№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№71.
Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес.

I. Най-успешно гражданският процес (ГП) би се противопоставил на правонарушението, ако е в състояние да даде на правоимащия това, което би получил при законосъобразно развитие на правоотношението, като същевременно лиши правонарушителя от целената с правонарушението противозаконна облага. Затова гражданският процес е организиран като защита-санкция: защита в полза на правоимащия - санкция спрямо правонарушителя. Задачата е да се възстанови с помощта на държавната принуда законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение.

За да осъществи надлежно тази задача, ГП трябва да реагира съобразно с проявната форма на правонарушението (§ 2). Затова той предлага три основни способа на защита-санкция:

исков,

изпълнителен и

обезпечителен процес.

1. Исковият процес влиза в действие по повод на правен спор (§211). Той цели да го разреши, като издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение (т. е. че правото съществува или не съществува) съдът е потвърдил. Тя брани правото, което е неоснователно оспорено, или правото, засегнато от неоснователната правна претенция, като придава на спорното правно положение качество на безспорност („пресъдено нещо"). Същевременно тя действа като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът е отрекъл. Занапред тя е длъжна да изостави неоснователното си правно твърдение и да съобрази своето поведение със съдебно потвърденото правно положение. Всеки опит на тази страна да поднови правния спор става правноирелевантен, защото силата на пресъдено нещо погасява правото на иск (вж. § 71 II 3).

Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпват обаче със силата на пресъдено нещо. При осъдителен иск исковият процес брани неудовлетвореното право, като открива пред него вратите на изпълнителния процес чрез изпълнителната сила, която поражда (§ 41 I). А когато искът е конститутивен, исковият процес осъществява принудително потестативното право, като предизвиква правната промяна, към която то е насочено и в която се състои правопроменящата защита и санкция, целена с конститутивния иск (§ 42 I).

В исковия процес се състои гражданското правораздаване (§ 20 I 1).

2. Изпълнителният процес влиза в действие при неудовлетворени притезания (§21 2). Той цели да достави принудително на правоимащия дължимото (парична сума, вещ или действие). Принудителното удовлетворяване на неудовлетвореното право действа като защита в полза на неговия носител и като санкция спрямо неизправния длъжник, когото лишава от тия блага, от които той би трябвало да се лиши сам, ако изпълни доброволно.

Съдия-изпълнителят отнема дължимата вещ от длъжника и я предава на взискателя (§ 176-177); осребрява чрез принудителна продажба притежавани от длъжника вещи и предава получената парична сума на взискателя (§ 164; § 167); получава от третото задължено лице това, което то дължи на длъжника, и с него удовлетворява взискателя (§172) и т. н.

3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка, която се постановява и налага по реда на обезпечителния процес, цели да запази непроменено фактическото и правно положение, докато трае исковият процес относно спорното право. Тя брани оправомощения срещу увреждащи го промени и е същевременно санкция спрямо другата страна, защото ограничава в една или в друга насока нейната правна сфера (§ 190 II). Затова обезпечителният процес е винаги функционално свързан с исковия процес, а когато подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото - и с изпълнителния процес (§ 190 III).

Защитата и санкцията, в които ГП са неразривно свързани. Те представляват двете страни на едно и също явление. Защитата се състои в санкцията, която се налага, а санкцията - в защитата, която се дава.

Санкцията не се налага непременно с държавен акт, нито се състои във физическа принуда (например отнемане на дължима вещ с принуда от съдия-изпълнителя - § 176 II). Санкцията предпоставя правонарушение, колкото и леко да е то (например неоснователно оспорване или претендиране на право), и се състои в неблагоприятна за правонарушителя последица, колкото и мека да е тя, например сила на пресъдено нещо, задължаваща да се изостави неоснователната претенция). Важното е, че правонарушителят е подчинен на санкцията въпреки своята воля. В подчинението на санкцията се състои отговорността (гражданска, наказателна, административна и т. н.). Санкциите се различават помежду си по съдържание и предназначение. Особеното за ГП е, че той се състои в независимо от волята на правонарушителя възстановяване на накърненото право.

II. Законът урежда исковия, изпълнителния и обезпечителния процес като самостоятелни способи за защита. Всеки от тях може да влезе в действие поотделно без другите способи. Няма и предопределена от закона, винаги еднаква поредност на тия способи, когато няколко от тях следва да бъдат приложени. Ето защо те не могат да бъдат окачествени като последователни фази на едно и също производство.

Чрез тази уредба ГП се приспособява успешно (гъвкаво и икономично) към обема и времето на нуждата от защита. Ако нуждаещото се от защита право е едновременно спорно, неудовлетворено и заплашено, ще влязат в действие и трите способа защита. Ако то е само спорно или само неудовлетворено, ще влезе в действие само съответният способ за защита. Ако нуждата от защита чрез обезпечение възникне докато вземането е още неизискуемо, обезпечителният процес ще влезе в действие преди исковия (обезпечаване на бъдещ иск - § 191 III

III. И трите способа за защита-санкция, в които ГП се състои, разкриват общи белези, които ги характеризират, като същевременно ги отграничават от други способи за защита на граждански права.

1. По своето съдържание и силата на пресъдено нещо, и принудителното удовлетворяване, и обезпечителната мярка представляват сурогат на липсващото дължимо поведение, чрез което би се постигнало законосъобразно развитие на правоотношението.

Силата на пресъдено нещо е сурогат на липсващата и дължима безспорност на действителното правно положение.

Принудителното удовлетворяване е сурогат на липсващото и дължимо доброволно изпълнение, а

Обезпечителната мярка е сурогат на дължимото въздържане от действия, осуетяващи осъществяването на правото. Именно защото представляват такъв сурогат, те са в състояние да възстановят накърненото право, като възпроизведат принудително (въпреки волята на правонарушителя) безконфликтното, нормално и законосъобразно развитие на правоотношението. От тази гледна точка гражданският процес е наистина способ (форма) за живот на спорното, неудовлетвореното или заплашеното гражданско право (§ 9 I; III 2).

Възстановяващият (заместващ) характер на ГП като защита-санкция го отличава от другите санкционни последици каквито са наказателната, административната или дисциплинарната отговорност, с които гражданското правонарушение може в отделни случаи да бъде заплашено. От тази гледна точка ГП може да бъде окачествен като възстановяваща отговорност, ако бъде разгледан от гледище на лицето, подчинено на санкцията, в която той се състои.

2. За да постигнат защитата и санкцията, в която се състоят, силата на пресъдено нещо, принудителното удовлетворяване и обезпечителните мерки трябва да окажат своето въздействие в сферата на тия отношения, където лежат накърненото право и правонарушението. А те лежат в сферата на материалноправните граждански отношения. Върху тези отношения ГП като защита-санкция трябва да въздейства. От тази гледна точка той упражнява извънпроцесуално действие (ефект). Това въздействие може да бъде държавноправно (сила на пресъдено нещо). То може да бъде и гражданскоправно. Такъв характер имат: гражданскоправната промяна постановявана с конститутивни съдебни решения.принудителното удовлетворяване, което подобно на доброволното плащане погасява задължението, а с това и отговарящото му вземане; обезпечителната мярка, ограничаваща разпоредителната власт на ответника върху запорирани или възбранени негови имуществени права. Защитата и санкцията при ГП са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя. Затова ГП е отношение на власт и подчинение, докато гражданскоправните санкции представляват породени от правонарушението нови гражданскоправни отношения. Най-доброто доказателство за дълбоката разлика между тях и защитата и санкцията, в които ГП се състои, представлява обстоятелството, че гражданскоправните санкции при спор и съпротива се осъществяват не другояче, а по реда на ГП подобно на първичните граждански права (например осъдителен иск и изпълнителен процес поради неплащане на дължима неустойка).

3. Втората обща особеност на защитата и на санкцията, в които ГП се състои, е, че правозащитният орган не само не участва в нуждаещото се от защита правоотношение, но е организационно напълно откъснат и обособен от неговите субекти, като отстои на равно разстояние от тях. Именно затова правозащитният орган (съдия, съдия-изпълнител, арбитър и т. н.) може да застане като трето незаинтересовано лице между и над срещупоставените страни и като изхожда само от закона (независимост на защитния орган), да даде дължимата защита на накърненото право.

4. Исковият, изпълнителният и обезпечителният процес не се поста­вят в ход служебно, по почин на защитния орган. В качеството си на трето лице той трябва да бъде сезирай с искане за защита. За да обезпечи, че нуждата от защита ще бъде удовлетворена, законът дава на нуждаещия се право на защита (право на иск, право на принудително удовлетворяване или право на обезпечение - § 38, 148, 190 IV). Бъде ли то упражнено, защитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. Затова ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход по искане на лицето, което има право на защита (вж. чл. 2, ал. 2; § 15).

По този белег ГП се различава от служебното възстановяване на граждански права (принудително изваждане на само-настанил се; връщане от полицията на открадната вещ, намерена у крадеца; възстановяване на владение със заповед на прокуратурата).

5. Друг общ белег на различните способи за защита-санкция, които ГП обхваща, е, че те се осъществяват по реда на нарочно предвидени от закона производства (§ 4) с участието на лицата - адресати на защитата и на санкцията, като във връзка с това тяхно участие им се предоставят обезпечени от закона процесуални права.

Не е ГП административният ред за разрешаване на граждански спорове (например за разрешаване на спорове по повод на уволнение на някои служители (чл. 360, ал. 2 КТ). Защото на този ред са чужди процесуалните гаранции, присъщи на ГП, и защото административният орган даже когато не съвпада с една от спорещите страни, все пак не е в такава степен чужд на спорното правоотношение, в каквато е съдът, нито се ползва с присъщата на съда независимост при решаването.

IV. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъ­образна (неправилно решение; принудително изпълнение върху несеквестируема вещ; обезпечение на иск, без да са налице условията на чл. 310). Отказът на защита и незаконосъобразната санкция са правона­рушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция.

Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на съдия-изпълнителя - § 104-118; 188-189), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения (§ 119-122). Те представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Като отстраняват това поведение, те или обезпечават дължимата защита (отмяна на откази), или възстановяват законосъобразното развитие на ГП (отмяна на незаконосъобразни действия). По този начин те косвено служат на защитата на накърненото гражданско право, обезпечавайки законността при прилагане на пряката му защита чрез исковия, изпълнителния и обезпечителния процес. Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита на гражданските права едно функционално единство подобно на единството, характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища - § 20 II, III), развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело. Нещо повече, изискването за законност в ГП ще бъде практически толкова по-ефикасно осъществено, колкото по-рядко конкретният ГП дава повод за защита срещу незаконосъобразното му развитие, т. е. колкото по-рядко влиза в действие вторичната защита чрез обжалвания и отмени. Желателното развитие на конкретния ГП е той да се изчерпи с първичната защита-санкция, образуваща неговото винаги необходимо ядро.

§ 4. ГРАЖДАНСКИЯТ ПРОЦЕС КАТО ПРОИЗВОДСТВО

I. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване, обезпечителна мярка), чрез който ГП дава защита и налага санкция, не може да бъде постановен отведнъж, непосредствено след като бъде поискан. Той трябва да бъде подготвен.

За да разреши правния спор, съдията трябва да издири грижливо действителното правно положение, като провери истинността на фактическите твърдения на спорещите страни и приложи към съдебно установените факти закона.

Необходимостта да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежно неговото издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционния акт. Тези действия са предписани от процесуалния закон, който урежда условията за тяхната валидност и техните правни последици. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГП като производство.

Самата дума „процес", с която ГП се обозначава, отразява неговото виждане като производство, т. е. като верига от последователно развиващи се действия, насочени към определена цел. ГП като производство представлява фактическият състав, който трябва да се осъществи, за да настъпят защитните и санкционни последици (сила на пресъдено нещо, принудително удовлетворяване, обезпечаване), към които ГП е насочен. За да се обясни цялостно ГП, той трябва да бъде безусловно разгледан като производство. Нещо повече, най-просторният обект на изучаване от страна на теорията на ГП е изучаването на ГП като производство, т. е. изучаването на отделните процесуални действия, на техните процесуални последици и на тяхната поредност.

II. 1. Всяко производство в правен смисъл е динамичен фактически състав. Динамичният фактически състав противостои на статичния фактически състав вътре в общата категория на последователно осъществяващи се фактически състави. Динамичен е този последователно осъществяващ се фактически състав, чието развитие до крайния, завършващ го акт е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Тези права и задължения се пораждат от предходното процесуално действие и са насочени към предприемане на следващото процесуално действие. По този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ юридически факт спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ факт спрямо това процесуално право и задължение, в изпълнение на които то е било предприето. Така чрез последователното възникване, упражнение, изпълнение и погасяване на процесуалните права и задължения се развива постепенно производството. В тези права и задължения то има мотора на своето движение, своята собствена, вътрешна динамика. Тъкмо затова производството е един верижно развиващ се динамичен фактически състав. Поради тази своя същина то може да бъде окачествено като процес. За разлика обаче от природния процес неговото развитие е обусловено не от природни (причинни) закономерности, а от нормативни (правни) зависимости. Затова производството е един правен (юридически) процес. От тая същност на производството произтичат и другите негови особености.

2. Всяко производство е многоличен фактически състав. В неговото развитие трябва да участват поне две лица. Правото и отговарящото му задължение не могат да имат един и същ носител. Затова носителите на насрещните процесуални права и задължения, чрез които се осъществява развитието на производството, трябва да бъдат различни лица. Производството не може да се развие с участието само на едно лице.

3. Процесуалните права и задължения, които са моторът на производството, могат да имат за предмет само процесуални действия. Затова производството се гради от юридически действия, а не от юридически събития, с помощта на които производството не може да се развива. Те могат само да оказват въздействие върху производството, без да стават съставка на неговия строеж (срв. чл. 182, б. „б").

4. Всяко действие, включено в производството, понеже е източник на процесуални последици, насочени към развитието на производството, притежава самостоятелна, вътрешнопроцесуална релевантност, каквато не притежават отделните елементи на статичния фактически състав (например отделните владелчески действия, образуващи фактическия състав на давността).

Поради това всяко процесуално действие (искова молба; призовка; оттегляне или отказ от иска; запор; възбрана; публична Продан и т. н.) заедно с неговите процесуални последици може да бъде разглеждано обособено, като отделно правно явление, поставящо цялата проблематика, присъща на всяко правно явление.

5. От друга страна, отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт на производството, са лишени от непосредствено, пряко значение за прикрепените към този акт правни последици. Само доколкото обуславят валидността на крайния акт, подготвящите го процесуални действия косвено, чрез неговата валидност обуславят прикрепените към него правни последици. Иначе пред тези последици непосредствено и пряко застава само крайният акт на производството, който е техният източник. Чрез тоя свой белег производството като динамичен фактически състав основно се различава от статичните фактически състави. Съществена особеност на строежа на производството е неравностойността на подготвящите процесуални действия спрямо подготвяния чрез тях краен акт. Спрямо него те стоят в отношение на средство към цел, вследствие на което в йерархията на отделните процесуални действия крайният акт, към който производството е насочено, заема челно, предопределящо и решаващо място. В него като че ли се концентрира резултатът на цялото процесуално усилие, на цялото производство.

Този строеж на производството има важно практическо значение. Той обезпечава стабилността на правните последици на крайния акт. Те настъпват, макар и някое от подготвящите го действия да липсва или да е порочно.

6. Понеже стоят в отношение на средство спрямо крайния акт, подготвящите го процесуални действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение, ако крайният акт не може да бъде постановен и производството трябва да бъде прекратено, преди да се е стигнало до този акт. В това се проявява ограниченото, чисто вътрешнопроцесуално значение на действията, които подготвят крайния акт. Те имат смисъл само доколкото той може да бъде постановен и затова са недопустими, ако липсват предвидените от закона условия (процесуални предпоставки - вж. § 39 IV-V), при които крайният акт може да бъде издаден.

III. Освен с тези белези, които са присъщи на всяко производство, ГП се характеризира и с други белези, присъщи на производствата с участието на две срещупоставени страни (например наказателният процес, административният процес - вж. § 10-11) или само нему.

1. Понеже дава защита чрез санкцията, която налага, ГП обхваща освен действията на защитния орган винаги и действията на две срещупоставени лица (или групи от лица - вж. § 78-86), които играят ролята на страни в производството. Това са:

а) лицето, което търси защита; и

б) лицето, срещу което защитата се търси и спрямо което санкцията може да бъде наложена.

За да даде възможност на всяко от тези лица да вземе участие както в проверката на условията, при които защитният и санкционният акт може да бъде издаден, така и в подготовката на неговото издаване, законът организира ГП като двустранно производство, като обезпечава на всяка страна еднакви процесуални възможности за участие в производството (§ 16-17).

2. Предназначен да брани граждански права, ГП е изграден върху диспозитивното начало (§ 15). Правната защита не се натрапва на заинтересуваното лице, а зависи от неговата воля. Ето защо участието на страните в ГП се привлича по правило чрез стимула на техния интерес от защитния акт, а не чрез задължения за процесуални действия и отговорности, ако тези действия не бъдат предприети (§ 5 III). Същевременно, за да осуети вечно висящия процес, законът ограничава възможността на страните да предприемат процесуални действия с точно определени срокове (§ 52). Последиците от тази организация на процесуалните действия на страните са следните характерни особености на ГП като производство:

а. Развитието на производството се обезпечава чрез действията на защитния орган и без да бъдат извършени действията, които страните могат да предприемат в хода на производството. Така се идва до разликата между законно необходим (минимален) и законно възможен (максимален) състав на производството.

• 
  исковата молба,
  
• 
  нейното връчване на ответника,
  
• 
  първо и последно заседание, завършило с необжалвано първоинстанционно решение.
  

• 
  едно първоинстанционно,
  
• 
  две въззивни и
  
• 
  две касационни -вж. §114-116) заедно с многобройни заседания и усложнения на производството (например правоприемство; съединяване на искове; изменение на иска - § 78-95).
  

б. Много от процесуалните действия на страните са обаче необходими за успешното развитие на производството (например посочване на съдебен адресат - чл. 44; изнасяне на факти; представяне на доказателства и т. н.). Вместо да наложи принудително тяхното извършване (вж. § 5 III 2), ГП прикрепва към тяхното неизвършване такива правни последици, чрез които се обезпечава развитието на производството. Чрез тези неизгодни за страната процесуални последици от нейното бездействие законът едновременно: а) стимулира страната към предприемане на процесуалното действие; и б) обезпечава неспъваното развитие на производството, ако страната не предприеме действието. По същия начин законът постъпва, когато страната не упражни в предвидения срок своето процесуално право. Правото се погасява, а производството се развива и приключва без неизвършеното действие: извършеното след срока действие не се взема предвид - чл. 40; необжалваното решение влиза в сила и туря край на производството - чл. 219, б. „б" ГПК.

Така се разкрива друга съществена особеност на ГП като производство, а именно, че той включва в своя строеж покрай процесуалните действия на защитния орган и на страните още и процесуалните бездействия (пропускания) на страните (§ 53 II) заедно с прикрепените към тях правни последици. Тези последици, понеже са неизгодни за страната, допуснала пропускането, се наричат процесуални тежести (§ 5 III 2; § 53 II 3).

3. Специфични само за ГП като производство са:

а) особеният предмет на защита - накърнени граждански права; и

б) особените защитни и санкционни последици, чрез които той възстановява накърнените граждански права - силата на пресъдено нещо, принудителното удовлетворяване, обезпечаването (§ 3). Чрез тия свои белези той се отличава от други производства. Тези белези на ГП оказват предопределящо въздействие върху съдържанието на включените в ГП процесуални действия, върху техните последици и поредност. Защото ГП като производство е средство към целта - защита на накърнените граждански права.Силата на пресъдено нещо е присъща на всички спорни съдебни производства независимо от техния предмет.

IV. Така се обяснява, че ГП включва множество производства, прие пособени към различните видове накърнени граждански права и към различната защита, от която те се нуждаят (§ 7). Всички тези производства се групират в три основни форми, отговарящи на трите проявни форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения (§ 2) и на трите способа за защита-санкция, чрез която се възстановява законосъобразното развитие на гражданските правоотношения (§ 3). Затова основните типове производства на ГП са: исковото, изпълнителното и обезпечителното производство. Всяко от тях се характеризира с присъщ само нему строеж, отговарящ на търсената чрез него защита.

§ 5. ГРАЖДАНСКИЯТ ПРОЦЕС КАТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

В процесуалната теория е господстващо разбирането, че ГП следва да бъде схващан не само като производство, но и като съвкупност от процесуални правоотношения. В какво обаче се състоят процесуалните правоотношения?

I. При наличността на предвидените от закона условия защитният орган дължи защита. Това не е само негово задължение спрямо държавата в изпълнение на възложената му защитна функция. То е задължение и спрямо лицето, което се нуждае от защита и има поради това право на защита (право на иск, на принудително изпълнение, на обезпечение - вж. § 38; 148; 190 IV). Това право предхожда ГП като производство и обезпечава започването на производството. Въз основа на него неговият носител може да наложи образуването на производството, като обжалва отказа на органа да му даде ход. От друга страна, понеже защитата не може да бъде дадена, без да се приложи спрямо правонарушителя санкцията, в която защитата се състои (§ 3), защитният орган е овластен да предприеме спрямо правонарушителя действия на държавна принуда, които последният е длъжен да търпи като лице, подчинено на правомерното упражняване на държавна власт.

Съдът е овластен да призове на съд ответника и да го конституира като страна независимо и против неговата воля, както и да го обвърже със своето решение. Съдия-изпълнителят е овластен: да лиши длъжника от разпоредителна власт върху запорираните или възбранени имуществени права; да прехвърли на друго лице тези права; да отнеме владяна от длъжника вещ и да я предаде другиму; да наложи глоби и т. н.

III. 1. Централен субект на процесуалните права и задължения е защитният орган. Той участва във всяко сменящо се правоотношение с всяка една от страните. Неговите действия образуват гръбнака на ГП като производство. Всяко негово действие е едновременно изпълнение на задължението да се даде защита и упражнение на властта да се наложи санкция. Затова процесуалният закон се грижи с нарочни средства да обезпечи защитния орган да предприеме всички дължими действия на защита и да упражни законосъобразно властта си да наложи санкция. Тези средства са обжалванията на незаконните откази и действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на решенията, на действията на съдия-изпълнителя - § 104-118; 188-189), както и извънредните средства за отмяна на влезли в сила решения (§ 119-122). Както видяхме (§ З IV), в тях се състои защитата-санкция срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Ако се наложи тя да влезе в действие, ще възникнат между контролиращия орган и страните вторични процесуални права и задължения, функционално свързани с основното процесуално отношение на първична защита-санкция (процесуални отношения: а) с въззивната инстанция по обжалване на определенията или на решенията на първоинстанционния съд; б) с ВКС по обжалване на определенията или решенията на въззивния съд или по отмяна на влезли в сила порочни решения; в) с районния съд по обжалване на откази и действия на съдия-изпълнителя).

2. Страните в ГП са също носители на процесуални права и задължения. Те действат обаче предимно като носители на процесуални права (право на иск; на изпълнение; на обезпечение; на жалба; на оттегляне, отказ и изменение на иска и т. н.), чието упражняване те не дължат съобразно с диспозитивното начало (§ 15).

В гражданския процес страните са носители и на редица процесуални задължения (задължение да се говори истината и да се упражняват добросъвестно процесуалните права: - чл. З и § 13; задължение да представят намиращи се у тях доказателства, ползващи противната страна, както и да не пречат за събиране то на доказателства - чл. 152 и 128, ал. 2 и § 58 III; 63 II и др.). Процесуалният закон обаче не предвижда производства, чрез които да се осъществят процесуалните задължения на страните. Обратното би направило процеса твърде бавен, неикономичен и скъп. Ето защо процесуалният закон използва други стимули: отговорност за вреди (чл. 3), за съдебни разноски (чл. 65) и особено - неизгодни за страната последици, обезпечаващи развитието на процеса въпреки нейното бездействие, защото се явяват като сурогат на неизвършеното действие. Тези неизгодни последици са, както видяхме (§ 4 III 2 б), процесуалните тежести. Те са най-икономичният и ефикасен способ, за да се предизвика изпълнение на процесуалните задължения на страните. На тази цел служи преди всичко тежестта за доказване в исковия процес (§ 56).

3. Освен процесуалните права и задължения, включени в правоотношенията между защитния орган и всяка една от страните, ГП може да обхване и други процесуални правоотношения. Такива са например правоотношенията между съда, от една страна, и

свидетеля,

вещото лице или

третото лице, у което се намира документ (чл. 153);

правоотношенията между съдия-изпълнителя, от една страна, и пазача, наддавачите и купувача при публична Продан, от друга страна. Тези правоотношения имат служебен и производен характер спрямо основното процесуално правоотношение между защитния орган и страните, което може да се развие и без те да възникнат (например исков процес въз основа на документи, без свидетели или вещи лица). Лицата, които участват в тези подпомагащи отношения, се явяват като сътрудници на защитния орган, а не и като адресати на търсената защита или налаганата санкция.

IV. Процесуалните правоотношения са държавноправни, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт, и страните (граждани, юридически лица), които са подчинени на тази власт. Само по изключение процесуалните отношения не са държавноправни, когато като правораздавателен орган действа създаден или избран от страните арбитражен съд (§ 130).

От другите държавноправни отношения процесуалните отношения се отличават по своето предназначение - защита на накърнени граждански права. Тя предопределя и тяхното съдържание Понеже са държавноправни, процесуалните правоотношения рязко се различават от материалноправните граждански правоотношения, които се характеризират с равнопоставеност на участващите в тях субекти. Но макар и да се отличават от материалноправните граждански отношения не само по метод на регулиране, но и по субекти, юридически факти и съдържание, процесуалните правоотношения са функционално свързани с материалноправните. Те се развиват по повод на незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и целят да възстановят нормалното им функциониране. Затова те имат спрямо тях вторичен и служебен характер, какъвто има санкцията, която те подготвят.

Тъй като целят да подготвят защитата-санкция, в която ГП се състои, процесуалните правоотношения в сравнение с други правоотношения се характеризират със следните особености:

а. Те имат изключително вътрешнопроцесуално значение, като служат само на развитието на производството. Образно казано, това са права и задължения, насочени към осъществяване на сложния юридически факт на ГП. Чрез тях законът не регулира обществени отношения, които съществуват независимо от него и които той преднамира, какъвто е случаят със семейните и производствените отношения. Напротив, чрез тях законът тепърва цели да предизвика обществените отношения между защитен орган и страни, в които конкретният ГП се състои. Затова тяхното битие подобно на битието на всяка правна санкция се дължи само на правото и лежи изключително в неговата сфера.

б. Те имат временен, преходен, попътен характер, съпровождащ развитието на производството. Те се раждат и умират с всяко следващо процесуално действие, като в своята цялост правоотношението на търсена и дължима защита важи, докато тя бъде дадена чрез крайния акт на производството. Тогава процесуалното правоотношение се прекратява.

Процесуалните отношения трябва рязко да се отличават от тия правоотношения, които се пораждат от крайния акт на производството и в които се състои защита-санкцията, постигана чрез ГП. Тези правоотношения възникват, след като процесът е вече приключил. Те са поради това извънпроцесуални. С изключение на обезпечителните мерки (§ 190 II 2) те нямат преходен и временен характер. Напротив, с оглед на своето защитно и санкционно предназначение те претендират за окончателност и неотменимост (§ 6 IV 2; 70).

V. Както ГП като производство се състои от множество различни производства, обединени в основните категории на исково, изпълнително и обезпечително производство, така и ГП като правоотношение обхваща множество,различни откъм защитна цел процесуални правоотношения, обхванати от три основни категории: правоотношения на исков изпълнителен и обезпечителен процес.

Към всяко от тези правоотношения при незаконосъобразно неговото развитие се напластяват вторичните процесуални отношения на защита-санкция, целяща да възстанови законосъобразното му развитие. Ето защо ГП като правоотношение обхваща в своята цялост както първичните, така и вторичните процесуални отношения (вж. § 3 IV и § 4 IV).

§ 7. ОБСЕГ И СИСТЕМА НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

I. ГП брани гражданските правоотношения в широк смисъл на думата, т. е. всички материални правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на участващите в тях субекти (вж. чл. 2, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 и § 22 II). Касае се за широк кръг частноправни отношения, регулирани от няколко клона на правото (гражданско, търговско, семейно и трудово право), поради което техният правен режим разкрива съществени различия. Към тях трябва да се прибавят разликите в естеството на различните граждански субективни права: вещни права, притезания (за парични суми, за предаване владението на вещи, за действия и бездействия),потестативни права и др.

В нея се изразява диференциацията на защитата, отразяваща диференциацията на нуждаещите се от защита права.

II. Предел на диференциацията на защитните органи и производства постави Конституцията. За разлика от предходната Конституция, която изрично допущаше да бъдат създавани стоящи вън от съдебната система несъдебни правораздавателни органи (т. нар. особени юрисдикции - вж. чл. 126, ал. 2), новата Конституция изключи създаването на такива органи, като прогласи принципа за пълнота на правораздавателната компетентност на съдилищата, които могат да бъдат общи и особени (чл. 119; § 20 II). Затова заварените от Конституцията особени юрисдикции трябва да се считат отменени от нея (вж. § 3, ал. 1 от преходните разпоредби към нея) и най-важните от тях (държавен арбитраж и комисии за трудови спорове) бяха изрично отменени (§ 8 II).

III. Съсредоточим ли погледа си върху съдебния ГП, ще установим следните проявни форми на диференциация в пределите на съдебния исков, изпълнителен и обезпечителен процес.

а) общия исков процес; и

б) особените искови производства (по брачни дела, по финансови начети по съдебни делби и др. § 123-129). По реда на особените искови производства се разрешават само спорове относно точно посочени от закона граждански права. По реда на общия исков съдебен процес се разрешават всички подведомствени на съдилищата граждански дела, за които не е предвиден особен съдопроизводствен ред (особено съдебно исково производство). Общият съдебен исков процес е централен институт на ГП. По-голямата част от неговите правила се прилагат и по особените искови производства.

2. Съдебният изпълнителен процес се състои от отделни изпълнителни способи (§ 147). Общ изпълнителен процес, приложим към различни притезания, е немислим.

Както не е възможно чрез едни и същи престативни действия доброволно да се достави дължимата престация по различни притезания, така е невъзможно чрез един-единствен изпълнителен способ да бъде тя доставена принудително. Затова на всяка основна категория притезания (за пари, за владение на вещи, за действия и бездействия) отговаря съответен изпълнителен способ (§ 163-181). Що се касае за принудителното удовлетворяване на парични притезания, то от своя страна се приспособява към различното естество на секвестируемите имуществени права на длъжника, върху които изпълнението се насочва, за да се събере дължимата парична сума.

3. Към изпълнителния процес спада и производството за несъстоятелност. Уредено рудиментарно от чл. 65-81 УСД, то получи пълната си уредба с новата част IV на ТЗ (чл. 607-760-ДВ, бр. 63 от 5.08.1994 г.). То е способ за универсално принудително изпълнение, съчетано с мерки за оздравяване на изпадналото в затруднение търговско предприятие .

4. Съдебният обезпечителен процес е единен в първата своя фаза -допускане на обезпечението. Всички обезпечителни мерки, колкото и да са различни, се допускат по един и същ ред. Но именно защото са различни, те не могат да бъдат наложени по един и същ ред. Затова различията при съдебния обезпечителен процес се проявяват във втората негова фаза - налагане на допуснатата обезпечителна мярка. По различен ред се налагат: запор върху движими вещи или вземания, възбрана върху недвижим имот или пък други обезпечителни мерки (§ 192).

IV. Защитата срещу правонарушения не е единствената форма на съдебна намеса в гражданските отношения. В отделни, предвидени от закона случаи съдът е призован да осъществява не защита, а администрация на гражданските отношения Съдебната администрация на гражданските отношения се дели на безспорна и спорна.

1. Безспорната администрация на гражданските отношения се състои в охранителни съдебни актове, издавани по реда на охранителните производства (§ 197-211). Тях има предвид чл. 2, когато противопоставя съдебните производства за защита на съдебните производства за съдействие на граждански права. За разлика от защитния акт, който предпоставя правонарушение и възстановява нарушеното право, като налага санкция, охранителният акт предпоставя правомерно развитие на гражданските отношения и цели да го улесни чрез изгодни за молителя правни последици, непосягащи върху правната сфера на друго лице (§ 197 II): удостоверяване на факти, одобряване на осиновяване или на сделки от името на недееспособен (чл. 59, 73 и 118, чл. 1 СК и т. н.). Затова съдебната намеса при охранителните актове е безспорна, а охранителните производства са едностранни и безспорни (§ 198). Кодификацията на охранителните производства е забележително постижение на ГПК.

Дълбоки са поради това разликите между охранителните производства и съдебните двустранни и спорни искови производства. От тях охранителните производства, макар че са съдебни, се отличават много посъществено, отколкото несъдебното исково производство за доброволен арбитраж. Безспорността не е обаче основание, за да се .окачествят охранителните актове като „безспорна юрисдикция", т. е. като безспорно гражданско правораздаване. Такова правораздаване те не могат да бъдат, защото гражданско правораздаване и правен спор са неотделими (§ 3 II). Охранителните актове са безспорно управление на гражданските отношения, подвид на безспорната администрация изобщо, намираща израз в т. нар. облагоприятстващи административни актове.

2. Спорната съдебна администрация на гражданските отношения, за разлика от безспорната, не само не е кодифицирана от ГПК, но даже и не се отбелязва от него. Тя се възлага на съдилищата от материалното право (вж. например чл. 28, 72, 107 СК). Характерно за нея е, че съдебната намеса се предприема въз основа на обществения интерес, изхожда от съображения на целесъобразност и се състои в такова изменение на гражданските отношения, което е за едната страна изгодно, а за другата неизгодно (например семейното жилище се предоставя на един от съпрузите, а другият се отстранява от него - чл. 107 СК и § 123 XI;). Затова тази форма на съдебна намеса в гражданските отношения дава повод за спор и се осъществява по реда на двустранни спорни производства, наподобяващи конститутивния исков процес, защото като него завършват с решения, променящи съществуващите граждански отношения (§ 42).

3. Няма съмнение, че производствата за съдебна администрация на гражданските отношения не са съставна част на ГП, схванат като защита-санкция при нарушаване на граждански права. Теорията на ГП обаче трябва да обхване и тия производства не само защото някои от тях се уреждат от ГПК, но и защото тяхното изучаване позволява да се открият различните способи за съдебна намеса в гражданските отношения, да се съзрат разликите между тях, както и взаимните им връзки, като се избегне тяхното смесване, свързано с риска от грешки.

V. Ако Конституцията не допуща особени юрисдикции (вж. по-горе т. II), толкова по-малко тя допуща да се възлага на административни органи да разрешават граждански спорове по административен ред (вж. за някои редки изключения по трудови спорове § 23 I). Разрешаването на граждански спорове по административен ред не е проява на граждански исков процес и затова не спада в обсега на ГП и неговата теория. За него обаче тя трябва да държи сметка във връзка с подведомствеността на съдилищата (вж. § 23).