2)Методът на имитационните игри извършва се личностно имитационно моделиране на ситуации или процеси. Когато играта се използва за прогнозиране в областта на външната политика , квалифицирани лица се опитват да персонифицират различни звена на външнополитическия механизъм, участващи във вземането на външнополитическите решения. Когато се прогнозират или изследват процеси в МО, участниците се опитват да представят възможното поведение на съответните страни при дадени ситуации. Решенията се анализират от контролна група, определят се техните резултати и предполагаемата нова ситуация се съобщава на командите. Те реагират с нови решения.Цикълът се повтаря многократно.Приложението на имитационните игри обикновено е ограничено, главно в областта на остро конфликтните ситуации.
Експертизи:
Външнополитическата експертиза – това е използването на знанията на личности, които имат съответната професионална подготовка. Експертите могат да бъдат вътрешни (които работят в системата на външната политика) и външни. Създават се специализирани научни институти към външните ведомства – специални съвети, комисии, комитети, проблемни групи, консултативни поделения. Те подготвят различни практически проучвания, изследвания и справки. Понякога учени се включват и пряко в дипломатическите преговори при решаване на сложни и важни въпроси – това позволява по-бърз обмен на информация и експертът по-бързо да навлиза в проблематиката. Освен заангажирането на определен експерт е възможно и да се заангажира цял институт, група от научни работници или на отделни учени за изследването на проблем, който интересува практическото ръководство на външната политика.
Видове експертизи - експертизата също може да бъде вътрешна и външна. Използването на експертизата не винаги става в достатъчно широк мащаб, но също така е вярно и че понякога тя създава неудобства: нужно е време, за да се изготви (да се получи становището на различни експерти); нужни са усилия; експертизата създава опониране при обсъждането на определен проблем (експертите могат да се превърнат в опоненти).
Експертизата се използва при обсъждане на различни варианти на решение по въпроси, които са много важни. Съществуват две опасности за външнополитическия функционер при използване възможностите на експертизата:
-
Ако той проявява самоувереност, това би обезсмислило експертизата. Външнополитическият функционер трябва да умее да се вслушва в мнението на експертите.
-
Функционерът може да се предовери на мнението на експертите. В този случай решението ще го вземат те, а не той.
Подсистема на политическите отношения.Понятие за вътрешна и външна политика.Взаимодействия между тях.
Политическите MO и тяхната подсистема заемат централно място в общата световна система на MO. Политиката е неразделно свързана с държавите, а те са универсални субекти на МО.Върху световната сцена държавите осъществяват международна културна политика, международна финансова и валутна политика, международна правна политика, политика в областта на религията и т.н. Проявява се плътно проникване на политиката във всички други подсистеми на общата система.
Държавната външна политика е най-ефективното средство за управленско въздействие върху международните отношения, тъй като влиянието на държавите върху тях е най-голямо. Интересите на нациите, на гражданите и на образуваните от тях различни социални групи ( партии, движения, организации, икономически и други структури и т.н.) най-успешно се защитават с универсалните средства на държавната политика. От състоянието на международните политически отношения в най-висока степен зависи общото състояние на МО. Политическата международна конфронтация е в състояние да блокира или да благоприятства отношенията във всички останали сфери на трансграничните отношения. Заедно с това и състоянието на отношенията във всички друти сфери оказва силно влияние върху развитието на политическите отношения.
Тази роля на политическите отношения ги прави пресечна точка на разнообразните интереси. Съчетаването на това обстоятелство с мощното влияние на държавната политика позволява да се управляват, модифицират и балансират процеси, развиващи се в другите подсистеми. Това обяснява ролята на политическите решения при сложни многоаспектни въпроси.
Политическите отношения не са винаги междудържавни, обаче междудържавните отношения винаги са политически отношения. В най-широкия житейски смисъл терминът „политика" се отнася за всяко поведение, което преследва определена цел и следва някаква стратегия и тактика за нейното постигане.
Терминът е дошъл в съвременните езици от старогръцки,но ако трябва да се даде съвременното определение на термина, би трябвало то да бъде следното: „Политиката е поведение, което се състои в упражняване на власт, в действия за нейното получаване или в действия за нейното запазване."
Нужно е да се прави много ясна разлика между онова, което се определя като външна политика и онова, което се определя като МО. Външната политика е определено целево поведение в МО. Осъществява се върху международната сцена.Външнополитическите отношения са само вид МО. Отнасят се за различни неща(МО и ВПО) :
• всички отношения върху световната сцена са външнополитически отношения. Много отношения в рамките на общата система на международни отношения изобщо нямат политически характер. Те могат да са икономически, културни, спортни или други.
• самата външна политика се формира в социална и политическа среда, която коренно се различава от системата на МО.
Външната политикa -oт една страна, тя се реализира в сферата на MO, но от друга страна се определя, формира и се ръководи от вътрешнополитическите взаимодействия. Външната политика е резултат на вътрешнополитически процес. MO са резултат от поведението, от действията, от взаимодействието на интересите на два или повече субекта, докато външната политика винаги остава израз на интересите и поведението на един единствен (самостоятелен или съставен) субект на MO.
•Вътрешнополитическите процеси, определящи външната политика, имат закономерности и форми, различни от онези, които действат е MO. Въздействат им други фактори. В частност много no-голяма и различна е ролята на субективния фактор. Регулират се не от МП, което урежда МО, а от националното право на съответната страна. МО им влияят, но те се ръководят преди всичко от вътрешнополитическите реалности на отделната държава. В основата на възникването на МО са общосоциални потребности и интереси, докато външната политика, макар да не може да пренебрегва интересите на другите, на съперниците или на партньорите, винаги остава национална по своя характер.
•МО възникват поради съчетаването на трансгранични интереси, а външната политика се проявява като усилия да се управлява развитието на международните отношения в посока, благоприятна за нейния субект.
Националният характер на външната политика се признава от международната общност и от международноправния ред. МП защитава независимостта на външната политика.
Политиката е неразделно свързана с понятието „власт",винаги се има предвид политическа власт, има се предвид публична власт, упражнявана от правомощни лица и от името на организираното в държава общество.
1)В рамките на вътрешните отношения властта е правомощие на държавни органи, осъществявано от единен властен център, който единствен определя поддържания от властта ред в отношенията. Тази власт предимно във формата на закон се упражнява по отношение на отделните индивиди, граждани на държавата. Нейната ефективност се обезпечава със специална система от органи за принудително въздействие: полиция, армия. съд. прокуратура и т.н.
2)В МО понятието означава способност да се осъществява ефективно влияние върху поведението на другите, за реализиране и защита на собствените интереси и за постигането на преследваните цели.
Общоприето е политиката да се дели на външна политика и вътрешна политика. Основанието е, че политическите отношения в единия или в другия случай се осъществяват в много различни социални среди.
Вътрешнополитическите отношения се развиват в условията на вътрешен държавен ред, при наличието на единен център на върховна власт и правна и политическа субординация. Всяка държава суверенно определя вътрешния си ред и го защитава с принудителните си действия. При външнополитическите отношения тези условия липсват.
МО предполагат отношения между два или повече независими субекта, над които не стои висша власт. Между тях може да възникват различни отношения на влияния и сила, да се развиват разнообразни съчетания на борби и сътрудничество, но това само размества центровете на сила и влияние, без да създава един единствен център на държавна власт за цялата система. Върху световната сцена също има ред, но този ред се създава, упражнява и защитава по съвършено различен начин. Държавите и другите субекти на отношенията могат да създават структури, които могат да изискват от тях едно или друго поведение, но това те правят .Но школата на „политическия реализъм” счита, че МО се свеждат до непрестанна борба за власт и надмощие в световните дела.
Много тясна е връзката между вътрешната и външната политика на една и съща държава. Свързва ги субектът - касае се за вътрешна и външна политика на една и съща държава, на една и съща социална общност. Касае се за политическо поведение в различни среди, но предизвикано от единен комплекс на интереси, ценностни критерии и приоритети. Познаването на вътрешните процеси в една страна може много да обясни и да помогне да се предвидят вариантите на нейното външно поведение, както и нейното вътрешнополитическо поведение разкрива особеностите и закономерностите на процеси, развиващи се в международната среда.
Сведенията за вътрешното състояние, вътрешния ред и вътрешната политика на всяка държава са много нужни, за да се прецени правилно външната й политика - минала, текуща или бъдеща. Основните цели на вътрешната и външната политика са сходни. От своя страна външната политика винаги се стреми да осигурява максимално благоприятни условия за политическото, икономическото, културното и въобще за социалното развитие на съответната страна. При равни други условия вътрешнополитическите съображения преобладават над външнополитическите. Външнополитическият курс на Държавата се определя в условията на вътрешнополитическите реалности и от органи, които са елемент на вътрешната структура на държавите. Външната политика на всяка държава се ражда в резултат от вътрешнополитически процес.
Зависимостите между вътрешната и външната политика правят международната общност силно заинтересована от вътрешните процеси на отделните страни, въпреки че няма правото да се намесва по начин, чрез който да ги определя. Тя може обаче винаги да изрази своето отношение към тях и да реагира по начин да може да защити интересите си.Правителствата могат да си влияят, променяйки естеството на взаимните си отношения. Но не и да определят насилствено какъв да бъде този ред. Единственото правосъобразно изключение се съдържа в чл. 2 на Устава на ООН, в който се определя правото на Съвета за сигурност при прилагане на правилата на глава VII от устава да приема мерки, засягащи вътрешните компетенции на страна, която е нарушила международния мир и сигурност с извършила акт на агресия. Но подобно право не може да си присвоява никоя държава или правителство.
Принципи и принципност на външната политика.
Много и различни са изискванията на обществото към външната политика. Нейната успешност в много висока степен зависи от обществената подкрепа за следвания от нея курс.
Демократична външна политика е възможно да се формира само от свободно общество, в демократични държави. Не би могло да се очакват демократични, зачитащи свободата, правото и справедливостта междудържавни отношения от недемократични държави. Недемократичната вътрешна политика налага своя отпечатък и в следваната от държавата външна политика. Демократичността в МО може да има солидно основание в демократичността на вътрешното устройство и политическите процеси в отделните негови участници. Трагичните събития от 30-те и 40-те години, свързани с историята на фашизма и неговата външнополитическа доктрина и практика, съдбата на Австрия, Чехословакия, Полша и на много други страни през втората световна война са убедителен пример за това, След втората световна война намесата в Унгария и Чехословакия, извършена от техните съюзници от Варшавския договор, отново потвърди правилото. Когато правителството на една държава извърши акт на агресия против друга държава, едва ли може да има основания да твърди,че ръководи демократична страна. Ако се проследи цялата история на МО, може да се установи, че в определени периоди са съществували лидери, които са били демократични държави, но никога демократични хегемони.
Върху външнополитическото поведение на всяка държава влияят множество фактори. Външната политика трябва да изхожда от реалистични и ясно осъзнавани интереси. Външната политика трябва да цели да защити интересите на държавата и нейните граждани в отношенията с другите страни. Тя се стреми така да влияе върху международната среда, че средата да бъде максимално благоприятна за страната.
Интересите и само интересите следва да бъдат нейният ръководен мотив. Когато ,обаче,при вземането на външнополитическите решения, и още повече при определянето на външнополитическия курс, връх започнат да вземат лични интереси на политиците, различни емоции и едностранчиви предпочитания или когато външната политика загърби заради партийни или други парциални, групови интереси, онова, което е нужно на нацията. Недопустимо е външната политика да се основава на чувства към „големия брат" или към „братската страна". „Филиите" и „фобиите" често се използват от политиците за манипулиране на общественото мнение, но те не са присъщи на правилно водена външна политика. Политиците и дипломатите не бива за миг да забравят, че интересите не зависят от чувствата също така, както чувствата не променят интересите. Не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че политическите чувства и политическите интереси се пораждат и се променят от фактори, които са много различни. Те могат да съвпадат, но могат да са противоположни и несъвместими.
В същото време опитните държавници и политици добре знаят, че когато обхванат масите, емоциите се превръщат в материална сила и че тази сила може да бъде много полезно средство за подкрепа в постигането на външнополитически цели, за активно и решително подкрепяне на следвания външнополитически курс. За тази цел те нерядко манипулират общественото мнение, насърчават и култивират емоционалните нагласи в него, като се стремят да получават от това желаните от тях политически дивиденти. Понякога националните емоции могат да сплотяват нациите много повече, отколкото съзнанието за националните им интереси. Дори и в този случай обаче емоциите на нациите служат само като средство на политиката и в никой случай не трябва да стават неин владетел. Външната политика никога и при никакви обстоятелства не трябва да позволява да бъде сантиментална. При нея дори приятелството е недопустимо да бъде емоционално, както е при индивидите. Външната полктика трябва неизменно да бъде лишена от чувства, а ако все пак се допусне някакво чувство, то единственото може да бъде любовта към собствената страна и нейния народ.Във външнополитическите отношения приятелството не е емоционална категория, а се основава само на интереси. В този смисъл приятелството означава само трайно съвпадане нз интересите, както и неприятелството не е друго, освен трайно несъвпадение и противопоставяне на несъвместими интереси. Съперниците не са неприятели, а неприятелите могат и да си сътрудничат.
Във външната политика и МО няма и не може да има постоянни приятели и постоянни неприятели. Чувствата често са по-стабилни от интересите. Понеже интересите в международната среда се променят под влиянието на много фактори и обстоятелства, кръговете на приятелите и противниците не остават постоянни. Понякога се променят драстично бързо. В международната среда никое правителство не може да иска или да очаква от партньорите си неща, които да излизат извън кръга на техните интереси. Единственият мотиватор на външнополитическото поведение трябва да бъдат интересите. Разбира се интереси, които са съвместими с изискванията на правото, справедливостта и на международната общност.
Национални интереси и външна политика.
Външната политика на всяка държава защитава едновременно много интереси - национални, интернационални, групови, индивидуални. Но между различните интереси, които тя защитава в отношенията с другите държави, трябва да има ясни приоритетни разграничения. Основните интереси трябва неизменно да са интересите на нацията.Необходимо условие за подкрепата на външната политика от обществото е ясното разбиране на националните интереси, последователната, активна и мъдра тяхна защита и непрестанната грижа да се обезпечава външната сигурност. Това не би било възможно без правилна преценка за възможното и невъзможното, без здрав политически реализъм, Както при всяка политика, и външната политика остава винаги „изкуство за възможното". В нея са опасни емоциите, идеологическите и други пристрастия, които неизбежно снижават възможностите й да прави реалистични преценки.
Според някои националните интереси не следвало да се определят като ръководни начала на външната политика,тъй като тези интереси не могли да бъдат определяни достатъчно ясно.Затова външната политика трябвало просто да изхожда от разумен прагматизъм. Но прагматизмът се лишава от смисъл, ако в основата му не са поставени ясно осъзнавани цели и интереси. Външнополитическият прагматизъм винаги трябва да остава целенасочено поведение.
И все пак едно от достойнствата на големите политици и дипломати е тъкмо способността им вярно да разбират интересите на нацията и заедно с това да долавят всички промени в тях. Основен белег за политическата зрялост на всяка нация са нейната способност да осъзнава вярно и навреме своите интереси и способността й върху тази основа да се обединява за тяхното постигане. Никоя нация не би могла да защити в отношенията си с другите нации интересите си, ако сама не ги съзнава и не подкрепя в тази насока външнополитическия курс на държавата си. А външната политика е призвана да защитава със законни средства тези интереси, да търси разумното и приемливото им съчетаване с интересите на другите нации. По своя смисъл и съдържание националните интереси са винаги много по-близко до общочовешките, отколкото всички други интереси - партийни, класови, съсловни, етнически, религиозни или други партикуларни интереси.
Необходимо е обаче да се направи ясно разграничение и между самите национални интереси. Има съществена разлика, защото едни от тях са:
1) вътрешнополитически- борбата с престъпността и корупцията в страната, запазването на реда в държавата или запазването единството на нацията са вътрешни национални интереси.Те не засягат пряко интересите на други нации, не се реализират или защитават върху международната сцена,а в сферата на вътрешната политика. 2)външнополитически-защитата на суверенитета и независимостта на страната или на териториалната й неприкосновеност са . Външната политика защитава именно такива международни интереси и те се отстояват в сферата на МО. Субекти на международните национални интереси са нациите и те предимно чрез външната политика на държавите ги отстояват върху световната сцена. Смесването на тези толкова различни национални интереси крие неблагоприятни последици както за вътрешната, така и за външната политика.
Между вътрешните и външните национални интереси има връзка и съответствия. Те представляват единен комплекс и поради това нарушаването на едните обикновено вреди на другите. Но в същото време разграничението остава, защото реализацията и защитата се осъществяват със специфични за всяка от двете разновидности средства. А и по същество се различават.
1)Реализацията и защитата на вътрешните национални интереси се постига от вътрешни средства.Международната практика многократно е показвала, че опитите да се уреждат въпроси, свързани с вътрешни национални интереси със средствата на външен натиск или външна намеса, например с нейна помощ да се осигури граждански мир или да се прекратят вътрешни етнически или религиозни конфликти, е непродуктивен. В повечето случаи вместо да се решат проблемите, те се задълбочават, а се пораждат и нови, още по-сложни.
2)От друга страна, извънредно неблагоприятно е,когато външната политика започне да изхожда не от същинските международни национални интереси, а от вътрешнополитически съображения и интереси. Употребата на външната политика за вътрешни цели е практика много вредна за страната, в която това става. Такава практика е съблазнителна за борещите се вътрешни политически сили, но за националните интереси тя е опасна, понякога е и пагубна. Прибягването към нея показва, че съответната сила поставя собствените интереси по-високо от националните и поради това е готова да ги жертва, само за да получи егоистична изгода. Изменяйки на национални интереси, такава сила става опасна и за нацията.
Националните интереси имат само една обективна основа - жизнените потребности на нацията. Всяко извеждане като национални на потребности и интереси, които всъщност са партикуларни, уврежда същинските национални интереси. Интересите на части от нацията могат да съвпадат с националните, но могат и да не съвпадат. Когато не съвпадат, за да бъдат надеждно защитени, националните интереси трябва да имат абсолютен приоритет.
Защитаваните в МО национални интереси са трайни, но не са неизменни. Свързани са с променящата се международна среда. Но те не се променят всеки ден. Много от тях са свързани с непреходни или много трайни елементи в средата, каквито са географското разположение или исторически възникнали дадености. А и в кръга на тези интереси остава защитата на непреходни ценности, като национална независимост, външна сигурност, суверенитет, равенство или възможността за свободното развитие и благоденствие на нацията.
Защитата в МО на националните интереси не означава да се върви по линията на противопоставяне на справедливи и правосъобразни интереси на други нации. В огромния брой случаи реализирането на националните интереси не засяга интересите на другите нации.Когато наистина има противоречия, пътят на разумния компромис е най-вярната линия за външнополитическо поведение.
Нужно е потребностите да се осъзнаят и трябва националните интереси да бъдат достатъчно ясно и точно изведени от тях.
Истинската гаранция за надеждно свързване на външната политика с тях винаги остава общественият контрол над външнополитическите решения, над външнополитическия курс на страната и над сключваните от нея политически, икономически и други съглашения и договори. Предпоставката е демократичността на вътрешния политически живот на нацията и откритостта и гласността на следваната от правителството външна политика.
20.Дипломация и дипломатически отношения.
Дипломатическите отношения заемат особено място в общия комплекс на междудържавните отношения. Те са един от начините за тяхното осъществяване. Поддържат се между държавите от специализирана система от органи, използващи мирни начини и способи за постигане на външнополитическите цели на държавите. Към дипломатическата дейност се отнася и официалната дейност на ръководителите на държавата, на министерствата на външните работи, на съответните служби в тези министерства, както и дейността на техни служители, дейността на официалните делегации в международните организации, конференции и срещи. Тъй като тези отношения се осъществяват винаги чрез държавни органи и от името на държавата и тъй като чрез тях се поддържа непрекъснато взаимно представителство на държавите, те винаги са политически отношения, независимо от това какви въпроси уреждат - икономически, юридически, културни, военни или други отношения. Това е едно от проявленията на универсалната международна субектност на държавите. Дипломацията е най-главното и ефективно средство на външната политика.
Дипломатическите отношения са форма на непрекъснато във времето представителство на държавите една пред друга. Те са основният инструмент за уреждане на възникващи проблеми, за съгласуване на интересите и за подготвяне на споразуменията за тяхното задоволяване. Заедно с това, поддържането на дипломатически отношения чрез постоянни представителства е един от най-важните източници и канали за взаимно информиране на правителствата, за предприемане на своевременните им реакции в променящата се обстановка, за избягване на недоразуменията и грешките, които иначе биха могли да имат много неблагоприятни последици.
Заедно с поддържането на дипломатически отношения, външнополитическите цели на държавите се постигат и чрез дейността на други органи, осъществяващи отношения, пресичащи държавни граници, но непредставляващи дипломатическа дейност. Така например, един поддържан в странство културен център би развивал специфичната си дейност в областта на културата. Неговата дейност не ще се отнася към сферата на дипломацията, макар винаги да остава свързана с целите на външната политика.
За разлика от другите международни отношения (включително и останалите форми на външнополитически отношения ), дипломатическите отношения не възникват автоматично. За да възникнат е потребен специален акт, изразяващ съгласието на двете страни. Дипломатическите отношения винаги имат договорна основа, която се отнася за размяна на постоянни дипломатически представителства, за тяхното седалище и за техния клас. Но макар за установяването им да е нужно взаимно съгласие, прекратяването им поначало е едностранен акт. Поддържането на дипломатически отношения улеснява сътрудничеството между страните, но не е условие, без което да е невъзможно съществуването и на други форми и начини за отношения и връзки (например икономически или културни отношения, спорадични политически връзки и др.), без да бъдат установени дипломатически отношения.
Установяването на дипломатически отношения изразява заинтересованост и желание у страните да развиват отношенията си. Едностранното им прекъсване представлява крайно недружелюбен акт, показващ, че извършващата го страна вече не намира за възможно уреждането на отношения по пътя на контакти и преговори. Много често този акт предхожда въоръжен конфликт. Състоянието на война автоматично прекратява дипломатическите отношения, но краят на войната не води към автоматичното им възстановяване.
Възникващи проблеми в отношения на държави, които не са установили дипломатически отношения и не поддържат поради това постоянни дипломатически представителства, могат да се уреждат и чрез външнополитически представителства ad hoc, т.е. чрез изпращане на временни мисии. Обикновено така се постъпва след края на война, която е прекъснала нормалните дипломатически отношения през периода до тяхното възстановяване. Например отношенията между България и САЩ, СССР и Великобритания след края на втората световна война, от сключването на примирието през 1944 г. до влизането в сила на мирния договор от 1947 г., бяха поддържани чрез Съюзническа контролна комисия. Но в огромния брой случаи, когато възникнат проблеми в двустранните отношения или в отношенията между повече страни се изпращат делегации, упълномощени да преговарят и да сключат споразумение за тяхното решаване. По същия начин се постъпва при сесиите на международните правителствени организации, освен в случаите, когато към тях има учредено постоянно представителство.
Термините „дипломатически" и „дипломация" идват от гръцката дума „диплома", която е означавала прегънат на две лист или две плоскости, прилепени така, че помежду им да се запази написан върху тях текст. При формирането на термина се е имало предвид, че се касаело за документ, удостоверяващ положението и правомощията на отиващо да преговаря лице, т.е. дипломатът е лице, притежаващо „диплома". В наши дни този документ се нарича „акредитивно писмо", но такова писмо се дава не на всички дипломати, а само на ръководителите на постоянните дипломатически мисии. Останалите дипломати не се акредитират по този начин, а се изпращат и се отзовават в постоянните представителства от ръководството на външнополитическото ведомство на всяка държава. Принадлежността на лицето към дипломацията се определя със съответно решение на управомощения държавен орган и с даването на това лице на дипломатически ранг. Терминът „дипломация"не е връстник на самата дипломация. Тя е съществувала и в древността, а терминът се е появил през XVII век, когато дипломацията се е професионализирала.
Всъщност думата „дипломация" не се употребява еднозначно. Използва се в три различни значения :
• Схваната като название па дейност, тя означава съвкупността от качества, умения и способности за постигане на благоприятни споразумения. В зависимост от равнището на дейността, за която се отнасят, може да се касае за качества, умения и способности на националната дипломация въобще или за качества, умения и способности на индивиди, занимаващи се с дипломация.
• Схваната като функции па специализирана система от органи, тя означава активност, целяща поддържане на постоянни връзки и представяне на държавата в отношенията й с другите субекти на международни отношения (държави, съюзи, международни организации и други); водене на преговори за разрешаване на съществуващи проблеми; подготовка и сключване на договори и споразумения, уреждащи междудържавните отношения; участие в международни организации, конференции и срещи и др.
• Схващана в третото си значение, като система от органи, тя се употребява като синоним на самата специализирана система от държавни органи, предназначени да осъществяват дипломатическата дейност.
Често се поставя въпросът дали схващана като вид дейност дипломацията е наука или е изкуство. Съображенията, че дипломацията е наука се основават на обстоятелството, че за да се осъществява успешно тази дейност, е потребна специална подготовка, нужни са знания : езици, международно право, история, икономика, география, сведения за страната, където ще се осъществява дипломатическата дейност и още много друго. В развитите страни съществуват специални институти, школи и висши училища, където се обучават дипломатически кадри.
Съображенията в подкрепа на втората теза се основават на обстоятелството, че макар да е нужно дипломатът да бъде културен, образован и подготвен човек, това съвсем не е достатъчно. Дори и да се завършат няколко художествени академии и висши училища, велик художник не се става, ако липсва талант. С дипломацията е също така. Дипломатът трябва да има талант, природни дарби, голям опит и качества, които не всеки човек притежава ( наблюдателност, тактичност в поведението, личен чар, бързи реакции, търпение и здрави нерви, широка култура, способност да общува и да установява контакти, красноречие, въображение и разкованост на съжденията, умение да се държи в обществото и още много друго), които не могат да се научат по учебник.
Верният отговор съчетава едното и другото - дипломацията е и наука, и изкуство, които се постигат нелесно в продължение на годините и не от всеки човек. Противно на някои убеждения, дипломатическата работа е много отговорна и трудна. Дори такива, изглеждащи на лаика дейности от сферата на „сладък живот" като посещаване на приеми, коктейли, обеди и вечери, поддържането на връзки, пътувания и живот в чужбина, занимания със спорт, посещения на концерти и театрални представления и много други активности често са неразделна част от трудовото ежедневие на дипломата. И при тях той винаги е нащрек, отговорно трябва да преценява всичките си жестове и постъпки, да предава и да събира информация, да установява полезни връзки. Впрочем, тези дейности съставляват малка и съвсем не най-важната част от неговата заетост. Основната част е свързана с извършването на пряка служебна дейност, подготвяне и четене на официална и неофициална документация, поддържане на официални и неофициални контакти, участие в преговори, уреждане на административни въпроси и много друго.
Дипломатическият труд е творчески труд, изискващ трезво мислене и способност да се вземат нестандартни решения. Заедно с това от дипломата се изисква способност да се поемат големи отговорности и желязна дисциплина. Както чиновниците, дипломатите са държавни служители. Но с това приликата почти се изчерпва. Разликата е, че всички други служители представляват службата си в рамките на работното си време, докато дипломатите представляват нацията и държавата си през всеки час от денонощието. Другите държавни служители осъществяват професионалната си дейност в отношения със своите съграждани, докато дипломатите правят това в отношения с чужди граждани, с други правителства и в други държави. Дипломатът не е просто висш и висококвалифициран чиновник, а е лице, което представлява своята страна в друга държава. Предприеманите от него действия ангажират не отделната служба, а държавата, която той представлява.
Дипломатът не би могъл да изпълнява добре своите отговорни функции, ако не се ползва с доверието на своите партньори в страната, където е акредитиран. Затова преди изпращането на всеки нов ръководител на постоянно дипломатическо представителство е необходимо да се поиска агреман, т.е. изрично изразено съгласие на приемащата страна даденото лице да заеме този пост. За останалите дипломати това не се прави, но приемащата страна винаги може да ги приеме. По правило искането за агремана се прави в свободна форма и конфиденциално. В съответствие с правилата на международната вежливост, отговорът се дава във възможния най-кратък срок. Когато той е положителен, това означава, че новият ръководител на постоянното дипломатическо представителство е „persona grata" {желана личност). Когато приемащата страна има някакви резерви към лицето, за което се иска агреман, тя най-често не изразява изрично отрицателното си становище, а просто не отговаря на направеното искане. След изтичане на разумен срок поискалата агремана страна разбира подадения знак, че трябва да търси друго решение.
За да изпълнява свободно сложните си и отговорни функции в страната, където е акредитиран, намирайки се в чужбина, дипломатът се ползва от редица привилегии и имунитети: лична неприкосновеност, неприкосновеност на жилищните и служебните помещения, освобождаване от данъци и мита, свобода да поддържа връзка със собственото правителство (включително шифрована) и други. С неговите лични привилегии и имунитети се ползват и членовете на неговото семейство. С определени, но с no-ограничен обем привилегии и имунитети се ползват членовете на недипломатическия администативно-технически и обслужващ персонал в представителствата в чужбина (при условие, че не са гражданина приемащата държава).
Имунитетите и привилегиите не правят дипломата безотговорен. Напротив, те още повече подчертават неговите отговорности и в никой случай той не трябва да злоупотребява с тях. Нищо не може да свали и отговорността пред неговия народ, правителството, законите на неговата държава и съвестта му. Личната неприкосновеност не го освобождава от задължението да спазва и законите на страната, в която се намира. В случай, че ги наруши, той може да бъде обявен за „persona non grata" (нежелана личност) и трябва да напусне страната, в която е акредитиран.
Изпълнявайки функцията си да следи политиката и политическия живот в страната, в която е акредитиран, дипломатът е „очи и уши" на своето правителство. От качеството на неговата информация в голяма степен зависят и вземането на правилни външнополитически решения, и състоянието на отношенията с неговата страна. Ежедневие му е непрестанният стремеж да събира информация, но за да постига това, той не следва да нарушава законите на приелата го държава. Не трябва и да се намесва по никакъв начин във вътрешните й работи. Дипломатите не трябва да са шпиони.
И все пак, колкото и категорично да е последното правило, в практиката то се нарушава от почти всички държави. Дипломатическото прикритие често се използва от агенти, работещи за външнополитическото разузнаване. Независимо от толкова широкото разпространение на тази практика, не може да не се признае, че тя се отразява неблагоприятно както на дипломацията, така и на разузнаването.
Служебното положение и старшинството на дипломатите се изразяват от утвърдилите се първоначално като обичай, а днес и с юридически правила, дипломатически класове и рангове. Класовете са свързани с равнището на постоянното дипломатическо представителство, определят се по споразумение между поддържащите дипломатическите отношения страни и обикновено се дават на неговия ръководител (главата на постоянното представителство). Съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. теса три:
• Посланик или нунций (последното название се употребява, когато се касае за представител на Ватикана).
• Пълномощен министър или интернунций
• Шарже д"афср (изпълняващ длъжността).
Дипломатите от първите два класа се акредитират към държавните глави, а тези, които са от третия - към министъра на външните работи
Дипломатическите рангове са служебни звания на дипломатическия персонал в съответното постоянно представителство или министерство на външните работи и определят мястото, което дипломатът заема в йерархията на дипломатическата служба. Съществуват различия в отделните страни, но в основното тези рангове са сходни в дипломатическите служби на почти всички държави;
• Посланик
• Пълномощен министър
• Легационен съветник
• Легационен секретар
• Аташе
Всеки ранг може да има различни степени - например „първи секретар", „втори секретар" или „трети секретар". Дават се от ръководителя на външнополитическото ведомство.
Дипломатическите класове и рангове имат значение само за старшинството и за дипломатическия протокол. Във всичко останало положението на дипломатите е еднакво - ползват еднакви привилегии и имунитети, уважение и защита на личността и достойнството от приелата ги страна.
Отношението между външната политика и дипломацията е както между цел и средство. Дипломацията е средство на мирната външна политика. Политиката определя качествата на дипломацията, основните й задачи, методите и средствата, с които си служи. Но дипломацията не е единственото средство на външната политика. Външната политика използва паралелно с дипломацията много и различни средства и не всички от тях се отнасят към политическата сфера - икономически връзки и влияния, културно проникване, идеологически внушения, финансов натиск и много друго. Обикновено тези средства се определят като парадипломатичсски средства. Практиката на някои страни не се отказва и от средства, кош о плътно се приближават или напълно съвпадат с диверсията, политическия и икономическия шантаж, психологическата война, дезинформациите, подкупването на политически лидери и много друго от този род. При все че с тези средства също се преследват външнополитически цели. те нямат общо с дипломацията и противоречат не само на законността и морала, но рушат нормалните, естествените и взаимноизгодни външнополитически отношения.
Най-широко практикуваните методи, към които прибягва дипломацията са:
• двустранни и многостранни преговори
• официални и неофициални срещи и разговори
• конференции и съвещания
• подготвяне и сключване на международни договори и споразумения
• предаване и получаване на външнополитическа информация
• огласяване на документи и други материали и др.
Основно значение имат двустранните отношения, които държавите поддържат една с друга. Обаче наред с поддържането на отношения между държавите на двустранна основа, развитието на международните отношения все повече тласка към формите на многостранна дипломация, изразяваща се в дипломатическа дейност , в която едновременно участват повече от две страни. Средища на такава дейност са бързо увеличаващите броя си международни правителствени организации. Значението на многостранната дипломация особено пораства в наши дни не само защото тя е основно средство за решаване на жизнено важни за всички страни глобални проблеми, но и защото се прилага широко в увеличаващите своето значение международни правителствени организации и интеграционни форми и структури.
При дипломатическите контакти и срещите, на конференции, при визити, приеми и други форми на дипломатическата активност общуването е устно. Непосредствените контакти, в които устно могат да се дадат или да се получат допълнителни пояснения, търпеливо да се обсъди проблемът и заедно да се потърсят вариантите за неговото решаване са най-гъвкавата форма на дипломатическата активност. В нея ярко изпъкват личностните качества на дипломата, неговият професионализъм, умението му мигновено и точно да реагира, да убеждава, да аргументира, да маневрира и да търси взаимноприемливи решения.
В тази си дейност дипломатът се води от дадените му инструкции. Той няма право да ги нарушава. Но възможно ли е да се напише инструкция как при всеки конкретен случай да се държи със събеседника си, как да го предразположи, как да се аргументира, какъв вариант на лично поведение да възприеме и много друго? Дипломатът трябва да знае какво може да каже, как да го каже, а ако е потребно и кога да премълчи. От значение са не само неговата образованост, култура, научна подготовка, но тъкмо в тези случаи на преден план излиза дипломацията като изкуство.
Погрешно е мнението, че в този род дейност най-важното е умението да се манипулира с истината по такъв начин, че да се заблуди партньора, макар понякога и това да се прави. Използването на неистини може да създава предимства, но те траят докато стане известна истината, а и използването им се заплаща скъпо, тъй като трайно рушат ценности, каквито са достойнството и кредитът на доверие. Добрата дипломация не си служи с лъжи.
В дипломацията значително място заема и писмената форма. Дипломатическата преписка позволява точно и категорично да се формулират становищата на страните. Неспециалистите често се оплакват, че в дипломатическите документи езикът бил сух, често се срещали скучни повторения и еднообразни фрази. По този повод е добре да се напомни, че това не всякога е предизвикано от липса на въображение или на литературен талант. Породено е от необходимост. Дипломатическата преписка не е литературно произведение. Нужна е прецизност и често еднообразните фрази не са израз на езикова бедност, а са резултат от използването на политически формули, по съдържанието на които вече има единно разбиране. Всеки дипломатически документ като че ли трябва да се чете по три пъти :
• първият път - за да се узнае какво е казано,
• вторият път - за да се узнае какво не е казано и
• третият път - за да се прецени как а казано.
В тези документи формата често има не по-малко значение от съдържанието. Понякога в обширен документ no-важно е не онова. което е написано, а отсъствието на положение, което се е съдържало по дадения въпрос в предишните документи, или изразяването на известни неща с нов нюанс, по нов начин, в друга връзка или дори ново подреждане на въпросите.
Основната писмена форма са дипломатическите ноти. Други документи са паметните записки (изложение, което пояснява позицията по определен въпрос), меморандумите (подробно юридическо или фактическо излагане и аргументиране на гледището по определен въпрос }, декларациите, посланията на ръководители от най-висок ранг и други.
Стеснявайки приложното поле на дипломацията, конфронтацията в условията на студената война наложи отпечатък върху дипломатически те изявления и преписки, извеждайки на преден план силно изразени пропагандни функции. В много случаи правителствата започнаха да гледат на дипломатическите документи не като на средство да сближат становищата и да постигнат споразумение, а като оръжие на пропагандата, като начин да се влияе върху обществеността и да се създава и поддържа пред нея собственият благоприятен образ. Така дипломатическата преписка биваше отклонявана от прякото й предназначение, изпълваше се с нападки, предназначаваше се не да улеснява решаването на проблемите, а да притиска политически и да злепоставя противната страна. Вероятно тази практика никога няма да се изостави, но при всички случаи тя отклонява дипломацията от нейното истинско предназначение.
В дипломатическата практика все по-широко се застъпват документи, които не са адресирани пряко към определени страни и поради това според някои те също могли да се отнасят към дипломатическата преписка, Това са декларации и официални съобщения за печата, в които се изяснява отношение към събития или към принципи на правото и политиката, официални публични обръщения на правителствата и парламентите, публични изказвания на държавни ръководители в медиите и други.
Непосредственото лично общуване и дипломатическата преписка не са единствените начини за предаване на дипломатическата информация. Има още един начин, който за разлика от предишните два е невер-бален. Значението му обаче съвсем не е малко. Това е езикът на мълчаливите дипломатически жестове. Касае се за съзнателни постъпки, които имат смислово съдържание.
Не е възможно да се състави речник кадипломатическите жестове. Всичко зависи от конкретната обстановка. Неслучайно в дипломатическата практика много неща в поведението на дипломатите или в изразните форми на дипломатическата преписка са закрепени с твърдо следвана традиция. Действат строги правила на етикета, протокола и международната вежливост. Има стереотипи за поведение, които са общоприети. Всяко отклонение от обичайното може да бъде преценявано като знак, като многозначителен сигнал. Жест може да бъде пропускането на някоя фраза, която преди това многократно е била употребявана в преписката, неуважителното отношение към дипломатическия представител, изпращането за среща или преговори на дипломат с по-нисък ранг. неочаквано извикване на ръководителя на постоянното представител-
З ] О ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
ство в страната му „за доклад", неоправдано отсъствие от прием, военни маневри в навечерието на важни преговори и много други действия или бездействия.
За опитния дипломат неща, които нищо не биха означавали за неопитния наблюдател, могат да означават много. Разбира се, за да се „чете" мълчаливия език на дипломацията са нужни подготовка, наблюдателност, опит, професионализъм. Още повече, че всеки дипломатически жест трябва не само навреме да бъде забелязан, но и трябва да се изтълкува, за да се открие истинският му смисъл. Не винаги този смисъл е ясен и еднозначен.
Неяснотата и двусмислеността на някои жестове понякога създава неудобства. Но в много случаи тя е много удобна, тъй като прехвърля отговорността да се забележи и да се изтълкува жестът върху онзи или върху онези, за които той е предназначен. Освен това жестът по-малко ангажира, тъй като винаги може да бъде отречен. Някои мълчаливи дипломатически постъпки могат да имат ясен адрес, но в други случаи могат да предават информация за всеки, който може да ги забележи и „прочете".
Наред с четенето на дипломатическите жестове опитният дипломат умее „да чете" и много непреднамерени постъпки на неговите партньори или в поведението на наблюдаваната от него страна. Те също могат да му донесат важна информация.
Между вербалните и невербалните форми за предаване на информация отношението може да бъде различно и това дипломатът също трябва да схване навреме. Езикът на жестовете може да подчертава и така да засилва значението на онова, което е казано или написано в дипломатическите документи. Напълно е възможно и обратното - жестът да има значение противоположно на онова, което се декларира във вербалните и писмените форми, може да му придава друг смисъл и дори да го лишава от значение.
В теорията на международните отношения е широко разпространено разбирането, че начините да се постигат външнополитическите цели са три:
• Убеждаване, че интересите на страните съвпадат или че може да се намери начин да бъдат едновременно задоволени
• Компромис, когато споразумението се постига с взаимни отстъпки.
задоволяващи частично интересите на страните
• Налагане волята на една или няколко от страните съссила Наистина е много трудно да се отрече, че поотделно или в различни
съчетания външната политика на много страни си служи и с трите сред-
ства. Но същността на дипломацията се проявява само в първите две средства - взаимното убеждаване и компромиса. Независимо от това, дали се използва пряко или косвено, силата ограничава или дори много често прави излишна дипломацията. Същинската цел на дипломацията, резултатът от нейните усилия е постигането на споразумение, което да реши възникналите проблеми. Употребата на силата обезсмисля другите начини, а и наложеното със сила не е основано на истинско споразумение. По същество то не е плод на дипломацията. Когато на сцената излезе употребата или заплахата със сила, функцията на дипломацията се свежда до простото регистриране на онова, което е принудително наложено. Дипломацията не може да замени напълно силата, но и силата не може да замени напълно дипломацията
Дипломацията предполага партньорство, допуска съперничество, но не и откровена вражда. Изисква контакти и преговори, чиято крайна цел е постигането на споразумение. От това следва, че няма място за дипломация, когато се изисква капитулация от другата страна. Формулата „или всичко, или нищо" не е формула на добрата дипломация. Убеждаването и компромисът, двата същински способа на дипломацията обикновено вървят заедно, съчетават се, проникват един в друг, преплитат се взаимно. Никой от тях не е по-маловажен, нито пък който и да е от тях може да бъде напълно излишен. Постигнатото по дипломатически път остава трайно, докато наложеното със сила трае само толкова, колкото се запазва силовото превъзходство.
Като субекти на международни отношения държавите са равни само в едно отношение - в сферата на правото. Те са равноправни. Но във всяко друго отношение те се различават : по численост и състав на населението, по размери на територията, по природни и географски условия, по равнище на политическо, икономическо или културно развитие, по военна сила и по много други неща. Това прави твърде утопична идеята, че с помощта на дипломацията може да се постигне в международните-отношения такова органично съчетаване на външнополитическите интереси, че върху международната сцена да се възпари безметежно панбратсгво. непоколебимо ,.братско единство". Обективните различия между държавите и различните условия, в които те се намират, винаги пораждат различни потребности, а от тях произтичат различните им интереси, ценностни критерии и външнополитически приоритети. Не винаги онова, което е добро за една страна, е добро и за другите страни.
312 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
Противоречията на интересите и следователно противоречиеята във външнополитическото поведение не могат да бъдат премахнати, винаги ще съществуват. Те са също така естествени и постоянни явления, както и в много други случаи съвпадането на интересите. Затова дипломация ще съществува, докато съществуват междудържавни отношения. Мъдрата дипломация не храни илюзии, че може да пренебрегва интересите, свои или чужди, но тя трябва да умее да се опира на тях, да борави с тях, да ги съчетава или да ги противопоставя.
Несъгласието с партньора не противоречи на добрия тон в международното общуване. Нещо повече, „безкрайно преданият", съгласният с всичко послушен партньор е много удобен за другите, затова те го хвалят, потупват го по рамото, но той скоро заплаща старанието си с основателно неуважение, а нерядко и с нескривано презрение към него. Добра дипломация не може да се прави на колене. Тя се основава на баланса на интересите, а не на благодеяния и „безплатни" отстъпки. Във външната политика въобще и в дипломацията в частност, нищо не следва да се прави даром. защото всичко трябва да има цена. Външната политика, а оттук и дипломацията, винаги е била родна сестра на бизнеса -дипломацията е бизнес с интереси. Тя е най-потребна, където може да се прояви мнимо или основателно несъвпадане на интересите, където е нужно не да се изострят, а да се омекотяват и решават противоречията. Разбира се, добрата дипломация остава полезна и между приятелите, за да задълбочава и да разширява разбирателството и сътрудничеството между тях.
Като начин за постигане на споразумение, убеждаването изисква не само превъзходно познаване на общото в интересите, но и умение убедително и аргументирано то да бъде разкривано, да бъде показвано и доказвано. Последното е нужно, защото е възможно другата страна не винаги да съзнава общия интерес. Може и самото противоречие на интересите да е мнимо, тъй като задоволяването на единия интерес да не пречи с общи усилия да бъде задоволен и насрещният интерес. Убеждаването е най-ефикасно, когато почива на реалности, а не на неволни грешки, на скриване на истини, а още по-малко на преднамерено заблуждение. Дипломатическото общуване не е диалог на хитреци, всеки от които се стреми да излъже другия.
Умението да се постига споразумение по пътя на компромисите е умение да се съчетават интереси и да се постигат споразумения чрез
взаимни отстъпки. Дипломатическото майсторство най-ярко се проявява в реализирането на вариант, при който се жертват второстепенни неща. за да се постигне или да се запази главното. Това е възможно, защото често онова, което е най-главно за едната страна, може да няма същото значение за другата страна. Компромисът не е възможен, ако не се води диалог или ако на партньора се гледа като на враг. Възможността да се намерят повече допирни и съвпадащи точки, т.е. широтата на дипломатическото маневрено поле при търсенето на компромисни решения, зависи много от умението да се разчленяваг проблемите по такъв начин, че да може да се открият различни ценностни преценки за отделните им елементи (свои и насрещни), като неизменно се проявяват търпение и добра воля.
Един от начините да се разшири маневреното поле и така да пораснат възможностите да се постигне дипломатически компромис е свързването на няколко различни въпроса в едно цяло, т.нар. „линкидж". Когато общият коктейл от въпроси е добре съставен и в него са включени наистина въпроси, по които страните могат в различна степен да постигат движение, което да ги сближава, резултатите могат да са много добри. Понякога обаче линкиджът се използва и с противоположна цел. В пакета се включва въпрос, по който двете страни или някоя от тях заема непримирима позиция. Това издига непреодолимо препятствие за постигане на споразумение и преговорите се провалят.
Тайната може да бъде едно от необходимите средства на дипломацията, но може да бъде и една от качествените й характеристики. Наивно е да се мисли, че някога дипломацията може да се откаже от дипломатическата тайна. Когато обаче става въпрос за скриване на истинските цели и за заблуждаване на обществото, тъй като тези цели и интереси са му чужди, когато дипломацията се бои от гласността, истината и от-критостта, тъй като влиза в противоречие със законността и морала, такава дипломация е тайна дипломация. В този случай се касае за обща характеристика на дипломатическата активност, за общо качество на самата дипломация, а не за напълно естественото и необходимо използване на тайната като средство да се обезпечават независимостта и свободата в преценките на правителствата и дипломатите и защитата на информацията при дипломатическото общуване. Тайната дипломация е характерна за недемократичните държави и тоталитарните общества. Тя разцъфтява, щом вьншната политика се откъсне от здравия национа-
314 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
лен интерес, влезе в конфликт с правото и морала или пренебрегне общочовешките ценности и бъде поставена в услуга на теснопартийни, лични или други егоистични интереси. Това е дипломация на сделки зад гърба на обшеството, дипломация на дворци, резиденции и тайни кабинети. Тайната дипломация не може да се основава на здрава социална опора и е чужда на демократизма в международните отношения.
Като наука и като изкуство дипломацията изисква висок професионализъм. Наивно е да се разчита, че тази толкова специализирана дейност може да се осъществява от улиците и площадите или от всеки индивид. Обаче заедно с това дипломацията се нуждае от широка социална опора. Нуждае се от демократизъм, от яснота и публичност на целите, от гласност и прозрачност. Ако това отсъства, тя ще се лиши от толкова нужната й обществена подкрепа, и вътрешна, и международна. Впрочем, дипломацията дължи тази гласност, яснота и прозрачност, тъй като дипломатите боравят не с личните си интереси, а с интересите на обществото, на нацията, а понякога и на цялото човечество. Дипломацията винаги придобива качеството на тайна дипломация, когато пожелае да избегне обществения контрол.
И все пак. наивно е да се мисли, че демократичността изисква от добрата дипломация да се откаже от използването на тайната. Секретността е потребна на дипломацията като едно от естествените и поради това законни нейни средства. Без нужната дискретност дипломатическата дейност би срещнала сериозни затруднения, а и в някои случаи просто не би била възможна. Намиращият се в странство дипломат не може да допусне всеки да има достъп до информацията, с която разполага. Поддържайки постоянна връзка с правителството на своята страна, той трябва да има възможност да държи в строга тайна преценките си за политическите дейци или за политическите събития в страната, където е акредитиран. Не бива да се бои, че някои негови верни, но неблагоприятни и неласкави оценки могат да навредят на нормалните отношения. Трябва да е напълно освободен от външни влияния. Тайната обезпечава тази негова свобода. В навечерието на отговорни и сложни преговори, при които с взаимни усилия и отстъпки трябва да се търси взаимноизгодният компромис, липсата на тайната за първоначалните и за запасните позиции, за пределите на допустимите отстъпки или за възможните ходове и предложения може да разруши стимула у насрещния партньор да извърви добросъвестно своята част от пътя към взаимноприемливото
1.2 Политика и политически отношения 315
решение. Не случайно една от основните привилегии и имунитети, от които дипломатът правосъобразно се ползва, са свързани с правото му да поддържа шифрована и строго секретна връзка с ръководството на своята страна, както и неприкосновеността на неговите лични и служебни помещения. Дипломатическите архиви, кореспонденцията и дипломатическата поща са неприкосновени, за да се запази дипломатическата тайна.
Правилната, достатъчна и навременна информация е абсолютно необходима, за да се вземат правилни външнополитически решения. Да се разполага с такава информация е преимущество. В процеса на дипломатическото взаимодействие при равни други условия преимуществото винаги е на страната на по-информирания. В редица случаи, като се използва дипломатическата тайна, лишаването на съперника от определена информация също може да дава предимство. Но това не означава да се лъже.
Естествено, тези положения не трябва да се абсолютизират. Те не дават основание за правило, което да е безпогрешно и еднозначно и чието следване винаги да дава положителни резултати. Всяко нещо има разумни предели. Има своята мяра, която ако се наруши, може да предизвика ефект, противоположен на желания. Възможни са ситуации, при които грешката на контрагента, на съперника или на противника може да се окаже изгодна, но при други условия тя може да бъде по-опасна и по-трагична от собствените грешки. Неинформираният или заблуждаващ се противник може да бъде непредвидим и поради това неговото поведение да стане несравнимо по-опасно.
Поради това умението да се намира понякога доста деликатната граница между тайната дипломация и дипломатическата тайна е крайно необходима. Опиращата се на реалистични преценки, на обективната истина, на искреността, добросъвестността и добрата воля дипломация укрепва доверието между партньорите и получава надеждна подкрепа. Голямото умение на дипломата не е сръчността да се крият истинските Цели и намерения, за да се злепоставя партньорът, а умението да се разкрият интересите, връзките между тях и да се борави с тях така, че те надеждно и изгодно да се съчетават. Оставайки през вековете едно от средствата на дипломацията, дипломатическата тайна е много далече от съзнателната дезинформация, която изобщо е присъща на тайната дипломация.
-
Сподели с приятели: |