лещака свири певецът кос, по-натам се чува бързото бръщолевене на папуняка.

Към сините небеса се понася шум, тьржествен и звучен, придружен от дълбоката въздишка на гората, от глухото шушлевене на веселия вятьр.

В гората еква гласът на кукувицата:

– Ку- ку, ку-ку!...

Кого вика тя с такъв жалостен глас? Какво е изгубила? Навярно някоя скръб й лежи на сърцето…

Всичко е свършено! Пролетга завладява вече света. И ето че през дивните майски ноши се обажда най-славният, най-даровитият от хвьркатите певци – славеят.

Кому не е замирало сърцето да го слуша?

Ненагледни са Родопите. Тучни поляни и вековни гори покриват с губера си върхове и долини. По гънките им тичат бързоструйни потоци. Те нашепват легенди, че тук някога е живял древният тракийски певец Орфей, а по стръмните канари и чукари са се издигали непристъпни твърдини. Някои от тези крепости навяват спомена за римляните, за първите славянски поселници, други са строени изцяло от българската държава. Издигнати по границите, те неведнъж са сменявали господарите си. И неведнъж са ставали свидетели на честити дни или съдбоносни превратности.

Три сезона се сменяха вече, а крепостта Цепена все не падаше. Тя бе разположена на височината „Метоха“, що се намираше на пет-шест километра от сегашното село Дорково. Дълбок окоп опасваше възкръглите й каменни стени. Зад тях се издигаше висока бойна кула с дълбок зимник. Край зъберите стояха съгледвачи и наблюдаваха околността. Дебел зид свързваше кулата с крепостната стена, а недалеч от тях се намираше басейнът за вода и красиво зографисаната църква. Ако някой си наумеше да свали горния пласт на мазилката в църквата, той щеше да открие друга мазилка с древнославянски надпис. Това неразбираемо четмо щеше да покаже на любопитния, че тук, в цялата Чепинска котловина, получила името си от крепостта, славяните бяха дошли още по времето, когато са заселвали Балканския полуостров. Тяхното племе драговичи навярно е било и стопанин на твърдината. Много по-късно - към 1207 година, в нея се разпореждал Калоян или някой негов войвода. После в Цепена се настанил родопският владетел Алекси Слав.

(236 думи)

Разнесе се пак славата на Индже, заговориха за него всички. И сега славата му беше по-голяма, отколкото по-рано. Защото Индже не бастисваше села и касаби, не колеше, не убиваше. Индже сам гонеше сега кърджалиите, требеше хайдутите и обирниците по пътищата...

Навред по пътищата увиснаха по дърветата избесени хайдути, всяка сутрин пред чадъра на Индже се търкаляха глави на хайдушки главатари. И не само за хайдути и за обирници беше страшен Индже. Аени, спахии и бейове, всички ония, които имаха власт и владееха земята, поотпуснаха коляното си и не притискаха тъй много раята. Кадиите по диваните, щом си спомняха за Индже, потапяха веднъж и дваж пачите си пера в дивитите, позамисляха се и съдеха право. Крило бе Индже за всички слаби.

Минаха се две години. Очистени бяха всички гори и дъбрави, развързани бяха всички пътища. Тогава от връх Балкана, от Жеруна, Индже взе чорбаджийска дъщеря и я прати с нови стомни, сама и пеша, да иде чак на Бакъджиците и да му донесе вода от Седемте кладенци. Момичето беше младо, хубаво като капка. На шията си имаше седем реда рубета и махмудии, облечено беше в атлаз и сърма. Вървеше сама-самичка - сама сред горите, сама сред зелените ниви. И ходи, и върна се с вода от Седемте кладенци. Вървя седем деня нататък и седем деня назад. Никой не посмя да я закачи, не падна косъм от главата й, не се загуби нито едно рубе от наниза й. Хората я изпращаха докрай село и я оставяха сама. „Щом тъй е казал Индже, нека... и много здраве! “ Засмяно тръгна момичето, засмяно се върна. Нямаше хайдути по пътищата, нямаше лоши хора.

(273 думи)

(По Й. Йовков)

Българите често въставали, за да се освободят от византийска власт, но без успех. Империята била богата и силна.

През 1185 г. братята Асен и Петър, търновски боляри, вдигнали отново народа на бунт. Северна България била освободена. Асен бил провъзгласен за цар. За столица бил обявен град Търново. Сложено било началото на Второто българско царство.

По-късно цар станал Калоян – по-малкият брат на Асен и Петър. Той продължил освобождаването на българските земи на юг от Стара планина. Неговите войски достигнали Солун. Там предателска ръка пронизала с копие Калоян. Но възходът на България продължил.

През 1218 г. на българския престол застанал нов потомък на династията на Асеневци – Иван Асен II. В държавните работи той предпочитал силата на словото пред силата на оръжието. По времето на неговото управление границите на България се прострели отново «от море до море». Търновград бил опасан с крепостна стена. В него били издигнати дворци и черкви. Покрай р. Янтра се разпрострели занаятчийски и търговски квартали. Търговци от далечни страни кръстосвали държавата. Цар Иван Асен II започнал да сече златни монети. Народът заживял по-добре. Книжовниците създавали нови български книги.

(180 думи)

(По М. Радева)

Свети Иван Рилски

Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска «Рилска пустиня». Тук и там, край потоци и реки, се промъквали трудно проходими пътеки...

След като навлязъл в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голямо дърво. Неизвестният съставител на „Народното житие“ разказва, че отшелникът прекарвал там, без да види човешко лице, самин с дивите зверове, и се прехранвал с различни треви. Отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място двадесет години, Иван Рилски се преселил във вътрешността на планината, близо до долината, гдето по-късно била изградена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.

Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника. Според сведенията на житиеписците, слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече упра­влявал Симеоновият син.

Когато до царя достигнал слухът за българския отшелник в Рила планина, той незабавно пожелал да се срещне с него. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. В отговор на царското послание пустинникьт бил съобщил, че срещата между двамата не била възможна, т.к. тя не била «полезна». От изпратените дарове той приел само плодовете: «Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато - задръж си го ти самият. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците». Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: «То трябва да е изразходвано за оръжие и войска, още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие».

Приблизително към това време около отшелника се събрали някои местни жители, които желаели да пребивават с него и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница изникнало наскоро иноческо общежитие, чийто глава бил Иван Рилски...

Самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро писателско перо. Новооснованият монастир още в началото на своето съществуване се превърнал в оживено просветно и книжовно средище. Името на свети Иван Рилски станало един непоклатим стълб на българщината, опора в годините на чуждоземни владичества.

(323 думи)

(По И. Дуйчев)
Легенда за връх Баба в Стара планина

Веднъж, когато свършвали последните дни на месец март, една стара жена, която гледала стадо от стотина кози, нарамила торба с храна и подкарала стадото си към Балкана, където през лятото го пасяла. Хората й казвали, че е рано още за лятно пасбище, че месец март е непостоянно време, ала тя не слушала:

– Циц, козе, на планина! Марта баба, язе баба, а баба на баба какво ще да стори?

И изкарала козите в планината, изградила страга, наредила ведрата за доене, приготвила се да летува. Хубаво, ама баба Марта люто се засегнала от тази смела постъпка на старата жена. Докачена, разсърдена, тя отишла при брат си Малък Сечко и се примолила:

– Братко Сечко, заемни ми само три дни от твоите, да уморя тази бабичка, дето ми се надсмива.

Малък Сечко обичал сестра си – една сестра сред единадесет братя, и не й отказал. Заел й три дни и – ела да видиш какво чудо станало! Най-напред грейнало топло слънце, а след час-два, като вейнал оня вятър, като се развилнял, та докарал студ и сняг и затрупал всичко – не е за разказване. Веяло, трупало, веяло, трупало и не спряло три дни и три нощи, та се смразили и козите, и козарката, и кучетата. Замръзнали и ведрата, а стъргата била напълно затрупана. Така замръзнали, та и до ден днешен стоят и не могат да се размръзнат. При топло време откъм гърба на вкаменената баба потича вода, ала хората не могат да я пият. А и козите така са вдигнали предните си крака, като да се покачат на високите дървета и да бръстят, ала не помръдват - все ги е страх от лютата Марта.

Оттогава, от тия тежки, студени мартенски дни е останало името на връх Баба, а трите сечкови дни, подарени на баба Марта, народът нарекъл Заимници.

( 289 думи)

(По „Български предания и легенди“)
Размишления върху честността

Някога хората не бяха честни. Такава добродетел никому не трябваше: никой не лъжеше, никой не крадеше, всеки държеше за думата си. Това бе в родното общество, когато всеки можеше да каже като цар Александра:

– Синко, в тази страна само двама не крадат: аз и ти, защото всичко е наше.

Престъпността роди добродетелта. Европейските пирати ограбиха Новия свят, уплашиха се от себе си, от примера си и решиха да бъдат честни, за да принудят и другите към това…

Днес всички се борим: в стопанство, политика, наука, изкуство, честолюбие. Ние се конкурираме и се съревноваваме. „Бъдете винаги честни“, значи: да сдадем сами позициите си; да кажем истината; да направим излишно разузнаването на противника; да му сътрудничим; с една дума, да осъществим абсолютния морал на абсолютния „балама“…

Тактичността, белегът на завършено възпитание, е способността към денонощна лъжа. Да имаш такт, значи да знаеш къде какво да кажеш и какво да направиш. Днес ние по отхрана или по неволя сме повече или по-малко тактични: не допираме никого до сърцето и душата си. Слагаме по няколко прегради с изолационни материи: за криене истинските мисли, чувства и намерения, и преценки. Знаем да фосфоресцираме при различни обстоятелства. Мъчим се да бъдем актьори без сцена. Лъжем, преструваме се и лицемерим безобразно, без кантар.

И защо? Защото такъв е редът. Само така може да си с хората. Само така може да си в кръга на „почтените хора“. Само така нашето честолюбие няма да бъде надминато от чуждото.

Но щастлив ли е някой в това тресавище на вечна лъжа, на автоматични движения, на вечна напрегнатост и дебнене, на премерени и претеглени усмивки, на поклони с предустановени ъгли, на фалшиви думи, на позирани чувства и декларирани възторзи; където говориш не това, що мислиш, и мислиш не това, което искаш; където ръкопляскаме на идиотизма, защото сме зависими от него, на подлостта, защото е силна, и на лъжата, защото е общоприета?

(312 думи)

(По И. Хаджийски )