Адела Хинкова



страница1/3
Дата10.10.2017
Размер0.6 Mb.
#32051
  1   2   3

Адела Хинкова

София


България

Интервюиаращ: Димитър Божилов

Дата на интервюто: Септември, 2004.

Касета 1, страна А

Родена съм на 17 септември 1917 година в град Видин.
В: Кажи ми откъде идват твоите баби и дядовци ?

О: Коренът от страна на баща ми е Видин. И това се предполага, че е от много години. Той е Леон Илел, Леон Йосеф Илел. Във Видин е имало много семейства Илел. Което значи, че те са били много братя и сестри. Даже аз не можах да разбера и колко братя и сестри са били, но току речи, излезе някое семейство Илеловци - това са все негови племенници. Останал без баща от ранно детство и те са го пратили да бъде “аргатин”, както се казвало във Влашко и той затова знаел да говори много хубаво румънски, там говорили на диалект на румънски. И после той се оженва. Има документи за закупуване на имот през 1895година. Има и още нещо, само че то е на турски, дали това е било крепостен акт, не знам, не мога да ти кажа, но това е от турско време. Когато му дойде времето ще покажа всички документи. Имало една баба, която е била в една забутана стая. В купената къща са живяли той и семейството му.


В: В купената с този акт?
О: С този акт от турците. Имало много стаи в къщата и двамата са живели, значи, с неговото семейство, със съпругата му Дуда, която му ражда четири деца. Тя почива скоропостижно. Не, тя се оженва почти… От туберкулоза починала и тя е била… това. Отгледала си децата. Най-малката е вече била на 14 - 15 години, а другата е, даже не знам дали е успяла и да задоми, не вярвам да е задомила, но може би е задомила едната си дъщеря, защото аз имах един … - на племенницата от Соломон, две години по-голям от мен. Имало е една баба Естер, но аз не съм я виждала нито да ходи, нито да сяда на масата.
В: Естер е майката на баща ви?
О: Да, Естер. Баба Естер, на някакъв “сънек” лежела, даже имала въшки, нещо такова. Знам, че е много възрастна, става въпрос за нея. Жената на моя баща, тази Дуда, му ражда четири деца. Двама синове и две дъщери. Да кажа ли имената.
В: Само ги споменете, аз съм ги писала.
О: Значи - Несим, преведено Нес на евреите е жертвоприношение. Защо не е нарекъл, нито на баща си, нито на някой друг не знам… На болката… Жертвоприношение – затова са го нарекли Нес. Най-голямата била, корекция малко тука - Бука, в същност тя се казвала Джоя. Джоя, сега ти го казвам за първи път, Джоя е скъпоценност, бижута, бижу, скъпоценност, това значи Джоя. И била хубава жена. Те са били…, изглежда тя е била леко мургава, защото някои от децата – Нисим и тя са били леко мургави, съвсем леко мургави. Значи Бука, тя се оженва рано и напуска къщата. Дълги години, след това ми идваше на гости с единия от синовете си. Тя има трима синове, с най- малкият си син Леон. Той е кръстен на баща ми. Другата, третата дъщеря… Следва синът, този Йосеф, който носел името на баща му. Да ти кажа сега още веднъж за обрезването?
В: Разкажете ми още веднъж.
О: Той е бил, не само че не бил мургав, а бил малко русо-бял. На кого е бил такъв не знам, баща ми е бил черноок, той русо-бял. Той е бил мълчалив човек и от дума на дума, след години разбрах, че при правенето на обрязването на него се получило, как се казва на български – беля. Беля се получило. Това определи и характера му. Това не попречи той да се ожени и да си роди две деца. Едно момиче, което нарече Дуда Адела, на името на майка си и другото на името на баща си Леон. Даже тук бяха в София и когато аз им гостувах и го питах как се казва той казваше: “Леон Йосеф Илело - трите имена на баща ми се връщат”. Децата бяха русоляви като него. Въпросът беше: Може ли да има деца? Но в кръга на истината винаги са се въртяли около него помощници, негови приятели. Той се женил за много хубава жена Лоти. Обаче тази Лоти помислила, че се жени за много голям богаташ. А пък той нищо не можа да направи, макар че, брат ми ходи за известно време в Италия да учи, го изтегли и него. Той стоя там известно време, но нито можа да учи, нито можа да научи езика и се върна. И какво е работел, не знам, от него имам спомен - знам, че е ходил войник – трудовак. Трудовак е бил. И от там си донесъл едно зелено одеяло. И това одеяло дълги години се въртеше вкъщи, и всички знаехме, че това е одеялото на Йосиф?. Та къде е отишъл после той - в София ли, къде, ми се губят следите на мен. Оженил се в София за тази Лоти. И живее с нея, с нея е живял докато замине за Израел. Там се развежда и се оженва за една друга. Но не можел да работи нищо там, станал хамалин на пристанището. Винаги бил потиснат и много скоро след това починал. Някъде, да кажем 1955 година починал. Винаги е бил непълноценен човек. Другата ми сестра се казва Жанета. Жанета, на кого са кръстили Жанета не знам, защото в рода има две братовчедки нейни пак Жанети, но на кого е това име, и откъде идва, аз не можах да разбера. С тази сестра, понеже разликата между годините ни беше много голяма, все пак имахме най – малко двадесет годишна разлика и повече. Тя се оженила в Плевен. Там тя роди две деца, които е кръстила по линията на мъжа си. Сина – Бенямин на името на дядото. Дъщерята – Зелма. Това са имената на свекъра и на свекървата. Зелма не знам какво е, а да, има една Зелма – братовчедка Зелма. На Нисим се казвал той, извън името на ….такова. Страшно добър човек. Нещо изключително добър човек. И не му вървяла търговията в Плевен и се пренесъл да живее в едно село, тъй нареченото Стожарово – Свищовско. Там си отворил едно малко магазинче и бил търговец. С хората си живял като братя. По разни вършитби. И в един период аз станах на 14 години и вече можех да пътувам сама. Установих контакти с него, с неговото семейство на село. Пътувах от Видин с параход и слизах на Свищов. Той идваше да ме посрещне с една каруца с коне, защото не е имало тогава автобуси, с коне и прекарвах лятото там. И ми беше много приятно да бъда с тях. Защото той имаше ревматизъм, ходеше на бани. Сестра ми оставаше в магазинчето да работи, а аз поддържах домакинството. Тогава се научих да готвя. На връщане тя ми даваше платове да подарявам на майка ми - си правеше разни пенюари. И това продължи дълги, дълги години. След като живяха доста години там, понеже малко селото там, се преместиха в друго село – Александрово, Ловешко. Там също бил добре, докато дойде закона за защита на нацията – 1941 година. Тогава не даваха да има частни магазини по селата и изобщо да се занимават с търговия. И тогава той се установява да живее в Плевен. Сестра ми беше много добър човек и много обичан. Като малка искала да учи, но бабата Естер не и давала. Тя била още жизнена. Сега се сещам какво й викала. Тази баба Естер й викала: Хайде кажи на твойта госпоста, вместо да каже госпоста, казвала поста, поста на испански значи лайна. Разбирате ли, и те се смели. Тя била добра ученичка и помагала на другите ученици. Но не й дали да учи и останала с малко образование. И когато събираха за Израел, тя замина и с двете си деца. Едното й дете се ожени и има две деца, а другият не можа да се ожени, защото по време на бригадирското движение в България отишъл бригадир и се разболял. И вместо да го лекуват там, което е шамар за тогава, лекарят казал, че е изстинал, но се разболял от туберколоза. Тогава не е имало лекарство за туберколоза, пеницилин не е имало тогава, той напълнял много. И това го изкара и не се ожени. И стоя дълго банков чиновник в Израел. Баща му почина в Израел. Като отишъл при лекаря да се прегледа от високо кръвно и починал при лекаря. Синът му, който напълнял много и нямал семейство, ходел да играе на рулетка, като идвал на гости в България. Той също починал от високо кръвно налягане, излизайки от ресторанта. Такава е съдбата на него. И той остава много голямо богаство на Зелма, на сестрата, но тя била вече в старчески дом в количка. И богатството остава на неговите племенници.
В: А за Нисим ще ми разкажете ли пак?
О: Да, добре - за Нисим. Нисим е бил много ученолюбив. Да се върна малко назад и след това ще разказвам за Нисим. В къщата му, след като умира жена му от туберкулоза, вече отгледала децата, едната била най – малко на 14 – 15 години. Защото аз не знам колко години е бил неженен той. За него искам да разкажа. В къщата е живял братът на тази Дуда, Жак. Значи тя по баща е била Сузим. Това е бъдещият индустриалец Жак Сузим. Той е учил гимназия и за да се прехранва е плел дантели. И за да бъде изряден винаги си слагал на леглото през ноща панталоните за да се изгладят от само себе си. Той отива в Италия и там учи и след това забогатява и става индустриалец. И същият този, когато брат ми беше завършил гимназия, го изтеглил там и го образовал, изучил финанси. Вуйчо му Жак Сузим го издържа да учи финанси. По време на студенството си се запознава с една италианка, тя била много красива, живеели заедно и им се родило момиченце. А за Нисим… За Нисим говоря сега. Връзката е тази - той го изтеглил не да стои там, а да го изпрати в България със задача. Той дойде в България, голямо приготовление беше, че ще дойде. Той стоя много малко. Отиде в Плевен да си види другите сестри и замина за Ямбол. В Ямбол вуйчо му изпратил машини - нови, стари, това вече не знам. И с тези машини основава фабрика” Тунджа”. Там се произвеждаше американ и оксфорд. Преждата се доставяше от другата фабрика на Жак. Като се пътуваше с влака се виждаше въздушен мост, това беше фабриката, където се произвеждаше прежда, той е пращал преждата във фабриката в Ямбол и така се произвеждал плат. И няколко години след това той се оженва за някаква си Розета, която учела за зъболекар, обаче се отказва от зъболекарството и остава при него. Много хубава жена. Тя била от Бургас, от заможно семейство, имали къща в Бургас и имала 4 – 5 сестри. И брат ми… Тогава за да се ожениш трябва да имаш 100 000 лева пари за зестра. Такава била нормата - 100 000 лева като имаш предвид, че 3 000 лева е една месечна заплата. 100 000 лева трябва да имаш, за да се ожениш. И той през година – две женил по една дъщеря и баща ми се тюхкаше: “А, Розета ожени и другата дъщеря, Несим е пак дал 100 000 лева”. И май ги изпожени всичките. Обаче след като ожени децата, родителите на Розета, след като се поминали, оставили в наследство една къщичка. Къщичката се намирала в центъра на Бургас. На мястото на къщичката, той построява триетажна масивна къща. На три етажа, с по два апартамента на етаж. И това представлява много нещо. Всичките си пари той не ги вложил в акции или в друго нещо, а в тази сграда. И са я наричали, първата хубава сграда в Бургас, бялата къща са я наричали. И сега съществува сега и който минава по улица “ Антим I”, отиват в градската градина там и минават покрай тази къща. Имало три етажа и магазини отдолу и бакалници. Национализираха с течение на времето къщата, след това му върнаха два апартамента. Единият от апартаментите аз му го продадох и му пратих парите. Когато стана национализацията той беше директор и се уплаши да не го обвинят, че е буржоа, богаташ. Той какъв буржоа беше… ама там се държеше като буржоа. Къщата, където са живели, е била извън града и всеки ден децата отивали с файтон на училище. Междувременно се родили още две дъщери.
В: А колко ви беше разликата между вас и Насим?
О: Голяма разлика - като имаш предвид, аз като съм се родила той е отишъл вече да следва - най-малко 20 – 25 години. Не, 25 години, не. Малко повече от 20 години е била разликата, защото вече не бил в България той, когато съм се родила аз. Той се оженва за Розета и когато стана свободата той се оплака, че може да му направят нещо и отиде на работа във фабриката, предачната фабрика, там му дават някаква си работа, каква точно… Но нали е акционер на това нещо. И отначало му дали за работа да бъде заместник директор, две, три години, не мога да ти кажа точно колко, някаде там, две три години е бил заместник директор. Всъщност годините са толкова, защото национализацията е 1941 година, 1948 година замина и стоя две, три години в София. През 1944 година, когато идват комунистите, на него му дават работа. 1944 година му дават работа като началник склад. На него му станало много обидно, че са го направили началник склад и се отказал. И се премести да живее в София и е ял, каквото имал, от спестявания, бижута ако е имал, макар че бяхме длъжни тогава всички златни работи да ги закодираме в банката. Още с първите си замина за Израел. В Израел не му потръгна, защото бил вече много възрастен, нямал и налични пари. Там той потърсил този Жак Сузим, за да му даде, защото сигурно имал акции, и имал облигации там. Отишъл в Италия, но Сузим вече бил починал. Там намерил негов син. Синът казал: Нищо не ми е оставил на мен, фашистите му взели всичко на него. Той не оставил, нито на мен, нито на някой друг, всичко каквото имал му го взели и се върна без нищо. И тогава заедно с големия син на Бука, Соломон откриват шивашка работилница за детски дрехи - за конфекция.
Касета 1, страна В
Той беше вече много възрастен, а пък този му е шеф. А той никакъв такъв, млад човек. А той го е подпомагал навремето него, той го подпомагал, а сега иска наравно да делят. И понеже онзи е по–активен, взима повече и жена му се включва, една такава заядлива. И той се отказва, остава си в къщи. И за него много мъчно ми ставаше, когато отивах да го посещавам в Израел. И ми беше много мъчно като казваше: Знаеш ли аз отидох на гости при Санто и спестих един обяд. И много ми беше мъчно като такова… И след време, когато вече разрешиха да се продават техни имоти. Всичките имоти бяха вече национализирани, на него му остана само един имот. Аз му продадох този апартамент и по разни незнайни и знайни пътища му изпратих парите. И той казваше: Ох, щом Адела влезе в нашата къща… При първото заминаване им занесох на едната дъщеря кожено, ама истинско кожено палто и един килим 3 на 2 метра килим. Това за тях беше голямо нещо, защото къщата им празна, голямо нещо им беше този килим. И аз си давх сметка колко е зле. Междувпрочем когато е бил в Ямбол и е имал възможности, понеже говорим за него, винаги е бил добър не само син но и брат. Пращал на баща ми пари за издръжка, защото беше много възрастен. Тогава той ме издържаше и мен, че съм искала да уча, той ме издържал и мен. Завърших там във Варна, след като завърших, даже нямах пари да си взема дипломата. Сестра ми Венета ми дава пари да си взема дипломата. Това беше една скоба за времето докато не беше заминал в Израел. Искам да ти кажа: А аз ще ходя на гости, трябва да занеса една кутия бонбони, на мене е трудно да купувам сега. Остава с навиците, а няма възможност. Умира и остава жена си вдовица, остава само нея. Така мина животът на Нисим. Той се отплати, отплати се и с това - това е много важен момент в неговия живот, затова плаща 3 000 лева, баща ми беше лош с…..?, излезе гарант на един човек. Той не можа да си плати полицата и баща ми трябваше да плаща. Дълго време плащаше, но не можа докато е жив да ги изплати. Дългът пое брат ми Нисим, той ме издържаше и мен да уча. Плащаше и вноските на банката, въобще е бил много добър син. Като остаря казваше стига ми толкова и на 82 години почина. Държавата му даваше социална пенсия, обаче една от дъщерите… не я взема. Адела се оказа много ограничена, но втората дъщеря Рени, много, много способна и богаташка, тя го издържала. Сега, за кой остава да разкажа. За Жанета разправих, за Бука се оженила рано, за Йосиф разправих и сега остава Санто.

В: Остава Санто.
О: Санто е мой роден брат по майка и по баща. Винаги на него се обръщаше повече внимание, защото той е син, мъж. Момчето в нашето семейство се е тачело много. Думата, точната дума не знам дали намерих, тачели го. Уважава се, цени се. Има и обратна връзка това, не само го уважаваш. Той се ползва с привилегии, например, когато стане на тринадесет години ще му сипят повече ядене, защото е момче и т. н.
Касета 2, страна А
Брат ми се е родил на 6 юли 1918 година. Това е било войната. И за по-сигурно, баща ми прати жена си в Силистра, където не било военна зона, разбираш ли. И баща ми е бил хазан на работа там. И са го нарекли Санто, Санто значи благословено и здраве едновременно. Например какво значи сани, саниране - казваш че: Аз сани, аз оздравявам. Той много не си харесваше името и искаше да му викат Синто, а не Санто. Той беше определено мъжкото момче, на което му се задоволяваше всичко. Още по рождение е имал ограничени интереси, не го е влекло науката, в къщи ритал топка и непрекъснато е чупел прозорците на къщите с парцалива топка. И въобще вкъщи малко се въртял, определено не искаше да учи, по-натам баща ми го наби здравата, защото беше се къпал в Дунава, а всяка година Дунава вземаше по няколко жертви. Скоро отиде в едно малко магазинче да работи. Това магазинче като почина баща ми той го взе. И рано поиска да се жени. И наши роднини, омъжвани в семейство Папаро - това е еврейска фамилия - семейство Папаро, направиха сватлък за една мома от София Бети Гринберг. Това значи, че тя е била немска еврейка, по-право бащата е бил немски евреин, а майката - не. Тя беше интересна - в нея имаше нещо германско с много големи сини очи. Даже е била малко по–голяма от него - една година ли, нещо такова. Била много чиста, много работлива, но като всички останали не иска да живее с нас и се отделиха. И когато се отделиха, баща ми беше прозорлив човек и каза: “Тя не пожела тук да изяде една чиния че ние я носим на ръце”. И отделиха за нея най-светлите, най-слънчевите и чисти стаи. Всички ние, аз, баща ми, майка ми отидохме в други стаи. Не й хареса нищо. Той казваше: “Като не ни харесва нас тя и от града ще се отдели”. Отдели се не само от града, но и от държавата. През 1939 година отива в Палестина. Тя заминава за Палестина, а е било забранено от властите евреи да ходят там. Там ги сложили в лагер. Казват, че ходили по налъми, две, три години били в лагер, докато им разрешат да се заселят там.
В: Тя сама ли отива там?
О: С детето, брат ми и баща ми. Малкият е на две годинки тогава. Той е роден 1938 година.
В: Как се казваше той?
О: Детето носи името на баща ми Леон. После е кръстен на иврит Арие. И тука използвам за да кажа, че тя е имала по–малка сестра и по–голям брат е имала. И на следващия рейс, който прави… - този същия ги транспортира, се връща и прави още един курс с желаещи да се заселят там. Те бягали от фашизма, чувствали, че той идва в България - то вече станало четириеста година. Идва фашизма и тогава заминават сестричката, майката и брат и. Майката и сестричката потъват, удавят се, братът умеел да плува и се спасява. Спасява се, обаче от стреса остава нервно болен. До края на живото си е бил болен. Държавата го е издържала. За разлика от дъщерята, майката е била много човечна и много добра. Когато ходех в Израел, всичко й беше добре, но да не я пипнеш, да не би нещо да стане не така, а така.
В: Говорим за съпругата на Санто?
О: Да, за Ети. Ние испанските евреи нямаме Ети, има Естер. Тя не родила друго дете, защото много ходила по налъми, изстинала и не можала да ражда. Брат ми шлифовал диаманти, това била много тежка работа, тя не му давала да излезе, винаги му се налагала за всичко. Дълго работел тази работа и от праха при шлифоването му влязло в ушите и оглушал. До скоро си живял в къщата, имал един помагач, казва се “метапел” на иврит – компаньон в къщи - един българин, българин, който предпочел да остане в Израел, защото държавата подпомага и дава издръжка на тези, които помагат на възрастни хора. Българинът бил икономист, но предпочел да остане в Израел, защото имал възможнст да изпраща пари на семейството си в България. Чух, че бащата на българина,който се казва Николай, паднал и се разболял, той бил на 90 години и е отишъл в старчески дом.
В: А с Ети какво е станало? Тя жива ли е?
О: Тя е починала две години преди тези събития. Тя е била добра дмакиня с чувство за чистота, за работа. Но не приемаше фамилията, какво й пречехме… Майка ми почина, слава богу, в кавички, на отиване… Аз бях тук, ходех при тях, но не се чуствах добре и отивах да спя в други роднини в Израел. По цяла нощ им разправях за България и така преспивах в тях. Не се чувствах добре дошла при нея.
В: С няколко думи да ми разкажете за двете части на рода. Тази която идва от Гърция и тази, която си е от Видин, за бабите и дядовците.
О: Да започна с майка ми. В същност може би с баща ми, защото битовите работи са свързани с майка ми. Ще започна с баща ми. Баща ми, фактически ни е дал моралния облик. Не зная колко братя е имал, зная че имаше много братовчеди. Много бях малка, за да разбирам тези отношения, не е имало време да говорим за такива родствени отношения. От Видински род е бил, не е ходил на училище. Като малък е ходил да слугува, знаел много малко - да се подписва само на латиница и да ползва някаква еврейска азбука, която се състоеше от ченгелчета. Имаше един голям тефтер за сметки. Той е бил природно интелигентен човек, с чувство да познава хората, да ги разбира. Знаел много разкази и пословици. Бил е много сладкодумен. Обичали да го слушат. Изглежда от него съм наследила това, защото когато ме викат по работа в Шалом, ми казват: Имаме много работа, долу чака кола, но не можем да се откъснем от теб. И въпрос на характер, въпрос на същност. И сега нямам нищо против да ме използвате да ви разказвам. Той се жени за първата си жена, която била много хубава, казвала се Дуда. Тя му родила четири деца. Говорихме за всички, знаем вече. Благодарение на големия брат сме просъществували. Той ни помагал много материално. Но непрекъснато е усвоявал професиите. Бил е и кръчмар и от там се научил да прави много хубави туршии.
В: Баща ви?
О: Да. Много хубави туршии се научил да прави за мезе на клиентите. И после аз вече го помня не като кръчмар, а като продавач на дървени въглища. От селата идваха селяни и докарваха дървени въглища. Знаете около Видин всички селяни бяха власи. Нямаше българско село около Видин където да няма власи. Помня го как се връщаше в къщи черен. Отиваше в магазина, там двама души му помагаха като от едната страна хващаха чувала с въглищата, а от другата слагаха топуза за измерване на кантара. Кантарите са се движили с топузи. С топуза се определяло теглото. И след като се върне в къщи, майка ми беше готова да му сипе. Тогава нямаше много вода. В двора нямахме вода, а с майка ми ходехме на един кладенец, който се намираше две къщи по–надолу. Викахме му Татли бунар. Татли бунар значи сладък бунар. Водата била много хубава, и тя ще му сипе, той ще се измие. Аз ще му подавам чиста риза и пешкир. И много обичал мастика да пие. И ще седне на масата и ще прати мен да му купя шишенце мастика. Шишенцето беше със стъклен похлупак, и аз така доближавах шишенцето да го опитам, а то лютеше и се чудех как го пие. Пиеше мастиката с варени яйца. Много силно преварени, много силно врели, това е религиозно, ако не е силно варено, не е еврейско. Не е каша. Религията изисквала яйцето да е преварено. Въобще нашата религия е свързана със здравните закони. Колкото е по–преварено, толкова е по-безопасно, ако е старо да не се разболее човек. Майка ми ги вареше с люспи от лук и те стават кафяви. И ние всички чакаме да вечеряме. Той ще отреже едно яйце за него и едно яйце за нас, ще ни даде по едно парченце, ние чакаме той да яде и пие, и тогава майка ми сервира вечерята.
В: Всички заедно ли сядахте на масата?
О: Винаги всички.
В: Кои живеехте ми кажи само, заедно?
О: Живеехме четирмата. Аз, Санто, майка ми и баща ми. Другите бяха вече се задомили. Не помня и дали са идвали на гости. Един път само дойдоха на гости, когато бях на 13 – 14 годишна. Тогава за първи път ги видях.
В: А как изглеждаше бащати, ще ми го опишеш ли външно?
О: Помня го с много малко коса. Късо подстриган, косата му беше леко прошарена. Даже, когато почина на 72 години, нямаше бели коси, беше с прошарени коси. Нямаше протеза, зъби. На въпроса: Защо няма протеза? Той отговаряше, че му пречи.
В: А как се обличаше?
О: Обличаше се с костюм. Винаги е ходил с костюм, панталон, блуза, не помня дали е имал и жилетки. Панталон, блуза и сако. Лятно време не го помня да е бил без сако по риза, не го помня да е бил. Носеше и шапка. А когато ставаше студено, носеше полушубка. Полушубката беше подплатена. Зимно време носеше и галоши, защото имаше много кал. Аз трябваше да ги мия, а кофата заледена. Сутрин, когато трябваше да се мие, взимаше една цепеница, удряше в кофата леда, за да го разбие. И викаше: Хайде сега, мийте се! И с тази вода…, земята във Видин е чернозем, една такава лепкава, не е песъчлива да се рони. Залепваше се за галоша и ела да видиш как се чисти с измръзнали ръце два чифта галоши. Каскет не съм го виждала да слага, винаги с бомбе. Той много обичаше хората и те го обичаха много. На него му викаха кюмюрджията. Бай Аслан кюмюрджията му викаха. Аслан на турски значи лъв. Това му било прозвището дълги години. И си му остана до края на живота бай Аслан кюмюрджията. Никой не му викаше Леон, а Аслан - на турски. Той знаел много езици за времето си. Знаел пет езика. Говорехме си само на испански.
В: На ладино същото ли е?
О: Ладино е испански. Много рядко се говореше на български. Като отиваше на работа той говореше турски и влашки. Ако не знаеше влашки, не можеше да работи. Петдесет на сто от хората на пазарчето, където той имаше магазинче, бяха власи. И цигански говореше, понеже имаше много цигани във Видин. Той се славеше като добър разказвач на приказки, на масали. И аз от него знам много, много масали. Сега няма да има време тука да разправям от неговите масали. Като всеки масал е поучителен, говори за нещо. И пак така имахме навик, което беше свързано с него. Много обичахме шабат, при нас шабат е събота. При нас празниците започваха от вечерта и свършваха на вечерта на другия ден, ако започне в пет, свършва в пет на другия ден. Например за забраната в Израел да се пали огън. Забраната е от пет до пет. Навсякаде е от едно време останало - от залез слънце до залез слънце. Не е важно от колко часа, от залез слънце до залез слънце. Вечерта преди шабат, нашата сграда беше стара и ние имахме големи стаи, беше тъмно и съседите минаваха през “капеджик”.
В: Какво е капеджик?
О: Капеджик е турска дума. Между дворовете има огради, които ограждат двора и къщата, но вратата е откъм улицата. И за да не излезе на улицата и да отиде в другата врата на съседите, защото е тъмно, няма осветление, в града има, я няма два три фенера, на оградата правят малка портичка. И ние минавахме през тази портичка.

Касета 2, страна В



Идваха негов племенник с жена му. Тя не толкова ходеше, колкото ние ходихме у тях, понеже тя беше шивачка и продължаваше да работи, когато ходехме там. Хем приказва, хем шие. Тя беше много сладкодумна. Мъжът й, т. е. племенника му не говореше. Все заспиваше. И тя: “Йосеф…” – на името на брата на баща му. Баща ми разправяше масали, а той не чуваше. В едното семейство ние ходихме. Другото семейство идваха при нас - семейство Ешкенази. Къщата беше голяма и в половината стаи имаше съседи, които аз им виках “визима”. “Визима” стана нарицателно… …
В: Тя живее там под наем?
О: Да. Под наем беше думата. Когато майка ми казваше на баща ми “добре, но няма ли да вземем наем”, баща ми казваше “какъв наем?” – не можеше да си представи да вземе наем.
В: Те не са роднини?
О: Не са. Те са семейство Фархи. Никакви роднини не бяха и аз на всички им виках “визима”.
В: Деца имаха ли?
О: Имаше деца.
В: “Визима” значи съсед?
В: Кажи ми кратки ли са тези масали или дълги?
О: Значи, тогава идваха и той, след като ние изкарвахме съботната церемония, винаги имаше ядене, тогава се колеше кокошката. Ще ти разправям аз за това. Имаше една дума, която много се употребяваше, тя беше ключът на празника. Тази дума е хамец, тя е много важна за нашия Великден, това е нашата пасха, там има ритуал и е много важно как се спазва и има интересни работи. А сега за баща ми. И той ще ни разправя приказка. Всяка приказка си има своята поука. Понякога нравствена даже. Имахме един негов племенник Йосеф, но му викаха. И този Юско се хванал любов да прави с една съседка търговка, разбирате ли. И говори тихо да не чуят децата, че Юско тръгнал с жената на Аладжем. И казва: “Не може. Ние сме евреи и като евреи нямаме право да изневеряваме”. Винаги се подчертаваше, че сме евреи, това беше лайт мотив за нас, разбирате ли. Че ние си имаме наша телевизия. Ние си имаме наш морал и той трябва да се спазва. Това беше строго, строго, абсурд. На иврит абсурд е забранено. И той ни разправяше много такива приказки за Хитър Петър за това, онова, но всяка си е имала своя поука. И какво после се черпиме… и най–важното - винаги си взимахме семки. Във Видин, с това беше прочут, че стават най–хубавите тикви, сладки и излизаха едни семки ей такива големи, разбирате ли? Просто като ядеш все едно ядеш нещо друго. И ние си чукаме семки, той ни разправя. Той ни разправя, масалите ни ги разправя една след друга. И приготвили сме за зимата гулия, земна ябълка, мушмули имаше на тавана заслани и грозде. И аз или брат ми се качвахме на тавана и сваляхме за гостите. И това беше най–приятния ден на седмицата, че ще съберем, че ще се слушат приказки, че ще научим нещо ново.
В: Това само на Шабат ли беше, приказките?
О: Петък вечер. Иначе ще се приготвим, ще се измием, ще се преоблечем да сме готови, защото имахме култ към съботата.
В: А останалите дни, вечерите, какво правихте?
О: Имахме специални работи, които трябва да се свършат за събота. Първо трябва от пазара да се вземе едно пиле. И това пиле ще го заколят.
В: Има ли си специален колач?
О: Колачът е свещено лице. Той е помощник на хазана, на попа. И аз отивах да го заколят и след това майка ми не го попарваше с вода, забранено беше, а го скубеше и с хартия го опърлваше, махаше едни чернички неща и тогава го готвеше. И от неделя, през седмицата ядяхме кисело мляко, сирене, каквото намерим, но не и салами, защото те са със свинско, но и тогава не е имало. Много често ни даваха кисело мляко за вечеря, аз не го обичах много.

Баща ми започна да не чува и тогава брат ми, който беше вече в Италия го извикаха да го лекуват. Той си направи костюм и заминава за Италия. Той не знаеше чужди езици, но заминава. Предполагам от прахта на дървените въглища се е наслоило в ушите и затова не чуваше. И се върна чуващ. И от там дойде добре облечен, бяха му купили дрехи. И като се върна отвори една бакалничка. Но раздаваше на кредит, днес даде захар, утре олио. Той не можеше да си представи, че трябва да върне някой без да му даде. И така бакалничката фалира. Тогава бяха години на страшна икономическа криза. Това беше 1929година. Световната криза, голямата депресия през 30–те години. И пред и след 30-те, значи, аз съм вече момиче и помня много добре. И като дойде това, той се отказа от бакалничката. Добре, но трябва да се яде. Тогава той отиде при големия ми брат, вече имаше фабриката ”Тунджа”. И като директор имаше право да прави каквото си ще и каза: Ти си отивай сега във Видин, аз ще ти пращам на тебе, къде платил, къде не платил, тези парчета където излизат извън стана, те са с малко машинно масло, малко скъсани. И му праща такива парчета, баща ми взима, имаше на пазара наредени, около 15 малки магазинчета наредени едно до друго, едно от тях... Всичките бяха на евреи. Те бяха много малки, някъде по 3 квадратни метра. На нас ни даваше ако останеше от някое парче да си ушием по някоя дреха. Аз си уших сама, защото нямах пари, блуза за абитюрентка. Скроиха ми я, дадоха ми машината и аз си я уших сама. В магазинчето идваха най вече циганки да си правят от плата шалвари. Те искаха плат по метър и половина и брат ми сложи една табела – “Магазин парчета”. Цялото ни богатство, което имахме беше ”Магазин парчета”. И той дълго време караше така, докато един хубав ден имахме един съсед Илия, бай Илия, пък имал машина и шиел панталони и го помоли да му бъде гарант. Бъди спокоен, казваше на баща ми, дай ми 100 000 лева назаем, но бъди спокоен - аз ще ги върна, но го излъга. И когато трябваше да се плати заема отказа да го плати и всеки месец на баща ми удържаха по хиляда лева. Той сядаше пред магазина, навик му беше, защото нямаше клиенти. Нямаше пазар, цял ден чакаха да дойде мущерията. Мущерията на турски значеше, тези, които ще купят. Те стоят навънка и си приказват, нямаше място вътре. Вънка си приказваха, но баща ми не можеше да гледа този дето го е излъгал и в магазинчето остана брат ми.


В: Тези магазинчета под наем ли бяха?
О: Под наем. Бяха общински.
В: Те къде се намираха? На Калето ли?
О: Тъкмо до него направиха училището и до общината. Даже това е било общинска земя там. Баща ми заболя, получи камък в пикочния мехур и непрекъснато мокреше панталоните. Майка ми само с него се занимаваше да му пере тези неща. По това време в Ямбол откриха минерални бани и той отиде там да се лекува. Той отива на баня и се подхлъзва, той беше много висок човек и сигурно тежеше 100 килограма. Сега по спомен беше много по–висок от мене и от всичките. Никой не наследил неговата височина. И там пада и го обливат със студена вода да се свести отново, че припаднал и тогава хваща бронхопневмония и се разболява. По това време тук в София окрили еврейска болница. Тя сега е проблемна - искат да си я върнат. На улица “Позитано” има една държавна болница, една малка такава, тя си е еврейска болница, но не искат да я върнат на евреите. И други работи имат да върнат на евреите, но не искат да ги върнат. Има например хотел “Рила”, сега се спори за това нещо. Всички правителства оказват да се занимават с това. И той се разболява много и го преместват в София в тази болница. Тогава брат ми пътуваше някъде и ни викат мен и майка ми, че е много зле. Той не можеше да се храни, езикът му беше наедрял. Аз се уплаших. Не искаше да гълта и почина. Почина на 72 години. В болницата почина и останаха няколко вноски недоплатени, които брат ми ги плати допълнително. И останахме аз и майка ми в къщи двете. Погребахме го съгласно еврейския обичай. Сега мога да ти кажа и това. Стои се седем дни седнали и не се прави нищо. Роднините и съседите носят храна и тези, които са в траур не правят нищо. Този траур трае седем дни. Идва на ден попа малко да чете и като си отиде ние се хранехме на масичките от храната, която ни носеха. Ако нямаше донесена храна, майка ми седеше в траур, а аз готвех. Брат ми му направи голям гроб от мрамор и така се случи това. За него може да се разправя много, за отношенията с него. Например един такъв момент - той на мен ми дава всеки ден пари за закуска. На мен ми хрумна идеята да свиря на цигулка. Купих си цигулка и парите, които ми даваше по 5 лева на ден ги спестявах и си плащах уроците по цигулка.
В: На каква възраст си била тогава?
О: Да направим сметка. Аз 1917 година съм родена, обаче 12-ти клас съм завършила 1937 година.
В: Това става 30-те години докато си в училище.
О: Да през 30-те години е било. В училище е било това. Защото 40-та година се местим вече в София. Продадохме всичко и се преместихме в София.
В: Като продаваше въглища, какво имаше, кантора някаква?
О: Магазинче имаше. Магазинчето нямаше стока. Нямаше и врата, а роле имаше, което автоматично се затваряше. Най-трудно беше, когато идваше стока. Селяните от селата носеха и килограми минаваха през ръцете му.
В: Кой му помагаше, брат ти?
О: Не, не.

Касета 3, страна А


Баща ми, значи, бил много добър, много са го обичали хората. Хората са му подарявали нощници. И те като се оженят им подаряват тези нощници. Винаги имаше хора в нас и майка ми ги черпеше със сладко, а на мен не ми даваха сладко. И аз казвах на майка ми - защо не ми дава сладко, а го заключва. Тя ми отговаряше, че сладкото е за черпене на гостите.


В: Сладко от какво?
О: От всичко - от сливи, от череши, правиха най–много от сливи, защото имаше няколко вида. В двора имахме дюли, когато настъргваше дюлите за сладко оставаха кочаните от дюлите, тя нарязваше кочаните, сваряваше ги, изцеждаше водата, слагаше сладко и това е едно пюре, слагаха го в хартия и така консервираха и това се казваше “тажико”.
В: Това е сладко пак, нали?
О: Сладкишче, сладко направено само от захар. Тажико от захар, аз много го обичах. Във връзка с какво говорех това?
В: С татко ти и с неговата религиозност.
О: Неговата религиозност. Аз мисля, че той не е бил религиозен, защото не е расъл в семейство на родители. Слуга е бил и аз когато съм започнала да го наблюдавам е бил много стар, започнали са болести. Спазвал всичките закони. Когато ще говоря за майка ми, ще кажа как празнувахме Песах. И той четеше, четеше и току прескачаше, един правоверен евреин не би го правил. Той ми намигаше, защото аз знаех иврит и виждах как прескача, бързаше да свърши историята, легендата - по-бързо да вечеряме. Даже има дума на български какво се е проточило като черва, а евреите – като Агада. Това е легендата, която се чете на Песах. И тя е дълга и широка и се проточва като агада. И той бързаше да свърши, един религиозен евреин няма да го направи това. Той не беше от тези религиозни евреи, даже в България нямаше такива. Защото в Израел има евреи с бели шапки – те са ортодоксални. Те не работят, живеят с пари от Америка от богаташите, само четат молитви и правят, раждат деца. По шест, седем деца имали. На жените им режели косите за да не прелъстяват мъжете и носят перуки. Има селища в Израел, където не се пали огън. И ако случайно туристи минат покрай техен квартал, гонят ги с камъни да ги убиват, че правят грешки, карат кола. Такива са, по испански им казваме “имбабукадос”.
В: Какво значи това?
О: Като прекалено педантични, лошо педантични, защото човек може да бъде педантичен в интерес на работата, а то е лошо педантичен, прекалено педантичен - до крайност.
В: Колко често ходеше до Синагогата?
О: Ходеше само на големи празници. Той нямаше време често да ходи, защото ходеше на работа. Веднъж на всеопрощението, когато не се яде и всички стоят в Синагогата по цял ден, той не го правеше това, а си лягаше да спи, считаше го за излишно. Той имаше честта да свири шофар, това значи да свири рог на края на молитвата. Преди да свири шофара… е много важно да се чуе шофар, че вече двадесет и четири часа са минали и може да ядат вече. Като са престояли 24 часа е денят на всеопрощението. Танит се казва празникът. Танит е всеопрощението. Аз пък много обичах танита, може да съм ти споменавала не знам. Аз като малка бях много злояда и всяка събота, на празник се колеше кокошка . Едната кълка на кокошката я слагаха на баща ми, а другата за мъжа, за брат ми, понеже той е мъж и за мен не оставаше. Аз сядах на масата и гледах напред и не ядях. Тогава баща ми вземаше ножа, разделяше кълката и ми даваше неговата половинка. Добре, ама в деня на опрощението нали те не ядат, на мен ми даваха направо цяла кълка. И аз много обичах този празник, защото ми даваха цяла кълка да ям. Едно нещо спазваше той, цяла седмица, лятно време навън, зимно време в коридора, заради майка ми - че тя не можеше да търпи пушека, излизаше и изпушваше две, три цигари. И аз съм го питала защо го прави само вечер. Той отговаряше, че на работата не може да се пуши и затова. Обаче като идваше събота, не пушеше никак, спазваше го това, разбираш ли.
В: Кажи ми с две думи - не сме говорили за неговото детство? Спомени ми какво знаеш?
О: Нищо не знам за него. Знам че от малък е останал без баща, затова е бил слуга при други хора. Не е имало такова време, пък нямахме този навик да го питаме за старо време. Сега за майка ми. Майка ми пристигнала в България заедно с баща си и майка си. Пристигнала от Гърция. Това е годината, сигурно е 1912 – 1913 година. Баща й бил поп, хазан се казва. Те са били носители на прогреса, разпространители на азбуката, обучавали са децата. Те оставят един син Соломон, когото са изучили и една дъщеря, която остава с мъжа си Бенцион, а те идват с майка ми, която била вече 25 годишна, мома за женене. Оженили я за баща ми, който бил 25 години по–възрастен. Тя ми е разправяла, че когато отишла в къщата на баща ми, намерила на двора купчина пепел от изгорените неща на първата жена на баща ми. И като разровила с пръчката намерила една дръжка на чаша за кафе, това е всичко, което намерих. Всико започнах отначало. Сега за Виктория ще говоря. Те били три сестри и един брат. Сестрата Виктория заминала със семейството си за Америка. Те по баща са били Юда Митра. И да свърша с Митрами. И след години една от мойте братовчедки ми разправя, че един от тези Митра, братовчед техен, е направил фондация за подпомагане на евреи сефарди. Съдбата на едната от сестрите Виктория - е заминала, обаче научили, че се е самоубила по време на голямата депресия в Америка. Оставила е деца и сега от близките разбирам, че тя едната е нарекла Виктория, сестрата ми една е нарекла на нейно име една и тази от Америка също е нарекла една. От снимките личи, че….Имам снимки на които са дъщерята на Виктория с нейното семейство и тя нарекла една от дъщерите си Виктория, а другата на леля си Ниама. Мои роднини са влезли във връзка с тях, но аз не съм могла, защото тогава тук беше комунистическо време и въобще нямаше как да ги намеря. Имах голямо желание да намеря връзка, обаче не става. Пристигнала с една ракла, раклата дълги години я имахме в къщи. Тя пазеше там най–ценните си неща, между другото и тази рокля, за която…, “биндали” се казва, биндали се наричаше тази рокля. И може би тогава, аз не мога да кажа точно… Не зная дали с роклята си е дошла или я е подарил баща ми, когато е родила брат ми, защото имали обичай да дават хубави подаръци на жените, когато им раждат момче. Тя си я слагаше, когато шиеше. Взимаше машината и излизаше на уличката, уличката беше много интересна, защото имаше край. Крайна уличка в краен квартал. Крайна уличка - няма кой да мине, ако мине някое превозно средство, ще бъде необичайно. Майка ми е била работохолик, без работа не е можела да стои. Можеше да преде и да бродира с игла. В свободното време се занимавала с цветя. Обичаше много цветята.
В: Каква градина е имала? Зад къщата ли?
О: Пред къщата. Къщата беше в дъното, пред къщата.
В: Какво е гледала, цветя ли?
О: Цветя, гергини, на нея й беше любимо цвете гергината. Имахме и момина сълза, кокичета, зюмбюли и най-много гергините. Ще ти разкажа за гергините. Аз много ги мразех гергините и имах основание да ги мразя. Рози не знам защо нямахме. Майка ми имаше силно обоняние. Тя отдалеч усещаше мириза на цветята. Готвеше ни, переше ни. Всички обичаи ги спазваше. Всички празници ги спазваше тя. Аз съм родена в петък вечерта. На Рош Ашана, нова година, майка ми правеше в една специална бакърена тавичка сладкиш, еврейски сладкиш “тиспищил”. Този сладкиш е от мазно тесто и захар и по средата орехи. Тя ни правеше винаги такъв сладкиш, спазваше традицията, спазваше съботите. Беше ми неприятна подготовката за събота, защото аз трябваше още в четвъртък да занеса кокошката на колача да я заколи и на връщане трябваше да я нося мъртва окървавена и това ми беше неприятно. Ние нямахме електричество. Електричеството ни дойде късно, някъде 1922-1923 година. До тогава осветлението ни беше на газова лампа, а се топлехме със стенна печка.
В: Като камина ли?
О: Това беше зидана печка в стената с една вратичка.
Касета 3, страна В

Гореше дърва и пепелта събираше в торбички. Защото тази пепел се слагаше във водата да стане по-мека, защото водата беше много твърда. Като запалиме печката и когато престане пушека и има само жар до печката имаше едно казанче от тенеке. Тя взимаше жарта и я изсипваше в казанчето и веднага го похлупваше. Печката се палеше, когато баща ми се връщаше от работа за да се стопли. Ние цял ден мръзнем и аз непрекъснато ревях, че ми е студено, а къщата стара и бяха големи стаите - трудно се затопляха. А сега да ти кажа за гергините. Гергините, как се садят гергините. Отдолуте имат грудки за корени, те се събират наесен и се пазят през зимата и на пролет се засаждат. Те не трябва да бъдат на студено. И майка ми в една щайга ги държеше до печката. От една страна на печката - дървени въглища от другата – щайгата. То нямаше място и много се дразнех от това. Майка ми ни готвеше даваше ни кисело мляко. Аз лично бях много злояда, не ядех всичко. Най обичах да ям хляб и боза. Имаше един бозаджия, който ни носеше бозата вкъщи в едни стомнички. Той подаваше на баща ми стомничките, баща ми плащаше.


В: Ти помагаше ли на майка ти като готви?
О: Помагах, защото тя готвеше, на мен ми отреждаше да чистя стаите. Те бяха с дъсчен под, с дюшеме, с дъски и аз трябваше да го чистя. И оттогава имам неприятен спомен. Имаше големи стаи и един коридор в който се събирахме на Песах и една стълбичка, която беше мястото на моите мечти. Там аз сядах да си уча уроците, там аз си пишех домашните на коляно, учех уроците си.
В: Външна стълба ли беше?
О: Имаше едно предверие заградено и там се намираше.
В: Какви мебели имаше вкъщи?
О: Вкъщи имаше малко мебели, имаше два кревата за родителите, два кревата за нас, една маса с няколко столове за храна и една масичка, която е за цветя, кръгличка, малка, на три крака. В другата стая бяха двата кревата на мен и на брат ми и имаше два гардероба, единият кафяв, горе долу се затваряше, а и скрин имаше. В скрина криеше сладкото. Но аз си отварях и си ядях от сладкото. Другият гардероб беше с една черна врата, беше така сложена и никога не се отваряше. Баща ми беше много добър човек, но не умееше нищо да прави. Имаше един чичо Лико - него го викаше, ако трябваше да поправи или направи нещо вкъщи.
В: Не са я строили твоите родители къщата?
О: Тя си беше построена. Майка ми полагаше големи грижи за къщата. Мебели нямахме, никога не сме имали килими. Черги имахме. От старите чаршафи, нощници, стари памучни дрехи, майка ми правеше ленти, баща ми носеше от пазара конците, основата за чергите, след това ги боядисваше, слагаше в един казан боята и ги боядисваше. Много време отиваше за това. Тя беше много чиста, и когато имаше голямо пране ставаше в пет часа, зимно време. Ще накладе огън в двора, ще сложи казана с водата на огъня, ще сложи торбичките с пепел и ще почне да пере чаршафи. Тогава - четири долни, четири горни, осем чаршафа големи. Имаше едно корито, в което човек можеше да легне в него и ги переше в три води. Имаше продавачи на вода от Дунава, тя беше много мека, държехме я в една бъчва в мазето. И като почваше да пере, аз се връщах от училище, тя още переше. Слагаше и синка при плакненето, тя придаваше чист и хубав оттенък на прането.
В: Сапун правихте ли си?
О: Не. Купувахме си сапун. Прането го слагаше на двора и зимно време всичко ставаше на кокал. После го слагахме вътре да съхне. Въобще имаше много работа, тежка работа за поддържането на домакинството. Всички покривки на леглата на масата ги колосваше, правеше си сама кола и ги колосваше, за да може бродерията да се вижда.
В: Говорехте ли си с майка ти, споделяхте ли си?
О: Тя много ме караше да работя. При нея нямаше “не мога”. Тя работеше много и ме караше и аз да работя. Добре, ама аз трябваше да ходя на училище, приятелки, това, онова и така се отървавах. През 1920 година ни пуснаха тока, а през 1927 година аз бях на 10 години, направиха помпа вкъщи на водата. Тя ме караше да събирам водата в една бъчва за поливане и аз с една кофа пълнех бъчвата.
В: Тя ли си поливаше след това?
О: Аз събирах водата, тя поливаше. След това постепенно аз поех цялата работа, защото и двамата се разболяха. Аз ходех за лекарства, трябваше да пазарувам и печка да паля, да ходя на училище и от всички ангажименти трябваше да повтарям. Мен ме караше, брат ми не му се полагаше априори да помага. И в тази връзка нямах никаква душевност към майка ми. Докато баща ми беше по-спокоен, казваше ми по някоя блага дума. Много ми беше притеснително. И ако се видят снимките от малка на нито една не съм засмяна, навсякъде съм много сериозна. Труден, труден ми беше животът въобще. Вкъщи не беше религиозна, но спазваше всичките обичаи. Баща ми купуваше месо, кокошка и казваше: Децата трябва да ядат месо, за да не ги победи туберкулозата. Имахме една съседка, Парашкева се казваше, тя горката погреба и двамата си сина и накрая и тя почина от туберкулоза. Около шест души около нас, които живееха умряха за няколко години от туберкулоза.
В: Кажи ми, имахте ли книги вкъщи? Четяхте ли?
О: Когато брат ми порасна започна да купува вестници и аз четях подлистника на вестника.
В: Какво имаше в подлистника? Какво четеше?
О: В подлистника имаше разкази, откъси от романи, литература, разбираш ли. Аз си спестявах от закуската и си купувах батерия и се пъхах под юргана и така четях с батерия.

Има нещо, което искам да ви кажа за нея. Сега в петък следобяд се приготвя всичко за събота, не се готви в събота, забранено е, асур, асур е на иврит. Тя се хващаше да готви и накрая най-често някакви сладки ни правеше. Най-употребяваната дума в къщи беше “мицва” - това е на иврит благодеяние. Всичко беше мицва, благодеяние. И тя отиваше на прозореца към съседката и “я, я – да ги опиташ”. И казвам “е, какво ще остане за мене?” и тя “ е как, мицва!” Тя даваше.

Имахме един празник – Пурим. Тя правеше сладки кравайчета с “алкашул” - бисквитено тесто в средата с мед и орехи. Прави се къдраво кравайче и вътре с този алкашул. Аз много обичах тези кравайчета. И имаме ние един празник Пурим - когато се маскират.

Касета 4, страна А


Аз много обичах сладки работи и много обичах да ги прави. Има поверие, че тези сладки трябва да се запазят точно за Песах. От този празник Пурим до Песах има точно един месец. Те са през пролетта, още ранна пролет. Снегът е започнал да се топи. Майка ми взимаше една делва, голяма делва и я напълваше с такива кравайчета. Че било обичай, малко преди Песах да се ядат. Сега не мога да ти обясня защо какво е. Имахме много висок таван пълен с мишки и отдолу се чуваше как играят мишките. Накара брат ми да се качи и да остави това горе никой да не пипа от кравайчетата, те ще се ядат на Песах. Но аз много си ги обичах, мине някое време и аз си вземах едничка и пак си затварях. И от време на време пак си взема. И когато дойде време, за Песах, майка ми казваше: Хайде Санто, донеси делвата сега ще ядем сладки. Санто донесе делвата, а в нея няма нищо. Майка ми вика: Ти си ги изяла. А аз казвам: Ами аз не съм, мишките са ги изяли. А брат ми се смее, той не обичаше такива работи. Но не ме биха, никога не са ме били. Но майка ми беше сърдита, че няма да може да се изпълни ритуала. На този празник се раздава храна, както тука се прави на задушница. Взимаше кокошка сваряваше я, задушаваше я, взимаше идруги неща като плодове и зарзават, напълваше кошницата, отгоре слагаше най-бялата салфетка с бродерия и заминаваше да я даде на някой нуждаещ се. Този нуждаещ се тя наричаше “ел миркадо”. Това означава, че тозисме го “купили”, дали сме обет да му помагаме. И на всички големи празници майка ми му носеше. Но това трябваше да става тайно. Не биваше да се обижда от това, че някой му помага. Обличаше се официално и казваше, че отива при своя “купец”.
В: Всеки път различен ли беше или беше един и същ?
О: Всяка година беше различен. По начина, по който се приготвяще разбирах, че отива при различен човек. Всичко това го правеше дълбоко убедена. Всяка година носеше на нуждаещите се. Тя беше убедена, че така трябва да бъде. Аз имах друго мнение по въпроса, но тя беше убедена, че така трябва да бъде.
В: Тя с кого общуваше, с кого другаруваше?
О: Тя ходеше в този Вито с евреите. За известно време… - тук ще ви кажа. По едно време пристига брат с жена си и двете деца - Леон и Виктория. От Турция ли, от Гърция ли, откъде отишли там, не можели да живеят добре и идват в България. И баща ми им намира къща.
В: Във Видин?
О: Във Видин им намира къща. Дъщерята Виктория беше в големите класове, много добра ученичка. Но той се върна в Израел и съдбата му била такава, че като отишел там го убиха арабите. Такава му била съдбата. Не можа да си намери работа в България. Жена му остана с двете си деца сама. Аз им гостувах в Израел, тогава дъщерята Виктория беше починала, а синът много се издигнал, търгуваше с германци, и не пожела да ни приеме – нас, простосмъртните, дошли от комунистическа България. Веднъж, когато бях на 13-14 години, баща ми каза, че се е получило писмо в общината - не го пращаха направо на адреса ни, ние живеехме на улица ”Оборище” номер 5, и никога не съм знаела какво значи Оборище. Роднини от Дедеагач, молят майка ми, баща ми да ги приемат и да им помогнат, защото са останали без нищо. И баща ми се захваща с тази задача. Той не се занимава с дребните работи, той е отговорен за прехраната на семейството, останалите работи са си женски. И идва тя с четири дъщери, едната учила само френски колеж, и знаеше да чете и купуваше списание и четеше. И баща ми се чуди, чуди какво да прави и най-после той писа на брат ми дали няма да ги приеме в Ямбол, да ги приеме на работа там. И действително те пристигат в България и даже отиват направо в Ямбол. Не идват във Видин, защото е далече, разстоянието е по – близко до Ямбол. Аз съм го споменавала за това, за тази взаимопомощ, и понеже знаем, че ще дойдат голи голенички, баща ми обявява в общината, че ще дойдат хора и ще се нуждаят от покъщина и който има да даде за тези хора каквото има. И тръгваме, аз с един панер, дето събираме прането, отивах от къща на къща, отделно майка ми събираме покъщина, кофи, черги, възглавници, дюшек, всичко на който каквото му хрумне. И всичко това, имахме едно предверие, под стълбата имаше едно предверие, заградено, но нямаше прозорци, и всичко там трупахме. Аз и брат ми викахме, нали сме евреи, то е религиозно да даряваш, и всички ни даваха каквото имат. По тежките неща ги трупаха на двора. Натовариха на волски коли всичко и аз наех вагон за покъщината, за да отиде до Ямбол. Баща ми, никога не сме имали пари, наема вагон, за да си получат покъщнината. И брат ми ги наема там на работа. Майката остава вкъщи, едната от дъщерите сутиени шила, бащата в магазина, другите дъщери предачки и така оживяха. Всичко това е от дълбокото убеждение, че щом си евреин и другият е в беда, ти трябва да му помагаш. И след смъртта на баща ми ние дойдохме в София. Майка ми разпродаде всичко, даже и помпата за вода, защото ние сме я отгладували.
В: Коя година идвате в София?
О: Това е 1939 година, може би 40-та, защото аз бях завършила гимназия. Когато се роди царчето ми бяха написали, че минавам с шест. 40-та година, значи, дойдохме в София. И през фашизма много трудно ни беше. Живеехме при добри хора, нямахме пари. След време разбрах, че майка ми е ходила по къщите да пере на хората, за да ми стига хляба, който ни даваха. Той беше малко парченце, киселяв такъв от кукуруз и разни други глупости, като го режехме оставаше по ножа, но аз трябваше да ям, защото ходех на работа. Искарах една много тежка година, работих на една фирма извън града. Много студено... Отивах на работа измръзнала, аз исках да пия чай, той гледаше часовника.
В: Какво работеше там?
О: Помощничка в счетоводството. Извън града, пеша ходех и тогава по шала ми се събираше скреж и ми беше много студено. Това беше в Дървеница, сега Студенския град. За да стигна навреме вървях два часа пеша. И все бързах да стигна до там в най–големите студове. А пък майка ми ходеше да пере и така изкарахме до 9-ти септември до края на войната. Аз почнах да работя и живеехме в една квартира, нищо и никаква. И когато дойде вече 1948-ма година, живеехме с моите пари, аз тогава работех добре и плащаха добре. На майка ми й беше много трудно, тя искаше да си живее живота, защото се ожени късно, рано вдовица останала, все я сватосваха. Отиде в Израел, но брат ми нямало къде да я сложи, нямал квартира, в една дупка живеел. И отишла там и при една буря почива. Нямало гробища тогава и са я погребали в едно гробище на войничета. Аз съм ходила пет пъти на гроба й. Тя е отделена настрани от другите гробове и вместо паметник има един голям камък. Как са го домъкнали този камък не знам и на него е написано нейното име. И аз останах да живеея с моите си спомени за нея. Имаше си свои разбирания, че това което го прави, така трябва да бъде. И нищо лошо не е правила, всичко, което е правила, го е правила за децата да е добре.

Сега ще пишем за мен. Родена съм на 17 септември 1917 година в град Видин. Беше ми много приятно да ми казват за моя рожден ден, защото по еврейски съм родена в навечерието на Нова година – на Ерев Рош Ашана. Празник, на който правехме много хубави сладкиши и то съвпадаше с моя празник, семейния ми празник - затова много обичах този празник. Нямам спомен за снимката, където съм с чантата, но имам спомен, че имах дълга коса и много съм молила майка ми да ми я отреже, защото явно ми е пречела. И тя ми ги е отрязала, но на колко години, нямам спомен за това. Най–големия спомен имам когато навърших 7 години. Мечтаех да ходя на детска забавачница. Аз бях най–малката и когато всички отиваха на училище аз оставах сама. И много исках да ходя на забавачница. И най–после настъпи времето, когато и аз можех да ходя на забавачница в библейското училище в салона, там долу на партера. Майка ми ми купи басмичка и ми уши рокля с буфани. В първи клас в снимката имам рокля с буфани и аз много се гордеех с това. Това е за забавачницата сега - Като малка нямах кукла, нямах никакви играчки, само едно въженце да скачам и имах “ешици” - кокалчета. Само това играем, скачахме на въже, играехме на дама, когато беше влажна земята и други игри нямахме никакви. Когато вече ме записаха да ходя в забавачницата, аз реших, че вече съм голяма и не бива да играя с тези “ешици”, да ги скрия от брат си, защото все ми казваше, че съм бебе, а на всичко отгоре бях спечелила от играта две шарени, едното синьо, другото червено. Как са били боядисани - не знам. И къде, къде да ги сложа, обиколих, обиколих и отидох от задната страна на къщата ни. Имахме барака за дърва, бараката отгоре имаше керемиди и реших да ги скрия под керемидата. Но нали съм ниска, не мога да достигна. Обърнах се така да видя на какво да се покача и видях един стол. Взех стола и се качих и ги оставих и на връщане взех, че паднах. Паднах и си ударих устата на едно дърво, отсечено дърво. Аз паднах много мощно и се ударих в това и явно 7 години съм вече почвала, беше ми излязъл единия от предните зъби. Аз го ударих и той се пукна и почерня. Така ми остана до 45 годишна възраст, когато го облякох вече точно отпред. Устата започна да ме боли много и аз тичам при майка ми, тогава нямаше шиене, нямаше нищо така го оставиха и дълго време ходих така с подута усна, не можех нито да се храня, нито да пия, нито да се усмихвам, нито да говоря. Аз не можех да се усмихвам, бях много сериозна и дълго време носех белега си на устата. Половинката от усната ми е крива и така дойде зимата и аз не можах да ходя на забавачница. Започнах да ходя на училище, записаха ме в еврейското училище. В еврейското училище в самото начало ми беше много трудно, защото никой не знаеше при нас иврит. Брат ми знаеше по някоя дума, но той не се занимаваше с училище. Пропуснах да кажа, че когато тръгнах на забавачницата от плата остана парченце и ми направиха торбичка. В торбичката ми сложиха дъсчица, не тетрадка, една четвъртита дъсчица и едно калемче като тебеширче и една гъба за бърсане, това нещо беше сложено в торбичката. Аз вкъщи си рисувах, много обичах да рисувам, и така мина годината и не можах да ходя в забавачницата. В първо отделение имахме специален учител, който беше и директор и ни преподаваше по гимнастика.

Касета 4, страна В


Изучаването на иврит ми беше трудно и учителят все повтаряше: “Вие нямате учебници, трябва да внимавате в клас и каквото ви казвам и каквото записвам трябва да си го повтаряте с думи”. Ние тогава още не знаехме да пишем и ни беше много трудно. Цяла година изучавахме буквите.
В: Учите една година еврейските букви?
О: Той е много труден защото трябва да се пише една чертичка, две чертички, точки и т. н. И аз минах във второ отделение. Брат ми тогава имаше подарък едни кубчета - като ги въртиш се получаваше картинка. Той се разболя и започна да си ги иска. Аз се ядосах и му ги хвърлих и го ударих. Страшна работа, ще ме пребият моите хора. Като съм го ударила - голяма работа.




Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница