Ахмед Хилми (1865-1913) от Филибе и неговият суфитски шедьовър “A‘маак-ъ Хaяаль”



Дата21.01.2018
Размер93.16 Kb.
#50626
Ахмед Хилми (1865-1913) от Филибе и неговият суфитски шедьовър “A‘маак-ъ Хaяаль” (Дълбините на фантазията)1
Азиз Назми Шакир – Таш (преподавател по арабски език в Университета Сабанджъ/ Истанбул)
Честа практика е да се родеем със световноизвестни личности, свързани със страната ни било по генетически било по географски признак. Такъв е случаят с изобретателя на компютъра Джон Атанасов (1903 - 1995) (роден в Щатите от баща българин), носителя на Нобелова награда за литература за 1981 г. Елиас Канети, роден през 1905 г. в Русе в семейство на испански евреи, напуснали България през 1911 г., и много други, които няма нужда да изреждам. Но кой знай защо липсва всякаква практика на припознаване на творци и учени мюсюлмани свързани с родината ни. Бих бил безкрайно учуден и щастлив, ако средностатистическият българин би бил в състояние да посочи поне едно такова име.

Изводите могат да бъдат два – че такива просто липсват, или че ги има, но просто никoй не ги е издирил и популяризирал. Аз лично съм привърженик на втория извод. Затова и целта на настоящия текст е да запознае аудиторията с автор, който съвсем спокойно може да попадне (дай Боже) в бъдещия общ списък на имената, допринесли за духовното развитие на нацията ни. Още повече, че самият Ахмед Хилми е увековечил връзката си с България, като е поставил името на родния си град Филибе начело на собственото си име, като по този начин “градът на тепетата” се е превърнал не само в органична негова част, но в много случаи и в самостоятелно прозвище. Нееднократно в материалите, посветени на Ахмед Хилми, името на автора е редуцирано до Филибели, т.е. Пловдивчанина. Практически всяко ново издание, носещо неговото име представлява реклама на втория по големина град в България, защото още в първия ред на биографичната бележка за автора, се обяснява къде се намира Филибе.

В този ред на мисли може спокойно да заявим, че съществува остра нужда от конкретни примери на местни автори и произведения, които са свързани с ислямския мистицизъм. За да се премине към по-високо ниво на проучвания в тази област, е редно да опознаем заобикалящите ни такива. Това ще ни позволи да припознаем онези крайъгълни камъни, над които можем да надграждаме нива, които са 100%-ово наши. Колкото и кощунствено да звучи в плана на свръхтолерантния суфизъм, имаме нужда от своего рода “суфитски национализъм”.

Факт е, че потомците на древни култури като иранската, арабската и тюркската, разполагащи с огромен брой източници, могат да си позволят симпозиуми и изследвания, посветени на съвсем специфична тематика. Редно е да се замислим над въпроса дали и какво сме дали на света на тема “суфизъм”. Когато го правим обаче, в никакъв случай не бива да се ръководим от принципа, че на всяка цена трябва да докажем, че “и ний сме дали…”, а просто да открием и опазим, онова което ни е вече дадено свише. Такъв е примерът с Ахмед Хилми.


Кратка биография
Ахмед Хилми, син на Шехбендер Сюлейман Бей и Шюкрие Ханъм, е роден през 1865 г. в гр. Филибе (днешния Пловдив). Започва начално образование в родния си град, където под вещото ръководство на местния мюфтия се обучава във всички основни науки. Впоследствие завършва прочутатa Галатасарайска Гимназия в Истанбул.

През 90-те години на XIX век бива изпратен като служител на Генералното Бюро по Дълговете (Дуюн-у умумиййе идареси) в Бейрут, откъдето заради проблеми с властите (знае се че тук той възприема част от идеите на Младотурците) бяга в Египет. Тук става член на Османското дружество за прогрес (Теракки-и османи джемийети). През 1901 г. Ахмед Хилми се завръща в Истанбул, но скоро е интерниран заради политическите си възгледи от страна на Султан Абдюлхамид II в гр. Физан (Либия), където се увличa по суфизма и постъпва в Аруситското братство.

След провъзгласяването на Втория Мешрутийет, (който представлява своеобразен опит за демократизиране на Османската Империя) в 1908, Ахмед Хилми повторно се завръща в Истанбул, където започва да преподава философия в (първообраза на днешния Истанбулски университет) Дарюл-фюнун. Междувременно публикува седмичника “Иттихад-ъ Ислям”, който коментира популярната през въпросния период османска идея за ислямско единство. Две години след затварянето на вестника (през 1910), той издава списание “Хикмет” (Мъдрост); По-късно го преобразува в ежедневник, който продължава да издава под една или друга форма до края на живота си. За 45 дена цензурата на 5 пъти спира публикуването на вестника, (заради критиките отправени към Иттихад-ъ Теракки), но всеки път успява да продължи да излиза под ново заглавие (като "Мюбакесе", "Джошкун", "Календар", "Мюнакаша", "Нимет", "Канат" и др.). В крайна сметка издателството на Ахмед Хилми бива окончателно закрито, а той – принуден да се изсели в Бурса. В статиите, които написва тук, успява да предвиди избухването на Балканската и Първата световна война.

В различни периоди от живота си публикува вестниците “Чайляк” (в Египет), “Джошкун Календер” (в Бурса) и “Хикмет” (в Истанбул) и около 40 книги. Умира неочаквано през 1914 г. Погребан е в близост до джамията Фатих в Истанбул.

Ахмед Хилми се прочува със задълбочените си познания в областите на суфизма и западната философия. Владее арабски, персийски и френски. Той е един от първите османски автори, които изследват въпросите на ционизма и масонството. Някои биографи се опитват да свържат неочакваната смърт на Ахмед Хилми тъкмо с интереса му към споменатите две теми. Официалната версия за смъртта му е, че е получил оловно натравяне.

Най-известните произведения на автора, (който понякога се подписва и с псевдонимите Шейх Михриддин, Календер Геда и Йоздемир) са основно от областите религия, философия, логика и политика и определено може да се каже, че повечето от тях звучат, поне като заглавия, съвсем популярно и за съвременния читател. В някои от тях Ахмед Хилми полемизира известни представители на западноевропейските материалистични школи (като носителя на Нобелова награда за химия Едуард Бюхнер (1860-1917) и прочутия с дарвинистките си пристрастия зоолог Ернст Хекел (1834-1919). Ето 12 от публикуваните заглавия на Пловдивчанина:

1. Ислямският свят и Европа в XX. век – политически наръчник за мюсюлманите

2. Мюсюлмани слушайте!

3. Ислямът и религията на бъдещето

4. Нова логика

5. Възможно ли е Бог да бъде отречен (произведение, което разглежда цялата история на философията - както източна така и западна - като се опитва задълбочено да ги анализира)

6. Ислямски мистицизъм

7. Науката на монотеизма

8. Материалистическата заблуда в светлината на научното познание

9. Трима философи

10. Шейх Бедреддин

11. Бекташиите

12. История на Исляма (написана в отговор на “История на Исляма” на Райнхарт Дози (1820-1883)


Интересно е да се отбележи, че Ахмед Хилми пише включително и пиеси като: “О, девойката е влюбена в господинчото”, “Смъртта на един доброволец” и др. Не на последно място в този списък е и сборникът със суфитски разкази, който, не без основание жанрово, е определян и като философски роман - “А‘маак-ъ Хаяаль”.
Дълбините на фантазията”
В краткия предговор на сборника четем: “Уверен сам, че хората, които изгарят с истинна любов и ги влече ирационалното, ще изпитат удоволствие от прочита на тази книга”. Мога да споделя, че тъкмо желанието да споделя изпитаното удоволствие от поредното препрочитане на тази книга ме тласна към идеята да ви я представя. И тъй като все още няма отпечатан превод на български на произведение на Ахмед Хилми, ще се опитам тук накратко да представя разказите му, като се надявам това да предизвика интерес, който в крайна сметка да доведе до отпечатването им.

Историите в “Дълбините на фантазията” са не само концептуално свързани, но следват и обща композиционна нишка, която започва да се заплита от момента, в който лирическият герой Раджи, от чието име се води повествованието след дълги лутания и душевни терзания, предизвикани от въпросите на битието и небитието, попада в едно гробище, където среща другото главно лице Айналъ Баба – старец, украсил шапката си с множество парчета от огледала. На пръв поглед всички обстоятелства около тази среща изглеждат напълно случайни – един мъж привлечен от отворения вход към гробището, край което десетки пъти е минавал, решава да надзърне и попада на колибата на един смахнат старец. Но запознатите дори и бегло с езиковия инструментариум на ислямския (а и не само ислямски) мистицизъм, могат да открият тук куп символи: името на главния герой Раджи, което се явява деятелно причастие на арабския глагол (ﺮﺟﻊ) “завръщам се”, ни насочва към идеята за завръщането към първоизточника на всичко съществуващо. В Корана (2:47, 156; 21:93; 23:60) завръщането на рабите към Бог, е обозначено тъкмо с множественото число на споменатото по-горе причастие. В знамение 93 на сура 21, “Пророците”, четем например: Но (общностите) изпаднаха в разногласие помежду си, ала всички при Нас ще се върнат,. (ﻮ‏ﺘﻗﻃﻌﻮﺍ‏‏ ﺃﻤﺮﻫﻡ ‏‏ﺒﻳﻧﻬﻡ‏ ﻜﻝ‏ ﺇﻟﻳﻧﺎ ‏ﺮﺍﺟﻌﻭﻥ). А какъв по-подходящ начин за символично завръщане от посещението на гробището, което е своего рода пресечна точка на живота и смъртта, на битието и небитието, първа спирка по пътя към отвъдното. Неслучайно едно от най-често употребяваните клишета при мюсюлманските епитафии повтаря края на цитираното знамение: “към Него се завръщаме”. Що се отнася до огледалните парчета, с които отседналият в гробищата старец е накичил такето си, можем да кажем, че онова което символизират те в суфизма спокойно може да бъде обект на самостоятелно изследване. По време на първия разговор Айналъ Баба приготвя кафе. Тази напитка помага на Раджи да се отърси от бремето на ежедневието, и да настрои сетивата си за първия му контакт с метафизичното, който се осъществява във втория разказ, озаглавен “Върхът на нищото”. Когато след изпиването на кафетата старецът започва да свири на найй и започва да рецитира газели, Раджи изпада в състояние на полусън и се гмурва в дълбините на фантазията. Оттук насетне в продължение на девет дена кафето и звуците на флейтата неизменно сапътстват всяко следващо вглъбяване на Раджи в света на фантазиите, което е описано в отделен разказ. Във всеки един от споменатите разкази главният герой попада на различно място, като всеки път се превръща в нещо различно, и се среща с цяла палитра от познати и непознати имена – ту на пророци, ту на учени и мъдреци и др.:

- Във “Върхът на нищото” той попада в Индия, където след среща с Буда и под негово ръководство се опитва да изкачи въпросния връх, а по пътя си героят среща всякакви съблазни, които целят да го отклонят от целта му);

- В “Празник за окото” Раджи в ролята на иранец,, живял преди хиляди години, се озовава в Балх, където разговаря със съпругата си на полуперсийски и полусанскрит. Впоследствие се среща със Заратустра, след което присъства, първоначално като зрител, а след това и като пряк участник, в 40-дневна битка между светлината и мрака на Ариман и Ормузд, в която над двете враждуващи страни надделява Изида, богинята на Любовта;

- Във “Вечния кръговрат” звуците на флейтата отвеждат Раджи в богато семейство, което на дванадесетата му година го изпраща на обучение при Брахма. Докато трае образованието му той преживява състояния, в които в продължение на милиони години побира в себе си милиони организми. Ту е мъж и баща, ту е жена и майка;

- В следващия разказ “Сборът на мъдреците” Раджи е вече “Негово величество Жълтият Дявол”;

- В “Арената на могъществото” е мюезин на джамията Света София и лети с митичната птица Анка, която обикновено се отъждествява с феникса. С нейна помощ посещава планетите Марс и Юпитер. Тук става дума и за напълно научни астрономически понятия като “двойни звезди” и “слънчеви изригвания”;

- В “Каф и Анка” Раджи е индийски принц;

- А в разказа “Океанът на могъществото”, който започва с думите на халифа Али: “Знанието е точка, която невежите са умножили”, Раджи се оказва едноок, еднокрак и еднорък, тръгнал от гр. Джабилка - митичния град, разположен в далечния изток, символизиращ първата спирка на човека, устремил се към божественото начало -за гр. Джабилса, който пък е най-западната точка на света, символизираща крайната цел на човека;

- Във “Вечната загадка” е китаец, който жертва безсмъртието на душата си, за да научи отговора на вечната загадка;

- В разказа “Сборът на могъщите” героят присъства на събрание заедно с Авраам, Мойсей, Адам, Конфуций, Платон, Аристотел, Заратустра, Брахма, Исус, Локман, Хидр, Буда и Мухаммад, които се опитват да отговорят на въпроса, вълнувал винаги човечеството: Що е щастие?

Но след всички тези трансформации Раджи, събуждайки се, се завръща към собствената си същност. Той всъщност е чудесен пример за извършване на субстанциално движение – различните му външни форми се редуват една след друга, но в същността си Раджи не се променя. Най-ценното качество на тази същност е споменато още в самото начало на повествованието – по времето когато се лута и търси утеха в алкохола героят заявява за себе си: Всичко онова, което сърцето ми отричаше приемах с разума си, и всичко, което разумът ми отричаше приемах със сърцето си.



Може би два от най-интересните разкази на Ахмед Хилми се намират във втората част на книгата озаглавена “Лудницата в Маниса”. Тук авторът се е проявил като истински корифей на суфитското познание, като е съчетал в едно интересна фабула и концентрат от суфизъм. В основата на двете истории озаглавени “Меджнун с Лейла” и “Меджнуни без Лейли” лежи загадката: Дали алифът2 (ﺍ) произхожда от точката (.) или е обратното (своеобразен еквивалент на познатия ни въпрос за яйцето и кокошката). Онези от вас, които са любопитни какъв е отговорът на тази загадка, се надявам да го научат съвсем скоро от превод на български на книгата, чието съдържание се опитах (без да изпадам в строга научност) да изложа.
В заключение бих искал да се върна към изходната идея за написването на настоящото иначе непретенциозно писание плод на много желание и малко време: Редно е някои предразсъдъци породени от непознаването на ислямската културна традиция, съществуваща от векове по земите ни, да бъдат постепенно загърбени и трудът на представителите й: учени и богослови, архитекти и строители, каменоделци и калиграфи, композитори и музиканти, автори на проза и поезия като Ахмед Хилми, да се превърнат в обект на научни изследвания, и да заемат полагащото им се място в родната историография.

1 Доклад, изнесен на международния суфи-симпозиум "Музика, миниатюра и калиграфия", проведен на 29-30 септември 2005 г. в НБУ - София

2 Първата буква в арабската азбука.





Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница