А. спасението като лична цел на християнина част 1 Божият страх



Дата01.02.2018
Размер193.6 Kb.
#52937
ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

А. СПАСЕНИЕТО КАТО ЛИЧНА ЦЕЛ НА ХРИСТИЯНИНА



Част 1 Божият страх

Като преход от предишната към днешната тема ще припомним думите на преп. Серафим Саровски, казани в беседата му с Мотовилов, за Адам - първия човек, преди грехопадението му: «нито водата го давела, нито огънят можел да го изгори, нито земята можела да го погълне в пропастите си, нито нещо от днес съществуващото могло да го повреди с действието си и всичко му било покорно като на любимец Божи, като на цар и обладател на тварите и всички му се любували като на всесъвършен венец на Божиите творения, превъзхождащ всичката твар Божия съществуваща на земята и във водата, и във въздуха».

Грехът е непослушание на Божията воля. Именно той привел човека към смъртта на тялото и към опустошение и разложение на душата.

Но по Божието милосърдие човечеството било спасено с идването на земята на Божия Син Иисус Христос и изкупено с Неговата кръв. Заради Него Бог отново приел хората като Свои «чада» (Ин. 1:12), като Свои «синове» (Рим. 8: 19) и «приятели» (Ин. 15: 14).

На човека Бог отново възвърнал високото му достойнство, което се определя, по думите на апостол Петър, като «род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина» (1 Пет. 2: 9).

В посланието си до Филипяни ап. Павел писал за спасението като лична цел на християнина така: „Забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” /Флп. 3: 13-14/.

В православното разбиране думата "спасение" означава спасение на своята душа от вечните мъки в ада, от разделяне с Бога. Светите отци на църквата казват, че делото на личното спасение е най-важното за християнина. И то е равно на живот по Христовите заповеди. Или, казано по друг начин, да живее по Христовите заповеди е практическата цел за православния християнин, тъй като чрез тях човекът може да „усвой” за себе си Христос, за да наследи Небесното Царство.

Животът на изкупения от Христос човек вече е поставен в ново състояние, което определя и целта на личния живот на всеки един индивид и целта на живота на цялото човечество на земята - възхождането на човека към богоподобие, по думите на преп. Антоний Велики.

Но нека да потърсим отговора на този най-важен за човечеството въпрос в източниците на предвечната истина -в Свещеното Писание и в светите отци, чиито разум бил просветен от Светия Дух.

В Евангелието намираме указание от Господа за целта и стремежа в търсенията на човека. «Търсете първом Царството Божие и Неговата правда» (Мат. 6: 33). При това Господ ни разяснява, че това Царство се намира не извън човека, а вътре в него: «Понеже ето, Царството Божие вътре във вас е» (Лк. 17:21). Именно това е «от Бога призванието в Христа Иисуса» (Флп. 3: 14), за което говори ап. Павел. Но това призвание, по думите на апостола, се достига само, когато християните «живеят вече не за себе си, но за Умрелия за тях и Възкръсналия».

Същото говорят и светите отци на Църквата: целта на християнския живот те формулират като спасение на душата, разбирайки под това очистване на човешката душа от греха, от порока, от страстите и пристрастията чрез молитва, покаяние, смирение, делта на милосърдието и развитието в душата на християнските добродетели. Краят на целта преп. Серафим Саровски определя като «придобиване» (т. е. събиране и постепенно придобиване) «на Светия Божии Дух». Това «придобиване» предполага постепенност в събирането и натрупването на добродетелност чрез подвизаване, «заради Христа». Едва когато човек стигне максимума на възможността за добродетелност /макар и като условно понятие, защото тази възможност е безгранична, а се ограничава от човешкото естество/, той може да премине към следващия етап на духовното си съвършенство: придобиването на Светия Дух - дял на светиите. Но на предходния етап, на етапа на натрупването на добродетелност в себе си, първото и най-важно за християнина е да стане изпълнител, а след това и изкусен /опитен/, изпълнител на закона Христов. Като при това, както казва преп. Симеон Нови Богослов: «Ако няма в нас търсене на Светия Дух, то напразен е всеки труд и суетно е всяко наше делание, безполезен е пътят, който не води към нищо». Какво още ни казва св. Симеон с тези думи? Изостря мисълта ни към внимание върху себе си, та да не би да се заблудим в живота си като християни и, без дори да осъзнаем, да се окажем в положението на човек, отхвърлил родството си с Бога и отказал се от синовството Му. И незабелязано от истински човек, какъвто е християнинът, да се превърнем в схема на човек. Защото синовството ни е дадено като дар от Бога, но и като задача, която Той поставя пред всеки един от нас. И само съзнателното й изпълнение от наша страна може да ни доведе до придобиването на синовството, което е и придобиването на Светия Дух. А това изпълнение е нашето съзнателно „обличане” на себе си в Христа и оттам в Бога. С едно изречение, ако внесем малък императив в думите на апостола, това ще звучи така: живеем ли, умираме ли, трябва да сме Христови /ср.Рим.14:8/. Именно това е и целта на човешкия живот – Христово преображение на душата на християнина иго нейното уподобяване на Него. Това е краят на целта, това е и личното спасение на всяка християнска душа, извървяла личния си път на собственото си Христово преображение.

Къде обаче е началото на пътя? Предполагам, правило ви е впечатление, че на иконата на преподобен, на свитъка, който държи в ръка е написано: „Елате, чада мои, и на страх Господен ще ви науча”. Запитвали ли сте се защо точно това е написано? Защото от страха Господен започва началото на духовния път на християнина.



Днес ще разгледаме темата за Божия страх и страхът от Божието наказание като негативен стимул за нравственото поведение на християнина и надеждата му на Божието въздаяние като позитивен стимул на неговото поведение.

Ако се обърнем към текстовете на Светото Писание, към Псалтира и към църковно-молитвените текстове, ще видим, че прошенията за освобождаване на християнина от вечните мъчения са много повече, отколкото тези за наследяване на вечните блага. Това ни показва, че трябва да се отнасяме с пълна сериозност към опасността от вечна гибел, която грози всеки един човек.

«Съвременните християни, - пише архиепископ Михаил Мадюгин - нерядко акцентират на тези места в Св. Писание, където се говори за Любовта и всепрощението Божие, съзнателно или подсъзнателно пропускайки Неговите сурови предупреждения. Всичко това много напомня поведението на човек, който, като си затвори очите пред грозящата го опасност, си въобразява, че вече я е избегнал или че тя въобще не съществува».
Подобна психология на страха архиеп. Михаил счита несъвместима като психологически преживявания на религиозен страх от православния християнин. Защото Божественият закон преследва като крайна цел не изпълнението му „под остен”, както той се изразява, а изграждането на свободна духовно здрава личност, която по личния стремеж на желанието и целта си не се нуждае от ограничения, налагани от закон. Ето защо правилната настройка на психологията на православния е съзнателния стремеж към спасение с възлагане на надеждата на въздаяние от Бога. И с ясното съзнание, че всеки грях е равен на смърт, че всеки неразкаян грях е равен на вечна смърт, че натрупаните неразкаяни грехове са равни на вечни мъки, т.е. вечно отдалечаване от Бога. И обратното: всяко изпълнение на закона /включващ 10-те Божии заповеди и 9-те блаженства/ е равно на добродетел, чиято заплата е живот, а натрупаната добродетелност е равна на вечен живот – на вечно блаженство в Христа Иисуса, нашия Господ, в съединяване с Бога, доколкото това е възможно за човека в Светия Дух.

Всеки път, когато грешим, ние забравяме за Бога. И ако не обръщаме внимание на това, и по вкоренилите се в нас навици упорстваме в греха, без дори да го съзнаваме, ние доброволно се предаваме на справедливото Божие въздаяние – смърт. Не само защото сме съгрешили, а защото не сме се покаяли. Какво означава не сме се покаяли? Може и да изповядаме някой грях, но в себе си не се отказваме от него и пак го повтаряме. Защо? Защото ни е по-лесно да си затворим очите, че да не го видим. Та да не би да затрудним себе си, като прогледнем. Но преображението на човека в християнин е трудно и изисква усилия, впрягане на целия му умно-сърдечно-волеви апарат в единствената посока - Христос. И не бива да се заблуждаваме, че с приемането на св. Кръщение, ние веднъж завинаги сме преобразени и сме станали Христови. Светото Кръщение е залогът, началото на възможността за личностно ни преображение в християни, не само по име, но и по дела, а накрая – и по същност. Преображението на християнина е процес, който започва от момента на Кръщението му, продължава през целия му земен живот и приключва с момента на кончината му. Затова църквата отправя прошение на всяка литургия за сподобяване на верните с мирен християнски край – като венец на благите му земни трудове, извършвани от любов към Христос. Ето го и стимулът на нравственото поведения на православния: любовта към Бога. Ако човекът-християнин заобича Бога от цялото си сърце, той през всичките си земни дни се пази от греха като от огън, който не само ще го обрече на вечния огън, но и ще го отдели завинаги от най-любимия му – от Бога. Именно острата сърдечна болка от мисълта за съществуващата опасност за отдалеченост от Бога завинаги е била главният стимул за нравственото изправяне на всички, които впоследствие просияли. В житието на св. Петка св. Евтимий писал така: тя денем и нощем плачеше и стенеше, на голата земя лежеше и полските треви за хляб използваше, заради своя възлюбен Христос; и така се смирявала.

Наличието на смирение в християнина, по думите на св. отци, е показател за наличието на страх Божии в него. Като осъзнава Божието величие, такъв човек се смирява от собственото си нищожество, боейки се да не оскърби Неговото величие. За разлика от горделивия, който се опива от собственото си величие и ослепял от него, нехае за Божието величие, което го прави и безстрашен пред Бога. Зает със себе си, навикнал да угажда само на себе си, такъв човек не се страхува да греши пред Божието лице. Такъв не го устрашават нито вечните мъки, където е делът му, нито се уязвява от мисълта, че завинаги може да се окаже далече от Бога. Затова и страхът Божии не е основата на нравственото му поведение нито като човек, нито като християнин.

Лествицата на добродетелността е утвърдена на страха Божии, чието първо стъпало е смирението. Но страхът Божий, като «начало на премъдростта» (Пс. 110: 10), обхваща цялата лествица, защото в своето висше развитие «синовете на страха» достигат Божествената любов - венца на добродетелите.

Бог е свят. Именно от преживяванията по отношение на светостта на всемогъщия Бог и Неговата промислителна любов се ражда страхът Божии. Много важно е да отбележим, че страхът Божии се поражда от тези благоговейни преживявания, а не само от единия трепет пред Неговото всемогъщество. От това можем да структурираме понятието „страх Божии” като „предпазваща” добродетел, изхождайки от светоотеческото понятие за обожението и светостта.

«Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди» (Пс. 110: 10) – учи св. цар и пророк Давид. А премъдрият Соломон добавя: «Страхът Господен е животен извор, който отдалечава от мрежите на смъртта» (Притч. 14: 27).

За да разберем по-ясно какво е Божият страх, най-напред ще разгледаме „страхът” сам по себе си. Като естествено чувство в човека страхът има естествен произход - като свойство на инстинкта за самосъхранение със силно мобилизираща предпазна функция.

Като психологическо понятие страхът е отрицателна емоция, възникваща в резултат на реална или въображаема опасност, заплашваща живота на организма, личността и защитаваните от нея ценности - цели, идеали, принципи.

Когато говорим за страха въобще, трябва да разграничаваме психологическите понятия „страх” и „тревожност”, от които последното е обект на неврологията и психиятрията. Също така е добре да определим границите на естествения страх, зад чийто предели човек вече губи човешкото си достойнство. За илюстрация, като аналог можем да приведем едно друго усещане, което също естествено произхожда от инстинкта за самосъхранение – гладът. Ако се замислим за небходимото различие в поведението на един гладен човек и едно гладно животно, ще си зададем въпроса: защо животното не се осъжда, ако се нахвърли на храната, игнорирайки нечий други интереси, а човекът, който се предрежда на опашката, за да си осигури храна преди другите и повече от другите, се осъжда? Ако изходим от положението, че каквото е естествено, то не е безобразно, в горния пример е налице ръководството на естествения инстинкт. Тогава какво при човека е предосъдително? И естествено ли е за него естественото? Всъщност сляпото ръководене от инстинкта за човека е безобразие – в най-дълбокия, библейски смисъл на това понятие, защото освен животинския инстинкт за човека е естествено, разбирай природно, още нещо, което се отнася до друга, висша сфера. И именно това „нещо” определя природата му. „Нещото” се нарича съвест - чувството, което съотнася реалното състояние на човека с неговата природна даденост, с естествения нравствен закон, а при вярващия християнин – с Евангелския закон. Съвестта е тази, която определя естествените граници на инстинкта. Затова и всеки естествен стремеж е достоен за човека до тогава, докато се контролира от съвестта.

По-горе казахме, че страхът е реакция при опасност, проява на инстинкта за самосъхранение, чувство, присъщо на всяко живо същество, изпълняващо предпазна функция по отношение на живота му. Това чувство е наречено „негативно” и „отрицателно” не защото е порочно, а защото самото то се изразява в отрицание на всичко, възприемано като зло, като заплаха на живота, не само във виталния смисъл на това понятие, но и в качествения му аспект: здраве, материално благополучие и всякакво житейско благо. Доколкото страхът е съставна част на естествения инстинкт, тази емоция не може да се счита за ниска, порочна и греховна сама по себе си. Уродството започва там, където се загубва мярката, където животинският инстинкт потиска съвестта. Сам по себе си страхът е необходимо свойство на нашата психика, който ни сигнализира за опасност и ни подбужда да приемаме адекватни мерки. Изкривяването на естественото е последствие от грехопадението.

Страхът е вложен в човешката природа като своеобразен емоционален акселератор, който мобилизира цялото ни естество за борба за съществуването ни. В зависимост от личната ценностна система и конкретната ситуация човек се мобилизира от страх или чрез бягство, или чрез съпротива. Но и в двата случая страхът играе мобилизираща роля. Случаите, когато страхът парализира, следва да се отнесат към патологията, защото това, което в природата не съдейства за запазване на индивида или на рода му, не може да се счита за естествено. Затова и повишената тревожност, ужасът, паниката, фобията са противоестествени и се отнасят към нормалния страх като негови уродливи отражения в кривото огледало на падналото естество.

Страхът винаги е продиктуван от опасността за лишаване от нещо скъпо. Затова по своята природа страхът е ограда на любовта, той ражда ревност, стремяща се да удържи предмета на любовта, подбужда внимателно човек да следи за себе си, за всичко, което му е скъпо. Когато предметът на любовта е висок, тогава и страхът и неговото проявление са възвишени. Когато човек обръща любовта си към нещо ниско, то и страхът, и неговите проявления са долни. Човек страда от извратеността на своите стремежи и невярност в предмета на любовта си. Както пише архиепископ Иоан Шаховски: «Главното страдание на излезлия от Бога човек е самолюбието му. И неговото безблагодатно страдание се ражда в любовния кръг, неосиян от Божествената любов». Този кръг е: 1) любов към своята преходна и нищожна мирска слава; 2) любов към бързопреходните ценности; 3) любов към телесните наслаждения и външния покой.

Христос ни освобождава от греховния страх, «изцелявайки подобното с подобно». Да си припомним предпазната функция на Божия закон. В Св. Писание се казва, че във всички области на живота хората били роби на тъмния страх, докато не им бил даден нов страх – страхът на светия Закон. Чрез страха от Своя закон Творецът започнал да лекува човечеството от всички страхове на земята. Като освободил страхът от демоничната му отрова, Божият Дух започнал да укрепва и да възвисява със Своя страх сърцата на хората. Хората, привикнали към страха, като към своя живот, започнали да се хранят с нов висш страх и да се възвръщат към Бога, към смисъла на своя живот. Така страхът на човека се оказал обезвреден, преобразен, повдигнат към небето и заменен от Божия страх, способен на безкрайно извисяване и изтънчване, и който излиза от сферата на всяка боязливост.

Страхът Божии аналогично на естествения страх е страх за живота, но не само за временния, а за вечния живот в цялата му пълнота и многообразие. Пълноценността на вечния (духовния) живот в човека зависи от неговата причастност към Бога. Светият Дух ни освещава, обожава, възсъединява с Небесният Отец. А грехът ни осквернява, разделя ни от Бога, лишавайки ни по този начин от Източника на вечния живот, като пресича действието му в нас. «Какво е по-ужасно от геената? – възкликва св. Иоан Златоуст и продължава: Но няма нищо по-полезно от страха от нея, защото страхът от геената ни носи венеца на царството».

Този страх е „Божии”, не защото човек се бои от Бога, като източник на опасност, а обратното, защото този страх е дар Божии, вложен в душата на човека за предпазването му от духовната опасност, наречена грях. Затова е казано, че този, който има страх Божии, има съкровище и е пълен с благо: страхът Божии пази човека от грях.

Страхът Божии е едновременно и условие - основа на очистването на душата - и плод: като тревожи съвестта ни, той ни подбужда да се отдалечаваме от греха, но се поселва в душата едва тогава, когато тя се утвърди окончателно в борбата със страстите.

«Коренът на богоугодния живот е страхът Господен – пише св. Теофан Затворник. Когато той дойде, като творческа сила всичко в теб се престроява и в тебе се възсъздава прекрасен порядък – духовен космос. Как да придобиеш страх Божии? Той е в теб, само че е заглушен: възкреси го. За целта дай глас на разума си и отвори сърцето си, за да приеме внушенията на истината. Като пробудиш чувството, заедно с него ще дойде и страхът Божии. Това е зарята на живота».

«Страхът Божий е начало на очистването на съвестта» – писал прп. Амвросий Оптински. Той разполага човека към внимателна съсредоточеност в своя вътрешен свят и живота наоколо. Поради това богобоязливият човек се отличава с трезвение – добродетел, без която е невъзможно да се придобие нравствена устойчивост. На такъв също е свойствено мъжество, което преодолява страховете на този свят, защото страхът Божии ги утеснява.

Другата добродетел, съединяваща в себе си трезвението с мъжеството и която поражда страх Божии – това е ревността по Бога, възбуждана от съзнанието за висотата на Божия замисъл за човека, срам за личното му несъответствие на този замисъл и решимостта да направи всичко по силите си, та с Божия помощ да възстанови в себе си Неговия поруган образ, щателно изследвайки себе си, откривайки и отстранявайки всичко Богу противно в себе си, както и зорко следейки да не би да се приближи към душата нещо враждебно.

Духовната ревност подбужда човека да пренебрегва временното заради вечното и да не се бои от скърби, защото, по думите на св. Амвросий, когато сърцето възревнува духом, тялото не се опечалява от скърбите, не изпада в боязън и не се сгърчва от страх, но умът, като диамант, със своята твърдост противостои във всички изкушения.

Прп. Ефрем Сирин пише: «Далеч от всяка боязън и никакъв трепет не се приближават към този, който се бои от Бога и спазва всичките Му заповеди».

Немощите ни, с които оправдаваме нравствените си падения, обясняват именно недостигът в нас на страх Божии.

«От какво човек бива лош? – От това, че забравя, че над него е Бог» – казва преп. Амвросий Оптински. Ние се боим от всевъзможни лишения, скърби, болести, бедност, накрая -от самата смърт, но не се боим да застанем пред Бога с явните си грехове, бедни на добродетели, духовно мъртви. Боим се от временните страдания, но не от вечните, защото вечното за нас «не е актуално» по силата на нашето маловерие. Ние «забравяме, че над нас е Бог» - не в смисъла, че не признаваме или не осъзнаваме факта на Неговото битие, но в това, че се прилепяме към временния живот, към неговите преходни ценности, като игнорираме Божия промисъл за нас и нашата отговорност пред Него. Както се изрази един съвременен богослов, в днешно време голяма част от вярващите сме «религиозни склеротици», понеже пренебрегваме своето истинско предназначение: да се уподобим на своя Отец Небесен, като по мярката на силите си подражаваме на светиите Му.

Ние се страхуваме от хорската мълва, от човешкия съд, от властващите предразсъдъци и порочни обичаи. За да угодим на човеци, нарушаваме Божиите заповеди. А от Божия съд не се боим.

«От това и произлязло цялото зло, - пише св. Иоан Златоуст- че в зилите си дела се боим не от Бога, а от хората. Заради това избягваме и добрите дела, които не изглеждат такива в очите на хората – защото се взираме не в същността на нещата, но гледаме мнението на другите».

Страхът Божии, съгласно светоотеческото учение, се отличава по своите етапи на развитие и на всеки етап се характеризира като: 1. страх на роб, 2. страх на слуга и 3. страх на син.

Ава Доротей, опирайки се на св. Василий Велики, пише, че човек може да угоди на Бога по три начина: «или като Му благоугажда, защото се бои от мъките – намирайки се в състоянието на роба; или търсейки награда, като изпълнява Божиите заповеди заради собствената си полза, с което се уподобява на наемник; или прави добро заради самото добро и тогава се намира в състоянието на сина. Защото синът, когато достигне съвършена възраст и в разума, изпълнява волята на баща си, не защото се страхува, че ще бъде наказан и не за това, че ще получи награда от него, но поради особената любов, която изпитва към него и почитта, която подобава на баща: синът обича бащата и е уверен, че цялото богатство на баща му, принадлежи и нему»

Някои от св. отци разглеждат степените на страха Божии в съответствие с трите основни християнски добродетели – вяра, надежда и любов. «Три са подбудите, – пише ава Херемон – които заставят хората да се отклоняват от пороците, т.е. страх от бъдещото мъчение в геената, или страх от настоящата строгост на закона; надеждата и желанието да получат царството небесно; накрая разположението и любовта към самата добродетел. Вярата и страхът от бъдещия съд и мъчения ни отклоняват от скверните пороци; надеждата от очакването на небесните въздаяния отлепя ума ни от настоящето и ни заставя да презираме всички плътски удоволствия; любовта със своя огън възпламенява в душата ни любов към Христа и към преуспяване в духовните добродетели и ни подбужда с пълна ненавист да се отвращаваме от всичко, което им е противно».

Свт. Игнатий Брянчанинов казвал, че «страхът Божий очиства човека, подготвяйки го за любовта: ние биваме роби заради това, че законно да станем чада».



Първата степен на Божия страх св. отци определят като аналог на страха на роба, тъй като от страх от наказание робът се стараел да изпълнява волята на господаря си. Така и християнинът, намиращ се в предверието на духовния живот, осъзнава вътрешно реалността на Божието битие, Неговото всемогъщество, всезнание и всеправосъдност. На този етап в човека не остава съмнение, че като следствие на неразкаяния греховен живот ще се сдобие с вечните мъки. А след това, уплашвайки се от тях, се старае да се отклонява от греха, ако улови себе си в нещо, което противоречи на заповедите, съкрушено се кае в сърцето си, стремейки се колкото може по-скоро да се изповяда, а в бъдеще се пази от всичко, което би го довело до падение. На края на този етап той вече е готов да търпи тук всякакви скърби (в т.ч. и мъките на собствената си съвест, тъй като вече не се бои да види себе си в истинската си светлина), само и само да не се окаже хвърлен във външната тъмнина. Ако човек е последователен в този път, за него ще настане следващият етап – „пътят на слугата” и, съответно, другата степен на страха Божии – „страхът на слугата”. Тогава принудата в него ще бъде заменена от доброволността като мотив за вършене на добро и ще започне като наемник да се надява на награда за своето доброделание.

Слугата може да обича или да не обича господаря си, но на този етап това му отношение не е определящо, тъй като мотивацията за поведението му е користта. Прави нещо, за да получи нещо. Слугата може да бъде предан на господаря си до саможертва, бъдейки подбуждан от благодарност именно за неговата грижа и щедрост. Аналогично е и в духовния живот. Възлезлият на тази степен на надеждата, очаква вечна радост, неизмеримо превишаваща всички днешни временни скърби и това му помага да се придвижва напред към целта. Подбужда го да се отнася грижливо към постигнатото, цени своята причастност към Божественото и бъдещите блага, щателно предпазвайки душата си от всичко губително и греховно.

И „страха на роба” и „страха на слугата” са само въвеждащи в благочестивия живот, пробуждащи човека от греховния сън и служещи за възбуждане на неговата енергия към християнско подвижничество на първите, начални степени на християнския живот. В Библията, и в Стария, и в Новия Завет, много се говори за страха Божии, за неговата спасителност, поради това на пръв поглед могат да прозвучат странно думите на св. Иоан Богослов: «В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта» (1Ин. 4: 18). От думите на св. апостол излиза, че има два страха: един първоначален и друг – съвършен, и че единият е свойствен на начинаещите, за да бъдат благочестиви, а другият е страхът на светиите, достигнали мярката на съвършената любов. Например: който изпълнява Божията воля от любов към Бога, обичайки Го, за да Му благоугажда, такъв знае в какво се състои същественото добро и е познал какво означава да бъде с Бога. Такъв има истинска любов, която св. Иоан нарича съвършена. И тази любов го привежда в най-съвършения страх, защото такъв се страхува от Бога и изпълнява волята Му вече не от страх от наказание и вече не, за да избегне мъченията, но защото той, веднъж вкусил от сладостта на пребивававането си с Бога, се бои да не отпадне, страхува се да не се лиши от нея. Тогава този съвършен страх, роден от любовта, прогонва първоначалния страх. И тогава християнинът достига достойнството на сина и обича доброто заради самото добро, а се страхува, защото обича. Това е най-големият и съвършен страх.

Ава Херемон подчертава, че само синовният страх е благонадежен. Защото е много по-висше да не искаш да отпаднеш от доброто заради любовта, отколкото да не се съгласяваш със злото от страх от злото. Ако в първия случай добродетелта е свободна, във втория тя е принудителна, извършвана като че против волята на човека, насилствено изтръгната от страха от наказание или желанието за награда. Страхът без любов е неустойчива опора. Затова и отклоняващият се от прелъстяващите го пороци от страх, не може да бъде никога твърд в добродетелността, защото няма в себе си «непрекъснатия мир на вътрешната чистота».

С образуването на триединното чувство на вярата - любов, смирение, отречение - започва дългият път на човека за доказване на неговото християнство. Тогава започва борбата му за намереното от него съкровище на вярата или, казано по друг начин, започва неговото възхождане към съвършената любов. Тази любов вече е войнствена, а не спяща. За да не заблудим обаче, ние трябва да разберем дали воюването й е истинско, а не лъжливо. Защото апостолът ни предупреждава: „Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан, щом се не състезава по правилата” (2 Тим. 2: 5).

„Небцето различава вкуса на храната” - говори Св. Писание (Иов. 34: 3), така и духовният вкус ясно се показва такъв, какъвто е, по думите на преп. Григорий Синаит, със своята златна проба. Страхът Божии е тази златна проба. Първоначалният тласък на любовта във вярата е подобен на малък лъч и този, който го усети не бива от духовна предпазливост, дори и да го нарича любов. Защото любовта трябва да се докаже, а не преждевременно да убеждаваме себе си, че я имаме. Затова и преждевременният стремеж към развитие в себе си на чувството на любов към Бога, без да сме придобили страх Божии, граничи със самопрелъстяването, по думите на св. Игнатий Брянчанинов. Пътят към Христос, казва той, започва и завършва под водителството на страха Божии.

Ще завършим с думите на преп. Исаак Сирин: „Покаянието е кораб, а страхът – негов кормчия, любовта пък е Божественото пристанище”. „Смиреният от вярата не говори за любов и търси преди всичко смирение, знаейки, че само при трайно смирение може да бъде достигната и трайна любов”.

Така вярата ражда Божествения страх. Затова всички св. отци считат, че именно възникването в човека на страх Божии е признак, че той е започнал действително да осъществява вярата в живота си. Едва с неговото възникване започва воюването на човека в неговата борба за съвършена любов.

Придобиването, макар и на начатъци на страха Божии вече е велико дело. Затова и преп. Серафим Саровски говорел на духовните си чада, че не могат да придобият страх Божии, ако не се освободят от тежестта на житейските си грижи. Когато умът стане безгрижен, казвал той, тогава започва да се движи от страха Божии, който го влече към любовта и да го води към съвършената любов, към тези седем дара на Светия Дух, за които говори Писанието: духът на премъдростта, духът на разума, духът на съвета, духът на силата, духът на познанието, духът на благочестието, духът на страха Божии (ср. Ис. 11: 2- 3).

А ние трябва да започнем с очистителния страх, т.е. със страха от мъките, та най-първом посредством него да отхвърлим от себе си лошото и с покаяние да се очистим от сквернотата на греха, за да достигнем постепенно и до чистия страх (страха от любов), дара на Светия Дух.

Като завършек предлагаме съветите на един от оптинските старци – преп. Моисей Путилов:  

„Не смущавайте душата си с помисли за това, че сте немощни и нямате никакви добри дела. Разбира се, големи дела, може би нямате, но надявам се, имате дребни, които не забелязвате, и такива сигурно могат да се съберат доста. На вид те са малки, сякаш нищо не значат, но за спасението могат да се окажат немалки и дори достатъчни. Ще ви изброя, макар само някои от тях, които не са ви чужди и които се срещат у вас при различни случаи:

Ако окажете милост на някого, ­ заради това ще бъдете помилвани.

Ако състрадавате на някой страдащ (а това не изглежда нещо голямо), ­ ще бъдете причислени към мъчениците.

Ако простите на този, който ви е обидил, то заради това не само ще ви се простят всички грехове, но ще бъдете чада на Небесния Отец.

Ако се помолите от сърце за спасението си, макар и кратко, ­ ще бъдете спасени.

Ако се укорите, обвините и осъдите себе си пред Бога за греховете, които чувства съвестта ви, ще бъдете оправдани.

Ако изповядате греховете си пред Бога, ще получите прошка и награда.

Ако скърбите за греховете си или се умилите, или се просълзите, или въздъхнете, “въздишката не остава скрита от Бога”, казва св. Симеон Нови Богослов ­ “и нито една сълза, нито дори частица от сълзата”. А св. Йоан Златоуст говори: “Дори само да поскърбиш за греховете си и това Бог ще използва като причина за твоето спасение.” 
Виждате ли колко дела сте извършили, които даже не съзнавате.

И така е по-добре за вас: да се хвалите само с немощите си, а не се любувате на добрите си дела. Тях нека ги оцени Праведният Съдия, Въздаващ всекиму заслуженото, а ние да гледаме само своите грехове, всеки ден да се каем за тях и да се грижим да ни бъдат простени.”


16 декември 2012 г., неделя на св. праотци
Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница