А. спасението като лична цел на християнина част 2 За външния и вътрешния човек и вниманието към себе си, от което се ражда вътрешният покой и покаянието в християнина



Дата24.07.2016
Размер140.27 Kb.
#3752
БЕСЕДА 3 - 20 януари 2012 г.

ПРАВОСЛАВНО УЧЕНИЕ ЗА СПАСЕНИЕТО

А. СПАСЕНИЕТО КАТО ЛИЧНА ЦЕЛ НА ХРИСТИЯНИНА

Част 2 За външния и вътрешния човек и вниманието към себе си, от което се ражда вътрешният покой и покаянието в християнина

.

Преди да пристъпим към днешното изложение, ще спрем за по-голяма яснота вниманието си на някои понятия, отнасящи се до личността на човека и имащи отношение към неговото спасение. Тези понятия: дух, душа, тяло, външен и вътрешен човек, стар и нов човек, записи на скрижалите на сърцето, срещаме из текстовете на цялото Свето Писание.



Общоприето е човекът и негова душа да се възприемат като синоними. Но, като разгърнем страниците на Светото Писание, се оказва, че в известен смисъл душата на човека се състои от душата на външния човек, на вътрешния и на новия човек. А ако внимателно изследваме библейските текстове, сами ще стигнем до извода, че паметта на човека фиксира, т.е. запомня, записвайки живота на човека, както в главния мозък, така и в духа, на скрижалите на сърцето. Ще разберем също и че от гледна точка на вечността стойност има само вътрешният човек, доколкото той отхожда от земята и се връща при Бога. И още нещо ще разберем: че за наше съжаление във вътрешния ни човек се отразява и външният ни човек. Той прониква в скрижалите на сърцето, въпреки нашия нов, създаден по Бога, от Бога при Кръщението ни, човек. Външният човек прониква в сърцето, когато християнинът постъпва по плът. Тогава вътрешният човек на християнина започва да представлява съчетание в различни пропорции на новия и външния човек.

Старият или ветхият, както още се нарича в Св. Писание, човек е външният човек със своите индивидуални особености.Чрез посланието си до Ефесяни апостолът призовава всички християни да отхвърлят от себе си стария човек и да се обновят в новия. Ето какво пише той: „Да отхвърлите от себе си ветхия според предишното ви живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Еф. 4:22-24).

Ветхият или външният човек е човекът, който е живял или живее «в Адама», по плът. Именно него Господ приковал на Кръста: „ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха” (Рим. 6:6). Именно затова християнинът е призован „да съблече” от себе си стария човек и „да се облече” в новия, т.е. да обнови себе си в Христа. Това означава, че в стария човек съществува нещо некачествено, непригодно за живот в Бога, което християнинът, ако иска да живее в Бога, трябва да отхвърля от себе си. В посланието си до Галатяни ап. Павел писал така: „плътта желае противното на духа...” (Гал.5:17). Нима това не означава, че плътта не само, че се бори с духа, но и заявява независимостта на външния човек от вътрешния?! И тази независимост се изразява не само в директните плътски пожелания, но и, образно казано, в различните камуфлажни облекла на новия човек, който по същност остава стар и непроменяем, придържайки се към старите си навици, пожелания и стремежи. И по този начин налагайки себе си, господарува над вътрешния човек, който обаче е главният, чрез който човек се спасява, понеже се намира в духа. Него Св. Писание нарича „скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4).

Св. отци казват, че реалната личност на човека – това е душата му, неговият конкретен живот. Тя се проявява чрез мислите на човека, чрез неговите представи и емоции, чрез неговите предпочитания и решения, които взима и изпълнява в живота си. Казано на кратко: душата на човека е неговото мислене (ум), емоции и воля.

Външният човек – това е човекът, свързан с тялото и проявяващ се чрез него. Той включва мислителните способности, емоциите и волевите решения на човека, които провежда в живота си, като отчита интересите на тялото и собствените си представи за живота. Те включват не само неговите стари навици и предпочитания, но и новите, които не съответстват на Св. Писание.

Вътрешният човек се намира в духа на човека. Той представлява личността на човека, която е отразена в неговия дух. Той се формира през целия живот на човека чрез условията на живот, конкретните предпочитания и решения. Целият живот на личността се изобразява във вътрешния човек посредством текущите и обновяващи се записи в сърцето. Вътрешният човек в християнина се състои от сбора от тези записи с отчитане действието на Светия Дух, Който „изтрива” част от греховете.

Сърцето е най-важната част от духа на човека. То представлява мястото, където стават всички записи на живота на човека. Именно на скрижалите в сърцето на християнина се намира новият вътрешен човек.

Новият човек /т.е. приелият Христовото име, чрез Кръщението в Името на Троичния Бог/ се намира в духа на човека и представлява идеалната личност на човека, доколкото всички грехове са „изтрити” от живота му. Това действие по „изтриването” на греховете е извършено и се извършва от Бога, оставяйки на скрижалите на сърцето само очистените записи на живота на човека, годни за вечността, т.е. добродетелите. Те представляват тази част от живота на човека, която сам Бог признава за годни и праведни. И те повече не се променят, а само се надграждат. Това става чрез непрекъснатото възрастване на новия човек в Светия Дух. А от това произлиза и обновяването на вътрешния човек като непрекъснат процес в живота на християнина до достигане крайната си мярка на Христоподобие, което всъщност е възможност за безкрайно преобразяване и възрастване на човека в Светия Дух.

Да погледнем сега към човешкия дух. Св. отци ни казват, че той се намира във вътрешния ни човек, че и той има своите желания, който не са независими и чужди за човека и винаги оказват влияние на живота му. На практика невидимият вътрешен живот на християнина винаги влияе на неговия реален живот, иска или не. При това, колкото по-правилен и богат е вътрешният живот на човек, толкова по-лесно успява и в делата си. Разбира се, тук говорим за успешност по отношение на вечността. Освен това, колкото повече човек възраства духовно, толкова по-лесно взима правилни решения и в житейски план. Чували сме да казват, че духовното израстване на християнина зависи от различни фактори: семейна среда, общество, характер и т.н. Светите отци обаче са на друго мнение. От опит твърдят, че духовното израстване на християнина, преминал младенческата възраст, зависи само и единствено от него самия, от това как обновява вътрешния си човек.

От Св. Писание научаваме, че вътрешният човек, т.е. духът в човека е човешкият ум и сърце, разглеждани не като телесни органи, а като мисъл, чувство, воля и способност за взимане на решения.

В книгата на Иов четем: «Но има дух у човека, и диханието на Вседържителя го вразумява (32:8); «духът на моя разум ще отговори за мене» (20:3). А в Псалтира е написано: «беседвам със сърцето си, и духът ми изпитва» (Пс. 76:7). Премъдрият Соломон пък ни казва: «при сърдечна скръб духът унива» (Пр. 15:13). Или в Царства: «защо си смутен духом?» (3 Цар. 21:5), или в Даниил: «духът му се смути» (Дан. 2:1), или в ап. Павел: «духът ми нямаше покой» (2 Кор. 2:13). И за Господ се казва: «Иисус се смути духом» (Ин. 13:21).

Когато трябва да вземе решение: «духът в мен ме дави», четем в Иов. (Иов. 32:18) или: «по-добре е да се смиряваш духом» (Пр. 16:19). А когато решението е неправилно, пак в Иов четем: «защо устремяваш против Бога духа си? » (Иов. 15:13).

Еклисиастът пък ни казва: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Ек. 12:7). Нашият Господ Иисус Христос, преди да умре, вдигнал очи към небето и казал: „Отче, в Твой ръце предавам духа Си!” И като казал това, изпуснал дух (Лк. 23:46). Щом духът на човека се връща при Бога, значи човешкият дух сам по себе си е разумна духовна същност. А това означава, че не главният мозък в нашето тяло е източникът на нашата разумна дейност, защото след смъртта и мозъкът умира. Тогава по какъв начин ние чувстваме и мислим след преминаването си в духовната сфера?

От кн. Битие знаем, че душата на човека се появява в резултат на съчетанието на духа с тялото. Тогава възниква въпросът къде изчезва душата, когато духът отиде при Бога? И отива ли душата на човека заедно с духа?

От същата книга знаем, че във външния ни човек има душа, свързана с тялото, което притежава органи на чувствата и мислителен апарат, каквито са сърцето и главният мозък. Именно с тях тялото чувства, мисли и реагира. Но Св. Писание ни казва, че във вътрешния човек също съществува душа и тя се намира в неговия дух. При това - дух автономен, доколкото самостоятелно отива при Бога. По какъв начин душата на човека попада или се намира в духа отново ни съобщава Библията, когато говори за сърцето на човека. Тя не ни говори за анатомичния орган, който транспортира кръвта из тялото ни. Тя ни говори за „сърцето на духа”, изключително важно за вечния живот на човека – така, както анатомичното сърце за работата на цялото тяло.

Фактически духът на човека е там, където се намира сърцето му. Затова в 50 Пс. четем покайната молба на св. цар Давид: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене!”. Затова и този стих е поставен като рефрен в предпричастния канон. От всичко това можем да си направим извода, че за нас и за нашето лично спасение най-голямо значение има нашето сърце. В него се концентрира нашият живот и като хора, и като християни. А не във външния, както сме привикнали да считаме. Тялото ни ще остане на земята, а духът ни ще отиде във вечността със записан в сърцето ни целият наш живот. За християнина, поставил спасението си като своя лична цел, е много важно да разбере, че в живота си най-напред трябва да обръща внимание на своя дух и неговото сърце. Какво, според Св. Писание, представлява духовното сърце? То мисли, чувства, взима решения.

Например в книга Битие сърцето мисли: «всичките им сърдечни мисли и помисли» (6:5), «помислите на човешкото сърце» (8:21). В Еклесиаст и Иеремия то чувства: «пъди скръбта от сърцето си» (Ек. 11:10), «скърбя вдън-сърце си, вълнува се в мене сърцето ми» (Иер. 4:19). В Царства, Иеремия и Иоана взима решения: «ще постъпва по сърце» (1 Цар. 2:35), «живее по упорството на сърцето си» (Иер.13:10), «затвори от него сърцето си» (1 Ин. 3:17).

От казаното ни в Библията стигаме до извода, че душата на човека, духът и сърцето му имат едни и същи способности: мислят, чувстват, решават. Тогава къде е разликата?

Отново в Библията се говори за «скрижали на сърцето». Всички помним за каменните скрижали, които Бог дал на Моисей с десетте заповеди на Синай. В кн. Изход се казва, че Бог му дал двата скрижала на откровението, каменни скрижали, на които с Божия пръст били начертани писмената Божии. (вж.Изх. 31:18; 32:15-16).

Да видим какво пише в Новия Завет. Апостолът ни казва така: «вие ... сте писмо Христово, стъкмено чрез нашето служение, написано не с мастило, а с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето» (2 Кор. 3:3). Сега вече Бог пише на скрижалите на човешкото сърце. А премъдрият Соломон ни открива, че и ние можем да пишем върху скрижалите на сърцето си: «напиши ги върху скрижалите на сърцето си», казва той, когато поучава: милост и истина да не те оставят (Пр. 3:3). Това означава, че нашите постъпки и думи се запомнят в сърцето ни. Затова и пророк Иеремия е написал в книгата си: «Грехът на Иуда... е начертан върху скрижалите на сърцето им» (Иер. 17:1).

Тези думи на пророка ни доубеждават във факта, който всички ние знаем, че всеки човек лично ще отговаря за греховете си, доколкото именно в собственото му сърце се фиксира целият му живот. Цялото Свето Писание ясно ни показва, че на скрижалите на духовното ни сърце се записва целият живот на човека. Ако разгърнем книгите на архиепископ Лука Войно-Ясенецки, пък и други книги, ще намерим свидетелства на хора, изпаднали в клинична смърт, които разказват, че оказвайки се в духовната сфера, за един миг видели целия си живот.

И така, вече знаем, че Бог е предвидил в сърцето, в духа на човека да се записва целият му живот. Благодарение на това, личността на човека се запазва след прехода й в духовната сфера и вътрешният човек веднага след отхода си вижда живота си с всичките му подробности. Светите отци казват, че така се случва и когато Господ просвещава християнина със светлината Си.

Бог е предвидил всичко, което човек говори или прави да се записва в скрижалите на неговото сърце (дух). Едновременно с това ние запомняме и с паметта си в главния мозък. Но паметта на човека е несъвършена, а в духовното сърце всичко се записва в идеален образ. Поради това човек не забравя нищо от своя живот. Затова и пророк Исаия написал: «Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде плодовете на делата си; а на беззаконника - горко му! защото ще има отплата за делата на ръцете му» (Ис. 3:10-11).

Всеки християнин трябва да не забравя, че ще дойде ден, в който ще дава отчет за живота си.

От гледна точка на вечността, се оказва, че не е много важно какво помним в главата си, изхождайки от паметта на главния си мозък - важно е, това, което е записано в сърцето ни. И това е важно за всички християни, защото именно в сърцето на всеки християнин е заложено като крайно място възможността за вечен живот в Бога след отхождането му. Всеки християнин има възможността, независимо от периодичните си отклонения, до край да очисти сърцето си от греховете. Затова не трябва да забравяме, че нашият Господ «гледа сърцето на човека» (ср.1 Цар. 16:7). Затова и ни е казано, че повече от всичко, което е за пазене, е сърцето ни (Пр. 4:23).

На нас, човеците, Бог е дал възможността да се родим от Него в светото Кръщение, заличавайки при това всичките ни грехове, на съвременен език казано: като некачествени записи на сърцата ни. А след това Бог дава възможността на християнина да очиства сърцето си, посредством тайнствата, и в процеса на по-нататъшния си живот. Но за това трябва да се обърнем към Него: «Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда» (1 Ин. 1:9).

И да не забравяме, че в духа на човека се намира, «скритият човек на сърцето» (1 Пет. 3:4). И да разберем, че, докато сме живи на земята, имаме възможността да поправим собствените си записи върху сърцето си, като отмахнем и очистим от него всеки грях и всичко излишно. Да бодърстваме и така да поддържаме чистотата на собственото си сърце. Ние имаме кръста, на който Иисус Христос проля Кръвта си за нас и благодарение на него имаме удивителните възможности на Благодатта. Това е много важно и да разберем, и да помним, защото най-важното е духът на човека и неговото развитие по отношение на Бога е основното в нашия живот. Затова за нас е крайно желателно във всекидневния си живот да се ползваме от дадените ни възможности и правилно да поставяме приоритетите си. А те трябва да са насочени към стремежа и очистването на нашия дух, стремеж за очистване докрай, до Христоподобие. Защото само Христоподобният дух може да живее вечно със Самия Христос, Който е Глава на Църквата: и земната, и небесната. Казано по друг начин, всеки ден трябва да насочваме себе си по посока на възрастването в Христа на собствения си дух. Как? Като и в най-дребното нещо станем изпълнители на Словото Божие, което за наше улеснение в краткост е събрано в 10-те заповеди на закона и 9-те блаженства.

В предишната лекция говорихме за Божия страх като стимул на нравственото ни поведение като християни: като първата необходима добродетел, съдействаща за нашето спасение. Светите отци казват, че страхът Божии, съчетан с вниманието към себе си е равен на вътрешен покой плюс покаяние, от които се ражда стремежът за съвършен християнски живот с крайна цел спасение в Христос.

Светите отци казват още, че страхът Божии е баща на вниманието, а вниманието е майка на вътрешния покой, от който се ражда началото и коренът на покаянието. Не случайно в много от житията на преподобните четем: „Като започнал със страх Божий, внимание към себе си и непрестанни молитви, той прибавил желание за съвършен живот”. Целта на молитвата е чрез нея човек да придобие навика непрекъснато да помни Бога, да живее в Бога и така да придобие и съхрани в сърцето си благодатта на Светия Дух.

Днес ще се опитаме да разберем защо вниманието към себе си е необходима предпоставка за духовното израстване на християнина и как невнимателният, разсеян живот препятства това израстване. В голяма част от последващото изложение ще се ръководим от размислите на светител Игнатий Брянчанинов „За разсеяният и внимателният живот”.

„Синовете на света, казва той, считат разсеяността за невинна, а светите отци я считат за начало на всяко зло.” Защо? Защото разсеяният човек за всичко, дори за най-важното, има повърхностни понятия и обикновено е непостоянен в желанията, решенията и действията си.

„Както пеперудата пърха от цвят на цвят, - пише св. Игнатий - така и разсеяният човек преминава от едно земно удоволствие към друго, от една суетна грижа към друга”. Затова такъв човек остава чужд на любовта към ближния, с равнодушие гледа на човешката беда и с лекота възлага бреме на другите.

Скърбите силно му въздействат, защото не ги очаква. Той очаква само радости.

Ако скръбта е силна, но бързопреходна, разсеяният бързо я забравя в шума на развлеченията. А дълговременната скръб го съкрушава.

Разсеяността сама наказва този, който й е предан: с времето всичко му омръзва и той, понеже не притежава никакви задълбочени познания и впечатления, се предава на измъчващото го безкрайно униние, чиято „дъщеря”, по Лествичника, е скуката. Всичко му доскучава, всичко му омерзява, всичко му дотяга, никой и нищо не понася. А ако някой го посъветва да се помоли, за да си помогне, приема съвета с отвращение. И като не си намира място в себе си, се предава на забрава и на празни занимания. Затова св. отци считат, че разсеяността е вредна въобще, но че е особено вредна за Божието дело, за делото на спасението, което изисква постоянна бдителност и напрегнато внимание.

„Бдете и се молете, за да не паднете в напаст” (Мат. 26:41), казал Спасителят на учениците Си. А от евангелието на Марк Христос възвестил на цялото християнство, следователно и на нас - съвременните християни: „Говоря го на всички: бъдете будни!”  (Мк. 13:37). Затова и този, който води разсеян живот директно противоречи на заповедата на Господ Иисус Христос за живота си.

От житията знаем, че всички светии щателно са избягвали разсеяността. Непрестанно или, в краен случай - според възможностите си, те се съсредоточавали в себе си, внимавайки за движенията на ума и сърцето си и ги насочвали по завещаното в Евангелието. Да внимава в себе си трябва да навикне всеки християнин, ако иска да преуспее духовно. А този навик, от своя страна, предпазва ума от разсеяност, дори и сред обкръжение от шумни развлечения. Чрез навика внимателният пребивава в уединение - сам със себе си и сред много хора.

Като познал опитно ползата от вниманието и вредата от разсеяността, някой велик старец казал: «Без усилена бдителност над себе си е невъзможно преуспяването в нито една добродетел».

Безразсъдното провеждане на краткия земен живот, даден ни за приготвяне за вечността, в едните земни занимания, в удовлетворяването на дребните и нямащи край похоти и пожелания, преминавайки от едно сетивно удоволствие към друго, води до забравянето или рядкото и повърхностно помнене на неминуемата и едновременно: величествена и грозна, вечност.

А християнинът е призван добре да изучи Божиите дела и да извършва своето лично служение Богу с огромно благоговение и внимание, иначе човек нито може да ги проумее, нито да ги отнесе към себе си, а още по-малко – да ги изпълни.

Великото Божие дело: сътворението на човека и после, след неговото падение, обновлението на човека чрез изкуплението на Богочовека, трябва с подробности да бъде познато на всеки християнин, защото без това познание той не може да знае и да изпълнява задълженията си на християнин. А това познание не може да бъде придобито при разсеяност!

По-горе говорихме за външния и вътрешния човек.

Христовите заповеди са дадени не само за външния човек, но, най-вече за вътрешния: те обхващат всички помисли и чувства на човека, всички най-тънки негови движения. Да се спазват тези заповеди е невъзможно без постоянна бдителност и дълбоко внимание. А бдителността и вниманието са невъзможни при разсеян живот.

Грехът и дяволът тънко се прокрадват в ума и сърцето си. Затова християнинът трябва да бъде непрестанно на страж против невидимите врагове. Но как ще бди на стража, когато е предаден на разсеяност? Той е подобен на къща без врати и ключалки: никакво съкровище не може да бъда съхранено в такъв дом, понеже е отворен за крадците, разбойниците и блудниците.

Св. евангелие ни подсказва, че разсеяният живот, изпълнен с много житейски грижи, удебелява душевно човека, заедно с многояденето и многопиенето (Лк. 21:34). Такъв човек е прилепен към земята, зает с временното и суетното, а служението си на Бога извършва като нещо странично, второстепенно и тягостно.

Внимателният живот отслабва действието в човека на телесните усещания и изостря, укрепва и образува действието на душевните чувствания. Разсеяността, обратно на това, успива действието на душевните чувствания, понеже се храни от непрекъснатото действие на телесните усещания.

Постоянно разсеяните приписват невинност на разсеяния живот. С това те сами изобличават злокачествеността на този недъг, който ги е обзел. Недъгът им е така голям, така притуля чувствата на душата, че душата, болна от тях, даже не усеща своето бедствено състояние.

Именно за това тези, които желаят да се научат на внимание трябва да си забранят празните занимания.

Изпълнението на задълженията, частни и обществени, не влиза в състава на разсеяността. Разсеяността винаги е съединена с празнотата или с различни празни занимания, които без да сбъркаме, можем да отнесем към празнотата.

Полезното занимание, особено служебното занятие, съчетано с отговорност, не препятства запазването на вниманието към себе си; то дори води до такова внимание. Деятелността е необходимия път към бдителността над себе си и този път се препоръчва от светите отци на всички, които искат да се научат на внимание към себе си. При служебните си занятия сред хората този, който иска да се научи на внимание, не бива да си позволява да си убива времето в празнословие и глупави шеги. А при кабинетни занимания - да не си позволява мечтателност. Бързо да изостря съвестта си, за да забелязва всеки свой уклон в разсеяност, гледайки на него като на нарушение на евангелския закон, даже като на нарушение на благоразумието.

Вниманието в себе си в дълбоко уединение носи скъпоценни духовни плодове, но на него са способни само зрелите духовно, преуспели в подвига на благочестието, като се научили най-напред на внимание към деятелния живот.



Ще завършим с думите на преподобния Варсонофий Оптински: „Трябва във всичко да бъдем изрядни и внимателни. Вниманието, точността и акуратността в делата и при изпълняване на задълженията ще съдействат за утрешната ни душевна събраност, когато навикнем на внимание.”
20 януари 2013, св. Патриах Евтимий

Каталог: downloads
downloads -> Конкурс „зелена планета 2015" Наградени ученици І раздел „Природата безценен дар, един за всички"
downloads -> Конкурс за певци и инструменталисти „ Медени звънчета
downloads -> Задача Да се напише програма която извежда на екрана думите „Hello Peter. #include void main { cout }
downloads -> Окс“бакалавър” Редовно обучение I до III курс
downloads -> Конспект по дисциплината „Екскурзоводство и анимация в туризма" Специалност: "Мениджмънт в туризма"
downloads -> Alexander Malinov
downloads -> Тема 8: Линейни алгоритми. Отделяне на цифрите на число, преобразуване на числа. Алгоритмично направление: Алгоритми от теория на числата
downloads -> Отчет за научноизследователската, учебната и финансовата дейност на националния природонаучен музей при бан през 2013 г
downloads -> Закон за националния архивен фонд в сила от 13. 07. 2007 г


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница