Мене, мене, текел, упарсин” /Пресметнато, претеглено, разнесено
Изтегляне 50.26 Kb.
|
1 2
ЗАЛЕЗЪТ НА ВАВИЛОН|
ЗАЛЕЗЪТ НА ВАВИЛОН „Мене, мене, текел, упарсин” /Пресметнато, претеглено, разнесено/ Във времето, когато Навуходоносор ІІ изгражда своята империя и системата за международно равновесие, се ражда Кир – бъдещия цар на персите и завоевател на Азия. Неговото раждане, детство, младост , възшествие на престола е обвито в гъстата мъгла на легендите. Най – известната от тях е тази, която ни цитира бащата на историята Херодот. Нейното съдържание накратко е следното: Царят на Мидия Астиаг (585 — 550 г. пр. Хр.) имал дъщеря на име Мандана. Маговете предсказали, че родният и син ще свали Астиаг от трона и ще покори цяла Азия. Изплашеният Астиаг решил да промени съдбата и дал дъщеря си за жена на своя васал, персийския цар Камбиз, твърдо убеден, че сред персите не може да се роди бъдещия завоевател на Азия. Мандана родила син и го нарекла Кир, а маговете повторили предсказанието на Астиаг. Тогава мидийския цар заповядал на велможата Гарпаг тайно да убие внука му. Но Гарпаг не желаел лично да си цапа ръцете с кръвта на младенеца и възложил тая задача на царския пастир Митрадат. Последният, като разбрал кой е всъщност малкия Кир, го подменил със своя мъртвороден син. Митрадат и съпругата му Спако отгледали и възпитали младия Кир като техен собствен син. Когато Кир навършил 10 години, неговите връстници по време на игра го избрали за свой цар. Само един от тях, синът на знатния мидянин Артембар, не желаел да се подчини на сина на един прост пастир. Тогава Кир наредил да бият непокорния с бич. За тази постъпка на Кир докладвали на царя, и в двореца станало ясно, че той е синът на Мандана и внук на Астиаг. Маговете успокоили царя, като заявили, че предсказанието се е сбъднало: Кир вече е избран за цар, и Астиаг няма от какво да се страхува. Астиаг оставил внука при себе си, но Гарпаг, който не изпълнил заповедта му, жестоко наказал. Той заповядал тайно да убият синовете му и с тяхното месо нагостил нищо неподозиращия баща. Минавали години. Кир пораснал и в 558 г., след смъртта на баща си Камбиз, заел персийския трон. Персите трудно понасяли мидийското иго, и Гарпаг, жадуващ за отмъщение, убедил Кир да вдигне въстание срещу Астиаг. От тук нататък историята за Кир престава да бъде толкова легендарна. Ние вече знаем, че въстанието е започнало през 553 г. и приключило в 550 г. с пълната победа на Кир и завладяването на Мидия. След това в 547-546 г. персите покорили Лидия. Възникнала могъщата и войнствена Персийска държава. Сега вече жертва на експанзията й предстояло да стане Вавилон. Кир не бързал да нанесе решаващия удар. Той се стремил да овладее Вавилония без големи сражения и кръвопролития. С края на 40-те години на VІ в. пр. Хр. персите започнали да откъсват външните територии на Вавилония, като по този начин постепенно я отрязвали от останалия свят. Едновременно с това, многобройни агенти водели мощна пропаганда в полза на Кир в самата Вавилония. Вавилонската олигархия имала нужда от силна власт, която да обезпечи привилегиите й. Същевременно обаче, не отстъпвайки от правата си, тя яростно се съпротивлявала на опитите на цар Набонид и сина му Валтазар да установят царска диктатура. Затова олигарсите, все повече били склонни да мислят, че така необходимата им силна власт със съхраняването на техните привилегии, могъл да им даде само Кир. Те разсъждавали така: Кир разполага с армия, която няма равна в света. Той и неговите перси са варвари, не докоснати от прелестите на цивилизацията. А какво ще стане, ако предоставят на Кир вавилонската корона, разбира се, при съответните условия? Заради великата чест да стане законен цар на свещения Вавилон, този дивак ще пази свято правата на вавилонското гражданство и ще наложи този порядък, от който се нуждае олигархията. Не е ли удачно в края на краищата по този път да се реши дилемата, не даваща покой на върховете на вавилонското общество? Така в главите на немалко вавилонски олигарси започнала да зрее идеята за измяна на родината. Едните били тласкани към това от ненавистта си към Набонид и Валтазар, други – от надеждата, че по този начин ще се избегне кръвопролитната война, а трети просто били подмамени от обещанията на персийските емисари. А какво мислели редовите вавилонци за такъв пазарлък? Те нищо не мислели. Погълнати от делата на всекидневния живот, притесненията за утрешния ден, смазани от бедността и изнурителния труд, те малко се интересували от съдбата на империята, от която не са виждали нищо друго освен подтисничество, повинности и данъци…За такава родина никой не искал да си жертва живота. Имало ли е всъщност значение за земеделците, градинарите, занаятчиите, търговците на кой ще плащат рента и данъци – дали на своите вавилонски управници или на персийските господари? Сред широките слоеве на вавилонския народ преобладавало равнодушието към съдбата на родината и политическа индиферентност. А в много хора даже се затаила надеждата, внушавана от персийските емисари, че Кир е добър и справедлив цар и при него животът ще стане по-лек. С особена сила упованието в Кир и персите се пробудило сред робите-пленници във Вавилония. Те се стремили, разбира се, към свободата и връщане в родината, свързвали своите надежди и мечти с Кир, който, по тяхно мнение ще свърши с разпътния Вавилон. Единствената сила, на която можели да разчитат Набонид и Валтазар в борбата срещу персите било халдейското войнство – след победа на Кир то щяло да загуби привилегированото си положение при царете-халдеи. Но това войнство представлявало твърде слаба опора. Неговата икономическа база – малките и средни земевладения – била разтурена. Числеността на халдеите , които могли да носят военна служба, рязко спаднало. Получавало се странен парадокс – Вавилония, най-богатата страна в света, с многочислено население, всъщност нямало кой да я защити! Нейните възможности за отбрана били подкопани от вътре. Вавилон съзрял за своето падение и никакви могъщи укрепления не могли да го спасят от персите. Войските на шаха стояли на границите на държавата, а на тяхна страна вече преминавали много от провинциалните наместници, ненавиждащи Набонид и Валтазар. Сред тях бил Угбару, наместник на провинция Гутиум, разположена на границата с Мидия. Неговата измяна позволила на Кир да подходи плътно до Мидийската стена, преграждаща пътя на персите към вътрешността на Вавилония. Не рискувайки да щурмува фронтално тази мощна укрепителна линия, той решил да я заобиколи. Тук обаче се явявала като сериозно препятствие р. Гинд, която се намирала в тила на персите и в случай на неблагоприятен изход от сражението, щяла да попречи на тяхното отстъпление. През цялата 540 г. пр. Хр. Кир се занимавал с отбиването на реката, за което ни разказва Херодот: "Когато Кир в похода към Вавилон, достигнал плавателната река Гинд ... и се опитал да я премине, един от неговите свещени бели коне смело се хвърлил в реката, опитвайки се да я преплува, но реката го погълнала и отвлекла. Кир много се ядосал на реката за това насилие и я заплашил, че ще я направи толкова малка и незначителна, че по нея да могат да се движат и жени, без да намокрят коленете си. Като изрекъл тази заплаха, той преустановил похода си към Вавилон, разделил армията си на две части и я разположил в дълги редици от двете страни на реката. Той измерил от двете страни бреговете на Гинд с въжета в различни посоки на сто и осемдесет канала, всеки отряд заел мястото си и той им наредил да копаят. Въпреки, че за тази работа били ангажирани много хора, за изпълнението и било необходимо цялото лято. Така Кир наказал река Гинд, като я разделил на триста и шейсет канала. Следващата пролет, той отишъл във Вавилон". Приготовленията на Кир не били тайна за вавилонците, и цар Набонид взел мерки за отблъскване на противника. Преди всичко той се опитал да повдигне духа на войниците и народа. По този повод, празнуването на Нова Година във Вавилон през април 539 пр.Хр., било отбелязано като толкова грандиозно пиршество, че дори попаднало в хрониките. На войниците и народа били раздадени големи количества вино от царския запас. Набонид посетил Есагил, крепост на политическите му опоненти, а в светилището Етурка-ламма "взел ръката на бог Бел", т.е. бил преизбран за цар през следващата година. По негова заповед Вавилон се запасил с продоволствия и се подготовил за обсада. За да не разпръсне силите си, Набонид не поставил гарнизони в други градове, а в случай на нахлуване на персите, той заповядал да изнесат от тях във Вавилон, най-ценното - изваяните образи на боговете им. Тази мярка била реализирана до последните дни на септември 539 г. пр. Хр. във Вавилон пристигнали идоли от Киш, Хурсаг-каламм, Марад и други градове. Набонид искал да внуши на вавилонците мисълта за необходимостта да се борят до последния дъх. Въпреки това Барсиппа, Сиппар и Кута, най-големите градове в страната след Вавилон, категорично отказали да изпратят своите богове в столицата. Техните жители ясно дали на Набонид да разбере, че не искат за него да жертват домовете и живота си, че не считат Кир за свой враг и не искат да се бият с него. Вавилонският тил напълно се разпаднал, и в това време Кир преминал в настъпление. Цялото внимание на Набонид било съсредоточено към източния фланг на Мидийската стена. С армията той направил стан, разположен в близост до град Опис, който обхващал местата за преминаването на Тигър. Но Кир го надхитрил. Веднага след наводненията във Вавилон, в 20-тия ден на септември, той неочаквано подходил към Мидийската стена от запад. В ръцете на персите се оказали главните съоръжения на канала Паллукат, пътя към Вавилон бил открит. Изпратеният от Кир корпус на Угбару, управител на страната Гутиум, обсадил града, в който се намирал силния гарнизон, начело с принц Валтазар. Самият Кир нападнал армията на Набонид в тила. В края на септември се състояла битката при Опис. Вавилонската армия претърпяла съкрушително поражение. Персите завладели вавилонския лагер и го изгорили. Набонид избягал. Но пътят към Вавилон, обкръжен от персите, за него вече бил затворен, и той се скрил в Барсип. За по-нататъшното развитие на събитията, Херодот разказва следното: "Когато Кир бил близо до града (Вавилон), вавилонците излезли да се сражават, но били победени и се върнали в града. Те предварително знаели за Кир, че е човек с неспокоен дух и че нападал безразборно всички народи, затова се снабдявали с храна за много време. Така че не обръщали внимание на обсадата. Междувременно, Кир имал проблеми: минало много време, а делата му не се придвижвали напред. Дали се е посъветвал с някой в трудната ситуация, или той сам е разбрал какво е нужно да прави, но Кир постъпил така. Някои от войниците разположил на това мястото на реката, където влиза в града, а друга част - зад града, където реката излиза от него, разпоредил на войските да влязат в града по речното корито, когато видят, че е проходимо. Така той разпределил частите на войската и такава заповед дал, а самият той заедно с неспособните да се сражават войници отстъпил. При пристигането на езерото (изкопано от царица Нитокрис, т.е. на канала Паллукат), Кир направил с реката и езерото същото, което преди направила вавилонската царица. С помощта на канал, той отвел водите на реката в езерото, което било се превърнало в блато, и когато реката спаднала, стария канал станал проходим. Когато реката Ефрат спаднала толкова, че водата не достигала до средата на бедрото, персите, разположени по протежение на реката, по нейното корито влезли във Вавилон. Ако вавилонците знаели предварително, или някак си били забелязали какво е направил Кир, те биха позволили на персите да влязат в града, а след това жестоко да ги убият. Не им оставало нищо друго, освен да затворят всички врати, които водели до реката, и да се настанят по простиращите се брегове. Биха ги хванали в капан, като риба в мрежа. Персите обаче се появили пред тях внезапно. Както разказват тамошните жители, заради необятността на града вавилонците, които живеели в центъра, не знаели, че жителите на крайните квартали вече са били пленени. По случай празника, те по това време танцували, забавлявли се, докато най-накрая, не разбрали какво се е случило.Така бил завзет Вавилон за първи път." Този разказ се основава на сведенията, които Херодот получава от вавилонците, внуци и правнуци на тези, които са били свидетели на навлизането на персите във Вавилон. Вероятно има известна доза художествена измислица, но има и истина. Между другото, отвеждането на вода от Ефрат не е трудно: за това е било нужно само да се отвори канала Паллукат, както Кир е направил, по думите на Херодот. Вавилонската Хроника мълчи за детайлите на събитията. В нея се посочва само, че на 10 октомври 539 г., на персите се предал без бой Сиппар, на 12 октомври 539 г., войските на Угбару без бой влезли във Вавилон. Принц Валтазар, пируващ по това време в двореца, бил изненадан от персите, пленен и убит. В петата глава от книгата на пророка Даниил пира на Валтазар е описан така: "Цар Валтазар направил голям пир на хилядите свои големци, и сред хилядите пил вино. Вкусвайки от виното, Валтазар заповядал да донесат златните и сребърните съдове, които Навуходоносор, баща му, взел от Храма на Ерусалим, за да пият от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Тогава донесли златните съдове, взети от Двореца на Божия дом в Ерусалим, и пили от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Пили вино и хвалели идолите от злато и сребро, мед, желязо, дърво и камък. По това време, се появили пръсти на човешка ръка, и писали срещу светилника върху стените на царския дворец и царят видял ръката, която е писала. Тогава лицето на царя се променило, и мислите му се смутили, и колената му се разтреперели. Царят закрещял да извикат баячите, халдейците и гадателите. Започнал да говори и казал на мъдреците на Вавилон: "Който от вас разчете това писание и ми го разгадае, той ще бъде облечен в пурпур, ще има златна верижка около врата, и той ще бъде третият владетел в царството." Тогава дошли всичките царски мъдреци, но не могли да прочетат написаното, и да обяснят значението му на царя. Тогава цар Валтазар се разстроил много, и лицето му се променило, и големците му се смутили ... " В банкетната зала влязла царицата-майка Нитокрис, която посъветвала Валтазар да се обърне към Даниил. Извикали Даниил. Валтазар обещал да го облече в пурпур, да му сложи златна верижка на врата и да го направи трети владетел на царството, т.е. регент съвместно с Набонид и Валтазар, ако той разчете и разтълкува надписа. Даниил се отказал от почестите, но обяснил надписа. Напомняйки на Валтазар беззаконията извършени от Навуходоносор (т.е. Набонид), собствената му гордост, както и оскверняването на съсъдите на Храма в Ерусалим, Даниил продължил: „За това е изпратена тази рисуваща ръка от Бога, и е написано това. И ето какво е написано: мене, мене, текел, упарсин. Ето и смисъла на тези думи: Мене – преценил Бог твоето царство и му сложил край; Текел – ти си сложен на везните и си премерен като много лек; фарес /упарсин/ - твоето царство е разделено и се дава на мидяните и персите." Тогава по заповед на Валтазар, Даниил бил облечен в пурпур, сложили му златна верижка на врата и го обявили за трети владетел в царството. Същата нощ Валтазар, халдейския цар бил убит.” Приказния, алегоричен характер на разказа, разбира се не предизвиква съмнения. В действителност, не съществуват конкретни факти, свързани с падането на Вавилон и смъртта на Валтазар, тъй като авторът не се интересува от фактите, а от дълбокият историко-философски смисъл на това, което се е случило. На тази цел е подчинена изумителната сила, образността и поетичността, особено в арамейски оригинал, на фабулата и формата на тази глава от книгата на Даниил. Цялата история е пропита с мисълта за гибелта на Вавилон, Валтазар и силата му. Това е точно и ясно изразено в думите "Mене, мене, текел, упарсин" (на арамейски, те означават: "изчислен, изчислен, претеглен и разделен"). Дошъл края на Вавилон. Това разбрал по свой начин и ни предал пророк Даниил. Така на 12 октомври 539 г. пр. Хр., персите влезли във Вавилон. В официалната вавилонска историография събитието е представено така, като че ли изобщо не е имало война с Кир, а ако е имало отделни инциденти, като битката при Опис, за тях отговорен е само Набонид, не Вавилон. Кир доброволно приел тази версия на вавилонската олигархия, тъй като тя напълно отговаряла на неговите интереси, и се постарал да я подкрепи с дела. Угбару управител на Гутиум, командващ персийските войски, влизайки във Вавилон предприел незабавни мерки за предотвратяване на клането и грабежите в града. Хрониката гласи: "До края на месеца ташриту, (т.е. до 26 октомври 539 г.) щитовете на страната Гутиум заобикаляли портите на Есагил. Ничии оръжия не са били положени в Есагил и светилищата, и ритуалите, не са били нарушени. " Набонид, узнавайки за падането на Вавилон и смъртта на Валтазар, напуснал Барсиппа, върнал се във Вавилон и доброволно се предал в плен. Той разбрал, че по-нататъшната съпротива е безсмислена. В същото време, завоевателите заедно с олигарсите на Вавилон съумели да обработят общественото мнение и да подготвят тържествено посрещане на Кир във Вавилон. В столицата имало достатъчно хора, алчни за зрелища и богато угощение, което било в тяхна полза . "На 3 арахсамн (29 октомври 539 г.) - продължава хрониката - Кир влязъл във Вавилон. Пътят пред него бил постлан с клони. Мирът в града бил установен. Кир обявил мира във Вавилон. Започнало установяването на новата персийска власт. Кир назначил за сатрап (на вавилонски bel - pahati – „ областен началник”) на Вавилон и Заречието (отвъд реката), т.е. цялата Нововавилонска империя, благородния персиец Гаубару-ву, който вавилонците наричали Губару, а гърците - Гобрий. Губару също, на свой ред, назначил свои чиновници във Вавилон. Плененият Набонид без много шум бил изпратен на почетно изгнание в далечен Караман на изток от Иран, където той останал до края на дните си. Кир не изпитвал лично към него нищо лошо. По-нататък в хрониката е отбелязано: "През нощта на 11 арахсамн (6 ноември. 539 пр.Хр.) умира Угбару, управител на страната Гутиум и завоевател на Вавилон. "27 аддар (20 март 538 г.) умира жената на царя, от 27 аддар до 3 нисан (от 20 до 26 март 538 пр.Хр.) страната Аккад била в траур, всички хора обръснали главите си." Всичко това било заради смъртта на царица Нитокрис, вдовица на Навуходоносор II и Набонид, която се радвала на огромна популярност сред вавилонците. Кир много тактично позволил да я погребат тържествено и да я почетат в седемдневен траур. Херодот ни описва един анекдот, свързан със смъртта Нитокрис, който се разпространявал сред вавилонците, две десетилетия по-късно, по времето на персийския цар Дарий: "Царица Нитокрис измислила следната хитрост. Над градската порта, през която хората минавали най-често, тя сложила за себе си гробница над самите порти, и на гробницата написала следния надпис: "Ако някой от следващите след мен царе се нуждае от пари, нека отвори гробницата и да вземе от там пари, колкото поиска. Ако той няма да има нужда, при никакви обстоятелства не може да отваря гробницата – няма да има полза за него от това. " Тази гробница останала непокътната до времето на царуването на Дарий. На Дарий му изглеждало абсурдно да не се използват тези порти и да не се вземат парите сложени в гробницата, въпреки че те сами са си го търсели. Портите той изобщо не използвал, тъй като трупът би бил над главата на минаващия по време на преминаването през портата. Той отворил гробницата, но не намерил в нея пари, а намерил труп и надпис, който гласял: "Ако не беше ненаситен за пари, и не беше преизпълнен с низко користолюбие, то не би отворил гробницата на мъртвите." Такава била тази царица, според разказите" Както вече бе споменато, вавилонската олигархия защитавала принципа на изборност на царя. Кир се престорил, че е готов да удовлетвори желанието й. Той не приел титлата цар на Вавилон, и вавилонския трон, след свалянето на Набонид до наближаващата Нова година, останал формално свободен. Вавилонските делови документи по това време датират "годината на началото на царуването на Кир, цар на страната”. На 4-ти нисан следващата година (27 март 538 г. пр.Хр.), на следващия ден след края на траура за царица Нитокрис започнало празнуването на Нова година и избирането на вавилонския цар. В съответствие с всички тънкости на ритуала бил избран Камбиз, най-големият син и наследник на Кир. Така Вавилон получил собствен цар подчинен, обаче на Кир. Във връзка с това Нова година получила официалното наименование: "1-ва година на Камбиз, цар на Вавилон, когато Кир, неговия баща е цар на страната". По всяка вероятност по това време се е появил политическия памфлет, написан в художествена форма във Вавилон и за вавилонците, представители на вавилонската олигархия - "Поема за Набонид." В нея в остро негативни тонове били описани "безобразията", които е вършел Набонид по време на царуването си, а на края се възхвалявали Кир и Камбиз, които по волята на бог Мардук били освободили Вавилон от нечестивите Набонид и Валтазар, и наказали техните подчинени (марионетки). Това била олигархично-проперсийска оценка на ситуацията силно внушена на местните хора във Вавилон. Кир бил нъпълно удовлетворен от пропагандата в негова полза. Но запазвайки олигархическото управление по форма, той постепенно прокарал собствена линия в отношенията с Вавилон. Преди всичко, той наложил своята върховна власт, като върховен суверен. Юрисдикцията на Камбиз, като цар на Вавилон била ограничена в страната Аккад, т.е. само върху гр. Вавилон. В останалата част на Вавилонската империя, включително градовете Урук, Ниппур и Ур, се признавала само юрисдикцията на Кир, както и на неговият сатрап Губару. Камбиз бил чисто декоративна фигура на вавилонския трон. Той самият не се отнасял сериозно към вавилонската корона и не считал за необходимо да го крие. Тази ситуация продължила 10 месеца, след което Камбиз, който се изморил да играе тази комедия, напуснал поста си, и Кир приел титлата "цар на Вавилон", а годината, съответно, била преименуван на "1-ва година на Кир, цар на Вавилон, цар на страната”. За никакъв избор на цар на Вавилон вече не можело да става въпрос. Олигархията трябвало да преглътне този горчив хап. Нещо повече, по това време се появил и друг документ, написан за Вавилон и вавилонците, този път официално - "Манифест на Кир”. Той бил създаден от проперсийски настроени олигарси, въпреки че някои от разпоредбите, приети в него, едва ли са им харесвали. В едно доста обширно въведение в Манифеста отново са изобразени "безобразията" на Набонид и обидите, които е причинил на бог Мардук, храмът Есагил и Вавилон. Когато търпението на бог Мардук било изчерпано, той открил, Кир, цар на Аншан (т.е. персите), дал му власт над народите, и накрая му възложил да се грижи за Вавилон, жителите на който го посрещнли с голяма радост, като освободител от нечестивия цар Набонид. В края на "Манифеста" била поместена молитва към боговете да изпратят благополучие на Кир и неговия син и наследник Камбиз. В тази рамка бил поставен действително текста на манифеста, написан от името на Кир. Той се явява напълно в стила на Кир, написан по вавилонски начин: "Аз - Кир, цар на множеството, цар велик, цар мощен, цар на Вавилон, цар на Шумер и Акад, цар на четирите страни на света, син на Камбиз, великият цар, цар на Аншан, потомък на Шишпиш, великият цар, цар на Аншан, вечният царски род, чието царуване обичат боговете Бел и Набу, господство което е добро за тях и предизвиква радостта им." Четейки тази титулатура, може да се помисли (липсва генеалогия), че Кир не е бил персиец, не е бил чужд завоевател, а че е бил роден вавилонски цар. Тази идея искали да внушат на вавилонците авторите на „Манифеста”. Затова в "Манифеста" от името на Кир се казва, как неговите многочислени войски мирно влезли във Вавилон (всички подробности, които били срамни за вавилонците, разбира се, били пропуснати). Следва списък от действия, предприети от Кир, които напълно се потвърждавали от други източници. Кир претендирал, че е цар-освободител, и той изпълнил своите обещания, дадени на покорените от неговата власт народи. Случаят в историята е изключителен, но е напълно обясним. Стремейки се към световно господство, Кир добре разбирал, че с помощта единствено на персийската войска и само с насилие, тази цел би била недостижима. Той разбирал също, че страните на древните цивилизации, които били обект на персийските завоевания, били фатално поразени от предсмъртни недъзи и били готови да видят в него спасител и лечител. Кир умело използвал този факт, което обяснява грандиозните му военни успехи и известност като „баща” и „освободител”, които останали в паметта не само на персийците, но и на завладените народи, включително вавилонци, гърци и евреи. Кир в Манифеста разказва: "От (...), до Ашшур и Суза, Агаде, Ешнунн, Замбан, Метурн до границата на страната Кути, градове (от другата страна на) Тигър, жилищата на които били създадени в дълбока древност, и боговете живеели в тях, аз ги върнах на тези места и устроих техните вечни жилища. Събрах всички хора, и ги върнах в селищата им. И боговете на Шумер и Акад, които Набонид в гнева си господарски премести във Вавилон, по нареждане на бог Мардук, великият господар, аз щастливо преместих в техните дворци, жилища, за радост на сърцата им. " Прилагането на тази мярка, която имала първостепенно значение за бъдещото създаване на Персийската империя, Кир започнал веднага след превземането на Вавилон. "От кислим до аддар - месеца (25 ноември 539 г. пр. Хр до 23 март 538 г. пр.Хр.), боговете на страната Акад, които Набонид пренесъл във Вавилон, се завърнали в своите резиденции" - информира вавилонската хроника. Този ход предизвикал общото одобрение на вавилонците. Той символизирал връщането на мира и обичайния ред, в допълнение, послужил като повод за безкрайни религиозни церемонии и тържества по случай освобождаването на Вавилон и срещи в съответните градове където се връщали боговете. Но под прикритието на тези фестивали Кир изпълнили обещанието си към вавилонските пленници-роби: той им върнал свободата и правото да се завърнат у дома. Това бил вторият горчив хап, който трябвало да преглътне вавилонската олигархия, но тя не смеела да пречи на Кир. Освен това, в "Манифеста", както току що видяхме, освобождаването на пленниците било обявено като изпълнение на волята на бог Мардук. Кир знаел, че не всички чуждоземни роби могат и желаят да се завърнат в родината си, много от тях останали във Вавилония, където били родени и живеели. Но сега те не били роби, а свободни хора, привързани към Кир заради дарената им свобода. Така и се е случило. Във Вавилония останали много евреи, сирийци и други бивши пленници, които били опора на персийската власт в страната. На вавилонците Кир обещал освобождаване от игото на Набонид и неговите слуги. След думите последвали дела. Премахването на режима на Набонид преди всичко засягало въпросите на религията. Тук, Кир дал на олигархията пълна свобода на действие. От името на Кир храмовете, преустроени от Набонид, били унищожени и отново построени във формата, в която са били по времето на вавилонският цар Навуходоносор II. Едновременно с това се възстановявал старият ритуал на богослужение. Много по-предпазливо, Кир действал срещу лицата, свързани с Набонид и Валтазар. Официално на главите им падали проклятия и заплахи от тежко наказание, но в действителност никакви репресии не последвали. Кир се ограничил с това, че отстранил от държавния апарат най-омразните фигури, и го направил по-скоро в угода на политическите си опоненти, отколкото на собствените си интереси: останали без господари, тези хора били готови да служат на който и да е, включително и на персите. Кир обикновено избягвал да се намесва ненужно във вътрешните работи на Вавилон. В административния апарат, особено на постовете на градските магистрати, останали основно същите лица, които били при Набонид. Кир запазил въведените от Набонид длъжности царски опекуни в храмовете и дори не сменил определените за тези длъжности хора. Перси в държавния апарат на Вавилония по времето на Кир и Камбиз имало много малко. Дори служителите на личните стопанства на царя и принц Камбиз във Вавилон били вавилонци, а не перси. Независимо от факта, че не последвали никакви репресии във Вавилония, отначало официално отправените заплахи изпълнили привържениците на Набонид и Валтазар с истински страх. В тази връзка е типичната история, която се случила с Итти-Мардук-балат, син на Набу-аххе-иддин, представител на рода Егиби. Връзката на дома Егиби с предишната династия, и особено с принц Валтазар, била известна на всички във Вавилон, и Итти-Мардук-балат бил доста уплашен, когато персите завладели Вавилон. През пролетта на 538 г. пр. Хр, придружен от няколко клиенти, той се отправил към двореца на Кир в Мидия да моли за прошка. Итти-Мардук-балат не бил сигурен в успеха на пътуването и оставил семейната ферма на жена си Нупту, като истински син на Вавилон предприел мерки, така че неговата смърт от ръцете на персийските диваци да не нанесе на дома Егиби непоправима вреда. Той тръгнал на път с малко пари, за да не загуби много в случай на беда. Но неговите страхове се оказали преувеличени. Никой не се канел да го наказва със смърт, но персийските сановници съвсем не били такива диваци, както изглеждало: те постоянно взимали от него пари. Опитният банкер, който отлично познавал двора на Набонид и Валтазар, веднага съобразил какво се случвало, но неговите пари все още не били в опасност. Вместо да вземе пари от дома си, той ги взел от приятели вавилонци, които също били в Мидия. Изчислението било просто: ако всичко мине благополучно, то той лесно ще се разплати с кредиторите (разбира се, ако те останат живи) във Вавилон, а да носи много от собствените си пари - е опасно, тъй като персите, съблазнени от тях, биха могли да го убият. Повече от две години, прекарал Итти-Мардук-балат в Мидия и през лятото на 536, след получаване на амнистия, се завърнал във Вавилон. По-късно, той не веднъж пътувал до Иран (например през 533г. и 523 г.), но вече по работа и без да се бои за главата си. Деловият живот на Вавилон не е изпитал никакви сътресения от персийското завоевание. Напротив, установяването на мир, както и включването на Вавилонската империя с правата на лична уния в състава на огромната Персийска империя дали нов тласък на икономическото възстановяване. Вавилон станал, заедно с Персепол, Суза и Екбатана, една от четирите столици на персийския цар и това донасяло богати дивиденти на града. Оказало се, че очакванията на вавилонската олигархия за Кир се оправдали напълно. Но идилията не продължила дълго: след празника неизбежно следва махмурлук. Персийците, опиянени от лесните победи, баснословните богатства, попаднали в ръцете им, много скоро вкусили от предимствата на цивилизацията и нямали намерение да мислят в полза на вавилонците, които имали малко. Техният апетит нараствал и покорените народи, включително и вавилонците, скоро сами го усетили. Изтегляне 50.26 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2