24 февруари 2012 г. Тема: строителство, строителен контрол, строителни материали, архитектура, имоти



страница7/12
Дата24.07.2016
Размер1.78 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

24.02.2012 г., с. 6-7
Пак се местят
След новия конкурс за нова зала на Народното събрание
Четвърти архитектурен конкурс за преустройство на зала „Света София” в пленарна зала на Народното събрание беше обявен през април, журиран през есента на 2011-а. и обсъден на 03.02.2012-а в присъствието на част от журито и многобройна публика в 2 часа след обед. Предадени били 14 проекта. Един е върнат за нарушение на анонимността. Два от проектите са на един автор. 11 автори са известни, един - пожелал анонимност докрай. 6 колектива се водят от жени. Архитектите в журито са: Георги Бакалов (САБ), Илко Николов (САБ), Атанас Тосев (КАБ), Петко Симеонов (КАБ), Лидия Станкова (МРРБ), Александър Божков (ДАГ), Иван Данов (УАСГ). Присъдени са първа и втора награда и две равни поощрения. Четиримата наградени и анонимният автор имат най-добрите (достоверни, подробни, красиви) 3Д илюстрации.
Средно на пет години веднаж народните представители пожелават да се преместят. За това имат две причини – официална и неофициална. Официалната е, че сградата на НС е недостатъчна – не за пленарните заседания на 240-те, а за заседания на постоянните и временни комисии, на парламентарните групи, за срещи, клуб, журналисти, библиотека, кабинетни занимания, пресконференции, стол/бюфет, публика... туризъм. За тях повече място има в стария Партиен дом (всички депутати са партийци... някакви). В бившия Партиен дом вече са преместени голяма част от съпътстващите дейности. Зала „Света София” (бивша „Георги Кирков”) стои празна. Тя стоя празна много преди и по време на ремонта на зала „България” и продължава да стои празна, докато Софийската държавна филхармония, Оркестърът на БНР и Нов симфоничен оркестър се сражават за присъствието си в зала „България”.Не винаги беше така. Преди и след избухването на „демокрацията” в залата на Партията имаше концерти (например, под диригентството на Васил Арнаудов). Акустичните качества, обстановката и удобствата за публиката са сравними с тези в Народната опера. Сцената осигурява ограничена употреба на декори и допуска поставянето на орган. Вентилацията е най-добрата в столицата. 22 години след „промяната”, върховната власт не даде на българската култура тази стара (готова, подходяща) зала, защото я иска за себе си (след проблематично преустройство).

Налага ли се местенето?

В момента има голям „оборот” на хора и документи между двете сгради. Папки се возят (винаги с шофьор) дотам и обратно, депутатите се разкъсват между кабинетните си занимания в Дома и общите действия в сградата на НС. Най-малък проблем са пленарните заседания, когато (така и така) всички депутати са в залата, където (би трябвало) да пристигат едновременно и където редовно (така и така) не присъстват масово. Значи, в Партийния дом им трябва не точно пленарна зала. Ако си вършат цялата работа в Дома, а в НС ходят на пленарни заседания, няма да има почти никакъв „оборот”. А ако депутатите бяха (компютърно) грамотни, за да работят пълноценно на двете места, са достатъчни 500 m оптичен кабел между двете сгради и тогава биха могли да минават (пеш) разстоянието оттук дотам мнооого рядко. Стига тротоарите да са винаги чисти и сухи. Двете въпросни сгради общо имат достатъчно помещения за всички депутатски функции и без зала „Света София” (бивша „Георги Кирков”). Зала за 800 души може да стане за 240 сравнителното лесно. Обратното е по-трудно.

Неофициалната причина за желанието на депутатите да се преместят е спорадична. Депутатите са представителна извадка от българския народ, който посещава врачки, вярва в духове, в екстрасенси, прави си хороскопи – това е. Суверенът е суеверен. Тъй като сградата на НС лежи върху стари гробища (също като черквите „Света София” и „Александър Невски”, а вероятно и БАН, и Св. Синод), то нищо чудно именно тъмните сили да са причина за слабостта на Събранието (както на БАН, така и на Св. Синод). Затова първата работа на новобранците в НС е да поискат да се изнесат оттам. Старите кучета им се подиграват (именно коравите атеисти се задържаха най-трайно), но това не помага. Строителите на капитализма се боят от духове и сигурно имат основание. Именно трезвият социалист Георги Пирински възложи третия конкурс за нова зала в двора на Дома, но при запазване на „Георги Кирков”, каквато е... Той видял залата на Фламандския парламент в преустроен вътрешен двор на стара сграда и пренесъл челния опит в София. В Скопие в момента украсяват с нов купол техния Парламент. Там се вижда какво можеше да стане с нашия, ако конкурсът на Пирински беше успял.

Правителствените сгради на „Ларгото” (каквито бяха, заедно с ЦУМ и „Балкан”) имаха всички качества да станат паметници на културата, но те не бяха дори заявени, камо ли обявени за такива. Преустройството на културното наследство поне на теория е незаконно... затова „белокаменните сгради” в Центъра не са паметници и няма да станат.Българските архитекти никога не са имали авторски права, дори когато възложителят е законодателен орган и независимо от творческите си постижения.

Депутатите явно нямат намерение да дават пример за граждански морал по време на криза, нито заслужават (каквото и да било) ново седалище. Не го и твърдят. Конкурсът за нов административен център на „Къро” беше блъф.Нуждите на транспорта и паркирането в Центъра и околовръст изключват пиково струпване на ъгъла на „Дондуков” и ”Царя”, още по-малко паркиране. Паркирането, обаче, беше осигурено с цената на 5 дка от Археологическия резерват Сердика - обявен отдавна (за разлика от сградите) за защитена територия. Ако някой се интересува защо все пак „Метропроект” лани затри декумануса в резервата, отговорът е – заради депутатски паркинг на „Ларгото”.Поведението на СОС, БАН, УАСГ, НИПК, КАБ и САБ във връзка с конкурсите, които правителството и НС обявяват, да оставим за друг път.

Да оставим на мира кмета и главния архитект – проблемът е извън тях.

Предложението депутатите да си намалят броя доброволно зависи само от тях.



Поуките от предишните три конкурса са известни.

Заданието на инвеститора обръща най-вече внимание на бъдещите инсталации, не иска нищо от конструктора и съвсем точно казва какво да стане с архитектурата. Заявителят е предрешил резултата.Сега ще се направя, че изброените факти не съществуват или не ме интересуват и ще коментирам само архитектурата в последния конкурс за преустройство на Партийния дом.Сградата на Партийния дом (с външни стълбища и без навеси при входовете) е неделима и главна част от композицията на правителствените сгради в Центъра. Шансът те да не бъдат там е окончателно и безвъзвратно пропуснат още през 50-те. Неговата западна фасада е най-слабата в комплекса. Представлява самонадеяна компилация на имперски класицизъм, за разлика от източната (срещу Двореца), която е повече ренесансова и значително по-стилна и хармонична. Главният проблем на западната е могъщият шестколонен портик, зад който ясно се четат четири етажа – натрупване, недопустимо за класическа форма. Извисяването на корпус с малък фронт и голяма височина по принцип е явление антикласическо и исторически има повече общо с Петропавловската крепост, отколкото с всичко останало в българския правителствен комплекс. Дисонансът между колонадата и кулата беше оправдан до момента на свалянето на петолъчката - вертикалната композиция обслужваше символа. Заедно с петолъчката от кулата трябваше да бъдат отрязани поне шпилът и многоъгълният завършек с кубенцето. Вместо това, „демокрацията” развя отгоре немощно байраче, но запази кулата непокътната. Главната причина изглежда беше надеждата за реставрация на символа... някой ден с минимални разходи. Спрямо западната (безспорно главна) фасада до момента няма дръзки посегателства, ако изключим швейцареца Марио Бота на втория конкурс. Тогава той се класира последен...Именно западната фасада задава тон на тоталитарното внушение и Петербургско влияние по „Ларгото” и ако там е допустимо и желателно нещо да се промени, това най-вече е фасадата на Партийния дом - слаба дори като академическо упражнение и архитектурна импровизация. Мястото в „чатала” на двата булеварда е ограничено. На всичко отгоре, отдолу е Източната порта (единствената археология, с която София се гордее в момента). Каквито и да са нови неща там (пробиви, портици, трибуни, рампи, асансьори, знамена, навеси, гербове и маркизи) - ще са чужди – като на свинче звънче. Всички проекти предлагат там допълнителни елементи. Дори една проста, скромна и стъклена, максимално невидима козирка там все ще е чуждо тяло. Властта иска да слиза от автомобила на сухо, депутатското място да е минимум квадрат и половина, а вътре в залата и над главния вход отвън да го има (и да се вижда добре) гербът на Чапкънов. Така е според заданието - автомобилите на депутатите да спират там в пиков час и да паркират наблизо. Не е важно какво ще последва за града в неговия Център, за паметниците на архитектурата – стари и нови. За публиката на някогашните концерти там липсата на козирка (такава няма Народната банка, нито министерствата наоколо, нито пък НДК) не беше по-важна от композицията и стила на архитектурата. За културната публика...

Ако западният вход на Дома стане главен и цело/всекидневен, едновременно работен и тържествен вход за народните представители, движението там ще бъде блокирано в най-натовареното време. Неслучайно сегашната сграда на НС използва задния (северен) вход за ежедневни нужди – там има повече място.Ако входът откъм „Ларгото” е автомобилен и главен, ще отпадне завинаги надеждата за еднопосочно движение по „Царя” и „Дондуков” – шанс за цялата градска комуникация. Независимо какво ще стане с археологията, там не може да има параден двор, какъвто може да се обособи между източното крило на Дома (онова с хубавата фасада) и Двореца. Пространството там е повече и достъпът по „Московска” е от значение - не само за автомобилни маневри, а най-вече за видните гости. На „чатала” това не може да стане.



При конкурсните проекти, които обръщат ориентацията на залата на 180 градуса, е най-естествено входът да е откъм Двореца – през или покрай вътрешния двор на Дома. Това би било сериозно предимство. Друга възможност е депутатите да влизат от юг – срещу Банката. Мястото е повече и няма външни стълбища, а две-три преодолими стъпала. Каквато и да е козирка там, не би навредила толкова – южната фасада е достатъчно дълга и празна (освен това е южна – сиреч приветлива). Тогава, обаче, симетрията ще го отнесе...Важна особеност, която обявителите и участниците в конкурса изпускат, е самият характер на симетрията. Бившият Партиен дом по подразбиране е трябвало да е симетричен, но не е. Леко крив е, за да бъде успореден на булевардите (сякаш това има значение) и същевременно – да бъде в ос на „Ларгото”, което отдавна не е широко и симетрично по волята на Общия план и Метропроект. Освен това, от „Ларгото” на изток „Дондуков” слиза, а „Царя” се качва – северният корпус е „по-висок” от южния (истинските имперски класици винаги си подравняват площадката). Освен това, североизточният ъгъл на Дома е „отхапан” (вероятно в резултат от желанието „Московска” някой ден да се свърже с „Дондуков”... когато отслабне манията за безопасност). Очевидният резултат от дисиметрията на Партийния дом не беше взет предвид както от тоталитарните, така и от демократичните автори. Проектите за Дома и днес се придържат към упорита симетрия – даже новите комуникации в конкурсните проекти са разположени симетрично, не че има нужда да е така. Пак заради пуста симетрия архитектите не смеят едната от страничните ложи да дадат на високопоставени гости, а насрещната – за народа или за журналистите – неравностойна, несиметрична функция би се получила.Интериорите на зала „Света София” са по-качествени и стилни от западната фасада. Интериорите на Дома превъзхождат онези в Народната опера. Независимо от общия захаросан стил, майсторството е различно. Кръглият вестибюл, междинното фоайе и източните кулоари на залата с парадните стълбища са постижения на националната архитектура (нищо, че не са паметници). Най-луксозните тоалетни в България са там на междинно ниво и се осветяват и проветряват през двора. Инвалидите, обаче, нямат шанс да се доберат до тях без чужда помощ. Самият двор е по-скоро вентилационен кладенец, лошо място. Около двора си Домът не е белокаменен – там има мазилка. В двора няма глезотии и класическа форми. Самата зала „Света София” вътре има три забележителни колонади с високи, плитки ложи зад стройни колони. На късата й страна е сцената. Проектите, които разполагат Президиума на източната страна, печелят много по-добра видимост от страничните ложи, но губят дългия полезен фронт на дъговидната, челната ложа. Освен че ликвидират автентичния характер на залата като културно наследство. Ако нещо несъмнено съдържа уникалния характер на сградата – това са фоайетата и въпросните колонади в залата, които е опасно да се пипат. Могат обаче да се подобрят... умерено. Добре би било залата да се отвори максимално през околните коридори навън, настрани (докъдето може). Желателно е да няма балкони – нито стари, нито нови, още по-малко на две нива (балконите са чужди на класицизма). Не е ясно дали е възможно премахването на двойните странични стени покрай деформационната фуга – заданието не казва какви конструкции се крият в тях. Там може да има противоземетръсни шайби... които са непреодолими.Идеята четириетажната фасада зад колонния портик и тази към двора да се оголят до носещия стоманобетон и да се монтират цели стъклени стени-завеси е добра, със сигурност. Това значително би подобрило мащаба отвън и осветлението вътре. Никой (засега, доколкото знам) не го предлага... и заданието не го пожелава.Най-подложен на промени е таванът на залата - с „българския бароков” мотив и ужасния „кристален” полюлей (така е в някои надписи заедно със симултантния превод). Полилея почти всички участници премахват. Не го премахва Димчо Тилев (втората награда), но и не би могъл, ако иска да остане верен на водещата си идея – максимално запазване на съществуващото положение – печеливша от всяка гледна точка. Той категорично запазва всичко, което може да се спаси – включително носещата конструкция на стария под и необходимото пространство за въздуховодите и инсталациите под пода. Участниците в конкурса се справят по всевъзможни начини с изискването за горно естествено осветление. На тавана, за щастие, има голям неизползван обем. Той позволява всякакви преустройства и логично усилията на участниците са хвърлени там.Наклонът на зрителните (заседателните) места в залата сега е стръмен - не става за инвалиди. За тях, обаче, са достатъчни няколко само места в ниското – не всички депутати са инвалиди, а местата им са постоянни. Не си струва да се намалява наклонът на пода заради няколко души. Както и да е, инвалидите пак няма да могат да се качат на трибуната без чужда помощ, а рампи до нея не се предлагат. В края на краищата, Рузвелт се е справял без рампи.Подиумът за Председателството на НС и ложата на Министерския съвет също нямат рампи. За министрите заданието иска 30 места (?!), макар че през цялото време те ще стоят празни. Министрите също не могат да са инвалиди... Целият формализъм на „достъпна среда” навсякъде в града лъсва в сърцето на властта. Логично е, обаче, участниците все пак да намалят наклона на пода заради здравите, които не бива да се преуморяват. Правят го всички, освен Димчо Тилев. Първата награда (Владислав Николов) повдига пода и намалява наклона, като запазва старата ориентация на залата. Предложението му за нова зала за пресконференции под пода на пленарната зала и над кръглия вестибюл е нереалистично – пространството би било прекалено сплескано, недостатъчно, дори да не възникнат конструктивни и инсталационни проблеми, а те са сигурни. Всякак е по-добре носещата пода конструкция да остане.Спорно (с оглед видимостта и акустиката) е завъртането на посоката на залата – на Президиума към двора. Двете поощрения – колективите на Михов/Станиславов и на Ивайло Мишев обръщат залата. Редовете на банките са дъгообразни, а пътеките – радиални (и естествено – симетрични). Коравото разположение на парламентарните групи ан блок повдига въпроса доколко е важно то от гледна точка на удобството и на здравия смисъл. Какво пречи депутатите да сядат кой където намери (или по азбучен ред)? Тогава въпросът престава да е архитектурен, а партийната дисциплина се разхлабва... Останалото е механика и електроника.

Ако заданието засягаше цялата сграда, а не само корпуса на пленарната зала, щеше да се намери правилното място на всяка функция. Дали високата (старата) сцена е полезна – следователно – струва ли си да се запази? Струва си по няколко причини. Не се знае дали Парламентът завинаги ще остане там и дали сцената няма да върне старото си предназначение. Второ – извисената и дълбока сцена и сега има горно осветление, което лесно може да се подобри с минимална намеса по покрива. Трето – високото празно пространство над президиума, със или без гербове и украси, е уместно – така или иначе, там е „олтарът”. Дори да остане завинаги пленарна, залата би трябвало да може да се трансформира – ако не като концертна, поне с падащ екран, прожекции, спектакли, за да може парламентаристите в собствената си зала да получават разнообразни аудиовизуални и артистични интерпретации... когато има такива. Не е излишно, освен ако много важна функция поиска обема на бившата сцена. В някои проекти там са пресцентърът и/или симултанният превод. Те, обаче, биха могли да бъдат навсякъде из Дома и дори – на дъното на дълбокия двор (за голямо облекчение на охраната). Техниката го прави възможно. Преводачи и осветители, преброители и техници, журналисти и публика биха могли да виждат и чуват залата на екран и в слушалки – какво пречи?Стигнахме до качеството на архитектурното пространство на пленарната зала – същността на конкурса. Журито може да бъде поздравено – изборът на наградените е точен (докато препоръките му не са). Първата награда предлага радикално, възможно, уместно, красиво решение – пленарната зала „под открито небе”. Цената на превръщането на затвореното помещение в „агора” е свързана с рисковете на прегряването, охлаждането, акустиката, стойността, конденза, почистването, но за всичко това световната практика има отработени практики и детайли. Щом Събранието има волята да се премести, би трябвало да има волята да го направи подобаващо. Проектът на Николов дава тази възможност. Повече от всеки друг той отчита достойнството на трите колонади, техния класически характер и стил. Напълно логична стъпка е максималното остъкляване – „небето” – с неизбежните сериозни последици и солена цена. За първи път български автор безкомпромисно променя духа на Дома, запазвайки класицистическия му характер, нещо повече – подобрявайки го. Също толкова безкомпромисно Тилев (класиран втори) не променя... почти нищо. Логично това са двете награди – те са несъвместими алтернативи – едната е скъпа, другата – евтина, едната е дръзка, другата - предпазлива. Изборът би трябвало да е наш – на данъкоплатците.Какво по-нататък прави журито? То препоръчва Николов да намали горното остъкление и да махне козирката от входа!?! При положение, че точно тези идеи е наградило! След крачка напред - две назад – кармата на „прехода”, на цялата ни история. Типичната презастраховка, колебание и вторичност, имитация, връщане насред път - белязали войни, въстания, възходи и падения, напъни за автентичност и черешови топчета - близо век и половина... Всички проекти правят опити хем да подобрят творчески залата, хем да я запазят. И това – за четвърти път. Опитите продължават. Само един проект премахва ордерните колонади – носителите на класическата форма. Горно естествено осветление, обаче, правят всички - светлинни кладенци или оптически светловоди, светещи тавани, „фостъров купол” или „око на народа”. Мнозина оставят тъпите стари полилеи... навсякъде. Апропо, качването на публика по покрива ала Фостър в Райхстага не е за препоръчване – не заради подражанието, а заради материалната структура на комуникациите на Дома и във връзка с обществените настроения в България (виж блоговете по повод конкурса). От друга страна е жалко покривът на Дома да остане без човешко присъствие. Оттам се откриват най-вълшебни панорами, когато няма смог. В същото време, всички проекти натикват „депутатското кюфте” на възможни и невъзможни места из мазетата или в мизерния двор. Покривът е по-добро място, но не за народа, а за самите народни представители.Проектът на Николов не е без недостатъци – залата за пресконференции и козирката пред входа не са оптимални решения. Стъкленият му покрив търпи значителни подобрения в обратна на указаната посока. Предложената метална конструкция (главни рамки и второстепенни пръти по шестоъгълна мрежа) стъпва прекалено навътре от контура на носещите колони. Според класическите принципи и според законите на статиката, логично е тежката атика (в проекта надвесена вътре в залата) да се издърпа навън - по линията на непосредственото опиране, а остъкленият покрив на свой ред да се опре още по-навън – върху контура зад ложите. Добре би било изобщо да не се вижда „атика” – краищата на остъкляването да се скрият зад корниза. Така ще се получи безкрайно небе... освен че отводняването на покрива, вентилационните отвори и обслужването им ще бъдат невидими, но достъпни. Върху класическия корниз, който Николов щастливо запазва, има място и за устройства за временно засенчване на залата... ако и когато депутатите случайно не са във ваканция през лятото.Второ – има смисъл стъклото (или мембраните) на покрива да се носят от регулярна прътова черупка (еднакви пръти, еднакви ъгли, еднакви стъкла, еднакви възли) като фрагмент от Фулеров купол. Сегмент от регулярна сферична черупка би осигурил по-добро топене, водоотвеждане, по-леко носене – с немислимо тънки пръти за подпорното разстояние и предполагаемото натоварване. Което би довело и до много по-приемлива цена. Формата на залата сама подсказва рационалното покритие, независимо колко прозрачно ще бъде то.В журито няма инженер конструктор, който да се изкаже в този смисъл, затова по необходимост го правя аз. Протоколите и препоръките на журито (публиката нямаше достъп до тях) са съсредоточени върху електрическите табла, водомерите и канализацията. Акустиката, отоплението и вентилацията издишат (дори като намерения) в повечето проекти. Конструкциите ги няма никакви. Но за набитото журьорско око тяхната възможност, сложност и цена би трябвало да са очевидно и пряко следствие от архитектурното решение. Въпрос на професионализъм. В един предварителен (архитектурен, непълен) идеен проект изобщо няма нужда от данни за инсталациите, както и от количествени сметки, без които стойностните са невъзможни. Няма нужда във всеки друг конкурс с подобен характер. Но се искат, нещо повече – те заемат над половината от „преценката на компетентното жури”. Десетки инженери пак са работили (или симулирали) излишно.Последен въпрос – докога българските конкурси ще се журират от началниците на САБ-а, КАБ-а, МРРБ-то и инвеститора, а не от хората, които доказано разбират материята, хора, които самата колегия е признала, избрала и посочила за целта – да журират? Трудно ли е гилдията да избере по вишегласие две дузини добри професионалисти, които стават за тази работа, след което да накара инвеститорите от всякакъв ранг да слушат тях, а не представителите на управителните тела на учрежденията и сдруженията, които имат да изпълняват съвсем други задачи? В крайна сметка, кой трябва да решава архитектурата на България? Колективите, участвали за пореден път в намерението на депутатите да се преместят, могат да бъдат разбрани. Не са за осъждане – това им предлага животът – това правят. Самите архитектурни намерения винаги са били привилегия на кралете, болярите, шейховете, папите, магнатите и бюрократите. Но колегията като общност винаги е имала избора да търпи (или не) самозванците и натрапниците във всяко жури, поне откак съществуват БИАД, САБ и КАБ. От предводителите им в близкото минало двамина председатели на САБ – Спиридон Ганев и Христо Генчев, не се изкушиха да журират. Останалите... оставиха диря. Не се сещам за други изключения през последните 50 години.

Павел Попов
Снимка на три колони – Арх. Владимир Михов и арх. Любомир Станиславов – поощрение
Снимка на три колони – Арх. Владимир Николов и колектив – първа награда, разрез
Снимка на три колони - Арх. Владимир Николов и колектив – първа награда




Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница