A child is being beaten

A CONTRIBUTION TO THE STUDY OF THE ORIGIN OF SEXUAL PERVERSIONS (1919)

Фантазията е съпътствана с приятни чувства и поради тази причина пациентът я репродуцира множество пъти в миналото или дори може все още да го прави. В разгара на въображаемата ситуация има почти неизменно мастурбационно задоволяване – приложено, така да се каже, върху гениталиите. Първо, това се случва доброволно, но по-късно става такова въпреки усилията на пациента и приема характеристиките на обсесия.

Тази фантазия бива признавана само с колебание. Първата й поява се припомня с неувереност. Аналитичното лечение на темата бива посрещнато от несъмнена съпротива. Срам и съзнание за вина са може би по-силно изразени в тази връзка отколкото когато подобни описания се дават на спомените от началото на сексуалния живот. Евентуално става възможно да се се установи, че първите фантазии от този вид са присъствали много рано в живота: със сигурност преди училищна възраст и не по-късно от петата или шестата година. Когато детето е било на училище и е виждало учителите да бият други деца, тогава, ако фантазиите са станали латентни, това преживяване ги извиква отново или, ако присъстват все още, ги подсилват и забележимо променят тяхното съдържание. От този момент нататък набитите деца стават ‘неопределен брой.’ Влиянието на училището беше толкова ясно, че загрижеността на пациентите първо биваше изкушена да проследи назад фантазиите си с биене най-вече до тези впечатления от училищния живот, които датираха от времето след шестата им година. Но никога не беше възможно да запазят това мнение; фантазиите вече бяха съществували от преди това.

Макар че в по-висшите форми на училището децата вече не се биеха, влиянието на такива случки беше заменено, и повече от заменено от ефектите на четенето, значението, на които скоро ще бъде почувствано. В средите на моите пациенти почти винаги са едни и същи книгите, чието съдържание даваше нов стимул на фантазиите с биене: тези, достъпни за младите хора като познатите „Bibliothèque rose”, Чичотомовата колиба и т.н. Детето започва да се състезава с тези измислени истории, като продуцира свои собствени фантазии и създавайки изобилие от ситуации и институции, в които бият децата или биват наказвани и наказвани по друг начин, заради тяхната палавост и лошо поведение.

Задължително изниква въпросът каква връзка може да има между значимостта на фантазиите с биене и ролята, която може да е изиграло истинското телесно наказание по време на отглеждането на детето вкъщи. Невъзможно беше, поради едностранчивостта на материала, да потвърдим първото съмнение, че връзката е обратна. Индивидите, от които информацията за тези анализи беше дошла, са били бити рядко в детството си или във всеки случай не бяха отгледани с помощта на тоягата. Обикновено обаче всяко от децата е осъзнало в един или друг момент физическата сила на родителите си или преподавателите си; фактът, че във всяка детска ясла самите деца понякога се сбиват, не изисква специално внимание.

Що се отнася до ранните и прости фантазии, които не могат да бъдат очевидно проследени до влиянието на училищните впечатления или до сцени взети от книги, нова информация би била добре дошла. Кое е детето, което бият? Това, което фантазира, или друго? Винаги ли е същото дете или по-често е друго? Кой е този, който бие детето? Възрастен? И ако да - кой? Или детето си представя, че бие друго дете? Нищо не може да бъде сигурно, нищо, което да хвърли светлина върху всички тези въпроси – само колебливият отговор: ‘Не знам нищо повече: бият едно дете.’

Запитвания за пола на детето, което е бито, срещат повече успех, но все пак не носят никаква яснота. Понякога отговорът беше: ‘Винаги момчета’, или „Винаги момичета”; по-често беше: ‘Не знам’ или ‘няма значение кое от двете.’ Но целта, която имаха въпросите, откриването на някаква постоянна връзка между пола на детето, което фантазира и това, което бият, никога не беше намерена. От време на време друг характерен детайл от съдържането на фантазията излиза наяве: ‘Бият малко дете по голото дупе.’

При тези условия беше невъзможно в началото да реша дали удоволствието, свързано с фантазията с биенето, трябва да се смята за садистична, или мазохистична.

II
Такава фантазия, появяваща се може би от случайни събития в ранното детство и запазена за целта на автоеротичното задоволяване може в светлината на настоящето ни познание, да бъде смятана за първична следа от перверзия. Един от компонентите на сексуалната функция, изглежда, се е развил преди другите, станал е преждевременно независим, преминал е фиксация и поради това бива изтеглена от по-късния процес на развитие и по този начин свидетелства за характерна и абнормална конституция в индивида. Ние знаем, че детските перверзии от този вид не е задължително да остават за цял живот; по-късно може да бъдат подложени на изтласкване, да бъдат заменени от реактивна формация или да бъдат трансфромирани чрез сублимация. (Възможно е сублимацията да се появява от някакъв специален процес, който се поддържа от изтласкване). Но ако не се осъществят тези процеси, тогава перверзията се запазва до зрелостта; и когато откриваме сексуални отклонения у възрастни – перверзии, фетишизъм, инверсия – имаме правото да очакваме, че изследването на анамнезата би разкрило подобно събитие като това, което аз предложих, водещо до фиксация в детството. Всъщност много преди да се появи психоанализата, изследователи като Бине са можели да проследят странните сексуални отклонения на зрелостта назад до подобни впечатления и до точно същия период в детството, именно – петата или шестата година. Но тук запитването се изправи пред ограниченията на нашите познания; защото впечатленията, довели до фиксацията, не са имали никаква травматична сила. В по-голямата си част те са били обикновени и неинтересни за другите хора. Беше невъзможно да се каже защо сексуалният импулс е преминал фиксация точно във връзка с тях. Беше невъзможно обаче да търсим тяхната значимост във факта,че те предлагат възможност за фиксация (дори и ако тя е случайна) към точно този компонент, който е преждевременно развит и готов да избърза напред. Трябваше във всеки случай да бъдем готови да стигнем до един условен край на едно или друго място в проследяването последователността на каузалните връзки назад във времето; и вродената конституция, изглежда, беше точно съответстваща с това, което се изискваше за такава спирка.

Ако сексуалният компонент, който се е отделил преждевременно, е садистичен, тогава можем да очакваме на базата на знанието, извлечено от други източници, че неговото по-късно изтласкване ще доведе до предразположение към обсесивна невроза. Това очакване не може да се каже, че беше в противоречие с резултатите от записването. Настоящата кратка статия се базира на изчерпателното изследване на шест случая (четири жени и двама мъже). От тях два бяха случаи на обсесивна невроза; едната изключително тежка и възпрепятстваща, другата - от средна сериозност и доста податлива на терапевтично въздействие. Имаше също и трети случай, който във всеки случай показа ясно очертани индивидуални следи от обсесивна невроза. Четвъртият случай, трябва да признаем, беше на ясна хистерия с болки и инхибиции; петият пациент, който дойде на анализа, само заради неувереност в живота, нямаше изобщо да бъде класифициран от груба клинична диагноза или щеше да бъде отпратен като „психастеник”. Няма нужда да се разочароваме от тези статистики. На първо място знаем, че не всяко предразположение се развива като разстройство; на второ място трябва да се съгласим да обясим фактите пред нас и по правило трябва да избягваме допълнителната задача да си изясняваме защо нещо не се е случило.

Настоящото състояние на нашите познания ще ни позволи да си проправим път до тук в нашето пътуване към разбирането на фантазията за биенето. В ума на аналитичния лекар вярно остава едно неудобно съмнение, че това не е последно разрешение на проблема. Той е задължен да си признае, че до голяма степен тези фантазии съществуват отделно от останалото съдържание на неврозата и не може да намери подходящо място в структурата й. Но такива впечатления, както знам от моя собствен опит, са твърде охотно оставяни настрана.

III

През първите години от детството - между четири и пет или шест годишна възраст - вродените либидинални фактори се пробуждат за пръв път от истински преживявания и се прикачват към определени комплекси. Фантазиите за биене, които обсъждаме сега се проявяват само към края на този период или след неговото приключване. Така че е възможно да имат по-ранна история, да преминават процес на развитие, да представляват краен продукт, а не първо проявление.

Това подозрение се потвърждава от анализата. Систематичното и прилагане показва, че фантазиите с биене имат историческо развитие, което в никакъв случай не е просто, и в процеса на което те се променят в много отношения, повече от веднъж, по отношение на автора на фантазията и по отношение на обекта си, тяхното съдържание и значение.

За да ни е по-лесно да проследим тези трансформации във фантазиите с биене, ще рискувам да се огранича в описанията си само с женските случаи, които, след като са четири срещу два, в голяма степен конституират по-голямата част от материала ми. Още повече, фантазиите с биене при мъжете са свързани с друга тема, която ще остава настрана в тази статия. В моето описание ще внимавам да избягвам да бъда по-схематичен отколкото е неоходимо за презентацията на обикновен случай. Тогава, ако след понататъшните ни наблюдения се появи по-голямо объркване на обстоятелствата, ще се опитам все пак да се уверя, че имаме пред себе си едно типично явление и едно, освен това, което не е от непознат вид.

Първата фаза от фантазиите с биене сред момичета тогава трябва да принадлежи към много ранен период от детството. Някои черти остават любопитно неопределени, сякаш са индиферентни. Оскъдната информация, давана от пациентите в първите им изявления, ‘бият едно дете’, изглежда е оправдана във връзка с тази фраза. Но други от техните черти могат да бъдат установени с увереност и със същия ефект, във всеки случай. Детето, което бият, никога не е това, което произвежда фантазията, а е винаги друго дете, най-често брат или сестра, ако има такива. След като другото дете може да бъде момче или момиче, няма постоянна връзка между пола на детето, което фантазира и този на детето, което бият. Фантазията тогава със сигурност не е мазохистична. Изкушаващо е да я наречем садистична, но не можем да пренебрегнем факта, че детето, което фантазира никога не е на мястото на биещия. Истинската идентичност, на който бие, остава неясна в началото. Само това е установено: не е дете, а възрастен. По-късно този неопределен възрастен човек става ясно разпознаваем недвусмислено като бащата (на момичето).

Тази първа фаза на фантазията с биене следователно е изцяло репрезентирана от фразата: ‘Баща ми бие детето.’ Издавам голяма част от това, което ще изложа по-късно като вместо това казвам: ‘Баща ми бие детето, което мразя.’ Още повече човек може да се поколебае да каже доколко характеристиките на една ‘фантазия’ могат да бъдат приписани на тази първа крачка към по-късните фантазии за биене. Вероятно е въпрос на спомняне на събития, които са били видени, или на желания, които са се появявали на различни моменти. Но тези колебания не са от значение.

Дълбоки промени се появяват между тази първа фаза и следващата. Вярно е, че човекът, който бие, остава същият (тоест бащата); но детето, което бият, се е сменило с друго и сега задължително е детето, което фантазира. Фантазията е съпроводена с високо ниво на удоволствие и е придобила едно важно съдържание, с произхода на което ще се занимаем по-късно. Сега следователно подборът на думи е: ‘Баща ми ме бие.’ Това несъмнено е от мазохистичен характер.

Тази втора фаза е най-важната и най-значима от всички. Но можем да кажем в определен смисъл, че тя никога не е съществувала в реалността. Никога не се припомня, никога не успява да стане съзнателна. Тя е конструкция на анализата, но не е по-малко нужна заради това.

Третата фаза още веднъж напомня за първата. Подборът на думи ни е познат от изказването на пациента. Човекът, който бие, никога не е бащата, а е или оставен неопределен точно, както в първата фаза, или се превръща по характерен начин в заместник на бащата, като учител например. Образът на детето, което произвежда фантазията с биене вече не се появява в нея. В отговор на задаването на въпроси пациентът само заявява: ‘Аз вероятно наблюдавам.’ Вместо едно дете, което го бият, сега присъстват много деца по правило. Най-често бият момчетата (във фантазиите на момичетата), но никое от тях не е познато на субекта. Ситуацията на битото дете, която по принцип е проста и монотонна, може да премине през най-сложни редувания и разработки; и наказания и унижения от друг вид, могат да бъдат заместители на самото биене. Но основната характеристика, която разграничава дори най-простите фантазии от тази фаза от тези в първата, и която установява връзката с междинната фаза, е тази: фантазията има сега силна и недвусмислена сексуална възбуда, прикрепена към нея, и по този начин осигурява средство за мастурбационно задоволяване. Но точно това е, което е озадачаващо. По какъв път фантазията за непознати момчета, които ги бият (фантазия, която до това време е станала садистична) е попаднала в перманентните владения на либидиналните склонности на малкото момиче?
Не можем и да скрием от себе си това, че взаимоотношенията и редицата на трите фази на фантазията за биене, заедно с всичките останали особенности, си остават до голяма степен неразбираеми.

IV
Ако анализата се провежда по време на ранния период, към който се отнасят фантазиите за биене и от който се припомнят, ни се показва детето, въвлечено във вълненията на неговия родителски комплекс. Обичта на малкото момиче е фиксирана към нейния баща, който вероятно е направил всичко възможно, за да спечели любовта й и по този начин е посял семената на омразата и съперничество спрямо майка й. Това отношение съществува успоредно с поток от афективна зависимост към нея и с отминаването на годините той може би е предопределен да достигне до съзнанието все по-ясно и по-ясно и силно или да даде тласък на ексцесивна реакция на преданост към нея. Но фантазията за биене не е свързана с връзката на момичето с майка й. Има и други деца в детската стая само с няколко години по-големи или по-малки, които са нехаресвани на най-различни други основания, но най-вече поради това, че любовта на родителите трябва да бъде споделена с тях и по тази причина те са отблъснати с цялата дива енергия, характерна за емоционалния живот от тези години. Ако въпросното дете е по-малко братче или сестриче (както в три от моите четири случая), то е презирано и мразено; все пак то привлича към себе си част от пръвързаността, която заслепените родители са винаги готови да дадат на най-малкото дете и това е сцена, която не може да бъде избегната. Детето скоро научава, че биенето, дори и ако не боли много, означава лишение от любов, унижение. И много деца, смятащи трона си за незастрашен в непоклатимата привързаност на родителите си, биват само с един удар повалени от рая на тяхното въображаемо всесилие. Идеята за бащата, който бие това мразещо дете, е следователно приемлива, независимо от това дали е видян, докато го прави. Това значи: ‘Баща ми не обича това друго дете, той обича само мен.’

Тогава това е съдържанието и значението на фантазията с биене в първата му фаза. Фантазията очевидно задоволява ревността на детето и е зависима от еротичната страна на живота му, но също така е силно поддържана от егоистичните интереси на детето. Остава съмнението тогава дали фантазията трябва да се приема за напълно ‘сексуална’, или можем да рискуваме да я наречем ‘садистична’. Както е добре известно, всички знаци, на които сме свикнали да базираме нашите разграничения, изглежда, губят яснотата си колкото повече се приближаваме до източника. Тогава, може би, можем да кажем, като си припомним пророчествтоо на трите вещици към Банко: ‘Нито напълно сексуално, нито само по себе си садистично, но все пак това, от което и двете по-късно ще произлязат.’ Във всеки случай обаче нямаме основание да се съмняваме в тази първа фаза, че фантазията вече служи на възбудата, която включва гениталиите и намира отдушника си в мастурбационния акт.

Ясно е, че сексуалният живот на детето е достигнал стадий на генитална организация, след като неговата инцестна любов е постигнала този преждевременен избор на обект. Това може по-лесно да бъде демонстрирано в случая на момчета, но е също така несъмнено в случая на момичетата. Нещо като предчувствие на това, което по-късно ще стане крайните и нормални сексуални цели, управлява либидиналните склонности на детето. Можем с право да се запитаме защо това трябва да е така, но можем да го разглеждаме като доказателство за факта, че гениталиите вече са започнали да играят своята роля в процеса на възбудата. При момчетата желанието да имат дете от майка си никога не отсъства, при момичетата желанието да имат дете от баща си е също така константно; и това става въпреки това, че са напълно неспособни да формулират каквато и да е ясна идея как ще осъществят тези желания. Детето изглежда е убедено, че гениталиите имат нещо общо с това, въпреки че в постоянното си умуване то може да потърси същността на предполагаемата интимност между родителите си в други видове връзки, като например това, че спят заедно, уринират в присъствието на другия и т.н.; и материал от втория вид може по-лесно да бъде доловен във вербални образи, отколкото мистерията свързана с гениталиите.

Но идва време, когато ранното разцъфване ще бъде помрачено от неуспеха. Никоя от тези инцестни любови не може да избегне съдбата на изтласкването. Те могат да му отстъпят в случая на някое външно събитие, което може да бъде открито, което води до обезверяване – като например неочаквани обиди, нежеланото раждане на ново братче или сестриче (което е почувствано като изневяра), и т.н.; или същото нещо може да се случи произтичащо от вътрешни условия встрани от подобни такива събития, може би просто защото техния копнеж остава незадоволен твърде дълго. Безспорно вярно е, че такива събития не са действащите причини, а че тези любовни афери са обречени да се провалят рано или късно, макар да не можем да кажем поради коя точно пречка. Най-вероятно отминават, защото им е минало времето, защото децата са навлезли в нова фаза на развитие, в която са принудени да преповторят от историята на човечеството изтласкването на инцестния обектен избор, точно както в по-ранния етап са били задължени да направят обектен избор от същия вид. В новата фаза никакъв продукт на инцестните любовни импулси, които присъстват несъзнавано, не е във владенията на съзнанието; и всичко, което вече е дошло до съзнанието, е изключено от него. По същото време, по което действа този процес по изтласкване, се появява чувство за вина. То също е с неясен произход, но няма съмнение дали е свързано с инцестните желания и това, че е оправдано от постоянството на тези желания в несъзнаваното.

Фантазията на периода на инцестна любов е казала: ‘Той (баща ми) обича само мен, а не другото дете, затова го бие.’ Чувството за вина не може да открие наказание по-брутално от обръщането на този триумф: ‘Не, той не те обича, затова те бие.’ По този начин фантазията от втората фаза, че баща и я бие, е директен израз на чувството на вина на момичето, на която любовта към баща й сега е отстъпила. Фантазията следователно е станала мазохистична. Доколкото знам, това винаги е така; усещането за вина винаги е факторът, който трансформира садизма в мазохизъм. Но това със сигурност не е цялото съдържание на мазохизма. Чувството за вина не може да е спечелило битката само; трябва да се полага някаква част и на любовния импулс. Трябва да помним, че си имаме работа с деца, при които садистичният компонент е можел, по конституционни причини, да се развие преждевременно и изолирано. Не бива да изоставяме тази гледна точка. Точно тези деца намират за особенно лесно да се върнат към предгениталната, садистично-анална организация на техния сексуален живот. Ако гениталната организация, когато е била едва задействана, се срещне с изтласкването, резултатът е не само че всяка психична репрезентация на инцестната любов става несъзнавана или остава такава, но има също и друг резултат: регресивно намаляване на стойността на самата генитална организация към по-ниско ниво. ‘Баща ми ме обича’ е имано предвид в генитален смисъл; поради изтласкването то се превръща в ‘Баща ми ме бие (Мен ме бие баща ми)’. Това подлагане на боя е сега конвергенция на чувството за вина и сексуална любов. Това не е само наказанието за забранената генитална връзка, но също така и регресивната замяна на тази връзка и от този втори източник, то добива либидната възбуда, която от този момент нататък е прикрепена към него и която намира оттичане в мастурбационни дейности. Тук за пръв път имаме есенцията на мазохизма.

Тази втора фаза – фантазията на детето, в която то самото е бито от баща си – остава несъзнавана по правило, вероятно като следствие от интензитета на изтласкването. Не мога да обясня защо въпреки това в един от моите шест случая - този на мъж, - то беше съзнателно припомнено. Този човек, сега възрастен, беше запазил ясно в паметта си, че е използвал идеята, че майка му го бие, за целите на мастурбацията, макар че скоро заместил собствената си майка с тези на съучениците си или с други жени, които имат някаква прилика с нея. Не бива да се забравя, че когато инцестната фантазия на момчето се трансформира в съответната мазохистична такава, още едно преобръщане трябва да се случи в сравнение с този на момичето, а именно заместването на активността с пасивност; и тази допълнителна степен на изкривяване може да спаси фантазията от това да трябва да остане несъзнавана като резултат от изтласкване. По този начин усещането за вина би било задоволено чрез регресия вместо чрез изтласкване. В женските случаи усещането за вина, в самото него може би по-възбуждащо, може да бъде задоволено само чрез комбинацията от двете.

В два от моите четири случая една сложна надстройка от сънища наяве, които бяха от голямо значение за живота на човека, за който се отнасяха, бяха надраснали мазохистичната фантазия за биене. Функцията на тази надстройка беше да стане възможно едно чувство на задоволена възбуда, макар да липсваше маструрбационен акт. В един от случаите съдържанието – да бъде бита от баща си – беше позволено да се вмъкне отново в съзнанието до толкова, доколкото собственото аз на субекта беше станало неразпознаваемо от тънка маскировка. Героят от тези истории беше неизбежно бит (или по-късно само наказван, унижаван и т.н.) от баща си.

Повтарям обаче, че по правило фантазията остава несъзнавана, и може да бъде реконструирана само в процеса на анализата. Този факт може би оправдава пациенти, които казват, че помнят при тях мастурбацията да се е появила преди третата фаза на фантазията с биене (скоро ще обсъдим това), и че тази фаза е била само по-късна добавка, създадена може би от впечатления на сцени в училище. Всеки път, когато съм се доверявал на тези твърдения, съм се чувствал склонен да приема, че мастурбацията е била първо под владението на несъзнавани фантазии и съзнаваните такива са ги заместили по-късно.

Гледам на фантазията в нейната позната трета фаза, която е нейната последна форма, като заместител от този вид. Тук детето, което фантазира, се появява почти като наблюдател, докато бащата си остава във формата на учител или друг човек с авторитет. Фантазията, която сега прилича на тази от първата фаза, изглежда пак е станала садистична. Тя изглежда така, сякаш във фазата ‘Баща ми бие детето, обича само мен’, ударението е преместено обратно на първата част, след като втората е претърпяла изтласкване. Но само формата на тази фантазия е садистична; задоволяването, което идва от нея е мазохистично. Нейното значение е във факта, че тя е завзела либидиналния катексис на изтласканата част и в същото време усещането за вина, което е прикрепено към съдържанието на тази част. Много от неопределените деца, които учителят бие, са все пак нищо повече от заместители на самото дете.

Тук откриваме за пръв път, също и нещо като константност на пола на хората, които играят роля във фантазията. Децата, които ги бият, са почти винаги момчета във фантазиите на момчетата толкова често, колкото и във фантазиите на момичетата. Тази характеристика не се обясява с някакво природно съперничество между половете, иначе щеше да е обратното във фантазиите на момчетата – момичетата щяха да бъдат бити; и няма нищо общо с пола на детето, което е мразено в първата фаза. Но това сочи едно усложнение в случая с момичетата. Когато се отрекат от инцестната си любов или баща си, в неговата генитална значимост, лесно зарязват женствената си роля. Те пришпорват своя ‘мъжки комплекс’ (Van Ophuijsen, 1917) в действие и от този момент нататък искат само да бъдат момчета. По тази причина изкупителните жертви, които ги представляват, също са момчета. И в двата случая на фантазиране, единият от които почти достига до нивото на произведение на изкувството, героите винаги бяха млади мъже; наистина жените тогава не присъстваха в тези умотворения изобщо и за пръв път започнаха да присъстват едва след много години и единствено с малки роли.

V
Надявам се, че съм изложил аналитичните си наблюдения в достатъчно подробности и ще добавя, че шестте случая, които споменах до тук, не изчерпват целия ми материал. Като други аналитици, имам на разположение доста по-голям брой случаи, които са били изследвани не толкова подробно. Тези наблюдения могат да са от полза по различни линии: за осветяване на генезиса на перверзиите по принцип и по-конкретно на мазохизма и за оценяване на ролята, която играе разликата в половете в динамиката на неврозите.

Най-очевидният резултат от такава дискусия е нейното приложение към произхода на перверзиите. Възгледът, който изведе на преден план в тази връзка, конституционните подкрепления към преждевременното развитие на един единствен сексуален компонент, не е разклатен изобщо; но изглежда, че не обхваща цялата истина. Перверзията не е вече изолиран факт в детския сексуален живот, а попада на мястото си сред типичните, да не кажем нормални, процеси на развитие, които са ни познати. Тя се свързва с инцестния любовен обект на детето, с Едиповия му комплекс. Тя за пръв път се забелязва в сферата на този комплекс и след като комплексът се разруши, тя остава, често съвсем сама, наследник на промяната на либидото от този комплекс и подтисната от усещането за вина, което е прикачено към нея. Абнормалната сексуална конституция накрая показва силата си, като насочва Едиповия комплекс в определена посока и принуждавайки го да изостави един необичаен остатък.

Една перверзия в детството, както е добре известно, може да се превърне в основа за перверзия, имаща подобен смисъл и оставаща през живота, такава, която поглъща целия сексуален живот на субекта. От друга страна, перверзията може да бъде отцепена и да остане на заден план от нормалното сексуално развитие, от което обаче продължава да изтегля определено количество енергия. Първата от тези алтернативи беше вече позната преди дните на анализата. Аналитичното изследване обаче от такива пълно-развити случаи почти свърза пропастта между двете. Защото откриваме достатъчно често при тези перверзници, че те също са направили опит в развитието на нормална сексуална дейност, обикновенно във възрастта на пубертета, но опитът им не е имал достатъчно сила в себе си и е бил изоставен пред първите пречки, които неизбежно се появяват, веднага след което попадат в своята инфантилна фиксация веднъж завинаги.

Би било естествено важно да знаем дали произходът на инфантилните перверзии от едиповия комплекс може да се установи като генерален принцип. Това не може да се реши без по-нататъшно изследване, но не изглежда невъзможно. Когато си припомним анамнезите, които са били направени на случаи на перверзия на възрастни, не може да не останем с убедителното впечатление, че ‘първото преживяване’ на всички тези перверзници, фетишисти и т.н., едва ли се свързва с времето преди шестата година. По това време, все пак, доминирането на Едиповия комплекс е вече приключило; преживяването, което се припомня и което е действало по толкова загадъчен начин, може много добре да е изтласкало завещаното от този комплекс. Връзките между преживяването и комплекса, който е по това време изтласкан, са обречени да останат неясни, доколкото анализата не хвърля някаква светлина върху времето преди първото ‘патогенно’ впечатление. Можем да си представим колко малко ценност се придава например на идеята, че един случай на хомосексуалност е вроден, след като основанията, давани за това са, че винаги след неговата осма или шеста година въпросният човек е чувствал склонност само към собствения си пол.

Ако обаче извличането на перверзии от Едиповия комплекс може да се установи генерално, нашата оценка на неговото значение ще добие сила. По наше мнение, Едиповият комплекс е истинското ядро на неврозата и инфантилната сексуалност, която намира кулминацията си в този комплекс е истинската детерминанта на неврозата. Това, което остава от комплекса в несъзнаваното, представлява диспозицията на по-късното развитие на неврозата на възрастния. По този начин фантазията за биене и други аналогични перверзни фиксации биха били само утайка от Едиповия комплекс, белези, така да се каже, останали след като процесът е приключил, точно като общоизвестното ‘усещане за малоценност’, свързано с нарцистичния белег от същия вид. Като говоря за този възглед по тази тема, трябва да изразя безрезервното си съгласие с Маркиновски (1918), който наскоро се зае с това с най-голямо удоволствие. Както е добре известно, невротичната заблуда за малоценност е само частична и е напълно съвместима със съществуването на самонадценяване дошло от други източници. Произходът на самия Едипов комплекс и съдбата, която принуждава човека, може би единствен сред всички животни, да започне сексуалния си живот два пъти - първо, като всички живи същества- в ранното си детство, и след това, след дълго прекъсване, още веднъж във възрастта на пубертета – всички свързани с ‘архаичното наследство’ на човека проблеми, – са обсъждани от мен на друго място и нямам намерение да се впускам в тях на тази страница.

Малко светлина е хвърлена върху произхода на мазохизма от нашето обсъждане на фантазията за биене. Като начало, изглежда има потвърждение на възгледа, че мазохизмът не е манифестация на първичен инстинкт, а произлиза от садизъм, който е обърнат към собствената личност – така да се каже, в смисъла на регресия от обекта към Аза. Инстинктите с пасивна цел трябва да се приемат за дадени като съществуващи, особено сред жените. Но пасивността не е цялостта на мазохиозма. Характеристиките на неудоволствието му принадлежат също, - озадачаващ съпровод за задоволяването на инстинкт. Трансформирането на садизма в мазохизъм изглежда се появява благодарение на влиянието на чувството за вина, което взима участие в дейността по изтласкването. Това изтласкване действа тук по три начина: то оформя последиците от гениталната организация несъзнавано, принуждава тази организация да регресира до по-ранната садистично-анална фаза и трансформира садизма от тази фаза в мазохизъм, който е пасивен и все пак по определен начин нарцистичен. Вторият от тези три ефекта е възможен поради слабостта на гениталната организация, която трябва да се предполага в тези случаи. Третият става необходим, защото усещането за вина възразява на садизма като и инцестния обектен избор, генитално породен. Отново анализата не ни казва за самия произход на това чувство за вина. То изглежда е дошло от новата фаза, в която навлиза детето и, ако в последствие тя персистира, тя изглежда кореспондира с приличаща на белег формация, която е подобна на чувството за малоценност. Съгласно настоящите ни знания за структурата на Аза, които са все още несигурни, трябва да я припишем на инстанцията в ума, която се държи като критично съзнание спрямо останалата част от Аза и която продуцира функционалните феномени в сънищата на Silberer, и която се отцепва от Аза в самозаблудите за това, че човекът е наблюдаван.
Може мимоходом да споменем, че анализата на инфантилната перверзия, с която се занимаваме тук също ни помага и за разрешеването на една стара загадка – която, вярно, винаги е затруднявала тези, които не са приемали психоанализата, повече от колкото самите аналитици. Дори съвсем наскоро Блойлер отбеляза като забележителен и необясним факт това, че невротиците поставят мастурбацията като централна причина за чувството си за вина. Ние отдавна приехме,че това чувство за вина е свързано с мастурбацията от ранното детство, а не с тази от от пубертета и че като цяло не е свързана с акта на мастурбация, а с фантазията, макар и несъзнавана, която се крие в неговите корени – с други думи с едиповия комплекс.

Що се отнася до третата и очевидно садистична фаза на фантазията за биене, вече обсъдих значението, което тя придобива като продовник на възбудата, която води до мастурбация; показах и как тя поражда дейности на въображението, които от една страна продължават фантазията по същата линия, а от друга я неутрализират чрез компенсация. Въпреки това, втората фаза, несъзнаваната и мазохистична, в която самото дете бива бито от баща си, е несравнимо по-важна. Това е не само защото тя продължава да оперира чрез фазата, която я замества; можем да забележим ефекти върху характера, които са извлечени директно от нейната несъзнавана форма. Хората, които имат такива фантазии, развиват специална чувствителност и раздразнителност спрямо всеки, който могат да включат в категорията на бащите. Те лесно се обиждат от такива хора и по този начин (за тяхна сметка и съжаление) реализират въобразената ситуация, в която баща им ги бие. Няма да се изненадам, ако един ден е възможно да се докаже, че същата фантазия е основата на налудността да се завеждат дела при параноята.

VI
Изглежда би било невъзможно да дадем ясен поглед върху инфантилната фантазия за биене, ако не я бях ограничил, освен в една или две връзки, до състояниетo на нещата при жените. Ще повторя накратко заключенията си. Фантазията за биене при малкото момиче преминава през три фази, от които първата и третата могат съзнателно да бъдат припомнени, средната остава несъзнавана. Двете съзнателни фази изглежда са садистични, докато средната и несъзнавана е несъмнено от мазохистичен характер; нейното съдържание е детето,което бива бито от баща си, и носи със себе си либидиналния заряд и чувството за вина. В първата и третата фантазии детето, което бият, е винаги различно от субекта; в средната фаза винаги това е самото момиченце; в третата фаза почти винаги без изключение битите деца са момчета. Човекът, който бие, е в началото баща й, заместен по-късно от някой от категорията на бащите. Несъзнаваната фантазия на средната фаза има преди всичко генитално значение и се развива чрез изтласкване и регресия поради инцестното желание да е обичана от бащата. Друг факт, макар връзката му с останалите да не изглежда близка, е, че между втората и третата фази момичето променя пола си, защото във фантазиите от по-късната фаза те се превръщат в момчета.

Не съм успял да стигна в познанията си за фантазията за биене при момчетата до същата степен, може би защото материалът ми е бил неблагоприятен. Естествено, очкавах да открия цялостна аналогия между състоянието на нещата в случая на момчетата и този на момичетата, като майката заема мястото на бащата във фантазията. Това очакване изглежда се сбъдна; за съдържанието на момчешката фантазия, която се вземаше за съответстваща, майка му го биеше (или по-късно нейн заместител). Но тази фантазия, в която самата личност на момчето се е запазила като човека, който бият, се различваше от втората фаза при момичетата в това, че можеше да стане съзнавана. Ако по тази причина обаче се опитаме да прокараме паралел между нея и третата фаза на момичешката фантазия, откриваме нова разлика - тази, че фигурата на момчето не е заместена от множество непознати и неопределени деца, още по малко от множество момичета. Следователно очакването за цялостен паралел бе лъжовно.

Моите случаи с мъже с детска фантазия за биене включваха само няколко, които да не показваха някаква друга голяма щета за техните сексуални дейности; отново те включваха доста голям брой хора, които трябва да бъдат описани като истински мазохисти в смисъла на сексуални перверзници. Те бяха или хора, които постигаха сексуалното си задоволяване изключително чрез мастурбиране, съчетано с мазохистични фантазии, или бяха хора, които бяха успели в това да комбинират мазохизъм с гениталната си активност по такъв начин, че заедно с мазохистичните изпълнения и под подобни условия бяха способни да достигнат ерекция и емисия или да поддържат нормален интеркурс. В допълнение на това имаше един необичаен случай, в който един мазохист се занимаваше с перверзните си дейности на фона на появата на обсесивни идеи с непоносима интензивност. Перверзниците, които могат да постигнат задоволяване, не се случва да идват на анализа. Но що се отнася до трите случая на мазохисти, които бяха споменати, може би има силни мотиви, които да ги карат да идат при аналитик. Мазохистът-масртурбатор смята, че е абсолютно импотентен, ако въпреки всичко се опита да има интеркурс с жена; и човекът, който до сега е извършвал интеркурс с помощта на мазохистична идея или действие, може изведнъж да направи откритието, че съюзът, който му е бил толкова удобен до сега, се е разпаднал, че гениталните му органи вече не реагират на мазохистичните стимули. Свикнали сме уверено да обещаваме възстановяване на психично импотентни пациенти, които идват при нас на лечение; но трябва да сме по внимателни в правенето на тази прогноза доколкото движещите сили на смущението са ни непознати. Става неприятна изненада, ако аналитикът разкрие, че причината на ‘просто психичната’ импотентност е в типично мазохистично поведение, вероятно дълбоко закрепена от детството.

Колкото до тези мазохистични мъже обаче направихме едно откритие до този момент, което ни предупреждава да не търсим повече аналогията между техния случай и този на жените засега, а да разглеждаме всеки по отделно. Факт е, че техните мазохистични фантазии, както и в дейностите, които извършват те за тяхното реализиране, те винаги се пренасят в ролята на жена, така да се каже, тяхното мазохистично отношение съвпада с женското. Това лесно може да бъде демонстрирано от детайлите на фантазиите, но много от самите пациенти са наясно с това и дават израз на това като на субективно убеждение. Няма значение дали във фантазното украсяване на мазохистичната сцена те поддържат фикцията, че някакво палаво момче или паж или чирак ще бъде наказан. От друга страна, хората, които извършват наказанието, са винаги жени и във фантазиите и в дейностите. Това е доста объркващо; и друг въпрос трябва да бъде зададен – дали това женско отношение вече формира основата на мазохистичния елемент в детската фантазия за биене.

Тогава нека оставим настрана разсъжденията за състоянието на нещата при мазохизма на възрастните, което е толков трудно за изясняване, и да се обърнем към фантазията за биене при мъжкия пол. Анализата на ранните години на детството още веднъж ни позволява да направим изненадващо откритие в тази област. Фантазията, в която майката е тази, която бие и която е съзнавана или, която може да стане такава, не е първична. Тя притежава един предхождащ стадий, който е винаги несъзнаван и има като съдържание: ‘Баща ми ме бие.’ Този предхождащ стадий, тогава, наистина кореспондира с втората фаза на фантазията при момичетата. Познатата и съзнателна фантазия: ‘Майка ми ме бие’, заема мястото на третата фаза при момичето, в която, както вече беше споменато, непознати момчета са обектите, които биват бити. Не можах да демонстрирам сред момчетата един предхождащ стадий от садистично естество, който да може да се постави до първата фаза на фантазията при момичетата, но няма да покажа никаква крайна уввереност в това че такъв не съществува, тъй като мога с готовност очаквам възможността да се срещна с по-сложни типове.

В мъжката фантазия – както ще я наричам за кратко, и надявам се без риск да бъда грешно разбран – положението да бъдеш бит също така е положението да бъдеш обичан (е генитален смисъл), макар че е то се е изродило в по-ниско ниво благодарение на регресията. Така, че първата форма на несъзнаваната мъжка фантазия не е била временната, която ние дотук дадохме: ‘баща ми ме бие’, а по-скоро: ‘Баща ми ме обича’. Фантазаията е била трансформирана от процеса, с който се запознахме в съзнаваната фантазия: ‘Майка ми ме бие’. Тогава момчешката фантазия за биене е следователно пасивва от самото начало и е извлечена от женско отношение спрямо баща му. Тя кореспондира с Едиповия комплекс както и женската (тази на момичето); само дето паралелата връзка, която очаквахме да открием между двете трябва да бъде изоставена за да подкрепи един общ характер от друг вид. И двата случая на фантазията за биене имаха своя произход от изнцесната привързаност към бащата.

Ще помогне да изясним нещата, ако в този момент, ако изброя останалите сходства и разлики между фантазиите с биене при двата пола. В случая на момичето несъзнаваната мазохистична фантазия започва от нормалното едипово отношение; в тази на момчето тя започва от обърнато отношение, в което бащата е взет като обект на любов. В случая на момичето фантазията има предварителна фаза (първата фаза), в която биенето няма никакво специално значение и е извършено спрямо човек, на който се гледа с ревнива омраза. И двете тези черти липсват в случая на момчето, но точно тази разлика, може да бъде премахната чрез по-сполучливо наблюдение. В нейната промяна в съзнавана фантазия, която заема мястото на несъзнаваната, момичето запазва фигурата на баща си, и по такъв начин запазва непроменен пола на човека, който бие; но тя променя пола на човека, който бият, така че накрая мъж бие момчета. Момчето, на обратно, променя пола на човека, който бие като слага майка си на мястото на баща си; но запазва собствения си образ, така, че човека, който бие и този, когото бият са от различни полове. В случая на момичето това, което отначало е мазохистична (пасивна) ситуация е променено на садистична, чрез изтласкване, и сексуалното и качество почти е заличено. В случая на момчето ситуацията остава мазохистична, и показва по-голяма прилика с началната фантазия с нейното генитално значение, след като има разлика в половете между този, който бие и този, когото бият. Момчето избягва хомосексуалността си като подтиска и премоделира своята несъзнавана фантазия: и забележителното в неговата по-късна съзнавана фантазия е това, че има за свое съдържание женско отношение без хомосексуален обектен избор. Чрез същия процес, от друга страна, момичето напълно избягва от исканията на еротичната страна на нейния живот.Тя се превръща в мъж във фантазията, без самата тя да е станала активна по един мъжки начин и вече не е нищо повече от един наблюдател на събитието, който заема мястото на сексуален акт.

Оправдани сме да смятаме, че не е извършена някаква голяма промяна от изтласкването на началната несъзнавана фантазия. Каквото и да бъде изтласкано от съзнателното или бъде заместено в него с нещо друго, остава непокътнато и действащо в несъзнаваното. Ефекта на регресията към по-ранни стадии на сексуална организация е друг въпрос. Колкото до това, сме склонни да вярваме, че състоянието на нещата се променя и в несъзнаваното. По този начин при двата пола мазохистичната фантазия за бъдеш бит от бащата, не и пасивната фантазия да бъдеш обичан от него, продължава да съществува в несъзнаваното след изтласкването. Има, освен това, голям брой индикации за това, че изтласкването постига обекта си само много частично и непълно. Момчето, което се е опитало да ибегне хомосексуалноят обектен избор, и което не е променило пола си, въпреки всичко се чувства като жена в съзнателните си фантазии, и надарява жените, които го бият с мъжки атрибути и характеристики. Момичето, което дори се е отказало от своя пол, и което като цяло е извършило още по радикална работа по изтласкването, независимо от всичко не се освобождава от баща си; тя не дръзва да извърши сама биенето; и след като се е превърнала в момче, по принцип момчета са тези, които тя прави да бъдат бити. Наясно съм, че разликите, които описах тук, между двата пола във връзка с природата на фантазията за биене не беше изяснена достатъчно. Но няма д аопитвам да разнищвам тези усложнения като проследя тяхната зависимосто от други фактори, като не смятам, че материала за изследване е изчерпателен. Доколкото това е направено, обаче, искам да го използвам за да изпробвам две теории. Тези теории си рптиворечат, макар, че и двете се занимават с връзката между изтласкване и сексуален характер, и всяка от тях, според собствения и възглед представя тази връзка като много съществена. Мога да кажа веднага, че съм смятал и двете теории за неправилни и подвеждащи.

Първата от тези теории е анонимна. Преди много години ми беше представена от един колега, с който бях по това време в приятлекси отношения. Теорията е толкова привлекателна заради смелата си простота, че единственото чудно нещо е, че не е стигнала до ллитературата по въпроса освен някои разпилени намеци. Основава се на факта за бисексуалната конституция на човешките същества и утвърждава идеята, че мотивиращата сила на изтласкването във всекки индивид е борбата между двата сексуални характера. Доминиращият пол на човека, този който е по-силно развит, е изтласкал психичната репрезентация на подчинения пол в несъзнаваното. Следователно адрото на несъзнаваното (така да се каже - изтласканото) е у всеки човек, тази негова страна, която принадлежи на другия пол. Такава теория може да бъде разбираема само ако приемем, че пола на човек се определя от формирането на гениталиите му; В противен случай не би било ясно, кой е по-силния пол на човек и ще поемем риска да достигнем чрез резултатите от нашето запитване, до факта който да послужи за изходна точка. Да изложим кратко теорията: при мъжете, това което е несъзнавано и изтласкано може да се сведе до женски инстинктивни импулси; и обратното при жените.

Втората теория е от по-скорошен източник. Тя е в съгласие с първата доколкото и тя представя борбата между половете като определящата причина за изтласкването. В други отношения е в конфликт в предишната теория; още повече, тя търси подкрепа повече от социологични отколкото биологични източници. Според тази теория за „мъжкия протест”, формулирана от Алфред Адлер, всеки индивид прави усилия да не бъде в по-нисшата ‘женска линия’ и се бори по посока на ‘мъжката линия’, от която единствено може да се извлече удоволствие. Адлер прави мъжкия протест отговорен за цялата формация от двете – характер и невроза. За съжаление той прави толкова малко разлика между двата процеса, които определено трябва да се държат отделени, и отрежда изобщо толкова малко място като цяло на факта за изтласкването, че ако се опитаме да приложим доктрината за мъжкия протест към изтласкването би довело до риска от грешно разбиране. По мое мнение подобен опит би ни довел само до извода, че мъжкия протест, желанието да се озбяга от женската линия, е във всеки случай мотивиращата сила за изтласкването. Изтласкващата инстанция, следователно би била мъжкия имстинктивен импулс, а изтласканото би било женския такъв. Но симптомите също са причинени от женски инстинкт, защото не можем да се откажем от характерините черти на симптомите – че те са заместители на изтласканото, заместители, които са си проправили път въпреки изтласкването.

Сега нека вземем тези две теории, които може да се каже, че имат общо помежду си сексуализацията на процеса по изтласкване, и да ги изпробваме като ги приложим към фантазма за биене, които изучавахме. Първата фантазия, ‘Баща ми ме бие’, кореспондира, в случая на момчето, на едно женско поведение, и следователно е израз на тази част от неговта диспозиция, която принадлежи на другия пол. Ако тази част претърпи изтласкване, първата теория изглежда се оказва вярна; според тази теория, по правило, това, което принадлежи на другия пол е идентично с изтласканото. Това едва отговаря на очакванията ни, вярно е, когато открием че съзнаваната фантазия, която се появява след изтласкването е било извършено, въпреки това разкрива женското отношение отново, макар и този път насочено към майката. Но ние няма да се занимаваме с такива съмнителни въпроси, щом целия пърпос може така бързо да се реши. Не може да има съмнение, че първата фантазия, в случая с момичето, ‘Баща ми ме бие (тоест ме обича)’, репрезентира женско отношение, и кореспондира с нейния доминиращ и манифестиран пол; според теорията, следователно, би трябвало да избягва изтласкването, и не би имало нужда то да става несъзнавано. Но всъщност то става несъзнавано и бива заменено от съзнателна фантазия, която се отказва от манифестирания сексуален характер на момичето. Следователно теорията е безполезна за обясняването на фантазиите с биене и противоречи на фактите. Може да се възрази, че само при немъжествените момчета и неженствените момичета се появяват тези фантазии с биене и преминават през такива промени; или че е било черта на женственост при момчето или мъжественост при момичето, която е отговорна за произвеждането на пасивна фантазия при момчето, и нейното изтласкване при момичето. Ще бъдем принудени да се съгласим с това гледище, но няма да бъде по малко невъзможно да се защити предполагаемата връзка между манифестирания сексуален характер и избора на това, което е определено за изтласкване. И последно можем да видим, че и в двата – мъжкия и женския индивид – откриваме мъжки и женски инстинктивни импулси и, че и двата могат да претърпят изтласкване и да станат несъзнавани.

Теорията за мъжкия протест исзглежда запазва позициите си много по-добре на теста по отношение на фантазиите за биене. В случая на момичетата и момчетата фантазията за биене кореспондира с женско отношение – такова, в което индивида се забавя на ‘женската линия’ – и двата пола се опитват да се освободят от това отношение като изтласкват фантазията. Въпреки това, изглежда само при момичето мъжкия протест е съпроводен с пълен успех, и в този момент, наистина, откриваме идеален пример за мъжки протест. С момчето резултата не е толкова удовлетворителен; женската линия не е изоставена и момчето със сигурност не е ‘на върха’ в съзнателната си мазохистична фантазия. Следователно, ще бъде в съгласие с очакванията ни извлечени от теорията, ако можехме да разпознаем, че тази фантазия е симптом, която е просъществувала поради провала на мъжкия протест. Обезпокоителен факт е, със сигурност, че момичешката фантази, която дължи началото си на силите на изтласкването, също има цената и значението на симптон. В този момент, когато мъжкия протест е постигнал обекта си напълно, несъмнено определящото условие за формирането на симптом би трябвало да липсва.

Преди тези трудности да ни наведат към усъмняване в цялата концепция за мъжкия протест е неподходящ да посрещне проблема за неврозите и перверзиите, и това, че неговото приложение към тях е безполезно, за момент ще напуснем пасивните фантазии за биене и ще обърнем внимание на друга инстинктивна манифестация в десткия сексуален живот – манифестация, която също е претърпяла изтласкване. Никой не може да се съмнява, че съществуват фантазии и желания, които се придържат към мъжката линия поради самата им природа, и които са израз на мъжките инстинктивни импулси – садистични тенденции, например, или страстните желания на момчето към майка му произлизащи от нормалния Едипов комплекс. Не по малко сигурно е, че тези импулси, също, са завлядяни от изтласкване. Ако приемем, че мъжкия протест обяснява задоволително изтласкването на пасивните фантазии (които по-късно стават мазохистични), тогава по тази причина той става напълно неприложим към обратния случай с амтивните фантазии. Така да се каже, доктрината на мъжкия протест е изцяло несъвместима с факта на изтласкването. Освен ако не сме готови да захвърлим всичко постигнато в психологията от първото катартично лечение на Бройер насам и чрез неговата роля, не можем да очакваме, че принципа на мъжкия протест ще придобие някаква значимост при осветяването на неврозите и перверзиите.

Теорията на психоанализата (теория основана на наблюдението) се придържа стриктно към виждането, че движещите сили на изтласкването не бива да се сексуализират (да се свързват с пола). Архаичното наследство на човека формира ядрото на несъзнаваното; и независимо какво от това наследство трябва да се изостави за да отстъпи място на по-късните фази на развитие, защото е непотребно или несъвместимо с това което е ново или вредно за него, става жертва на процеса на изтласкването. Този подбор се прави по-успешно с едната група инстинкти отколкото с другата. По силата на специални обстоятелства, които вече няколко пъти бяха посочени, втората група, тази на сексуалните инстинкти, са способни да победят намеренията на изтласкването, и да подкрепят тяхната репрезентация чрез заместващи формации от обезпокояващ вид. По тази причина детската сексуалност, която е изтласкана, действа като основната мотивираща сила при формирането на симптоми; и съществената част от нейното съдържание, Едиповия комплекс, е същественият комплекс при меврозите. Надявам се,че в този труд аз повдигнах очакването, че сексуалните отклонения от детството, както и тези от по-късния живот, са последици от същия комплекс.