Три основни вида цели във външната политика

1. 
   Сигурно осъществими
   
2. 
   Възможно осъществими – могат да се осъществят при определени условия.
   
3. 
   Запасни – определят се алтернативно – ако постигането на основната цел стане частично или напълно невъзможно. Постигането им представлява по-малък интерес от постигането на главната цел и е свързано с повече усилия, средства и време.
   

В регулирането на МО преобладават стихийните фактори. Това прави процесите в системата на МО труднопредвидими. Съществуват и съзнателни фактори. Нараства стремежът към намаляване броя на стихийните фактори (пример – Балканите; няма държава на Балканите коята да не е обвързана с НАТО и ЕС). Важен момент в управлението на системата на МО е степента на централизацията на управленската система. Нужни са наднационални органи, които имат универсална компетентност. Теория на управлението – всяка система (биологична, техническа, обществена) се характеризира със едно свойство наречено управление. Приема се, че всяка една система притежава това основно свойство. Ако няма такова свойство, неуправляемите системи се саморазрушават ( дезорганизация-хаос-конфликти). Социалното управление е въздействие върху обществото, за да бъде поставено в ред, да бъде запазена качествената му специфика да се осъвършенства и развива.

Управлението може да бъде стихийно, когато се оказва действие върху системата в резултат на преплитане на маса случайни актове.

Съзнателно управление- свързано с дейността на обществените институции и организации. Счита се, че в системата на МО доминират стихийните регулиращи процеси. При отсъствие на единен регулационен център, много от резултатите се постигат чрез бавно и мъчително съгласуване на интереси. Според някои автори (американски юристи и международници) упр. Система е преди всичко съзнателна и изградуна.

В системата на МО възниква своеобразен управленски феномен – съчетанване на стихийни и съзнателни фактори. Това става при липсата на единен управляващ орган. Заместителят на еднния субект са множеството субекти (около 200 суверенни държави), които съгласуват дейността си на международната арена. Тези субеки определят съзнателно управленския елемент на системата на МО.

Нараства тенденцията за увеличаване броя на международните организации. Появата им е доказателство за нарастване тежестта на съзнателният компонент. Чрез нарастване интензитета във взаимодействието между субектие се постига висока степен на интензивност на контактите, каквато е в отделните интеграционни общности.

Множество субекти да изработват управленчески импулси – свързва се с отсъствието на минимум централизация. Социалният ред не може да се постигне без този минимум. Този въпрос е свързан с качеството на съгласуваност между отделните субекти.

След ВСВ поради големия брой жертви политиците осъзнаха, че е необходима действаща международна институция и затова се съгласиха в случай на агресия международната общност да наложи правов ред.

При конфликта в Косово – в СС 12 държави бяха за военна интервенция, Русия и Китай - наложиха вето. МП беше погазено. В Косово – масово нарушение на човешките права. Това дълго време беше приемливо. Русия и Китай говориха за съдбата на 2 млн. Души като нещо приемлива. Другите 12 държави поеха отговорността да прекратят погазването на човешките права. Нарушение на хуманитарното право е недопустимо в поведението на ВС. В тази ситуация и едните и другите ВС защитаваха лични интереси, т.е. те пренебрегнаха моралния си дълг към международната общност – те като ВС да предотвратят такива събития.
Роля на нормативното регулиране на системата на международните отношения. Международно право и международен морал.
Системният характер на международните отношения предполага изработването, съществуването, действието на ред, по който да се определя и регулира взаимодействието между системата. Целесъобразност е условието, на което следва да отговаря този ред – да съответства на предназначението на системата, да служи за постигане на целите, за които тя е създадена. Отношенията на страните, участващи в МО, трябва да се съобразяват с реда в системата. Мотивът за това е общият интерес, който създава системата и е един от основните източници за импулсите, поддържащи нейната цялост и единство. Тези правила (редът) оформят нормативната система на международните отношения. Нормите са задължителни правила за поведение, приети за задължителни и общопризнати, които субектите на международното право създават в процеса на тяхното общуване. Тези норми образуват взаимнозависими системи, наричани регулативни подсистеми на МО. Универсалните регулативни нормативни подсистеми са юридическата и моралната. Те действат по отношение на цялата международна същност.

Юридическата нормативна подсистема включва общозадължителни принципи и норми – правила за поведение на субектите. Юридическата подсистема очертава единство на международните права и задължения. Международното право е предназначено да действа в особена социална среда, като включва общност от суверенни и равноправни субекти, над които не стои никаква власт. Когато тези субекти чрез съгласуване на волите помежду си създадат наднационална структура (ЕС), това става с доброволно отдаване на част от суверенитета си. Спецификата на международното общество не позволява в него да се прилагат непосредствено принципите, правилата, нормите на някоя национална правна система. Така се налага прилагането на специална, отделна и много специфична правна система, която да регулира МО – Международното публично право (МПП). Международноправната система се отличава с цялостност, която отразява целостността и обособеността на системата от социални отношения, за чието нормативно регулиране е предназначена. Това е система, която е изградена върху началата на координацията, субектите в нея са свързани чрез хоризонтални връзки. Само по себе си възникването й е резултат от общото съгласие, плод на консенсус между страните, участващи в международното общуване. Особеното на международното право е, че то регулира системата на международните отношения като цяло, но не е насочено пряко към всичкото разнообразие от международни отношения. В много случаи политическите, икономическите, военностратегическите, културните и др. отношения се регулират и политически, но това става в конкретни ситуации без да обхваща цялата им съвкупност. Международните отношения могат да бъдат политически, но не всички са такива.

Субекти на международното право са тези държави, организации от държави, народи, нации, международни правителствени организации и други, които притежават свойството правосубектност. То на свой ред включва две категории:
правоспособност – да носят права и да поемат задължения;

дееспособност – със собствени действия да реализират тези права и да признават задълженията си.

Регулираните от международното право междудържавни отношения са най-динамичната и влиятелна подсистема на МО. Те образуват ядрото на системата. Регулативните функции на МПП са в сферата на:

1) решаващо влияние върху всички останали отношения;
Управляема система ли са международните отношения?
Касае се за управление на системата, на нейното общо състояние, на нейната стабилност и ефективността й, а не за управление на едни или други конкретни отношения. Имат се предвид както отношения между две страни, така и отношения между група страни. В първия случай страните винаги решават какви ще са техните отношения. Колкото повече стават обектите, толкова по-сложно става и управлението на техните отношения. Между възможността да се влияе върху отношенията и броя на страните, участващи в тях, съществува обратна зависимост. Да се управлява една система означава да се овладее нейното поведение, то да се подчини на волята и разума, да се откриват нови възможности за повишаване на нейната ефективност. Да се овладее системата на международните отношения означава да се постигнат възможности тя постоянно да се оптимизира и да може надлежно да се избегнат нежеланите състояния на кризи и конфликти. Всички модели за идеални системи на международни отношения са се оказали утопични. Тезата, твърдяща, че системата на международните отношения не се поддава на разумно управление се смята за силно преувеличена. Всяка социална система (а системата на МО е именно такава) е създадена целево, възникнала е, за да послужи за задоволяване на определени потребности на обществото. Системата на МО е целева и е управляема система. Тенденцията на намаляващите възможности на отделния субект да й влияе, когато расте броят на участващите в отношенията страни, може да бъде преодоляна, ако субектите намерят път към своето единство. На системата на международните отношения управлението е присъщо. И като самоуправление, и като съзнателно, целенасочено управление.
Управление и самоуправление на системата
Самоуправление

Колкото по-голяма и сложна е една система, толкова по-нужно е тя да може да се самоуправлява. Възниква потребност не само от децентрализация, но и от установяването на автоматично действащи по определен начин механизми, които да поддържат вътрешното равновесие, основните характеристики, целостта на системата, както и взаимодействието й с външната среда. Самоуправлението на системата на МО предполага съществуването на ефикасни компенсаторни механизми, благодарение на които импулсите, извеждащи системата от равновесното й състояние, пораждат импулси в обратно посока, тласкащи я да възстанови предишното си състояние и да запазва своята цялост и основни характеристики. Суверенността, независимостта и равноправието на субектите са важни условия за съществуването и действието на тези компенсаторни механизми. Последните се проявяват особено отчетливо в сферите на силовото равновесие. Ефективно средство за поддържането на подходящо съотношение на силите е образуването на целево организирани подсистеми като съюзи, коалиции, блокове, интеграционни и други общности. Самоуправлението е фактор, с който субектите е необходимо да се съобразяват. Управленските импулси върху системата са свързани главно с външнополитическата активност на субектите, докато компенсаторните импулси са свързани главно с механизми на нейното самоуправление. Равновесното състояние на системата, поддържането на нейния хомеостазис, нормалното й функциониране и развитие много зависят от взаимодействието между нейното управление и самоуправление. Съотношението между управлението и самоуправлението в системата силно зависи от нейните структурни конфигурации.

Управлението се разкрива във възможността чрез целенасочено поведение участниците в международните отношения да привеждат своите отношения, а и системата като цяло в нови, желани от тях състояния, да запазват съществуващи състояния или да връщат системата и нейните елементи към състояния, от които тя е била отклонена. Тази възможност съществува на всички равнища на системата. Не трябва да се пренебрегва ролята на недържавните субекти в системата – големи концерни, транснационални компании, банки и други, които разполагат със средства за влияние – финанси, икономически потенциал, политически връзки. Те превъзхождат средствата, с които разполагат някои малки и средни държави. Тези недържавни субекти имат само ограничена субектност и понякога постигат целите си като въздействат на правителствата и посредством тях – върху политически и други отношения. Външната политика следва да се преценява и изследва и като едно управленско поведение към системата на международните отношения като цяло или към отделни нейни елементи. Реакцията на системата и на отделните нейни подсистеми настъпва като общ резултат от сумирането и преработването на импулсите от нея съобразно с нейните механизми, с нейните структурни и подсистемни особености и закономерности. Наблюдава се своеобразен мултипликационен ефект, при който въздействието на външнополитическия импулс многократно се засилва. Импулсът само пуска в ход или насочва в една или друга посока механизми на самоуправлението на системата, които веднъж приведени в движение продължават да действат автоматично или поне независимо от последващи управленски импулси. Закономерността на поведението на системата често се разкрива само статистически, не като твърди правила, а като тенденции и нейното поведение, подтиквано и направлявано от идващи по линията на външната политика на субектите импулси. 16. Формиране на външнополитическите интереси. Национални интереси. Ценностни и приоритетни системи. Външнополитически доктрини. Роля на обективните и субективните фактори при определяне на националните интереси.

Фактори на външната социална среда. Обкръжението на една държава или има ключово значение – всичко, което се извършва спрямо съседните държави или извън конкретен регион има рефлексия върху другите държави, които реагират. Важен е въпросът на принадлежност към военнополитически съюз и степента на интегрираност на една държава в системата на МО. Накрая, но не на последно място се отчитат общото състояние и тенденциите в развитието на системата на МО.

Основните идеи, от които се ръководи външнополитическото поведение, се формулират като ценности на външната политика. Ценностите не са конкретно предписание за действие за разлика от приоритетите. Те са важен критерий за целесъобразност и правилност на отделните решения, както и за съответствието им с приети други решения преди това. Тази функция може да се реализира само когато ценностите вярно отразяват действителността и когато последователно и неотклонно се прилагат. Те представляват връзката между отдалечени едно от друго външнополитически решения. Те осигуряват устойчивост и последователност на външнополитическия курс. От друга страна ценностите осмислят основите на външната политика и внасят прозрачност. Ясното определение и провъзгласяване на ценностите, от които се ръководи външната политика, я прави по-разбираема за обществото. Те имат и пропагандна функция – от тях зависи и степента на обществена подкрепа. Ценностите очертават границите, до които могат да се разпростират политическите компромиси и основите, на които могат да се постигат консенсуси. Приоритетите на външната политика непосредствено се свързват с пътищата и начините за решаване на задача или следване на определен политически курс в рамките на продължителен срок. В редица случаи ценностите и интересите намират всестранно разгръщане, конкретизиране и обосноваване във външнополитическите доктрини.

Всяко външнополитическо решение е свързано с прогнозиране. С него се занимават специализирани звена и служби на външнополитическия апарат, научни организации и институти. Предвиждането е крайният продукт от тяхната дейност и е начин да обслужват външнополитическия процес. Функция на всяко външнополитическо прогнозиране е да намалява риска при външнополитическото поведение. Към външнополитическо прогнозиране се прибягва главно за определяне на възможността да настъпи някакво събитие, да възникне определена ситуация, да се очертаят направленията и формите за развитието на някакъв процес и др. Широко се използват основните методи за теоретичните изследвания – анализ и синтез, дедукция и индукция.

Външнополитически експертизи и прогнозиране
. ПРОГНОЗИРАНЕ и методи за външнополитическо прогнозиране

Всяко външнополитическо решение е свързано с прогнозиране. С него се занимават специализирани звена и служби на външнополитическия апарат, научни организации и институти. Предвиждането е крайният продукт от тяхната дейност и е начин да обслужват външнополитическия процес. Функция на всяко външнополитическо прогнозиране е да намалява риска при външнополитическото поведение. Към външнополитическо прогнозиране се прибягва главно за определяне на възможността да настъпи някакво събитие, да възникне определена ситуация, да се очертаят направленията и формите за развитието на някакъв процес и др. Широко се използват основните методи за теоретичните изследвания – анализ и синтез, дедукция и индукция.

подобряване и увеличаване на използваната информация (по отношение на фактите, закономерностите и тенденциите

повишаване изискванията за прецизност на логическата обработка

съкращаване периода на прогнозата

повишаване равнището на нейната неопределеност

въвеждане на приоритети за вероятност на вариантите

увеличаване дълбочинността на обработката на фактическия материал
Разработване на алтернативни варианти за решенията – броят им зависи от условията, знанията и професионализма на лицата, които ги разработват (обикновено политици и дипломати); обикновено се сравняват три варианта – два крайни и един компромисен; връзката между тях; ограничителни условия; вторична информация
Критерии за избора:

- запазване на националното единство

- запазване на сигурността

- съхраняване на националната роля

- създаване на прецедент

- запазване на репутацията

- запазване на международния стандарт
Прогнозирането е важен въпрос в проблематиката на ТМО, който касае възможността на малките страни да развият адекватен прогнозен и преговорен потенциал, който да компенсира недостига на силови ресурси.

Външнополитическото прогнозиране се състои в разработването на прогнози с цел повишаване на ефективността на ВнП на държавите чрез най - пълно използване на възможностите на ситуацията в МО с цел постигане на собствени ВнП цели. ВнП прогнозиране е разработване на представи и образи за:

1. за възможното и вероятното състояние на самата система на МО като цяло, на регионалните системи и на соц-икон. система на определена страна в определен бъдещ момент. Освен познание за състоянието на системата, то може да бъде за системата на МО, регионалната система или отделна страна. Заниманието с отделна страна също влиза в ареала на ТМО

2. за вероятните обективни тенденции на изменение и развитие на едни или други елементи и подсистеми на системата на МО в течение на определен бъдещ период.

3. за възможната, вероятна насоченост и интензивност на действията на една или друга държава или група държави в областта на МО

Прогнозирането в МО се оценява като една от най-сложните соц. функции. Тя търси тясна връзка между определянето на интересите и поставянето на целите, от една страна, и прогнозирането на МО от друга.

Разграничението е свързано с това, че предвиждането е индивидуална дейност, свързана с изграждане на образа за бъдещето, а прогнозирането е компетенция на управниците, включваща събиране на информация, прогнози, взимане на решения, обратна връзка. Прогнозирането е свързано с онези проценти, свързани с вторичната информация, която сваля неопределеността от бъдещето, намалява риска, увеличава сигурността. То изисква съсредоточаване върху онези факти, проблеми, тенденции, които присъстват днес в настоящето, но в които все по-задълбочено се оформят характеристиките на новото, на бъдещето.

•се подобри качествено и се разшири количествено използвана­та информация

•се повишат изискванията за прецизност на логическата обра­ботка

•се съкрати периодът на прогнозата

•се повиши равнището на нейната неопределеност (различни варианти на прогноза)

•въвеждане на приоритети за вероятност: на вариантите

• се увеличи дълбочинността на обработката на фактическия материал

С оглед различните функции има и различни прогнози:

• 
  Ориентировъчна прогноза – не е свързана със създаването на план, тя цели да очертае перспективите за развитие на един проблем.
  
• 
  Нормативна прогноза – ние определяме условията при които е възможно да постигнем желаната от нас цел.
  
• 
  Предупредителна прогноза – насочена е към снижаване на опасностите.
  
• 
  Оперативна прогноза – свързана е с онези явления, които могат да настъпят в резултат от едно или друго решение на субектите на външната политика.
  

В процеса на прогнозирането на МО широ­ко се използват методите - ана­лиз и синтез, дедукция и индукция. Интуитивното предвиждане също не бива да се подценява, защото в основата си то също се основава на професионални и научни познания и умения. Интуитивният избор съкращава много аналитичната работа. По същество той я допълва. Различията между тези два начина, логическо обоснованото прогнози­ране и хипотетичното предвиждане, се разкриват в няколко направления:

•Логично изведената и обоснована прогноза е резултат на съзнате­лен процес, докато хипотезата е допускане

•Логически изведената прогноза се основава на конкретни факти и закономерности, на осъзнавана информация, докато основанието да се формулира хипотезата е обстоятелството, че тя задоволи­телно обяснява фактите.

•Логичното предвиждане най-често се използва при изследване на процеси и развиващи се явления, а хипотезите имат много по-широко приложение.

•Логическите предвиждания се основават преди всичко на дедукция, докато хипотезите - на индукция.

Тези дава метода обаче вървят заедно и се допълват вза­имно

В практиката в областта на прогнозирането на МО и външната политика сравнително широко се използват т. нар. Делфийски метод на колективно прогнозиране и имитационните игри.

1)Същно­стта на Делфииския метод се състои в това, че участниците отговарят мотивирано и писмено на поставените им въпроси, без пряко да контакту­ват и да си влияят. В същото време се запазва възможността да се запознаят и да критикуват изложените анонимни мнения, като ги разменят взаимно. Намира се средна преценка, след което се иска допълнителна обосновка за най-крайните мнения. Процедурата се повтаря, докато становищата се сбли­жат.