3. Аристотел 384 322 пр. Хр



Дата17.10.2018
Размер66 Kb.
#90645
Тема 3

Аристотел. Естетика на елинизма.

Естетическите разбирания на Аристотел: изкуството като техне, формата като архе на произведението на изкуството, органичният характер на творбата, изкуството като идеализиращо и носещо удоволствие подражание, учение за трагическия катарзис, идеалът на калокагатията, обозримостта на красивото, класификация на изкуствата. Удоволствието като критерий за красивото (епикурейци, скептици). Природата като художник, чар и достойнство (стоици). Критика на питагорейското понятие за красиво, изкуството като подражание на идеите (неоплатоници).

3. Аристотел (384 – 322 пр. Хр.)

а) изкуството като „техне“

Изказванията на Аристотел върху изкуството (tehne, ars) важат както за изкуството в тесен смисъл, така и за занаятите и науката. Философът от Стагира разбира битието като произвеждане (poiesis) – не правене, а извеждане в нескритост, наяве. Има два начина на битие, респективно произвеждане – „фюзис“ и „техне“. Съществуващото по начина на „фюзис“ (природно съществуващото) произвежда само себе си, т.е. възхожда в нескритото, възниква, докато съществуващото по начина на „техне“ бива произведено от нещо друго, от човека, т.е. бива изведено, издигнато в нескритото.

Всяко произведено нещо има четири причини: материална, формална, действаща и целева (финална). Механистичното разбиране за причина като нещо налично, предизвикващо следващ го във времето ефект, следствие, е различно от гръцкото и произхожда от латинския превод на Аристотеловите понятия. За античната философия причината е онова, което е виновно, че нещо е това, което е. Въпросното провиняване не трябва да се тълкува в смисъл, че причината предизвиква нещото като свой ефект, оставайки в миналото като външна и несъществена за него (както, например, е все едно дали плачът в някакъв филмов кадър е предизвикан от лук или от капки за очи), а че продължава да присъства като държана отговорна от него за това, което то е, т.е. участва в самото него.

Материята (веществото, „хюле“) е това от което нещо е съставено. Тя е не-обходимото (незаобиколимото, онова, без което не може да се мине), защото без нея нещото изобщо не би стояло пред нас, в нескритост. Но материята не е същинската причина, „архе“-то (произход и определение) на нещата. При технически произведеното, една къща например, това, което я прави къща, а не чешма, е нейната форма (морфе, ейдос). Освен това тя не произлиза от някакво самооформяне на строителните материали. Изглежда, че истинското архе на къщата е майсторът-строител, в чиято глава е конструирана нейната форма и който в качеството си на действаща причина е задвижил построяването и. Но Аристотел настоява, че формата е несътворена и майсторът само я създава и обмисля как да я въплъти, подбира материалите, които са годни за това. Това означава, че идеята, същностният облик на нещо не е проект на един човек, стоящ в квазибожествен вакуум и разреждащ се с възможностите на нещата, а на такъв, който е разположен в една неподвластна му ситуация и дава отговор на предизвикателствата, пред които го изправя тя. В този смисъл идеята на алпийския покрив, например, е проект на самата специфична ситуация, предначертана е в нейната взаимовръзка, и неговият създател е просто негов откривател, подобен е на акушерка, която дава тласък, съдейства за излизането му наяве, или на почва, в която той „пониква“. Така че материята и майсторът са причина на нещо дотолкова, доколкото са подчинени на формата: материята, доколкото се разбира като потенция, годност за ..., т.е. доколкото е скроена с оглед на формата, разкрита е откъм нея (няма материя изобщо); майсторът, доколкото се разбира не като причинител на ефект, а като обглеждащ ситуацията, обединяващ формалната и материалната причина и даващ тласък на произвеждането. Но самата фарма (идея) се намира в тясна връзка и зависимост по отношение на целта (телоса). Практическата цел, за-да-то, е, първо, това, което определя как ще изглежда нещо, и, второ, това от което изхожда целият процес за произвеждането на нещото. Т. е. телосът, целевата причина е същинската, водещата причина (архето). Той е едно бъдеще, което задвижва, притегляйки към себе си, и един край, който о-пределя. Пътят към целта снизхожда от нея и е нейното изпълване, „узряване”.

Аристотел мисли природата и битието изобщо по модела на изкуството – като произвеждане. Архето на природно съществуващото също е телосът и свързаната с него форма – например, окото съществува заради гледането, яйцето – заради кокошката. Единствената разлика между естествено и изкуствено произведеното е тази, че първото има това архе в самото себе си, а второто – в душата на майстора. Но от друга страна, тъй като майсторът не е автор на идеята на произведението, а само й съдейства да се осъществи, произведението изглежда така, сякаш е природно възникнало. Аристотел разглежда произведението на изкуството като жив организъм именно защото принципът на организацията му е иманентен (вътрешноприсъщ) за неговите части, те се явяват вътрешно членение на една цялост, подобно на органите в тялото. Докато произведението, което е причинено като ефект, изглежда преднамерено и има характера на конструкция, агрегат.

Все пак Аристотел прокарва известни разграничения в рамките на техне. За него изкуството е по-близо до науката, отколкото до занаятчийството. Разликата се състои в начина, по който идеята на произведението е налична в неговия създател. Простият занаятчия я има неясно или изобщо не я притежава и неговата дейност е рутинна. Водещият и обзиращ майстор, архитектонът стои по-високо, доколкото „познава правилата”, но не открива и съзерцава самата идея. Човекът на изкуството обаче има „идеята в душата си”, т.е. отркрива я и я съзерцава подобно на учения.

б) цел на изкуството

Подобно на Платон Аристотел следва традицията, определяща изкуството като подражание. За разлика от него той обаче смята, че подражанието не се намира в конфликт с познанието. То носи удоволствие от откритието на връзката между изображението и първообраза. Изображението е приятно и красиво дори когато първообразът не е такъв, защото чувството на удоволствие не се отнася до съдържанието, а до сполучливостта на подражанието, произлиза от заключението, че „това е онова”.



Изкуството има и катартическа (пречистваща) функция. Всеизвестна е формулировката на Аристотел за трагическия катарзис: „трагедията е подражание на действие…, извършващо с помощта на състрадание и страх пречистване от подобни ефекти”. Аристотеловата теория за картарзиса има безброй разнородни тълкувания. Гръцката дума „катарсис” има както религиозно, така и медицинско значение, като и двете отекват в Аристотеловото понятие. Оргиаистичните култове са осъществявали едно мистично и чувствено разширяване на Аза. Трагедията, произхождаща от култа към Дионис, извършва това чрез съпричестяване на индивида към големите съдби, за които разказват митовете, представляващи материал на трагедиите. Индивидът се издига от своите всекидневни и партикуларни афекти до субтанциалния патос, до чувството за всеобщото. Както посочва Хегел, предизвикваният от трагедията страх не е от някаква външна сила, а от всеобщото, което не е рееща се над индивидите абстрактна универсалност, а същностното за всеки от тях. Истинският страх е именно от него, тъй като човек не може да го накърни, без по този начин да подкопае собствените си основания. А доколкото човек е краен, виждащ нещата в своята особена, частична перспектива, това накърняване се случва неизбежно в по-голяма или по-малка степен. Истинското състрадание, пораждано от трагическото действие, е по аналогичен начин симпатията, отзивчивостта не към голия факт на страданието на другите, а към присъстващото в това страдание накърняване на морално всеобщото, в което състрадаващият и страдащият си съпринадлежат по силата на своята човешка участ. Катарзисът се състои в това, че страхът и състраданието намират разрешение в едно чувство за помирение, тъй като в страданието и нещастието си трагическият герой достига до морално всеобщото, което същевременно е и негова същност, а не е наказан от някаква сляпа и несправедлива сила, т.е. безсмислено. Съществена за трагедията е двусмислеността на трагичната вина, това, че героят наистина причинява нещо, но от незнание, „несъзнателно” (в това намира израз човешката му крайност). Неговото действие не може да му бъде приписано изцяло, представлява едновременно активност и пасивност (страдателност). Ако той бъде еднозначно осъден, ако трагичната простъпка се представи единствено като негово действие, моралната всеобщост би била една външна за индивида наказваща инстанция, вменяваща му вездесъщата и непостижима за него абсолютна гледна точка. Същевременно в този случай не би имало нито трагедия, нито катарзис. Важно е да се подчертае също така, че катарзисът не е чисто интелектуална операция, осъзнаване, а преживяване. Моралното поучение и понятийно формулираното познание могат да бъдат възприети чисто интелектуално, да бъдат просто заучени, без да са интегрирани към личността, да са станали неин начин на съществуване. Изкуството се обръща същевременно към чувството, преживяването, т.е. към цялостната личност, и в това се състои неговата втора, „терапевтична“ функция, използвана, например, в психоанализата. В трагедията се разкрива истинският източник на чувствата – съпринадлежността на хората в моралната всеобщност – и те престават да бъдат афекти, стигат до изясняване и израз, с което човек ги дистанцира от себе си и овладява.

в) красивото

Ако за Платон сетивно даденото е гола привидност или най-много повод за възхождане към идеята като истински съществуващото, съзерцавано в „духовното зрение“, т.е. мислено, за Аристотел, за когото, както видяхме, идеята не е рееща се над материалните неща, а въплътена в тях, те, както и техните изображения в изкуството, могат да бъдат красиви. Изглежда, че с твърдението „красотата се състои във величината и порядъка“, философът от Стагира подема питагорейската традиция. Но това не са чисто обективни критерии, а такива, които изхождат от особеностите на човешкото възприятие. Зрително възприеманите в пространството произведения на изкуството трябва да бъдат обозрими, а слухово възприеманите във времето – с дължина, позволяваща да бъде съхранена в паметта.

Според Аристотел човекът и животното са еднакво възприемчиви за приятни сетивни впечатления, особено що се касае до вкуса и осезанието. Само човешките зрение, слух и обоняние се отнасят обаче не само до приятното, но и до красивото. Засягането, „заговарянето“ на тези сетива е един вид свидетелство за наличието на нещо красиво. Но възприемането на едно пр. на изк. изисква и мислене, познание на изобразения предмет. Това условие изключва обонянието от „естетическите сетива“, защото неговите данни не могат да се анализират с оглед на някакво познание.

г) класификация (йерархия) на изкуствата

Аристотел запазва принципно гръцкия канон на изкуствата, привилегироващ лит.-муз. изкуства, участващи в хорея-та, спрямо изобразителните изк., които ги обслужват и имат занаятчийски характер. Висшите изкуства са поезия ( епос, трагедия, комедия и дитирамбика) и музика (китаристика – лира и аулистика – флейта). Поезията е най-научното изкуство, защото имайки за изразно средство думите, тя е най-близо до мисълта. В „Поетика“ се казва, че тя е по-философска от историята, защото докато последната се занимава с особеното и емпиричните факти, поезията говори за всеобщото и същностното. Посредством ритъма и мелодията музиката, на свой ред, е способна да изразява непосредствено етически качества. Живописта и скулптурата стоят на второ място, тъй като бидейки неспособни да предават движение, не могат да изобразяват пряко етически свойства, да ги наподобяват действително, а да представят само тяхното външно, повърхностно и до голяма степен условно отражение. Въпреки това за Аристотел подражанието в изобразителното изкуство не трябва да бъде просто копиране, а включва момент на идеализация и усъвършенстване на емпирично даденото, защото, подобно на поетичното подражание, негов предмет не е случайното и единичното.

IV. Елинизъм

1. Епикурейци (Епикур, Лукреций, Филодем)

Основно благо е „хедоне“ (удоволствие, наслада) Има три вида удоволствие:

• Естествени и необходими – свързани с глад, жажда;

• Естествени и ненеобходими – плътски;

• Нито естествени, нито необходими – изкуство.

Красивото е това, което доставя удоволствие. Висши удоволствия са чисто духовните, състоящи се в свобода от страсти и страдание, в душевно спокойствие.

2. Стоици (Кризип, Цицерон, Марк Аврелий, Сенека и др.)

а) красотата на космоса

Природата е недостижима за изкуството и е единственият източник на всичко красиво, един вид „космически художник“. Тя е художествена, изкусна, защото сякаш има правило, което следва. Изкуството е подражение на природата. Красотата е симетрия на частите в отношението им към цялото и една към друга.

б) два вида красота

Цицерон различава по отношение на човека два вида красота:



  • чар (venustas, сладост, изящество) – женственият вид красота;

  • достойнство (dignitas, величие) – мъжественият.

в) „демократизиране“ на усета, сетивото за изкуство

Кризип прави разлика между специалиста (познавача) и лаика в преценката за изкуството, но по-късните стоици, например Цицерон, настояват, че всеки човек е възприемчив за художествено красивото.

3. Скептици ( Секст Емпирик, Пирон)

Познанието се отнася до явлението, а не до същността, ето защо може да достигне само до хипотетични изказвания. Въздържайки се от съждения, човек запазва вътрешното си равновесие. Науката и изкуството имат ценност дотолкова, доколкото допринасят за щастливия живот на отделния човек. Експертът не превъзхожда лаика, защото не може да получи по-голяма наслада от него чрез специалните си познания.

4. Витрувий ( I в. пр. Хр.) – римски архитект, автор на „Десет книги за архитектурата“

Три естетичеки релевантни категории на архитектурното изкуство:

а) съразмерност – стройна хармония на отделните части и съответствие на последните, като и на цялото, спрямо една основна част;

Пропорциите, въз основа на които се достига до съразмерност в архитектурните произведния, съответстват на пропорциите на човешкото тяло.

б) евритмия – когато съразмерността може да се покаже на зрителя като отсъствие на такава, е необходимо на едно място да се добави, а на друго да се отнеме нещо;

в) декор – две значения:

- съответствие на сградата с нейното предназначение;

- единство на стила.

Особена популярност добива в епохата на Възраждането.

5. Неоплатонизъм (Плотин, Порфирий, Ямвлих, Прокъл) – възниква през 3 в. пр. Хр.

Опит за синтез на късноантичната еклектика, в който платонизмът се смесва предимно с аристотелианското и стоическото идейно наследство. Платоновата йерархия на идеята за божественото (истинното, доброто и красивото) логическите понятия, числата и геометричните форми до сетивните неща се преобразува в една еманация на долните нива от един-единствен върховен Бог (еманацията е обратното на еволюцията – по-нисшето произлиза от по-висшето). Сетивното не е отречено, а има битието си в това, да довежда божественото до явяване.

Плотин, „Енеади“.

а) красивото

Плотин отхвърля широко разпространеното през Античността схващане за красивото като симетрия (съразмерност на частите една спрямо друга и по отношение на цялото) плюс красиво оцветяване. Това схващане предполага, че красотата е само нещо съставно и че в простите неща като злато, слънчева светлина и т.н. няма красота. Освен това, що се касае до човека, пропорциите (архитектоничната красота) не са достатъчни, за да се нарече той красив, защото човешкото тяло, най-вече лице, е израз на духа. И накрая, няма как да се говори за красота на духовните явления като добродетели или закони. Красивото е едно-единствено, към което отделното красиво е само причастно (както при Платон).

б) философско „освещаване“ на идеята за гения

Платоническата „лудост на поета“ бива универсализирана до надареност на човека на изкуството. От страната на рецепцията възприятието на красивото предполага формирането на красива душа – виждащият трябва да стане подобен на вижданото.

в) модифициране на теорията за подражанието

Художникът не подражава на емпиричните предмети, а на съдържащите се в ума му, съзерцавани там идеални образци.




Каталог: filebank
filebank -> Тема на дипломната работа
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> 1 3 в е к а б ъ л г а р и я“ Утвърдил
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Доклад на национален дарителски фонд „13 века българия
filebank -> Зимна сесия – уч. 2015– 2016 г. Начало на изпитите 00 ч. Теоретична механика ІІ ч. Динамика
filebank -> Упражнение №1
filebank -> О т ч е т на проф. Д-р инж. Борислав маринов – декан на геодезическия факултет при уасг пред общото събрание на факултета
filebank -> Техническа механика
filebank -> Дати за поправителната сесия септември 2013 г катедра “Техническа механика”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница