12 правила за живота- противоотрова срещу хаоса

ВЪВЕДЕНИЕ
Тази книга има кратка и дълга предистория. Ще започнем с кратката.
През 2012-та започнах да пиша за уебсайт на име Quora, където всеки може да зададе въпрос, какъвто и да е той, и всеки може да отговори.
Читателите дават положителна оценка на отговорите, които харесват, и отрицателна – за да изразят несъгласие. По този начин полезните отговори печелят висок рейтинг, а останалите потъват в забрава. Бях заинтригуван. Сайтът ми допадаше с това, че не поставя никакви ограничения. Там често пламваха разгорещени дискусии и беше любопитно да се види разнообразието от мнения, които един и същ въпрос може да породи.
Когато прекъсвах работа за кратка почивка (понякога почивката беше само оправдание), често влизах в Quora и търсех въпроси, които да ме заинтригуват. Например: „Каква е разликата между това да бъдеш щастлив и да бъдеш доволен?“, „Кои неща стават все по-хубави с възрастта?“ или „Кое прави човешкия живот пълноценен?“. Тези въпроси ме караха да се замисля и после да напиша отговор.
Сайтът дава информация колко хора са прочели твоя отговор и колко от тях са го харесали. По този начин получаваш представа до каква публика са достигнали идеите ти и какво мислят хората за тях. С положителна оценка гласува само една малка част от читателите, прегледали даден отговор. Към днешна дата (юли 2017 година) – пет години, откакто изразих мнение по въпроса „Кое прави човешкия живот пълноценен?“, отговорът ми е достигнал до сравнително малка аудитория (14 000 прегледа и 133 харесвания). А отговорът ми на въпроса за остаряването предизвика още по-слаб отклик (7 200 прегледа и 36 харесвания). Не звучи като хоумрън, нали? Но пък няма и нищо чудно. В такива сайтове повечето коментари привличат незначително внимание и само една нищожна част от тях придобиват непропорционално висока популярност.
Скоро след това изразих позиция по друг въпрос: „Кои са най-важните неща, които всеки трябва да знае?“. Публикувах списък от правила или максими, някои напълно сериозни, а други „с леко намигване“: „Бъди благодарен напук на проблемите“, „Не прави нещата, които мразиш“, „Не замитай боклука под килима“ и т.н. Изглежда, читателите на Quora харесаха този списък, започнаха да го обсъждат и споделят. Един от коментарите гласеше: „На всяка цена ще си разпечатам този списък, за да мога да го препрочитам. Фантастичен е!“. В друг се казваше: „Quora изпълни своята мисия. Сайтът вече може да бъде закрит“. В
Университета на Торонто, където преподавах, студентите ме спираха, за да ми кажат колко много са харесали този списък с правила. Днес постът ми в отговор на въпроса „Кои са най-важните неща...“ има 120 000 уникални прегледа и е харесан от 23 000 души. Само няколкостотин от общо около шестстотин хиляди въпроса в Quora са прескочили летвата

от две хиляди харесвания. Явно размишленията, с които се разсейвах от рутинната работа, бяха засегнали чувствителен нерв. Бях влязъл в единия процент на топ отговорите.
Докато съчинявах този списък с житейски правила, изобщо не предполагах, че ще стане толкова популярен. Бях вложил не по-малко старание и в останалите приблизително шейсет мнения, които публикувах преди или след този пост. Може да се каже, че Quora представлява инструмент за социални проучвания, при това особено обективни. Участниците са анонимни. И, в най-добрия смисъл на думата, незаинтересовани. Споделените мнения са спонтанни и непредубедени.
Ето защо разгледах внимателно резултатите и се замислих за причините за този неочакван успех. Вероятно, формулирайки правилата, бях налучкал идеалния баланс между познато и непознато. Може би хората бяха привлечени от сигурната опора, която предлага всяка система от правила. А може би те просто обичат списъците.
Няколко месеца по-рано, през март 2012-та, получих имейл от една литературна агентка. Беше ме слушала да говоря в едно радиопредаване на Си Би Си, озаглавено „Просто кажи не на щастието“, където изразих съмнение, че смисълът на човешкия живот е в търсенето на щастие. През изминалите десетилетия изчетох много документална литература (доста повече, отколкото изисква общата култура) за мрачните събития от двайсети век – най-вече за историята на нацистка
Германия и Съветския съюз. Александър Солженицин, прочутият документалист на жестокостите, извършвани в трудово-наказателните лагери на бившия СССР, пише, че „жалката идеология“, която твърди, че
„човекът е създаден за щастие“, е доктрина, „избивана с първия удар на тоягата в ръцете на нарядника“.1 В трудни моменти неизбежното страдание, което е неделима част от живота, много бързо разбива на пух и прах идеята, че стремежът към щастие е най-висшата цел на човешкото съществуване. Във вече споменатото радиопредаване изразих предположение, че животът трябва да има по-дълбок смисъл.
След това поясних, че мъдрите истории и притчи от древността непрекъснато загатват за този по-дълбок смисъл, който е свързан не толкова със стремежа към щастие, колкото с идеята за страданието като средство за изграждане на характер. Това е част от дългата предистория на тази книга.
От 1985 до 1999 година отделях по три часа дневно, за да работя по единствената друга книга, която съм написал досега: „Карти на смисъла:
Архитектура на вярата“. През този период започнах да водя курс по материали от книгата – първоначално в Харвард, а понастоящем в
Университета на Торонто. Поради големия интерес към предаванията, които бях снимал с ТВО, канадска обществена телевизия, през 2013 година, когато Ютюб набираше популярност, реших да запиша на видео и да пусна в мрежата лекциите, които изнасях в университета и на други обществени места. До април 2016-та те събраха над един милион

гледания, като цифрата продължи да расте. Оттогава броят на гледанията се увеличи драстично (до осемнайсет милиона в момента, в който пиша това), отчасти защото бях въвлечен в политически спор, който привлече прекалено голямо внимание.
Но това е тема на друг разговор. Може би дори на друга книга.
В „Карти на смисъла“ предложих тезата, че по своето съдържание най- старите митове и религиозни истории, и особено онези, които са плод на древната устна традиция, са по-скоро поучителни, отколкото описателни.
За разлика от науката, те нямат за цел да опишат какъв е светът, а как трябва да живее и да постъпва човекът. По този начин допуснах, че нашите предци са изобразявали света като сцена, на която се играе пиеса, а не като място, пълно с предмети. В книгата обяснявам също как стигнах до убеждението, че съставните елементи на света като пиеса са хаосът и редът, а не материалните предмети.
Говорим за ред, когато хората около нас постъпват според добре осъзнати социални норми и остават предсказуеми и отзивчиви. Това е светът на социалната структура, на изследваната територия и на познатото. Редът като състояние на нещата обикновено се описва – символично и фигуративно – като мъжки. Това са Мъдрият цар и
Тиранинът, които винаги вървят ръка за ръка, както в обществото съществува едновременно структура и потисничество.
Хаосът, от друга страна, се наблюдава там, където – или когато – се случва нещо неочаквано. В най-тривиалната си форма хаосът възниква, когато на парти разкажем виц пред група хора, които си мислим, че познаваме, и вместо със смях, компанията отговори с хладно неловко мълчание. Или в едно доста по-катастрофално проявление – когато изгубим работата си или сме предадени от човека, когото обичаме. В противовес на символично мъжкия ред, хаосът метафорично се представя като женски. Той е новото и непредсказуемото, което внезапно изниква на мястото на познатото. Той е Съзидание и Разруха, изворът на всичко ново и участта на онова, което вече е мъртво (природата, за разлика от културата, е раждане и смърт едновременно).
Редът и хаосът са Ян и Ин в известния даоистки символ, наподобяващ две рибки, захапали взаимно опашките си. Редът е бялата мъжка рибка, а Хаосът – нейната черна женска противоположност. Черната точка в бялата половина и бялата точка в черната половина символизират възможността за промяна: когато нещата изглеждат най-сигурни, неизвестното може да се надигне като вълна, неочаквана и огромна. И обратното, когато всичко изглежда изгубено, от катастрофата и хаоса може да се роди напълно нов порядък.
Според даоистите смисълът на живота минава по границата между тези вечно преплитащи се партньори. Да вървиш по тази граница, означава да следваш пътя на живота, тоест божествения Път.
А това е нещо много повече от щастието.

По-рано споменах за литературната агентка, слушала размишленията ми по тази тема в онова радиопредаване на Си Би Си. Казаното от мен я навело на някои по-дълбоки въпроси. Така че решила да ми изпрати имейл и да попита дали не съм се замислял да напиша книга за широката публика. Наистина, преди време се опитах да напиша по- достъпна версия на „Карти на смисъла“, която е едно доста тежко четиво. Докато работех по текста обаче, забелязах, че ми липсва правилната настройка – нещо, което пролича и в готовия ръкопис.
Проблемът, струва ми се, беше, че подражавах на старото си „аз“ и на предишната книга, вместо да застана на границата между реда и хаоса и да създам нещо съвсем ново. В крайна сметка предложих на агентката да изгледа в канала ми в Ютюб четири от лекциите, които бях записал за предаването „Велики идеи“ по ТВО. Прецених, че по този начин ще можем да проведем информирана и задълбочена дискусия върху темите, които бих могъл да засегна в една книга, достъпна за по-широк кръг от читатели.
След няколко седмици тя се свърза с мен, като обясни, че е изгледала и четирите лекции и е обсъдила съдържанието им със свой колега.
Интересът ѝ беше нараснал, както и желанието ѝ да направим заедно този проект. Това звучеше обещаващо и неочаквано. Винаги се учудвам, когато хората реагират положително на идеите, които споделям, предвид това, че са доста необичайни и че ги изричам напълно сериозно. Все още ми е трудно да повярвам, че ме допуснаха (и дори ме насърчиха) да преподавам тези идеи първо в Бостън, а сега и в Торонто. Винаги съм смятал, че ще си имам сериозни неприятности, ако стане ясно какво точно е съдържанието на лекциите ми. А дали опасенията ми са основателни, ще прецените сами, щом прочетете тази книга :)
Литературната агентка предложи да напиша наръчник за нещата, които един човек трябва да знае и да прави, „за да живее добре“ – каквото и да означава това. Тази идея ме подсети за списъка с правила, който бях публикувал в Quora. Междувременно бях споделил с читателите на сайта някои допълнителни размисли в тази насока и хората отново реагираха положително. Може би, помислих си тогава, списъкът в Quora е точно това, за което говори агентката. И така, изпратих ѝ списъка. И тя го хареса.
Приблизително по същото време един мой приятел и бивш студент – писателят и сценарист Грег Хървиц – обмисляше нова книга, която по- късно се превърна в бестселъра „Сирак Х“. Той също хареса правилата.
Миа, главният женски персонаж в книгата, ги поставя едно по едно на вратата на хладилника си, като всяко правило отговаря на определен момент от историята. Това беше поредното доказателство в подкрепа на подозрението ми, че хората ги намират за привлекателни. Предложих на агентката да опиша всяко правило в отделна, не много дълга глава. Тя се съгласи, след което подготвих сходно по смисъл официално предложение за книгата. Започнах да пиша действителните глави, но на

практика те се оказаха доста по-дълги от очакваното. Оказа се, че за всяко правило имах да кажа много повече, отколкото предвиждах първоначално.
Донякъде това се дължеше на сериозното проучване, което проведох за първата си книга в областта на историята, митологията, невронауката, психоанализата, детската психология, поезията и на значителни пасажи от Библията. Прочетох и може би дори вникнах в голяма част от
„Изгубеният рай“ на Милтън, „Фауст“ на Гьоте и Дантевия „Ад“. За добро или за лошо комбинирах това познание, опитвайки се да намеря отговор на един озадачаващ въпрос: каква е причината или причините за ядрената заплаха на Студената война. Не разбирах как е възможно системите от убеждения да са толкова важни за хората, че те да са готови дори да унищожат света, за да ги защитават. В края на краищата обаче осъзнах, че споделянето на една и съща система от убеждения помага на хората по-лесно да разберат другия и че когато говорим за тези системи, става дума за нещо повече от убеждения.
Това, че се подчиняват на едни и същи житейски правила, прави хората предсказуеми едни за други. Те постъпват в съответствие с взаимните си очаквания и стремежи. Способни са да си сътрудничат. И дори да се съревновават по мирен начин, тъй като всеки е наясно какво може да очаква от другите. Споделената система от убеждения в психологическо и поведенческо отношение опростява представата на човека за себе си и представата за него през погледа на околните. Споделените убеждения опростяват и света, защото хората, които знаят какво да очакват едни от други, могат да обединят усилия, за да култивират света.
Вероятно не съществува нищо по-важно от запазването на това устройство, на това опростяване. Ако то бъде застрашено, това ще разклати големия „държавен кораб“.
Твърдението, че хората се борят за убежденията си, не отговаря напълно на истината. Всъщност те се борят, за да запазят съответствието между своите убеждения, очаквания и желания. Както и съответствието между своите очаквания и поведението на обществото като цяло. Именно запазването на това съответствие прави съжителството между хората мирно, предсказуемо и продуктивно. То намалява несигурността и внася известен порядък в хаоса от неприемливи емоции, които несигурността неизбежно поражда.
Представете си, че някой е предаден от любимия човек, на когото е имал доверие. Свещеният социален договор между двамата е нарушен. И тъй като делата са по-красноречиви от думите, актът на предателството разрушава крехкия, старателно договорен мир на интимните отношения.
Предаденото доверие отприщва вълна от разрушителни емоции: отвращение, презрение (към себе си и към предателя), вина, тревожност, гняв и страх. Конфликтът е неизбежен и понякога – с ужасни последици.
Споделената, обща система от убеждения – с предварително договорени правила на поведение и очаквания – регулира и контролира

тези мощни, разрушителни сили. Нищо чудно, че хората са готови да се борят за нещо, което ги предпазва от опасността да бъдат завладени от емоциите на хаоса и ужаса (и от настъпващите след това конфронтация и противоборство).
Но има и нещо друго. Споделената културна система укрепва взаимодействието между хората и освен това представлява система от ценности – всъщност йерархия от ценности, при която някои неща имат по-голям приоритет и значение от други. В отсъствието на такава система от ценности хората просто не могат да извършват действия. Те не могат дори да възприемат, защото и действията, и възприятията изискват наличието на цел, а валидната цел задължително е нещо ценно за нас. Ние преживяваме голяма част от положителните си емоции във връзка със своите цели. Технически погледнато, ние не можем да бъдем щастливи без ясното съзнание, че се развиваме – а самата идея за развитието съдържа в себе си стойност. Проблемът е, че смисълът на живота, лишен от положителна стойност, е не просто неутрален. Тъй като всички ние сме уязвими и смъртни, болката и тревогата са неделима част от човешкото съществуване. Ето защо се нуждаем от средство за противодействие на страданието, което е присъщо на
Битието. Ние се нуждаем от сигурната опора на една дълбока система от ценности. В противен случай ужасът от съществуването бързо ще превземе живота ни. А след това ще нахлуе и нихилизмът с неговата безнадеждност и отчаяние.
Следователно: няма ли ценности, няма и смисъл. Възможно е обаче между различните ценностни системи да настъпи конфликт. Тогава се оказваме в патова ситуация, защото отсъствието на групова система от убеждения прави света хаотичен, нещастен и непоносим, а наличието на такава система означава неизбежен конфликт с групите, изповядващи различни убеждения. На Запад ние се дистанцираме от своята културна, религиозна и дори национална традиция отчасти за да ограничим опасността от избухване на междугрупови конфликти. Но това поведение не води до нищо добро, защото в крайна сметка ставаме жертва на отчаянието, породено от загубата на смисъл.
Едно от нещата, които ме вдъхновяваше, докато пишех „Карти на смисъла“, беше осъзнаването, че не можем да си позволим повече конфликти – не и с размерите на световните войни от миналия век.
Технологиите за унищожение станаха прекалено мощни. Последиците от една нова война ще бъдат буквално апокалиптични. Въпреки това не можем просто да захвърлим своите ценностни системи, убеждения и културна принадлежност. Този очевидно неразрешим проблем не ми даваше мира в продължение на месеци. Възможно ли е да има и трети изход, който остава невидим за мен?
………….
Запитах се как е възможно светът да се освободи от ужасната дилема на конфликта, от една страна, и от психологическото и социално

претопяване, от друга. Ето какъв беше отговорът: посредством извисяване и усъвършенстване на индивида и посредством готовността на всеки да се нагърби с бремето на Битието и да тръгне по своя героичен път. Всеки от нас трябва да поеме възможно най-голяма отговорност за личния си живот, за обществото и за света. Нещо повече, всеки от нас трябва да се научи да казва истината, да поправя повреденото и неработещото и да вдъхва нов живот на старото и отживялото. Само по този начин можем да намалим страданието, което трови света. За това е нужна голяма всеотдайност. Пълна всеотдайност.
За всеки е ясно, че алтернативата – ужасът на авторитарната система от убеждения, хаосът на рухналата държавност, унищожаването на дивата природа, екзистенциалната безнадеждност и безсилие на обезверения индивид – е много по-страшна.
Обмислям и преподавам тези идеи от десетилетия. За да ги обоснова, събрах огромен масив от истории и научни концепции. Въпреки това нямам никакви претенции, че разсъжденията ми по темата са меродавни или напълно изчерпателни. За човека е непосилна задача да обхване цялата сложност на Битието и самият аз не разполагам с всички факти.
Затова просто предлагам най-доброто, на което съм способен.
Във всеки случай, предварителното проучване, което проведох, и внимателното анализиране на данните не бяха напразни – в резултат написах няколко есета, които оформиха същината на тази книга.
Първоначалната ми идея беше да развия по едно кратко есе въз основа на всичките ми публикации в Quora, общо четиресет на брой.
Предложението се прие от канaдския офис на издателство „Пенгуин
Рандъм Хаус“. В процеса на работата си обаче съкратих броя на есетата до двайсет и пет, след това – до шестнайсет, и в края на краищата – до настоящите дванайсет. През последните три години редактирах това, което остана, с помощта и вещата грижа на официалния ми редактор (и с безпощадната и ужасно прецизна критичност на Хървиц, когото вече споменах).
Отне ми доста време, докато се спра на заглавието: „12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса“. Защо това заглавие се наложи над всички останали? На първо място заради своята простота. То дава ясно да се разбере, че хората се нуждаят от внасящи ред принципи, без които хаосът ще надделее. Ние се нуждаем от правила, норми и ценности – и като отделни индивиди, и като част от обществото. Ние сме социални животни, и по-конкретно социални товарни животни. Трябва да носим товар, за да оправдаем окаяното си съществуване. Нуждаем се от рутина и традиция. Това е ред. Редът може да стане прекомерен и това не е хубаво, но пък хаосът може да ни погълне и удави – и това също не е хубаво. Затова трябва да вървим по правия, тесен път. Дванайсетте правила в тази книга, заедно с придружаващите ги есета, ни дават указания как да останем там. А това „там“ е разделителната линия между реда и хаоса. Това е мястото, където сме достатъчно устойчиви и

достатъчно способни да изследваме, да се променяме, да поправяме това, което трябва да се поправи, и да си помагаме. Именно там откриваме смисъла на живота и на неизбежното страдание. Може би, ако живеехме правилно, бихме могли да понесем тежестта на собственото си самосъзнание. Може би, ако живеехме правилно, бихме могли да приемем истината за своята уязвимост и смъртност, без да се чувстваме обречени като жертвен агнец, което отначало поражда недоволство, после завист и накрая жажда за мъст и разрушение. Може би, ако живеехме правилно, нямаше да се обърнем към тоталитарната самонадеяност, за да се предпазим от съзнанието за собствената ни неадекватност и невежество. Може би щяхме да избегнем пътищата към онзи ад, който през ужасния двайсети век преживяхме тук на земята.
Надявам се, че тези правила и придружаващите ги есета ще помогнат на хората да осъзнаят нещо, което вече знаят: душата на всеки от нас непрекъснато жадува за героизма на истинското Битие и готовността да поемем тази отговорност е равносилна на решението да водим смислен живот.
Ако всеки от нас живее правилно, ще процъфтява цялото общество.
С най-добри пожелания и приятно четене!
Д-р Джордан Б. Питърсън, клиничен психолог и преподавател по психология

Когато повечето хора живееха в малки провинциални общества, беше много по-лесно да си добър в нещо. Някой можеше да е кралят или кралицата на бала. Друг можеше да стане шампион по правопис, трети – математически гений или баскетболна звезда. В малките населени места имаше само един или двама механици и двама-трима учители. Тези местни герои, първенци в собствената си област, се радваха на мощен приток на серотонин и на увереността на победителя.
Може би точно по тази причина голям процент от най- бележитите личности са родени в малки градове и села. Ако си един на милион, но си роден в днешния Ню Йорк, там има поне още двайсет души като теб. Днес повечето хора живеят в големите градове. Освен това ние сме дигитално свързани с всичките седем милиарда души на планетата.
Нашите йерархии на успеха са главозамайващи отвесни.
Колкото и да си добър в дадена област, колкото и високо да оценяваш постиженията си, винаги ще има някой, в сравнение с когото ще изглеждаш некомпетентен. Можеш да свириш доста сносно на китара, но това не те прави
Джими Пейдж или Джак Уайт. Малко вероятно е да завладееш дори сцената на местния пъб. Може да си добър готвач, но навън е пълно с блестящи готвачи. Рецептата на майка ти за рибешки главички с ориз може да е била на почит в родното й село, но е твърде проста за съвременната кулинария, в която се говори за пяна от грейпфрут и сладолед с аромат на тютюн. Някой мафиотски бос има по- натруфена яхта от твоята. А някой изпълнителен директор – по-сложен самонавиващ се ръчен часовник, който съхранява в по-скъпа кутия от дърво и стомана за самонавиващи се ръчни часовници. Дори най- зашеметяващата холивудска актриса накрая се превръща в

Злата царица, която параноично се оглежда кога ще се появи някоя нова Снежанка.
А ти? Работата ти е скучна и безсмислена,с поддържането на дома се справяш криво-ляво, имаш ужасен вкус, по-дебел си от приятелите си, освен това те ненавиждат партитата ти. На кого му пука дали си министър-председател на Канада, когато някой друг е президент на САЩ?
При всеки от нас живее един критичен вътрешен глас и наблюдател, който е наясно се тези неща. Той е предразположен да вдига много шум. Готов е всеки момент да порицае посредствените ни усилия. И е почти невъзможно да бъде заглушен. Но ние се нуждаем от тази критика. Светът е пълен с бездарни художници, музиканти без слух, опасни готвачи, мениджъри с бюрократично разстройство на личността, писатели с продажно перо и заслепени от някаква идеология преподаватели.
Хората и нещата в живота се различават драстично в качествено отношение. Лошата музика тероризира слушателите. Зле проектираните сгради рухват след земетресение. При катастрофа автомобилите, които не отговарят на изискванията, убиват хората в тях. Провалът е цената, която плащаме за понижените стандарти.
Посредствеността има своите последици, реални и тежки и затова стандартите са нещо необходимо.
Ние не сме равни по своите способности и постижения и никога няма да бъдем. Една нищожна част от хората създава повечето неща на този свят. Победителите не получават всичко. И все пак те получават почти всичко. И да,“дъното“ не е приятно място за живеене. На дъното хората са нещастни. Там те се разболяват и остават неизвестни и необичани. Те пропиляват живота си. И там умират.
По тези причини критичният глас в умовете на хората разказва една доста мрачна история. Животът е игра с

нулева сума. (Игра с нулева сума, или антагонистична игра е термин от теория на игрите и икономическата теория, с който се обозначава некооперативна игра, при която сумата от печалбите и загубите на всички играчи е равна на нула, тоест, ако един печели, значи друг губи).
А безполезността на нулевата игра е нейното условие по подразбиране. Какво би могло да ни предпази от тази разяждаща самокритичност, ако не доброволната слепота?
Именно заради това едно цяло поколение социални психолози препоръчваше „положителните илюзии“ като единствения сигурен път към менталното здраве.Какво е тяхното кредо ли? Използвай лъжата като щит- Положението е толкова страшно, че само заблудата може да те спаси. Това е най-тъжната, най-жалката и песимистична философия, която можем да си представим.
Ето друг подход, който не изисква илюзия.
Ако картите, с които играеш, са винаги срещу теб, значи играта е нагласена. Възможно е ти да си нагласил така, но да не го осъзнаваш. Ако вътрешният ти глас те кара да се съмняваш в смисъла на твоите усилия – на собствения ти живот или на живота въобще – вероятно трябва да спреш да го слушаш. Ако използва същите клевети и срещу хората около теб, някои от които доста успели, тогава какво доверие може да му имаш? Явно говори празни приказки без никаква практическа полза
„Винаги ще има хора, които са по-добри от теб“ – това е типично за нихилизма клише. Също като фразата: „Какво значение ще има това след хиляда години?“ В този случай правилният отговор е: „Да, наистина, всичко е безсмислено.“
Ето какъв е правилният отговор“ Всеки идиот може да посочи достатъчно дълъг период от време, след което нищо няма да има смисъл.“ Това са общи приказки, а не

задълбочена и критична оценка на Битието. Това е евтин трик на рационалния ум.